Магическо кралство за продан. Продадено

ДЪЛБОКИЯ СВЛЕК

Всички счетоха, че Бен Холидей е полудял, всеки в различна степен, разбира се, но общото им мнение бе неопровержимо. Коболдите показаха това, като изсъскаха заплашително и мрачно разтегнаха муцуни в усмивка. Същото се четеше и в очите на Уилоу, която разтърси неодобрително дългите си до кръста коси. Куестър и Абърнати останаха слисани и двамата започнаха да приказват едновременно.

— Вие сте си загубили ума, ваше величество! — избухна кралският писар.

— Не можете да се оставите в ръцете на вещицата! — предупреди магьосникът.

Бен ги остави да роптаят известно време, после ги накара да седнат и търпеливо им обясни намерението си. Не е загубил разума си, увери ги той. Напротив, знаел съвсем точно какво прави. Вярно бе, че поема известен риск, решавайки да отиде в Дълбокия свлек и да се изправи пред Нощната сянка, но в този момент всичко за него крие риск, а нищо не би му дало по-големи възможности.

Накара ги само да помислят. Ключът към всяка врата, която му бе затворена, бе придобиването на власт над магията. Магията бе дала живот на тази земя и на всички, които живееха в нея от самото начало. Сега загубата на магия заплашваше да унищожи този живот. Медальонът беше нещо магическо, което позволяваше той да премине от своя свят в техния, а при нужда и обратно. Паладин беше също магическо същество и само с магия можеше да бъде повикан отново. Сребърният дворец бе магическа сграда и само магия можеше да я съхрани. Повечето от съществата по тези земи бяха магически и разбираха, уважаваха и се страхуваха само от магията. Лордовете на Зеленоречието искаха Бен да ги освободи от дракона, а за това бе нужна магия. Речния господар искаше населението на страната да работи съвместно с него за излекуването на земята, а това сигурно също изискваше известна магия. Марк и неговите демони притежаваха черна магия, която заплашваше да унищожи всички. И наистина много могъща бяла магия бе нужна, за да не се случи всичко това.

Той замълча. Тогава кой можеше да притежава магията, от която се нуждае, за да сложи ред във всичко това? Кой притежаваше магия, каквато другите не притежаваха?

Разбира се, имаше риск. Риск винаги съществуваше. Но дълги години никой не бе ходил при Нощната сянка; никой дори не се бе опитал да отиде. Никой крал на Ландовър не бе потърсил съюз с нея след смъртта на стария крал. Отпреди това, намеси се твърдо Абърнати. Старият крал също не искал да има нищо общо с нея. Още едно основание да я посетят сега, настоя Бен. Можеха да поговорят с нея. Биха могли дори да я убедят. Ако нищо друго не успееше, биха могли да я измамят.

Той сви рамене. Е, добре, да оставим измамата настрана. Въпреки това, тя си оставаше най-големият им залог. Тя притежаваше най-могъщата магия на тази земя — поне Куестър му бе казал така по време на уроците си. Другите насочиха обвинителни погледи към магьосника. Тази магия можеше да обърне нещата в негова полза, той нямаше нужда от много, дори да реши само един от проблемите, пред които се бе изправил, пак е достатъчно. Дори ако откаже да използва собствената си магия, тя би могла да се съгласи да го срещне с вълшебниците. Той би могъл да разчита на тяхната помощ.

Забеляза как Уилоу леко трепна когато спомена вълшебниците и загуби малко от своята увереност. Ала се отърси от това чувство и продължи да изрежда своите аргументи. Всичко бе премислил и това решение на проблема бе безупречно. Той се нуждаеше от съюзник, който да му помогне да обедини останалото население на Ландовър. Не би могъл да намери по-силен съюзник от Нощната сянка.

Нито по-опасен, изтъкна Куестър безапелационно.

Но Бен не можеше да бъде разубеден. Въпросът бе решен и трябваше да тръгват на път. И те поеха към Дълбокия свлек. Всеки, който не желае да тръгне с него, можеше да остане — Бен каза, че ще го разбере.

Никой не се отказа, но в погледите на повечето се четеше притеснение.

Вече беше обяд и те вървяха на юг през хълмовете до вечерта. Времето си оставаше неприятно, облаците продължиха да се трупат и надвисваше дъждовна буря. Със спускането на нощта мъглата стана по-гъста и започна да ръми. Дружината се настани за нощувка под една надвиснала скала, под висок склон, покрит с гора от изсъхнал ясен. Влагата и мракът ги обгърнаха веднага и шестимата се сгушиха един до друг под навеса, пийнаха изворна вода и хапнаха малко от сините дъбове и някакви странни корени, събрани от предвидливия Парснип. Застудя и на Бен изведнъж му се прииска глътка от любимия му „Гленливет“.

Бързо свършиха с вечерята и започнаха да се приготвят за спане. Нямаха никакви завивки; всичко бе останало подир бягството им при троловете. Куестър пожела да използва магия и този път Бен се съгласи. Коболдите изглеждаха калени, но всички други можеха да хванат пневмония до сутринта, ако нямаха нещо, с което да се предпазят от студа. Освен това, Куестър бе показал в Мелкор, че владее магията по-добре.

Тази вечер обаче не се получи така. Магията просветна и задимя и се появиха няколко десетки носни кърпи, целите на цветчета. Куестър изрази някакво негодувание срещу времето и опита отново. Този път се появиха конопени чували. Вече и Абърнати започна да негодува и духовете се нагорещиха по-бързо от телата. При третия опит магьосникът извика една палатка с много ярки цветове, обзаведена с възглавнички и тоалетки и Бен реши да се задоволят с това.

Настаниха се вътре и един по един започнаха да заспиват. Абърнати остана на пост дори и задрямал, подал муцуна извън платнището на палатката, защото не бе напълно убеден, че троловете са се отказали от тях.

Единствено Бен остана буден. Той лежеше в мрака, заслушан в шума на дъжда, който биеше по палатката. Бе обхванат от несигурност, която досега успешно бе пренебрегвал. Имаше чувството, че времето безвъзвратно му се изплъзва. Разбираше, че ще му се изплъзне завинаги, по-скоро, отколкото бе очаквал. Тогава Марк можеше да го завладее или пък да му се случи някаква друга беда, която да не успее да предотврати. В такъв случай щеше да бъде принуден да използва медальона, за да се спаси, въпреки че се бе заклел да не го прави. Какво би му оставало? Какво би могъл да направи, ако животът му наистина бъде застрашен — не от дребни лордове, които искаха да му, разбият челюстите, нито от тролове, които да го затворят в кошара, а от някое чудовище, което би могло да му извади душата преди дори да мигне с око? Точно такива чудовища го очакваха и той знаеше това. Очакваше го Нощната сянка.

Застави се да насочи всичките си мислите към вещицата от Дълбокия свлек. Досега бе избягвал да го прави, защото така му беше по-лесно. Знаеше, че трябва да я посети, независимо колко опасно можеше да се окаже. Нощната сянка вдъхваше у всекиго страх, какъвто само Марк можеше да внуши. Дали пък не предприемаше нещо, което не беше по силите му? Дали не излагаше всички на опасност, както бе станало със скалните тролове? Той хапеше замислено долната си устна. Вече не можеше да си го позволи, вече никой нямаше да им се притече на помощ. Трябваше да бъде по-внимателен и да вземе предохранителни мерки.

Особено що се отнася до Уилоу, помисли си той. Загледа се в нея, докато спеше, и се опита да си представи силуета й. Тази нощ тя не се бе преобразила в дърво. Очевидно правеше това на определени периоди. Вече не се чувстваше отблъснат от представата, както в началото. Сигурно го бе притеснила само необичайността на такава промяна, но вече свикваше. Колкото нещо беше по-познато, толкова по-лесно бе да се приеме.

Той сам се ядоса на себе си. Да си кажем правичката, Бен Холидей, благодарение на нея ти отърва кожата и вече си склонен да я приемеш. Браво на тебе.

Той успокои дишането си и затвори очи. Предпочиташе тя да не бе направила толкова жертви, за да го последва. Предпочиташе да не бъде толкова импулсивна. Това го караше да се чувства отговорен, а на него не му се щеше. На нея, разбира се, й харесваше. Тя гледаше на нещата като дете — съдбата им била предречена от оплетените клони на брачното ложе на родителите й, животът им бил свързан от случайната среща в някакъв вир. Тя очакваше от него неща, които той не бе готов да даде на никого.

Мислите му се разсеяха и упорството му започна да понамалява. А може би целият проблем не беше неин, а негов; може би истинският проблем бе, че той не можеше да й даде онова, което очаква. Може би заедно с Ани бе загубил всичко добро в себе си. Неприятно му бе да го мисли, но може би беше така.

С изненада усети сълзи в очите си. Изтри ги мълчаливо, благодарен, че никой не можеше да го види.

Прогони мислите си и потъна в себе си. Сънят го събори и той започна да сънува.

Събуди се рано на другата сутрин, когато светлината едва се бе появила на източния хоризонт и мъглата се спускаше над хълмовете. Останалите от малката дружинка бяха се събудили също и се изтягаха, схванати от спането сред влагата и студа и продължаваха да се прозяват, защото нощта им се бе видяла кратка. Дъждът бе оставил само капчици по листата на дърветата. Бен излезе от палатката и тръгна в предутринния здрач към едно малко ручейче, което се бе образувало сред скалите, между гъстите храсти. Тъкмо се навеждаше да пие от шепите си, когато две лица, подобни на пор, внезапно изникнаха иззад храстите.

Той отскочи назад и опръска лицето си с вода, като едва не изруга.

— Ваше светло величество — отправи се поздрав към него.

— Ваше могъщо величество — отекна още един глас.

Филип и Сот. Бен се овладя, положи известно усилие да преодолее първия импулс да им стисне гърлата и търпеливо зачака, докато те излязат от укритието си. Гони гномите бяха жалка картинка, с окъсани дрехи и сплъстена от дъжда козина. Изглеждаха още по-мръсни от обикновено, ако това изобщо бе възможно.

Пристъпиха напред, взирайки се в околния здрач.

— Трудно успяхме да се измъкнем от скалните тролове, ваше величество — обясни Филип.

— Преследваха ни до тъмно, а после не можахме да разберем накъде сте тръгнали — добави Сот.

— Уплашихме се, че може отново да са ви заловили — каза Филип.

— Притеснихме се, че може да не сте успели да избягате — каза Сот.

— Но намерихме следите ви и тръгнахме по тях — продължи Филип.

— Ние имаме слабо зрение, но прекрасно обоняние — добави Сот.

Бен поклати глава безпомощно.

— Защо изобщо сте си правили труда? — попита той и коленичи, за да ги погледне в очите. — Защо просто не сте си отишли заедно с останалите ваши хора?

— О не, ваше величество! — възкликна Филип.

— Никога, ваше величество! — заяви Сот.

— Ние обещахме да ви служим, ако ни помогнете да освободим нашите близки — каза Филип.

— Дали сме ви дума — каза Сот.

— Вие удържахте на думата си, ваше величество — каза Филип.

— И ние възнамеряваме да удържим на нашата — допълни Сот.

Бен ги гледаше и не можеше да повярва. Най-малко от тези двамата бе очаквал вярност, а и най-малко от това се нуждаеше. Филип и Сот можеха по-скоро да му създадат проблеми, отколкото да му бъдат от полза.

Беше готов да им го каже, но видя решителния израз на лицата им и в едва виждащите им очи. Спомни си, че гони гномите бяха първите, които дойдоха да засвидетелстват вярност пред трона на Ландовър — тогава, когато никой не желаеше да го стори. Изглеждаше несправедливо да отхвърли тяхното предложение за помощ, когато никой друг нямаше желание да служи.

Той бавно се изправи и видя как те го проследиха с поглед.

— Ние отиваме в Дълбокия свлек — предупреди ги той. — Възнамерявам да се срещна с Нощната сянка.

Филип и Сот се спогледаха хладнокръвно и кимнаха.

— Тогава ние ще ви бъдем от полза, ваше величество.

— Наистина ще ви бъдем от полза — съгласи се Сот.

— Много пъти сме ходили в Дълбокия свлек — каза Филип.

— Познаваме пропастите добре — каза Сот.

— Наистина ли? — Бен не се и опита да скрие своето изумление.

— Да, ваше величество — отвърнаха заедно Филип и Сот.

— Вещицата не обръща много внимание на създания като нас — каза Филип.

— Вещицата дори не ни вижда — каза Сот.

— Ще ви преведем без проблеми, ваше величество — предложи Филип.

— После ще ви изведем навън — добави Сот. Бен протегна ръка и сърдечно стисна изцапаните им лапи.

— Съгласен съм — усмихна се той. Гномите целите грейнаха. Той се обърна отново към тях. — Само един въпрос. Защо сте чакали досега, за да се покажете? Откога стоите тук сред храстите?

— Цяла нощ, ваше величество — призна Филип.

— Страхувахме се от кучето — прошепна Сот. Бен ги заведе при стана и съобщи на останалите, че гномите ще ги придружават до Дълбокия свлек. Абърнати изпадна в ужас и показа това по най-недвусмислен начин. Едно беше да приемат магьосника в групата на основание, че може да се окаже полезен — макар и да се съмняваше доколко — но гномите очевидно не можеха да бъдат полезни с нищо. Той изръмжа и гномите отстъпиха смутени. Коболдите им изсъскаха насреща, та дори и Уилоу изглеждаше усъмнена. Ала Бен държеше на решението си. Гони гномите идваха с тях.

Малко след изгрев слънце поеха отново на път. Закусиха набързо с клони и листа от сини дъбове и Куестър направи така, че палатката да изчезне сред взрив от светлина и кълба дим, което изплаши гномите до смърт. И ето че всички потеглиха. Вървяха югозападно по един криволичещ път, който ги изведе от хълмистата местност и отново ги поведе сред гори и езера, на границата със Зеленоречието. Колоната се водеше от Буниън и останалите го следваха. Ту започваше, ту спираше да вали и те често навлизаха сред мъгла, като студена димна завеса. Долината бе потънала в облаци и мъгли, които образуваха странна синкава мараня, стелеща се над върховете на дърветата и тъмните далечни склонове на планините. Сред дъжда цъфтяха цветя и на Бен това му се стори доста странно. Цветята бяха в пастелни нюанси и крехките им цветове траеха само минути, след което изсъхваха. Куестър ги нарече дъждовни цветя, с което не прояви кой знае каква оригиналност. Те се появяваха при дъжд и после загиваха. Той каза, че в добрите стари времена тези цветя имали повече от дванайсет часа живот, ала сега, както и всичко останало в долината, били засегнати от болестта. Вследствие от западането на магията животът им бил повече от мимолетен.

Малката дружинка направи кратка почивка преди обяд, като се разположи до поток, целия обрасъл с тръстики, лилии и кипариси. Водите на потока бяха зеленикавокафяви и нищо наоколо не изглеждаше съвсем здраво. Буниън отиде да потърси питейна вода. Отново бе започнало да вали и всички останали се скупчиха по двама-трима под клоните на дърветата. Бен почака, после улови погледа на Уилоу и я отведе настрани, където можеха да бъдат сами.

— Уилоу — нежно се обърна към нея той. Знаеше, че разговорът ще бъде труден. — Размислих за твоето идване с нас — в Дълбокия свлек и където и да е другаде. Струва ми се, че не е редно да продължаваш, а трябва да се върнеш у дома си в Елдъру.

Тя неотстъпчиво го изгледа.

— Не искам да се връщам у дома, Бен, искам да остана с теб.

— Зная, но мисля, че това е опасно.

— По-опасно е за мене да бъда без теб. Ти може би пак ще имаш нужда от помощта ми. Ще остана.

— Аз ще ти дам писмо до баща ти, в което ще му обясня, че си дошла по мое настояване, за да нямаш проблеми с него — продължи той. — Ще дойда по-късно и сам ще му обясня.

— Аз не искам да си вървя, Бен — повтори тя. Зеленикавият оттенък на лицето й бе потъмнял под сенките на кипариса и на Бен му се струваше, че тя е почти част от дървото.

— Благодаря ти, че си готова да се изложиш на риск заедно с мен — каза той, — но това не е необходимо. Не мога да го допусна, Уилоу.

Тя леко наклони лице и изведнъж блясък се появи в зелените й очи.

— Ти не можеш да ми налагаш нищо, Бен, сама ще решавам — тя замълча и му се стори, че вижда какво става в него. — Защо не кажете какъв е истинският проблем, ваше величество, кралю на Ландовър.

Той учудено я изгледа, после кимна в знак на съгласие.

— Добре. Не зная как да го кажа. Ако можех да бъда честен към себе си и да те задържа, щях да го направя, ала не мога. Аз не те обичам, Уилоу. Може би вълшебните същества се влюбват от пръв поглед, но с мене не е така. Не вярвам в поличби и знамения, не вярвам, че ние двамата ще се влюбим един в друг. Мисля, че можем да бъдем приятели, но не мога да те оставя да, рискуваш живота си за мене по тази причина!

Той млъкна, усещайки как тя нежно хваща ръцете му.

— Още ли не разбираш, Бен? — прошепна тя. — Аз ти принадлежа, защото това е промисъл. Истината е вплетена в тъкънта на земната магия и макар че не я виждаш, тя въпреки това ще се осъществи. Аз те обичам, защото обичам като вълшебните същества — от пръв поглед и по предначертание. Не очаквам такова нещо от теб, но ти ще ме обикнеш, Бен, това ще стане.

— Може би — призна той и поривисто стисна ръцете й, въпреки волята си. Толкова я желаеше, че почти бе готов да признае, че може би е права. — Ала сега не те обичам. Ти си най-красивото създание, което някога съм виждал, желая те толкова силно, че с мъка преодолявам това — той тръсна глава. — Но аз не вярвам, Уилоу, в бъдещето, което на тебе ти се струва толкова ясно. Ти не ми принадлежиш! Ти принадлежиш само на себе си!

— Ако не принадлежа на теб, то аз на никого не принадлежа! — пламенно настояваше тя, като сведе лице близо до неговото. — Страхуваш ли се от мене Бен? Забелязвам в очите ти страх, който не разбирам.

Той си пое дълбоко дъх.

— Имаше друга жена, Уилоу — която истински ми принадлежеше и аз на нея. Казваше се Ани. Тя бе моя съпруга и аз много я обичах. Не беше така красива като теб, но бе хубава и бе… забележителна. Умря преди две години при катастрофа и аз… аз не можах да я забравя, нито да престана да я обичам и да обикна друга.

Гласът му пресекна. Не знаеше, че и след толкова много време ще му бъде така трудно да говори за Ани.

— Не ми казвай защо се страхуваш, Бен — настояваше Уилоу. Гласът й бе нежен, но неотстъпчив.

— Не зная защо се страхувам! — поклати той объркан глава. — Не зная. Може би защото когато Ани умря, загубих нещо от самия себе си — нещо толкова скъпо, че не вярвам да си го върна отново. Понякога ми се струва, че не мога да чувствам повече, само се преструвам…

В очите й неочаквано се появиха сълзи и той се изненада.

— Не плачи, моля те — каза той. Уилоу се усмихна горчиво.

— Мисля, че ти се страхуваш да ме обикнеш, защото съм толкова различна от нея — нежно каза силфидата. — Страхуваш се, че ако ме обикнеш, по някакъв начин ще я загубиш. Аз не бих искала това. Аз искам това, което си бил, което си и което ще бъдеш — всичко, което си ти — ала не мога да го постигна, защото се страхуваш от мен.

Той се зае да отрича, но спря. Права беше, че се страхува от нея. Представи си я как танцуваше сред вековните борове посред нощ и как се преобрази от силфида в дърво, впила корени в пръстта, където бе танцувала майка й. Това преобразяване все още го отблъскваше. Тя не бе човешко същество, а нещо повече, нещо различно.

Как би могъл да обикне създание, толкова различно от Ани…?

Тя изтриваше сълзите, които се стичаха вече от неговите очи.

— Моят живот е създаден от магията и е подчинен на нейната воля, Бен. Така трябва да бъде и с теб и ще бъде. И двамата сме сътворени от земна майка и небесен баща и земята ни свързва — тя се приведе напред и го целуна по бузата. — Ти ще се освободиш от страха си и един ден ще ме обикнеш. Убедена съм в това — той усети нежния й дъх по лицето си. — Аз мога дълго да чакам, Бен, но няма да те напусна — нито ако ме помолиш, нито ако ми заповядаш. Аз съм твоя и ще бъда с теб. Ще остана с теб, дори ако рисковете са десет пъти по-големи, отколкото сега. Дори ако трябва да дам живота си за теб.

Тя се изправи и дългата коса и дрехите й прошумоляха в утринната тишина.

— Никога повече не искай от мен да те напусна — каза му тя.

Тръгна си бързо и той безмълвно остана да гледа подире й. Знаеше, че няма да го поиска.

Малката дружинка пристигна в Дълбокия свлек малко преди обяд. Дъждът бе преминал и денят озарен, макар че облаци покриваха цялото небе. Дъх на влага се просмукваше из въздуха и утринният хлад бе станал по-остър.

Бен застана със спътниците си в самия край на Дълбокия свлек и се загледа надолу. Целият огромен ров, освен ръбът, който го обграждаше, бе покрит с пелена от мъгла. Мъглата тегнеше над всичко и бавно пълзеше по разпръснатите върхари на дърветата и по хребетите, които се подаваха като навирени кокали на смазан скелет. Околностите на пещерите бяха задушени от храсти — къпини и гъсталаци, закърнели и с окапали листа. В бездната нищо не помръдваше, от нея не долиташе никакъв звук. Приличаше на отворен гроб, който чака някой да го заеме.

Бен се взря в нея с безпокойство. Страшно беше да я гледаш — много по-страшно, отколкото от Панорамата. Струваше му се чудовищно — една зинала безформена бездна, врязана в земята, за да трупа разложение. Той хвърли поглед за миг към група сини дъбове, които растяха близо до ръба. Бяха почернели и изсъхнали.

— Ваше величество, не е късно да промените решението си — тихо го посъветва Куестър, застанал до лакътя му.

Той безмълвно поклати глава. Решението му бе взето.

— Може би е добре да почакаме до сутринта — измрънка Абърнати, като погледна неспокойно към облачното небе.

Бен отново поклати глава.

— Не. Няма за кога да отлагаме, ще вляза сега — той се обърна към тях като ги изгледа подред и каза: — Искам добре да ме чуете и без повече спорове. Филип и Сот ще дойдат с мене като водачи, те твърдят, че познават Дълбокия свлек. Друг никого няма да взема, останалите ще чакат тук.

— Ваше величество, не! — възкликна Куестър в недоумение.

— Смятате да се доверите на тези… тези канибали! — побесня Абърнати.

— Сигурно ще имате нужда от нашата помощ! — продължи Куестър.

— Направо е лудост да тръгнете сам! — довърши Абърнати.

Коболдите просъскаха и оголиха зъби в недвусмислено неодобрение, гони гномите се разтрепераха и се свиха, за да избегнат конфликта, писарят и магьосникът продължиха да спорят в един глас. Само Уилоу нищо не каза, но гледаше Бен толкова настойчиво, че той го усещаше.

Той вдигна ръце да ги накара да замълчат.

— Хайде стига! Казах ви, че не искам да спорите и толкова! Зная какво правя. Обмислил съм го достатъчно добре. Не искам да се повтаря случилото се в Мелкор. Ако не се върна, когато трябва, искам да има кой да ме издири.

— Тогава може да е твърде късно, ваше величество — заяви безцеремонно Абърнати.

— Казахте, че ще вземете още един, ваше величество — веднага се намеси Куестър. — Предполагам, че мене. Магията ми може да ви потрябва.

— Така е, Куестър — съгласи се Бен. — Но само ако се скарам с Нощната сянка и трябва да бъда измъкнат от положението. Ти ще останеш тук с Абърнати и коболдите, ще взема Уилоу с мен.

Настойчивият поглед на силфидата премина в изумление.

— Ще вземете момичето ли? — възкликна Куестър. — Но каква закрила може да ви окаже тя?

— Никаква — Бен забеляза как погледът й се обърна навътре към себе си. — Аз не търся закрила, искам да намеря общ език с вещицата, не ми се ще тя да си мисли, че кралят на Ландовър има нужда от закрила, а тъкмо това ще си помисли, ако сляза при нея заедно с всички вас. Уилоу не всява никакъв страх, тя самата е вълшебно същество като магьосницата, те имат общи корени и двамата с Уилоу може би ще успеем да привлечем Нощната сянка за нашата кауза.

— Вие не познавате вещицата, ваше величество! — яростно настояваше Куестър.

— Изобщо не я познавате! — съгласи се Абърнати.

Тогава Уилоу излезе напред и нежно го хвана за ръка.

— Може би те са прави, Бен. Нощната сянка едва, ли ще предложи помощта си само заради мен. Нея не я интересуват съществата от езерната страна, също както не я интересуват и придворните от Сребърния дворец. Нея никой не я интересува, тя е много опасна, Бен.

Той забеляза, че Уилоу не поиска да остане. Тя бе вече свалила обувките и пътното си наметало и застана до него босонога, с къси панталонки и една туника без ръкави.

— Зная това — отвърна й той. — Ето защо искам Куестър, Абърнати и коболдите да останат тук — за да ни се притекат на помощ, ако е необходимо. Ако всички влезем заедно, рискуваме да попаднем в ръцете й едновременно. Но ако най-силните измежду нас останат, имаме шансове за спасение — той ги изгледа. — Разбирате ли ме?

Вдигна се всеобща глъчка.

— С цялото си уважение трябва да призная, че тази идея е както опасна, така и глупава, ваше величество — заяви Абърнати.

— Бих предпочел да бъда там, за да ви давам съвети — изтъкна Куестър.

Бен търпеливо кимна.

— Уважавам вашите чувства, ала вече съм решил. Какъвто и да е рискът, не искам никой да го поема заедно с мене, щом това не се налага. Когато мога да направя нещо сам, без да излагам на опасност никой друг, то аз ще го направя. За съжаление обаче не мога.

— Никой не иска това от вас, ваше величество — тихо отвърна Куестър.

Бен срещна погледа му.

— Зная, не бих могъл да имам по-добри приятели — той замълча. — Но да спрем дотук, Куестър. Вие направихте всичко, което можахте за мен. Времето тече и шансовете намаляват. Трябва да направя нещо, ако искам да бъда крал на Ландовър. Поел съм тази отговорност — към вас, към страната и към себе си.

Куестър нищо не каза. Бен погледна всички останали. Никой нищо не каза. Той кимна и хвана Уилоу за ръка. Опита се да прогони хладните тръпки, които внезапно го полазиха.

— Водете — заповяда той на Филип и Сот. И те заедно тръгнаха към бездната.