Измамата на Опал

Глава 3 Почти заминали

Централно полицейско управление; град Убежище; Светът на Нисшите елементи

Капитан Бодлива Зеленика беше готова за повишение. Това беше кариерният обрат на века. Преди по-малко от година тя беше в центъра на две разследвания на Министерството на вътрешните работи, но сега след шест успешни операции Бодлива Зеленика беше златната фея в отряда на Разузнаването на Полицията на Нисшите елементи. Съветът скоро щеше да се събере, за да реши дали тя трябва да стане първата жена майор в историята на Гноморазузнаването. Но ако трябва да сме честни, перспективата не й допадаше изобщо. Майорите рядко получаваха възможността да сложат чифт крила и да летят между сушата и звездите. Вместо това, прекарваха времето си като изпращаха младши офицери на мисии на повърхността. Зеленика беше решена да откаже предложението, ако й го предложеха. Можеше да живее с по-ниска заплата, ако това означаваше да посещава повърхността редовно.

Зеленика реши, че ще е умно да съобщи на началника Юлиус Кореноплод за решението си. Началникът нямаше да приеме новините добре. Той не приемаше никакви новини добре: дори добрите новини биваха приети с едно грубо благодаря и затръшната врата.

Онази сутрин Зеленика застана пред офиса на Кореноплод и започна да събира куража да почука. Въпреки че беше висока точно метър, точно под средната височина на феите, Зеленика беше доволна от сантиметъра и половина, който й предоставяше заострената й кестенява коса. Преди да успее да почука, вратата зейна отворена и розовобузестото лице на Кореноплод се появи на входа.

— КАПИТАН БОДЛИВА ЗЕЛЕНИКА! — изрева той и късата му сива коса потрепери. — ЕЛАТЕ ТУК! — тогава забеляза, че Зеленика стои до вратата. — О, ето ви. Влезте. Имаме гатанка за разрешаване. Включва един от приятелите ни гоблини.

Зеленика последва Кореноплод в офиса. Вихрогон, техническият консултант на ПНЕ, беше вече там и беше толкова близо до стенния екран, че можеше да опърли космите в носа си.

— Видео от Ревльов връх — обясни Кореноплод. — Генерал Стълбус е избягал.

— Избягал? — повтори Зеленика. — Знаем ли как?

Вихрогон щракна с пръсти.

— Д’Арвит! За това трябва да мислим, вместо да висим тук и да си играем на Аз, шпионинът.

— Нямаме време за обичайните саркастични приказки, Вихрогоне — сопна му се Кореноплод и тенът му се превърна цвят бургунди. — Това е обществено бедствие. Стълбус е публичен враг номер две, втори само след самата Опал Гномски. Ако журналистите разберат, ще станем посмешището на Убежище. Да не споменавам, че Стълбус може да се свърже с някои от гоблинските си приятелчета и да реактивира триадата.

Зеленика прекоси до екрана и избута Вихрогон с лакът в задните крака. Малкият й разговор с Кореноплод можеше да почака. Имаше да се върши полицейска работа.

— Какво гледаме?

Вихрогон увеличи една секция на екрана с лазерна показалка.

— Ревльов връх. Гоблиноизправително учреждение. Камера осемдесет и шест.

— Която показва?

— Стаята за свиждания. Стълбус влиза, но никога не излиза.

Зеленика разгледа списъка на камерите.

— Няма камера в самата стая?

Кореноплод се закашля, но може и да беше истинско ръмжене.

— Не. Според третата конвенция в Атлантида за правата на феите, задържаните са упълномощени на уединение в стаята за свиждане.

— Значи, не знаем какво става вътре?

— Не, не знаем.

— Кой гений изобщо е измислил системата?

Въпреки сериозността на положението, Кореноплод се подсмихна. Не можеше да устои на възможността да понервира самодоволния кентавър.

— Нашият конски приятел тук проектира автоматизираната система за сигурност на Ревльов връх съвсем сам.

Вихрогон се нацупи, а когато кентавър се цупи, долната му устна почти достига брадичката му.

— Не е от системата. Системата е безопасна. Всеки затворник има стандартния сънотърсач в главата. Дори ако гоблин по някакво чудо успее да избяга, можем дистанционно да го докараме до безсъзнание и после да го приберем.

Зеленика вдигна длани.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че сънотърсачът не предава сигнал. Или ако предава, не го хващаме.

— Това е проблем.

Кореноплод запали вредната си гъбена пура. Пушекът веднага беше премахнат от въздушен рециклатор на бюрото му.

— Майор Кафяво Водорасло е навън с мобилната секция и се опитва да поправи сигнала.

Риск Кафяво водорасло наскоро беше повишен във втори командващ след Кореноплод. Не беше от типа, който обичаше да седи на бюро, за разлика от брат си, ефрейтор Лишей Кафяво Водорасло, който не би поискал нищо друго, освен да заседне зад някое хубаво безопасно бюро за остатъка от кариерата си. Ако Зеленика беше принудена да приеме повишението, се надяваше да бъде поне наполовина майор, какъвто е той.

Зеленика върна вниманието си към стенния екран.

— Така, кой е посещавал генерал Стълбус?

— Един от хилядата му племенници. Гоблин на име Буун. Очевидно, това значи благородна вежда на гоблински жаргон.

— Помня го — каза Зеленика. — Буун. В „Митници и акцизи“ смятат, че той е един от гоблините зад контрабандната операция на Бюа Кел. Няма нищо благородно в него.

Вихрогон отвори една папка на стенния екран с лазерната си показалка.

— Ето го списъка с посещенията. Буун се чекира в седем и петдесет, време на Нисшите елементи. Поне това мога да ти покажа на видео.

Зърнест екран показа обемист гоблин в достъпния коридор на затвора, който нервно ближеше очните си ябълки, докато охранителният лазер го сканираше. Щом беше потвърдено, че Буун не се опитва да внесе нищо, входът за посетители се отвори.

Вихрогон превъртя надолу списъка.

— И виж тук. Чекира се обратно в осем и петнадесет.

Буун си тръгна бързо и беше очевидно, се чувстваше некомфортно в учреждението. Камерата на паркинга показа как се връща на четири крака до колата си.

Зеленика прегледа списъка внимателно.

— Значи, казваш, че Буун се е чекирал пак в осем и петнадесет?

— Точно го казах, нали, Зеленика? — отвърна раздразнено Вихрогон. — Ще го кажа бавно отново. Осем и петнадесет.

Зеленика грабна лазерната показалка.

— Ако това е вярно, тогава как е успял да се чекира обратно в осем и двадесет?

Беше вярно. Осем реда по-надолу в списъка името на Буун се появяваше пак.

— Вече го видях. Бъг е — промърмори Вихрогон. — Това е всичко. Не може да си е тръгнал два пъти. Не е възможно. Появява се понякога, бъг, нищо повече.

— Освен ако вторият път не е бил той.

Кентавърът скръсти ръце защитно.

— Мислиш, че вече не съм се сетил? Всеки, който влиза или излиза от Ревльов връх бива сканиран дузина пъти. Взимаме поне осемдесет лицеви черти за сравнение с всяко сканиране. Ако компютърът казва, че е Буун, значи е Буун. Няма начин гоблин да бие системата ми. Имат достатъчно мозък едва, за да вървят и говорят едновременно.

Зеленика използва показалката, за да прегледа отново записа с влизането на Буун. Тя увеличи главата му и използва фотоманипулираща програма, за да изчисти изображението.

— Какво търсите? — попита Кореноплод.

— Не знам, началник. Нещо. Каквото и да е.

Отне няколко минути, но Зеленика намери нещо. Веднага разбра, че е била права. Интуицията й бърчеше като рояк пчели в дъното на врата й.

— Вижте тук — каза тя и увеличи веждата на Буун. — Мехур на люспите. Този гоблин сменя кожата си.

— Е, и? — каза мрачно Вихрогон.

Зеленика отвори отново файла с излизането на Буун.

— Вижте сега. Няма мехур.

— Изгорил е мехура. Голяма работа.

— Не. Повече от това е. Когато влиза вътре, кожата на Буун е почти сива. Сега е светлозелена. Дори има камуфлажна шарка на гърба си.

Вихрогон изсумтя.

— Има много добър камуфлаж в града.

— Какво имате предвид, капитане? — попита Кореноплод и изтръгна пурата си.

— Буун е сменил кожата си в стаята за свиждания. Къде е кожата?

Измина дълъг момент на тишина, докато останалите осъзнаваха последиците от този въпрос.

— Би ли проработило? — попита Кореноплод настойчиво.

— Богове, мисля, че би могло. — Вихрогон почти онемя.

Той извади клавиатура, дебелите му пръсти летяха по гномските букви. Нов видеопрозорец се появи на екрана. На него се виждаше как друг гоблин напускаше стаята. Той много приличаше на Буун. Много, но не точно. Нещо не беше съвсем наред. Вихрогон приближи главата на гоблина. На голямо увеличение беше ясно, че кожата му не пасва. Като цяло липсваха парчета и изглеждаше, че гоблинът държи заедно ръбове през кръста си.

— Направил го е. Не мога да повярвам.

— Всичко е било планирано — каза Зеленика. — Не е било действие по възможност. Буун изчаква, докато кожата му започва да се сменя. Тогава посещава чичо си и отлепят кожата. Генерал Стълбус си слага кожата и просто излиза от предната врата, заблуждавайки всичките ти скенери по пътя си. Когато името на Буун се появява отново, ти си мислиш, че е бъг. Просто, но абсолютно гениално.

Вихрогон се отпусна в специално проектирания си офисен стол.

— Това е невероятно. Гоблините могат ли да го направят?

— Шегуваш ли се? — каза Кореноплод. — Добра гоблинска шивачка може да отлепи кожа без една-единствена сълза. От това си правят дрехите. Когато се загрижат да носят някакви.

— Знам това. Имах предвид, биха ли могли гоблините да измислят всичко това сами? Не мисля така. Трябва да хванем Стълбус и да разберем кой е планирал всичко това.

Вихрогон се свърза с камерата на Гномски в клиниката на доктор Аргон.

— Ще проверя дали Опал Гномски си е все още там. Тези неща са точно в неин стил. — След минута се обърна със стола си, за да срещне лицето на Кореноплод. — Не. Все още в страната на сънищата. Не знам дали това е добро или лошо. Не ми се иска да събуждам Опал, но поне ще знаем срещу какво се изправяме.

Една мисъл осени Зеленика и кръвта се отдръпна от лицето й.

— Не мислиш, че може да е той, нали? Може ли да е Артемис Фоул?

— Със сигурност не — каза Вихрогон. — Не може да е Калното създание. Невъзможно.

Кореноплод не беше убеден.

— На твое място не бих си играл много с тази дума. Зеленика, докато хванем Стълбус, искам да подпишете пакет за наблюдение и да прекарате няколко дни по следите на момчето. Разберете какво крои. За всеки случай.

— Слушам, сър.

— А ти, Вихрогоне. Разрешавам подобрение на наблюдението. Каквото ти трябва. Искам да чуя всяко обаждане, което Артемис прави, и всяко писмо, което праща.

— Но, Юлиус, аз самият наблюдавах изтриването на паметта му. Сладка работа. Изкопах спомена му за феите по-чисто от гоблин, който изсмуква охлюв от черупката му. Ако се покажем на входната врата на Артемис, танцувайки канкан, пак няма да си ни спомни. Ще трябва някакъв засаден спусък, за да предизвика дори частично връщане.

Кореноплод не обичаше да спорят с него.

— Първо, не ме наричай Юлиус. Второ, прави, каквото ти казвам, конче, или ще ти орежа бюджета. Трето, какво, в името на Вейка, е канкан?

Вихрогон завъртя очи.

— Забравете. Ще организирам подобренията.

— Мъдър ход — каза Кореноплод и извади вибриращ телефон от колана си. Слуша няколко секунди и изсумтя някои потвърждения на говорителя.

— Забрави Фоул за момента — каза той и затвори телефона. — Риск е локализирал генерал Стълбус. Той е в П37. Зеленика, вие сте с мен. Вихрогоне, ти ни последвай в техническата совалка. Както изглежда, генералът иска да говори.

Град Убежище се събуждаше за сутрешния пазар. Въпреки че да го наречем точно сутрешен е малко подвеждащо, след като имаше само изкуствена светлина толкова дълбоко под земята. По човешките стандарти Убежище беше малко повече от село със своите малко повече от десет хиляди жители. Но във феин план, Убежище беше най-големият метрополис от оригиналната Атлантида, повечето от която лежеше заровена под триетажен совалков док в новата Атлантида.

Полицейското возило на началника Кореноплод на ПНЕ се вряза в трафика в часа пик и му поле автоматично отклоняваше другите превозни средства от пътя си в бавната лента. Зеленика и Кореноплод седяха отзад и се молеха пътуването да мине по-бързо. С всяка минута ситуацията ставаше все по-странна. Първо, Стълбус бяга, а после локаторът му се появява и иска да говори с началника Кореноплод.

— Какво мислите? — попита Кореноплод накрая. Една от причините да е толкова добър началник беше, че уважава мнението на офицерите си.

— Не знам. Може да е капан. При всички случаи, не можете да влезете там сам.

Кореноплод кимна.

— Знам. Дори аз не съм толкова упорит. Както и да е, Риск сигурно ще е подсигурил ситуацията, докато пристигнем. Не обича да чака висшите офицери да пристигнат. Като някой друг, който познавам, а, Зеленика?

Зеленика наполовина се усмихна, наполовина направи гримаса. Беше порицавана повече от веднъж, защото не следваше заповедта да изчака подкрепление.

Кореноплод издигна звукоизолираща бариера между тях и пилотът.

— Трябва да поговорим, Зеленика. За работата с майора.

Зеленика погледна началника си в очите. В тях се долавяше тъга.

— Не съм го получила — отсече тя, неспособна да скрие облекчението си.

— Не. Не, взехте го. Или ще го вземете. Официалното обявление е утре. Първата жена майор в историята на Разузнаването. Голямо постижение.

— Но, началник, не мисля, че…

Кореноплод я накара да замълчи с мах на пръста си.

— Искам да ти кажа нещо, Зеленика. За моята кариера. Всъщност е метафора за твоята кариера, така че слушай внимателно и виж дали ще можеш да я разбереш. Преди много години, когато все още си носела бебешки костюми с подплатени задни части, аз бях способен пилот в Разузнаването. Обожавах миризмата на чист въздух. Всеки момент, прекаран под лунната светлина, беше златен.

Зеленика не изпитваше затруднение да се постави на мястото на началника. Чувстваше се точно по същия начин за собствените си пътешествия до повърхността.

— Така че си вършех работата толкова добре, колкото можах — може би твърде добре, както се оказа. Един ден отидох и ме повишиха.

Кореноплод затегна прочистваща сфера на края на пурата си, за да не се разнася миризмата. Беше рядък жест.

— Майор Юлиус Кореноплод. Беше последното нещо, което исках, затова отидох в офиса на началника и му го казах. „Аз съм полева фея“ казах му аз. „Не искам да седя зад бюро и да попълвам електронни документи.“ Вярваш или не, бях доста развълнуван.

Зеленика се опита да изглежда смаяна, но не можеше. Началникът прекарваше повечето си време във възбудено червенолицево състояние, което обясняваше прякора му, Червено цвекло.

— Но началникът ми каза нещо, което промени мнението ми. Искаш ли да знаеш какво беше?

Кореноплод продължи с историята си, без да чака отговор.

— Началникът ми каза: „Юлиус, това повишение не е за теб, а за Народа.“ — Кореноплод повдигна вежда. — Виждаш ли накъде бия?

Зеленика виждаше какво има предвид. Това беше недостатъкът в доводите й.

Кореноплод постави ръка на рамото й.

— Народът има нужда от добри офицери. Феи като теб, които да ги пазят от Калните създания. Щях ли да предпочета да летя наоколо с вятъра в ноздрите ми? Да. Щях ли да направя много добро? Не.

Кореноплод спря, за да дръпне от пурата си, блясъкът осветяваше пречистващата сфера.

— Ти си добър офицер на Разузнаването, Зеленика. Един от най-добрите, които съм виждал. Малко импулсивна понякога, никакво уважение към властите, но интуитивен офицер въпреки това. Не бих и мечтал да те махна от предните линии, ако не смятах, че ще служиш по-добре под земята. Разбираш ли?

— Да, началник — каза мрачно Зеленика. Беше прав, дори ако егоистичната й страна не беше готова да го приеме все още. Поне можеше да очаква наблюдението на Фоул преди новата й длъжност да я закотви в Нисшите елементи.

— Има и бонус в това да си майор — каза Кореноплод. — Понякога, за да облекчиш скуката, можеш да си дадеш задача. В Хавай може би или Нова Зеландия. Погледни Риск Кафяво Водорасло. Той е нова порода майор, с повече практика. Може би от това се нуждае ПНЕ.

Зеленика знаеше, че началникът се опитваше да омекоти удара. Щом майорските жълъди се озоваха на ревера й, нямаше да ходи толкова често на повърхността, колкото сега. Ако имаше късмет.

— Слагам главата си на гилотината, Зеленика, като те препоръчвам за майор. Дотук кариерата ти е… Пълна със събития, така да се каже. Ако възнамеряваш да отхвърлиш повишението, кажи ми сега и ще оттегля името ти.

Последен шанс, помисли си Зеленика. Сега или никога.

— Не — каза тя. — Няма да го отхвърля. Как бих могла? Кой знае кога ще се покаже следващият Артемис Фоул?

В ушите на Зеленика гласът й звучеше далечен, сякаш някой друг говореше вместо нея. Представяше си камбаните на дългогодишната скука да ехтят около всяка нейна дума. Работа зад бюро. Тя имаше работа зад бюро.

Кореноплод я потупа по рамото, голямата му ръка изкара въздуха от белите й дробове.

— Горе главата, капитане. Има живот под земята, нали знаеш.

— Знам — каза тя с абсолютна липса на убеждение.

Совалката отби до П37. Кореноплод отвори вратата, тръгна да слиза и тогава спря.

— Ако ще направи някаква разлика, — каза той тихо, сякаш му беше неудобно. — Гордея се с теб, Зеленика.

И изчезна през вратата и в тълпата от полицаи, които бяха насочили оръжията си към входа на шахтата.

Прави разлика, помисли си Зеленика, докато гледаше как началникът поема контрол над ситуацията. Голяма разлика.

Шахтите бяха естествени магмени отдушници, които се простираха от ядрото на земята до повърхността й. Повечето избликваха изпод водата, осигурявайки топли течения, които хранеха животни в дълбоки води, но някои процеждаха газовете си през мрежата от пукнатини и цепнатини, осеяли сухоземната повърхност. ПНЕ използваше магмените потоци, за да задвижва офицерите си до повърхността в титаниеви яйца. По-лежерно пътуване със совалка можеше да се предприеме със спална шахта. П37 излизаше в центъра на Париж и доскоро беше използвана от гоблините в контрабандните им операции. Публично затворен от много години, терминалът на шахтата беше изпаднал в занемареност. Понастоящем обитателите на П37 бяха членове на филмова компания, които снимаха филм за бунта Бюа Кел. Ролята на Зеленика щеше да играе трикратната носителка на наградата АМР Скайлар Торф, а Артемис Фоул щеше да бъде изцяло изобразен от компютър.

Когато Зеленика и Кореноплод пристигнаха, майор Риск Кафяво Водорасло беше поставил три стратегически полицейски екипа до входа на шахтата.

— Каква е ситуацията, майоре? — заповяда Кореноплод.

Кафяво Водорасло посочи входа.

— Имаме един път на влизане и излизане. Всички второстепенни входове са отдавна затворени, така че ако Стълбус е там, ще трябва да мине през нас, за да си иде вкъщи.

— Сигурни ли сме, че е вътре?

— Не — призна майор Кафяво Водорасло. — Прихванахме сигнала му. Но, който и да му е помогнал да избяга, е можел да среже главата му и да махне трансмитера. Това, което знаем със сигурност, е, че някой си играе игрички с нас. Пратих някои от най-добрите елфи в Разузнаването и те се върнаха с това.

Риск им подаде звукова пластина. Пластинките бяха с размера на нокът на палец и обикновено се използваха, за да записват кратки пожелания за рожден ден. Тази беше във формата на торта за рожден ден. Кореноплод затвори пръстите си около пластинката. Топлината от ръката му щеше да задвижи микроверигите й.

Съскащ глас излезе от малкия говорител, евтиното окабеляване го правеше още по-влечугов.

— Кореноплод — каза гласът. — Ще говоря с теб. Ще ти кажа голяма тайна. Доведи и момичето, Бодлива Зеленика. Само двамата, никой друг. Един още и много ще умрат. Приятелите ми ще се погрижат за това…

Съобщението свърши с традиционната песен за рожден ден, която му стоеше доста странно. Кореноплод се намръщи.

— Гоблини. Всички са кралици на драмата.

— Това е капан, началник — каза Зеленика без колебание. — Ние бяхме тези, които влязоха в лабораториите „Гномски“ преди една година. Гоблините ни държат отговорни за провала на бунта. Ако влезем там, кой знае какво ни очаква.

Кореноплод кимна одобрително.

— Сега вече мислите като майор. Не сме заменими. Какви са опциите ни, Риск?

— Ако не влезете, много може да умрат. Ако влезете, вие можете да умрете.

— Не са добри опции. Нямаш ли да ми кажеш нещо добро?

Риск спусна визьора на каската си и се консултира с малък екран на плексигласа.

— Успяхме да върнем охранителните скенери на терминала обратно онлайн и да прекараме веществени и термални скенери. Открихме един източник на топлина в ръкава, така че Стълбус е сам, ако това е той. Каквото и да прави вътре, няма позната форма на оръжие или експлозиви. Само няколко бръмбарови десерта и доброто старо H₂O.

— Магмени потоци?

Риск прокара показалеца си по тъчпада на лявата си ръкавица и придвижи надолу екрана на визьора си.

— Нищо от няколко месеца. Тази шахта е интермитентна. Така че Стълбус не планира да ви опече.

Бузите на Кореноплод светеха като две нагревателни бобини.

— Д’Арвит — изруга той. — Мислех, че проблемите ни с гоблините са приключили. Изкушавам се да пратя един тактически отряд и да приема възможността, че Стълбус блъфира.

— Това би бил съветът ми — каза Риск. — Там няма нищо, което може да ви нарани. Дайте ми пет феи и ще го заключим във фургон преди и да осъзнае, че е бил арестуван.

— Да разбирам, че частта със съня в сънотърсача не работи? — каза Зеленика.

Риск сви рамене.

— Трябва да предположим така. Сънотърсачът не функционираше до този момент и когато пристигнахме, пластинката беше оставена за нас. Стълбус е знаел, че идваме. Дори е оставил съобщение.

Кореноплод удари юмрук в длан.

— Трябва да вляза. Вътре няма пряка опасност и не можем да приемем, че Стълбус е измислил начин да извърши заплахата си. Нямам избор наистина. Няма да ви заповядвам да идвате с мен, капитан Бодлива Зеленика.

Зеленика усети как стомахът й се свива, но преглътна страха. Началникът беше прав. Нямаше друг начин. Това означаваше да си полицай. Да защитаваш Народа.

— Няма нужда да ми давате заповед, началник. Доброволствам.

— Хубаво. Сега, Риск, пусни Вихрогон и совалката му през барикадата. Може и да влезем вътре, но няма да влезем невъоръжени.

Вихрогон имаше повече оръжия, натъпкани в задната част на една-единствена совалка, отколкото една човешка полиция имаше в целия си арсенал. Всеки сантиметър от стената беше покрит с прикрепени захранващи кабели или пушки, клатещи се от куки. Кентавърът седеше в центъра и настройваше един пистолет Неутрино. Той го подхвърли на Зеленика, когато тя влезе в совалката. Тя го хвана ловко.

— Ей, внимавай с това.

Вихрогон се подсмихна.

— Не се тревожи. Спусъкът все още не е програмиран. Никой не може да стреля с това оръжие, докато компютърът му не регистрира собственик. Дори ако попаднеше в гоблински ръце, щеше да е безполезно. Едно от последните ми подобрения. След бунта Буа Кел реших, че е време да подобрим сигурността си.

Зеленика уви пръстите си около ръкохватката на пистолета. Червена скенерна светлина се придвижи по пластмасовата дължина и стана зелена.

— Това е. Ти си собственикът. От сега този „Неутрино 3000“ е пистолет само на една жена.

Зеленика претегли прозрачния пистолет в юмрука си.

— Прекалено е лек. Предпочитам „2000“.

Вихрогон изведе характеристиките на бластера на стенен екран.

— Лек е, но ще свикнеш. Плюс е, че няма метални части. Захранва се от кинетика, движенията на тялото ти с резервна мини ядрена батерия. Естествено, свързан е с целева система в каската ти. Корпусът е практически непревземаем и, ако мога така да се изразя, си е готино парче хардуер.

Вихрогон подаде по-голяма версия на бластера на Кореноплод.

— Всеки изстрел се регистрира в полицейския компютър, така че можем да кажем кой е стрелял, кога е стрелял и в каква посока. Това би трябвало да спести много време пред екрана на Вътрешни работи. — Той намигна на Зеленика. — Нещо, което ще се радваш да чуеш.

Зеленика отвърна със злобен поглед на кентавъра. Беше добре позната на Министерството на вътрешни работи. Вече бяха провели две разследвания на професионалното й поведение и сега много щяха се зарадват на възможността да проведат и трето. Едно хубаво нещо за повишението щеше да бъде изразът на лицата им, когато началникът закачеше майорските жълъди на ревера й.

Кореноплод прибра оръжието си в кобура.

— Добре. Сега можем да стреляме. Ами ако стрелят по нас?

— Няма да стрелят по вас — настоя Вихрогон. — Хакнах термичните скенери, сложих няколко свои сензора също. Там няма нищо, което може да ви нарани. Най-лошият сценарий — спъвате се в собствените си крака и си изкълчвате глезен.

Кожата на Кореноплод почервеня чак до врата.

— Трябва ли да ти припомням, Вихрогоне, че сензорите ти са били мамени и преди, точно в този терминал, ако си спомням вярно.

— Добре, добре. Спокойно, подполковник — каза Вихрогон под нос. — Не съм забравил миналата година. И как бих могъл, след като Зеленика ми припомня на всеки пет минути?

Кентавърът повдигна два запечатани куфара на работна маса. Въведе цифрова последователност в екраните им и отвори капаците.

— Това са следващото поколение костюми на Разузнаването. Планирах да ги открия на конференцията следващия месец, но с истински началник в действие, по-добре да ги имате днес.

Зеленика взе един костюм от куфара. Той леко заблестя, после стана цвета на стените на вана.

— Платът е изплетен от камуфлажно фолио, така че сте практически скрити през цялото време. Спестява ви магическия щит — обясни Вихрогон. — Разбира се, функцията може да бъде изключена. Тези крила са вградени в костюма. Напълно прибиращ се шепнещ дизайн, чисто нова концепция в конструирането на крила. Захранени са от батерии в коланите ви и, разбира се, всяко крило има слънчеви панели за полети над земята. Костюмите разполагат също изравнители на налягане, така че вече можете да преминавате от една среда в друга, без да ви се преобърнат стомасите.

Кореноплод задържа втория костюм пред себе си.

— Тези сигурно струват състояние.

Вихрогон кимна.

— Нямате представа. Половината от бюджета ми за проучване за миналата година отиде за разработване на тези костюми. Няма да заместят старите поне още пет години. Тези двата са единствените операционни модели, с които разполагаме, така че ще го оценя, ако ми ги върнете. Удароустойчиви са, огнеупорни, невидими за радари и предават продължителен поток от диагностична информация обратно до Централното управление. Сегашната каска ни изпраща информация за жизнените показатели, но новият костюм ни изпраща втори поток, който може да ни каже дали имате запушена артерия, да диагностицира счупена кост и дори засича сухата кожа. Има дори бронирана плоча на гърдите, в случай че човек стреля по вас.

Зеленика задържа костюма пред зелен стенен екран и костюмът веднага стана изумруден.

— Харесва ми — каза тя. — Зеленото е моят цвят.

Риск Кафяво Водорасло си беше присвоил няколко прожектора оставени на място до филмовата компания и ги насочи към долното ниво на летището за совалки. Силната светлина засече всяка летяща прашинка и накара всички в района да се чувстват като под вода. Подполковник Кореноплод и капитан Бодлива Зеленика бяха на входа на стаята с извадени оръжия и свалени визьори.

— Какво мислите за костюма? — попита Зеленика, автоматично следейки многото дисплеи отзад на визьора си. Полицейските стажанти често имаха проблем с развиването на двойния фокус, който се изискваше, за да гледат едновременно терена и екраните на каската си.

— Не е зле — отвърна Кореноплод. — Лек като перце и дори не усещаш, че носиш крила. Не казвай на Вихрогон, че съм го казал; главата му и без това е достатъчно надута.

— Няма нужда да ми казва, началник — каза гласът на Вихрогон в слушалката. Говорителите бяха нова разновидност на гел-вибрацията и звучеше така, сякаш кентавърът беше с него вътре в каската му. — С вас съм всяка крачка по пътя от безопасността на совалката, разбира се.

— Разбира се — каза мрачно Кореноплод.

Двамата се придвижиха покрай будките за проверки. Вихрогон ги беше уверил, че няма възможна опасност в тази част на терминала, но кентавърът беше грешил и преди. А грешките на полето можеше да струват животи.

Филмовата компания беше решила, че истинската мръсотия на терминала не е достатъчно автентична и затова беше напръскала цяла камара сива пяна в различните ъгли. Дори бяха поставили глава на кукла на един насип. Затрогващ детайл или поне така мислеха. Стените и ескалаторът бяха почернели от фалшиви изгаряния с лазер.

— Доста добри попадения — усмихна се Кореноплод.

— Малко е преувеличено. Съмнявам се, че бяха изстреляни дори дузина изстрели.

Те продължиха през зоната за качване до зоната за кацане. Оригиналната совалка, която гоблините използваха, за да докарват контрабанда, беше възобновена и лежеше на мястото за кацане. Совалката беше боядисана в матовочерно, за да изглежда по-заплашително, а украсен по гоблински нос беше добавен към предната й част.

— Още колко? — попита Кореноплод в микрофона си.

— Изпращам термичната проверка до каските ви — отвърна Вихрогон.

След няколко секунди схема се появи във визьорите им. Беше малко объркващо, след като, все пак, гледаха себе си. Имаше три източника на топлина в сградата. Две бяха близо една до друга и се движеха бавно към шахтата: Зеленика и началника. Третата фигура беше застанала до ръкава на шахтата. Сантиметри след третата фигура термоскенерът беше блокиран от обкръжаващата топлина на П37.

Те достигнаха плъзгащите се врати: два метра солидна стомана, която разделяше ръкава от останалия терминал. Совалки и яйца се плъзгаха по магнетизирана релса, за да бъдат пуснати в шахтата. Вратите бяха затворени.

— Можеш ли да го отвориш, Вихрогоне?

— Но разбира се, началник. Успях, доста гениално, да оженя операционната ми система със старите компютри на терминала. Това не е толкова лесно, колкото звучи…

— Вярвам ти — прекъсна го началникът. — Натисни бутона, преди да изляза и да го натисна с лицето ти.

— Някои неща не се променят — промърмори Вихрогон и натисна бутона.

Ръкавът миришеше като домашна пещ. Древни вихри от разтопена руда се висяха от покрива, а земята отдолу беше напукана и коварна. Имаше още една група стъпки, които водеха до третата фигура, която стоеше сгушена на няколко метра от самата шахта.

— Там — каза Кореноплод.

— Хванах го — каза Зеленика и насочи целта на лазера си към туловището на фигурата.

— Дръжте го покрит — заповяда началникът. — Слизам долу.

Кореноплод се придвижи през тунела, пазейки се да не е в обхвата на бластера на Зеленика. Ако Стълбус опиташе нещо, Зеленика щеше да се нуждае от ясен поглед. Но генералът (ако беше той) беше приклекна неподвижно, гръбнакът му се опираше на стената на тунела, а тялото му беше закрито от дълго наметало с качулка.

Началникът превключи каската си, така че всички да го чуват над воя на вятъра от ядрото.

— Ти там. Изправи се до стената. Сложи ръце на тила.

Фигурата не се помръдна. Зеленика не очакваше и да го направи. Кореноплод пристъпи по-близо, винаги внимателен, с леко сгънати колене, готов да се хвърли на една страна. Той тупна рамото на фигурата със своето Неутрино 3000.

— На крака, Стълбус.

Тупването беше достатъчно да събори фигурата встрани. Гоблинът се преобърна и падна с гръб към пода. Сажди захвърчаха около него като обезпокоени прилепи. Качулката легна на една страна и разкри лицето на фигурата: и най-вече, очите.

— Той е — каза Кореноплод. — Бил е хипнотизиран.

Разцепените очи на генерала бяха кървясали и празни. Това беше сериозно развитие, което потвърждаваше, че някой друг е планирал бягството, и че Зеленика и Кореноплод бяха влезли в капан.

— Трябва да си вървим — каза Зеленика. — Незабавно.

— Не — каза Кореноплод и се наведе над гоблина. — Сега можем да вземем Стълбус с нас.

Той постави свободната си ръка на яката на гоблина и се приготви да го изправи на крака. По-късно, Зеленика щеше да отбележи в доклада си, че това беше точният момент, в който нещата се обърнаха в ужасна посока. Това, което беше по принцип рутинна, макар и странна, операция, се превърна в една много по-зловеща афера.

— Не ме докосвай, елф — каза глас. Съскащ гоблински глас. Гласа на Стълбус. Но как беше възможно? Устните на генерала не се движеха.

Кореноплод отстъпи назад, но запази баланса си.

— Какво става тук?

Войнишкият усет на Зеленика завибрира във врата й.

— Каквото и да е, няма да ни хареса. Трябва да си вървим, началник, веднага.

Лицето на Кореноплод стана замислено.

— Този глас дойде от гърдите му.

— Може би си е направил операция — каза Зеленика — Да се махаме оттук.

Началникът протегна ръка и отметна наметалото на една страна. На гърдите на генерала имаше прикачена метална кутия. Кутията беше много по-малка от квадратен метър с малък екран в средата. На екрана се появи засенчено лице и заговори.

— А, Юлиус — каза лицето с гласа на Стълбус — Знаех, че ще дойдеш. Всеизвестното его на началника Кореноплод не му позволява да остане извън екшъна. Очевиден капан, а ти влезе право в него.

Гласът определено беше на Стълбус, но имаше нещо в изразяването, в ритъма. Беше прекалено сложен за гоблин. Сложен и странно познат.

— Разбрахте ли вече, капитан Бодлива Зеленика? — каза гласът. Вече се качваше в по-високия регистър. Тоновете вече не бяха мъжки, дори не бяха гоблински. Говори жена, помисли си Зеленика. Жена, която познавам.

На екрана се появи лице. Красиво и злонамерено. Очи, пълни с омраза. Лицето на Опал Гномски. Останалата част от главата й беше увита с превръзка, но останалото се виждаше.

Зеленика започна да говори забързано в микрофона на каската си.

— Вихрогоне, имаме ситуация. Опал Гномски е на свобода. Повтарям, Гномски е на свобода. Цялото нещо е било капан. Отцепи района, пет километра периметър и доведи магьосниците лечители. Някой ще се нарани.

Лицето на екрана се изсмя, малките феини зъби светеха като перли.

— Говорете, каквото поискате, капитан Бодлива Зеленика. Вихрогон не може да ви чуе. Устройството ми блокира комуникациите ви толкова лесно, както аз блокирах сънотърсача ви и веществения скенер, който, предполагам, сте направили. Обаче малкият ти кентавърски приятел може да те вижда. Оставих му безценните му лещи.

Зеленика веднага увеличи пикселовото лице на Опал. Ако Вихрогон забележеше лицето й, щеше да разбере останалото.

Гномски отново се изсмя. Опал наистина се наслаждаваше на гледката.

— О, много добре, капитане. Винаги си била умна. Относително казано, разбира се. Покажи лицето ми на Вихрогон и той ще подаде сигнал. Съжалявам, че ще те разочаровам, Зеленика, но цялото устройство е конструирано от стелтова руда и е на практика невидимо за изкуственото око. Всичко, което ще види Вихрогон, са леки смущения.

Стелтовата руда беше проектирана за космически превозни средства. Абсорбираше всяка форма на вълна или сигнал, познат на феите или хората, така че фактически беше невидима за всичко, освен за просто око. Също така бе ужасно скъпа за производство. Дори малкото количество, което Гномски използва за устройството си, щеше да струва колкото склад, пълен със злато.

Кореноплод бързо се изправи.

— Обстоятелствата тук са против нас, капитане. Да се изтеглим!

Зеленика не си направи труда да се успокои. Опал Гномски не би направила нещата толкова лесни. Нямаше начин просто да си излязат оттам. Ако Вихрогон можеше да хакне компютрите на терминала, тогава и Гномски можеше.

Смехът на Опал се разтегна в пронизителен истеричен писък.

— Да се изтеглите? Колко тактично от ваша страна, подполковник. Наистина трябва да разширите речника си. Какво следва? Хвърли се и се покрий?

Зеленика отлепи гумена лепенка на ръкава си и откри гномска клавиатура. Бързо влезе в престъпната база данни на ПНЕ и отвори файла на Опал Гномски във визьора си.

Опал Гномски, каза гласът на ефрейтор Клонка. Полицията винаги използваше Клонка за записи и клипове за вербуване. Тя беше бляскава и елегантна, с падащи руси коси и направени нокти, които бяха дълги цели два сантиметра и бяха абсолютно безполезни на полето. Враг №1 на Полицията на Нисшите елементи. Понастоящем под стража в клиниката на доктор Дж. Аргон. Опал Гномски е сертифициран гений, с резултат над 300 точки на стандартизирания IQ тест. Подозиран мегаломанияк с обсебваща личност. Проучванията посочват, че Гномски може би е патологичен лъжец и да страда от лека шизофрения. За по-подробна информация, моля посетете централната библиотека на Полицията на втория етаж на Главното полицейско управление.

Зеленика затвори файла. Обсебващ гений и патологичен лъжец. Точно това им трябваше. Информацията не й помогна много, само й каза, каквото вече знаеше. Опал беше на свобода, искаше да ги убие и беше достатъчно умна, за да разбере как да го направи.

Опал все още се наслаждаваше на триумфа си.

— Не знаете колко дълго чаках този момент — каза феята и се спря. — Всъщност, знаете. Все пак, вие бяхте тези, които разбиха плана ми. А сега имам и двама ви.

Зеленика беше озадачена. Опал можеше да има сериозни ментални проблеми, но това не можеше да се обърка с глупост. Защо продължаваше да бъбри? Дали се опитваше да ги разсее? Кореноплод също забеляза това.

— Зеленика! Вратите!

Зеленика се обърна и видя, че вратите се плъзгат една към друга. Шумът от двигателите им беше заглушен от вятъра от ядрото. Ако тези врати се затвореха, те щяха да са напълно откъснати от полицията и оставени на милостта на Гномски.

Зеленика се прицели в магнетичните ролки в горната рамка на вратите и изстреля лъч след лъч със своя „Неутрино“ в механизмите й. Вратите се разтресоха в рамките си, но не спряха. Няколко ролки изхвърчаха, но кинетичната енергия на масивните порти ги държеше заедно. Те се свързаха със зловещо звънтене.

— Най-после сами — каза Опал. Звучеше като невинна фея в колежа на първата си среща.

Кореноплод насочи оръжието си към устройството на гърдите на Стълбус, сякаш можеше по някакъв начин да нарани Опал.

— Какво искаш? — запита той.

— Знаете какво искам — отвърна Опал. — Въпросът е как ще го получа? Кой начин на отмъщение ще е най-приятен? Естествено, и двамата ще свършите мъртви, но това не е достатъчно. Искам да страдате, както страдах аз. Опозорени и презирани. Е, поне единият от вас, другият ще трябва да се пожертва. Не ме интересува кой.

Кореноплод се върна при вратите, подканвайки Зеленика да следва.

— Опции? — прошепна той с гръб към устройството на Опал.

Зеленика вдигна визьора си и избърса струйка пот от челото си. Каските имаха вентилационна система, но понякога потенето нямаше нищо общо с температурата.

— Трябва да се махнем оттук — каза тя. — Шахтата е единственият път.

Кореноплод кимна.

— Съгласен. Летим достатъчно високо, за да избегнем блокиращото устройство на Опал и тогава сигнализираме на майор Кафяво Водорасло.

— Ами Стълбус? Хипнотизиран е до мозъка на костите си. Ако успеем да избягаме, Опал няма да го остави като доказателство.

Това беше проста престъпна логика. Обичайните типове, които искат да превземат света, не са несклонни да премахнат няколко от своите, ако това означава да се измъкнат на чисто.

Кореноплод наистина изръмжа.

— Наистина ми иде да си отскубна брадата, задето ни поставям в опасност заради гоблин, но това ни е работата. Взимаме Стълбус с нас. Искам да изстреляте няколко заряда в тази кутия около кръста му и, когато вибрирането спре, го мятам на рамо и излитаме от П37.

— Разбрано — каза Зеленика и настрои оръжието си на минимум. Част от заряда щеше да се прехвърли върху Стълбус, но нямаше да направи нищо, освен да изсуши очните му ябълки за няколко минути.

— Игнорирайте феята. Каквото и да казва, дръжте мислите си върху работата.

— Да, сър.

Кореноплод си пое дълбоко въздух няколко пъти. Да види, че началникът е нервен колкото нея, някак си успокояваше Зеленика.

— Добре. Давайте.

Двата елфа се обърнаха и бързо се затичаха към припадналия гоблин.

— Измислихте някакъв план? — каза Гномски, присмивайки им се от малкия екран. — Нещо гениално, надявам се? Нещо, за което не съм се сетила?

С мрачно лице Зеленика се опита да изключи думите, но те си проправха път в мислите й. Нещо гениално? Едва ли. Беше единствената им свободна опция. Нещо, за което Гномски не се беше сетила? Съмняваше се. Опал сигурно беше планирала това от година. Дали щяха да направят точно това, което тя иска?

— Сър… — започна Зеленика, но Кореноплод беше на позиция до Стълбус.

Зеленика стреля шест пъти по малкия екран. Всичките шест лъча въздействаха на пикселовите черти на Гномски. Лицето на Опал изчезна в статичната буря. Искри се изплъзнаха от металните спойки и парлив пушек изтече от решетката на говорителя.

Кореноплод се поколеба за момент, изчака, докато всеки от изстрелите се разсее и хвана Стълбус здраво за раменете.

Нищо не се случи.

Сгреших, помисли си Зеленика и освободи глътка въздух, която не осъзнаваше, че задържа. Слава на боговете, сгреших. Опал няма никакъв план. Но това не беше вярно, а Зеленика не си повярва наистина.

Кутията около диафрагмата на Стълбус беше обезопасена от няколко окто-връзки, осем телескопични кабела, които от ПНЕ често използва, за да завързват опасни престъпници. Можеха да се заключват и отключват дистанционно и веднъж пристегнати, не можеха да се премахнат без дистанционното или ъглошлайф. Веднага щом Кореноплод се наведе, окто-връзките освободиха Стълбус и се удариха в торса на началника, освобождавайки Стълбус от металната кутия, и я дръпнаха към гърдите на Кореноплод.

Лицето на Гномски се появи на обратната страна на кутията. Димната завеса си беше само това — димна завеса.

— Подполковник Кореноплод — каза тя почти без дъх от злоба, — изглежда, че вие сте жертвата.

— Д’Арвит — изруга Кореноплод и заби по металната кутия с дръжката на пистолета си. Въжетата се стягаха, докато дишането на Кореноплод не се превърна в агонизиращи изблици. Зеленика чу повече от едно ребро да се чупи. Началникът се бореше с порива да падне на колене. Магически сини искрици заиграха по торса му и лекуваха счупените кости.

Зеленика се втурна напред, за да помогне, но преди да стигне до по-висшия си офицер алармиращ бипкащ звук започна да излиза от говорителя на устройството. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силен ставаше звукът.

— Стой на страна! — изсумтя Кореноплод. — Стой на страна! Това е спусък.

Зеленика спря в стъпките си в саждите, пробивайки въздуха от безсилие. Но началникът най-вероятно беше прав. Беше чувала за спусъци за близост и преди. Джуджетата ги използваха в мините. Слагаха експлозиви в тунелите, активираха спусъка и после го пускаха, използвайки камък.

Лицето на Опал отново се появи на екрана.

— Слушай своя Юлиус, капитан Бодлива Зеленика — посъветва я феята. — Този момент изисква повишено внимание. Началникът ти е прав: шумът, който чуваш, е именно спусък за близост. Ако дойдеш прекалено близо, той ще се изпари от експлодиращия гел, зареден в металната кутия.

— Спри да даваш лекции и ни кажи какво искаш — изръмжа Кореноплод.

— Ей сега, подполковник, търпение. Грижите ви скоро ще приключат. Всъщност, те вече приключиха, така че защо не изчакате тихичко и последните ви секунди да изтекат?

Зеленика заобиколи началника, поддържайки шума постоянен, докато гърбът й не беше с лице към шахтата.

— Има път навън, началник — каза тя. — Само трябва да помисля. Трябва ми една минута да си подредя нещата.

— Нека ти помогна да си подредиш нещата — каза Гномски присмехулно, детските й черти бяха погрознели от злоба. — В момента приятелчетата ви от полицията се опитват да си пробият път с лазер. Разбира се, няма да успеят навреме. Но можеш да се обзаложиш, че старият ми приятел от училище, Вихрогон, е залепен за видеоекрана си. И какво вижда? Вижда добрата си приятелка Бодлива Зеленика очевидно да държи оръжие срещу началника си. Защо ли би искала това?

— Вихрогон ще разбере — каза Кореноплод. — Бил те е и преди.

Опал затегна окто-връзките от разстояние, принуждавайки началника да падне на колене.

— Може би щеше да разбере. Ако имаше време. Но, за съжаление, за вас времето почти изтече.

На гърдите на Кореноплод се появи дигитален таймер. Там имаше две числа. Шест и нула. Шестдесет секунди.

— Една минута живот, подполковник. Какво е усещането?

Числата започнаха да намаляват.

Тиктакането, шумът и подлото кикотене на Опал си проправяха път като с дрелка в мозъка на Зеленика.

— Изключи го, Гномски. Изключи го или, кълна се, ще…

Смехът на Опал беше невъздържим. Отразяваше се в ръкава като атакуващия вик на харпия.

— Какво ще направиш по-точно? Ще умреш редом с началника си?

Още изпуквания. Още счупени ребра. Сините искрици заобикаляха торса на Кореноплод като във вихрушка.

— Върви си сега — изсумтя Кореноплод. — Зеленика. Заповядвам ти да напуснеш.

— С цялото ми уважение, началник. Не. Това не е свършило.

— Четиридесет и осем — изпя Опал. — Четиридесет и седем.

— Зеленика! Тръгвай!

— Щях да слушам, ако бях на твое място — каза Гномски. — Има други животи в опасност. Кореноплод е вече мъртъв: защо да не спасиш някой, който може да бъде спасен?

Зеленика изстена. Още едно неизвестно във вече претрупаното уравнение.

— Кого мога да спася? Кой е в опасност?

— О, никой важен. Само няколко Кални създания.

Разбира се, помисли си Зеленика: Артемис и Бътлър. Още двама, които сложиха край на плана на Гномски.

— Какво си направила, Опал? — изкрещя Зеленика над шума от спусъка и вятъра от ядрото.

Устната на Опал увисна сякаш имитираше виновно дете.

— Страхувам се, че може да съм поставила човешките ти приятели в опасност. В този момент те крадат пакет от Интернационалната банка в Мюнхен. Ако господарят Фоул е толкова умен, колкото се предполага, няма да отвори пакета, докато не пристигне в хотел Кронски и не провери за капани. Тогава ще се активира биологическа бомба и чао-чао противни човеци. Можеш да останеш тук и да обясниш всичко: сигурна съм, че няма да отнеме повече от няколко часа да се оправиш с Министерството на вътрешните работи. Или може да опиташ да спасиш приятелите си.

В главата на Зеленика се въртяха колела. Началникът, Артемис, Бътлър. Как можеше да ги спаси? Нямаше начин да спечели.

— Ще те намеря, Гномски. Няма да има и сантиметър, в който ще си в безопасност.

— Такава злоба. А ако ти предложа път навън? Един шанс да спечелиш.

Кореноплод сега беше на колене и от устата му течеше кръв. Сините искрици бяха изчезнали, нямаше повече магия.

— Това е капан — издиша той и всяка сричка го караше да потрепва. — Не се подлъгвай отново.

— Тридесет — каза Гномски. — Двадесет и девет.

Зеленика усети как челото й пулсира срещу подплатата на каската.

— Добре, добре, Гномски. Казвай бързо. Как да спася началника.

Опал си пое дълбок драматичен дъх.

— На устройството. Има разковниче. С диаметър два сантиметра. Червената точка под екрана. Ако уцелиш това място извън зоната на спусъка, тогава ще претовариш веригата. Ако пропуснеш, дори и на косъм, тогава активираш експлодиращия гел. Равен шанс — повече, отколкото ти ми даде, Бодлива Зеленика.

Зеленика стисна зъби.

— Лъжеш. Защо би ми дала шанс?

— Не стреляй — каза Кореноплод странно спокоен. Просто излез от обхват. Върви и спаси Артемис. Това е последната заповед, която някога ще ти дам, капитане. Не смей да я игнорираш.

Зеленика се почувства сякаш всичките й сетива бяха потопени под метър вода. Всичко беше замъглено и забавено.

— Нямам избор, Юлиус.

Кореноплод се намръщи.

— Не ме наричай Юлиус! Винаги го правиш, преди да не ми се подчиниш. Спаси Артемис, Зеленика. Спаси го.

Зеленика затвори едното си око и се прицели. Лазерното полезрение не беше никак добро за този вид точност. Трябваше да го направи ръчно.

— След това ще спася Артемис — каза тя, пое си дълбоко въздух, задържа го и дръпна спусъка.

Зеленика уцели червената точка. Беше сигурна. Зарядът потъна в устройството, обхващайки металната повърхност като малък горски пожар.

— Уцелих я! — извика Зеленика на изображението на Опал. — Уцелих червената точка!

Опал сви рамене.

— Не знам. Мисля, че беше една част по-надолу. Лош късмет. Мислех това, което казах.

— Не! — изкрещя Зеленика.

Обратното броене на гърдите на Кореноплод вървеше по-бързо, летейки през числата. Сега оставаха само моменти.

Началникът с мъка се изправи на крака и вдигна визьора на каската си. Очите му бяха спокойни и безстрашни. Той се усмихна нежно на Зеленика. Усмивка, която не съдържаше обвинение. За първи път нямаше и следа от трескавия нрав по бузите му.

— Пази се — каза той и оранжев пламък се запали в центъра на гърдите му.

Експлозията изсмука въздуха от тунела, изсмуквайки кислорода. Многоцветни пламъци се вихреха като перушина на биещи се птици. Зеленика се отблъсна назад от вълна шокови вълни, силата избиваше всяко нещо от началника. Микрофиламенти се взривиха в костюма й, претоварени от жегата и силата. Цилиндровата камера на каската на Зеленика изскочи от жлеба си и се завъртя из П37.

Зеленика се носеше в шахтата като вейка в циклон. Тапите за уши се запечатаха автоматично, след като звукът от експлозията настигна взрива. Началникът беше изчезнал зад топка пламък. Нямаше го и нямаше никакво съмнение. Дори магията не можеше да му помогне сега. Някои неща не можеше да се поправят.

Вътрешността на ръкава заедно със Стълбус и Кореноплод се разпадна в облак останки и прах, части рикошираха в стените на тунела. Облакът се втурна по пътя с най-малко съпротивление, което, естествено, беше по посока на Зеленика. Тя едва успя да разтвори крилата си и да се издигне няколко метра преди летящите отломки да издълбаят дупка в стената на шахтата под нея.

Зеленика кръжеше над широкия тунел, звукът от собственото й дишане изпълваше каската. Началникът беше мъртъв. Беше немислимо. Просто така, по прищявката на отмъстителна фея. Имаше ли разковниче в устройството? Или наистина беше пропуснала мишената. Вероятно никога нямаше да узнае. Но за полицейските наблюдатели изгледаше така, сякаш тя е застреляла собствения си началник.

Зеленика погледна надолу. Под нея частици от експлозията се въртяха спираловидно към земното ядро. Когато наближиха въртящото се магмено ядро, топлината възпламеняваше всяка от тях и напълно изгаряше всичко, останало от Юлиус Кореноплод. За кратък момент частиците проблясваха в златно и бронзово като милиони звезди, падащи към земята.

Зеленика висеше там няколко минути, опитвайки се да проумее какво се случва. Не можеше. Беше прекалено ужасно. Вместо това тя замрази вината и болката и ги запази за по-късно. Точно сега имаше да изпълнява заповед. И щеше да я изпълни, дори това да беше последното нещо, което ще направи, защото това беше последната заповед, която Юлиус Кореноплод щеше да й даде.

Зеленика увеличи скоростта на крилата си и се издигна през масивната овъглена шахта. Имаше Кални създания за спасяване.