Измамата на Опал

Глава 6 Тролски ужасно

Под Атлантическия океан, две мили от крайбрежието на Кери, ирландски води

Три километра под повърхността на Атлантика, подводната совалка на ПНЕ набираше скорост през малък вулканичен изкоп към устието на подземна река. Реката водеше към полицейско летище за совалки, където пътниците от подводната совалка могат да се прехвърлят в обикновено возило.

Корабът имаше трима пътници и пилот. Пътниците бяха джудже престъпник и двама началници на затвора в Атлантида, които го транспортираха. Сламчо Челюстокопач, въпросният престъпник, имаше извънредно приповдигнат дух за някого в затворнически дрехи. Причината беше, че обжалването му най-после беше пристигнало и адвокатът му беше позитивно настроен, че всички обвинения ще бъдат свалени по технически подробности.

Сламчо Челюстокопач беше тунелно джудже, което беше изоставило мините, за да се отдаде на престъпния живот. Отмъкваше ценни предмети от Калните създания и ги продаваше на черния пазар. В последните няколко години пътищата му се пресякоха с тези на Артемис Фоул и Бодлива Зеленика и играеше ключова роля в приключенията им. Неизбежно, животът му като влакче на ужасите се срути около него, когато дългата ръка на ПНЕ се затвори. Преди да бъде отведен да излежи остатъка от присъдата си, той имаше възможност да се сбогува с човешкия си приятел.

Артемис му беше дал две неща: бележка, в която пишеше да провери информацията за заповед за обиск на пещерата му. Другото беше златен медальон, който трябваше да върне на Артемис след две години. Явно Артемис искаше да подсигури партньорството им по това време. Сламчо изучаваше медальона хиляди пъти, търсейки тайните му, докато постоянното му чоплене не износи златното покритие, за да разкрие компютърен диск отдолу. Очевидно, Артемис бе записал съобщение до себе си. Начин да върне спомените, които ПНЕ му отне.

Веднага, щом беше транспортиран в Затвора на Дълбините с максимална сигурност, Сламчо поиска да се обади на адвоката си. Когато насоченият му от държавата адвокат неохотно се появи, Сламчо го посъветва да провери данни за заповед за обиск, която беше довела до първоначалния му арест. Някак си, невероятно, данните бяха сгрешени. Според компютъра на ПНЕ, Юлиус Кореноплод бе претърсил пещерата му, преди да бъде издадена заповед. Заповедта нулира този и всички по-късни арести. Всичко, което оставаше, беше дълъг период от процеси и едно последно интервю с арестуващия офицер и Сламчо щеше да е свободно джудже.

Най-накрая денят дойде. Сламчо се возеше към Централното управление за срещата си с Юлиус Кореноплод. Феиният закон позволяваше на Кореноплод тридесет минути да изтръгне някакво признание от Сламчо. Всичко, което джуджето трябваше да направи, бе да си мълчи и до довечера щеше да яде волско къри в любимия си евтин ресторант за джуджета.

Сламчо затвори юмрука си около медальона. Нямаше съмнения в това кой дърпа конците тук. По някакъв начин Артемис бе хакнал компютъра на полицията и бе променил досието му. Калното създание го освобождаваше.

Един от надзирателите, слаб елф с атлантически хриле, си пое лигав дъх през врата и го изпусна през устата.

— Хей, Сламчо — изхриптя той. — Какво ще правиш, когато откажат обжалването ти? Ще се пречупиш ли като малко момиченце? Или ще го приемеш стоически, както трябва да го направи едно джудже?

Сламчо се усмихна, разкривайки непостижимо големия си брой зъби.

— Не се тревожи за мен, фишбой (fishboy — игра на думи). Ще изям някой от братовчедите ти тази вечер.

Обикновено само гледката на зъбите като надгробни камъни на Сламчо би накарала всеки умен коментар да замръзне, но надзирателят не беше свикнал затворниците да му отговарят.

— Дръж си голямата уста, джудже. Има много скали, които да изядеш обратно в Дълбините.

— В мечтите ти, фишбой — отвърна Сламчо, като се наслаждаваше на закачките след месеци на примирение.

Офицерът се изправи на крака.

— Вишбай. Името ми е Вишбай.

— Да, фишбой, точно това казах.

Вторият офицер, водна фея с крила като на прилеп, сгънати зад гърба му, се изкиска.

— Остави го на мира, Вишбай. Не знаеш ли с кого говориш? Това тук е Сламчо Челюстокопач. Най-известният крадец под земята.

Сламчо се усмихна, въпреки че славата не беше много хубаво нещо, когато си крадец.

— Човекът има цял списък от гениални движения, заслужаващи уважение.

Усмивката на Сламчо избледня, когато осъзна, че ще бъде обект на още шеги.

— Да, значи, първо краде трофея Джулс Римет от хората и тогава се опитва да го продаде на наш полицай под прикритие.

Вишбай седна развеселен и потърка ръце.

— Не думай. Какъв мозък! Как ли се побира в тази малка главица?

Феята закрачи наперено по пътеката на совалката и изказа репликите си така, както би го направил някой актьор.

— И така той задига част от златото на Артемис Фоул и заминава за Лос Анджелис, за да живее тихо. И искаш ли да знаеш как живее тихо?

Сламчо изстена.

— Кажи ми — изхриптя Вишбай, хрилете му не бяха способни да поглъщат въздух толкова бързо.

— На него си купува мезонет и започва да си прави колекция от откраднати академични награди.

Вишбай се смя, докато хрилете му не затвориха.

Сламчо не можеше да издържи повече. Не бива да се примирява с това; той беше на практика свободна фея, за бога.

— На него си? На него си? Мисля, че си прекарал прекалено много време под водата. Налягането ти смазва мозъка.

— Моят мозък е смазан? — каза феята. — Не съм аз този, който е прекарал няколко века в затвора. И не съм аз този, който носи намордник и окови.

Вярно беше. Престъпната кариера на Сламчо не беше точно пълен успех. Бе хващан повече пъти, отколкото беше бягал. ПНЕ беше просто прекалено напреднала технологично, за да се избегне. Може би сега беше времето да мине на чисто, докато все още можеше.

Сламчо размърда оковите, които го задържаха за перила в зоната за задържане.

— Няма да ги нося още дълго.

Вишбай отвори уста да отговори и тогава млъкна. Плазмен екран светна в червено на стенно табло. Червеното означаваше спешно. Пристигаше важно съобщение. Вишбай закачи слушалка на ухото си и обърна екрана с гръб към Сламчо. Когато съобщението пристигна, лицето му загуби всякаква следа от лекомислие. След няколко секунди върна слушалките на командното табло.

— Изглежда, ще носиш тези вериги малко по-дълго, отколкото мислеше.

Устата на Сламчо се напрегна срещу стоманения намордник.

— Защо? Какво е станало?

Вишбай почеса долната част на хрилете на врата си.

— Не трябва да ти казвам това, затворник, но подполковник Кореноплод е бил убит.

Сламчо не би могъл да бъде по-шокиран, ако го бяха свързали с мрежата на подземния свят.

— Убит? Как?

— Експлозия — каза Вишбай. — Друг полицай е главният заподозрян. Капитан Бодлива Зеленика. Тя липсва, предполага се, че е мъртва на повърхността, но това не е потвърдено.

— Изобщо не съм изненадан — каза водната фея. — Жените са твърде темпераментни за полицейска работа. Не биха се справили и с проста транспортна работа като тази.

Сламчо беше в шок. Чувстваше се сякаш мозъкът му се откачил от пристана си и се въртеше в главата му. Зеленика е убила Юлиус? Как беше възможно? Трябва да има грешка. А сега Зеленика липсваше, вероятно беше мъртва. Как можеше да се случва всичко това?

— Както и да е, — каза Вишбай — трябва да обърнем и да се върнем в Атлантида. Очевидно, малкото ти изслушване е отложено за неопределено време, докато се изчисти цялата тази бъркотия.

Водната фея удари Сламчо игриво по бузата.

— Лош късмет, джудже. Може би ще оправят документацията след няколко години.

Сламчо едва усети плесника, защото думите още проникваха в мозъка му. Няколко години. Можеше ли да понесе няколко години в Дълбините? Душата му вече плачеше за тунелите. Имаше нужда да усети мека земя между пръстите си. Вътрешностите му изпитваха нужда от груба храна, за да се пречистят. И, разбира се, имаше шанс Зеленика все още да е жива и да се нуждае от помощ. Приятел. Нямаше друга опция, освен да избяга.

Юлиус мъртъв. Не можеше да е вярно.

Сламчо мислено прелисти списъка със способностите си да избере най-добрия способ, с който да избяга. Отдавна се беше лишил от магията си заради много нарушения на правила от феината Книга, но джуджета имаха изключителни дарове, предоставени им от еволюцията. Някои от тях бяха обща култура сред Народа, но джуджетата са пословично потайна раса, която смяташе, че оцеляването й зависи от скриването на тези таланти. Беше общоизвестно, че джуджетата копаят тунели, като поглъщат земя чрез откачащите им се челюсти и изхвърлят рециклирания въздух и пръст от другия край. Повечето феи знаеха, че джуджетата могат да пият от порите си и ако не пиеха нищо за дълго време, тези пори се превръщаха във вендузи. Малко от Народа знаеха, че слюнката на джуджетата светеше и се втвърдяваше, когато беше изплюта. А никой не знаеше, че този вторичен продукт беше метанопроизвеждаща бактерия, наречена Methanobrevibacter smithii, която предотвратяваше декомпресионна болест при гмуркачи в дълбоки води. Ако трябва да сме честни, джуджетата също не го знаеха; всичко, което знаеха, беше, че в редките случаи, когато се намират дълбоко под вода, завоите не им пречеха.

Сламчо се замисли за секунда и осъзна, че има начин да комбинира всичките си таланти и да избяга оттам. Трябваше да приведе измисления си план в действие, преди да са стигнали твърде дълбоко до защитните окопи на Атлантида. Стигнеше ли подводната совалка прекалено дълбоко, нямаше да успее.

Корабът описа дълга арка, докато обърна и се насочи обратно към Атлантида. Пилотът щеше да натисне газта веднага щом излязоха от ирландските риболовни води. Сламчо започна да ближе дланите си, омекотявайки плюнката чрез дивата си коса.

Вишбай се засмя.

— Какво правиш, Челюстокопач? Почистваш се за съкилийника си?

Сламчо с радост би откачил челюстта си и си би отхапал от Вишбай, но намордникът му пречеше да я отвори достатъчно широко устата си, за да я откачи. Трябваше да се задоволи с обида.

— Може и да съм затворник, фишбой, но след десет години ще съм свободен. Ти, от друга страна, ще бъдеш грозен чистач на дъното до края на живота си.

Вишбай почеса хрилете си яростно.

— Току-що си купи шест седмици в самота, господинчо.

Сламчо намаза пръстите си с плюнка и я разнесе назад по главата си, доколкото му позволяваха оковите. Можеше да усети как космите му се втвърдяваха, затягайки се около главата му като каска. Точно като каска. Докато ближеше, Сламчо поемаше големи глътки въздух през ноздрите си и ги задържаше в себе си. Всяка глътка поемаше въздух от херметизираното пространство по-бързо, отколкото помпите можеха да го изпомпат обратно.

Надзирателите не забелязаха необичайното му поведение, а дори да го забелязаха, отдадоха го на нерви. Дълбоко дишане и оправяне. Класически признаци на нерви. И кой можеше да вини Сламчо, че беше нервен; все пак се връщаше точно на мястото, за което престъпниците сънуваха кошмари.

Сламчо ближеше и вдишваше, гърдите му се издуваха като мехове. Той усети как надолу напрежението трепти и чака да бъде освободено.

Задръж, каза си той. Ще ти трябва всяко едно балонче от този въздух.

Сега черупката на главата му се пропука звучно и ако светлините не бяха затъмнени, щеше да светне силно. Въздухът ставаше слаб и хрилете на Вишбай забелязаха, дори ако той самият не го направи. Вълнуваха се и се мятаха, докато се опитваха да поемат повече кислород. Сламчо вдиша отново, голяма глътка въздух. Плоскост от кораба иззвъня, когато напрежението нарасна.

Водната фея първа забеляза промяната.

— Хей, фишбой.

Болезненото лице на Вишбай издаваше, че с години е търпял този прякор.

— Колко пъти трябва да ти казвам?

— Добре, Вишбай, дръж си люспите. Става ли трудно за дишането тук? Не мога да си държа крилата изправени.

Вишбай докосна хрилете си. Мятаха се като отнесени от вятъра.

— Уха. Хрилете ми полудяват. Какво става тук? — той включи интеркома на командното табло на кабината. — Всичко наред ли е? Може би можем да увеличим въздушните помпи.

Гласът, който излезе, беше спокоен и професионален, но с несгрешима нотка на тревога.

— Губим тежест в зоната за задържане. В момента се опитвам да закова теча.

— Теч? — изцвърча Вишбай. — Ако загубим налягане на тази дълбочина, совалката ще се смачка като хартиена чаша.

Сламчо пое още един дълбок дъх.

— Всички в пилотската кабина — заяви гласът. — Елате през въздушния шлюз, веднага.

— Не знам — каза Вишбай. — Не бива да развързваме затворника. Този е опасен.

Опасният пое още един дъх. Този път кърмовата плоча наистина се изкриви с изпукване като от гръмотевица.

— Добре, добре. Идваме.

Сламчо протегна ръце.

— Побързай, фишбой. Не всички имаме хриле.

Вишбай прекара служебната си карта през четеца на белезниците на Сламчо. Оковите се отвориха. Сламчо беше свободен. Доколкото можеш да си свободен, когато си в затворническа подводница и три километра вода заплашват да те смачкат. Той се изправи и пое един последен дъх.

Вишбай забеляза какво прави.

— Хей, затворник, какво правиш? — попита той. — Да не изсмукваш всичкия въздух?

Сламчо се оригна.

— Кой, аз? Това е абсурдно.

Водната фея също заподозря нещо.

— Намислил е нещо. Виж, цялата му коса блести. Обзалагам се, че това едно от онези тайни изкуства на джуджетата.

Сламчо се опита да изглежда скептичен.

— Какво? Изсмукване на въздух и блестящи косми? Не съм изненадан, че сме го запазили в тайна.

Вишбай присви очи към него. Очите му бяха зачервени, а речта му — неясна от липсата на кислород.

— Намислил си нещо. Протегни ръце.

Да бъде окован отново не беше част от плана. Сламчо се престори на слаб.

— Не мога да дишам — каза той и се опря на стената. — Надявам се да не умра под вашия арест.

Това изявление предостави достатъчно голямо разсейване, за да глътне още една голяма глътка въздух. Плочата на кърмата се нагъна навътре и сребърна линия се пропука през боята. Червени светлини, отбелязващи налягането, засияха над цялото отделение.

Гласът на пилота прозвуча силно от говорителите.

— Влизайте вътре — изкрещя той без вече и следа спокойствие. — Тя ще се смачка.

Вишбай грабна Сламчо за яката.

— Какво направи, джудже?

Сламчо падна на колене и отвори капака в задната част на затворническия комбинезон. Събра крака под себе си, готов да се размърда.

— Слушай, Вишбай — каза той. — Ти си слабоумен, но не си лош, така че прави, каквото ти казва пилотът и влизай вътре.

Хрилете на Вишбай се метнаха слабо, търсейки въздух.

— Ще умреш, Челюстокопач.

Сламчо му намигна.

— Бил съм мъртъв и преди.

Сламчо не можеше повече да задържа газовете. Червата му се разтегнаха като балонено животно на магьосник. Той сгъна ръце пред гърдите си, насочи обвитата си глава към отслабналата плоча и освободи газовете.

Получената емисия разклати подводницата до самите й нитове, запращайки Сламчо като ракета през трюма. Той се тресна през плочата на кърмата, плесна се точно в центъра на линията на повредата, удряйки се право през нея. Скоростта му го запрати в океана може би половин секунда преди рязката смяна на налягането да наводни стаята на подводната совалка. Половин секунда по-късно задната част се смачка като топка използван станиол. Вишбай и партньорът му се бяха измъкнали в пилотската кабина точно навреме.

Сламчо скочи към повърхността, поток от пуснати газови мехурчета го избутваше със скорост от няколко възела. Дробовете му се хранеха с хванатия въздух в храносмилателния тракт, а светещата каска от плюнка на главата му изпрати корона от зеленикава светлина да осветява пътя му.

Разбира се, тръгнаха след него. Вишбай и партньорът му бяха амфибийни жители на Атлантида. Веднага след като отстраниха останките на задното отделение, надзирателите освободиха въздушния шлюз и загребаха след своя беглец. Но нямаха шанс; Сламчо беше зареден с газ, а те имаха само крила и плавници. Каквото и оборудване за преследване да имаха, то беше на дъното на океана, заедно със задното отделение, а резервните двигатели на пилотската кабина едва надбягваха рак.

Надзирателите от Атлантида можеха само да наблюдават как заложникът им стреля дюзи към повърхността и им се присмива с всяко балонче от задните си части.

Телефонът на Бътлър се беше раздробил на пластични чипове и жици от падането от хотелския прозорец. Това означаваше, че Артемис не може да му се обади, ако се нуждаеше от спешна помощ. Телохранителят паркира паралелно Хамъра пред първия магазин на Фонетикс, който видя, и купи триобхватен телефон и радио за кола. Бътлър активира телефона по пътя за летището и набра номера на Артемис. Без успех. Телефонът беше изключен. Бътлър затвори и опита с имението Фоул. Нямаше никого вкъщи и нямаше съобщения.

Бътлър вдиша дълбоко, остана спокоен и натисна ускорителя до дупка. Карането до летището му отне по-малко от десет минути. Телохранителят не си направи труда да върне Хамъра на паркинга на агенцията за наем на коли и предпочете да го изостави в зоната за сваляне на пътници. Щяха да го вдигнат, а той щеше да бъде глобен, но в момента не му се налагаше да се тревожи за това.

Следващият самолет за Ирландия беше изцяло запазен и Бътлър плати на един полски бизнесмен две хиляди евро за билета му първа класа и четиридесет минути по-късно Бътлър беше на совалката Еър Лингус на път за Дъблинското летище. Продължи да опитва номера на Артемис, докато запалиха двигателите, и включи телефона отново веднага щом колелата докоснаха земята.

Беше се стъмнило, когато напусна терминала за пристигащи. Беше изминал по-малко от половин ден, откакто бяха разбили депозитния сейф в Международната банка в Мюнхен. Беше невероятно колко много неща могат да се случат за толкова кратко време. И все пак, когато работиш за Артемис Фоул Втори, невероятното беше почти ежедневно явление. Бътлър беше с Артемис от деня на раждането му, само преди четиринадесет години, а през това време беше въвлечен в повече фантастични ситуации, отколкото средноаритметичния президентски телохранител.

Семейното Бентли беше паркирано на престижно ниво на паркинг за кратки престои. Бътлър пъхна новия си телефон в радиото за кола и отново опита телефона на Артемис. Нямаше късмет. Но когато влезе дистанционно в пощата на имението Фоул, там имаше съобщение. От Артемис. Бътлър затегна хватката си около кожената тапицерия на волана. Беше жив. Момчето поне беше живо.

Съобщението започна достатъчно добре, след което пое решително странен обрат. Артемис твърдеше, че е невредим, но може би страдаше от посттравматичен стрес или сътресение, защото младият господар на Бътлър също твърдеше, че феите са отговорни за странната ракета. Една фея, ако трябва да сме точни. И сега беше в компанията на елф, който явно беше съвсем различен тип от феята. И не само това, а елфът бил стара приятелка на име Зеленика, която били забравили. А другата фея била стар враг, който не можели да си спомнят. Всичко беше много странно. Бътлър заключи, че Артемис има скрито съобщение за него зад това лудо криволичене. Трябваше да анализира записа веднага, щом се върнеше в имението Фоул.

Тогава записът се превърна в развиваща се драма. Още играчи влязоха в обсега на микрофона на Артемис. Набедената фея, Опал, и телохранителите й се присъединиха към групата. Разменяха се заплахи и Артемис се опита да изговори пътя си навън. Не се получи. Ако Артемис имаше недостатък, то той беше, че се опитва да контролира всички, дори в кризисни ситуации. Феята, Опал, или която всъщност да беше, определено не обичаше да й запушват устата. Изглеждаше, че се смята за равна на Артемис, ако не и по-висша. Тя заповяда да накарат Артемис да млъкне по средата на изречението и заповедта й се изпълни незабавно. Бътлър изпита момент на ужас, докато феята не изясни, че Артемис не е мъртъв, а просто зашеметен.

Новата съюзница на Артемис също беше зашеметена, но не и преди да научи за драматичния план на феята. Нещо, свързано с Единадесетте чудеса и тролове.

— Не може да е истина — промърмори Бътлър и отби от магистралата в изхода за имението Фоул.

За обикновения минувач щеше да изглежда, че няколко от стаите на имението в края на пътя са заети, но Бътлър знаеше, че на тези крушки е сложен таймер и се сменяха на равни интервали. Имаше дори стерео система, свързана към всяка от стаите, която включваше записи на гласове в различните части на къщата. Всички мерки, за да се избегнат обикновени крадци. Никои от които, Бътлър знаеше, щеше да отблъсне професионален крадец.

Телохранителят отвори електрическите порти и подкара бързо по каменистата алея. Паркира колата директно пред вратата, без да си прави труда да я остави под подслона на двойния гараж. Извади кобур с пистолет от магнитна лента изпод шофьорската седалка. Беше възможно похитителите да са изпратили някого. И той можеше вече да е вътре в имението.

Веднага щом отвори вратата, Бътлър разбра, че нещо не е наред. Вторичното тридесетсекундно отброяване на алармата трябваше веднага да започне, но не го направи. Това беше, защото цялата кутия беше обвита в някакво блестящо пукащо вещество като стъклопласт. Бътлър го докосна внимателно. Веществото светеше и изглеждаше почти органично.

Бътлър прекоси антрето, придържайки се към стените. Погледна към тавана. Зелени светлини блещукаха в сенките. Поне охранителните камери все още работеха. Дори ако посетителите на имението си бяха отишли, можеше да ги види на охранителните записи.

Ботушът на телохранителя избърса нещо. Той погледна надолу. Голяма кристална купа лежеше на килима, останките от ягодов пудинг се спускаха на дъното й. До нея лежеше парче станиол, обвито в сос. Гладен похитител? Метър и половина по-надолу намери празна бутилка от шампанско „Мое“ и опустошен пилешки скелет. Колко точно нарушители имаше тук?

Останките от храна оформяха диря, която водеше до кабинета. Бътлър я последва нагоре по стълбите, като стъпи на полуизядена говежда пържола, две парчета плодова торта и останки от целувки. Светлина осветяваше входа на кабинета и хвърляше сянка в коридора. Имаше някого в кабинета. И то не много висок. Артемис?

Надеждите на Бътлър нараснаха, когато чу гласа на работодателя си, но изчезнаха също толкова бързо. Той разпозна тези думи; самият той ги беше слушал в колата. Нарушителят беше пуснал записаното съобщение на записвачката.

Бътлър се промъкна в кабинета, стъпвайки толкова леко, че и елен не би чул звука от стъпките му. Дори в гръб, този нарушител беше странно приятелче. Изглежда, цялото му тяло беше обвито с диви косми, които изглеждаха като живи и се движеха независимо. Беше висок едва метър, с нисък и набит торс и дебели мускулести крайници. Главата му беше обвита в шлем от същото светещо вещество, в което бе обвита и кутията на алармата. Нарушителят носеше син гащеризон с капак на задните части. Капакът беше наполовина разкопчан, давайки на Бълтър гледката на космат заден край, който изглеждаше обезпокояващо познат.

Записаното съобщение вървеше към своя край.

Абдукторът на Артемис обясняваше на момчето какво му предстоеше.

— О, да — каза тя. — Имах ужасен малък план, подготвен за Вихрогон — нещо грандиозно, включващо Единадесетте чудеса. Но сега виждам, че вие го заслужавате повече.

— Колко ужасен? — попита новата съюзница на Артемис, Зеленика.

— Тролски ужасен — отговори Опал.

Нарушителят на имението Фоул издаде силен изсмукващ звук, а после изхвърли останките на цяло агне.

— Не е добре — каза той. — Изобщо не отива на добре.

Бътлър извади оръжието си и го насочи прямо към нарушителя.

— Става и по-зле — каза той.

Бътлър настани нарушителя в един от кожените фотьойли в кабинета и после придърпа втори стол, за да е лице в лице с него. Отпред малкото създание изглеждаше дори по-странно. Лицето му общо взето беше маса косми като жици с лице и уста.

— Не ми казвай — въздъхна Бътлър. — Ти си елф.

Създанието се изправи.

— Как смееш? — изплака той. — Аз съм джудже и ти много добре го знаеш.

Бътлър помисли отново за странното съобщение на Артемис.

— Нека позная. Преди съм те познавал, но някак съм забравил. О, да. Феината полиция е изтрила паметта ми.

Сламчо се оригна.

— Правилно. Не си толкова бавен, колкото изглеждаш.

Бътлър надигна пистолета си.

— Взе още е насочен, така че по-малко говорене, малки човече.

— Извинявай, не осъзнавах, че сега сме врагове.

Бътлър се наведе напред в стола си.

— Били сме приятели?

Сламчо се замисли.

— Първоначално, не. Но мисля, че ме обикна заради чара и благородния ми характер.

Бътлър подсмръкна.

— И лична хигиена?

— Това не е честно — възрази Сламчо. — Имаш ли идея какво трябваше да направя, за да дойда дотук? Избягах от подводница и плувах няколко мили в смразяващо студена вода. Тогава трябваше да пробия при ковач в Западна Ирландия, в единственото място, където все още имат ковачи, и да си сваля намордника. Не питай. Тогава се рових из цялата страна, за да разбера истината за тази работа. И когато стигнах дотук, едно от малкото Кални създания, които не искам да изям, насочва пистолет към мен.

— Задръж една минута — каза Бътлър. — Трябва да си взема кърпичка да си избърша очите.

— Не вярваш на нищо от това, нали?

— Дали вярвам във феина полиция и феини конспирации и тунелни джуджета? Не, не вярвам.

Сламчо бавно бръкна в якето си и извади позлатения компютърен диск.

— Може би това ще проясни ума ти.

Бътлър включи един от лаптопите на Артемис, като се увери, че устройството не е свързано към друг компютър чрез жица или инфрачервено излъчване. Ако този диск съдържаше вирус, тогава щяха да загубят само един хард драйв. Той изчисти диска със спрей и парцал и го вкара в мултидрайва.

Компютърът поиска парола.

— Този диск е заключен — каза Бътлър. — Каква е паролата?

Сламчо повдигна рамене с френска багета във всяка ръка.

— Хей, не знам. Това си е дискът на Артемис.

Бътлър се намръщи. Ако това беше дискът на Артемис, тогава и неговата парола трябва да го отключи. Той въведе три думи: „Aurum est potestas“ — „Златото е могъщество“. Семейното мото. След секунди иконата на заключения диск беше заменена от прозорец с две папки. Преди телохранителят да отвори някоя от двете, той направи проверка за вируси, за всеки случай. Проверката беше отрицателна. Чувствайки се странно нервен, Бътлър отвори папката със своето име на нея. В нея имаше повече от сто файла. Предимно текстови файлове, но също имаше и видео. Най-големият файл беше озаглавен първо виж мен. Бътлър кликна два пъти върху този файл.

Малък плейър се отвори на екрана. На изображението Артемис беше седнал точно на същото бюро, на което беше поставен лаптопа. Странно. Бътлър кликна на триъгълника „пусни“.

— Здравей, Бътлър — каза гласът на Артемис или много добре обигран фалшификат. — Ако гледаш това, значи добрият ни приятел господин Члюстокопач е дошъл.

— Чу ли това? — изплю Сламчо през пълната си с хляб уста. — Добрият приятел господин Челюстокопач.

— Тихо!

— Всичко, което си мислиш, че знаеш за тази е планета, е на път да се промени — продължи Артемис. — Хората не са единствените съзнателни същества на тази Земя, всъщност, дори не сме и най-технологично развитите. Под повърхността има няколко вида феи. Повечето са вероятно примати, но не съм имал възможността да проведа медицински прегледи все още.

Бътлър не можеше да скрие нетърпението си.

— Моля те, Артемис. Карай по същество.

— Но повече за това друг път — каза Артемис, сякаш го беше чул. — Има вероятност да гледаш това във времена на опасност и трябва да те въоръжа с всичкото знание, което сме събрали по време на приключенията ни с Полицията на Нисшите елементи.

„Полицията на Нисшите елементи?“, помисли си Бътлър. Това е фалшиво. Някак си това е фалшиво.

Отново, Артемис от видеото сякаш прочете мислите му.

— За да затвърдя фантастичните факти, които съм на път да разкрия, ще кажа една дума. Само една. Дума, която не е възможно да знам, овен ако ти не си ми я казал. Нещо, което ми каза, докато умираше, преди Бодлива Зеленика да те излекува с магията си. Каквото щеше да ми кажеш, ако лежеше мъртъв, стари приятелю. Каква щеше да е едничката дума, която щеше да ми кажеш?

„Ще ти кажа първото си име“, помисли си Бътлър. Нещо, което само други двама на света знаеха. Нещо напълно забранено по етикета на телохранителите, освен ако не е твърде късно, за да има значение.

Артемис се наведе към камерата.

— Името ти, стари приятелю, е Домовой.

Главата на Бътлър се олюля. Боже мой, помисли си той. Вярно е, всичко е вярно.

Нещо започна да се случва в мозъка му. Несвързани изображения преминаваха през подсъзнанието му, освобождавайки потиснати спомени. Фалшивото минало беше пометено от заслепяващата истина. Електричество премина през черепа му, докато съединяваше точките и изясняваше всичко. Всичко имаше смисъл сега. Чувстваше се стар, защото лечението го беше състарило. Понякога му беше трудно да диша, защото кевларени нишки бяха зашити над раната на гърдите му. Спомни си отвличането на Зеленика и гоблинската революция на Буа Кел. Спомни си Зеленика и Юлиус, кентавърът Вихрогон и, разбира се, Сламчо Челюстокопач. Нямаше нужда да чете останалите файлове, една дума беше достатъчна. Спомни си всичко.

Бътлър погледна джуджето с нови очи. Всичко беше толкова познато сега. Вибриращите къдрици коса, позицията със сгънатите крака, миризмата. Той се изстреля от стола си през стаята до Сламчо, който беше зает да напада минихладилника на кабинета.

— Сламчо, стар разбойник такъв. Радвам се да те видя.

— Сега си спомня — каза Сламчо, без да се обръща. — Имаш ли нещо да кажеш?

Бътлър погледна към отворения капак.

— Да. Не насочвай това нещо към мен. Виждал съм щетите, които може да нанесе.

Усмивката на телохранителя замръзна на лицето му, след като си спомни един детайл от съобщението на Артемис.

— Юлиус Кореноплод. Чух нещо за бомба.

Сламчо се обърна. Брадата му беше напоена с коктейл от млечни продукти.

— Да. Юлиус е мъртъв. Не мога да повярвам. Гонеше ме от толкова години.

Бътлър усети, че на раменете му се стоварва уморителна тежест. Беше изгубил прекалено много другари през годините.

— И още повече — продължи Сламчо. — Зеленика е обвинена в убийството му.

— Това е невъзможно. Трябва да ги намерим.

— Ето това е приказка — каза джуджето и затръшна вратата на хладилника. — Имаш ли план?

— Да. Да намерим Артемис и Зеленика.

Сламчо извъртя очи.

— Истински гений. Цяло чудо е, че ти трябва Артемис.

Сега, когато джуджето се беше заситило, двамата събрали се отново приятели седнаха на масата за конференции и започнаха да наваксват.

Докато говореха, Бътлър чистеше пистолета си. Често правеше така в стресови ситуации. Беше успокояващо.

— Значи, Опал Гномски някак си бяга от затвора и съставя този сложен план, за да си отмъсти на всички, които са я вкарали там. И не само това, но и натопява Зеленика да поеме вината.

— Да ти напомня на някого? — попита джуджето.

Бътлър избърса дългата част на своя зигзауър.

— Артемис може да е престъпник, но не е зъл.

— Кой е казвал нещо за Артемис?

— Ами ти, Сламчо? Защо Опал не се опита да убие и теб?

— Е… — въздъхна джуджето, вечният мъчник. — ПНЕ не включи моето участие. Не може гордите офицери на нашата полицейска сила да бъдат опетнени от отношенията си с известен престъпник.

Бътлър кимна.

— Има логика. Значи си в безопасност засега и Артемис и Зеленика са живи. Но Опал е планирала нещо за тях. Нещо, свързано с тролове и Единадесетте чудеса. Някакви идеи?

— И двамата знаем за троловете, нали така?

Бътлър пак кимна. Не отдавна той се беше бил с трол. Без съмнение най-трудната битка, в която беше попадал. Не можеше да повярва, че ПНЕ са успели да изтрият това от паметта му.

— А Единадесетте чудеса?

— Единадесетте чудеса е увеселителен парк в стария град на Убежище. Феите са обсебени от Калните създания, затова един малоумен милиардер реши, че ще е чудесна идея да построи умалени версии на човешките чудеса по света и да ги събере на едно място. Беше добре за няколко години, но мисля, че гледането на тези сгради припомняше на Народа колко им липсва повърхността.

Бътлър сканира списък в главата си.

— Но на света има само седем чудеса.

— Преди бяха единадесет — каза Сламчо. — Довери ми се, имам снимки. Както и да е, паркът сега е затворен. Целият този район на града е затворен от години, тунелите не са безопасни. И цялото място избуява от тролове. — Той млъкна внезапно, когато ужасът от казаното го настигна. — О, богове. Тролове.

Бътлър започна бързо да сглобява оръжието си.

— Трябва веднага да слезем долу.

— Невъзможно — каза Сламчо. — Дори не мога да започна да си мисля как.

Бътлър довлече джуджето на крака и го избута към вратата.

— Може би не. Но познаваш някого. Хората в твоя бизнес винаги познават някого.

Сламчо стисна зъби и се замисли.

— Знаеш ли, има един. Елф, който дължи живота си на Зеленика. Но каквото и да го убедя да направи за нас, няма да бъде легално.

Бътлър грабна чанта с оръжия от един шкаф.

— Хубаво — каза той. — Незаконното е винаги по-бързо.