Магическо кралство за продан. Продадено

РЕЧНИЯТ ГОСПОДАР

Буниън се върна призори. Утрото бе хладно и влажно. Мъгли и сенки бяха надвиснали плътно над пората като сиво вълнено одеяло, загърнало още спящо дете. Другите от групата вече закусваха, когато коболдът се появи откъм дърветата като фантом, изплъзнал се от сънищата на изминалата нощ. Той се обърна към Куестър и му заговори на своята неразбираема смесица от ръмжене и съскане, кимна на другите и седна да довърши, каквото бе останало от хляба, горските плодове и бирата.

Куестър съобщи на Бен, че Речният господар се е съгласил да ги приеме. Бен безмълвно кимна. Мислите му бяха другаде. Представата за Уилоу не го напускаше — толкова бе жива, че сякаш още продължаваше да сънува. Когато на сутринта се събуди, той се опита да се отърси от тези представи, защото ги чувстваше като предателство спрямо Ани. Ала те бяха твърде силни и особено натрапчиви и не го напускаха, въпреки чувството му за вина. Защо ли Уилоу му се бе явила насън? — питаше се той. Защо тези сънища бяха толкова наситени? Той се нахрани, погълнат от вътрешния си размисъл, без да забележи погледите, които си разменяха Куестър и Абърнати.

Веднага след това вдигнаха стана си и потеглиха, подобни на малка, криволичеща процесия от призраци, която мълчаливо се виеше в сумрака. Вървяха в колона и заобиколиха Ирилин но една толкова тясна крайбрежна пътека, че можеха да вървят само един по един. Движеха — се сякаш в някакъв фантазен свят. От дъното на долината се вдигаше пара, образувана от допира на топлата земя и хладния въздух, която се смесваше с валмата мъгла, влачещи се над гората. Дърветата се извисяваха мрачни и Влажни в сивотата — хаос от огромни чернокори дъбове, брястове, чепати хикории, върби и кедри. Пред очите им изникваха въображаеми призраци, които се скриваха при мигването на окото — гъвкави създания, които изкушаваха и измъчваха. Бен направо бе вцепенен от тяхното постоянство — имаше чувството, че никога няма напълно да се пробуди от снощният сън, сякаш опиянен от наркотици. Яздеше в мъгла, която обгръщаше не само очите, но и мислите му и се напрягаше да установи кое бе реалността в целия този лабиринт от призрачни образи. Ала единственото сигурно нещо бяха овлажнелите от мъглата дървета и равната, гладка повърхност на езерото.

Подир туй и езерото, и целият останал свят се изгубиха, и останаха само дърветата. Утрото напредваше, ала мъглата и сенките все още се стелеха ниско над земята и само нашепваха някакви скрити тайни. През дълбоката мъгла проникваха тихи звуци, като отломъци от други животи и събития, за които Бен можеше само да се досеща. На всеки завой се взираше в мъглата с надеждата да зърне Уилоу. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя е някъде тук сред звуците и сенките и го наблюдава. Взираше се, без да може да я открие.

Скоро след това пред тях се появи горският дух.

Бяха свърнали с конете в един проход, образуван от редица паднали дървета. Буниън водеше колоната пеш, когато духът изникна от мъглите до самото рамо на коболда. Имаше слаба, гъвкава снага, бе малко по-висок от Буниън, с кафява кожа с издадени жилки като кората на фиданка, с гъста коса, която падаше назад по шията и ръцете му. Дрехи с цвета на земята свободно се спускаха покрай тялото му, ръкавите и панталоните му бяха къси, на краката си имаше обувки, които се увиваха около прасците с кожени каишки. Колоната малко забави ход при появата му. Скупчиха се зад Буниън и се запридвижваха напред през мъглата почти като птици, бързи и неспирни.

— Куестър! — Просъска Бен по-силно, отколкото очакваше. — Кой е това?

Магьосникът, който яздеше отпред, се обърна на седлото си с пръст на устните.

— По-тихо, ваше величество. Нашият водач е горски дух, на служба при Речния господар. Наоколо е пълно с такива.

Бен веднага се взря в мъглата, но не видя никого.

— Нашият водач ли? Нашият водач за къде? — той сниши глас и започна да шепне.

— Нашият водач за Елдъру, родината, на Речния господар.

— А нима имаме нужда от водач? Куестър само сви рамене.

— Така е по-сигурно, ваше величество. Навсякъде около Елдъру се простират блата и немалко хора са изчезнали сред тях. Езерният район може да бъде опасен. Водачът е чест, която ни оказва Речният господар — чест, с която се удостояват всички гости при тяхното пристигане.

Бен още веднъж се вгледа в плътната пелена на мъглата.

— Надявам се, че тази чест се оказва на гостите и при тяхното заминаване — промърмори си той.

Поеха напред сред дърветата. Неочаквано от мъглата изникнаха и други силуети — тънки, гъвкави фигурки като техния водач, някои също наподобяващи дървета, с тела като геги, а други с гладка и нежна, почти сребриста кожа. Те смълчано приближиха от двете страни на колоната, хванаха поводите на конете и ги поведоха напред. Покрай пътеката се появиха вирове и обрасли с тръстики блата, обширни тресавища, където не се помръдваше нищо освен мъглата. Пътеката стана още по-тясна, а на места напълно изчезваше и те се оказваха направо във водата, която достигаше до кръста на водачите им и до хълбоците на конете. Във водата плуваха разни същества, някои от които имаха перки, други люспи като на влечуго, а пък трети бяха с почти човешки лица. В мъглата се стрелкаха същества, които се плъзгаха по блатната повърхност, леки като водни кончета. Кацаха далеч сред блатото и подир тях оставаха само пръски. Бен започна да се поразбужда, най-сетне сънищата от миналата нощ го напускаха, нямаше вече смътни спомени и объркани чувства. Съзнанието му се проясни, докато се взираше в мрака и наблюдаваше съществата наоколо със смесица от недоверие и учудване. Изведнъж бе обхванат от остро чувство на безнадеждност. Нимфи, наяди, русалки, самодиви, горски, водни и земни духове — всичките им названия изникнаха в съзнанието му, като наблюдаваше тези блатни създания да се появяват и изчезват. Спомни си как на времето жадно бе чел фантазна литература и книги на ужасите, което бе забранено, и сега с ново удивление погледна странните създания, които срещаше. Беше вярвал, че подобни създания могат да съществуват само във въображението на писателя и да бъдат оживени само от перото му — и в същото време му се искаше тайничко това да не бъде така. И ето че те бяха тук, обитаваха света, в който бе дошъл, и за тях знаеше по-малко, отколкото за онези фиктивни писателски творения, с които се бе сблъсквал в годините на своята младост. А те пък от своя страна не знаеха нищо за него. Как, за бога, да ги убеди да го признаят за техен крал? С какви думи да ги накара да му служат?

Това бе ужасно безнадеждна задача. Така се уплаши от нея, че за миг остана парализиран в нерешителност. Тънките, призрачни фигури на служителите на Речния господар се плъзгаха в мъглата навсякъде край него и Бен гледаше на тях като на напълно чужди същества, за които той самият не беше нищо друго, освен куриоз. С лордовете от Зеленоречието нещата стояха по-различно. Те си приличаха поне по външност. Но сред съществата на Речния господар нямаше нищо подобно.

Той се отърси от нерешителността и страха. Подтисна безнадеждността, която чувстваше. Пропъди ги с учудваща ярост. Подобни чувства бяха само оправдания, за да се откаже, а той никога не би го направил. Можеше да се прокара мост между създания от всякакъв вид. Имало е крале, които са служили на тези същества и преди — той би могъл да им служи със същия успех. Все ще успее да ги убеди в това. Чудо ще направи, но никога няма да се откаже. Никога.

— Ваше величество?

Абърнати се озова до лакътя му и въпросително го загледа с влажните си кафяви очи. Бен сведе поглед. Ръцете му се бяха вкопчили в дръжката на седлото толкова силно, че кокълчетата на пръстите му бяха побелели. Гърбът и подмишниците на туниката му бяха овлажнели от пот. Знаеше, че всичките му чувства са му изписани на лицето.

Пое си дълбоко дъх и се накара да се успокои, отпусна вкопчените си ръце.

— Малко ми стана студено — оправда се той като гледаше встрани и ритна Ядеца, за да го накара да върви напред, тъй че Абърнати отново значително изостана.

От мъглата пред тях се изпречи огромна гора от стари кипариси. От стволовете им се спускаха лиани, кривите им корени се забиваха в мочурливата пръст като нокти. Малката дружинка и нейните призрачни водачи навлязоха, сред кипарисите, обгърнати от сенки и зловоние на пръст. Пътеката им се виеше като змия покрай древните дървета, заобикаляйки тъмните вирове, прилични на огледала от мътно стъкло и блата, от които се вдигаше пара. Кипарисовата гора бе голяма и те направо потънаха сред нея. Минутите се изнизваха и дневната светлина започна да преминава в здрач.

Дърветата, които ги обграждаха, оредяха и теренът стана по-стръмен. Дружината бавно си проправяше път нагоре през гората, додето остави мъглата зад себе си и излезе на слънце. Блатото отстъпи на твърда земя, кипарисите — на дъбове и брястове. Блатната миризма на ниския езерен район отстъпи на по-приятните ухания на борове и кедри. Лицата от мъглите започнаха да добиват по-ясни очертания. Плъзгащите се силуети се стрелкаха наоколо, но бяха добили плътност като реални същества. От гората пред тях долитаха гласове. Бен усети, че пътуването им е към своя край и сърцето му започна силно да бие.

През дърветата ги заляха ярки цветове, венци от цветя бяха окачени по клони и стволове и във въздуха се носеше плисък на вода. Дърветата се разделиха, пътеката стана по-широка и пред тях се появи огромен открит амфитеатър, целият озарен от светлина. Бен широко отвори очи от изумление. Амфитеатърът бе обграден от жив дървесен плет, обхващащ три четвърти окръжност около една арена от треви и цветя. Имаше редици от пътеки и седалки от изсечени дънери и клони, подредени амфитеатрално. Клоните на дърветата се свеждаха отгоре като естествен покрив и слънчевите лъчи пронизваха мъглата, която изтъняваше в края на гората и по тревите падаха сияйни потоци в цветовете на дъгата, като светлина в дъждовните гори след преминаването на мусона.

— Ваше величество — възкликна Абърнати отзад. — Погледнете.

Той сочеше не към амфитеатъра, а към нещо отвъд него. Дъхът на Бен заседна в гърлото му. Онова, което виждаше, бе нещо почти свръхреално. Дървета, два пъти по-големи от онези, които обграждаха амфитеатъра, се възправяха към небето в отсрещната гора. Това бяха върлини с такива огромни размери, че пред тях дори секвоите, които бе виждал някога, когато пътуваха с Ани из Калифорния, изглеждаха като джуджета. Огромните им ръбести клони бяха сплетени и ги свързваха така, сякаш всички сякаш бяха едно общо дърво.

Целият град лежеше в люлката им и в подножието на тези клони.

Това приличаше на великолепна, всеобхватна картина на въображаема вълшебна страна. Къщи и магазини бяха разположени високо сред клоните на гигантските дървета, свързани от пътища и алеи, които постепенно се спускаха към подножието на гората, където по-голямата част от града бе разположена покрай редица канали, по които течеше вода от реката, разполовяваща града. Онова, което бяха чули преди, бе тихият шум на речните води. Покривът от листа скриваше небето. Ала слънчевата светлина успяваше да си пробие път през някои пролуки. Ярки цветя и храсти украсяваха домовете и магазините, градините и плетовете, каналите и алеите. Мъглите обгръщаха града само като прозрачен филтър и сивият студен вид, който бе характерен за по-голяма част от долината, тук липсваше.

Вълшебните същества на Речния господар изпълваха алеите и водните канали с ъгловати лица и тела като сенки през мъглата.

— Това е Елдъру — обясни ненужно Куестър, защото Бен бе успял да се досети поне толкова.

Членовете на малката дружина се насочиха към амфитеатъра. Крехките силуети на техните водачи постепенно се отдръпнаха, докато остана само първият от тях. Преминаха през широката пътека към центъра на арената — водени от Буниън, който следваше стъпките на водача, следван от Куестър и Бен, и от Абърнати на няколко крачки отзад, който бе вдигнал тържествено бяло-аления кралски флаг с облечения в бойни доспехи силует на Паладин. Най-отзад следваха Парснип и мулетата. Очакваше ги делегация по посрещането, появила се току-що от няколкото тунела, които излизаха изпод седалките и извеждаха в амфитеатъра. Делегацията се събра на група пред входа на тунела. В нея имаше както мъже, така и жени. Въпреки че Бен не можеше да различи лицата им от толкова голямо разстояние, успя да забележи тяхното горско облекло, подобно на онова, което носеше водачът им, и му се мярна същата напукана като кора на дърво кожа.

Те спряха в центъра на арената, слязоха от конете и пристъпиха напред, където ги очакваше делегацията по посрещането. Коболдите и Абърнати водеха Бен и Куестър, а водачът бе останал отзад заедно с животните. Бен стрелна магьосника с поглед.

— Ако имаш някой последен съвет, Куестър, с удоволствие ще го чуя — прошепна той.

— А? — мислите на магьосника отново бяха далеч оттук.

— Относно Речния господар? Що за човек е той?

— Имате предвид що за създание е — направи Абърнати кисела забележка зад гърба им.

— Воден дух, ваше величество — отвърна Куестър. — Вълшебно същество, което е станало наполовина човек, когато е дошло в Ландовър и се е заселило в долината, горско и водно същество, ааа… — магьосникът замълча и се замисли. — Доста е трудно да се опише направо.

— Най-добре сам да разбере — заяви Абърнати многозначително.

Куестър помисли малко, после кимна в знак на съгласие.

— Да, може би.

Вече бяха твърде близо до групата, която ги очакваше, за да може Бен да обсъжда този въпрос — въпреки че в светлината на току-що видяното той много би искал да го обсъди. Вместо това огледа набързо домакините. Веднага разпозна Речния господар. Той стоеше в центъра и по-напред от събралите се — висока слаба фигура, облечена в панталони, туника и наметало, които бяха гористозелени, с лъснати ботуши и кожени презрамки и нежна сребърна диадема на челото му. Кожата му бе със сребрист оттенък, с изпъкнали жили като на техния водач, почти люспеста, но косата му бе черна и гъста, падаща по врата и ръцете. Имаше нещо странно, измамно в израза на очите и устата му, а нос почти нямаше. Изглеждаше като издялан от дърво.

Останалите членове на групата стояха скупчени наоколо, предимно млади мъже и жени, с различен ръст и силуети, с лешниковокафяви и грапави лица като на водача, и едно-две сребристи като на Речния господар. Един бе подобен на върлина и почти без черти на лицето, друг бе покрит с козина с червеникавокафяв цвят, трети с вид и цвят на влечуго, четвърти призрачно бял с дълбоки черни очи, пети…

Бен рязко забави ход, опитвайки се да прикрие внезапния шок, който премина през него. Сред събраните, сред онези, които стояха отляво на Речния господар, беше Уилоу.

— Куестър! — тихо прошепна той. — Онова момиче вляво кое е?

Куестър го погледна през рамо.

— Кое?

— Момичето вляво! Онова със зелената коса и кожа, дявол те взел!

— О, силфидата ли? — Куестър бе отправил вежлива усмивка към посрещачите и говореше на Бен с ъгълчетата на устните си. — Казва се Уилоу. Тя е едно от децата на Речния господар. — той замълча. — Защо те интересува…

Бен веднага потъна в мълчание. Продължиха да вървят, какви ли не мисли го връхлетяха, докато местеше поглед от лицата на събралите се към лицето на Уилоу. Тя смело отвърна на погледа му. В очите й се четеше предизвикателство.

— Добре дошъл, ваше величество — поздрави Речният господар, когато Бен и другарите му приближиха. Той леко се поклони, само с кимване, и другите също се поклониха.

— Добре дошъл в Елдъру.

Опитвайки се да скрие изненадата от срещата си с Уилоу, Бен положи нечовешко усилие да съсредоточи разсеяните си мисли.

— Благодаря за гостоприемството. Благодаря и за това, че бях приет във вашия дом без предварително предупреждение.

Речният господар се засмя. Това бе силен, сърдечен смях, който разтърси целия амфитеатър, ала грапавото му лице си оставаше като каменно.

— Прави ви чест, че изобщо сте се потрудили да дойдете, ваше величество. След смъртта на стария крал вие сте първият, който идва тук. Наистина щях да проявя негостоприемство, ако откажех да ви приема след толкова дълго очакване.

Бен учтиво се усмихна, но усмивката отстъпи пред шока, когато забеляза, че Речният господар има хриле отстрани на шията си.

— Явно очакването е било дълго за всички — едва успя да каже той.

Речният господар кимна.

— Твърде дълго — той се обърна. — Това е моето семейство, ваше величество — моите жени, деца и внуци. Мнозина от тях никога не са виждали крал на Ландовър и помолиха да присъстват.

Той ги представи един по един и хрилете отстрани на шията му леко потрепваха при говоренето. Бен търпеливо го изслуша и кимаше на всеки поотделно. Кимна също и на Уилоу, когато тя пристъпи напред и усети как огненият й поглед целия го изгаря. Когато Речният господар приключи с представянето, Бен представи собствената си дружина.

— Всички са добре дошли — откликна Речния господар и подаде ръка на всеки поотделно. — Тази вечер ще има празненство и процесия във ваша чест. Чувствайте се в Елдъру като у дома си, докато сте сред нас — той отправи към Бен нещо, което можеше да мине за усмивка. — А сега мисля, че трябва да поприказваме за онова, което ви е довело тук, ваше величество. Традиция е в езерния район да се говори по работа направо и без отлагане. Докато вашите спътници бъдат настанени в селището, ние с вас можем да проведем нашите разговори — двамата насаме. Съгласен ли сте?

Бен кимна.

— Да.

Той стрелна с очи Куестър, за да види дали магьосникът одобрява. Куестър не можеше да му бъде от помощ в случая. Знаеше какво се изисква от него и знаеше също, че трябва да го направи сам. Освен това Речния господар не изглеждаше неприятен, ако не се вземеха под внимание смътните намеци на Абърнати.

Речния господар отпрати семейството си с нареждания да съпроводят Куестър, Абърнати и коболдите до техните квартири. После се обърна към Бен.

— Не искате ли да разгледате селището, докато приказваме, ваше величество? — запита той.

Това бе по-скоро предложение, отколкото въпрос, и все пак Бен кимна в знак на съгласие. Речния господар му махна да го последва в тунелите, които минаваха под амфитеатъра, и той го последва безмълвно. Хвърли един последен поглед на Уилоу, която гледаше подире му, застанала сред златистата мараня, и подир туй сенките се сгъстиха край него.

Когато излезе от другия край на тунела, Речния господар го поведе покрай брега на един канал, обграден от цветни лехи и жив плет, грижливо подрязани и отглеждани, който извеждаше в парк, обграждащ амфитеатъра. В парка играеха деца — малки гъвкави силуети, различни на ръст и вид, което отразяваше различния им произход. Гласовете им бяха звънливи и весели в почти тихия следобед. Бен се усмихна носталгично. Отдавна не беше чувал детска глъчка. Ако не се смята различният им вид, те много напомняха децата от неговия свят.

Ала сега, разбира се, това бе неговият свят.

— Аз зная, че сте дошъл в Елдъру, за да поискате от мен да ви засвидетелствам вярност към трона, ваше величество — неочаквано заяви Речният господар. Сребристото му лице приличаше на плътно прилепнала, безизразна маска. Изразът на лицето му сякаш никога не се променяше и не издаваше мислите му. — Зная също, че първо сте ходили при лордовете на Зеленоречието със същата молба и тя е била отхвърлена — Бен го стрелна с очи, но Речният господар не отвърна на погледа му, а само сви рамене. — О, няма защо да се учудвате, че зная тези неща, ваше величество. Аз принадлежа изконно на вълшебния свят и все още обладавам част от магията, която владеех на времето. Мога да виждам в повечето части на долината.

Той замълча и веднага сведе разговора до изграждането на парка и системата от канали, които минаваха през Елдъру. Бен търпеливо го изслуша, виждайки, че той смята да наложи собственото си темпо на разговора и с удоволствие му предостави тази възможност. Излязоха от парка в брястова горичка, която граничеше с гигантските дървета, обграждащи селището.

— Аз уважавам инициативата и куража, които сте проявили, предприемайки вашето пътуване до народите на долината, ваше величество — върна се Речния господар на повода за посещението на Бен. — Вярвам, че вие сте по-силен човек от онези, които претендираха за престола на Ландовър преди вас. Вашите действия в Риндуеър във всеки случай говорят за това. Смятам също, че сте прям и решителен човек, тъй че ще ви спестя уклончивите дипломатически маневри. Аз съм обмислил вашето предложение — знаейки какво е то, както казах — и не мога да го приема.

Те продължиха да вървят в мълчание. Бен беше потресен от изненада.

— Мога ли да запитам защо? — рече най-сетне той.

— Не виждам какво ще спечеля, ако го приема.

— Мога да ви докажа, че ще имате не една полза.

Речния господар кимна.

— Да, зная. Ще ми докажете, че количеството прави силата — че централизираната власт ще бъде от полза за народа на тази страна. Ще ми докажете, че между населението на страната не може да има доверие, докато няма крал. Ще изтъкнете, че сме застрашени отвън от съседните светове и отвътре от Марк и неговите демони. Ще изтъкнете, че земята е налегната от пораза, причинена от отслабването на магията, и че е застрашена от унищожение — той погледна към Бен. — Правилно ли изложих аргументите, които смятахте да изтъкнете?

Бен кимна бавно.

— Как бихте им отговорили?

— Ще ви разкажа една история.

Речния господар забави ход и отведе Бен до скамейка, издялана от масивна скала. Седнаха.

— Народът на езерния район е дошъл от вълшебния свят, ваше величество, в толкова отдавнашни времена, че са забравени от всички, освен от нас. Ние сме вълшебни същества, които са предпочели да живеят в света на хората. Станали сме смъртни по свой избор, преминавайки през прохода на времето, докато в миналото сме били безсмъртни. Ние сме природни духове — духове на горите, земята и водата — водни духове, нимфи, русалки, наяди, самодиви и десетки други. Ние сме напуснали вълшебния свят и сме приели езерната страна за своя родина. Ние сме я направили такава, каквато е — страна на красота, благодат и здраве. Направили сме я такава, защото нашето предназначение бе да дойдем в Ландовър и да вдъхнем живот не само на езерната страна, но и на цялата долина.

Той замълча.

— Ние имаме тази сила, ваше величество, силата да вдъхваме живот — той се наведе близо до Бен като вдъхновен учител към своя ученик. — Не сме загубили цялата си магия, както виждате. Все още притежаваме силата да лекуваме. Можем да вземем една земя, която страда от болест и пораза, и да я излекуваме. Елате за малко с мен да видите какво имам предвид.

Той се изправи и отиде наблизо до едни храсталаци в покрайнините на брястовата горичка. По листата се забелязваха следи от повяхване и петна, каквито имаше по сините дъбове, които Бен бе забелязал по време на пътуването си до Сребърния дворец.

— Забелязвате ли болестта по листата? — попита Речният господар.

Той протегна ръка и положи длан върху храста, близо до корена. Лицето му бе съсредоточено. Забави дишане и наведе глава, докато брадичката му опря в гърдите. Храстът бавно се раздвижи, откликвайки на докосването му. Увяхването и петната изчезнаха, цветът му се върна и храстът отново се възправи в следобедното слънце.

Речния господар се изправи.

— Ние имаме способността да лекуваме — повтори той. В погледа му още се забелязваше напрежение. — Бихме я използвали за доброто на цялата земя, ако ни се даде възможност. Но мнозина не ни се доверяват, а много други не се интересуват изобщо от нашата работа. Предпочитат да си стоим в езерния регион и ние зачитаме тяхното желание. Щом ни смятат за опасни, само защото сме различни, тогава нека бъде така. Ала те няма да могат да просъществуват сами, ваше величество. Продължават да нанасят вреда на земята, когато я обработват. Болестта по земята се разпространява от тяхната безотговорност и незачитане. Причиняват поражения не само на собствените си земи в долината, но също и на нашите — на реките и горите, които ни принадлежат!

Бен кимна. Може би помежду им имаше все пак някои общи неща.

— Вашият свят не е чак толкова различен от нашия, Речни господарю. В моя свят също имаше мнозина, които замърсяваха земята и водата и по този начин застрашаваха здравето и живота на останалите.

— В такъв случай, ваше величество, ще разберете края на моята история — Речния господар го погледна право в очите. — Езерният регион принадлежи на нас — на народа, който живее тук и се грижи за него. Това е нашата родина. Ако другите хора от долината предпочитат да унищожават своята родна земя, това не ни засяга. Ние притежаваме способността да лекуваме нашите реки и гори и ще го правим, докато бъде необходимо. Западането на магията след смъртта на стария крал не ни създаде по-голям проблем от онзи, който вече съществуваше. Лордовете на Зеленоречието, троловете, коболдите, гномите и всички останали бяха започнали да причиняват поражения в Ландовър много по-рано. За нас нищо не се е променило. Винаги сме били отделен народ и смятам, че винаги ще си останем такъв.

Той бавно поклати глава.

— Желая ви успех, ваше величество, но аз няма да ви дам залог за своята вярност. Вашето възкачване на престола на Ландовър не променя нищо за народа от езерната страна.

Бен погледна отново към храста, който Речния господар бе излекувал, после скръсти ръце на гърди с много сериозен вид.

— Аз бях уведомен от Куестър Тюс, че Речния господар и неговият народ работят за лекуване на болестта, която се разпространява из целия Ландовър. Ала не е ли истина, че вашата работа за преодоляване на болестта става все по-трудна с всеки изминал ден? Загубата на магията позволява на болестта да се разпространява твърде бързо, Речни господарю. Ще дойде ден, когато дори и вашите умения няма да бъдат достатъчни, ден, когато поразата ще стане толкова силна, че магията на земята ще загине.

Лицето на Речния господар остана каменно.

— Други може и да загинат, защото не притежават способност да оцелеят, ваше величество. С нас няма да стане така.

Бен се намръщи.

— Това заявление на независимост изглежда прекалено оптимистично, не мислите ли? Ами какво ще кажете за Марк и неговите демони? И тях ли можете да надживеете? — в гласа му се усещаше леко раздразнение.

— Те дори не могат да ни видят, ако ние не поискаме това. Можем да изчезваме сред мъглата мигновено. Те не представляват заплаха за нас.

— Наистина ли? Ами ако окупират Елдъру?

— Тогава ще си построим друг. Правили сме го и преди. Земята винаги предоставя средствата съществуване, когато притежаваш магия.

Неговата спокойна увереност можеше да изведе всеки от равновесие. Той беше олицетворение на прословутия учен, който живее между кориците на книгите си и не вижда нищо друго от света. Излизаше, че скептицизмът на Абърнати има основание. Бен напрегнато мислеше, опитвайки се да изтъкне всякакви аргументи, но ги оборваше на минутата. Очевидно Речния господар бе взел решение да не се обвързва с вярност пред никой крал на Ландовър и едва ли имаше нещо, което да промени решението му. И все пак Бен знаеше, че трябва да намери начин.

Нещо му просветна в съзнанието.

— Ами причината, която преди всичко ви е довела в Ландовър, Речни господарю? Работата, която сте дошли да вършите тук?

Изваяното лице го погледна замислено.

— Моята работа ли, ваше величество?

— Вашата работа — работата, която е довела целия ваш народ от вълшебния свят в Ландовър. Какво става с нея? Вие сте се отказали от рая и вечността, от безсмъртен живот, за да преминете в един свят на времето и смъртта. Приели сте човешки живот. Направили сте го, защото сте искали да прочистите Ландовър, да върнете на нейната земя дърветата, планините и водите, здравето и живота! Не зная защо сте направили такъв избор, но сте го направили. А ето че сега ми говорите, че сте се отказали! Не ми изглеждате такъв човек. Наистина ли желаете да седите със скръстени ръце и да оставите цялата долина да бъде обхваната от болест и тление, само за да Докажете нещо? Ако болестта се разпространи твърде много и проникне твърде надълбоко, откъде ще намерите магията, с която да я излекувате!

Речния господар го гледаше безмълвно, а лицето му леко се смръщи, в очите му се забеляза следа на неувереност.

Бен бързо настъпи.

— Ако ми засвидетелствате вашата вярност, аз ще сложа край на замърсяването на водите и горите. Ще спра разпространението на болестта — и не само тук, в езерната страна, но и в цялата долина.

— Благородна амбиция, ваше величество — Речния господар изглеждаше дори малко тъжен. — А как ще сторите това?

— Ще намеря начин.

— Но как? Вие не притежавате дори малкото магия, която притежаваше старият крал и която му даваше власт над Паладин. Вие носите медальона — виждам го през туниката ви — но за вас той не е нищо повече от символ на вашия пост. Ваше величество, вие сте крал само на думи. Как бихте осъществили онова, което обещавате?

Бен си пое дълбоко дъх. Думите бяха оскърбителни, но той се постара гневът да не се усети в гласа му.

— Сега не зная, но ще намеря начин.

Речния господар остана смълчан за момент, потънал в размисъл. После бавно кимна. Думите му бяха тежки и внимателно премерени.

— Много добре, ваше величество. Няма нищо да загубя, ако ви дам възможност да опитате. Обещайте ми нещо и аз ще призная вашата власт. Направете така, че замърсяването да спре. Прекратете разпространението на болестта. Накарайте останалите обитатели на тази долина да обещаят, че ще работят заедно с нас за опазването на земята. Когато направите това, аз ще се поставя в служба на короната.

Той му протегна ръката си.

— Договорихме ли се, ваше величество? Бен силно стисна ръката му.

— Договорихме се, Речни господарю.

Те разтърсиха ръцете. Детски смях нежно прозвъня в далечината. Бен си отдъхна. Беше изтръгнал още едно условно обещание за вярност. Приличаше на човек, който строи дом от картон.

Той се усмихна по най-куртоазен начин на Речния господар.

— Вие сигурно не знаете как може да се запази Зеленоречието от набезите на дракона, нали?