Измамата на Опал

Глава 2 Феиният крадец

Мюнхен, Германия; настояще

Крадците си имат свой собствен фолклор: истории за гениални обири и смъртоносни грабежи. Една такава легенда разказва за египетския крадец на котки Фаисил Махмуд, който се изкатерил по купола на базиликата „Св. Петър“, за да падне върху посещаващ епископ и да открадне владишкия му жезъл.

Друга история се занася до самоуверената жена Червената Мери Конъли, която се обличала като дукеса и си проправила път до коронацията на Краля на Англия с приказки. Дворецът отрича такова събитие да се е състояло, но оттогава понякога по аукциони се появява корона, която много прилича на тази в Лондонската кула.

Може би най-вълнуващата легенда е историята на изгубения шедьовър на Ерве. Всяко дете в началното училище знае, че френският импресионист Паскал Ерве рисувал изключително красиви картини на народа на феите. И всеки търговец на изкуство знае, че картините на Ерве са само втори по стойност след тези на Ван Гог, възлизащи на над петдесет милиона евро.

Има петнадесет картини от феината серия на Ерве. Десет се съхраняват във френски музеи, пет са в лични колекции. Но има слухове, че съществува шестнадесета. В по-висшите престъпни ешелони се носи мълва, че има още една картина на Ерве: „Феиния крадец“, изобразяваща фея, която краде човешко дете. Легендата разказва, че Ерве дал картината като подарък на красива туркиня, която срещнал на Шанз Елизе.

Момичето незабавно разбило сърцето на Ерве и продало картината на британски турист за двадесет франка. След няколко седмици картината била открадната от дома на англичанина. И оттогава била задигана от лични колекции по целия свят. Откакто Ерве нарисувал шедьовъра си, се вярва, че „Феиния крадец“ е била крадена петнадесет пъти. Но това, което прави тези кражби различни от милиардите, които се случвали по онова време, е, че първият крадец решил да задържи картината. Така решили и всички останали.

„Феиния крадец“ се превърнала в трофей за топ крадците по целия свят. Само дузина знаят за съществуването й и само шепа знаят местоположението й. Картината е за крадците това, което е наградата Търнър за художниците. Който успее да открадне успешно картината, се превръща в най-добрия крадец на своето поколение. Не много знаят за това предизвикателство, но тези, които знаят, много се интересуват.

Разбира се, Артемис Фоул знаеше за съществуването на „Феиния крадец“ и наскоро беше научил местоположението й. Беше неустоим тест за способностите му. Ако успееше да открадне изгубения шедьовър, щеше да стане най-младият крадец в историята, който е успявал.

Телохранителят му, гигантският евроазиатец Бътлър, не беше много доволен от последния проект на младия си господар.

— Това не ми харесва, Артемис — каза той с басовите си гробовни тонове. — Инстинктите ми казват, че това е капан.

Артемис сложи батерии на видеоиграта, която държеше.

— Разбира се, че е капан — каза четиринадесетгодишният ирландец. — „Феиния крадец“ впримчва крадците от години. Това го прави интересно.

Пътуваха около главния площад на Мюнхен Мариенплац в нает Хамър Х2. Военното превозно средство не беше в стила на Артемис, но щеше да бъде съвместимо със стила на хората, на които се преструваха. Артемис седеше на задната седалка и се чувстваше абсурдно, защото не беше облечен с обичайния си костюм от две части, а с нормални тийнейджърски дрехи.

— Това облекло е абсурдно — каза той, като закопча ципа на анцуга си. — Какъв е смисълът от качулка, която не е водоустойчива? И всички тези логота? Чувствам се като ходеща реклама. И тези дънки не ми стават. Смъкват се чак до коленете ми.

Бътлър се усмихна, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че изглеждате добре. Джулиет би казала, че изглеждате лош.

Джулиет, по-малката сетра на Бътлър, беше на турне в Мексико с аматьорска кеч трупа и се опитваше да пробие при големите.

— Определено се чувствам лошо — призна Артемис. — Като тези високи кецове — как се предполага да тичаш бързо, когато подметките ти са седем сантиметра дебели? Имам чувството, че съм на кокили. Наистина, Бътлър, веднага щом се върнем в хотела, свалям тези дрехи. Липсват ми костюмите ми.

Бътлър отби в Им Тал, където се намираше Интернационалната банка.

— Артемис, ако не се чувствате удобно, можем да отложим тази операция.

Артемис закопча компютърната си игра в раница, която вече съдържаше други типични тийнейджърски неща.

— Абсолютно не. Отне един месец да се организирам за тази възможност.

Три седмици по-рано Артемис направи анонимно дарение на Училището за млади господа „Сейнт Бартълби“ с условието да заведат третокурсниците на екскурзия за Изложението на европейските училища в Мюнхен. Директорът с радост уважи желанието на дарителя. И сега, докато останалите момчета разглеждаха всякакви технологични чудеса на изложението на стадиона „Олимпия“, Артемис беше на път за Интернационалната банка.

Доколкото знаеше директорът Гуини, Бътлър караше ученик, който не се чувстваше добре, обратно в хотелската му стая.

— Крейн и Спароу сигурно местят картината по няколко пъти в годината. Аз определено бих направил така. Кой знае къде ще бъде след шест месеца?

Крейн и Спароу бяха британска адвокатска фирма, които използваха бизнеса си, за да прикрият изключително успешен ентърпрайз за обири и търговия с крадени вещи. Артемис отдавна подозираше, че имат Феиния крадец. Потвърждение пристигна преди месец, когато един частен детектив, който беше рутинно нает да шпионира Спароу и Крейн, ги бе забелязал да местят тубус в банката. Вероятно Феиния крадец.

— Може да не получа друг такъв шанс, докато стана възрастен — продължи ирландското момче. — А толкова дълго чакане не се поставя под въпрос. Франц Херман е откраднал „Феиния крадец“, когато е бил на осемнадесет. Трябва да бия този рекорд.

Бътлър въздъхна.

— Престъпният фолклор казва, че Франц е откраднал картината през 1927г. Той само е посегнал към куфарче. В днешно време има нещо повече, с което да се борим. Трябва да разбием сейф за депозити в една от най-добре охраняваните банки в света, посред бял ден.

Артемис Фоул се усмихна.

— Да. Много биха казали, че е невъзможно.

— Определено биха — каза Бътлър и намери място на колата на паркинга. — Много здравомислещи хора. Особено за някого на училищно пътуване.

Те влязоха в лобито на банката през въртящата се врата, напълно открити за охранителните камери. Бътлър водеше, крачейки решително по златно украсения мраморен под към гишето за запитвания. Артемис се влачеше отзад, клатейки глава на някаква музика на портативния си плейър. Всъщност, дискът беше празен. Артемис носеше огледални слънчеви очила, които скриваха очите му, но му позволяваха да огледа интериора на банката незабелязано.

Интернационалната банка беше известна в определени кръгове с това, че има най-добре защитените депозитни сейфове в света, включително от Швейцария. Носеха се слухове, че ако тези сейфове се отвореха и съдържанието им се изсипеше на земята, една десета от световното богатство щеше да е на купчина на мрамора. Бижута, облигации на приносители, пари в брой, нотариални актове, изкуство. Поне половината беше откраднато от законните си притежатели. Но Артемис не беше заинтересован от тези неща. Може би следващия път.

Бътлър спря пред гишето, хвърляйки огромна сянка върху монитора, който беше поставен там. Слабият мъж, който работеше на монитора, вдигна глава да се оплаче, но помисли пак. Очевидният обем на Бътлър често имаше такъв ефект върху хората.

— Как мога да ви помогна…?

— Лий, полковник Ксавиер Лий. Бих искал да отворя депозитната си кутия — отвърна Бътлър на свободен немски.

— Да, полковник, разбира се. Името ми е Бертолд и аз ще ви асистирам днес. — Бертолд отвори файла на полковник Ксавиер Лий с една ръка, а в другата си въртеше химикалка като малка палка. — Трябва само да направим обичайната проверка за сигурност. Може ли да ми покажете паспорта си?

— Разбира се — каза Бътлър и плъзна паспорт от Народна република Китай по бюрото. — Не очаквам нищо по-малко от най-строгите мерки за сигурност.

Бертолд взе паспорта в тънките си пръсти, провери снимката, после я сложи на скенер.

— Алфонс — сопна се Бътлър на Артемис. — Престани да шаваш и се изправи, сине. Влачиш се толкова много, че понякога си мисля, че нямаш гръбнак.

Бертолд се усмихна с неискреност, през която и пеленаче можеше да види.

— Алфонс, радвам се да се запознаем.

— Пич — отвърна Артемис със същото двуличие.

Бътлър поклати глава.

— Синът ми не комуникира добре с останалата част от света. Очаквам деня, в който ще се присъедини към армията. Тогава ще видим дали има мъж под всички тези настроения.

Бертолд кимна със съчувствено.

— Аз имам момиче. На шестнадесет години. Харчи повечето ми пари за телефонни обаждания за една седмица, отколкото цялото семейство за храна.

— Тийнейджъри, всичките са еднакви.

Компютърът избибитка.

— А, да, паспортът ви е изчистен. Сега ми трябва само подпис. — Бертолд плъзна ръкописен таблет по бюрото. Дигитална писалка беше прикрепена към него с жица. Бътлър го взе и се подписа на мястото. Подписът щеше да съвпадне. Разбира се, че щеше. Оригиналният почерк беше на Бътлър, защото полковник Ксавиер Лий беше един от псевдонимите, които Бътлър си беше създал през годините. Паспортът също беше автентичен, въпреки че данните в него не бяха. Бътлър го беше купил от секретарката на китайски дипломат в Рио де Жанейро.

Компютърът бипна отново.

— Добре — каза Бертолд. — Наистина сте този, когото казвате. Ще ви заведа до стаята със сейфовете. Алфонс ще ни придружи ли?

Бътлър се изправи.

— Абсолютно. Ако го оставя тук, сигурно ще си докара някой арест.

Бертолд се опита да се пошегува.

— Е, ако мога така да се изразя, полковник, ще бъде на правилното място.

— Смешно, пич — промърмори Артемис. — Трябва да си направиш шоу.

Но коментарът на Бертолд беше правилен. Въоръжени пазачи се показваха из цялата сграда. При първия признак на непристойност щяха да заемат стратегически позиции, заемайки всички изходи.

Бертолд поведе по пътя към асансьор от лъскава стомана, задържайки личната си карта пред камерата над вратата. Банкерът намигна на Артемис.

— Имаме специална охранителна система тук, млади момко. Много е вълнуващо.

— Знам. Мисля, че ще припадна — каза Артемис.

— Без повече настроения, синко — смъмри го Бътлър. — Бертолд просто се опитва да води разговор.

Бертолд остана учтив при сарказма на Артемис.

— Може би ще поискаш да работиш тук, когато пораснеш, а, Алфонс?

За първи път Артемис се усмихна искрено и по някаква причина това запрати тръпки по гърба на Бертолд.

— Знаеш ли какво, Бертолд? Мисля, че едни от най-добрите ми работи ще са в банки.

След малко неловката тишина, която беше настъпила, беше прекъсната от глас от малкия говорител под камерата.

— Да, Бертолд, виждаме те. Колко?

— Двама — отговори Бертолд — Един притежател на ключ и един малолетен.

Вратата на асансьора се плъзна, за да разкрие стоманен кубоид без бутони или панели; само камера, издигната в един ъгъл. Пристъпиха напред и асансьорът се активира автоматично. Артемис забеляза как Бертолд изви ръцете си, когато започнаха да се издигат.

— Хей, Бертолд, какъв е проблемът? Това е само асансьор.

Бертолд си наложи да се усмихне, зъбите му едва проблясваха изпод мустака.

— Не пропускаш, нали, Алфонс? Не обичам малки пространства. И тук няма никакво управление, от съображения за сигурност. Изкачването се управлява от бюрото. Ако се повреди, ще разчитаме на пазачите да ни спасят. Това нещо е на практика херметично. Какво, ако пазачът е получил удар или е отишъл за кафе? Всички можем да…

Бръщолевенето на банкера беше прекъснато от съскането на вратата на асансьора. Бяха пристигнали на етажа с депозитните кутии.

— Ето ни — каза Бертолд и избърса челото си с носна кърпичка. Част от хартията остана заклещена в линиите, образувани от тревогата, на челото му и затрепери като ветропоказател на потока на климатика. — Виждате ли, безопасно. Няма причина на тревоги. Всичко е наред — засмя се той нервно. — Влизаме ли?

Едър пазач ги чакаше пред асансьора. Артемис забеляза, че държи ръка на колана си, и че кабел на слушалка се спускаше по врата му.

— Willkommen, Бертолд, успя да излезеш цял. Отново.

Бертолд премахна останалата хартия от челото си.

— Да, Кърт, успях, и не си мисли, че присмеха в гласа ти остава незабелязан.

Кърт въздъхна тежко, излизащият въздух размаха пръстите му.

— Моля, извинете фобийния ми сънародник — обърна се той към Бътлър. — Всичко го ужасява, от паяци до асансьори. Учудвам се, че дори става от леглото. Сега, ако може да стъпите на жълтия квадрат и да повдигнете ръцете си на нивото на раменете.

Жълтият квадрат беше подлепен на стоманения под. Бътлър стъпи на него и вдигна ръцете си. Кърт го претърси по начин, който би унижил и митнически служител, и го въведе през металдетектор във формата на арка.

— Чист е — каза той високо. Думите щяха да бъдат подбрани от микрофона на ревера му и изпратени в охранителния отдел. — Сега си ти, момче. Същото нещо.

Артемис се подчини и се провлече на квадрата. Вдигна ръцете си едва шест инча от страните си. Бътлър го изгледа ядосано.

— Алфонс! Не можеш ли да направиш каквото ти казва човекът? В армията щях да те накарам да чистиш тоалетните заради това поведение.

Артемис му върна погледа.

— Да, полковник, но тук не сме в армията, нали?

Кърт смъкна раницата от раменете на Артемис и затършува из съдържанието й.

— Какво е това? — попита той и извади нещо като рамка от закалена пластмаса.

Артемис взе рамката и я разгъна с три пъргави движения.

— Това е скутер, пич. Може да си чувал. Движение, което не замърсява въздуха, който дишаме.

Кърт грабна обратно скутера, завъртя колелата и провери свързващите части. Артемис се усмихна.

— Също е и лазерна резачка, за да разбия кутиите ви.

— Ти си умен всезнайко, момче — изръмжа Кърт и прибра скутера. — А това какво е?

Артемис включи играта.

— Видеоигра. Изобретили са ги, за да не се налага на децата да говорят с възрастни.

— Той е бижу, сър. Иска ми се да имах такъв като него — обърна се Кърт към Бътлър. После потрака с ключовете на колана на Артемис. — Какви са тези?

Артемис се почеса по главата.

— Ъ-ъ-ъ… Ключове?

Кърт звучно щракна със зъбите си.

— Знам, че са ключове, момче. Какво отварят?

Артемис сви рамене.

— Неща. Шкафчето ми. Ключалката за скутера ми. Няколко дневника. Неща.

Охранителят започна да инспектира ключовете. Бяха обикновени ежедневни ключове, не биха могли да отворят сложна ключалка. Но банката имаше правило против ключовете. Само ключовете за депозитните сейфове бяха допускани през детектора.

— Съжалявам. Ключовете остават тук — каза той, като ги разкачи и ги ги постави върху плоска табла. — Можеш да си ги вземеш на връщане.

— Мога ли да вървя вече?

— Да, моля те, но подай раницата на баща си първо.

Артемис подаде раницата на Бътлър и задейства детектора. Кърт го последва нетърпеливо.

— Имаш ли нещо друго метално? Катарама? Някакви монети?

— Пари? — присмя се Артемис. — Иска ми се.

— Какво задейства детектора тогава?

— Мисля, че знам — каза Артемис. Сложи пръст под горната си устна и я вдигна нагоре. Две метални ленти минаваха по зъбите му.

— Шини. Би могло — каза Кърт. — Детекторът е много чувствителен.

Артемис махна пръстите от устата си.

— И тях ли трябва да сваля? Да ги изтръгна от зъбите си?

Кърт взе предложението на сериозно.

— Не. Мисля, че сме в достатъчна безопасност. Просто премини. Но се дръж добре вътре. Това е трезор, не площадка. — Кърт спря и посочи камерата на главите им. — Запомни, те ще гледат.

— Гледай каквото си искаш — каза Артемис нагло.

— О, ще го направя, момче. Само да се изплюеш на пода и ще те изхвърля от помещението. Насила.

— О, за бога, Кърт — каза Бертолд. — Не бъди толкова драматичен. Знаеш, това не са мрежови телевизионни камери.

Бертолд ги поведе през вратата на трезора.

— Извинявам се за Кърт. Провали се на изпита за специалните сили и свърши тук. Понякога си мисля, че би се зарадвал някой да обере мястото, за да види малко екшън.

Вратата беше кръгла стоманена плоча. С диаметър поне около пет метра. Въпреки размера си, вратата се плъзна леко при допира на Бертолд.

— Перфектно балансирана — обясни банковият служител. — И дете може да го отвори до пет и тридесет, когато се изключва за през нощта. Естествено, трезорът е с времево зададено заключване. Никой не може да отвори трезора до осем и тридесет сутринта. Нито дори президентът на банката.

Вътре в трезора имаше редове и редове депозитни сейфове в различни форми и размери. Всяка кутия имаше правоъгълна ключалка отпред, оградена от фиброоптични светлини. В момента всички те светеха червени.

Бертолд извади ключ от джоба си; беше закачен за колана му чрез преплетен стоманен кабел.

— Разбира се, формата на ключа не е единственото важно нещо — каза той и сложи ключа в главната ключалка. — Ключалките се управляват от микрочип.

Бътлър извади подобен ключ от портфейла си.

— Готови ли сме?

— Когато вие сте готов, сър.

Бътлър прокара пръст по няколко кутии, докато не достигна номер седемстотин.

— Готов съм.

— Много добре, сър. По мой знак. Три, две, едно. Обърнете.

Двамата завъртяха ключовете си едновременно. Предпазната мярка с главния ключ беше, за да се предпазят кутиите от крадец, който може да ги отвори с един ключ. Ако двата ключа не се завъртяха по едно и също време, кутията нямаше да се отвори.

Светлините около двата ключа се смениха от червени в зелени. Вратата на депозитната кутия на Бътлър се отвори.

— Благодаря ви, Бертолд — каза Бътлър и се протегна към кутията.

— Разбира се, сър — отвърна той и почти се поклони. — Ще бъда отвън. Дори с камерата, имаме триминутно инспекционно правило. Така че, ще се видим след сто и осемдесет секунди.

Щом банковият служител изчезна, Артемис погледна бодигарда си озадачено.

— Алфонс? — каза с крайчеца на устата си. — Не си спомням да съм избирал име за героя си.

Бътлър нагласи секундомера на хронографа си.

— Импровизирах, Артемис. Реших, че ситуацията го изисква. Ако мога да кажа, имитирате много добре раздразнен тийнейджър.

— Благодаря, стари приятелю. Старая се.

Бътлър взе архитектурна скица от кутията и я разгъна, докато големината й не достигна почти два квадратни метра. Държеше я с изпънати ръце, уж изучавайки дизайна, изобразен на скицата. Артемис погледна камерата, монтирана на тавана.

— Вдигни ръцете си още пет сантиметра и стъпи вляво.

Бътлър направи това небрежно, прикривайки движенията си с кашлица и движение на пергамента.

— Добре. Перфектно. Остани точно там.

Когато Бътлър беше наел кутията при последното си посещение, беше направил много снимки на трезора със скрита камера. Артемис ги беше използвал, за да направи дигитална реконструкция на стаята. Според изчисленията му, сегашната позиция на Бътлър му предоставяше защитено поле от десет метра. В този обсег движенията му щяха да бъдат скрити от камерата. В момента, охраната можеше да вижда само маратонките му.

Артемис облегна гърба си на стена от депозитни сейфове между две стоманени пейки. Хвана с двете си ръце облегалките на пейките, повдигна се и се измъкна от прекалено големите кецове. Момчето внимателно се плъзна по пейката.

— Дръжте главата си наведена — посъветва го Бътлър.

Артемис затършува из раницата си за видеокуба. Въпреки че кутията беше наистина компютърна игра, първоначалната й функция беше рентгенов панел с виждане в реално време. Рентгеновите панели бяха от честа употреба в по-горните престъпни ешелони и беше относително лесно за Артемис да го дегизира като тийнейджърска играчка.

Артемис активира рентгена и го плъзна под вратата на депозитната кутия до Бътлър. Телохранителят беше наел собствената си кутия два дни след Крейн и Спароу. Беше логично кутиите да са една до друга, освен ако Крейн и Спароу не бяха поискали специфичен номер. В такъв случай, бяха обратно в началото. Артемис сметна, че този първи опит да откраднат „Феиния крадец“ имаше четиридесет процента шанс за успех. Нямаше идеални шансове, но единствената му възможност беше да продължи. Най-малкото, щеше да научи повече за защитата на банката.

Малкият екран на играта показа, че кутията е пълна с пари.

— Не — каза Артемис. — Само пари в брой.

Бътлър повдигна вежда.

— Знаете какво казват — никога не можеш да имаш прекалено много кеш.

Артемис вече се беше преместил на друга кутия.

— Не днес, стари приятелю. Но да запазим наема на нашата кутия, в случай че трябва да се върнем.

Следващата кутия беше пълна с легални документи, вързани с ленти. Тази след нея беше претрупана с освободени диаманти върху поднос. Артемис взе златото в четвъртата кутия. Фигуративно казано. Вътре в кутията имаше дълга тръба, която съдържаше навито платно.

— Мисля, че го намерихме, Бътлър. Мисля, че може да е това.

— Ще имаме достатъчно време да се вълнуваме, когато картината виси на стената в имението Фоул. Побързайте, Артемис, ръцете започват да ме болят.

Артемис запази спокойствие. Разбира се, Бътлър беше прав. Бяха още далеч от притежаването на „Феиния крадец“, ако наистина картината беше изгубеният шедьовър на Ерве. Можеше да е просто пастелна рисунка на хеликоптер на някой горд дядо.

Артемис премести рентгеновата машина на дъното на кутията. Нямаше маркировки на производителя, но често майсторите бяха твърде горди и не можеха да устоят на изкушението да поставят подпис някъде. Дори ако никой друг не знаеше, че има такъв подпис, освен тях. Артемис търсеше двайсет секунди преди да намери това, което търсеше. Вътре в самата врата, на задния панел беше гравирана думата Блокен.

— Блокен — каза момчето триумфално. — Бяхме прави.

В света имаше само шест фирми, които можеха да произвеждат депозитни кутии от такова качество. Артемис беше хакнал компютрите им и намери Интернационалната банка в списъка с клиентите им. Блокен беше малка семейна компания във Виена, която също произвеждаше кутии за няколко банки в Женева и Каймановите острови. Бътлър направи малко посещение в работилницата им и открадна два ключа. Разбира се, ключовете бяха метални и нямаше да убегнат на детектор, освен ако по някаква причина се допускаше метал.

Артемис бръкна в устата си с два пръста, размествайки шините от горните си зъби. Зад самите шини имаше пластмасов фиксатор, към който бяха прикрепени два ключа. Главните ключове.

Артемис завъртя челюстта си за няколко секунди.

— Така е по-добре — каза той. — Помислих, че няма да мога го понеса.

Следващият проблем беше разстоянието. Имаше почти два метра и половина разстояние между дупката за главния ключ на стената и депозитната кутия. Не само беше невъзможно за един човек да отвори вратата сам, а и всеки, който стоеше до дупката за главния ключ, щеше да бъде напълно видим за охраната.

Артемис извади скутера от раницата си. Дръпна рязко един щифт от муфата и откачи кормилната колона от стойката за крака. Това не беше обикновен скутер. Приятел инженер на Бътлър го беше конструирал от много специфични планове. Стойката за крака беше напълно обикновена, но кормилната колона се превръщаше в телескоп при натискането на бутон, който освобождаваше пружини. Артемис разви едната дръжка и я закачи на другия край на колоната. Имаше цепнатина във всяка дръжка, в които Артемис пъхна по един ключ. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да пъхне всеки ключ в съответстващата му ключалка и да ги завърти едновременно.

Артемис сложи един ключ в кутията на Крейн и Спароу.

— Готов ли си? — попита той Бътлър.

— Да — отвърна телохранителят. — Не отивай и стъпка по-далеч, отколкото трябва.

— Три, две, едно. Давай.

Артемис натисна пружиноосвобожаващия бутон на кормилната колона. Той се размърда през пейката и изтегли телескопичния прът. Докато момчето се движеше, Бътлър въртеше туловището си, така че Артемис да остане защитен от архитектурния план. Той премести плана дотолкова, че да покрие ключалката на главния ключ, без да открива безкраките обувки на Артемис. Въпреки това, целевата кутия, заедно с телескопичния прът, беше видима за времето, което отне на Артемис да постави втория ключ.

Ключалката на главния ключ беше един метър отвъд стоманената пейка. Артемис се наведе, доколкото можа, без да изгуби баланса си, и постави втория ключ в ключалката му. Пасна идеално. Артемис бързо се дръпна назад. Сега Бътлър можеше отново да закрие кутията на Крейн и Спароу. Целият план разчиташе на предположението, че пазачите ще се концентрират основно върху Бътлър и няма да забележат тънък прът да се разтяга към главната ключалка. Помагаше и фактът, че прътът беше точно същият цвят като депозитните кутии.

Артемис се върна към оригиналната кутия и завъртя дръжката. Макарата и кабелната система вътре в пръта завъртяха другата дръжка по същото време. И двете ключалки светнаха в зелено. Кутията на Крейн и Спароу се отвори. Артемис изпита момент на задоволство. Приспособлението му беше проработило. И пак, нямаше причина да не проработи: всичко беше подчинено на законите на физиката. Невероятно беше как най-непроницаемата електронна защита можеше да бъде преодоляна с прът, макара и шини.

— Артемис — изстена Бътлър. — Държането на ръце във въздуха започва да става неудобно. Така че ако не възразяваш.

Артемис прекъсна умственото си тържествуване. Все още не бяха излезли от трезора. Той върна дръжките обратно към оригиналната им позиция и дръпна лоста към себе си. И двата ключа изскочиха от дупките си. С натискането на един бутон, прътът се върна обратно към обичайната си дължина. Артемис обаче не сглоби обратно скутера още. Прътът можеше да е нужен, ако трябваше да претърсят други кутии.

Артемис разгледа ключалката с рентгеновия панел, преди да разтвори вратата още по-широко. Търсеше жици или вериги, които можеха да активират второстепенни аларми. Имаше една. Прекъсвач, прикрепен към портативен Клаксон. Щеше да бъде извънредно засрамващо за всеки крадец властите да бъдат известени от буйния вик на тръба за мъгливо време. Артемис се усмихна. Изглежда, Крейн и Спароу имаха чувство за хумор. Може би щеше да ги наеме като негови адвокати.

Артемис откачи слушалките от врата си, разпуквайки частите за ушите. Щом жицата вътре беше открита, той уви по малко около всяка страна на прекъсвача. Сега можеше спокойно да раздели прекъсвача, без да прекъсва веригата. Артемис го раздели. Клаксонът остана тих.

Най-накрая кутията стоеше отворена пред него. Вътре един-единствен тубус стоеше подпрян на задната стена. Тубусът беше изработен от плексиглас и в него имаше навито платно. Артемис взе тубуса и задържа платното към светлината. За няколко секунди наблюдава картината през прозрачната пластмаса. Не можеше да рискува да отвори тубуса, докато не бяха на сигурно място обратно в хотела. Прибързаната работа сега можеше инцидентно да повреди картината. Чакаше години, за да се сдобие с „Феиния крадец“, можеше да почака още няколко часа.

— Работата на четката е непогрешима — каза той и затвори кутията. — Силен размах. Дебели лъчи светлина. Или е Ерве, или блестящо копие. Мисля, че успяхме, Бътлър, но няма как да бъда сигурен без рентгенови лъчи и анализ.

— Добре — каза телохранителят и погледна часовника си. — Това може да бъде свършено в хотела. Събирай и да се махаме оттук.

Артемис бутна цилиндъра в раницата си, заедно със сглобения скутер. Той защипа ключовете на фиксатора си и сложи обратно шината върху зъбите си.

Вратата на трезора се отвори точно, когато ирландското момче се плъзна в маратонките си. Главата на Бертолд се показа през дупката.

— Всичко наред ли е тук? — попита банковия служител.

Бътлър сгъна скицата и я пъхна в джоба си.

— Добре сме, Бертолд. Отлично, всъщност. Можете да ни ескортирате до главното ниво.

Бертолд се поклони леко.

— Разбира се. Последвайте ме.

Артемис беше обратно в ролята на заядлив тийнейджър.

— Много ти благодаря, Бърти. Това си беше тотален удар. Обожавам да прекарвам ваканциите си в банки, гледайки документи.

Да го признаем на Бертолд. Усмивката му даже не се поколеба.

Кърт ги очакваше до рентгеновата арка и беше скръстил ръце пред гърдите си, които бяха с размерите на тези на носорог. Изчака, докато Бътлър премина покрай него, и потупа Артемис по рамото.

— Мислиш се за много умен, нали, момче? — каза той, усмихвайки се широко.

Артемис му се усмихна в отговор.

— В сравнение с теб? Определено.

Кърт се наведе с ръце на коленете, докато очите му не бяха на нивото на тези на Артемис.

— Наблюдавах те от охранителната стая. Не направи нищо. Твоят вид никога не прави нищо.

— От къде знаеш? — попита Артемис. — Можеше да разбивам онези депозитни кутии.

— Знам много добре. Знам, защото виждах краката ти през цялото време. Едва се мръдна и с инч.

Артемис грабна ключовете си от подноса и изтича при Бътлър в асансьора.

— Печелиш този път. Но ще се върна.

Кърт сложи ръка около устата си.

— Давай — извика той. — Ще го очаквам.