Магическо кралство за продан. Продадено

МЕДАЛЬОНЪТ

Това бе най-страшният миг, който Бен Холидей бе преживявал.

Железният Марк пришпорваше вълка-змей през редовете на демоните и бавно скъсяваше разстоянието помежду им. Черната ризница бе продупчена и протрита, но грозно проблясваше в полуздрача. Оръжията стърчаха от калъфките и коланите — мечове, бойни секири, ками и още половин дузина други. По ръцете и краката, както и по гърба на Марк, имаше цяла редица шипове, щръкнали като бодлите на бодливо свинче. Забралото на шлема с черепа на смъртта бе спуснато, но през железните му процепи просветваха яркоалените му очи.

Бен не беше забелязал по-рано, че Марк е поне два и половина метра висок. Беше грамаден.

Вълкът-змия вдигна шипестата си глава, огромните му челюсти се раззинаха и зъбите се оголиха. Той просъска и звукът приличаше на пара, изпусната под високо налягане. Близна със змийския си език утринния въздух.

Звукът от дишането на демоните отекна като бърз и пронизителен отговор.

Бен остана внезапно като парализиран. И преди се бе чувствал уплашен от съществата, които бе срещал, и опасностите, на които се бе натъквал през краткия си престой в Ландовър — но никога като сега. Смяташе, че може да бъде равен в тази борба, но не беше. Марк щеше да го унищожи и той не знаеше как да му попречи. Беше обзет от страх, застинал като животно, хванато най-сетне натясно от най-големия си враг. Бе готов да побегне на минутата, но не можеше. Можеше само, да стои там и да гледа как демонът го приближава, чакайки неминуемата си гибел.

С огромно усилие успя да пъхне ръка под туниката си и да хване медальона.

Гравюрата на Сребърния дворец, изгряващото слънце и възседналия кон рицар се вряза в ръката му. Медальонът бе единствената му надежда и той се хвана за него като удавник за сламка.

Помогни ми, молеше се той.

Демоните остро просъскаха в знак на очакване. Марк намали хода на вълка-змия и шлемът със смъртоносния череп се вдигна предизвикателно.

Още не е късно — все още мога да избягам, казваше си Бен, обзет от ужас. Все още мога да използвам медальона, за да се спася!

В този момент нещо се мерна в паметта му — без да може да определи какво. Страхът има много лица, бяха го предупредили вълшебните същества. Трябва да се научиш да ги различаваш. Думите само го побутнаха, но това бе достатъчно, за да се освободи от мъртвата хватка на страха и да започне отново да разсъждава. Мислите му се отприщиха. Откъслечни разговори и събития, отнасящи се до медальона, се стрелкаха в съзнанието му едни подир други. Въртяха се и се щураха като отломки посред неочакван водовъртеж и той отчаяно се опитваше да се улови за тях.

Спокойният глас на Уилоу му шепнеше посред това объркване: Отговорите, от които се нуждаеш, са в тебе.

Ала защо, по дяволите, не можеше да ги открие!

В този момент паметта му се съсредоточи около едно единствено предупреждение, което той бе почти забравил в хаоса на отминалите дни и седмици, и той го открои измежду другите. Колкото и да бе чудно, то бе дошло от Мийкс. Съдържаше се в писмото, което придружаваше медальона.

Никой не може да ти отнеме медальона, се казваше в писмото.

Той си повтори тези думи, чувствайки, че в тях се криеше нещо важно, макар и още да не разбираше какво е то. Ключът бе този медальон. Винаги бе знаел това. Бе положил клетва като крал пред него. Той бе символът на неговата власт. Всички го признаваха като белег на това, че е крал. Той беше ключът за влизане и излизане от Ландовър. Той беше ключът за връзката между кралете на Ландовър и Паладин.

Марк заби метални шпори в люспестото тяло на вълка-змия и звярът се наведе напред още веднаж и просъска от ярост. Армията от демони настъпваше заедно с него.

Той не може да ми отнеме медальона, изведнаж осъзна Бен. Марк ще има нужда от медальона, но не може да ми го отнеме. Имам някакво чувство, че е така. Той изчаква да го използвам, за да изчезна завинаги от Ландовър. Точно това очаква да сторя. Точно това иска всъщност той.

Мийкс също искаше това. Всичките му врагове искаха това.

Значи имаше основателна причина да не го позволи.

Той извади медальона изпод туниката си и го остави да пада на гърдите му така, че всички да го виждат. Няма да го махне. Няма да го използва, за да избяга. Няма да остави Ландовър, след като бе положил толкова усилия, за да остане. Той вече принадлежеше на тази земя, жив или мъртъв. Тук бе неговата родина.

Тук бе неговото призвание.

Той изведнаж си помисли отново за Паладин.

Железният Марк наближаваше с наведена към гърдите му пика, заострена на върха. Бен чакаше. Вече не чувстваше страх. Вече не чувстваше нищо, освен възвърнатата упоритост и решителност.

Това бе достатъчно.

В отсрещния край на ливадата проблясна светлина и озари в брилянтната си белота сенките и мрака. Марк се извърна и сред редиците на демоните се разнесе глухо съскане в знак на разпознаване.

От светлината се яви Паладин.

Бен целият потрепера. Нещо в него го привличаше с непреодолима сила към привидението — като невидим магнит. Сякаш призракът протягаше ръце към него.

Паладин стигна до края на гората и спря. Зад него светлината угасна, но този път той не изчезна заедно с нея, както бе ставало преди. Този път остана.

Бен целия се гърчеше вътрешно, чувстваше, че се отделя от тялото си, колкото и невероятно да му се струваше. Искаше му се да вие. Какво ставаше с него? Съзнанието му бързо работеше. Демоните бяха като полудели — крещяха, виеха и се мятаха на всички страни. Марк излезе напред посред тях и вълкът-змия, който яздеше, ги затъпка под краката си като стръкчета трева. Бен чу как Куестър го викаше. Чу, че и Уилоу го викаше — и чу собственият си глас да им отвръща.

В този момент при цялото си объркване и физическо страдание той видя нещо грандиозно и страховито. Паладин бе престанал да бъде призрак. Той бе реален!

Усети как медальонът пари гърдите му, озарен от сребриста светлина. Усети го като парче лед, после като огън и най-сетне като нещо различно. След туй го видя как се понесе напред през Престолнината към мястото, където чакаше Паладин.

Гледаше как самия той бе понесен заедно с медальона.

Имаше време само колкото за едно единствено, смайващо откровение. Имаше един въпрос, който никога не беше си задавал — който никой от тях не беше поставял. Кой беше Паладин? Сега вече знаеше.

Той самият.

За да открие това, бе потребно само да се посвети истински на тази магическа земя. Единственото, което трябваше да направи, за да върне Паладин обратно, бе да надмогне поривите за бягство и да вземе окончателно и безвъзвратно решението да остане.

Озова се върху коня на Паладин. Сребърната ризница го обгърна в желязната си черупка. Токите и катарамите се закопчаха, гайките и халките бяха пристегната и светът за Бен се превърна във вихрушка от спомени. Той се потопи в тези спомени като плувец, който се опитва да глътне малко въздух. Загуби се в потока им. Бе преобразен и роден отново. Идваше от хиляди други времена и места и бе преживял хиляди други животи. Сега спомните бяха станали негови. Той беше воин, чието умение и опитност в битките нямаха равни на себе си. Беше герой, който никога не бе губил.

Бен Холидей престана да съществува. Бен Холидей се превърна в Паладин.

Той осъзна внезапно, че кралят на Ландовър стои, подобен на статуя, върху подиума в центъра на престолнината. Времето и всяко движение бяха застинали в една точка. Подир туй той пришпори коня напред и забрави за всичко, освен за чудовищния тъмен предизвикател, който се бе изправил насреща му.

Те се сблъскаха, при което се чу ужасен трясък на брони и оръжия. Островърхата пика на Марк и неговата собствена пика от бял дъб се счупиха и разбиха на парчета. Животните, които бяха възседнали, нададоха рев и се разтресоха от силата на удара, после побягнаха едно покрай друго и се заизвиваха като луди. Двамата ездачи дърпаха поводите на бойните си животни и размахваха криви саби в утринния въздух.

Отново настъпиха един срещу друг. Марк беше черно чудовище, пред което измъчената и уморена фигурка на сребристия рицар изглеждаше като джудже. Битката беше явно неравностойна. Те се спуснаха един срещу друг и се сблъскаха, при което въздухът отекна от удара. Остриетата на брадвите се забиха дълбоко в металните спойки и се врязваха в броните. И двамата ездачи загубиха равновесие и паднаха от конете си. Завъртяха се и се отдалечиха, като размахваха брадви. Паладин бе изхвърлен назад и падна, като се хвана за поводите на вълка-змия.

Това изглежда бе краят му. Вълкът-змия диво се изви и издаде челюсти да го разкъса. Той едва успя да отскочи. Железният Марк въртеше бойната брадва с две ръце. Брадвата удряше отново и отново, докато Марк се опитваше да разбие шлема на врага си.

Паладин пусна поводите на стремето и се огъна назад, за да избегне ужасните удари, ала не можа да се освободи. Ако паднеше назад, нямаше да може да стане, поради тежестта на бронята си и щеше да бъде смазан до смърт. Той сляпо размахваше ръце срещу нападателя си, докато най-сетне успя да се вкопчи в колана за оръжието на демона, който бе пристегнат около кръста му.

Той стисна дръжката на камата.

Измъкна я и я заби в коляното на Марк, като успя да разкъса металните доспехи в свивката. Марк целият потрепери, бойната секира падна от безжизнените му пръсти. Паладин нападна демона, опитвайки се да го събори от седлото. Вълкът-змия изрева диво, когато ездачът му се строполи. Марк отчаяно се вкопчи в поводите и коланите на седлото, като риташе Паладин. Възглавничките и подпорите за коленичене се разпиляха като сухи дървета, докато противниците се виеха на всички страни посред Престолнината, а вкопчените демони надаваха крясъци.

В този момент Паладин най-неочаквано измъкна камата от коляното на Марк и я заби в рамото на вълка-змия, така че прободе люспестото му тяло. Чудовището се вдигна на задните си крака и се впусна да бяга, като събори и рицаря, и демона на земята, та чак доспехите им изтрещяха.

Паладин падна на ръцете и коленете си, опитвайки се да запази равновесие. Целият беше замаян. Марк се пльосна на три-четири метра от него, но се вдигна с усилие на крака, въпреки тежестта на доспехите. Протегна ръце и се хвана за огромната сабя на кръста си.

Тогава и Паладин скочи на крака й извади сабя, точно в момента, когато Марк се изправи насреща му. Двете саби се удариха една в друг с невероятен трясък и звукът прокънтя във внезапно настъпилата тишина. Паладин бе отхвърлен назад от по-тежкия Марк, но успя да се задържи на крака. Двамата отново се спуснаха един срещу друг и тежките саби се кръстосаха. Противниците се дебнеха из Престолнината и сабите им проблясваха в полуздрача.

Паладин изпита внезапно, непознато усещане. Беше на път да загуби тази битка.

В този момент Марк маневрира и превъртя сабята си така, че тя бързо се заби в нозете на Паладин. Ударът бе невероятно силен и се отблъсна от потьмнялата ризница, ала изненада рицаря и успя да го събори. Той тежко се строполи на земята и оръжието му отхвръкна. Марк на минутата се хвърля отгоре му. Гигантската сабя на демона се насочи към него и острието се заби в раменната свивка на бронята на Паладин. Ако Марк бе пуснал сабята, това щеше да бъде краят на Паладин. Ала демонът държеше оръжието и се опитваше да го измъкне, не го оставяше. Това даде на рицаря един последен шанс. Той отчаяно протегна ръце към ремъка с оръжията на демона.

Пръстите му се добраха до калъфката на железовърхия боздуган.

Паладин се изправи на крака, вкопчен с едната си ръка в бронираното тяло на Марк, а с другата хванал боздугана. Железният му връх се удари в шлема на Марк и тръпка премина по него. Паладин замахна с оръжието още веднаж с цялата си сила. Металното забрало се вдигна и лицето отдолу се подаде — цялото потънало в кръв и разкривено. Сребриста светлина се излъчи от тялото на Паладин. Боздуганът още веднаж се вдигна и замахна. Главата на смъртта се разби на парчета.

Железният Марк се строполи на земята като безформена маса от тъмен метал. Паладин бавно се изправи и се отдръпна встрани.

Над Престолнината се спусна тишина — обвивка от пълно мълчание, което сякаш говореше само по себе си. Вятърът се надигна с вой, гръм отекна в гората, завъртя се вихрушка от сенки и мрак и вратата на Абадон внезапно се разтвори около демоните. С крясъци и вой те изчезнаха обратно в пъкъла.

Поляната отново остана празна. Мракът и сенките се стопиха. Светлината на зората озари Паладин, докато той се качваше на своя кон. Светлината блестеше върху ризницата му, която вече не бе потъмняла и изхабена, а съвсем като нова. Светлината проблясваше и се отрази в конника от медальона, който носеше кралят на Ландовър, застанал сам в предната част на подиума.

После светлината угасна и Паладин изчезна.

Бен Холидей вдишваше утринния въздух и усещаше топлината на слънцето по цялото си тяло. Почувства се в миг безтегловен в лекото облекло на Ландовърски крал, освободил се от бойните доспехи на Паладин. Времето отново започна да тече, нещата взеха да се движат и да се връщат по местата си.

Отново бе самият той. Сънят или кошмарът, каквото и да беше онова, което преживя, бе свършило.

Смътни фигурки се размърдаха сред горските дървета и изникнаха в Престолнината — хора и вълшебни същества, лордове и рицари от Зеленоречието, Речният господар от езерната страна с неговите хора — всички внимателно запристъпваха напред между храстите. Приятелите на Бен се появиха иззад укритието си под подиума с изумени изрази на лицата. Уилоу се усмихваше.

— Ваше величество… — започна безпомощно Куестър, но се запъна. После бавно падна на колене пред подиума.

— Ваше величество — прошепна той.

Уилоу, Абьрнати и коболдите коленичиха до него. Филип и Сот се появиха отново като по силата на някаква магия и също коленичиха. Всички по цялата поляна — хората от Зеленоречието и вълшебните същества паднаха на колене — Речният господар, Календбор, Стрехан и лордовете от Зеленоречието — всички бяха тук.

— Ваше величество — мълвяха те.

— Ваше величество — промълви на себе си той.