Измамата на Опал

Глава 11 Последно сбогом

Е7, град Убежище

Щом пристигнаха в Убежище, отряд пехотинци приземи совалката, за да подсигури затворниците. Полицаите се качваха наперено на борда и ръмжаха заповеди. Но когато забелязаха Бътлър, кокетността им се изпари като дъждовни капки на горещата магистрала. Бяха им казали, че човекът е голям. Но това беше повече от голямо. Чудовищно. Като планина.

Бътлър се усмихна извинително.

— Не се тревожете, малки феи. Имам този ефект и над повечето хора.

Полицаите въздъхнаха заедно от облекчение, когато Бътлър се съгласи да тръгне с тях без възражения. Вероятно можеха да го приспят, ако ги нападнеше, но тогава огромното Кално създание можеше да премаже някого.

Задържаните бяха поставени в административния салон на летището за совалки, гонейки няколко мърморещи адвокати и бизнесфеи. Всичко беше много любезно: хубава храна, чисти дрехи (като изключим Бътлър) и устройства за забавление. Но въпреки това бяха под стража.

След половин час Вихрогон влетя в салона.

— Зеленика! — каза той и уви косматата си ръка около елфа. — Толкова се радвам, че си жива.

— Аз също, Вихрогоне — усмихна се Зеленика.

— Едно здравей няма да навреди — каза мрачно Сламчо. — Как си, Сламчо? От много време не сме се виждали, Сламчо. Ето ти медала, Сламчо.

— Да, вярно — каза Вихрогон и уви другата си космата ръка около също толкова косматото джудже. — И аз се радвам да те видя, Сламчо, въпреки че потопи една от подводниците ми. И не, няма медал.

— За подводницата — възрази Сламчо. — Ако не го бях направил, сега костите ви щяха да заровени под стотици милиони тонове разтопено желязо.

— Имаш право — отбеляза кентавърът. — Ще го спомена на изслушването ти.

Той се обърна към Артемис.

— Виждам, че си успял да измамиш заличаването на паметта, Артемис.

Артемис се усмихна.

— Нещо хубаво за всички нас.

— Наистина. Никога повече няма да правя грешката да ти изтривам спомените отново. — Той взе ръката на Артемис и я стисна топло. — Ти беше приятел на Народа. Ти също, Бътлър.

Телохранителят седеше прегърбен на дивана с лактите върху коленете си.

— Можеш да ми се отплатиш, като построиш стая, в която да мога да стоя изправен.

— Съжалявам за това — извини се Вихрогон. — Нямаме стаи за хора с твоя размер. Суул иска всички ви тук, докато историята ви бъде потвърдена.

— Как вървят нещата? — попита Зеленика.

Вихрогон извади папка изпод блузата си.

— Всъщност, не би трябвало да съм тук, но си помислих, че ще поискате актуализация.

Те се събраха около масата, докато Вихрогон подреждаше докладите.

— Открихме братята Калкан на стените на шахтата. Изпяха си всичко като вонящи червеи — толкова с лоялността към работодателя. Криминалистите събраха достатъчно парчета от стелтовата совалка, за да докажат съществуването й.

Зеленика плесна с ръце.

— Това е, тогава.

— Не е херметическа — поправи я Артемис. — Без Опал пак могат да ни изкарат виновни за всичко. Калкан може да лъжат, за да ни защитят. Хванахте ли я?

Вихрогон стисна юмруци.

— Е, да и не. Спасителната й кабина беше повредена от взрива и успяхме да я проследим. Но когато стигнахме мястото на взрива на повърхността, тя беше изчезнала. Прокарахме топлинен скенер на района и намерихме стъпките на Опал. Проследихме ги до малка селска домашна ферма във винения регион около Бари. Всъщност, можем да я видим чрез сателит, но вмъкването отнема време да се организира. Наша е и ще я хванем, но може да отнеме около седмица.

Лицето на Зеленика се смрачи от ярост.

— По-добре да се наслаждава на тази седмица, защото ще е най-хубавата от края на живота й.

Около Бари

Корабът на Опал Гномски се разби на повърхността и от пропукания му генератор течеше плазма на бучки. Опал беше наясно, че за Вихрогон тази плазма беше по-услужлива и от пътека от стрелки. Трябваше възможно най-бързо да се махне от кораба и да отиде някъде, където да остане незабелязана, докато получи достъп до капиталите си.

Тя напусна летището и измина близо петнадесет километра, когато двигателите й отказаха и това я принуди да кацне в едно лозе. Когато се запрепъва да излезе от кабината, Опал откри, че висока жена с тен към четиридесетте я чака с лопата и разярено изражения на лицето.

— Това са моите лозя — каза жената на италиански. — За коя се мислиш да кацаш тук с малкия си самолет и да унищожаваш всичко, което имам?

Опал мислеше бързо.

— Къде е семейството ти? — попита тя. — Съпругът ти?

Жената издуха кичур коса от очите си.

— Нямам семейство. Нито съпруг. Обработвам лозята сама. Последната от рода съм. Тези лозя значат повече от собствения ми живот и със сигурност значат повече за мен от теб.

— Ти не си сама — каза Опал с омайния глас на феината хипноза. — Сега имаш мен. Аз съм твоята дъщеря, Белинда.

Защо не, помисли си тя. Щом проработи веднъж…

— Бел-инда? — произнесе бавно жената. — Имам дъщеря?

— Точно така — съгласи се Опал. — Белинда. Забрави ли? Обработваме лозята заедно. Помагам ти да правиш виното.

— Помагаш ми?

Опал се намръщи. Хората никога не схващаха нещо от първи път.

— Да — каза тя, едва скривайки нетърпението си. — Помагам ти. Работя заедно с теб.

Очите на жената изведнъж се изчистиха.

— Белинда. Защо стоиш там? Вземи лопата и изчисти тази бъркотия. Когато приключиш тук, трябва да приготвиш вечеря.

Сърцето на Опал пропусна един удар. Ръчен труд? Едва ли. Другите хора правеха такива неща.

— Като се замисля — каза тя, като се опита да я хипнотизира отново. — Аз съм разглезената ти дъщеря Белинда. Никога не ми позволяваш да работя, защото кожата на ръцете ми загрубява. Пазиш ме за богат съпруг. — Това би трябвало да се погрижи за нея. Щеше да се крие при тази жена няколко часа и после да избяга в града.

Но сега Опал получи изненада.

— Това е моята Белинда — каза жената. — Вечната мечтателка. Сега, вземай лопатата, момиче, или ще си легнеш гладна.

Бузите на Опал моментално се зачервиха.

— Не ме ли чу, старуха такава? Аз не върша физическа работа. Ти ще ми служиш. Това е целта на живота ти.

Италианката се доближи до малката си дъщеря.

— Слушай сега, Белинда. Опитвам се да не слушам как тези отровни думи излизат от устата ти, но е трудно. Двете обработваме лозята, винаги е било така. Сега, взимай лопатата или ще те заключа в стаята ти със сто картофа да обелиш и да не изядеш нито един.

Опал онемя. Не можеше да разбере какво се случва. Дори хората със силни умове се поддаваха на хипнозата. Какво ставаше тук?

Простата истина беше, че Опал беше твърде умна, дори за себе си. Като постави човешка хипофизна жлеза в черепа си, тя напълно се хуманизира. Постепенно човешкият хормон на растежа надмогна магията в организма й. С лошия си късмет, Опал бе използвала и последната си капка магия, за да убеди тази жена, че е нейна дъщеря. Сега беше останала без магия и, на практика, затворничка в лозето на италианската дама. Още повече, беше принудена да работи, а това беше по-лошо дори от това да лежи в кома.

— Побързай! — извика жената. — По новините казаха, че ще вали, а имаме много работа.

Опал взе лопатата и опря острието в сухата земя. Беше по-висока от нея, а дръжката й беше износена и на дупки.

— Какво да правя с тази лопата?

— Пропукай земята с острието, после изкопай напоителен изкоп между тези две асми. И след вечеря искам да измиеш на ръка малко от прането, което взех тази седмица. От Кармин е, а знаеш как пере той. — Жената направи гримаса и не остави на Опал съмнение за състоянието на дрехите на този Кармин.

Италианската жена взе втора лопата и започна да копае до Опал.

— Не се мръщи така, Белинда. Работата гради характера. След още няколко години ще го разбереш.

Опал завъртя лопатата и с жалък удар по земята повдигна едва късче пръст. Ръцете й се измъчиха само от държането на инструмента. След един час щеше да се превърне в торба от болки и пришки. Може би ПНЕ щеше да дойде и да я отведе.

Желанието й се изпълни, но не по-рано от седмица, а дотогава ноктите й станаха кафяви и изпочупени, а кожата й бе покрита с белези. Бе обелила безброй картофи и се подчиняваше на всяка заповед на новата си майка. Опал направо се ужаси, когато разбра, че осиновителите й държат прасета и че чистенето на кочината беше още едно от привидно безкрайните й задължения. Когато отрядът по Изтеглянето дойде за нея, тя беше почти щастлива да ги види.

Е7, град Убежище

Церемонията по погребението на Юлиус Кореноплод се състоя в деня, след като Артемис и Зеленика пристигнаха в Убежище. Всички от Полицията се появиха на церемонията за предаването. Всички, но не и капитан Бодлива Зеленика. Подполковник Суул й забрани да се появява на церемонията, дори под въоръжена охрана. Разследващият Трибунал все още не беше взел решението си, а докато това станеше, Зеленика си оставаше заподозряна в убийство.

И така, Зеленика стоеше в административния салон и гледаше церемонията по изпращането на големия екран. От всичко, което й бе причинил Суул, това беше най-лошото. Юлиус Кореноплод беше най-близкият й приятел, а тя гледаше погребението му на екран, докато всички по-висши стояха и се правеха на тъжни за пред камерите.

Тя закри лицето си с ръце, когато започнаха да спускат празния ковчег в богато украсения съд за разлагане. След шест месеца костите и меката тъкан щяха да бъдат напълно разнебитени и останките му щяха да наторят земята.

Сълзи протекоха измежду пръстите на Зеленика и потекоха надолу по ръцете й.

Артемис седна до нея и постави леката си ръка на рамото й.

— Юлиус щеше да се гордее с теб. Убежище е тук днес заради това, което направи.

Зеленика подсмръкна.

— Може би. Може би, ако бях малко по-умна, Юлиус също щеше да бъде тук.

— Може би, но аз не мисля така. Мислих за това и не е имало път навън от онази шахта. Не и без предварително знание.

Зеленика свали ръцете си.

— Благодаря, Артемис. Хубаво е, че го казваш. Не омекваш, нали?

Артемис беше откровено объркан.

— Честно, не знам. Част от мен иска да бъде престъпник, а друга — да бъде нормален тийнейджър. Чувствам се сякаш имам две несъвместими личности и глава, пълна със спомени, които не са напълно мои все още. Странно чувство е да не знаеш точно кой си.

— Не се тревожи, Кално създание — каза Зеленика. — Ще те държа под око, за да се уверя, че се движиш в правия път.

— Имам двама родители и телохранител, които вече се опитват да направят това.

— Тогава, може би е време да им позволиш.

Вратата на салона се плъзна и отвори и Вихрогон затопурка развълнувано вътре, последван от началник Суул и няколко работника. Очевидно, Арк не беше толкова ентусиазиран да бъде в стаята като кентавъра и беше довел останалите офицери в случай че Бътлър се раздразнеше.

Вихрогон сграбчи Зеленика за раменете.

— Чиста си — засия той. — Трибуналът гласува седем на един в твоя полза.

Зеленика се намръщи на Суул.

— Нека позная кой е бил единият.

Суул се наежи.

— Аз все още съм ваш висшестоящ, Бодлива Зеленика. Искам да видя това да си проличава в отношението ви. Може и да се измъкнахте от това обвинение, но от сега ще ви наблюдавам като ястреб.

Сламчо размаха пръсти пред лицето на Вихрогон.

— Хей, пони. Ето тук. Ами аз? Свободно джудже ли съм?

— Е, Трибуналът реши да те погне за голямата автомобилна кражба.

— Какво? — запъна се Сламчо. — След като спасих целия град!

— Но — продължи Вихрогон. — Имайки предвид времето, което би отнело за незаконно претърсване, решиха да ти обявят равен. Съжалявам, но няма медал.

Сламчо плесна ханша на кентавъра.

— Не можеше ли просто да го кажеш? Трябваше да разтягаш локуми.

Зеленика не беше престанала да се мръщи на Суул.

— Нека ви кажа какво ми каза Юлиус малко преди да загине — каза тя.

— Моля ви — отвърна Суул, сарказмът направо капеше от думите му. — Намирам за невероятно всичко, което кажете.

— Юлиус ми каза, малко или много, че работата ми е да служа на Народа и че трябва да го правя по всеки възможен начин.

— Умна фея. Надявам се, имате намерение да уважите тези думи.

Зеленика отлепи полицейската значка от рамото си.

— Имам. С вас, дебнейки ме зад гърба по времето на всяка моя смяна, няма да мога да помогна на никого, затова реших да го направя сама. — Тя постави значката си на масата. — Напускам.

Суул се изкиска.

— Ако това е блъф, няма да сработи. Ще се радвам да се отърва от теб.

— Зеленика, не го прави — умоляваше я Вихрогон. — Силите имат нужда от теб. Аз имам нужда от теб.

Зеленика потупа хълбока му.

— Те ме обвиниха в убийството на Юлиус. Как бих могла да остана. Не се тревожи, стари приятелю. Няма да съм далеч. — Тя кимна на Сламчо. — Идваш ли?

— Какво, аз ли?

Зеленика се усмихна.

— Сега си свободно джудже, а всеки частен детектив има нужда от партньор. Някой с връзки в подземния свят.

Гърдите на Сламчо се надигнаха.

— Сламчо Челюстокопач, частен детектив. Харесва ми. Хей, не съм помощник, нали? Защото помощниците винаги си го получават.

— Не. Ти си пълноправен партньор. Каквото изкараме, делим.

Тя се обърна към Артемис.

— Отново успяхме, Кално създание. Спасихме света или поне попречихме на два свята да се сблъскат.

Артемис кимна.

— Не става по-лесно. Може би някой друг трябва да се пробва.

Зеленика го удари закачливо по ръката.

— Че кой друг има нашия стил? — Наведе се и прошепна. — Ще държим връзка. Може би ще се поинтересуваш от малко консултантска работа?

Артемис повдигна една вежда и кимна леко. Това беше целият отговор, който й трябваше.

Бътлър обикновено ставаше, за да каже довиждане, но в момента трябваше да се задоволи с коленичене.

Зеленика едва се виждаше в прегръдката му.

— До следващата криза — каза тя.

— Или може просто да ни посетиш — отвърна той.

— Получаването на виза, когато си цивилен, е много по-трудно.

— Сигурна ли си за това?

Зеленика се намръщи.

— Не. Разкъсана съм. — Тя кимна на Артемис. — Но кой не е?

Артемис удостои Суул най-презрителния си поглед.

— Поздравления, подполковник, успяхте да отчуждите най-добрия офицер на ПНЕ.

— Слушай, човеко — започна Суул, но Бътлър изръмжа и думите замръзнаха в гърлото на началника. Гномът бързо се скри зад един едър офицер.

— Изпратете ги вкъщи. Сега.

Офицерите извадиха пистолетите си, прицелиха се и стреляха. Сачма с приспивателно се заби във врата на Артемис и се разтвори на секундата. Офицерите не рискуваха и застреляха Бътлър с четири.

Артемис чу как Зеленика възрази, докато зрението му се замъгляваше като импресионистична картина. Като Феиния крадец.

— Това не беше необходимо, Суул — каза тя и подхвана Артемис за лакътя. Вече са виждали шахтата. Можеше да ги върнеш в съзнание.

Гласът на Суул звучеше сякаш идваше от дъното на кладенец.

— Не поемам рискове, капитане — искам да кажа, госпожице Зеленика. Човеците са буйни създания по природа, особено когато се транспортират.

Артемис усети ръката на Зеленика върху гърдите си. Под сакото му, тя пъхна нещо в джоба му. Но не можеше да попита какво е, защото езикът не го слушаше. Всичко, което можеше да прави с устата си, бе да диша. Той чу тупване зад себе си.

Бътлър го няма, заключи той. Останах само аз.

Тогава и той припадна.

Имението Фоул

Артемис постепенно се събуди. Чувстваше се добре и отпочинал и всичките му спомени бяха на мястото си. И пак, може би не бяха. Как щеше да узнае?

Той отвори очи и видя стенописа на тавана над него. Беше в собствената си стая.

Артемис не помръдна за няколко секунди. Не че не можеше да се движи, но в момента да лежи просто така там му се струваше напълно разкошно. Не го преследваха феи, тролове не следваха миризмата му и нямаше феини трибунали, които да го съдят. Можеше просто да лежи там и да мисли. Любимото му занимание.

Артемис Фоул трябваше да вземе важно решение: накъде щеше да поеме животът му оттук нататък? Решението беше негово. Не можеше да вини обстоятелствата или партньорския натиск. Той беше самостоятелна личност и беше достатъчно интелигентен, за да го осъзнае.

Самотният престъпен живот вече не му допадаше толкова. Нямаше желание да създава жертви. И все пак имаше нещо, свързано с тръпката да изпълняваш гениален план, което го привличаше. Може би имаше начин да комбинира престъпния си гений и новооткритите си морални ценности. Някои хора просто заслужаваха да бъдат обрани. Можеше да бъде като модерен Робин Худ: да краде от богатите и да дава на бедните. Е, може би само да краде от богатите. Стъпка по стъпка.

Нещо избръмча в джоба на сакото му. Артемис се пресегна и извади феин комуникатор. Един от двата, които бяха оставили в совалката на Опал Гномски. Артемис имаше бегъл спомен как Зеленика пъха нещо в джоба на сакото му точно преди да припадне. Очевидно, тя искаше да поддържат връзка.

Артемис се изправи и отвори устройството. Усмихнатото лице на Зеленика се появи на екрана.

— Прибрал си се безопасно тогава. Извинявай за приспивателните. Суул е свиня.

— Забрави го. Няма нанесени щети.

— Променил си се. Едно време Артемис Фоул би се заклел да отмъсти.

— Едно време.

Зеленика се огледа около себе си.

— Слушай, нямам много време. Трябваше да се кача на състезателен камион само за да хвана сигнал. Това обаждане струва цяло състояние. Трябва ми услуга.

Артемис изстена.

— Никой не ми се обажда само за да каже здравей.

— Следващият път. Обещавам.

— Ще го очаквам. Каква е услугата?

— Сламчо и аз получихме първия си клиент. Той е търговец на изкуство и една от картините му е била открадната. Честно, объркана съм, затова реших да се допитам до експерт.

Артемис се усмихна.

— Предполагам, че притежавам някакво експертно мнение върху краденото изкуство.

— Работата е там, че не можеш да влезеш или излезеш от изложбата, без да те засекат. Картината просто е изчезнала. Дори магьосниците нямат такъв вид магия.

Артемис дочу стъпки откъм стълбището.

— Изчакай една секунда, Зеленика. Някой идва.

Бътлър влетя в стаята с изваден пистолет.

— Тъкмо се събудих — каза той. — Добре ли си?

— Добре съм — каза Артемис. — Можеш да махнеш това нещо.

— Отчасти се надявах Суул още да е тук, за да го сплаша малко.

Бътлър пресече стаята до прозореца и раздели мрежестите завеси.

— Една кола се движи по алеята. Родителите ти се връщат от спа центъра в Уестмийт. По-добре да си изясним историята. Защо сме се прибрали от Германия?

Артемис мислеше бързо.

— Нека кажем, че съм усетил носталгия по дома. Липсвало ми е да бъда син на родителите си. Това е достатъчно вярно.

Бътлър се усмихна.

— Харесвам това извинение. Надявам се да няма нужда да го използваш отново.

— Нямам намерение да го правя.

Бътлър задържа навито платно.

— Ами това? Реши ли какво трябва да правиш с него?

Артемис взе Феиния крадец и го разгъна на леглото пред себе си. Наистина беше красива.

— Да, стари приятелю. Реших да направя това, което трябва. Сега, можеш ли да задържиш родителите ми на вратата? Трябва да приема това обаждане.

Бътлър кимна и се затича по стълбите, като пропускаше по три.

Артемис се върна при комуникатора.

— Сега, Зеленика, за малкия ти проблем. Премисли ли факта, че картината, която търсите, може да е все още в стаята, а нашият крадец просто да я е преместил?

— Това беше първото нещо, за което се сетих. Хайде, Артемис, би трябвало да си гений. Използвай си мозъка.

Артемис се почеса по брадичката. Беше му трудно да се концентрира. Чу как гуми пъплят по алеята, а после чу гласа на майка си, как се смееше, докато слизаше от колата.

— Арти? — повика го тя отдолу. — Слез долу. Искаме да те видим.

— Слез долу, Арти, момчето ми — извика баща му. — Ела да ни посрещнеш.

Артемис откри, че се усмихва.

— Зеленика, можеш ли да ми се обадиш пак по-късно? Зает съм в момента.

Зеленика се опита да се намръщи.

— Добре. Пет часа и по-добре да имаш предложение за мен.

— Не се тревожи, ще имам. Както и сметката за помощта ми.

— Някои неща не се променят — каза Зеленика и затвори линията.

Артемис бързо заключи комуникатора в сейфа в стаята си и изтича към стълбите.

Майка му стоеше в дъното на стълбите с широко отворени ръце.