Измамата на Опал

Глава 5 Среща със съседите

П37, Светът на нисшите елементи

Вихрогон не можеше да повярва на случващото се. Очите му изпращаха информация до мозъка му, но мозъкът отказваше да я приеме. Защото ако я приемеше, щеше да повярва, че приятелката му Бодлива Зеленика бе застреляла собствения си началник и сега се опитваше да избяга на повърхността. Това беше напълно невъзможно, въпреки че не всички смятаха така.

Мобилната техническа совалка на кентавъра беше превзета от Министерството на вътрешните работи. Сега операцията попадаше под тяхна юрисдикция, защото полицай беше заподозрян в престъпление. Целият полицейски персонал беше изхвърлен от совалката, но на Вихрогон му беше позволено да остане, просто защото само той можеше да се оправя с оборудването за наблюдение.

Началник Арк Суул беше гном от ПНЕ, който следеше заподозрени в престъпления феи. Суул беше необичайно висок и слаб за гном като жираф в кожа на бабуин. Тъмната му коса беше пригладена право назад в практичен стил и пръстите и ушите му не се хвалеха със златни накити, които бяха толкова обичани от гномските семейства. Арк Суул беше най-високопоставеният гном във Вътрешни Работи и вярваше, че в ПНЕ са просто шепа разюздани ченгета, които бяха водени от отцепник. Сега отцепникът беше мъртъв, убит, както изглежда, от най-разюзданото ченге в шепата. Бодлива Зеленика може и да беше избегнала престъпни обвинения при два предишни случая. Този път нямаше да се измъкне.

— Пусни видеото пак, кентавъре — инструктира той и зачука с бастуна си по работния плот. Най-дразнещото нещо.

— Прегледахме това дузина пъти — възрази Вихрогон. — Не виждам смисъла.

Суул го накара да млъкне с един злобен поглед със зачервените си очи.

— Не виждаш смисъла? Кентавърът не вижда смисъла? Не виждам това да е важен фактор в настоящото уравнение. Вие, господин Вихрогон, сте тук, за да натискате бутони, а не да давате мнения. Подполковник Кореноплод влагаше прекалено много значение в мнението ти и ето докъде го докара това.

Вихрогон преглътна повече от дузина токсични отговори, които се нареждаха на езика му. Ако сега беше изключен от операцията, нямаше да може да направи нищо, за да помогне на Зеленика.

— Да пусна видеото. Да, сър.

Вихрогон пусна видеото от П37. Това беше проклето нещо. Юлиус и Зеленика обикаляха генерал Стълбус за няколко секунди. Изглеждаха доста нервни. Тогава по някаква причина, колкото и невъзможно да звучеше, Зеленика застреля началника с някакъв запалителен куршум. Тогава загубиха всякаква видео връзка от двете каски.

— Върни двадесет секунди — нареди Суул и се наведе по-близо до монитора. Той ръгна стенния екран с бастуна си. — Какво е това?

— Внимавайте с този бастун — каза Вихрогон. — Тези екрани са много скъпи. Взимам ги от Атлантида.

— Отговори на въпроса, кентавъре. Какво е това? — той удари по екрана още два пъти, за да покаже колко малко го интересуваха джаджите на Вихрогон.

Началникът от Министерството на вътрешните работи сочеше лек блясък на гърдите на Кореноплод.

— Не съм сигурен — призна Вихрогон. — Може да е изкривяване от топлината или грешка в оборудването. Или може би просто бъг. Ще трябва да направя някои тестове.

Суул кимна.

— Направи си тестовете, въпреки че не очаквам да намериш нещо. Бодлива Зеленика изгаря, просто така. Така и така щеше. Почти я пипнах миналия път, но този път ми е в кърпа вързана.

Вихрогон знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите, но трябваше да защити приятелката си.

— Всичко това не е ли прекалено удобно? Първо губим звука, за да не разберем какво се говори. Тогава изниква това блещукане, което може да е всичко. И тогава се очаква от нас да повярваме, че награждаван офицер просто стреля по началника си, елф, който й беше като баща?

— Да, разбирам гледната ти точка, Вихрогоне — каза измамно мило Суул. — Много добре. Хубаво е да знам, че мислиш на някакво ниво. Но да се придържаме към съответната ни работа, а? Ти си построил машинарията, ти се оправяй с нея. Например новите бластери „Неутрино“, с които е са въоръжени служителите?

— Да, какво за тях? — попита подозрително Вихрогон.

— Персонализирани са към всеки офицер, прав ли съм? Никой друг не може да стреля с тях. И всеки изстрел се регистрира?

— Да, това е вярно — призна Вихрогон и му стана ясно накъде бие.

Суул размаха бастуна си като диригент на симфоничен оркестър.

— Добре тогава. Всичко, което трябва да направим, е да проверим данните на капитан Бодлива Зеленика и да разберем дали е стреляла в точния момент, както е във видеото. Ако е така, тогава видеото е автентично и Бодлива Зеленика наистина е убила началника си, независимо от това, което можем или не можем да чуем.

Вихрогон стисна конските си зъби. Разбира се, правеше перфектния смисъл. Беше се сетил за това преди половин час и знаеше какво ще разкрият препратките. Той изтегли данните на Зеленика и разгледа съответната страница.

— Оръжието е регистрирано в девет и четиридесет местно време. Шест изстрела в девет петдесет и шест и тогава един изстрел от втора степен в девет петдесет и осем.

Суул удари бастуна в ръката си в знак на триумф.

— Един изстрел от втора степен в девет петдесет и осем. Абсолютно вярно. Каквото и да се е случило в тази шахта, Бодлива Зеленика е стреляла по началника си.

Вихрогон скочи от специално проектирания си стол.

— Но втора степен не може да причини толкова голяма експлозия. Това на практика издълба целия тунел.

— Точно затова Бодлива Зеленика не е арестувана досега — каза Суул. — Ще отнеме седмици да изчистят този тунел. Трябваше да изпратя отряд по Изтеглянето през П1 в Тара. Ще трябва да пътуват над земята до Париж и да хванат следата й оттам.

— Но самата експлозия?

Суул направи гримаса, сякаш въпроса на Вихрогон беше горчива хапка в иначе вкусно ястие.

— О, сигурен съм, че има обяснение, кентавъре. Запалим газ, неизправност или просто лош късмет. Ще разберем. Засега моят приоритет, както и твоят, е да върнем капитан Бодлива Зеленика тук за дело. Искам да влезеш във връзка с отряда по Изтеглянето. Постоянно обновявай данни за местонахождението на Бодлива Зеленика.

Вихрогон кимна неентусиазирано. Зеленика все още носеше каската си. А полицейската каска определяше самоличността й и изпращаше постоянен поток от диагностична информация обратно до компютъра на Вихрогон. Нямаха звук или видео, но имаше много информация, за да проследят Зеленика където и да отидеше на земята или под нея. В момента Зеленика беше в Германия. Ритъмът на сърцето й беше ускорен, но иначе беше добре.

Защо избяга, Зеленика, попита Вихрогон тихо липсващата си приятелка. Ако си невинна, защо избяга?

— Кажи ми къде е Бодлива Зеленика сега — нареди Суул.

Кентавърът максимизира потока от данни от каската на Зеленика на стенния екран.

— Все още е в Германия, Мюнхен, ако трябва да бъдем точни. Сега спря да се движи. Може би ще реши да си дойде вкъщи.

Суул се намръщи.

— Съмнявам се, кентавъре. Тя е гнило яйце, изцяло.

Вихрогон се ядоса. Според етикета само приятелите се обръщат помежду си с вида си, а Суул не му беше приятел. Или на когото и да е.

— Не можем да кажем със сигурност — процеди той през зъби.

Суул се наведе още по-близо до екрана и лека усмивка разтегли стегнатата му кожа.

— Всъщност, кентавъре, тук грешиш. Мисля, че спокойно можем да кажем, че капитан Бодлива Зеленика няма да се върне. Отмени екипа по Изтеглянето незабавно.

Вихрогон погледна екрана на Зеленика. Линиите, отмерващи жизнените й показатели, бяха равни. В един момент беше стресирана, но жива, а в следващия я нямаше. Никакъв пулс, никаква мозъчна дейност и никакво температурно отчитане. Не можеше просто да е свалила каската, тъй като имаше свързване чрез инфрачервени лъчи между офицера и каската му. Не, Зеленика беше мъртва и не беше по естествени причини.

Вихрогон почувства как сълзите пълнят очите му. Не и Зеленика.

— Да отменя Изтеглянето? Луд си ли, Суул? Трябва да намерим Зеленика. Да разберем какво е станало.

Избликът на Вихрогон не повлия на Суул. Ако не друго, изглежда, че му се наслаждаваше.

— Бодлива Зеленика беше предателка и очевидно е била в съглашателство с гоблините. Някак си престъпният й план се преобърна и беше убита. Искам оттук да активираш крематориума в каската й и можем да затворим книгата на избягалия полицай.

Вихрогон беше втрещен.

— Да активирам крематориума? Не мога да го направя.

Суул извъртя очи.

— Пак започваме с мненията. Нямаш власт тук, просто се подчини.

— Но ще имам сателитна картина след тридесет минути — възрази Вихрогон. — Със сигурност може да изчакаме толкова.

Суул избута Вихрогон с лакът от клавиатурата.

— Не можем. Знаеш наредбите. Никакви тела не се оставят открити, за да бъдат намерени от хората. Грубо правило, знам, но необходимо.

— Каската може да е се повредила — Вихрогон започваше да се хваща за сламки.

— Вероятно ли е всички жизнени показатели да се изключат по едно и също време в резултат на грешка в оборудването?

— Не — призна Вихрогон.

— И точно колко невероятно е?

— Около едно към десет милиона — каза техническият консултант тъжно.

Суул затрака по клавиатурата.

— Ако нямаш смелостта, кентавъре, ще го направя сам.

Той въведе паролата си и детонира крематориума в каската на Зеленика. На покрив в Мюнхен каската на Зеленика изчезна в басейн от киселина. И на теория, така направи и тялото й.

— Ето — каза доволен Суул, — нея я няма и всички можем да спим малко по-спокойно.

Без мен, помисли си Вихрогон, докато се взираше отчаяно в екрана. Ще мине много дълго време преди да заспя спокойно отново.

Темпъл Бар, Дъблин, Ирландия

Артемис Фоул се събуди от сън, изпълнен с кошмари. В съня му странни червенооки създания бяха разкъсали гърдите му с бивни като извити саби и изядоха сърцето му. Той седеше на прекалено малко легло и ръцете му полетяха към гърдите. Ризата му беше напоена с кръв, но нямаше рана. Артемис пое няколко дълбоки треперещи вдишвания, пълнейки мозъка си с кислород. Прецени ситуацията, винаги му казваше Бътлър. Ако се намериш на непозната територия, опознай я, преди да си отвориш устата. Десет секунди наблюдение биха могли да ти спасят живота.

Артемис се огледа, клепачите му трепкаха като тези на камера, докато запомняше всеки детайл. Беше в малък килер, около един квадратен метър. Едната му стена беше напълно прозрачна и гледаше към кейовете на Дъблин. Съдейки по положението на Милениъм Бридж, можеше да се каже, че стаята е някъде в района Темпъл Бар. Самата стая беше построена от странен материал. Някаква сребристо сива тъкан. Твърд, но ковък, с няколко плазмени екрана на непрозрачните стени. Цялата беше изключително модерна, но изгледаше, сякаш е на години и е почти изоставена.

В ъгъла седеше момиче, свито в сгъваем стол. Тя беше обвила глава с ръцете си и раменете й леко подскачаха, докато ридаеше.

Артемис прочисти гърлото си.

— Защо плачеш, момиче?

Момичето подскочи, изправи се и веднага стана ясно, че това не беше нормално момиче. Всъщност, изглеждаше, че принадлежи към изцяло различен вид.

— Заострени уши — отбележи Артемис с изненадващо спокойствие. — Протезни или истински?

Зеленика почти се усмихна през сълзите си.

— Типичен Артемис Фоул. Винаги търси възможности. Ушите ми са си съвсем истински, както много добре знаеш… Знаеше.

Артемис замълча за няколко секунди, обмисляйки количеството информация в тези няколко изречения.

— Истински заострени уши? Тогава си от друг вид, а не човек. Вероятно фея?

Зеленика кимна.

— Аз съм фея. Всъщност, елф. Аз съм това, което би нарекъл гном, но това е само професия.

— И феите говорят английски, нали?

— Говорим всички езици. Дарба за езици, това е част от магията ни.

Артемис знаеше, че тези разкрития трябваше да запратят света му около оста си, но той се намери, приемайки всяка дума. Беше сякаш винаги беше подозирал съществуването на феите и това беше просто потвърждение. Въпреки че беше странно, че не си беше и помислял за феи до този момент.

— И твърдиш, че ме познаваш? Лично или от някакъв вид наблюдение? Изглежда, че определено притежаваш технологията.

— Познаваме те от няколко години, Артемис. Ти първи осъществи контакт и оттогава те държим под око.

Артемис малко се стресна.

— Аз съм първи съм осъществил контакт?

— Да. Декември, преди две години. Ти ме отвлече.

— Това отмъщението ти ли е? Онова експлодиращо устройство? Ребрата ми? — ужасна мисъл порази ирландското момче. — Ами Бътлър? Мъртъв ли е?

Зеленика направи, каквото можа, за да отговори на всички тези въпроси.

— Отмъщение е, но не моето. И Бътлър е жив. Просто трябваше да те измъкна оттам, преди да направят друг опит срещу живота ти.

— Значи, сега сме приятели?

Зеленика сви рамене.

— Може би. Ще видим.

Всичко това беше малко объркващо. Дори за гений.

Артемис сгъна коленете си в поза лотус и опря слепоочията си на пръстите си.

— По-добре ми разкажи всичко — каза той, затваряйки очи. — От началото. И не спестявай нищо.

Така и направи Зеленика. Разказа на Артемис как я отвлече, тогава я освободи в последния момент. Разказа му как пътуваха до Арктика, за да спасят баща му, и как осуетиха гоблински бунт, управляван от Опал Гномски. Разказа му подробно за мисията им в Чикаго да откраднат обратно В-куба, суперкомпютър, построен от Артемис от открадната феина техника. Най-накрая, с тих глас му разказа за смъртта на началника Кореноплод и за зловещия план на Опал Гномски да сблъска човешкия и света на феите.

Артемис стоеше неподвижен, поемайки стотици невероятни факти. Веждите му бяха леко смръщени, сякаш информацията беше трудна за приемане. Накрая, когато мозъкът му организира приетата информация, той отвори очи.

— Много добре — каза той. — Не си спомням нищо от това, но ти вярвам. Приемам, че ние, хората, имаме съседи феи под повърхността на земята.

— Просто така?

Артемис изви устна.

— Не съвсем. Взех историята ти и я сравних с фактите, каквито ги знам аз. Единственият друг сценарий, който би обяснил всичко и включвайки странното ти появяване, е заплетена конспиративна теория, включваща руската мафия и брилянтен екип от пластични хирурзи. Едва ли е вероятно. Но вашата феина история пасва точно на нещо, за което не бихте могла да знаете, капитан Бодлива Зеленика.

— Което е?

— След предполагаемото изтриване на паметта ми открих огледални контактни лещи в собствените си очи и тези на Бътлър. Разследването разкри, че самият аз съм поръчал лещите, въпреки че нямам спомен да съм го правил. Подозирам, че съм ги поръчал, за да измамя вашата хипноза.

Зеленика кимна. Имаше смисъл. Феите имаха силата да хипнотизират хората, но очният контакт беше част от техниката, комбинирана с хипнотизиращ глас. Огледалните контактни лещи биха оставили обекта под пълен контрол, докато той се преструва, че е под хипноза.

— Единствената причина за това е, че съм оставил нещо. Нещо, което ще накара спомените ми за феите да се върнат. Но какво?

— Нямам представа — каза Зеленика. — Надявах се, че само като ме видиш, това ще предизвика възвръщане.

Артемис се усмихна по много дразнещ начин. Като някой към дете, което току-що е предположило, че луната е направена от сирене.

— Не, капитане. Бих предположил, че технологията за изтриване на паметта на вашия господин Вихрогон е напреднала версия на упойващи вещества, които потискат спомените, и с които се експериментира от много правителства. Виждаш ли, мозъкът е сложен инструмент; ако може да бъде убеден, че нещо не се е случвало, тогава ще измисли всички възможни сценарии да поддържа тази илюзия. Нищо не може да промени мнението му, така да се каже. Дори ако съзнанието приема нещо, заличаването на паметта ще е убедило подсъзнанието в нещо друго. Така че без значение колко сте убедителна, не можете да преправите промененото ми подсъзнание. Подсъзнанието ми вероятно вярва, че си халюцинация или миниатюрен шпионин. Не, единственият начин спомените ми да бъдат върнати е, ако подсъзнанието ми не може да представи убедителен аргумент: да кажем, човекът, на когото аз вярвам напълно ми представи неопровержимо доказателство.

Зеленика почувства как се раздразни. Артемис можеше да влезе под кожата й като никой друг. Дете, което третираше всички други като деца.

— И кой е този човек, на когото вярваш?

Артемис се усмихна искрено за първи път от Мюнхен.

— Аз, разбира се.

Мюнхен

Бътлър се събуди, за да намери кръв, която капе от носа му. Капеше върху бялата шапка на главния готвач на хотела. Готвачът стоеше в средата на разрушена складова барака с някои от персонала на кухнята. Мъжът държеше сатър в косматия си юмрук в случай че този великан на съдрания матрак, заклещен в наклонените покривни греди, беше луд.

— Извинете — каза готвачът любезно, което беше необичайно за главен готвач. — Жив ли сте?

Бътлър обмисли въпроса. Очевидно, колкото и невероятно да изглежда, беше жив. Матракът го беше спасил от странната ракета. Артемис беше оцелял също. Спомни си как усети пулса на господаря си точно преди да припадне. Сега не беше там.

— Жив съм — изсумтя той и смес от керемиден прах и кръв се сипеше от устните му. — Къде е момчето, което беше с мен?

Насъбралата се в срутената барака тълпа се спогледа.

— Нямаше никакво момче — каза готвачът накрая. — Паднахте от покрива съвсем сам.

Без съмнение тази група щеше да поиска обяснение или да съобщи на полицията.

— Разбира се, че нямаше момче. Простете ми; умът е склонен да бълнува след падане от третия етаж.

Групата кимна като един. Кой можеше да вини великана, че е малко разтърсен?

— Подпирах се на парапета и се радвах на слънцето, когато парапетът поддаде. За мой късмет, успях да грабна матрака по пътя надолу.

Това обяснение беше посрещнато от масовия скептицизъм, който заслужаваше. Готвачът изказа на глас съмненията на групата.

— Успели сте да грабнете матрак?

Бътлър трябваше да мисли бързо, а това не е много лесно, когато цялата кръв в тялото ти е концентрирана в челото ти.

— Да. Беше на балкона. Почивах си на слънце.

Цялата работа с почиването на слънце беше крайно малко вероятна. Особено след като бяха по средата на зимата. Бътлър осъзна, че има само един начин да разсее тълпата. Беше краен, но трябваше да проработи.

Той бръкна в сакото си и извади малко тефтерче със спирала.

— Разбира се, възнамерявам да съдя хотела за нанесени щети. Само травмата ще струва няколко хиляди евро. Да не споменавам нараняванията. Предполагам, че мога да разчитам на вас, добри хора, за свидетели.

Готвачът пребледня, както и останалите. Да даваш показания срещу работодателя си е първата стъпка към безработицата.

— Аз… Не знам, сър — заекна той. — Всъщност, нищо не видях — той спря, за да помирише въздуха. — Мисля, че надушвам моята Павлова да изгаря. Десертът ще бъде съсипан.

Готвачът скокна през парчетата от натрошени керемиди и изчезна обратно в хотела. Останалият персонал го последва и след секунди Бътлър беше отново сам. Той се усмихна, въпреки че движението запрати болезнени тръпки по врата му. Заплахата за съдебен процес разпръскваше свидетели така, както го правеше всеки изстрел с куршум.

Гигантският евроазиатец се измъкна от останалите греди. Наистина имаше късмет, за дето не се набучи на коловете. Матракът пое повечето от удара, а дървото беше прогнило и се срути лесно.

Бътлър падна на пода и заизбърсва прах от костюма си. Сега приоритетът му беше да намери Артемис. Беше много вероятно този, който се беше опитал да го убие, да е отвлякъл момчето. Въпреки че защо някой ще се опитва да го убие и после да го взима за заложник. Освен ако неизвестният им враг не беше решил да се възползва от положението и да иска откуп.

Бътлър се върна в хотелската стая, където всичко си беше, както го бяха оставили. Нямаше никаква следа, че нещо бе експлодирало тук. Единствените необичайни неща, които Бътлър откри, бяха купчини мъртви насекоми и паяци. Интересно. Сякаш синия лъч светлина действаше само върху живи организми, оставяйки сградите невредими.

Син облак казваше подсъзнанието му, но съзнанието му не забеляза.

Бътлър бързо опакова куфара с инструменти на Артемис и, разбира се, своя. Оръжията и оборудването за наблюдение щяха да се задържат в депозитен сейф на летището. Той напусна хотел „Кронски“ без да се чекира. Ранно чекиране за напускане щеше да породи съмнения и с малко късмет цялата тази работа щеше да се реши преди учениците на учебното пътуване да са се върнали у дома.

Телохранителят взе Хамъра от паркинга на хотела и потегли към летището. Ако Артемис беше отвлечен, тогава похитителите щяха да се свържат с имението Фоул с изискване за откуп. Ако Артемис успееше да се измъкне от неприятностите, винаги му се казваше да върви към дома. Във всеки случай следата водеше към имението Фоул и това бе мястото, където Бътлър имаше намерение да отиде.

Темпъл Бар, Дъблин, Ирландия

Артемис се беше възстановил достатъчно, за да възвърне естественото си любопитство. Той се разходи из тясната стая и докосна порестия материал на стените.

— Какво е това място? Някакъв вид скривалище за наблюдение?

— Точно така — каза Зеленика. — Бях на лов тук преди няколко месеца. Група джуджета бегълци се срещаха с дилър на бижута тук. Отвън изглежда като просто друга част от небето върху сграда. Това е хам-кабина.

— Кам като камуфлаж?

— Не, хам като хамелеон. Този костюм е кам — камуфлаж.

— Предполагам, знаеш, че хамелеоните всъщност не сменят цвета си, за да се смесват с околната среда. Променят се според температурата и настроението.

Зеленика погледна към Темпъл Бар. Под тях хиляди туристи, музиканти и жители си проправяха път през занаятчийските улици.

— Ще трябва да го кажеш на Вихрогон. Той кръщава всички тези неща.

— А, да — каза Артемис. — Вихрогон. Той е кентавър, нали?

— Точно така — Зеленика се обърна към Артемис. — Приемаш го много спокойно. Повечето хора напълно откачат, когато разберат за съществуването ни. Някои изпадат дори в шок.

Артемис се усмихна.

— Аз не съм като повечето хора.

Зеленика се обърна пак към гледката. Нямаше да спори с това изявление.

— Кажи ми, капитан Бодлива Зеленика. Ако всичко, което съм за Народа е заплаха, защо ме излекува?

Зеленика облегна челото си срещу прозрачната стена на хам-кабината.

— В природата ни е — отвърна тя. — И, разбира се, имам нужда от теб да ми помогнеш да намеря Опал Гномски. Правили сме го и преди, можем да го направим отново.

Артемис застана до нея пред прозореца.

— Значи, първо изтривате спомените ми, после се нуждаете от мен?

— Да, Артемис. Злорадствай, колкото искаш. Могъщата ПНЕ има нужда от помощта ти.

— Разбира се, идва въпросът със заплащането — каза Артемис и закопча сакото си, за да скрие петното от кръв върху ризата си.

Зеленика се обърна към него.

— Заплащането ти? Шегуваш ли се? След всичко, което Феиният народ направи за теб? Не можеш ли да направиш нещо добро поне веднъж в живота си?

— Очевидно, вие, елфите, сте емоционална раса. Хората са малко по-ориентирани към бизнеса. Ето ги фактите: ти бягаш от справедливостта на път да убиеш фея гений. Нямаш средства или ресурси. Аз съм единственият, който може да ти помогне да заловиш тази Опал Гномски. Мисля, че това струва няколко кюлчета от златото на всеки.

Зеленика го изгледа ядосано.

— Както каза, Кално създание. Нямам никакви ресурси.

Артемис разпери ръце във великодушен жест.

— Готов съм да приема думата ти. Ако можеш да ми гарантираш един метричен тон злато от вашия фонд за откупи, ще измисля план да победиш тази Опал Гномски.

Зеленика беше в дупка и го знаеше. Нямаше съмнение, че Артемис можеше да й даде предимство пред Опал, но я огорчаваше мисълта да плаща на някого, който преди беше приятел.

— А ако Гномски ни победи?

— Ако Гномски ни победи и вероятно убие и двама ни, тогава можеш да считаш дълга за нулиран и празен.

— Страхотно — изръмжа Зеленика. Може би почти си струваше.

Тя се отдалечи прозореца и започна да напада аптечката на кабината.

— Знаеш ли какво, Артемис. Ти си абсолютно същият, както когато се запознахме за първи път: алчно Кално създание, което не го е грижа за никой друг, освен за него самия. Наистина ли искаш да бъдеш такъв през целия си живот?

Лицето на Артемис остана пасивно, но отвътре чувствата му бяха като във вихър. Разбира се, че беше прав да иска заплащане. Би било глупаво да не го направи. Но дори само да поиска го накара да се чувства виновен. Беше заради тази идиотска новооткрита съвест. Майка му изглежда, че може да я активира, когато пожелае, и явно това феино създание можеше също. Трябваше по-добре да пази емоциите си.

Зеленика престана да удря аптечката.

— Е, господин консултант, какъв е първият ни ход?

Артемис не се поколеба.

— Само двама сме и то не много високи. Трябва ни подкрепление. Докато говорим, Бътлър пътува към имението Фоул. Може би вече е там.

Артемис включи мобилния си телефон и набра Бътлър. Записано съобщение го информира, че абонатът, с когото се опитва да се свърже, не е на разположение. Отказа да опита отново и вместо това набра имението Фоул. Записваща машина се включи след третото позвъняване. Очевидно, родителите му вече бяха тръгнали за спа центъра в Уестмийт.

— Бътлър — каза Артемис на записвачката. — Надявам се да си добре. Аз съм добре. Слушай много внимателно какво ще ти кажа и, повярвай ми, всяка дума е вярна… — Артемис успя да резюмира днешните събития. — Скоро ще пристигнем в имението. Предлагам да се запасим с най-важните неща и да продължим към безопасно място…

Зеленика го потупа по рамото.

— Трябва да се махаме оттук. Гномски не е глупачка. Няма да се изненадам, ако има резервен план, в случай че оцелеем.

Артемис покри слушалката с длан си.

— Съгласен съм. Това бих направил аз. Вероятно тази Гномски вече е на пътя.

Като по команда една от стените на кабината изсъска и се разтопи. Опал Гномски застана в дупката, следвана от Мърв и Глас Калкан. Близнаците бяха въоръжени с прозрачни пластмасови пистолети. Дулото на пистолета на Мърв леко пушеше като резултат от изстрела, с който стопи стената.

— Убиец! — извика Зеленика и се опита да достигне оръжието си. Мърв небрежно пусна един изстрел, който беше достатъчно близо до главата й, за да изгори веждите й. Зеленика замръзна и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Опал Гномски, предполагам? — попита Артемис, въпреки че ако Зеленика не му беше разказала цялата история, нямаше да предположи, че е нещо друго, освен обикновено човешко дете. Черната й коса беше сплетена на плитка надолу по гърба и носеше пинафора от вида, който милиони ученички по света носят. Ушите й бяха, разбира се, закръглени.

— Артемис Фоул, колко е хубаво да те видя отново. Вярвам, че при различни обстоятелства бихме могли да бъдем съюзници.

— Обстоятелствата се променят — каза Артемис. — Все още можем да бъдем съюзници.

Зеленика реши да даде на Артемис ползата от съмнението. Може би се правеше на предател, за да спаси кожите им. Може би.

Опал разпърха дългите си извити мигли.

— Изкушаващо, но не. Мисля, че светът е достатъчно голям само за едно дете гений. И сега, след като се преструвам на дете, този гений ще бъда аз. Запознайте се с Белинда Дзито, момиче с големи планове.

Зеленика протегна ръка към оръжието си, но спря, когато Мърв насочи прозрачния си пистолет към нея.

— Познавам ви — каза тя на братята Калкан. — Феите близнаци. Бяхте по телевизията.

Глас не можа да сдържи усмивката си.

— Да, по Канто. Беше най-високо оцененото шоу за сезона. Мислим да напишем книга, нали, Мърв? За това как си…

— Довършваме изреченията — довърши Мърв, макар да знаеше, че ще си плати.

— Млъкни, пълен малоумник такъв — сопна се Опал и стрелна Мърв с отровния си поглед. — Дръж си оръжието горе, а устата затворена. Не става въпрос за вас, а за мен. Запомнете това и може и да не ликвидирам и двама ви.

— Разбира се, госпожице Гномски, става въпрос за вас.

Опал почти измърка.

— Точно така. Винаги става въпрос за мен. Само аз съм важна тук.

Артемис небрежно пъхна едната си ръка в джоба. Тази, която държеше мобилния телефон, все още свързан с имението Фоул.

— Ако може, госпожице Гномски. Тази заблуда от самочувствие е често срещана сред тези, наскоро събудили се от кома. Известно е като нарцистичен синдром. Написах статия специално по тази тема в Годишника на Психолозите под псевдонима сър Е. Брум. Толкова време сте прекарали в собствената си компания, така да се каже, че останалите са станали нереални…

Опал кимна на Мърв.

— За бога, накарай го да млъкне.

Мърв се подчини с радост и изстреля един син лъч към гърдите на Артемис. Ирландското момче припадна по средата на изречението.

— Какво направи? — изкрещя Зеленика и се спусна към Артемис. Беше облекчена, когато откри умерения пулс под окървавената му риза.

— О, не — каза Опал. — Не е мъртъв, само болезнено зашеметен. Младият Артемис има доста интересен ден.

Красивите черти на Зеленика бяха изкривени от тъга и гняв, докато се взираше в малката фея.

— Какво искаш от нас? Какво още можеш да направиш?

Лицето на Опал беше олицетворение на невинността.

— Не вини мен. Сама си го причини. Всичко, което исках, е да разруша феиното общество такова, каквото го познаваме, но не, ти не да го позволи. Тогава планирах няколко относително прости екзекуции, но ти настоя да оцелееш. Браво за избягването на бомбата, между другото. Гледах всичко от двадесет метра нагоре от стелтовата си совалка. Да задържиш солиния с полицейската каска. Добро мислене. Но сега, защото ми причини толкова много проблеми и гняв, мисля да се поглезя малко.

Зеленика преглътна страха, който се надигаше в гърлото й.

— Да се поглезиш?

— О, да. Имах малък неприятен сценарий, планиран за Вихрогон — нещо драматично, включващо Единадесетте чудеса. Но сега виждам, че вие ще го получите.

Зеленика се напрегна. Трябваше да стигне до оръжието си, нямаше друга възможност. Но трябваше да попита, беше феина природа:

— Колко неприятно?

Опал се усмихна и зло беше единствената дума, за да се опише това изражение.

— Неприятно по тролски — каза тя. — И още нещо. Казвам ти това, защото си на път да умреш и искам да ме мразиш в момента на смъртта, колкото и аз мразя теб.

Опал млъкна и остави напрежението да се покачи.

— Помниш ли разковничето, което бях закачила на бомбата на Юлиус?

Зеленика се почувства, сякаш сърцето й се беше разширило толкова много, че изпълваше гърдите й.

— Помня.

Очите на Опал пламнаха.

— Нямаше такова.

Зеленика посегна към пистолета си, но Мърв я застреля с един син лъч в гърдите. Припадна преди дори да е удари пода.