Измамата на Опал

Глава 8 Един интелигентен разговор

Сламчо остави открадната совалка на портата на увеселителния парк. Беше просто за Бътлър да деактивира камерите и да премахне полуизгнила част от покрива на полусферата, за да помогне в спасяването.

Когато се върнаха в совалката, Зеленика запали двигателите и направи проверка на системите.

— Какво, за бога, си правил, Сламчо? — попита тя, изумена от отчитанията, които показваше компютърът. — Компютърът казва, че си изминал целия път дотук на първа предавка.

— Има предавки? — попита джуджето. — Мислех, че тая щайга е автоматична.

— Някои пилоти предпочитат предавки. Старомодно е, знам, но имаш повече контрол при завоите. И още нещо, нямаше нужда да правиш това нещо с газовете там горе. Има много осколочни гранати в шкафчетата с оръжия.

— Това нещо има и шкафче? Предавки и шкафчета. Никога не бих се сетил.

Бътлър правеше проверка на Артемис.

— Изглеждаш добре — каза той и постави огромната си длан върху гърдите на Артемис. — Виждам, че Зеленика е оправила ребрата ти.

Артемис беше малко замаян. Сега, когато беше извън надвисналата опасност, днешните събития настигаха ума му. Колко пъти можеше един човек да измами смъртта в рамките на двадесет и четири часа? Със сигурност шансовете му ставаха все по-къси.

— Кажи ми, Бътлър — прошепна той, за да не го чуят останалите, — истинско ли е всичко това? Или всичко е халюцинация? — дори когато думите напуснаха устните му, Артемис осъзна, че това беше невъзможен въпрос. Ако всичко това беше халюцинация, тогава телохранителят му също беше само сън.

— Отказах злато, Бътлър — продължи Артемис, все още сам не можеше да проумее големия си жест. — Аз. Отказах злато.

Бътлър се усмихна повече като приятел, отколкото като телохранител.

— Това изобщо не ме изненадва. Ставаше много щедър пред изтриването на паметта.

Артемис се намръщи.

— Разбира се, че би го казал, ако си част от халюцинацията.

Сламчо подслушваше разговора и не можа да сдържи коментара си.

— Не подуши ли това, с което застрелях онези тролове? Мислиш ли, че можеш да изхалюцинираш това, Кално създание?

Зеленика стартира двигателите.

— Дръжте се там отзад — извика тя през рамо. — Време е да вървим. Сензорите доловиха, че други совалки се носят в местните шахти. Властите ни търсят. Трябва да ни закарам някъде извън обсега им.

Зеленика настъпи газта и плавно ги повдигна от земята. Ако совалката нямаше странични отвори, пътниците дори не биха забелязали издигането.

Бътлър сръчка Сламчо.

— Видя ли това? Това се казва издигане. Надявам се да си научил нещо.

Джуджето беше силно обидено.

— Какво трябва да направя, за да получа малко уважение тук? Всички сте живи заради мен и всичко, което получавам, са нападки.

Бътлър се засмя.

— Добре, малки приятелю. Извинявам се. Дължим ти живота си и аз поне няма да го забравя.

Артемис внимателно проследи разговора.

— Бих направил извода, че си си спомнил всичко, Бътлър. Ако дори за момент приема, че тази ситуация е реалност, тогава паметта ти сигурно е била стимулирана. Аз, може би, съм оставил нещо?

Бътлър извади лазерния диск от джоба си.

— Да, Артемис. Имаше съобщение на този диск за мен. Оставил си съобщение за себе си също.

Артемис пое диска.

— Най-накрая — каза той. — Един интелигентен разговор.

Артемис намери малка баня в задния край на совалката. Самата вътрешна тоалетна беше само за спешни случаи, а седалката беше направена от порест материал, който според Сламчо би поел всеки отпадък, който му беше подаден. Артемис реши, че ще тества филтъра друг път и седна на малък перваз до прозореца.

На стената имаше плазмен екран, вероятно за да се развличат онези, които ползват банята. Всичко, което трябваше да направи, беше да вкара диска в драйва под екрана и спомените му за феите щяха се завърнат. Цял нов свят. Стар свят.

Артемис завъртя диска между палеца и показалеца си. Психологически погледнато, ако заредеше този диск, това означаваше, че една част от него приема, че всичко това е истина. Ако сложеше диска в прореза, можеше да се хвърли по-дълбоко в някакъв вид психотичен епизод. Да не го сложи можеше да хвърли света във война между видовете. Световете на феите и хората щяха да се сблъскат.

„Какво би направил татко?“, запита се Артемис.

Той зареди диска.

Два файла се появиха на десктопа, всеки маркиран с анимирана 3-D картинка, нещо, което очевидно феината система бе добавила. И двата бяха именувани на английски и езика на феите. Артемис избра файла с името си, като докосна прозрачното покритие на плазмения екран. Папката светна в оранжево, разшири се и изпълни екрана. Артемис видя себе си имението Фоул, седейки на бюрото в кабинета си.

— Поздрави — каза Артемис от екрана. — Колко е хубаво за теб, че ме виждаш. Без съмнение това ще е първият интелигентен разговор, който ще водиш, от известно време.

Истинският Артемис се усмихна.

— Правилно — отговори той.

— Спрях за секунда тук — продължи Артемис от екрана, — за да ти дам време да отговориш, следователно, определяйки това като разговор. Няма да има повече паузи, тъй като времето ни е ограничено. Капитан Бодлива Зеленика е долу и Джулиет я разсейва, но скоро несъмнено ще ме провери. В момента се готвим да излетим за Чикаго, за да се оправим с господин Джон Спайро, който открадна нещо от мен. Цената на феината помощ по този въпрос е изтриване на паметта. Всичките ми спомени за народа ще бъдат изтрити, освен ако не оставя съобщение за бъдещото си аз и следователно да предизвикам връщане на спомените си. Това е въпросното съобщение. Следният видеозапис съдържа специфични детайли за взаимоотношенията ми с Феиния народ. Надявам се тази информация да накара тези пътища на мозъчни клетки да заблестят отново.

Артемис потърка челото си. Беглите мистериозни проблясъци упорстваха. Изглежаше, сякаш мозъкът му е готов да изгради наново тези пътища. Всичко, от което се нуждаеше, беше правилният стимул.

— В заключение — каза Артемис от екрана, — бих искал да ти пожелая на себе си, късмет. И добре дошъл отново.

Следващият час премина в мъгла. Изображения преминаваха от екрана, залепвайки се на празните места в мозъка на Артемис. Всеки спомен се усещаше точен веднага, щом Артемис го осъзна.

Разбира се, помисли си той. Това обяснява всичко. Поръчал съм огледалните контактни лещи, за да излъжа феите и да скрия съществуването на този дневник. Подправих заповедта за обиск на Сламчо Челюстокопач, за да може да ми върне диска. Бътлър изглежда по-стар, защото е по-стар; феиното лечение в Лондон спаси живота му, но му коства петнадесет години.

Но не всички спомени бяха такива, с които да се гордееш. Отвлякох капитан Бодлива Зеленика. Затворих Зеленика. Как съм могъл да го направя?

Не можеше да продължава да отрича. Всичко беше вярно. Всичко, което очите му видяха, е вярно. Феите съществуваха и животът му беше обвързан с тях за повече от две години. Милиони картини препускаха през съзнанието му, изграждайки наново електрически мостове в мозъка му. Стрелкаха се зад очите му в объркваща смесица от цветове и чудеса. По-нисш мозък от този на Артемис напълно би се изтощил, но ирландското момче се развесели.

Знам всичко сега, помисли си той. Побеждавал съм Опал Гномски и преди, ще го направя и сега. Тази решителност беше породена от тъга. Началникът Кореноплод беше мъртъв. Гномски го отне от Народа му.

Артемис знаеше това и по-рано, но сега значеше нещо.

Имаше още една мисъл, която изпъкваше сред останалите. Разби се в главата му като цунами.

„Имам приятели?“, помисли си Артемис Фоул Втори. „Имам приятели.“

Артемис излезе от банята като съвсем друг човек. Физически все още беше набит, насинен и изтощен, но емоционално се чувстваше готов да мине през всичко, което лежеше напред. Ако анализатор на езика на тялото го погледнеше в този момент, щеше да види отпуснатите му рамене и разтворени длани и щеше да заключи, че това беше, психологически погледнато, по-приветлив и заслужаващ доверие индивид от този, който влезе в банята преди един час.

Совалката беше паркирана във вторична шахта, вън от пресечената писта, и пътниците се бяха събрали на конферентната маса. Селекция полицейски полеви дажбени пакети беше отворена и разкъсана. Най-голямата купчина станиолови пакети беше поставена пред Сламчо Челюстокопач.

Сламчо погледна към Артемис и веднага забеляза промяната.

— Време беше да си вкараш главата в ред — изсумтя Сламчо и се изправи с мъка от стола си. — Спешно трябва да вляза в тази баня.

— Радвам се да те видя, Сламчо — каза Артемис и отстъпи, за да направи път на джуджето.

Зеленика замръзна със саше сок на половината път към устата й.

— Спомняш си го?

Артемис се усмихна.

— Разбира се, Зеленика. Познаваме се от повече от две години.

Зеленика скочи от мястото си и грабна Артемис за раменете.

— Артемис. Чудесно е да те видя. Истинския теб. Боговете са свидетели, че ни трябва Артемис Фоул точно сега.

— Е, той е тук и се явява по служба, капитане.

— Всичко ли си спомняш?

— Да. Помня. И преди всичко нека ти се извиня за тази консултантска работа. Беше много грубо. Моля те, прости ми.

— Но какво те накара да си спомниш? — попита елфът. — Не ми казвай, че посещение до тоалетната разбута паметта ти.

— Не точно — Артемис задържа компютърния диск. — Дадох това на Сламчо. Това е видеодневникът ми. Трябваше да ми го върне, когато го освободят от затвора.

Зеленика поклати глава.

— Това е невъзможно. Сламчо беше претърсен от експерти. Единственото нещо, което му даде, беше златният медальон.

Артемис наклони диска, за да хване светлината.

— Разбира се — изстена Зеленика и се плесна по челото. — Представил си този диск за златния медальон. Много умно.

Артемис сви рамене.

— Гениално, всъщност. Изглежда просто на заден план, но оригиналната идея беше просто гениална.

Зеленика наклони глава.

— Гениално. Разбира се. Вярваш или не, всъщност ми липсваше тази самодоволна усмивка.

Артемис си пое рязко дъх.

— Много съжалявам за Юлиус. Знам, че имахме трудни взаимоотношения, но не изпитвах нищо друго, освен уважение и възхищение към началника.

Зеленика избърса очите си с върховете на дланите си. Не каза нищо, просто кимна. Ако Артемис се нуждаеше от друга причина да тръгне след Опал Гномски, гледката на елфения капитан толкова разстроен беше достатъчна.

Бътлър изяде съдържанието на своя полеви дажбен пакет на една хапка.

— Сега, когато всички се събрахме, трябва да опитаме да проследим Опал. Светът е голям.

Артемис махна пренебрежително с пръсти.

— Няма нужда. Знам точно къде е потенциалният ни убиец. Като всички мегаломани и тя има навика да се изявява.

Той отиде до пластмасова компютърна клавиатура на стената и извика карта на Европа.

— Виждам, че гномският ти се е върнал — подсмръкна Зеленика.

— Разбира се — каза Артемис и увеличи част от картата. — Опал разкри малко повече от плана си, отколкото осъзнава. Остави две думи да се изплъзнат, въпреки че и само една щеше да стигне. Тя каза, че човешкото й име ще е Белинда Дзито. Сега, ако искаш да отведеш хората при Феиния народ, кой по-добре да те осинови от прочутия милиардер природозащитник Джовани Дзито.

Зеленика прекоси палубата на совалката до екрана.

— А къде можем да намерим доктор Дито?

Артемис натисна няколко клавиша и увеличи на Сицилия.

— В световноизвестното му Земно ранчо. Точно в провинцията на Месина — каза той.

Сламчо подаде глава от банята. Останалата част от тялото му беше милостиво скрита зад вратата.

— Да не ви чух да говорите за Кално създание на име Дзито?

Зеленика се обърна към джуджето и тогава се завъртя обратно.

— Да. И какво? И, за бога, затвори вратата.

Сламчо дръпна вратата, така че да остане леко притворена.

— Тъкмо гледах малко човешка телевизия тук, както знаете. Дават някакъв човек на име Дзито по Си Ен Ен. Мислите ли, че е същият?

Зеленика грабна едно дистанционно от работния плот.

— Много се надявам, че не — каза тя. — Но се обзалагам с живота си, че е.

Група учени се появи на екрана. Бяха се събрали, в каквото приличаше на предварително изработена лаборатория и всеки от тях носеше бяла престилка. Един стоеше пред останалите. Беше в средата на четиридесетте, с тен, със силни красиви черти и дълга черна коса, която се развяваше над яката. Той носеше очила без рамки и бяла престилка.

— Джовани Дзито — каза Артемис.

— Невероятно е, наистина — Дзито разказваше на репортер на английски с лек акцент. — Изпращали сме кораби до други планети, а все още не знаем какво лежи под краката ни. Учените могат да ни кажат какъв е химичният състав на пръстените на Сатурн, но всъщност не знаем какво стои в центъра на собствената ни планета.

— Но и преди са били изпращани сонди там долу — каза репортерът, опитвайки се да не издаде, че е получил тази информация от слушалка в ухото си.

— Да — съгласи се Дзито. — Но само на петнадесет метра дълбочина. Трябва да стигнем до самото външно ядро, почти три хиляди километра надолу. Представете си, ако потоците течен метал във външното ядро могат да бъдат обуздани. Има достатъчно енергия в този метал, за да захраним машините на човешкия вид завинаги.

Репортерът беше скептичен. Или поне истинският учен, който говореше в слушалката му, му казваше да бъде скептичен.

— Но всичко това са спекулации, доктор Дзито. Със сигурност пътуване до центъра на земята не е нищо повече от фантазия? Възможно само върху страниците на някоя научна фантастика.

Кратък момент на раздразнение заоблачи чертите на Джовани Дзито.

— Това не е никаква фантазия, сър, уверявам ви. Това не измислено пътуване. Изпращаме сонда с автоматично управление, пълна със сензори. Каквото и да има там долу, ще го намерим.

Очите на репортера се разшириха от паниката, породена от определен технически въпрос, който дойде от слушалката му. Той слуша няколко секунди, като повтаряше думите, без да издава звук.

— Доктор Дзито, ъ… Тази сонда, която изпращате долу. Вярвам, че ще бъде обгърната от милиони тонове течно желязо на около пет и половина хиляди градуса по Целзий. Така ли е?

— Абсолютно — потвърди Дзито.

Репортерът изглеждаше облекчен.

— Да. Знаех го. Както и да е, въпросът е, че би отнело няколко години да съберете толкова много желязо. Така че защо ни поканихте днес тук?

Доктор Дзито развълнувано плесна с ръце.

— Това е невероятната част. Както знаете, ядрената сонда беше дългосрочен проект. Планирах да натрупам желязото в следващите десет години. Но сега лазерното пробиване разкри дълбоко масивно рудно находище на хематит, желязна руда, на долния ръб на кората точно тук в Сицилия. Невероятно богато е, може би осемдесет и пет процента желязо. Всичко, което трябва да направим, е да взривим няколко експлозива вътре в този залеж и си имаме разтопено желязо. Вече съм осигурил разрешителните за добив от правителството.

Репортерът попита следващия си въпрос съвсем сам.

— И така, доктор Дзито, кога ще взривявате?

Джовани Дзито премахна две дебели цигари от джоба на лабораторната си престилка.

— Ще взривяваме днес — каза той и подаде една цигара на репортера. — Десет години по-рано. Това е исторически момент.

Дзито отвори офисните завеси и разкри оградена зона от храсталаци под прозореца. Метален участък от тръбопроводи изпъкваха от земята в центъра на заграждение от триста квадратни метра. Докато гледаха, екип от работници с мъка слязоха от тръбопровода и побързаха да се махнат от входа. Капки от газообразна охлаждаща течност се стичаха спираловидно по тръбата. Мъжете се покатериха на голф количка и напуснаха двора. Скриха се в бетонен бункер в периметъра.

— Има няколко мегатона тротил, заровени на стратегически места в находището — обясни Дзито. — Ако това беше взривено на повърхността, би причинило земетресение със стойност седем по скалата на Рихтер.

Репортерът преглътна нервно.

— Наистина?

Дзито се засмя.

— Не се тревожете. Експлозивите са нагласени. Взривът е насочен навътре и надолу. Желязото ще се втечни и ще започне спускането си към ядрото на земята, отнасяйки сондата със себе си. Няма да усетим нищо.

— Навътре и надолу? Сигурен ли сте в това?

— Да — каза Дзито. — Тук сме в пълна безопасност.

На стената зад италианския доктор колона изграчи три пъти.

— Dottore Zito — каза дрезгав глас. — Dottore Zito. Всичко е готово. Всичко е готово.

Дзито взе черен дистанционен детонатор от бюрото.

— Времето дойде — каза той замечтано. Той погледна право към камерата. — Мила моя Белинда, това е за теб.

Дзито натисна бутона и зачака с широко отворени очи. Останалите обитатели на стаята, повече от дузина учени и техници, се обърнаха нервно към различни отчитащи панели и монитори.

— Имаме взрив — обяви единият.

Петнадесет метра по-надолу четиридесет и два нагласени експлозива експлодираха, едновременно втечнявайки сто и осемнадесет милиона тона желязо. Скалното съдържание беше изпарено и погълнато от метала. Стълб от пушек излезе от цилиндричния отвор, но не се долови никаква вибрация.

— Сондата работи на сто процента — каза един техник.

Дзито издиша.

— Това беше голямото ни притеснение. Въпреки че сондата е конструирана точно за такива условия, светът никога не е виждал подобна експлозия досега. — Той се обърна към друг лаборант. — Някакво движение?

Мъжът се поколеба, преди да отговори.

— Да, доктор Дзито. Имаме вертикално движение. Почти пет метра в секунда. Точно както предположихте.

Под земната кора бегемот от желязо и скали започна щателното си спускане към земното ядро. То пъхтеше и кипеше, бълбукаше и свистеше, разнищвайки мантията под себе си. Вътре в стопената маса сонда с размерите на грейпфрут продължи да предава данни.

Спонтанна еуфория избликна в лабораторията. Мъже и жени се прегръщаха. Запалиха се цигари и загърмяха коркови тапи на бутилки шампанско. Някой дори извади цигулка.

— На път сме — извика ликуващият Дзито. — Човекът отива в центъра на Земята. Внимавайте там долу!

В откраднатата полицейска совалка Зеленика стопира картината. Триумфиращите черти на Дзито бяха разпрострени върху екрана.

— Внимавайте там долу — тя повтори мрачно. — Човекът отива в центъра на Земята.

Настроенията в совалката варираха от мрачно до тъжно. Зеленика го приемаше изключително трудно. Цялата феина цивилизация отново се намираше под заплаха, а този път началникът Кореноплод го нямаше, за да посрещне предизвикателството. Не само това, но откакто преследваческите кабини на полицията взриви ха комуникациите им, нямаше никакъв начин да предупредят Вихрогон за сондата.

— Нямам никакви съмнение, че вече знае — каза Артемис. — Този кентавър наблюдава всички човешки новинарски канали.

— Но не знае, че Опал Гномски дава на Дзито преимуществото от феиното си знание — тя посочи изображението на Джовани на екрана. — Погледни очите му. Горкият човек е бил хипнотизиран толкова много пъти, че зениците му са се нащърбили.

Артемис замислено почеса брадичката си.

— Ако познавам Вихрогон, той наблюдава този проект още от инициацията му. Вероятно вече има план за извънредни ситуации.

— Сигурна съм, че има. План за шантава схема за десет години напред, който най-вероятно няма да проработи.

— Разбира се — съгласи се Артемис. — За разлика от научно жизнеспособна схема, точно сега това има пълен шанс за успех.

Зеленика се устреми към пилотската кабина.

— Трябва да се предам, дори и да ме подозират в убийство. Има нещо повече, заложено на карта тук, от моето бъдеще.

— Стой — възрази Сламчо. — Избягах от затвора заради теб. Нямам желание да ме пъхнат обратно там.

Артемис застана пред нея.

— Чакай малко, Зеленика. Помисли какво ще стане, ако наистина се предадеш.

— Артемис е прав — добави Бътлър. — Трябва да помислиш. Ако ПНЕ прилича дори малко на човешките полицейски сили, бегълците не са посрещани точно с разтворени обятия. Разтворени килии, може би.

Зеленика се принуди да спре и да помисли, но беше трудно. Всяка секунда, която чакаше, беше секунда, в която гигантският железен плужек си прояждаше път през земната мантия.

— Ако се предам на Министерството на вътрешните работи, ще ме отведат в ареста. Като офицер могат да ме държат седемдесет и два часа без адвокат. Като заподозрян в убийство могат да ме държат до седмица. Дори ако някой повярва, че съм съвсем невинна и че Опал Гномски стои зад всичко това, пак ще отнеме поне осем часа да получа позволение за операции. Но по всяка вероятност твърденията ми ще бъдат отхвърлени като стандартните протести на виновен. Особено с вас тримата да подкрепяте историята ми. Не се обиждайте.

— Не се обиждам — каза Сламчо.

Зеленика седна и обви глава с ръце.

— Светът ми го няма. Продължавам да си мисля, че има път назад, но нещата продължават да излизат все повече извън контрол.

Артемис постави ръка на рамото й.

— Кураж, капитане. Запитай се какво би направил началникът.

Зеленика се пое три пъти дълбоко дъх, скочи от мястото си и изправи гърба си с решителност.

— Не се опитвай да ме манипулираш, Артемис Фоул. Аз взимам свои собствени решения. Дори и така, Юлиус би се погрижил лично за Опал Гномски. Затова и ние ще направим същото.

— Отлично — каза Артемис. — В този случай ще ни трябва стратегия.

— Правилно. Аз ще управлявам совалката, а ти включи този твой голям мозък и измисли план.

— Отворен съм за предложения — каза момчето. Той седна в един от столовете на совалката, замасажира слепоочията си с връхчетата на пръстите си и започна да мисли.