Магическо кралство за продан. Продадено

АБАДОН

Наближаваше здрач, когато Бен затегна последния ремък на коженото седло, което набързо, си беше приготвил, заповяда на Страбо да коленичи и се качи отгоре му. Настани се внимателно между два костени шипа, с каквито бе покрит целият гръбнак на дракона, опита ремъците, с които се бе закрепил, за да види дали няма да го изтърсят, и нагласи обувки в металните халки.

Имаше късмет, че поне успя да си направи седло. То бе доста неудобно, скалъпено от ремъци, каишки, катарами и халки, събрани от най-различни полски животни, станали жертва на дракона и довлечени в Огнените извори, за да бъдат изядени на спокойствие. Бен ги бе събрал между костите и ги бе пригодил. Прикрепи го около врата на дракона покрай предните му крака, тъй че седлото се спускаше до бедрата. Точно зад шипестата глава се подаваха поводите. На Бен и през ум не му минаваше, че ще успее да води дракона като кон. Поводите бяха само от предпазливост — да го пазят да не падне.

— Ако паднеш, лошо ти се пише, Холидей — предупреди го драконът.

— Тогава се постарай да не падна — отвърна му Бен. — Заповядвам ти да внимаваш да не падна.

Не беше обаче убеден, че Страбо може да направи това, въпреки Йоския прашец. Бяха започнали да се спускат в пъкъла на Абадон и животът и на двама им беше в опасност. И при най-благоприятните обстоятелства за Страбо щеше да е трудно да ги опази, а освобождаването на приятелите му от света на демоните съвсем не обещаваше най-благоприятните обстоятелства.

Възседнал дракона, той се спря за миг и се огледа към пустата земя. Бяха стигнали края на Огнените извори, отвъд горящите кратери и гъстите храсталаци. Денят отминаваше и се спускаше вечерта. Със залеза на слънцето отвъд далечните планини долината бе обгърната от мъгла и тъма. Ландовър представляваше мрачно скупчване на сенки и смътни силуети. Бен можеше почти да види как светлината отминава с всяка изминала минута. Сякаш долината изчезваше пред очите му. Той имаше неприятното усещане, че наистина е така, неприятното усещане, че никога повече няма да я види.

Изопна крака в стремената и решително прогони подобни мисли. Опита се да се усмихне, макар и мрачно. Бен Холидей бе излязъл на поход като рицар, възседнал своята кранта, поел на спасителната си мисия. Едва не се разсмя. Дон Кихот, тръгнал да се бие с вятърните мелници — каква картинка би могъл да изпрати вкъщи, ако имаше камера! По дяволите, та той никога не бе и помислял, никога не бе допускал, че нещо подобно може да му се случи в живота! Всичките тези години, в които бе живял зад циментово-метални стени; всичките тези претъпкани съдебни зали и тлъсти правни библиотеки; всичките тези безплодни пледоарии и адвокатски досиета; всичките законови уредби, статути и кодекси — колко далечни му се струваха сега!

И той разбра, с увереност, която го удиви, че никога не би могъл да се върне отново към всичко това.

— Какво правиш там горе, Холидей — на гледката ли се любуваш? — Просьска недоволно Страбо и прекъсна мислите му. — Хайде да вървим!

— Добре — съгласи се Бен. — Да тръгваме.

Драконът широко разтвори криле, залитна напред и се издигна. Бен здраво държеше поводите и ремъците на седлото, наблюдавайки как земята под него бързо изчезва. Зърна за миг една горичка с къпини, гъсталаци и изсъхнали дървета, потънали във валма от мъгла, и издължените сенки на здрача, след което настана само мрак. Филип и Сот бяха някъде там, скрити от погледа. Той бе отишъл за малко при тях само да им съобщи, че ще тръгне със Страбо към Абадон, за да освободи останалите. Изпрати ги обратно в Сребърния дворец, за да чакат неговото завръщане. Те веднага тръгнаха, но ужасените им лица се четеше негласното им убеждение, че го виждат за последен път.

А може и да е така, мислеше си той. Може би трябваше да им каже да си вървят у дома и да забравят за него. Въпреки че те нямаше да постъпят така. Все още продължаваха да гледат сериозно на своя обет за вярност.

Замисли се за миг за цялата помощ, която му бяха оказали — тези крадливи, мръсни канибалчета.

Кои би могъл да допусне? Той безмълвно им пожела всичко добро.

Страбо летеше в настъпващата нощ, преминавайки от източната пустош към покрайнините на Зеленоречието и след това на запад. Светлината на деня бе напълно изчезнала, спусна се мрак и Ландовърските луни започнаха да изгряват. Те всички се виждаха тази нощ — бялата, розовата, бледоморавата, тъмнорозовата, морскозелената, бериловата, тюркоазената и нефритената — цветовете им не бяха затъмнени от мъглите, които обвиваха долината долу. Приличат на гигантски балони, мислеше си Бен и се питаше къде ли бяха неговите приятели.

Минутите бързо минаваха. Масивното тяло на Страбо ритмично се клатеше под Бен, докато крилете от опъната кожа биеха срещу вятъра и ги носеха на запад. Бен здраво държеше поводите и седлото и животът му се крепеше на косъм. Въздушното течение връхлиташе насреща, му и го караше да зъзне. Ландовър приличаше на огромен казан вряща супа, над който той безпомощно бе увиснал. Подобно летене го възбуждаше, но и го изпълваше със страх. Не му бе приятно да язди кон, още по-малко — дракон. Драконът поддържаше равномерен ритъм, което го облекчаваше, но въпреки това Бен се чувстваше неспокоен. Знаеше, че Йоският прашец може да престане да действа в един момент и това ще бъде неговият край.

— Глупаво начинание! — извика Страбо към него няколко мига по-късно, сякаш четеше мислите му. Шипестата му безформена глава се олюля наоколо, очите му блестяха. — И всичко това за шепа хора!

— За моите приятели! — извика в отговор Бен и вятърът запрати обратно думите в лицето му.

— За мен приятелите ти не са нищо!

— Честно казано, и ти за тях нищо не си! С изключение, предполагам, на Куестър Тюс — той те смята за много специален!

— Магьосникът ли? Ух!

— Прави каквото ти казах! — заповяда Бен.

— Мразя те, Холидей!

— Съжалявам — това не ме интересува!

— Ще започне да те интересува! Рано или късно ще се освободя от теб и тогава ще съжаляваш, че си решил да ме използваш по този начин!

Драконът отново обърна глава напред и студеният му металически глас заглъхна от пристъпа на вятъра. Бен нищо не каза. Хвана поводите й ремъците на седлото още по-здраво.

Летяха над Зеленоречието към центъра на долината. Бен не знаеше накъде отиват. Знаеше само, че драконът го води към Абадон, но нямаше и представа къде се намира той. Абадон беше пъкълът на Ландовър, но вратите му бяха проходи на времето, като онзи, през който бе минал на идване от своя свят. Не бяха обаче същите проходи на времето. Бяха различни от мъглите, които обкръжаваха долината. Страбо му бе казал, че са скрити някъде в долината, където само демоните и драконите могат да достигнат…

Внезапно Страбо започна да лети по-бавно и направи широк кръг, поемайки обратно. Бен погледна надолу. Долината представляваше пелена от мъгла и мрак. Страбо широко разтвори криле и рязко се отпусна на вятъра на нощта.

— Дръж се здраво, Холидей! — извика му драконът.

Страбо внезапно започна да се спуска с прилепнали назад криле и изпънат врат. Полетяха по-бързо и драконът рязко се заспуска. Вятърът зловещо бучеше в ушите на Бен Холидей и заглушаваше всичко останало. Земята започна да се очертава като безформено петно, което придобиваше форма с всяка секунда от спускането им. Бен направо се вледени. Спускаха се твърде бързо! Щяха да се приземят точно насред Зеленоречието!

Тогава най-неочаквано огън изригна от гърлото на Страбо и образува огромна светла арка от алени пламъци. Въздухът сякаш се разтопи като прогорял целофан, на който огънят е направил дупка по средата. Бен примижа срещу вятъра и видя как черната дупка се отваря пред тях, сякаш от самата нощ. Драконовите пламъци стихнаха, ала дупката остана. Те минаха през нея в пустия мрак. Ландовър изчезна. Потъналото в мъгла Зеленоречие също. Чу се всмукващ шум и дупката зад тях се затвори. Настана внезапна тишина.

Страбо започна да лети хоризонтално в мрака. Бен леко се понадигна, сгушен между шиповете на дракона, и със страх и удивление се огледа наоколо. Светът се бе променил напълно. Луната и звездите ги нямаше, имаше само мастиленочерно небе над назъбени върхове и дълбоки проломи. Там, където земята и небето се допираха, проблясваха светкавици и на хоризонта се разкриваше странна игра на светлини. В далечината тътнеха вулкани и червеникавите им пламъци просветваха от конусообразните върхове на планините. Потоци лава изригваха като дълги червени струи кръв. Цялата земя се тресеше от тези изригвания и гейзери огън и разтопени скали бликаха към небето на фона на мрака.

— Абадон! — предупреди го Страбо. Гласът му бе нисък и съскащ.

Драконът се спусна надолу с главозамайваща скорост, Бен усети как стомахът му се свива. Покрай тях се стрелкаха планински върхове и огънят от вулканите изригваше навсякъде. Бен беше ужасен. Абадон бе въплъщението на най-черните му кошмари. Не беше виждал нищо по-враждебно. В този свят нищо не можеше да оцелее.

Покрай тях премина една крилата, изплъзваща се сянка. Страбо просъска в знак на предупреждение. Премина още една сянка и още една. Чу се остро просъскване и блясък на зъби. Изведнъж Страбо избълва огън от своята паст и една от сенките простена и падна на земята. Бен се понамести по-добре между шиповете които предпазваха гръбнака на дракона. Огънят изригна отново и отново. И друга сянка избухна в пламъци и падна. Страбо се въртеше на всички страни и се изплъзваше, когато се появиха още сенки. Той изпъна масивното си тяло и увеличи скоростта. Черните създания паднаха зад него и изчезнаха.

Минаха покрай поредица назъбени върхове, след което драконът отново забави скорост.

— Комари! — презрително изрева той. — Не са достойни за мен!

Бен целия бе плувнал в пот и едва можеше дъх да си поеме.

— Още колко остава? Драконът грубо се изсмя.

— Още малко, Холидей. Какво има? Не си очаквал това, а?

— Всичко е наред. Прави каквото ти казвам и ме води при моите приятели!

— Спокойно, Холидей.

Драконът летеше през обгърнатия в пламъци мрак. Комарите ги връхлетяха още на два пъти и Страбо изгори още шепа от тях, докато летеше. Светът на Абадон се простираше долу неизменен — един свят от скали и огън. Бяла светлина лудо танцуваше по хоризонта наоколо и лава бликаше от кратерите на планинските върхове, но долините и проломите си оставаха непроницаемо тъмни. Ако имаше нещо живо там, от въздуха то не можеше да се види.

Бен започна да изпитва все по-големи угризения. Приятелите му бяха затворени в този свят повече от пет дни!

Драконът сви между два гигантски вулканични върха и започна да се спуска. Наоколо брулеше вятър и огнени езици обгръщаха планинските скали от двете страни. Бен погледна надолу към лавата. Сред огъня плуваха същества! Някакви същества играеха там!

Огромна черна сянка се надигна зад един връх и протегна ръцете си като пипала. Страбо просъска и избълва огън насреща й. Ръцете потрепераха и се отдръпнаха. Сянката изчезна.

Отминаха планините и навлязоха в долина, обкръжена от назъбени върхове. Страбо рязко се спусна и спря на петнайсетина метра над земята. Вирове огнена лава бълбукаха в края на долината и изригваха камъни и огън към небето. Пукнатини и процепи бяха напукали пустата земя и потъваха надолу в мрак. Навсякъде се суетеха някакви същества, малки и безформени в аления полуздрач, едва ли човешки. При вида на дракона се надигнаха викове, които бързо бяха заглушени от далечния рев на вулканите. Бен чу как драконът изрева в отговор.

„Комарите“ отново се появиха на цели дузини. Изникнаха и други крилати същества, по-големи и по-страшни. Страбо взе хоризонтална посока и полетя по-бързо. Бен се бе навел толкова близо до гърба на дракона, че усещаше пулса му. Ремъците и коланите се опъваха от напрежението при полета.

И тогава пред тях се появи една огромна огнена яма, дълбока стотици метри. Отгоре бе окачена на вериги малка каменна плоча — на не повече от два-три метра. Каменната плоча се люлееше и клатушкаше нестабилно на металните си вериги, пламъците жадно я ближеха отдолу.

Бен притаи дъх. Няколко дребни фигурки бяха клекнали на тази каменна плоча, опитвайки се да пазят равновесие.

Та това бяха неговите приятели!

Страбо се спусна към тях, подгонен от „комарите“ и други летящи демони. И още стотици демони се бяха скупчили около огнената яма и хвърляха камъни срещу силуетите, свити върху плочата, клатейки веригите, на които се държеше. Всички се бяха разкрещяли от възторг. Това бе някаква игра, осъзна Бен ужасен. Демоните бяха поставили приятелите му върху плочата и само чакаха да видят как ще паднат в огъня!

Те приближиха още повече до ямата. Сега демоните видяха дракона и се развикаха. Протегнаха ръце към болтовете, на които се държаха веригите. Демоните се опитваха да пуснат плочата с приятелите му в огъня, преди да ги достигнат.

Бен направо обезумя. Веригите бързо падаха една след друга и плочата се наклони настрани и се олюля. Страбо бълваше огън срещу демоните и изпепели десетки от тях, но останалите продължаваха да пускат веригите. Бен изрева от ужас, защото вече ясно можеше да види лицата на Куестър Тюс, Абърнати, на коболдите — и на Уилоу! Страбо прелетя като стрела покрай ямата и покрай демоните, които се опитваха да освободят веригите, държащи каменната плоча. Твърде късно, помисли си Бен. Щяха да стигнат твърде късно!

В този миг времето за него спря. Нямаше никакво време и имаше цялото време на света. Бен видя всичко, което става, сякаш го наблюдаваше отстрани, сякаш той бе извън мига. Веригите от едната страна напълно паднаха и каменната плоча увисна надолу. Приятелите му увиснаха на единия и край и започнаха бавно да се свличат към ямата.

Страбо яростно се спусна напред и понесе Бен над огъня. Стигна до плочата в момента, когато хората на нея почти се бяха изплъзнали. Хвана двама във въздуха с извитите нокти на предните си крака. Бързо улови с челюстите си още един и обърна огромната си глава, за да остави коболда пред Бен. Вторият коболд се хвърли към стремето и се хвана за ремъците.

Последният силует падна в ямата. Това беше Куестър Тюс.

Бен го видя как пада, наблюдавайки ужасен как сивата мантия с нейните цветни като дъгата шарфове се изду като парашут. Страбо се наведе, но бързо се издигна. Магьосникът бе твърде далеч, за да го достигне. Не можеше да го спаси.

— Куестър! — простена Бен.

И тогава стана нещо наистина магическо, нещо толкова странно, че въпреки всичко, което бе преживял през последните минути, Бен остана поразен. Куестър започна да се спуска към огъня по-бавно и накрая напълно спря. Магьосникът широко бе отворил ръце срещу алената светлина на пламъците и мършавата му фигура започна да се издига от ямата.

Бен притаи дъх, мислите му препускаха като стрели. Имаше само един възможен отговор. Куестър Тюс най-сетне бе направил истинска магия! Бе накарал магията да действа!

Страбо се спусна надолу и изригна пламъци, с които помете „комарите“ и другите летящи демони, които се опитваха да се намесят. Той стигна до Куестър Тюс точно когато магьосникът левитираше над края на ямата, политна под него и го взе на гърба си, тъй че Куестър се намери точно зад Бен.

Бен бързо се обърна, и го погледна. Куестър седеше като статуя, лицето му бе пребледняло като пепел, очите му блестяха от изумление.

— Всичко… всичко е било в това, правилно да завъртиш пръстите, ваше величество — успя да каже магьосникът преди да припадне.

Бен се обърна и го хвана за сивата мантия, за да не падне, докато Страбо започна да се издига. Демоните нададоха крясъци, вдигна се врява от всякакви епитети, която бързо заглъхна, когато драконът се отдалечи. Земята под тях започна да изчезва, превръщайки се в смачкан черен покров, накъсан от назъбени дупки и огнени пукнатини. Светкавиците в края на този свят бясно лудееха, като се мятаха по цялата ивица на хоризонта и целият Абадон сякаш се тресеше и огъваше.

После Страбо избълва драконски огън пред тях и небето отново се разтопи и отвори. Появи се нащърбена дупка, чиито краища се огънаха като изгорели и драконът с неговите спътници минаха през нея.

Бен замижа от внезапната смяна на светлината. Когато отново отвори очи, звезди и цветни луни озаряваха облачното нощно небе.

Бяха отново в Ландовър.

На Бен му трябваха няколко минути, за да дойде на себе си. Бяха се озовали в Ландовър, но не над Зеленоречието. Намираха се на север, почти в края на долината. Страбо кръжа известно време над гъсти гори и голи склонове, после плавно се спусна на една пуста поляна.

Бен се смъкна от гърба на дракона. Буниън и Парснип го поздравиха със съскане и блеснали зъби, толкова развълнувани, че почти не бяха на себе си. Абърнати тежко скочи на земята, изправи се, отърси се и каза, че проклина онзи ден, в който се е свързал с тях. Куестър, който отново бе дошъл в съзнание, с мъка се свлече по ремъците на седлото и пристъпи до Бен, едва съзнавайки какво върши, без да сваля поглед от дракона.

— Не съм очаквал, че ще доживея деня, в който някой ще бъде в състояние да заповядва на това… на това удивително създание! — промълви той изумен. — Страбо — последният от някогашните дракони, най-могъщият от вълшебните създания, да служи на краля на Ландовър! Това може да стане само с Йоския прашец, разбира се, и все пак…

Той едва не се блъсна в Бен и изведнъж се опомни.

— Ваше величество, та вие сте жив! Смятахме, че сме ви изгубили завинаги! Никога няма да проумея как сте успели да излезете от вълшебния свят! Как сте успели да направите всичко това… — той не можеше да изрази ентусиазма си. Протегна ръка към Бен и енергично я разтърси. Бен не можа да сдържи усмивката си. — Тръгнахме да ви търсим, когато не се върнахте първия ден, и вещицата ни хвана — бързо заразказва магьосникът. — Изпрати ни в Абадон и ни остави на оная плоча, та да си играят демоните с нас. Цели пет дни, ваше величество! Цели пет дни бяхме заловени там! Измъчваха ни и ни изтезаваха онези отвратителни, гнусни…

Коболдите яростно изсъскаха и посочиха нещо. Куестър веднага кимна и ентусиазмът му го напусна.

— Да, с право ме прекъсвате — наистина бях забравил — той хвана Бен за ръката. — Аз си бърборя, ваше величество, докато има много по-неотложни неща. Силфидата е много болна — той се поколеба, после дръпна Бен подире си. — Съжалявам, ваше величество, но тя може би умира.

Усмивката на Бен изчезна на минутата. Те забързаха напред, където бе клекнал Страбо, наблюдавайки ги с полуотворени очи. Абърнати бе вече клекнал в тревата до безжизненото тяло на Уилоу. Бен коленичи до него, Куестър и коболдите също приближиха.

— Когато бяхме заловени в Абадон, дойде времето Уилоу да се свърже със земята — промълви Куестър. — Тя не можа да преодолее тази неотменна потребност, но скалата не я прие.

Бен потръпна. Уилоу се бе опитала да се преобрази, неспособна да преодолее своята нужда, но опитът бе останал само частично завършен. Кожата й се бе набръчкала и бе станала като дървесна кора, пръстите на ръцете и краката й се бяха превърнали в разкривени корени, косата й бе станала на крехки клони и тялото й се бе разкривило. Беше ужасно да я гледа човек и Бен нямаше сили за това.

— Тя още диша, ваше величество — тихо каза Абърнати.

Бен се опита да преодолее своето отвращение.

— Трябва да я спасим — отвърна той, опитвайки се отчаяно да измисли какво да правят. Той ужасено видя как тялото на Уилоу изведнъж конвулсивно потръпна и от едната й китка изникнаха още корени. Очите на силфидата потрепнаха и отново се затвориха. Тя беше в агония. Бен пламна от гняв.

— Куестър, използвай магията си!

— Не, ваше величество — поклати бавно глава Куестър. — Магията, която аз владея, не може да я спаси. Може да я спаси само едно. Тя трябва да довърши своето преображение.

Бен се нахвърли върху магьосника.

— Как, но дяволите, може да направи това, та тя едва диша!

Никой нищо не каза. Той отново се обърна към момичето. В никакъв случай не трябваше да я оставя сама с Нощната сянка. Не биваше да й позволи да идва с него. Всичко това бе станало по негова вина. Негова ще е вината, ако умре…

Той тихо изруга и се опита да се отърси от тази мисъл. През ума му минаваше какво ли не.

Тогава внезапно си спомни.

— Старите борове! — възкликна той. — Гората в Елдъру, където майка й танцуваше и тя се преобрази в онази нощ! Това място е специално за нея! Може би там ще успее да довърши трансформацията си! — той вече бе скочил и даваше разпорежданията си на останалите. — Хайде, помогнете ми да я занесем! Страбо, наведи се!

Занесоха силфидата при дракона и я качиха на гърба му. Качиха се и те до нея и успяха, доколкото могат, да се привържат към импровизираното седло. Бен яздеше пред момичето, което бе в безсъзнание, Куестър и Абърнати зад него, а коболдите от двете страни на стремената.

Страбо изръмжа подразнен в отговор на командата на Бен, после се издигна в нощното небе. Летяха на юг, драконът пое една посока и се напрегна да увеличи скоростта си. Имаше опасност вятърът да ги издуха от проскърцващото седло. Минутите минаваха и хълмистият район на север започна да отстъпва пред равнините на Зеленоречието. Бен протегна ръка и докосна тялото на силфидата. Кожата й, подобна на дървесна кора, беше хладна и твърда. Бяха на път да я загубят. Нямаше много време. Отминаха Зеленоречието и под тях се появиха горите и реките на езерната страна — потънали в цветове райони, които се подаваха под пелената на мъглата. Драконът полетя по-ниско, носейки се над върховете на дърветата и планинските вериги. Бен целият се тресеше от нетърпение и напрежение. Държеше Уилоу за ръка и имаше чувството, че усеща как животът я напуска.

Тогава Страбо рязко сви наляво и полетя надолу към гората. Дърветата се втурнаха да го посрещнат, след което се подаде малката полянка отвъд стена от клони. Веднага след това всички отново бяха на земята. Бен слезе безмълвно, а заедно с него и останалите, като всички енергично се впуснаха да свалят Уилоу. Гората се издигаше наоколо им като стена и кълба мъгла плуваха между редовете от тъмни стволове. Бунинън просъска насреща им и ги поведе със сигурен инстинкт. Вървяха между дърветата, като едва си проправяха път в полумрака, носейки деформираното тяло на момичето.

Стигнаха боровата горичка само след секунди. Боровете се издигаха мълчаливо в мъглата, като часови на фона на мрака. Бен поведе редицата до центъра на горичката, където майката на Уилоу бе танцувала онази нощ, преди той да напусне Елдъру.

Те нежно положиха Уилоу долу. Бен усещаше китката на момичето над корените и ластарите, които се подаваха от кожата й. Китката бе студена и безжизнена.

— Тя не диша, ваше величество! — промълви Куестър полушепнешком.

Бен обезумя. Той вдигна пострадалата силфида в ръце, притисна я до себе си и се разрида.

— Ти не можеш да умреш, Уилоу, не можеш да ми причиниш това! — люлееше я в ръце, усещайки грубата й кожа да дращи лицето му. — Уилоу, отговори ми!

Изведнъж му се стори, че държи Ани, нейното смазано и окървавено тяло след катастрофата, която беше отнела живота й. И ето че бе надвиснала нова катастрофа. Усещането бе толкова силно, че той простена. Усещаше костите, кръвта и разпокъсаната плът; усещаше малкия крехък живот на нероденото му дете.

— О, господи, не! — тихо извика той. Отметна глава и образът изчезна. Сега държеше Уилоу отново. Наведе се и започна да целува силфидата по лицето и устата, а сълзите му капеха по бузите й. Беше загубил Ани и детето, което тя носеше. Нямаше да понесе и загубата на Уилоу.

— Не умирай — умоляваше я той. — Не искам да умираш, Уилоу, моля те!

Крехкото й тяло се размърда, сякаш откликваше почти чудодейно и тя отвори очи. Той се загледа в тези очи, без да обръща внимание на съсипаното лице и тяло, на пораженията, нанесени от незавършената трансформация. Хвана се за тази искрица живот, която още гореше в нея.

— Върни се при мен, Уилоу — умоляваше той. — Ти трябва да живееш!

Очите й отново се затвориха. Ала тялото на силфидата този път се раздвижи по-силно и конвулсиите се превърнаха в спазми, в усилие да овладеят мускулите. Уилоу преглъщаше усилено.

— Бен, помогни ми. Подкрепи ме.

Той бързо я изправи на крака и останалите се отдръпнаха. Държеше я така, усещайки как жизнените й сили се връщат и трансформацията започва отново. Корените й проникнаха дълбоко в горската пачва, клоните започнаха да нарастват и да се разклоняват и стволът се уголеми и втвърди.

После всичко притихна. Бен вдигна поглед. Промяната се беше извършила. Уилоу се бе превърнала във върба. Всичко щеше да се оправи.

Той плътно притисна очи.

— Благодаря ти — прошепна.

Наведе глава, обгърнал с ръце крехкия ствол и зарида.

Призори се появи демонът. Изникна сякаш от мрака — черно и безформено създание, обвито в броня. Това стана най-неочаквано. Вятърът изсвистя, мъглата се раздвижи и ето че демонът беше тук.

Бен се пробуди почти намига. Спеше на пресекулки и се бе свлякъл до дънера на върбата от умора. Страбо сигурно бе още на поляната, където Бен го остави.

Демонът приближи и Бен се изправи да го посрещне. Коболдите мигновено застанаха пред него, за да препречат пътя на демона. Абърнати скочи и ритна Куестър грубо. Магьосникът също се събуди и се изправи на крака. Демонът носеше шлем на главата си и се оглеждаше наоколо. Алените му очи измериха дружината и боровата горичка с опитен поглед.

После заговори. Бен нищо не разбираше от думите му и речта приключи едва ли не преди да е започнала. Куестър се подвоуми, после отново се обърна към Бен.

— Марк ви отправя предизвикателство, ваше величество. Той иска да се срещнете в двубой след три дни при изгрев слънце в Престолнината.

Бен кимна безмълвно. Ето че ставаше онова, което очакваше от самото начало. Времето бе отлетяло. Той почти не беше на себе си, все още много изтощен от изпитанието през последните седем дни, но веднага си даде сметка какво означаваше подобно предизвикателство.

Марк не можеше повече да го търпи. Демонът беше ядосан.

Ала възможно бе — напълно възможно — да е разтревожен. Куестър му бе казал на времето, че демонът отправя предизвикателствата си само в средата на зимата — а сега зимата бе твърде далеч. Демонът искаше да ускори нещата.

Бен помисли какво може да значи това, ала само тръсна глава. Беше все едно. Той отдавна бе решил да остане и нищо вече не можеше да промени решението му. Сам се удиви колко бе твърдо това решение. Беше му приятно да го установи.

Той кимна към вестоносеца.

— Ще бъда там.

Демонът изчезна в кълбо мъгла. Бен остана загледан подире му, после вдигна очи към дърветата, където първите зари на утрото посребряваха далечния хоризонт.

— Вървете да спите — ласкаво каза той.

Седна пак до Уилоу, облегна буза до грубия й ствол и затвори очи.

Когато отново се събуди, слънцето беше изгряло. Лежеше изпънат под сянката на старите борове. Главата му почиваше в скута на Уилоу и ръцете й го обгръщаха. Тя се бе преобразила отново.

— Бен — нежно го поздрави силфидата.

Той се загледа в, изящните й ръце, в тялото и лицето й. Изглеждаше точно такава, каквато я бе видял онази нощ да се къпе във водите на Ирилин. Тенът, красотата и живостта й се бяха върнали. Отново бе видението, което желаеше и от което се страхуваше. Ала вече не видението имаше значение, а истинската същност на Уилоу. Свършило се бе с някогашното отблъскване, страх, с усещането за различност. На тяхно място бе дошла надеждата. Той се усмихна.

— Нуждая се от теб — прошепна й той и беше искрен.

— Зная, Бен — отвърна тя. — Винаги съм го знаела.

Наведе се и го целуна, а той протегна ръка и я притисна до себе си.