Магическо кралство за продан. Продадено

СКАЛНИТЕ ТРОЛОВЕ

Нощта бе последвана както винаги от утрото, но Бен се събуди, питайки се защо ли трябва да е така. Беше в мрачно настроение и нервите му бяха опънати, след като бе сънувал мрачни и потискащи сънища за смърт и провал. Сънува, че е заобиколен от хора, които умират, а той е безсилен да ги спаси. Лицата им не му бяха познати, но в съня му изглеждаха напълно реални. Изглежда че бяха негови приятели. Не искаше те да умират, но не можеше с нищо да им помогне. Отчаяно се опитваше да се отърси от съня, за да избяга от онова, което ставаше, но не можеше. Изпита онова ужасно чувство за безвремие, когато подсъзнателното ти внушава, че никога няма да се събудиш, и че единствената реалност е сънят. Когато най-сетне отвори очи, светлината на утрото се процеждаше през прозорците на спалнята му, сива и потънала в мъгла. Сънят му също бе сив и обгърнат в мъгла — сумрак, в който нито денят, нито нощта вземаше надмощие.

Запита се дали няма светове, където не се редуват денят и нощта — където е само ден или само нощ, или пък постоянна смесица от двете. Питаше се дали с отслабването на магията Ландовър няма да се превърне в един такъв свят.

Това бе мрачна възможност и той я прогони с изблик на активност. Стана, изми се, облече се, събра едно друго за пътуването, поздрави Куестър, Абърнати, Буниън, Парснип, Филип и Сот на закуска, нахрани се, изпроводи багажа си до товарните мулета на отсрещния бряг на езерото, яхна Ядеца и се разпореди да тръгнат. Стараеше се да не мисли за съня, превръщащ се в блед спомен, който бе по-добре да забрави. И ето че Ландовърският крал, заедно с придворните и гони гномите, пое отново на път.

През целия ден пътуваха през хълмистия терен на север, минаваха гористи склонове, покрити с храсти долчинки и падини, и езера, заобиколени от гъста растителност. Минаваха западно от Зеленоречието и източно от Дълбокия свлек. Над тях грееше слънце, прибулено от облаци и мъгла — едно смътно бяло кълбо светлина, което едва успяваше да разпръсне нощния мрак. Земята, през която вървяха, изглеждаше пуста и болна. Листата и храстите бяха потъмнели и покрити с петна, тревите изглеждаха сухи и като попарени от слана, дърветата бяха покрити с плесен, която изсмукваше соковете им. Земята все повече заболяваше и биваше напусната от живота.

Привечер Страбо премина покрай малката дружинка. Драконът се появи откъм запад, като огромна хвърковата сянка, по-тъмна от тъмното небе, по което хвърчеше. Гони гномите го видяха на мига, скочиха от коня, на който яздеха и двамата, и изчезнаха сред храстите. Останалата част от групата мълчаливо наблюдаваше как драконът прелита на изток. Цели петнайсет минути, след като бе отлетял, Бен и другарите му не можаха да убедят гномите да излязат от укритието си и да продължат пътуването.

Отседнаха да нощуват в една падина, обградена от ябълкови дървета и групи брези. Светлината бързо премина в здрач и те вечеряха на тъмно. Никой не беше особено словоохотлив. Всички изглеждаха погълнати от собствените си мисли. Нахраниха се и веднага легнаха да спят.

Следващия ден не бе много по-различен от първия — сив, мъглив и неуютен. Прекосиха границите на Зеленоречието и навлязоха сред хълмовете, водещи нагоре към Мелкор. Мъглите на вълшебния свят, който обграждаше долината, сякаш се бяха спуснали далеч навътре към склоновете на Мелкор и образували сива пелена, която забулваше всичко. Яздеха натам и най-сетне навлязоха сред мъглата. Към обед вече бяха напълно погълнати от нея.

Буниън ги водеше напред със сигурна и неотклонна стъпка. Очите му виждаха по-надалеч от неговите спътници. Поеха по скалист път, който постепенно се превърна в пътека, докато накрая стана тясна, разровена диря. Скални канари и сенки се скупчваха наоколо. Намираха се в Мелкор. Бързо започна да притъмнява. Бяха принудени да слязат и да водят конете си, тъй като пътят напред бе неравен и рискуваха да се катурнат. Филип и Сот вървяха един до друг, докато групата напредваше, и си мърмореха, явно неспокойни. Бен се взираше с присвити очи в мъглата и мрака, опитвайки се да види какво има насреща. Все едно да се взира зад художествено платно.

Бен Холидей все повече се отдаваше на отчаянието. Цял ден се опитваше да го прогони, но то бе упорито и най-сетне го завладя. Тази експедиция в страната на планинските тролове за освобождаване на заловените гони гноми бе за него по-важна, отколкото му се искаше да си признае. Тя сигурно бе последния му шанс. От никого не бе получил подкрепа и признание на трона. В нищо не бе успял, откакто прие кралството. Ако и сега се провали — пред тези презрени и жалки гноми — кой щеше да го зачита? Слухът за неговия провал щеше бързо да се разпространи и едва ли някой друг щеше да се обърне за помощ към него. Той ще се превърне в самозванец, за какъвто го бе взел лорд Календбор.

Спусна се нощта. Пътят напред стана още по-труден и те забавиха крачка. Някъде в далечината се чу гръм, придружен от ярка светкавица. Бледочервеникав отблясък пропъпли в мрака. Бен се взираше в отблясъка неуверено. Гръмотевиците и светкавиците станаха малко по-различни — наподобяваха не толкова приближаваща буря, колкото нещо друго.

Буниън накара групата да спре. Той размени няколко думи с Куестър и магьосникът се обърна към Бен. Червеникавият отблясък идел от огъня на пещите на троловете, гръмотевицата и светкавицата били звуци от ударите на кирки и проблясък на кован метал.

Бен накара Абърнати да развее кралския флаг и да го размаха над тях. Малката дружина потегли напред.

Само след минути се изкачиха на билото на един хълм, тясната пътечка се разшири в края на дефилето и те се озоваха сякаш пред вратите на ада. Поне на Бен така му се стори. Адът представляваше падина, обкръжена от огромни надвиснали скали, чиито върхове се губеха в мъгла и мрак. Навсякъде горяха огньове. Бяха запалени в огромни каменни пещи, нажежени до бяло. В металните котли вреше разтопена руда и вдигаше пара. В земни и каменни огнища, както и върху метални стълбове, горяха огньове, които трябваше да озаряват цялата околна местност, за да бъде наблюдавана. Горящите огньове бяха червени и всичко бе окъпано в алена светлина. През падината се виеше малка рекичка и водите й бяха обагрени като от кръв, по скалите и камъните се извиваха сенки, подобно оковани същества, които пламъците хвърляха върху камъка. Ниски къщи от камък и тухли бяха разпръснати между огньовете и в близост до тях се намираха кошарите. В кошарите държаха животни, но също и хора. В централната кошара бяха събрани около петдесет странни на вид гноми — опърпани, уплашени същества, чиито прилични на порове лица бяха заровени в паници с храна и ведра с вода. Вън от кошарата също имаше гноми, които поддържаха огъня. Прегърбени и със сведени глави, косматите им тела опърлени и почернели, те наливаха гориво, прибавяха сурова руда, поддържаха пещите и ковяха нажежения метал. Приличаха на прокълнати, изпратени на вечни мъки.

Имаше и тролове, които трябваше да съблюдават точното изпълнение на повинностите. Бяха със стотици, тъмните им, безформени силуети кръстосваха от огън до огън. Някои се включваха в работата, други даваха разпореждания. Троловете бяха навъсени, набити същества, лицата им бяха безизразни и затворени, телата им, мускулести и криви, ръцете и краката им — издължени и по-едри от тъничките им тела. Бяха прегърбени, с твърде широки рамене, с издължени и сведени на гърдите глави. Кожата им имаше цвят на препечен хляб и сякаш не отразяваше, а направо поглъщаше светлината на огньовете. Те кръстосваха пътеките и скалите с кривите си крака, стабилни като копитата на планински кози.

Бен усети, че се задушава, сякаш въздухът бе изсмукан от огньовете. Въпреки задухата, която го обгърна, почувства хлад. Троловете извърнаха глави в тяхна посока и пристъпиха напред с безформените си тела. Малката дружинка вече бе забелязана. Светложълти очи се вторачиха в тях е приближаването на скалните тролове.

— Слезте от конете — тихо заповяда Бен.

Той самият слезе заедно с Куестър и Абърнати. Парснип пристъпи напред до Буниън и коболдите предупредително просъскаха срещу троловете, оголили белите си зъби на алената светлина на пламъците. Филип и Сот се скриха зад Бен и прилепиха дребните си тела до краката му.

Двайсетина скални тролове изникнаха пред тях почти изведнъж. Струпаха се на няколко метра, блъскайки се един в друг и им хвърляха явно враждебни погледи. Огнени гейзери избухнаха зад тях от една отпадъчна яма и се разнесе силен тътен. Никой не се обърна.

— Покажи им знамето — заповяда Бен на Абърнати.

Кралският писар наведе знамето под ъгъл така, че да се вижда емблемата му. Троловете го изгледаха без особен интерес. Бен почака, стрелна с поглед Куестър и пристъпи напред.

— Аз съм Бен Хол идеи, крал на Ландовър! — извика той. Гласът му прокънтя сред скалите и заглъхна. — Кой е вашият вожд?

Троловете го наблюдаваха, но никой не се и помръдна. Племето сигурно имаше вожд. Бен знаеше това от уроците на Куестър.

— С кого мога да разговарям? — попита той с твърд и властен тон.

И други скални тролове се бяха присъединили към първите. Сега редиците им се разделиха и напред пристъпи един трол, опърпан и съсухрен на вид, със сребърни копчета на яката си. Той бързо заговори на език, който Бен не разбираше.

— Той иска да знае какво търсим тук, ваше величество — преведе Куестър. — Изглежда ядосан.

— Разбира ли какво му говоря?

— Не зная, ваше величество. Възможно е.

— Поговори с него на собствения му език, Куестър. Кажи му отново кой съм. Кажи му, че понеже той не е успял да дойде на коронацията, когато бе поканен, аз дойдох да поискам от него обет за вярност.

— Ваше величество, не смятам… Лицето на Бен стана сурово.

— Кажи му го, Куестър!

Куестър поговори накратко с трола, след което се разнесе недоволно мърморене в редиците на събраните зад него. Тролът вдигна ръка и мърморенето престана. Той каза още нещо на Куестър.

Куестър се обърна към Бен.

— Твърди, че не знае нищо за никаква коронация и че Ландовър няма крал, откакто старият крал умря. Казва, че няма да даде обет за вярност на никого.

— Прекрасно — Бен не отместваше поглед от вожда. Той бавно извади медальона изпод туниката си и го показа така, че да го видят. Разнесе се шепот, от който се разбра, че са го познали. Скалните тролове се спогледаха и притеснени започнаха да се отдръпват назад.

— Кажи им, че аз владея магията, Куестър — заповяда Бен. — И бъди готов да им го покажеш, ако поискам.

Куестър изопна подобното си на прилеп лице и колебливо погледна към Бен.

— Прави каквото ти нареждам, Куестър — тихо каза Бен.

Куестър отново заговори. Троловете си шушнеха нещо и продължаваха да се отдръпват. Вождът им изглеждаше объркан. Бен зачака. Топлината от огньовете нахлуваше насреща му и дрехите му овлажняха от пот. Усещаше как гони гномите се притискат до панталоните му и едва се осмеляват да надникнат към троловете. Секундите минаваха, но нищо не се случваше. Знаеше, че незабавно трябва да предприеме нещо, за да не изгуби и малкото предимство, което бе спечелил.

— Куестър, кажи отново на вожда, че от него се изисква обет за вярност на трона. Кажи му, че трябва като знак на вярност да върне обратно гони гномите, за да служат на мен. Кажи му да го направи незабавно, защото аз няма да си губя времето с него и оттук отивам право при вещицата от Дълбокия свлек. Да не се опитва да ме предизвиква.

— Ваше величество! — на Куестър дъхът му спря от изненада.

— Кажи му точно това!

— Но какво ще стане, ако все пак ви предизвика, а аз не успея да призова магията?

— Тогава ще изгорим в огъня заедно с гномите, по дяволите — лицето на Бен почервеня от гняв.

— Внимавайте, ваше величество! — провикна се неочаквано Абърнати и си подаде муцуната.

— По дяволите вниманието! — крясна му Бен. — Дали ще блъфираме или не, все трябва нещо да опитаме…!

Абърнати го прекъсна, като изсъска предупредително.

— Ваше величество, според мен той разбира какво си говорите двамата.

Бен направо изстина. Вождът внимателно го наблюдаваше. Жълтите му очи внезапно бяха станали зловещи. Той наистина бе разбрал всичко. Бен осъзна това на минутата. Тралът бързо даде команда на тези зад него и те започнаха да обкръжават малката дружина.

— Използвай магията, Куестър! — прошепна Бен.

Лицето на магьосника бе пребледняло от неувереност.

— Ваше величество, не зная дали ще мога.

— Ако не успееш, свършено е с нас! — Бен не откъсваше очи от Куестър. — Призови я!

Куестър изпита известно колебание, високият му силует в пъстри като дъгата одежди приличаше на статуя на фона на огньовете и нощта. В този момент той внезапно вдигна ръце и ги насочи срещу скалните тролове. Троловете нададоха викове. Куестър размаха ръце, изрече нещо гърлено и във въздуха избухна светлина.

Започнаха да валят цветя.

Те се посипаха изневиделица — рози, божури, лилии, теменуги, маргаритки, хризантеми, орхидеи, нарциси и всякакви други цветя, които можеха да се срещнат под слънцето. Те се спускаха над малката дружина и скалните тролове на букети, посипваха се по тях и падаха на земята.

Трудно бе да се разбере кой е най-изненадан. Сигурно беше, че всички бяха очаквали нещо друго, включително и Куестър, който положи огромно усилие да се овладее от първоначалния си шок и още веднъж вдигна ръце, опитвайки се отново да призове магията. Оказа се прекалено бавен. Скалните тролове вече се бяха съвзели от изненадата. Те се нахвърлиха срещу дружинката като защитници на футболно поле. Бяха направо озверели. Бен извика на другите да се пазят, видя как коболдите подскочиха, чу ги как просъскаха, как Абърнати изтрака със зъби и усети как гномите Филип и Сот се вкопчиха в него да се предпазят. Долови някаква смесена миризма между полъха на пепел и дим.

В този момент скалните тролове връхлетяха върху му. Събориха го като ураган. Главата му се удари в земята и над него избухна ослепителна светлина. После всичко потъна в мрак.

Когато се събуди, се озова затворен в Дантевия ад. Беше окован във вериги за един стълб в централната кошара. Белезници стягаха глезените и китките му. Седеше облегнат на стълба — и лицата на десетки космати гноми надничаха към него през пушеците. Слепоочията му пулсираха, тялото му бе потънало в прах и пот. Зловонието от пещите и отпадъчните ями изпълваше въздуха, тъй че започна да му се гади на мига. Навсякъде наоколо горяха огньове, алената светлина обгръщаше като покров скалната падина.

Бен примигна с очи и бавно обърна глава. Куестър и Абърнати, приковани на съседни стълбове, бяха в съзнание и нещо предпазливо си шепнеха. Коболдите бяха оковани за ръцете и краката и веригите им бяха прикрепени към метални скоби, забити в каменния под. И двамата бяха в безсъзнание. Скални тролове патрулираха наоколо и кривите им силуети изглеждаха като сенки, които мълчаливо се движеха в нощта.

— Буден ли сте, ваше величество?

— Не сте ли ранен, ваше величество?

Филип и Сот се промъкнаха сред многото лица и надничаха към него, като го гледаха загрижено и мигаха с очи, приличащи на очите на пор. В този миг Бен нищо друго не желаеше, освен да се освободи, колкото да ги удуши и двамата. Чувстваше се като забележителен експонат в зоологическата градина, сякаш бе някакъв куриоз. Та нали преди всичко заради тях се бе озовал тук. Дявол да го вземе, всичко стана заради тях!

Истината обаче беше друга и той много добре знаеше това. Сам бе решил да дойде тук и сам се бе поставил в това положение.

— Добре ли сте, ваше величество? — попита Филип.

— Чувате ли ни, ваше величество? — попита Сот.

Бен преодоля необоснования си гняв.

— Чувам ви. Добре съм. Дълго ли не бях в съзнание?

— Не дълго, ваше величество — каза Филип.

— Само няколко минути — каза Сот.

— Плениха ни всичките — каза Филип.

— Хвърлиха ни в тази кошара — каза Сот.

— Никой не успя да избяга — каза Филип.

— Никой — повтори Сот.

Кажете нещо, което да не зная, мислеше си горчиво Бен. Огледа кошарата. Бяха оградени с телена ограда, два метра висока, с бодли. Вратите бяха от тежко дърво, заключени с катинари. Той опита да дръпне белезниците на китките и глезените си, които бяха здраво заключени и захванати за скобите. Нямаше да бъде лесно да избягат.

Да избягат ли? Той се присмя на себе си — какво по дяволите му минава през ума, как би могъл да избяга от такова място?

— Ваше величество! — той се обърна като чу името си. Куестър бе открил, че е дошъл в съзнание. — Ранен ли сте, ваше величество?

Той поклати отрицателно глава.

— Ами как сте вие с Абърнати? А коболдите?

— Струва ми се, добре — лицето му, подобното на прилеп, бе почерняло от сажди. — Боя се, че Буниън и Парснип си изпатиха най-зле. Те ви защитаваха най-самоотвержено и цели двайсетина тролове бяха нужни, за да преодолеят съпротивата им.

Коболдите се размърдаха във веригите си, сякаш да потвърдят думите на магьосника. Бен ги погледна за миг и отново се обърна към Куестър.

— Какво ще правят с нас? — попита той. Куестър поклати глава.

— Не зная точно, но мога да предположа, че няма да е нещо приятно.

Представяше си го прекрасно.

— Можеш ли да призовеш магия, за да ни освободиш? — попита Бен.

Куестър повторно поклати глава.

— Магията не действа, когато съм с оковани ръце — желязото блокира силата й — той се двоумеше, издълженото му лице се сгърчи. — Ваше величество, съжалявам, че така лошо ви провалих. Опитах каквото ми заповядахте, призовах магията на помощ, но просто не се получи. Аз… явно не я владея… както бих искал — той замълча със сподавен глас.

— Не е твоя вината — бързо го прекъсна Бен, — аз забърках тази каша, не ти.

— Но нали аз съм придворен магьосник — отчаяно настояваше Куестър. — Трябва да владея магията поне колкото да се справя с шепа тролове.

— И аз трябва да имам достатъчно мозък за това! Но ето че и двамата не успяхме, тъй че да оставим настрана всичко това, Куестър, да забравим цялата тази работа. Сега измисли как да се измъкнем от тази кошара.

Куестър Тюс унило се облегна назад. Смазан От станалото, той вече не бе онзи уверен в себе си водач, който доведе Бен в тази страна. Дори Абърнати не каза нищо. Бен престана да гледа към тях.

Филип и Сот приближиха до мястото, където бе окован.

— Жаден съм — каза Филип.

— Гладен съм — каза Сот.

— Кога ще можем да се махнем оттук, ваше величество? — попита Филип.

— Кога? — попита Сот.

Бен ги изгледа. Направо не можеше да повярва на очите си. Ами ако никога не се махнат? Или ако успеят в следващото десетилетие? Нима можеха да си въобразяват, че просто ей тъй ще си тръгнат оттук? Напуши го смях. Очевидно си представяха нещата точно така.

— Оставете ме да помисля — предложи той и се усмихна окуражително.

Отмести очи от тях и се загледа към двора на кошарата. Как му се искаше да бе донесъл от стария свят някакво оръжие — базука например, или може би малък танк. В гърдите му се надигна горчилка. Неразумният съобразява винаги със закъснение. Когато тръгваше за Ландовър, и през ум не му мина, че ще има нужда от оръжие. Не бе си и представял дори в каква ситуация ще се озове.

Изведнъж му хрумна да се запита защо този път Паладин не се бе появил, когато бе нападнат от троловете. Независимо дали беше призрак или не, Паладин винаги се явяваше при опасност. И сега никак нямаше да е зле да се появи. След известен размисъл реши, че за разлика от предишните случаи, сега той не бе помислил за медальона, когато се оказа застрашен. Но това не беше убедително обяснение — та нали се беше опитал да призове Паладин, когато изпробваше силата на медальона, и нищо не се бе получило.

Облегна се на стълба. Пулсирането в слепоочията стихваше, адът престана да му се струва толкова ужасен, колкото преди пет минути. Тогава му изглеждаше непоносим, сега — едва ли не приемлив. Замисли се за живота си. Всички неприятности, които бе преживял на времето, не можеха и да се сравняват със сегашните. Спомни си Ани. Какво ли би казала, ако го видеше сега. Ани сигурно щеше да се справи с такава ситуация много по-добре от него. Тя бе винаги по-изобретателна и по-устойчива.

Очите му се наляха със сълзи. Бяха споделили толкова много неща, тя му бе единственият истински приятел. Как искаше да я види отново!

Изтри очите си и се овладя. Опита се да мисли за Майлс, но единственото, което му идваше на ум, бе неговото „нали ти казвах“. Припомни си как бе решил да дойде в Ландовър, в това вълшебно царство, което не вярваше, че съществува. Припомни си света, който бе напуснал, дребните провокации и раздразнения, които никога повече нямаше да преживее, започна да си изрежда желанията и мечтите, които никога нямаше да може да осъществи.

И едва тогава осъзна какво прави. Започваше да се предава, започваше да гледа на себе си като на мъртвец.

Обзе го срам. Веднага си върна онази желязна непоколебимост, с която бе преживял толкова много битки. Закле се, че няма да се предаде, че ще спечели и тази битка.

Усмихна се горчиво. Само ако знаеше как.

Двете познати му, подобни на пор, лица отново се мернаха пред погледа му.

— Помислите ли вече, ваше величество? — попита Филип.

— Да, решихте ли кога ще тръгнем, ваше величество? — попита Сот.

Бен въздъхна.

— Сега обмислям това — увери ги той. Часовете се изнизваха, мина полунощ и скалните тролове започнаха да се оттеглят за сън. Неколцина останаха на пост, за да поддържат пещите и наблюдателните огньове, но останалите се скриха в своите каменни пристройки. Куестър и Абърнати заспаха. Повечето от гони гномите също. Филип и Сот се сгушиха в краката му. Само коболдите останаха будни заедно с Бен. Те полегнаха настрани, като не можеха да седнат, и го наблюдаваха с тесните си очички, оголили белите си зъби в онези усмивки, от които човек можеше да полудее. Бен им се усмихна в отговор веднъж дваж — това бяха малки верни създания, той им се възхищаваше и съжаляваше, че ги е въвлякъл в тази каша. Съжаляваше, че въвлече всички им в тази каша.

Наближаваше утро, когато усети как една ръка леко го докосна по лицето. Беше задрямъл и се стресна. Мъгла и дим бяха надвиснали като покров над долината. Сенките на огньовете се гонеха сред мъглата като червени и черни призраци. Въздухът бе прохладен, огньовете ниски.

— Бен?

Той се огледа и видя Уилоу. Свеждаше се над него, сгушила се до стълба. Крехкото й тяло бе в дрехи в тъмноземлист цвят, а лицето и косите й бяха скрити под едно наметало с качулка. Той невярващо примигна с очи, като предположи, че това е някакъв недосънуван сън.

— Бен? — повтори тя и морскозелените й очи се взряха в него изпод качулката. — Добре ли си?

Той механично кимна. Уилоу не беше видение.

— Как ме намери? — прошепна той.

— Проследих те — дойде тя по близо. Лицето й бе на няколко сантиметра от неговото и изящните й черти вече ясно се виждаха. Беше невероятно красива. — Нали ти казах, че ти принадлежа Бен, не ми ли повярва?

— Въпроса не е в това дали ти вярвам, Уилоу — опита се да обясни той. — Ти не можеш да ми принадлежиш, на мен никой не може да ми принадлежи.

Тя тръсна глава решително.

— Така трябва, Бел. Решено е много отдавна, защо не искаш да разбереш?

Той се почувства безпомощен. Спомни си я гола сред водите на Ирилин, спомни си и как се бе преобразила в онова криво дърво между боровете. Тя едновременно го вълнуваше и отблъскваше и той не можеше да разбере тези смесени чувства.

— Защо си тук? — попита объркан той.

— За да те освободя — веднага му отвърна тя. Измъкна изпод наметалото си връзка метални ключове. — Трябваше да ме поискаш от баща ми, Бен. Той щеше да ми даде благословията си, ако я беше поискал, а така бях принудена да избягам. Сега вече не мога да се върна обратно.

— Какво искаш да кажеш?

Тя започна да пробва ключовете в ключалките на белезниците един подир друг.

— Забранено е да се напуска езерната страна без разрешението на баща ми. Наказанието е изгнание.

— Изгнание ли? Та ти си му дъщеря!

— Вече не, Бен.

— Но щом си знаела какво ще стане, не е трябвало да изобщо да бягаш оттам и да идваш.

В погледа й нямаше и следа от колебание.

— Нямах друг избор.

Третият ключ стана и веригите паднаха. Бен се загледа в силфидата, объркан и ядосан, и най-сетне отчаян. Тя мина покрай него и отиде при Куестър, Абърнати и коболдите. Освободи ги един след друг. На изток хоризонтът над планините започна да просветлява, троловете скоро щяха да се събудят.

Уилоу отново пристъпи до него.

— Веднага трябва да тръгваме, Бен.

— Как си успяла да се промъкнеш тук без да те видят? — попита той.

— Никой не може да види съществата от езерната страна, ако те не искат, Бен. Промъкнах се в падината след полунощ и откраднах ключовете от часовоя. Вратите бяха отворени, катинарът — само окачен на халките. Ала сега трябва веднага да тръгнем, измамата ще бъде разкрита.

Тя му подаде халката с ключовете и той ги пое. Пръстите му докоснаха нейните. Изведнаж се поколеба, като си представи какво бе рискувала тя, за да го последва. Сигурно бе вървяла след него, откакто напуснаха езерната страна. Беше го следила през цялото време.

Той импулсивно я прегърна и я притисна до себе си.

— Благодаря ти, Уилоу — прошепна той.

Тя обгърна тялото му и също го притисна. Той почувства как топлината на тялото й целия го изгаря, но не се опита да преодолее това усещане.

— Ваше величество! — Куестър настойчиво го дърпаше за ръката.

Бен пусна Уилоу и се озърна наоколо. Гони гномите започваха да се размърдват в съня си, да разтъркват очи и да протягат косматите си крайници. Някои от тях вече се бяха събудили.

— Време ли е вече да вървим, ваше величество? — попита Филип, като се изправяше сънено на крака.

— Да, време ли е вече, ваше величество? — повтори Сот, като се изправи заедно с него.

Бен ги изгледа, спомнил си какво го беше довело тук. Абърнати неочаквано приближи.

— Ваше величество — дори и за петима ни ще бъде доста трудно да се промъкнем незабелязано. Нямаме никакъв шанс, ако вземем цялата тази дружина от гноми.

Бен отново се огледа наоколо. Мъглата и пушекът започваха да се вдигат, небето просветляваше, в някои от каменните къщички се забелязваше раздвижване. Само подир няколко минути цялото селище щеше да се събуди.

Той сведе очи към тревожните лица на Филип и Сот.

— Тръгваме всички — тихо каза той.

— Ваше величество…! — опита се да протестира Абърнати.

— Куестър! — промълви Бен, без да обръща внимание на писаря. Куестър пристъпи по близо. — Трябва да им отклоним вниманието.

Магьосникът целия пребледня и сбърчи подобното си на прилеп лице.

— Ваше величество, вече веднъж ви провалих…

— Тогава не го прави втори път — сряза го Бен.

— Трябва да им се отклони вниманието — още веднага щом излезем от вратите на тази животинска кошара. Тъй че, направи нещо, което да разсее скалните тролове. Взриви някоя от пещите им или срути планина отгоре им. Направи каквото поискаш, само го направи.

Той хвана Уилоу за ръка и тръгна през двора. Буниън и Парснип веднага се озоваха пред него, за да разчистват пътя във вдигащата се дрезгавина. Докато вървеше, в него непрекъснато се блъскаха и притискаха космати силуети с лица на пор.

Той зърна слаба, безформена фигура да приближава вратите на двора.

— Буниън! — тихо предупреди.

Коболдът в миг се намери до вратата и откърти катинара от скобите. Той се хвърли върху изненадания трол, преди онзи да осъзнае какво става и да може дума да пророни.

Бен и Уилоу бързо излязоха от двора, Куестър и Абърнати вървяха подире им, гони гномите се изсипаха след тях. Почти веднага се надигнаха викове на тревога и гърлените им крясъци разтърсиха съня на скалните тролове. Троловете се подадоха от къщурките си, като мърмореха недоволно. Гномите се разпръснаха, набитите им фигурки се движеха много по-бързо, отколкото Бен можеше да предположи. Той рязко спря. От всеки ъгъл се подаваха скални тролове.

— Куестър — извика той като обезумял.

Над тях избухна искряща бяла светлина и се появи Страбо. Драконът летеше над падината и бълваше огън на всички страни. Скалните тролове неистово се спуснаха да бягат, за да се скрият, а гони гномите нададоха ужасен вой. Бен не можеше да повярва на очите си. Откъде се бе взел драконът?

Тогава зърна Куестър, който неистово размахваше вдигнатите си ръце и отстъпваше назад. В същия миг забеляза, че Страбо имаше само един крак, крилете му не бяха разположени на точното си място върху удълженото му обло тяло, а върху покритата му с козина шия имаше странни кичури пера. Драконът бълваше огън към земята, но не изгаряше нищо, беше имитация. Куестър бе сполучил да отклони вниманието.

Уилоу също забеляза това. Тя стисна ръката му и двамата заедно се спуснаха към прохода, откъдето малката дружина бе дошла миналата нощ. Останалите ги последваха с Куестър най отзад. Илюзорният дракон започваше да изчезва постепенно и части от тялото му се разпадаха, докато летеше напред-назад над изненаданите тролове. Бен и другарите му се промъкнаха между тях. На два пъти се опитаха да ги спрат, но Буниън отстраняваше нападателите с ужасяваща бързина. Само след мигове стигнаха дефилето и пред тях пътят бе чист.

Бен рискува да погледне още веднъж назад, драконът напълно се беше разпаднал, магическите му части се стелеха в мъглата и дима, подобни на разрушен пъзел. Троловете останаха напълно объркани.

Малката дружина се спусна сред мрака на дефилето и троловете, огньовете, падината и цялото това безумие останаха зад тях.