Магическо кралство за продан. Продадено

КРИСТАЛЪТ

Бе късна утрин, когато Бен и неговата дружина престанаха да бягат. Бяха се отдалечили достатъчно от Мелкор, скрити долу в сенките под обвитите в мъгла канари и сред дефилетата. Намираха се посред хълмистите места, откъдето гони гномите са били отвлечени. Гномите отдавна бяха изчезнали, изглежда скалните тролове бяха престанали да се интересуват от тях и вече нямаше смисъл да се бяга.

Не се заблуждавай, мислеше си Бен, докато рязко се навеждаше да се облегне на един дъбов ствол. Това си бе позорно бягство, макар да не искаше да си го признае. Би предпочел да го определи по друг начин — като преодоляване на засада или нещо подобно. В интерес на истината обаче, просто бягаха да си спасяват кожите.

Уилоу, Куестър, Абърнати и коболдите насядаха наоколо му на полянка с изсъхнала трева с бледорозов цвят. Над тях небето бе покрито със сива облачна пелена и във въздуха се усещаше приближаващият дъжд. Хапнаха малко от листата и клоните на сините дъбове, които растяха наблизо, и пийнаха вода от един близък ручей, който се спускаше горе от планините. Нямаха никаква друга вода и храна. Всичко, което бяха взели със себе си, включително и конете, бе останало при троловете.

Бен дъвчеше и пиеше безучастно, опитвайки се да си събере мислите. Можеше да изтъква каквито си ще предимства на случилото се, но истината бе, че нещата не бяха в полза на владетеля на Ландовър. Беше на ръба на бездната. Ако се изключеха седящите наоколо му, не беше си спечелил нито един съюзник. Лордовете на Зеленоречието, традиционни поддръжници на трона, го бяха посрещнали хладно, бяха се опитали неуспешно да го подкупят, след което фактически го бяха изхвърлили през вратите на Риндуеър. Речния господар го бе посрещнал по-любезно, ала само защото изобщо не се интересуваше от нищо, свързано с трона, уверен, че спасението на неговия народ е изцяло в собствените му ръце. Скалните тролове го бяха заловили и без съмнение щяха да се разправят с него, ако не бе успял да избяга от животинските им кошари и то не със собствени усилия, а благодарение на постоянството на Уилоу и на благоприятния обрат на събитията, който бе позволил на Куестър да направи една що-годе сполучлива магия.

Е, вярно, че съществуваха гони гномите. Филип и Сот го бяха уверили в своята вярност, но за какво му бе нужна тя, каква полза можеше да има верността на едни създания, които живееха в бърлоги и бяха презрени от всички като крадци, които се хранят с леш и с нещо още по-лошо?

— Значи, каква е равносметката? — попита той гласно и всички изненадано го погледнаха. — Лордовете на Зеленоречието — Календбор, Стрехан и останалите — ще положат клетва за вярност пред трона, ако ги отърва от дракона, което никой не е успял досега да направи. Речния господар ще положи клетва пред трона, ако изкопча обещание от лордовете на Зеленоречието и всички останали, че ще спрат да унищожават земите и водите му и ще работят заедно с него за опазване чистотата на долината. Непосилна задача. Скалните тролове ще положат клетва за вярност на трона, ако мога един ден да се върна в Мелкор без страх да бъда направен на решето. И тук възможностите са ясни — той замълча. — Бих казал, че това изчерпва въпроса, не е ли така?

Никой нищо не отвърна. Куестър и Абърнати се спогледаха неуверено, Уилоу гледаше, сякаш не разбираше — и сигурно е така — помисли си той. Коболдите бяха отправили към него ясните си проницателни очи и се усмихваха с тънките си усмивки.

Той целият почервеня от безпомощност и гняв.

— Истината е, че не успях да направя и крачка напред. Абсолютна нула. Нищо. Имате ли да кажете нещо? — Много му се искаше някой да го опровергае.

Куестър му направи тази услуга.

— Ваше величество, струва ми се, че сте прекалено суров към себе си.

— Така ли? Може би не казвам истината, Куестър Тюс?

— Това, което казвате, е вярно, ваше величество, но пропускате важно съображение във ваша полза.

— Така ли? И какво е то? Куестър се окопити.

— Не вземате предвид колко е трудно вашето положение. Да бъдеш крал на Ландовър не е лесно и при най-благоприятните обстоятелства.

Останалите кимнаха в знак на съгласие.

— Не — тръсна глава Бен. — Това не мога да приема. Не мога да хвърлям вината върху обстоятелствата. Човек приема обстоятелствата такива, каквито са, и ги използва по най-добрия начин.

— А защо мислиш, че ти не си направил това, Бен? — поиска да знае Уилоу.

Въпросът го обърка.

— Защото не съм! Не можах да убедя нито лордовете на Зеленоречието, нито твоя баща, нито онези проклети тролове да направят нищо от онова, което исках от тях! За малко не ни убиха онези тролове. Ако ти не ни бе последвала и ако Куестър не бе успял да направи онази магия, вече да сме мъртви.

— Няма какво толкова да ми хвалиш магията — промърмори Куестър и сбръчка лице от неудобство.

— Вие успяхте да освободите гномите, ваше величество — припомни му Абърнати резервирано. Кафявите му очи примигнаха. — Лично аз намирам това за напразно усилие, но ценните им животи сега се дължат изцяло на вас. Вие настояхте да ги вземем с нас.

Останалите отново кимнаха. Бен ги изгледа един подир друг и се навъси.

— Високо ценя вашия вот на доверие, но не го намирам за основателен. Защо да не приемем онова, което всички знаем — че аз просто не ставам за тази работа.

— Правите всичко, което можете ваше величество — заяви Куестър веднага. — Никой не може да иска от вас нищо повече.

— Нито да направи — добави Абърнати.

— Но може да има някой, който наистина е способен да направи повече — заяви Бен натъртено. — Може би някой би успял.

— Ваше величество! — надигна се Абърнати решително. Той повдигна очилата на носа си и наостри уши. — Аз съм писар на трона от повече години, отколкото вие сте живял. Може би е трудно това да се приеме, имайки предвид настоящия ми вид — той хвърли унищожителен поглед към Куестър — но въпреки това ви моля да вярвате на думите ми. Бил съм свидетел как кралете на Ландовър идват и си отиват — старият крал и онези след него. Наблюдавал съм техните опити да управляват, виждал съм техните прояви на мъдрост и на усърдие. Някои бяха способни, други не — той драматично вдигна дясната си лапа.

— Но ще ви кажа, ваше величество, че никой — дори и старият крал — не е изглеждал по-обещаващ от вас!

Той свърши и бавно седна на задните си лапи. Бен остана изумен. Не бе очаквал дори и в най-безумните си мечти да получи такава висока оценка от скептичния писар.

Усети как Уилоу го хвана за ръка.

— Повярвай му, Бен. С интуицията, наследена от майка ми, аз долавям в теб нещо много особено. То ми подсказва, че ти си различен. Струва ми се, че си определен да бъдеш крал на Ландовър. Мисля, че никой друг дори не би се и опитал.

— Уилоу, ти ле можеш да прецениш… — започна той, но внезапно просъскване от страна на коболдите го прекъсна. Те си казаха нещо, след което Буниън рече бързо нещо на Куестър.

Магьосникът погледна към Бен.

— Коболдите са съгласни със силфидата, те усещат, че вие сте по-особен, проявявате кураж и сила. Вие сте кралят, на когото искат да служат.

Бен се отпусна на дънера на дървото безсилен, като клатеше укорително глава.

— Какво да направя, за да ви убедя, че грешите. С нищо не съм по-различен от останалите, с нищо не съм по-особен. С нищо не мога да бъда по-добър крал от който и да е човечец. Не виждате ли? Вие правите същото, което и аз, когато приех короната — мамите самите себе си! Това кралство може би е фантазно на книга, но всъщност е напълно реално и никакви добри пожелания и самовнушения няма да разрешат проблемите му.

Никой не отвърна. Те мълчаливо го гледаха. Искаше му се да каже още нещо, за да ги убеди, но се отказа. Нямаше какво повече да се добави.

Най-сетне Куестър се изправи, така, сякаш целият товар на света бе паднал на плещите му. Лицето му, подобно на прилеп, бе сбръчкано, като свито от болка. Много бавно успя да се окопити.

— Ваше величество, трябва да знаете нещо — той нервно се прокашля. — Казах ви преди, че моят природен брат ви е избрал съвсем съзнателно за купувач на трона на Ландовър. Казах ви, че ви е избрал, защото е бил убеден, че ще се провалите като крал и кралството отново ще се върне при него — както всеки път след смъртта на стария крал. Той е бил убеден, че вие сте очевиден неудачник, ваше величество, и фактически е разчитал на това.

Бен скръсти ръце пред гърди, сякаш да се защити от нападките.

— И предполагам, че ще остане разочарован като разбере как се развиват нещата, така ли?

Куестър отново се прокашля, местейки се от крак на крак с чувство на неудобство.

— Работата е там, ваше величество, че той знае прекрасно как се развиват нещата и е крайно разочарован.

— Честно казано, Куестър, и пет пари не… — Бен внезапно спря. Той упорито се загледа в другия. — Какво каза? Нима твърдиш, че знае как се развиват нещата — точно как се развиват нещата?

Той се изправи на крака и се обърна към магьосника.

— Но как е възможно това, Куестър? Та нали магията му вече не може да достигне до този свят. Ти каза, че той не е могъл да вземе нищо със себе си, когато е напуснал Ландовър, освен медальона. Трябвало е да се откаже от всичко останало, а щом е така, как разбира какво става тук.

Куестър беше зловещо спокоен. Лицето му бе застинало като смъртна маска.

— Аз му казвам какво става, ваше величество — тихо каза той.

Настъпи безкрайно мълчание. Бен не можеше да повярва на ушите си.

— Ти ли му казваш? — повтори той поразен.

— Принуден съм, ваше величество — Куестър сведе очи. — Такова беше нашето споразумение, когато той напусна Ландовър заедно със сина на стария крал. Можех да стана придворен магьосник в негово отсъствие, но трябваше да се съглася да му докладвам как се справят претендентите за крале на Ландовър, дошли от вашия свят. Трябваше да го информирам за техните провали и за успехите им, ако има такива. Той възнамеряваше да използва тази информация при избирането на кандидати за бъдещи продажби на трона. Откриваше слабостите им чрез получената информация.

Останалите също се изправиха на крака. Куестър не обърна внимание на това.

— Не искам повече да има тайни между нас — продължи бързо той. — Боя се, че тайните ни станаха твърде много, затова ще ви кажа и последното, което скрих от вас. Веднъж вие ме попитахте колко крале е имало след смъртта на стария крал. Аз ви отговорих, че са трийсет, само че не ви казах, че последните осем бяха изпратени от компанията „Роузънс“ и то за по-малко от две години. Петима от тях не издържаха и десетдневния пробен срок, който се допускаше в условията на договора. Давате ли си сметка какво значи това, ваше величество? Това значи, че пет пъти поне компанията е трябвало да върне на купувача получената сума — пет пъти моят природен брат е загубвал покупката. Един милион долара всеки път, ваше величество. Това значи лоша репутация, лош бизнес. Струва ми се, че нито фирмата, нито брат ми биха понесли това. Оттук стигам до извода, че загубите не са били разкрити, че повечето, ако не и всички продажби, са ставали скрито от фирмата. И доколкото мога да съдя, недоволството на купувачите е било прикрито по възможно най-бързия начин.

Той съзнателно замълча.

— Какво говориш, Куестър — пророни Бен.

— Това, че ако сега използвате медальона, за да се върнете във вашия свят, ваше величество, парите ви ще са изчезнали, а срокът на живота ви — значително намален.

Абърнати беше направо бесен. Бе разтворил муцуна, зад която се оголваха гъстите му зъби.

— Знаех си аз, че не може да ти се вярва, Куестър Тюс! — заплашително изръмжа той.

Бен веднага вдигна ръката си.

— Не, почакай малко. Той можеше и да не ми каже това. Каза ми го по собствена воля. Защо, Куестър?

Магьосникът някак трогателно се усмихна.

— За да разберете колко много ви вярвам, ваше величество, Бен Холидей. Всички други ви уверяваха убедително и красноречиво в своето доверие, но вие не желаехте да ги послушате. Надявам се, че това признание ще постигне онова, което те явно не успяха и ще ви накара да повярвате на себе си. Струва ми се, че вие сте кралят, когото Ландовър очаква и смятам, че и моят природен брат се страхува от това. Той немалко се разтревожи, когато вие не се отказахте в ситуация, в която мнозина преди вас биха се отказали. Обезпокоен е, че вие може да намерите начин да задържите трона. Той се страхува от вас, ваше величество.

Уилоу стисна ръката на Бен.

— Послушай го, Бен, аз имам доверие в него. Куестър въздъхна угрижено.

— Аз имах сериозни основания да правя онова, което брат ми искаше от мене. В противен случай нямаше да получа службата на придворен магьосник, а знаех, че по друг начин няма да мога да помогна на тази страна. Вярвах, че помощта, която ще й окажа като придворен магьосник, ще оправдае вредата, която може да й нанесат моите доклади. Едва напоследък започнах да подозирам каква е съдбата на онези, които купуваха кралството, но не успяваха да се задържат. Само че е твърде късно да им помогна… Гласът му пресекна.

— Брат ми се споразумя с мен и за още нещо, ваше величество, и аз си признавам със срам, че не успях да му откажа. Неговите магически книги, в които се пазят тайните на магията, придобити от магьосниците от създаването на тази страна насам, са скрити някъде в кралството и само той знае къде. Той не може да ги вземе със себе си и ги е обещал на мен. Всеки път, когато се провали поредният крал, той ме посвещава по малко в тези магически знания. Аз с нищо не улеснявам плановете му, ваше величество, но не мога да устоя на изкушението на магията. Тези откъслечни знания ми помагат в моето обучение. Зная, че той никога няма да ми даде книгите и че ме използва като заложник. Но съм убеден, че рано или късно ще изпусне някоя и друга дума или тайна, тъй че аз ще успея да намеря книгите и да го унищожа.

Прилепското лице се разкриви и бръчките му се врязаха дълбоко.

— Оставих се да ме използват, ваше величество, защото не виждах друг изход, но винаги съм имал добри намерения. Желая тази страна да се възстанови и бих направил всичко за това. Обичам я повече от живота си!

Бен мълчаливо го наблюдаваше, изпълнен с най-противоречиви чувства. Уилоу държеше ръката му и настоятелно я стискаше, сякаш искаше да му подскаже, че според нея Куестър говори истината. Абърнати още беше нащрек. Коболдите стояха безмълвни до него и той нищо не можеше да прочете по техните тъмни лица.

Отново погледна магьосника и грубо му заговори:

— Куестър, ти нееднократно си подчертавал, че мога да използвам медальона и безпрепятствено да се върна в моя свят.

— Трябваше да изпитам вашата всеотдайност, ваше величество! — прошепна убедено Куестър. — Трябваше да ви се даде възможност за избор.

— А ако бях предпочел да използвам медальона?

Настъпи безкрайно мълчание.

— Ще ми се да вярвам, ваше величество…, че бих успял да ви спра.

Внезапно очите му наляха със сълзи. Бен забеляза смесицата от срам и уязвеност, която се отразяваше в тях.

— И на мен ми се ще да го вярвам, Куестър — ласкаво каза той.

Той се замисли за момент, после постави ръка на рамото на магьосника.

— По какъв начин осъществяваш връзката си с Мийкс, Куестър? Как разговаряш с него?

На Куестър му трябваше известно време да се овладее, после бръкна всред гънките на дрехата си и измъкна нещо оттам. Бен удивено го погледна. Беше кристалът, който Куестър носеше, когато Бен за първи път стъпи на ландовърска земя. Напълно го беше забравил. Беше го виждал няколко пъти оттогава, без да му обърне внимание.

— Кристалът е негов, ваше величество — обясни Куестър. — Даде ми го, когато напусна Ландовър. Аз го затоплям в ръце и лицето му се появява в него. Тогава мога да разговарям с Мийкс.

Бен се загледа безмълвно в кристала, в бездънните му слоеве и в дъгата от цветове, която проблясваше в него. Кристалът бе окачен на сребърна верижка, прокарана през малка дупчица в края му.

Той погледна Куестър.

— Има ли Мийкс някаква друга възможност за връзка с Ландовър?

Магьосникът поклати глава.

— Мисля, че не.

Бен опита тежестта на кристала.

— Имаш ли ми достатъчно доверие, Куестър, за да ми дадеш този кристал? — попита той почти шепнешком.

— Вземете го, ваше величество — веднага отвърна магьосникът.

Бен кимна и леко се усмихна, после подаде кристала обратно на Куестър.

— Би ли повикал Мийкс, ако обичаш? Настъпи момент на колебание, после Куестър взе кристала в ръце и го притисна в длани. Уилоу, Абърнати и коболдите приближиха, сърцето на Бен се разтуптя. Не беше очаквал, че ще се срещне с Мийкс толкова скоро, но сега нямаше търпение това да стане.

Куестър внимателно отвори длани и вдигна кристала за верижката. Мийкс надникна от центъра на кристала и в погледа му се четеше изненада.

Бен се наведе така, че очите му да са на нивото на Мийкс.

— Добър ден, господин Мийкс — поздрави той. — Как вървят работите в Ню Йорк?

Покритото с белези лице на стареца беше потъмняло от гняв, погледът му бе зъл. Бен никога не бе виждал подобна омраза.

— Май нямаш много желание за разговори? — усмихна се Бен според придворния етикет. — Не те обвинявам. Работите ти май не вървят много, добре, нали?

Мийкс се опита да каже нещо, но само успя да вдигне ръката в черната ръкавица.

— Не, не си прави труда да отговаряш — прекъсна го Бен. — Въобще не ме интересува какво ще ми кажеш. Искам само да знаеш едно — той взе кристала от Куестър и го вдигна пред очите си, усмивката му изчезна. — Искам само да знаеш, че колелото на каруцата ти се клати!

После той взе кристала и го запрати в едни скали на отсрещната височинка, така че го разби целия на парчета. После стъпка парчетата с крак.

— Сбогом, господин Мийкс — тихо каза той. Обърна се. Спътниците му го наблюдаваха, застанали на куп там, където ги беше оставил. Бавно се върна при тях, погледите им продължаваха да бъдат насочени към него.

— Мисля, че си уредихме сметките с господин Мийкс — каза той.

— Ваше величество, позволете ми да кажа нещо — помоли Куестър. Беше развълнуван, но се овладя — ваше величество, вие не можете да се откажете — той погледна объркано към другите. — Може и да съм загубил доверието на всички ви поради постъпката си, може би ще бъде най-добре да не продължавам с вас, готов съм да приема това, но вие трябва да продължите. Абърнати, Буниън, Парснип и Уилоу също ще останат с вас. Те вярват във вас и с основание. Вие имате мъдростта, милосърдието, силата и куража, които те изтъкнаха, но имате и още нещо, ваше величество, Бен Холидей. Вие имате нещо, което никой крал на Ландовър не е проявявал от много години — нещо, което всеки крал би трябвало да има. Вие притежавате решителност. Не се отказвате, когато всеки друг на ваше място би се отказал. Един крал трябва да притежава преди всичко това качество.

Той замълча и поизправи прегърбения силует.

— Не ви излъгах, когато ви казах, че брат ми е забелязал тази решителност у вас и се страхува от нея — той поклати глава заплашително. — Не се отказвайте сега, ваше величество, бъдете краля, който искахте да бъдете.

Той свърши и зачака отговора на Бен. Бен погледна към другите — към Уилоу, в чийто пламенен поглед се четеше повече от доверие; към Абърнати, саркастичен и надменен; към Парснип и Буниън с техните маймунски лица, зад които прозираше скрито познание. Всяко от тези лица беше като актьорска маска в някакъв сложно заплетен спектакъл и цялата драма още не бе приключила. Кои са всички те — питаше се Бен, и кой съм самият аз.

Изведнъж почувства, че го дели цял един живот от всичко, което бе преживял, преди да дойде в този странен свят. Нямаше ги небостъргачите, съдилищата, юридическата система на Съединените щати, градовете, правителствата, условностите, законите, нямаше нищо от онова, което бе на времето. Той бе обграден от един небивал свят — от дракони, магьосници, вълшебници от всякакъв вид, замъци, рицари, русалки и магьосници — магически и вълшебни същества. Започваше живота си отначало и всички правила бяха нови за него. Бе скочил в бездната и продължаваше да пада.

Усмихна се най-неочаквано.

— Нямам и намерение да напускам, Куестър. — Усмивката му стана още по-широка. Как бих могъл да напусна при такива красноречиви доказателства за вярност? Как бих могъл да напусна такива верни приятели? — той бавно заклати глава не само пред своята лудост, но и пред тяхната. — Не, животът продължава, ние — също.

Уилоу се усмихваше, коболдите просъскаха в знак на одобрение. На лицето на Куестър се изписа облекчение, дори и Абърнати кимна в знак на съгласие.

— Имам обаче едно условие — той престана да се усмихва, пристъпи напред и дружески постави ръка на рамото на Куестър. — Тръгнахме заедно и ще вървим заедно. Да оставим миналото, Куестър, ние имаме нужда от теб.

Куестър го гледаше, без да може да повярва.

— Ваше величество, готов съм да направя всичко за вас, но… не мога… — той погледна смутено към останалите.

— Да гласуваме — предложи Бен. — Да остане ли Куестър с нас? Буниън? Парснип? — коболдите кимнаха. — Уилоу? — силфидата също кимна.

Той помълча малко и погледна Абърнати.

— Абърнати?

Абърнати мълчаливо го изгледа и не направи никакъв жест. Бен почака. Писарят изглеждаше така, сякаш е издялан от камък.

— Абърнати? — тихо повтори той. Кучето сви рамене.

— Смятам, че той разбира от хора по-малко, отколкото дори от магия, но намеренията му не са били лоши, нека дойде.

Бен се усмихна.

— Точно така, Абърнати — изкоментира той. — Ето че отново сме заедно — погледна Куестър. — А ти идваш ли с нас?

Целият зачервен, с усмивка, която потрепваше в ъгълчетата на устните му, магьосникът кимна с готовност.

— Да, ваше величество.

Бен ги изгледа един след друг и за миг си помисли, че всички са побъркани, после обърна поглед към небето. Слънцето приличаше на огнено кълбо отвъд мъглите и облаците, намираше се точно над главите им, наближаваше обяд.

— Тогава най-добре да тръгваме — каза Бен.

Абърнати скръцна със зъби.

— Ъммм… Закъде да тръгваме, ваше величество? — попита колебливо той.

Бен приближи до него и сложи ръце на косматите рамене на кучето. Той погледна съучастнически към останалите.

— Където казах на скалните тролове, че отиваме, Абърнати; където трябваше да отидем отдавна.

Писарят го изгледа.

— А къде е това, ваше величество? Бен се усмихна тържествуващо.

— Към Дълбокия свлек, Абърнати, при Нощната сянка.