Магическо кралство за продан. Продадено

СТРАБО

Тази нощ Бен прекара сред една тополова горичка, на няколко мили южно от края на Дълбокия свлек. Когато се събуди при изгрев слънце, той пое на изток към Огнените извори.

Взе Филип и Сот със себе си, въпреки очевидното им нежелание. Нямаше друг избор. Страхуваше се, че без тях може да се изгуби или да се отклони. Познаваше местността доста добре от своите проучвания в двореца, ала винаги бе възможно да се натъкне на нещо, което бе пропуснал или да изпадне в трудно положение поради незнание, а подобен риск в момента не можеше да си позволи. Времето бе ценно и на гони гномите щеше да им се наложи да изтърпят още малко с него.

Пътуването продължи почти три дни. Можеше да продължи и повече, ако Филип и Сот не бяха откраднали чифт впрегатни коне, които явно вече не се използваха за работа. Бяха толкова смазани и вървяха така тежко, че костите го заболяха още докато ги гледаше. Но язденето бе още по-трудно. Въпреки това с тях напредваха по-бързо. Не попита гномите откъде са взели конете. Моралът в този случай изискваше да бъдат възможно най-бързи.

Излязоха от гористите хълмове под Дълбокия свлек, заобиколиха дълбоките води на Зеленоречието и поеха на изток към пустошите, които се простираха на отсрещния край на долината. Пътуването им се стори безкрайно. Имаха чувството, че се влачат с воденичен камък на шията. Бен бе обзет от страх за своите приятели. Можеше да се случи какво ли не, преди да успеят да стигнат при тях. Филип и Сот бяха обзети от страх за собствените им кожи, чувстваха се като жертвени животни, поведени към трапезата на дракона. Тримата си говореха колкото може по-малко, притеснени от пътуването и неговата цел, както и един от друг.

Бен често си мислеше за Нощната сянка, докато вървяха, и тези мисли не бяха никак приятни. Достатъчно бе, че остави Уилоу сама и беззащитна, когато тръгна към мъглите; достатъчно бе, че Куестър и останалите бяха дошли в пропастта да го търсят, след като не се бе върнал първия ден; ужасно бе, че всички бяха изпратени в Абадон при демоните, докато Нощната сянка си седеше и го чакаше. Ала най-непростимо от всичко бе, че не успя да използва вещицата докрай, когато му беше в ръцете под въздействието на Йоския прашец. Много неща можеше да направи, но ги пропусна. Можеше да използва нейната магия и да я накара да му доведе дракона или поне да го примами, ако не друго. Ако това не можеше, трябваше да поиска тя да използва магията си, за да заведе него при дракона. Това щеше да му спести три дни клатушкане с впрегатен кон из тази долина! Можеше да я накара да му предаде част от магията си. Малко повече сила нямаше да му бъде излишна. А и не биваше да я пуска толкова лесно след онова, което бе направила. Трябваше да се увери, че тя няма да може да му създава повече проблеми. Или поне да я накара да му даде обет за вярност, в случай че успее да се отърве.

Ала в хода на пътуването тези мисли станаха разпокъсани и започнаха да го напускат. Какво е трябвало, какво е можел — нима имаше вече някакво значение? Направи всичко, което можа, но просто не бе съобразил някои неща. Може би обет за вярност, даден в състояние на принуда, не беше валиден. Магията, която не познаваше, можеше да се окаже по-опасна от липсата й. Нещата не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха. Можеше да се оправи и така.

Стигнаха Огнените извори късно на третия ден. Гномите го бяха завели дълбоко сред пустошите на изток от Зеленоречието. Това бяха ужасни места — голи равнини, покрити с пустинен пясък и прах, хълмове с изсъхнала трева, храсти и ниски разкривени дървета, тресавища от червеникава кал и пясъчници, изсъхнали гори, където дърветата приличаха на слепени счупени кости, подаващи се изпод пръстта. Земята бе по-запустяла откъдето и да било другаде в долината, покрита само с изсъхнала растителност и напукана почва. Дори и сините дъбове не растяха тук. Тримата минаха през хълмове, целите обрасли в разкривени изтравничета и гъсти храсталаци, за да стигнат в изсъхнала гора край дълбока падина. Водеха конете си за юздите, защото не можеха да ги яздят сред гъсталаците. Над всичко се стелеше гъста мъгла като покров, който намекваше, че земята загива.

— Ето ги, ваше величество! — внезапно извика Филип и дръпна Бен за ръкава да спре.

— Огнените извори, ваше величество! — посочи Сот в далечината.

Бен се взря сред мъглата и дърветата, но не успя нищо да види. Напрегна цялото си зрение и едва тогава зърна нещо блещукащо в мрака — светлина, която хвърляше отблясъци сред мъглата.

— Да се приближим — подкани ги той. — Оттук не виждам нищо.

Той тръгна отново напред, но спря. Филип и Сот не се и помръдваха. Хвърляха погледи един към друг, после към него и отново един към друг. Бяха навели лица и сбърчили носове.

— Достатъчно сме близо, ваше величество — изтъкна Филип.

— По близо не можем да отидем, ваше величество — съгласи се Сот.

— Ние сме беззащитни срещу дракона.

— Напълно беззащитни.

— Ще ни погълне, без въобще да му мисли.

— Ще ни изхрупа с кокалите! Филип се колебаеше.

— Опасен е този дракон, ваше величество. Да го оставим и да се махнем.

Сот кимна сериозно.

— Оставете дракона на мира, ваше величество. Оставете го.

Бен гледа към тях известно време, после поклати глава.

— Не мога да го оставя, приятели, нуждая се от него — той унило се усмихна и се върна. Сложи ръка на рамото на всеки от тях. — Ще ме почакате ли тук докато дойда?

Филип вдигна поглед към него с присвити очи.

— Ще ви почакаме, ваше величество… Докато дойдете.

Сот триеше лапи отнесено.

— Ако дойдете — промълви той.

Бен ги остави заедно с конете и тръгна през гъсталака. Проправяше си внимателно път, колкото можеше по-тихо. Гейзери пара се издигаха отвъд билото и се сливаха с мъглите. Трепкащата светлина грееше по-ясно и озаряваше небето. До него започна да достига някакъв мирис, противно напомнящ развалено месо.

Прах и пот се стичаха но лицето и ръцете му, но вътре в себе си изпитваше хлад. С нетърпение бе чакал да пристигне тук.

Пъхна ръка в джоба на туниката си. Остатъкът от Йоския прашец от изпразнения пашкул се намираше в десния му джоб. Пълният пашкул беше в левия. Още не бе си изработил план как да го използва. Нямаше и представа как най-добре да постъпи. Всичко, на което можеше да разчита, бе да се приближи възможно най-близко до дракона и да се надява на обстоятелствата да му помогнат.

Един крал на Ландовър би трябвало да има по-добър план от този — мрачно си помисли той, но не успя да намери такъв.

Изкачи билото и погледна оттам. Пред него се откриваше широка безформена падина, надупчена от кратери с всякакви размери и форми. Бяха пълни със синкава течност, по която танцуваха жълтеникави пламъци и се разпръскваха в тъмночервени светлини под савана на мъглата. Сплетени гъсталаци и купчини пръст и скали покриваха падината между кратерите, като препречваха пътя на всеки, който би се опитал да влезе.

Бен внимателно огледа цялата падина. Драконът не се виждаше никъде.

— Преценява — промълви той.

За миг се поколеба какво да направи.

Можеше ли да почака тук, докато Страбо се върне или да слезе в падината и да го почака там. Избра второто. Искаше да бъде по-близо до дракона, когато най-сетне се изправи пред него.

Спусна се надолу от билото. Някакъв глас натрапчиво му шепнеше, че е полудял, и той бе напълно съгласен. Не беше за вярване, че сам върши всичко това. Ужасно се страхуваше от дракона, искаше му се да подвие опашка и да избяга колкото се може по-бързо от тук. Не беше особено смел, просто беше отчаян. До този момент не бе си давал сметка колко е отчаян.

Няма да ги предам, обеща си той, мислейки за Уилоу и останалите. Каквото и да стане, няма да ги предам.

Стигна дъното на падината и се огледа наоколо. От един кратер наблизо шумно изригваше пара, което го накара да трепне. При експлозията се вдигнаха пламъци и гладно заблизаха мъглата. Толкова близо бе до изворите, че едва виждаше къде върви, но решително продължаваше напред. Предположи, че ще е най-добре да почака някъде по средата на огнените извори — макар и не твърде навътре. Дишаше бързо и неравно. Как му се искаше да може да призове Паладин. Искаше му се Куестър и коболдите да са с него. Искаше му да има поне някой до него. Или да бъде навсякъде, освен тук. В носа и устата му нахлуха пара и топлина и той сбърчи лице от неприязън. Миризмата бе ужасна. По дъното на падината имаше кости, някои от които съвсем пресни. Той се застави да не им обръща внимание. Храстите и шубраците препречваха пътя му, но той упорито продължаваше да върви напред. Мина покрай купчина камъни, разбити от огромна скала, и покрай скелета на доста голямо животно. Реши, че е напреднал достатъчно. Изправи се срещу огромна купчина пръст, завършваща със скална извивка. Стори му се добро укритие. Тук можеше да изчака дракона да се върне.

Колко ли дълго трябваше да го чака? Страбо живееше край Огнените извори, но това не означаваше, че идва тук толкова често. Та той би могъл да идва веднъж в годината! Бен отново се ядоса на себе си. Трябваше да попита вещицата, по дяволите!

Внезапно спря изумен. Беше едва на десетина крачки от укритието, което си беше избрал. — витата скала върху огромната купчина пръст — когато купчината просто започна да се движи.

Разшири очи от изумление. Не, сигурно така му се беше сторило.

Купчината отново се размърда.

— Боже мой — прошепна той.

Едно мъничко облаче прах се вдигна над онова, което му се бе сторило като заоблени камъни, и отвори огромно око.

Бен Холидей, адвокат с изключителни способности, дързък любител на приключенията и претендент за престола на Ландовър, току-що бе извършил огромна грешка.

Драконът бавно се размърда и отърси слоя пръст и прах, събудил се от сън. Беше отправил очи към Бен, както змия наблюдава жертвата, която не може да й се изплъзне. Бен застина на място. Трябваше да му хвърли от Йоския прашец или да се обърне и да побегне. Трябваше да направи нещо — каквото и да било! — но не можеше дори да се помръдне. Всичко бе свършено. Започна да се чуди в пристъп на черен хумор дали драконът щеше да го предпочете сварен или опечен.

Драконът примигна. Бавно помръдна шипестата си глава и широко отвори огромната си паст. Почернелите му зъби се оголиха и дългият му, разцепен на две език се облиза срещу мъглата.

— Срещал съм те някъде, нали? — попита драконът.

Бен направо бе сринат със земята. Всичко друго бе очаквал от дракона, но не и да говори. Това, че драконът говореше, променяше всичко. Това намаляваше донякъде страха му от звяра. Мигновено променяше цялата перспектива на нещата. Щом с дракона можеше да се говори, той можеше да бъде убеден! Бен забрави дали ще го варят или пекат. Вече мислеше не как да се спасява, а какво да каже в отговор.

Страбо вдигна глава.

— В мъглите из покрайнините на вълшебния свят — ето къде съм те виждал. Преди няколко седмици, нали така? Бях заспал и ти мина покрай мене. Така се бе загледал в мен, че ме събуди. Не беше много учтиво, честно казано — той замълча. — Нали беше ти?

Бен кимна механично, като си представи как драконът духва и го запраща като прашинка във въздуха. Опита се да прогони тази представа. Още не можеше да повярва, че чува животното да говори. Драконът имаше странен глас — някакво механично съскане, което отекваше във въздуха като з акустична зала.

— Кой си ти? — попита драконът и отново наведе глава. — Какво правеше сред мъглите? — той вдигна устни и си показа зъбите. — От вълшебния свят ли си?

Бен поклати глава.

— Не, не съм — окопитваше се бързо. — Аз съм Бен Холидей от Чикаго. От един друг свят. Аз съм новият крал на Ландовър.

— Така ли? — драконът изглежда никак не се впечатли.

— Да — Бен се колебаеше какво да каже. Смелостта му започваше да се възвръща. — Не знаех, че драконите могат да говорят.

Страбо леко отмести туловището си и извърна дългото си змиевидно тяло с гръб срещу няколко малки вира, откъдето огньовете хвърляха своите отражения върху люспестото му туловище.

— О, значи си от онези — пак презрително каза драконът.

Бен се намръщи.

— От кои?

— Един от онези човеци, които си представят драконите като невежи, тъпи зверове, които носят всякакви злини на бедните, трудолюбиви прости хорица, докато не се намери някой юнак да ги унищожи. И ти си от тях, нали?

— Предполагам, че да.

— Прекалено много си чел фантастични истории, Холидей. Кой мислиш, че разпространява тези истории за драконите? Със сигурност не самите дракони. Не, хората разпространяват тези истории, а те няма да вземат да се представят като злодеи, а дракона като жертва на несправедливост, нали? Не е важно какво се казва, а кой го казва. Най-лесно е да представиш дракона като злодей — прегазва поля, разкъсва животни и селяни, отвлича красиви принцеси и отправя предизвикателства към рицари с броня. Удоволствие е да се чете, дори и когато не е вярно.

Бен разшири очи изумен. Що за дракон беше това?

— Драконите са съществували преди хората, както знаеш. Имало е дракони още преди да се появят вълшебните същества — Страбо се огъна. Дишането му бе ужасно. — Проблемите не са започнали от драконите, а от онези другите. Никой не искал да понася драконите. Драконите заемали твърде много място. Всеки се страхувал от драконите и от онова, което можели да му направят — независимо, че драконите са били по-малобройни! А и нашата магия била много по-силна от тяхната и не можели да ни командват както си искат.

Шипестата глава бавно се поклати.

— Винаги обаче има начин да получиш каквото искаш, ако упорстваш. Затова и те упорито се заели да се отърват от нас. Били сме прогонени, преследвани, унищожавани един след друг, докато останах само аз. И мен щяха да ме унищожат ако можеха.

Той не уточни кои бяха тези „те“, но Бен се досещаше, че това са изобщо всички.

— Искаш да кажеш, че нямаш вина за онова, което ти приписват? — попита той разколебан.

— О, не бъди глупав, Холидей — разбира се, че имам вина! Имам вина практически за всичко! — той тихо просъска. — Аз унищожавам хора и домашен добитък когато си поискам. Съсипвам реколтите и домовете им. Открадвам изгорите им, защото, ми доставя удоволствие. Мразя ги.

Той завъртя език.

— Но не винаги е било така. Не бях такъв, докато не ми стана по-лесно да бъда съществото, за което ме мислят, отколкото да си остана такъв, какъвто съм бил на времето… — той замълча, сякаш си спомняше. — Жив съм вече почти хиляда години и съм напълно сам през последните двеста. Няма повече дракони. Те всички са останали легенда. Аз съм единственият — като Паладин. Нали го знаеш, Холидей? Ние двамата сме последните представители на своя вид.

Бен видя как драконът пъхна муцуната си в огнения извор и отпи от врящите води, бавно поглъщайки пламъците.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той с искрено удивление.

Драконът вдигна поглед.

— Защото си тук — той наведе муцуна. — А защо си тук, между другото?

Бен изпита известно колебание, като внезапно си спомни какво го бе довело.

— Ами…

— О, да — прекъсна го драконът. — Ти си новият крал на Ландовър. Поздравления.

— Благодаря. Отскоро съм такъв.

— Така и предполагам, защото иначе нямаше да си тук.

— Нямаше ли?

— Сигурно — драконът се наведе по-близо. — Докато старият крал беше жив, той ме държеше пропъден тук, в тази пустош. Забранено ми бе да обикалям по други места в долината. Използваше Паладин да ме прогонва, защото Паладин е силен, колкото мен. Понякога летях нощем в небето, но без да ме виждат и без да пакостя… — гласът на дракона стана суров. — Бях си обещал, че някой ден ще бъда отново свободен. Тази долина е толкова моя, колкото и на другите. А когато старият крал умря и Паладин изчезна, аз наистина се оказах свободен, Холидей — и никой крал на Ландовър няма да има повече власт над мен.

Бен усети известна промяна в настроението помежду им, но се направи, че не я забелязва.

— Не съм тук заради това — каза той.

— Но си тук, за да поискаш от мен клетва за вярност към трона, нали?

— Мислил съм за това — призна си Бен. Страбо широко разтегли муцуна и гърлено се разсмя.

— Завиден кураж, Холидей! Макар и напразен. Никога не съм засвидетелствал вярност на ландовърските крале — никога, през всичките хиляда години на моя живот. Та защо да го правя? Аз не съм като другите, които живеят тук. Не съм свързан с Ландовър като тях, мога да пътувам, където си поискам.

Бен преглътна.

— Наистина ли можеш?

Драконът се понадигна и изви опашка зад Бен.

— Е… сигурно не навсякъде, ала почти. Не мога да отида надълбоко във вълшебния свят, нито в световете, където не вярват в дракони. А в твоя свят вярват ли в дракони?

Бен поклати глава.

— Мисля, че не.

— Ето защо никога не съм бил там. Аз пътувам по места, където драконите са реални или поне са били. Посещавам половин дузина светове наоколо. Нападам повечето от тях. Налагаше ми се да ги нападам, когато старият крал ме прогони от долината — той погледна лукаво и спусна клепачи. — Но да нападам отвъд долината е много по-трудно. Тук е по-лесно и ми доставя повече удоволствие.

Атмосферата бе станала вече решително хладна. С дракона можеше да се разговаря, но бе съмнително дали може да се убеди. Бен почувства, че вратите му се затварят.

— Е, в такъв случай сигурно няма смисъл да ти предлагам нещо друго.

Страбо леко се понадигна на задните си крака и от огромното му тяло навсякъде се посипа прах.

— Разговорът ни беше приятен, Холидей, но е към своя край. За съжаление това означава и твоя край.

— О, почакай само за минутка, да не бързаме толкова — съзнанието на Бен закръжи. — Няма, защо веднага да свършваме разговора си. Можем още малко да продължим.

— Разбирам защо ти се иска — тихо просъска драконът, — но аз се отегчавам.

— Отегчаваш ли се! Добре, да сменим темата!

— Няма смисъл.

— Няма ли? Ами какво ще кажеш тогава да си вървя — да си кажем довиждане, всичко хубаво? — Бен беше съвсем отчаян.

Драконът се надигна отгоре му като огромна люспеста сянка.

— Това само отдалечава неизбежното. Ти ще трябва да се върнеш отново, защото си крал на Ландовър. Виж нещата, каквито са, Холидей — аз съм твой враг. Ще трябва или ти да ме унищожиш, или аз тебе. Предпочитам последното.

Бен се озърна като обезумял.

— Защо, за бога, непременно да трябва единият да унищожи другия?

— Защо ли? Защото така стоят нещата с драконите и кралете. Винаги е било така.

Бен щеше да се пръсне от напрежение.

— Е, щом винаги е било така, кому беше нужна цялата тази лекция как драконите били обидени от измислиците на хората? Защо ти трябваше да си губиш времето, щом си смятал веднага след това да ме опечеш?

Драконът истински се засмя.

— Какъв странен начин да се постави въпроса! — той замълча. — Да, защо ми трябваше да ти разправям каквото и да било при тези обстоятелства? Основателен въпрос — той помисли над него за минута, после сви рамене. — Предполагам, за да се намирам на работа. Тук няма кой знае какво да се прави.

Бен почувства, че и последната му надежда се изпари. Това беше краят. Той бе извадил един печеливш билет сред мъглите на вълшебния свят и втори при срещата си с Нощната сянка. Но този, третият, щеше да го довърши. Наблюдаваше как драконът се надига отгоре му и започва бавно да вдишва. Само веднъж да изригне огън, и край. Мисълта му усилено работеше. Трябваше нещо да се направи! Не можеше просто да стои и да се остави да бъде сринат наравно със земята.

— Почакай! — извика той. — Не го прави! — той пъхна ръка и извади медальона изпод туниката си. — Все още притежавам това! Ще използвам магията му, ако се наложи.

Страбо бавно издиша, като избълва пара, пушек и огън в мъглата. Той се загледа в медальона и изплези език.

— Не владееш магията, Холидей. Бен си пое дълбоко дъх.

— Грешиш. Ако не ме пуснеш, ще извикам Паладин.

Настъпи дълго мълчание. Драконът замислено го наблюдаваше, без да каже нищо. Бен отправи безмълвна молитва. Това беше последната му надежда. Паладин бе идвал при него преди, когато беше в опасност. Може би…

Той притисна медальона в ръка и опипа гравираната му повърхност с пръсти. В този момент го връхлетя неочаквано прозрение. Къде му беше умът? Та той можеше да избяга на минутата, ако поиска! Беше забравил, че медальонът му позволява това. Този медальон можеше да го преведе в стария му свят мигновено — трябваше само да го свали!

Ала това означаваше да остави приятелите си в Абадон. Това означаваше да напусне Ландовър завинаги. Това означаваше да се предаде.

Това означаваше също да остане жив. Той претегли възможностите разколебан.

— Мисля, че лъжеш, Холидей — каза неочаквано драконът и отново започна да вдишва.

„Сбогом, живот“ — помисли си Бен и се приготви да хукне, макар и напразно, да се спасява.

Ала неочаквано в този момент проблесна светлина през мъглата и парата, която се издигаше над огньовете на изворите, и Паладин наистина се появи! Бен просто не можеше да повярва. Рицарят изникна от нищото — самотен, очукан силует, възседнал старата си кобила, вдигнал пика в едната си ръка. Страбо веднага се обърна, очевидно изумен. Устата му избълва огън, който обгърна рицаря и коня и се превърна в дим. Бен се сепна, усетил прилив на ужасна горещина. Обърна се настрани, закри очи, но веднага с обърна напред.

Паладин остана незасегнат.

Страбо бавно се вдигна на огромните си задни крака, разпери криле като прикритие и с полуиритворените си очи се огледа за Бен.

— Двайсет години — цели двайсет години! — тихо просъска той. — Мислех, че е изчезнал завинаги! Как успя да го извикаш, Холидей? Как успя?

Бен започна да заеква нещо като отговор, не помалко изненадан от Страбо от поредната поява на Паладин, но бързо се овладя. Тъкмо тази възможност чакаше.

— Медальонът! — възкликна той. — Медальонът го повика! Тук, на гърба му, са гравирани магически думи! Сам погледни!

Той услужливо му показа диска, като го насочи така, че да отразява светлината. Страбо наведе змиевидната си шия и приближи шипестата си глава. Огромната челюст зееше отворена, дългият език бе изплезен. Бен едва успяваше да си поеме дъх. Сянката на дракона падаше над него и му скриваше светлината.

— Погледни — виж тук написаното! — подканяше го Бен, като в същото време си мислеше, още малко по-близо…

Драконът протегна кривия си преден крак към медальона.

Бен измъкна другата си ръка от джоба на туниката си и запрати шепа Йоски прашец право в ноздрите на Страбо. Драконът си пое дъх изненадан и веднага се разкиха. Кихането му едва не събори Бен, но той съумя някак да се задържи на краката си. Грабна обратно медальона, пъхна ръка в другия си джоб и извади пашкула. Страбо вече люлееше глава насам-натам да го намери, разтворил широко челюсти. Бен хвърли пашкула в отворената му паст. Драконът успя да хване пашкула във въздуха, разкъса го яростно и го направи на каша.

Страбо твърде късно осъзна грешката си. Йоският прашец се разлетя навсякъде и бълваше от устата на дракона бял дим. Страбо нададе ужасяващ рев и избълва огнени пламъци. Бен отскочи встрани, два пъти се превъртя и отново се изправи на крака, като се втурна към камара от камъни, покрай които беше минал на идване. Бе на десетина метра от тях, преди огънят да достигне до него, и стремително се скри отзад. Страбо бе напълно обезумял. Влачеше се около огнените извори като луд и огромното му туловище поразяваше всичко наоколо му. Разкашля се и с това изригна към небето гейзер от пламъци. Драконът ревеше и бълваше огън навсякъде. Дим и огън изпълниха следобедния въздух и скриха всичко наоколо. Паладин изчезна. Изворите изчезнаха. Бен се гушеше зад укритието си и се молеше драконът да го е загубил от погледа си.

След известно време трясъците и огньовете затихнаха и всичко отново стана спокойно. Бен търпеливо чакаше зад укритието си, заслушан в глухия шум, който вдигаше драконът, докато бавно се движеше. Силните експлозии на огнените извори затихнаха и преминаха в равномерно кипене.

— Холидей?

Драконът беше пресипнал от гняв. Бен остана на мястото си.

— Холидей? Та това беше Йоски прашец, Холидей! Това беше цял пашкул Йоски прашец. Откъде си го взел? Нали каза, че не си от вълшебния свят! Излъгал си ме!

Бен чакаше. Това, което чуваше, още не му харесваше. Заслуша се как Страбо свърна някъде вляво — заслуша се в тежкия тътен от влачещото му се тяло.

— Знаеш ли колко може да бъде опасна такава магия, Холидей? Даваш ли си сметка, какво можеше да ми причиниш? Защо ме измами така?

Драконът престана да се движи. Чу го как се премести на една страна, после го чу как пие. А може би сбърках, внезапно си помисли той. Може би цял един пашкул от Йоски прашец е прекалено много за когото и да било. Може би драконът беше пострадал.

Чу се дълбока въздишка.

— Холидей, защо ми причини това? Какво искаш от мене? Казвай и да се свършва!

Драконът звучеше по-скоро измъчен, отколкото гневен. Бен реши да рискува.

— Искам думата ти, че няма да направиш нищо, което може да ми навреди! — извика той.

Драконът само просъска в отговор.

— Имаш моята дума.

— Искам да потвърдиш, че ще правиш само каквото ти кажа и нищо друго. Така или иначе ще бъдеш принуден.

— Зная, Холидей! Съгласен съм! Кажи ми какво искаш!

Бен предпазливо се измъкна иззад камъните. Все още дим и мъгла висяха над огнените извори и хвърляха над всичко призрачна полусянка. Страбо бе клекнал на няколко десетки метра от редица горящи кратери и изглеждаше като разгневено уловено животно. Грозната му шипеста глава бавно се люлееше на всички страни, полупритворените му очи се спряха на Бен. Бен целият се напрегна, готов всеки момент да се хвърли зад камъните. Ала драконът само гледаше към него и го чакаше.

— Ела насам — заповяда му Бен.

Драконът смирено приближи. В очите му се четеше нескривана омраза. Бен гледаше как чудовището идва към него. Овалното му тяло се клатеше върху едрите му люспести крака. Крилете леко пърхаха при движенията му и дългата опашка се виеше неспокойно. Бен се почувства като Фей Рей с Кинг Конг.

— Пусни ме на свобода! — замоли Страбо. — Пусни ме и аз ще те оставя жив!

Бен поклати глава.

— Не мога.

— Искаш да кажеш, че не желаеш! — промълви драконът с глас като триене на метал в гласпапир. — Но ти не можеш да ме държиш в това състояние завинаги и когато се освободя…

— Може ли без заплахи?

— …от теб няма да остане колкото да нахраниш и най-дребната пещерна хиена, няма да остане колкото да напълниш и скромна паница на гном — и такава болка ще ти причиня, каквато не можеш да си представиш…

— Готов ли си да ме изслушаш? Драконът вдигна презрително глава.

— Няма да ти дам обет за вярност, Холидей! Той няма да е валиден при тези обстоятелства.

Бен кимна.

— Разбирам това. Не искам от тебе обет за вярност.

Настъпи дълго мълчание, докато драконът внимателно го наблюдаваше. Омразата в очите на звяра бе отстъпила пред любопитството. Изглежда най-лошото бе преминало. Драконът бе в негови ръце, поне за момента. Бен си отдъхна от напрежението, от страха и от тревогата. Беше извадил третия печеливш билет. Продължаваше здраво да стиска медальона в ръка, тъй че сега вече можеше да го пусне под туниката си. Огледа се за Паладин, но рицарят беше изчезнал.

— Точно като призрак… — промълви си той.

Отново се обърна към дракона. Страбо продължаваше да го наблюдава. Грозният му език нервно ближеше мъглистия въздух.

— Много добре, Холидей, предавам се. Какво всъщност искаш от мене?

Бен се усмихна.

— Седни удобно и ще ти кажа.