Измамата на Опал

Глава 7 Храмът на Артемида

Светът на Нисшите елементи

Совалката на Опал Гномски беше идеен модел, който не бе преминал в масова продукция. Беше с години по-напред от всичко на пазара, но покритието й от стелтова руда и камуфлажно фолио правеше цената на подобно превозно средство толкова прекомерна, че дори Опал не можеше да си позволи една без правителствени отпускания, които помогнаха за плащането й.

Глас подсигури затворниците в пътническото отделение, докато Мърв пилотираше през Шотландия, после прелетя над планинска река в платата. Опал се занимаваше, като се уверяваше, че другият й план, този, включващ световно господство, върви гладко.

Тя отвори екрана на своя видеофон и набра връзка до Сицилия.

Човекът на отсрещната линия вдигна по средата на първото иззвъняване.

— Белинда, миличка. Ти ли си?

Мъжът, който отговори беше в късните четиридесет, с добър външен латино вид и с посивяла черна коса, която рамкираше загорялото му лице. Той носеше бяла лабораторна престилка върху риза с отворен врат на Версаче.

— Да, татко. Аз съм. Не се тревожи, в безопасност съм.

Гласът на Опал беше наситен заради хипнозата. Горкият човек беше изцяло под нейна власт, както беше от повече от един месец.

— Кога ще си дойдеш, скъпа? Липсваш ми.

— Днес, татко, след няколко часа. Как върви всичко при теб?

Мъжът се усмихна замечтано.

— Molto bene. Невероятно. Времето е чудесно. Можем да отидем в планината. Може би мога да те науча как да караш ски.

Опал се намръщи нетърпеливо.

— Слушай ме, idiota… татко. Как върви всичко със сондата? По график ли сме?

За момент сянка на раздразнение пробяга по веждата на италианеца, после бе омагьосан отново.

— Да, скъпа. Всичко е по график. Експлозивите ще бъдат заровени днес. Проверката на системите на сондата бяха кънтящ успех.

Опал плесна с ръце, олицетворението на доволната дъщеря.

— Отлично, татко. Толкова си добър с малката си Белинда. Скоро ще бъдем заедно.

— Побързай, миличка — каза мъжът, напълно изгубен без създанието, което смяташе за своя дъщеря.

Опал приключи обаждането.

— Глупак — каза тя презрително. Но Джовани Дзито щеше да живее, докато сондата, която строеше по нейни спецификации, не достигнеше Нисшите елементи. Сега, когато говори с Дзито, Опал искаше да се концентрира върху частта със сондата в своя план. Отмъщението определено беше сладко, но беше и разсейващо. Вероятно трябваше просто да изхвърли тези двамата от совалката и да остави земното магмено ядро да ги погълне.

— Мърв — излая тя, — колко остава до увеселителния парк?

Мърв погледна инструментите на таблото на совалката.

— Тъкмо навлязохме в главната мрежа на шахтите, госпожице Гномски. Пет часа — обади се той през рамо. — Може би по-малко.

Пет часа, размишляваше Опал и се сви в мястото си като доволна котка. Мога да отделя пет часа.

По-късно Артемис и Зеленика се раздвижиха в местата си. Глас ги свести с няколко волта от вълшебната пръчица.

— Добре дошли обратно в земята на осъдените — каза Опал. — Какво мислите за совалката ми?

Корабът беше впечатляващ, въпреки че караше Артемис и Зеленика към смъртта им. Седалките бяха покрити с незаконно придобита животинска кожа, а декорът беше по-плюшен от средностатистическия дворец. От тавана се провисваха холограмни кубове за забавление в случай че пътниците искаха да гледат филм.

Зеленика започна леко да се гърчи, когато осъзна на какво седи.

— Кожа! Животно такова!

— Не — каза Опал. — Ти седиш върху животното. Както ти казах, вече съм човек. А това правят хората, одират животни за собствена изгода. Не е ли така, господарю Фоул?

— Някои го правят — каза Артемис студено. — Аз лично не го правя.

— Наистина, Артемис — каза лукаво Опал. — Не мисля, че това те прави светец. От това, което чувам, готов си да експлоатираш Народа също, колкото и аз.

— Може би. Не си спомням.

Опал стана от мястото си и си направи лека салата от бюфета.

— Разбира се, изтриха ти паметта. Но със сигурност трябва да помниш сега? Дори подсъзнанието ти не може да отрече, че това се случва.

Артемис се съсредоточи. Спомняше си нещо. Размити изображения. Нищо много конкретно.

— Спомням си нещо.

Опал вдигна очи от чинията си.

— Така ли?

Артемис я погледна студено.

— Помня как преди Вихрогон те победи с по-висшия си интелект. Сигурен съм, че ще го направи отново.

Разбира се, Артемис не си спомняше наистина това; просто повтори това, което Зеленика му бе казала. Но това изявление постигна желания ефект.

— Този абсурден кентавър! — изпищя Опал и хвърли чинията си към стената. — Имаше късмет, а аз бях възпрепятствана от онзи идиот Мъх. Не и този път. Този път аз съм ковач на собствената си съдба. Както и на вашата.

— И какво е този път? — каза присмехулно Артемис. — Още един организиран бунт? Или може би механичен динозавър?

Лицето на Опал побеля от гняв.

— Няма ли край наглостта ти, Кално създание? Този път няма някакви малки бунтове. Имам по-мащабно виждане. Ще доведа хората при Народа. Когато двата свята се сблъскат, ще има война и моите осиновени хора ще победят.

— Ти си фея, Гномски — намеси се Зеленика. — Една от нас. Заоблените уши не могат да променят това. Не мислиш ли, че хората ще забележат, че не растеш?

Опал потупа Зеленика по бузата почти нежно.

— Мой беден, скъп, недоплатен полицай. Не мислиш ли, че не съм помислила за всичко това, докато гниех в онази кома почти година? Не мислиш ли, че не съм помислила за всичко? Винаги съм знаела, че хората рано или късно ще ни открият, затова съм се подготвила.

Опал се наведе и раздели черната си като смола коса, за да разкрие триинчов белег на скалпа си, който магически избледняваше.

— Да направя ушите си овални не беше единствената операция, която си направих. Поставих също нещо в черепа си.

— Хипофизна жлеза — предположи Артемис.

— Много добре, Кално създание. Сравнително дребна човешка хипофизна жлеза. ЧХР е един от седемте хормона, които отделя хипофизната жлеза.

— ЧХР? — прекъсна я Зеленика.

— Човешки хормон на растежа — обясни Артемис.

— Точно така. Както предполага името, ЧХР подпомага растежа на различни органи и тъкани, особено мускули и кости. За три месеца пораснах с цели два сантиметра. О… Може би няма да успея за баскетболния отбор, но никой никога няма да повярва, че съм фея.

— Не си никаква фея — каза Зеленика горчиво. — В сърцето си винаги си била човек.

— Това трябваше да е обида, предполагам. Може би си го заслужавам, като се има предвид какво ще ти сторя. След час няма да има достатъчно останало от вас, за да запълните ковчежето.

Това беше понятие, което Артемис не беше чувал досега.

— Ковчеже? Звучи като пиратски израз.

Опал отвори таен капак в пода и разкри малко отделение.

— Това е ковчеже. Терминът е въведен от контрабандисти на зеленчуци преди повече от осем хиляди години. Тайно отделение, което ще остане незабелязано от служителите. Разбира се, в днешно време с рентгенови и инфрачервени лъчи и камери със сензори кутиите са безполезни. — Опал се усмихна лукаво като дете, което бе поправило учителя си. — Освен, разбира се, ако кутията не е изградена от охладена стелтова руда и има вътрешни прожектори, за да излъже рентгена и инфрачервените лъчи. Единственият начин да засечеш тази кутия е да сложиш крак в нея. Така че дори ако ПНЕ свали совалката ми, няма да намерят нищо от това, което се опитвам да внеса. Което в този случай е буркан шоколадови трюфели. Едва ли незаконно, но охладителят е пълен. Шоколадовите трюфели са моята страст, знаете ли? През цялото време, през което ме нямаше, трюфелите бяха едно от двете неща, за които жадувах. Другото беше отмъщение.

Артемис се прозя.

— Очарователно. Тайно отделение. Само какъв гений си. Как можеш да се провалиш в превземането на света, когато имаш ковчеже, пълно с трюфели?

Опал приглади косата на Артемис от челото му.

— Шегувай се колкото искаш, Кално създание. Думите са всичко, което имаш сега.

След няколко минути Мърв приземи стелтовата совалка. Артемис и Зеленика бяха с белезници и слязоха по прибиращия се подвижен мост. Те навлязоха в гигантски тунел, слабо осветен от продълговати лампи. Повечето светлинни панели бяха разбити, други се крепяха на косъм. Тази част на шахтата някога беше част от процъфтяващ метрополис, а сега бе напълно изоставена и занемарена. Бележки за събаряне бяха разлепени по различните увиснали билбордове.

Опал посочи един от тях.

— Цялото място ще бъде разрушено след месец. Успяхме преди крайния срок.

— Какви сме късметлии — промърмори Зеленика.

Мърв и Глас ги забутаха безмълвно през шахтата с дулата на пистолетите си. Повърхността на пътя под краката им беше крива и напукана. Ругаещи жаби се събираха във влажните кътчета и ръсеха мръсотии. Отстрани пътят беше рамкиран с изоставени щандове за закуски и магазини за сувенири. На един прозорец бяха наредени човешки кукли в най-различни бойни пози.

Артемис спря въпреки пистолета, опрян гърба му.

— По този начин ли ни виждате?

— О, не — каза Опал. — Много по-лоши сте, но производителите не искат да плашат децата.

Няколко големи полусферични структури бяха приклекнали в края на тунела. Всяка беше с размерите на футболен стадион. Бяха конструирани от шестоъгълни панели, споени заедно по шевовете. Някои от панелите бяха непрогледни, а другите — прозрачни. Всеки панел беше с приблизително с измеренията на малка къща.

Пред полусферите стоеше голяма арка, от рамката й висяха ленти от съдран златен лист. От арката се провисваше знак, върху който бяха изписани почти двуметрови букви на гномски.

— Единадесетте чудеса на човешкия свят — обяви Опал драматично. — Десет хиляди години съществуване и сте успели да направите само единадесет така наречени чудеса.

Артемис изпробва белезниците си. Бяха затегнати здраво.

— Знаеш, разбира се, че има само седем чудеса в официалния списък.

— Знам го — каза Опал раздразнено. — Но хората са толкова ограничени. Феините учени изучиха видеозапис и решиха да включат храма Абу Симбел в Египет, статуите маи на Великденските острови, храма Бодобудур в Индонезия и Тронната зала на Персеполис в Иран.

— Ако човеците са толкова тесногръди — изкоментира Зеленика, — изненадана съм, че искаш да станеш една от тях.

Опал премина под арката.

— Е, предпочитам да съм фея, без да се обиждаш, Артемис, но скоро Феиният народ ще бъде заличен. Ще гледам това лично веднага, след като ви оставя в новия ви дом. След десет минути ще съм на острова и ще гледам на мониторите на совалката как ще бъдете разкъсани на парчета.

Те прекосиха парка покрай първата полусфера, която съдържаше модел с мащаб 2:3 на Голямата пирамида в Гиза. Няколко шестоъгълни панела бяха откъртени и Артемис успя да види останките от модела през дупките. Беше впечатляваща гледка, направена дори по-впечатляваща от двадесетте космати създания, които се бореха по наклоните на пирамидата.

— Тролове — обясни Опал. — Превзели са експонатите. Но не се тревожете, те са изключително териториални, няма да ви нападнат, освен ако приближите пирамидата.

Артемис се намираше отвъд изумлението, но дори и така, гледката на тези величествени месоядни, които се блъскаха един друг, накара сърцето му да ускори ритъма си. Той спря, за да разгледа най-близкия образец. Беше ужасяващо създание: почти два метра и половина високо, с мръсни расти, които се олюляваха около масивната му глава. Косматите ръце на трола се люлееха под коленете му и две назъбени бивни се подаваха от долната му челюст. Звярът ги гледаше как преминават, нощните му очи светеха в червено в кухините си.

Групата пристигна при втория експонат. Храмът на Артемида в Ефес. Холограмата до входа представяше въртящо се изображение на турската сграда.

Опал прочете табелата с исторически факти.

— Интересно — каза тя. — Защо мислиш някой би кръстил момче на женска богиня?

— Това е името на баща ми — каза Артемис, уморен да обяснява това поне за стотен път. — Може да бъде използвано и за момчета и за момичета, означава ловецът. Доста подходящо, не мислиш ли? Може да ти е интересно да научиш, че избраното от теб човешко име, Белинда, означава красива змия. Също доста подходящо. Е, едната част поне, със сигурност.

Опал посочи с дребния си пръст към носа на Артемис.

— Ти си много дразнещо същество, Фоул. Надявам се не всички човеци да са като теб.

Тя кимна на Глас.

— Напръскай ги.

Глас извади малък пулверизатор и щедро напръска Зеленика и Артемис със съдържанието му. Течността беше жълта и миришеше зле.

— Тролски феромони — каза Глас и прозвуча, сякаш почти се извини. — Тези тролове ще вдишат веднъж и ще полудеят. За тях ще миришете като женски в горещина. Когато открият, че не сте, ще ви разкъсат на хиляди малки парченца, а после ще сдъвчат парчетата. Поправили сме всички счупени панели, така че няма изход. Ако искате, може да скочите в реката, миризмата ще се отмие след около хиляда години. И, капитан Бодлива Зеленика, премахнах крилата от костюма ви и скъсих камуфлажното фолио. Оставих нагревателните бобини. В края на краищата, всеки заслужава някакъв шанс.

Много ще ми помогнат нагревателните бобини срещу троловете, помисли си мрачно Зеленика.

Мърв проверяваше входа през един от прозрачните панели.

— Добре. Готови сме.

Феята отвори главния вход чрез дистанционно. Далечни войове ехтяха от вътрешността на експоната. Артемис видя няколко трола да се бият на стълбите на копието на храма. Той и Зеленика щяха да бъдат разкъсани.

Братята Калкан ги избутаха в полусферата.

— Късмет — каза Опал, докато врата се затваряше. — Помнете, не сте сами. Ще ви наблюдаваме от камерите.

Вратата се затвори със зловещ трясък. След секунди заключващата система започна да съска, докато един от братята Калкан я разтопяваше отвън. Артемис и Зеленика бяха заключени с шепа влюбчиви тролове и миришеха неустоимо за тях.

Храмът на Артемида беше мащабен модел, който бе построен с щателна точност, завършен с аниматронични човеци, които вършеха ежедневната си работа, каквато щяха да правят през пети век преди новата ера. Повечето хора бяха изтръгнати до жиците от троловете, но някои вървяха насечено по пътя си и принасяха дарове си на богинята. Всеки робот, който отидеше прекалено близо до глутницата тролове, биваше нападнат и разкъсан на парченца. Беше мрачна визуализация на собствената съдба на Артемис и Зеленика.

Имаше само един източник на храна. Самите тролове. Кутрета и изостанали бяха откъснати от мъжките и жестоко убивани със зъби, нокти и бивни. Лидерът на глутницата взе най-големия дял и хвърли тялото на виещата глутница. Ако троловете постояха затворени тук още малко, щяха да се избият взаимно.

Зеленика притисна грубо Артемис до земята.

— Бързо — каза тя. — Овъргаляй се в калта. Покрий се, задави миризмата.

Артемис направи, както му се каза, и започна да загребва кал с окованите си ръце. Всяко място, което пропуснеше, беше бързо замазано от Зеленика. Той направи същото за нея. След момент, двамата бяха напълно неразпознаваеми.

Артемис изпитваше нещо, което не си спомняше да е чувствал преди: абсолютен страх. Ръцете му трепереха, клатейки веригите. В мозъка му нямаше място за никакви аналитични мисли. Не мога, помисли си той. Не мога да направя нищо.

Зеленика пое нещата в свои ръце, като го свали на крака и го забута към група тенти на фалшиви търговци до бързотечаща река. Те приклекнаха зад дрипавото платно и надничаха към троловете през дългите следи от нокти в материала. Два електрически търговци седяха на рогозки пред тентите, кошниците им бяха пълни със статуетки от злато и слонова кост на богинята Артемида. Нито един от тях нямаше глава. Една от главите лежеше в праха на няколко метра разстояние, изкуственият й мозък се подаваше през дупка от захапка.

— Трябва да свалим белезниците — каза бързо Зеленика.

— Какво? — измънка Артемис.

Зеленика размаха оковите пред лицето му.

— Трябва да ги свалим веднага. Калта ще ни предпази за около минута, тогава троловете ще хукнат по петите ни. Трябва да влезем в реката, а с белезници ще се удавим в течението.

Очите на Артемис бяха загубили фокуса си.

— Течението?

— Съвземи се, Артемис — изсъска Зеленика в лицето му. — Помни златото си. Не можеш да го вземеш, ако умреш. Великият Артемис Фоул да припадне при първия признак на проблем. Били сме и в по-лоши ситуации преди. — Не беше съвсем вярно, но Калното създание не можеше да си спомни, нали?

Артемис се овладя. Нямаше време за успокояваща медитация, просто трябваше да потисне емоциите, които изпитваше. Много нездравословно, психологически погледнато, но беше по-добре от това да те смлеят на парчета месо между зъбите на трол.

Той разгледа белезниците. Някаква форма на ултралек пластмасов полимер. Имаше цифрова клавиатура в центъра, поставена така, че този, който носи белезниците, да не може да достигне цифрите.

— Колко числа? — каза той.

— Какво?

— В кода за белезниците. Ти си полицай. Със сигурност знаеш колко числа има в кода за белезниците.

— Три — отвърна Зеленика. — Но има толкова много възможности.

— Възможности, но не вероятности — каза Артемис, дразнещ, дори когато животът му беше в опасност. — Статистически, тридесет и осем процента от хората не си правят труда да променят фабричния код на дигиталните ключалки. Можем само да се надяваме, че феите са също толкова невнимателни.

Зеленика се намръщи.

— Опал е всичко друго, но не и невнимателна.

— Може би. Но двамата й малки привърженици може да не обръщат толкова внимание на детайлите.

Артемис протегна белезниците си към Зеленика.

— Опитай три нули.

И Зеленика го направи, като използваше палеца си. Светлината остана червена.

— Деветки. Три деветки.

Светлината все още беше червена.

Зеленика бързо опита всички десет цифри по три пъти. Никое не даде резултат.

Артемис въздъхна.

— Много добре. Тройни цифри беше прекалено очевидно, предполагам. Няма ли други трицифрени числа, които са в съзнанието на всяка фея? Нещо, което всички феи знаят и не биха забравили?

Зеленика прерови мозъка си.

— Девет, пет, едно. Кодът за границите на Убежище.

— Опитай го.

Зеленика опита. Нямаше успех.

— Девет, пет, осем. Кодът за Атлантида.

Пак нямаше успех.

— Тези числа са прекалено регионални — сопна се Артемис. — Кое е едничкото число, което всеки мъж, жена и дете знае?

Очите на Зеленика се разшириха.

— Разбира се. Разбира се. Девет, нула, девет. Спешният номер на полицията. Той е в ъгъла на всеки билборд под земята.

Артемис забеляза нещо. Виенето беше спряло. Троловете бяха спрели да се бият и душеха въздуха. Феромоните бяха във въздуха, теглейки зверовете като кукли на конци. В страшен унисон главите им се обърнаха към скривалището на Артемис и Зеленика.

Артемис размърда оковите си.

— Опитай го бързо.

Зеленика опита. Светлината примигна в зелено и белезниците се отвориха.

— Добре. Отлично. Сега дай да оправя твоите.

Пръстите на Артемис се спряха над клавиатурата.

— Не разчитам феиния език или цифри.

— Напротив. Всъщност, ти си единственият човек, който може — каза Зеленика. — Просто не си спомняш. Клавиатурата е със стандартно форматиране. От нула до девет. От ляво надясно.

— Девет, нула, девет — промърмори Артемис и натисна съответните клавиши. Белезниците на Зеленика се отвориха след първия опит, което беше хубаво, защото нямаше да имат време за втори.

Троловете идваха, движейки се със заплашителна бързина и координация от стълбите на храма. Използваха тежестта на косматите си ръце да се залюляват напред, докато едновременно изтягаха мускулестите си крака. Този метод на нахвърляне ги пренасяше на шест метра с един скок. Животните се приземиха на кокалчетата на ръцете си и сгънаха крака под себе си, готови за следващия скок.

Беше почти вкаменяваща гледка. Десет откачени месоядни, които се блъскат по плиткия пясъчен наклон. По-големите мъжки поеха по лесния път надолу, движейки се право през дерето. Подрастващите и по-възрастните мъжки се придържаха към склоновете, предпазвайки се от случайни ухапвания и коси бивни. Троловете препускаха през манекените и декора право към тентата. Растите им се развяваха с всяка крачка, а очите им светеха червени в полумрака. Държаха главите си назад, така че най-високата им точка бяха носовете. Носове, които ги водеха право към Артемис и Зеленика. А още по-зле беше, че Артемис и Зеленика можеха също да подушат троловете.

Зеленика закачи двата чифта белезници за колана си. Имаха батерии и можеха да бъдат нагодени за затопляне и дори за оръжие, ако Зеленика доживееше достатъчно дълго, за да ги използва.

— Добре, Кално създание. Във водата.

Артемис нито заспори, нито попита; нямаше време за това. Можеше просто да приеме, че троловете като много други животни не обичаха водата. Той се затича към реката и усети как земята под него се тресе от стотиците крака и юмруци. Виенето беше започнало отново, но имаше по-дързък тон, нехаен и брутален, като че ли какъвто и самоконтрол да имаха троловете, той беше изчезнал.

Артемис се бореше да настигне Зеленика. Тя беше пред него, гъвкава и подвижна, и се наведе ниско, за да грабне една от фалшивите пластмасови цепеници от лагерен огън. Артемис направи същото и я пъхна под ръка. Можеше да са във водата дълго време.

Зеленика се гмурна, като грациозно се изви във въздуха, преди да влезе във водата без почти никакъв плясък. Артемис залитна след нея. Цялото това бягане за живота не беше това, за което бе създаден. Мозъкът му беше голям, но крайниците му бяха слаби, което беше точно обратното на това, което ти трябва, когато те гонят тролове.

Водата беше хладка и все пак, глътката, която Артемис, без да иска преглътна беше забележително сладка. Без замърсявания, предположи той с малката част от мозъка си, която все още можеше да мисли рационално. Нещо се закачи за глезена му и го одраска. Тогава ритна във водата и се освободи. Следа гореща кръв последва за момент, преди да бъде отнесена от течението.

Зеленика риташе във водата в опит да остане изправена в центъра на реката. Кестенявата й коса се изправи в хлътнали шипчета, а костюмът й пращеше в опит да се слее с фона, където калта се беше отмила.

— Нарани ли се?

Артемис поклати глава. Нямаше въздух, за да говори.

Зеленика забеляза глезенът му, който го следваше.

— Кръв, а аз нямам останала и капка магия, за да те излекувам. Тази кръв е почти толкова зле, колкото феромоните. Трябва да се махнем оттук.

На брега троловете буквално скачаха от лудост. Удряха земята с главите си продължително заедно с юмруците си в сложен ритъм.

— Ритуал за чифтосване — обясни Зеленика. — Мисля, че ни харесват.

Течението беше силно в центъра на реката и бързо повлече двойката надолу по течението. Троловете ги следваха, някои мятаха малки снаряди във водата. Единият удари силно дървото на Зеленика и почти я преобърна.

Тя изплю една глътка вода.

— Трябва ни план, Артемис. Това е по твоята час. Аз ни доведох дотук.

— О, да, браво на теб — каза Артемис, очевидно върнал си чувството за сарказъм. Той отмести мокри кичури коса от очите си и се огледа, далеч от мелето на водолинията. Храмът беше огромен и хвърляше удължена, многостранна сянка върху изоставения район. Вътрешността беше широко отворена, без видим подслон от троловете. Единственото изоставено място беше покривът на храма.

— Троловете могат ли да се катерят? — изрече той.

Зеленика проследи погледа му.

— Да, ако им се наложи, като големи маймуни. Но само ако им се наложи.

Артемис се намръщи.

— Само ако можех да си спомня — каза той. — Само да знаех какво знам.

Зеленика дорита до него и го грабна за яката. Те се въртяха в бялата вода, балончета и пяна изтичаха между цепениците им.

— Само ако не върши работа, Кално създание. Трябва ни план, преди да достигнем до филтъра.

— Филтъра?

— Това е изкуствена река. Филтрира се от централен резервоар.

Крушка светна в мозъка на Артемис.

— Централният резервоар. Това е пътят ни навън.

— Ще бъдем убити! Нямам представа колко дълго ще сме под вода.

Артемис се огледа за последен път, измервайки, пресмятайки.

— Според настоящите обстоятелства нямаме друг избор.

Напред теченията започнаха да се извиват, изтегляйки всякакъв боклук, който бяха събрали от бреговете. Малък водовъртеж се заформяше по средата на реката. Гледката очевидно успокояваше троловете. Отказаха да се от удрянето и блъскането и седнаха да гледат. Някои се движеха по брега, по-късно тези щяха да се окажат умните.

— Следваме течението — извика Артемис. — Следваме го и се надяваме.

— Това ли е? Това ли е гениалният ти план?

Костюмът на Зеленика изпраща, докато водата си проправи път към системите.

— Не е толкова план, колкото животоспасяваща стратегия — отвърна Артемис. Щеше да каже повече, но реката го прекъсна, като го откъсна от елфената му приятелка.

Чувстваше се като вейка в лицето на такава сила. Ако се опиташе да устои на водата, тя щеше да изкара въздуха от белите му дробове, както побойник удря жертвата си. Гърдите на Артемис бяха затиснати; дори когато задъханата му уста беше над водата, той не можеше да вкара нормално количество въздух в дробовете си. На мозъка му му липсваше кислород. Не можеше да мисли трезво. Всичко беше замъглено. Въртенето на тялото му, хода на водата. Бели кръгове върху сини и върху зелени. Краката му танцуваха малки шаблони на листа на Мьобиус под тялото му. Ривърденс. Ха-ха.

Зеленика беше пред него, държейки двете дървета между тях. Импровизиран сал. Тя извика нещо, но то се изгуби. Сега имаше само вода. Вода и объркване.

Тя вдигна три пръста. Три секунди. И после потъваха. Артемис дишаше толкова дълбоко, доколкото присвитите гърди му позволяваха. Два пръста. После един.

Артемис и Зеленика пуснаха цепениците и течението ги засмука като паяци във водосточна тръба. Артемис се бореше да задържи въздуха си, но бушуващата вода го изстискваше от устните му. Балончета се виеха на спирали зад него, бързайки към повърхността.

Водата не беше толкова дълбока и мрачна. Но беше бърза и не би позволила много изображения да се задържат достатъчно дълго, за да бъдат разпознати. Лицето на Зеленика премина покрай Артемис, но всичко, което можеше да различи, бяха големи лешникови очи.

Фунията на водовъртежа ставаше все по-тясна, събирайки Зеленика и Артемис. Бяха пометени диагонално надолу в шум от блъскащи се торсове и мятащи се крайници. Те притиснаха чела едно в друго, намирайки някакъв комфорт в очите на другия. Но беше кратък момент. Прогресът им беше брутално прекъснат от метална решетка, която покриваше дренажната тръба. Те се врязаха в решетката и усетиха как острата тел оставя нарязвания по кожите им.

Зеленика плесна по решетката и после провря пръсти през дупките. Решетката беше лъскава и нова. Пресни следи от заваряване пунктираха ръбовете й. Това беше ново, а всичко друго старо. Гномски!

Нещо побутна ръката на Зеленика. Аквапод. Беше прикрепен към решетките с пластмасова връзка. Лицето на Опал изпълни малкия екран, наместен вътре и усмивка заемаше по-голяма част от лицето й. Тя повтаряше нещо отново и отново на малки интервали. Думите не можеха да се чуят от шума на преливане и балончета, но посланието беше ясно: отново те победих.

Зеленика грабна аквапода и го изтръгна от връзката му. Усилието я хвърли от попътната струя в сравнително спокойните заобикалящи води. Силите й я бяха напуснали и нямаше друг избор, освен да се остави на течението да я води. Артемис се довлече от плоската страна на решетката, използвайки последния си кислород, за да ритне с крака, само два пъти.

Беше свободен от водовъртежа, плавайки след Зеленика към тъмен насип по-надолу по реката. Въздух, помисли си той. Трябва да дишам. Не скоро. Сега. Ако не сега, никога.

Артемис пръв излезе на повърхността. Гърлото му засмукваше въздух преди водата да се е изчистила. Първата глътка въздух се върна, пълна с течност, но втората беше чиста, и третата. Артемис усети как силата се покачва в крайниците му като живак във вените му.

Зеленика беше в безопасност. Лежеше на тъмен остров на реката. Гърдите й се издигаха като духала, а аквапода лежеше под разперените й пръсти.

— А-а — каза Опал Гномски на екрана. — Толкова предвидимо. — Казваше го пак и пак, докато Артемис излезе с мъка от плитката вода, покатери се на могилата и намери бутона за заглушаване.

— Наистина започвам да не я харесвам — въздъхна той. — Може да съжалява за такива малки детайли като подводната телевизия, защото такива неща ми дават мотивацията да се измъкна оттук.

Зеленика седна и се огледа. Седяха на планина от боклуци. Артемис предположи, че след като Опал е заварила решетката през филтърната тръба, течението е отнесло всичко, което троловете са унищожили, до тази плитчина. Малък остров боклуци в речния завой. Имаше безплътни роботски глави в подножието, заедно с очукани статуи и останки от тролове. Черепи на тролове с дебел клин на челната кост и гниещи кожи.

Поне тези конкретни тролове не могат да ги изядат. Опасните тролове, които ги бяха последвали, се вдигаха отново от възбуда по бреговете от двете страни. Но имаше поне шест метра петнадесет сантиметра дълбока вода, която ги разделяше от сушата. Бяха в безопасност, за сега.

Артемис усети как спомени се опитват да избият на повърхността. Беше на ръба да си спомни всичко, беше сигурен в това. Стоеше напълно неподвижен, опитвайки се да си спомни. Несвързани изображения преминаваха зад очите му: планина от злато, зелени люспести създания, бълващи огнени кълба, Бътлър, опакован в лед. Но изображенията се плъзнаха от съзнанието му като водни капки от предно стъкло.

Зеленика се изправи.

— Има ли нещо?

— Може би — каза Артемис. — Нещо. Всичко се случва много бързо. Трябва ми време за медитация.

— Нямаме време — каза Зеленика и се изкатери на върха на купчината от боклук. Черепи пукаха под краката й. — Виж.

Артемис се обърна към левия бряг. Един от троловете беше взел голям камък и го беше вдигнал над главата си. Артемис се опита да се сниши. Ако скалата ги удареше, и двамата щяха да са смъртоносно ранени, най-малко.

Тролът изпъшка като професионален тенисист, който сервира, и завъртя камъка към реката. За малко не уцели купчината и се приземи с огромен плясък в плитката води.

— Пропусна — каза Зеленика.

Артемис се намръщи.

— Съмнявам се.

Втори трол грабна скала, както и трети. Скоро всички животни хвърляха камъни, части на роботи, пръчки или до каквото успееха да се докопат ръцете им към насипа от боклуци. Никой от тях не успя да удари треперещата двойка, сгушена в купчината.

— Продължават да пропускат — каза Зеленика. — Всеки един от тях.

Кокалите на Артемис го боляха от студ, страх и непрекъснато напрежение.

— Не се опитват да ни ударят — каза той. — Строят мост.

Тара, Ирландия; Разсъмване

Феиното летище за совалки в Тара беше най-голямото в Европа. Повече от осем хиляди туристи годишно преминаваха през холограмните му сводове. Терминалът беше с квадратура от почти три хиляди квадратни метра и бе запечатан под обрасло хълмче по средата на фермата МакГрейни. Беше истинско чудо на подземната архитектура.

Сламчо Челюстокопач, джудже клептоман и беглец, беше също доста чуден в подземният район. Бътлър караше семейното Бентли на север от имението и по инструкции на Сламчо забави луксозната кола на четиристотин и шестдесет метра от замаскирания вход на летището за совалки. Това позволи на Сламчо да се гмурне право в земята от задната врата. Той бързо се потопи под пласт богата ирландска почва. Най-добрата в света.

Сламчо познаваше добре оформлението на летището. Веднъж беше измъкнал братовчед си Северняк от полицейски арест тук, когато ПНЕ го бяха арестували с обвинение за индустриално замърсяване. Една жила от глина преминаваше право към летището и ако знаеш къде да търсиш, ще намериш парче метална обвивка, която се беше износила от годините си на излагане на ирландската влага. Но в този определен случай, Сламчо не искаше да избегне ПНЕ, а точно обратното.

Сламчо излезе в холограмния храст, който скриваше сервизния вход на летището. Той излезе от тунела си, изтърси пръстта от задния си край, отърва се от газовете малко по-шумно от необходимото и зачака.

Пет секунди по-късно входният шлюз се плъзна и четири ръце се протегнаха, сграбчиха Сламчо и го дръпнаха във вътрешността на летището. Сламчо не се съпротиви, като се остави да го влачат по тъмен коридор към стая за разпити. Беше сложен в неудобен стол, окован и оставен сам да се задушава от тревога.

Сламчо нямаше време да се тревожи. Всяка секунда, която прекарваше тук, събирайки насекоми от брадата си, беше секунда, през която Артемис и Зеленика трябваше да бягат от тролове.

Джуджето се изправи и удари с длани огледалното стъкло, поставено на стената в стаята за разпити.

— Чикчирик Пустодрън! — извика той. — Знам, че ме наблюдаваш. Трябва да поговорим. Става въпрос за Бодлива Зеленика.

Сламчо продължи да блъска по стъклото, докато вратата не се отвори и Чикчирик Пустодрън не влезе в стаята. Чикчирик беше феята на ПНЕ на повърхността. Чикчирик беше първият ранен от бунта Буа Кел година по-рано и ако не беше Бодлива Зеленика, щеше да бъде и първата жертва. Както се оказа, получи медал от Комитета, няколко първокласни интервюта по кабелната телевизия и добре платена работа на повърхността на П1.

Чикчирик влезе подозрителен, елфските му крила бяха сгънати зад него. Кобурът на неговото „Неутрино“ беше отворен.

— Сламчо Челюстокопач, нали? Предаваш ли се?

Сламчо изсумтя.

— А ти как мислиш? Минавам през толкова усилия, за да се измъквам, само за да се предам на някакъв елф? Не мисля така, куц мозък.

Чикчирик настръхна, крилата му запърхаха зад него.

— Хей, слушай, джудже. Не си в позиция да си правиш шегички. Сега си под мой арест, ако не си забелязал. Има шест феи охранители, които ограждат стаята.

— Охранители. Не ме разсмивай. Не биха могли да предпазят ябълка в овощна градина. Избягах от подводница няколко мили под водата. Виждам шест начина, по които мога да избягам от тук без дори да се изпотя.

Чикчирик кръжеше нервно.

— Бих искал да те видя да опитваш. Мога да ти лепна две обвинения отзад още преди да си откачил челюстта си.

Сламчо трепна. Джуджетата не обичаха шеги за отзад.

— Добре, спокойно, господин Гънг Хо. Нека поговорим за крилото ти. Как върви възстановяването.

— От къде знаеш това?

— Беше голяма новина. Беше по цялата телевизия по едно време, дори по пиратските сателити. Гледах грозното ти лице в Чикаго не много отдавна. Каза, ако си спомням правилно, как Бодлива Зеленика спаси живота ти и как елфите никога не забравяли дълговете си и когато и да има нужда от теб, ти ще й помогнеш, независимо от цената.

Чикчирик се изкашля нервно.

— Много от това беше нагласено. Както и да е, това беше преди…

— Преди един от най-награждаваните офицери на ПНЕ не реши да полудее и застреля собствения си началник?

— Да. Преди това.

Сламчо гледаше Чикчирик право в зеленото му лице.

— Не вярваш в това, нали?

Чикчирик се издигна още по-високо за един дълъг момент, крилата му създаваха течение във въздуха. Тогава се приземи отново на земята и седна във втория стол в стаята.

— Не. Не вярвам. Дори за секунда. Юлиус Кореноплод беше като баща на Зеленика. На всички ни. — Той покри лице с ръцете си, уплашен от отговора на следващия си въпрос. — Е, Челюстокопач. Защо си тук?

Сламчо се наведе.

— Това записва ли се?

— Разбира се. Стандартна оперативна процедура.

— Можеш ли да изключиш микрофона.

— Предполагам. Защо да го правя?

— Защото ще ти кажа нещо много важно за оцеляването на Народа. Но ще ти кажа, само ако тези микрофони са изключени.

Крилата на Чикчирик започнаха да пърхат отново.

— Надявам се да е добро. Надявай се наистина да ми хареса, джудже.

Сламчо сви рамене.

— О, няма да ти хареса. Но е много добро.

Зелените пръсти на Чикчирик въведоха код в клавиатура на масата.

— Добре, Челюстокопач. Можем да говорим свободно.

Сламчо се наведе напред през бюрото.

— Работата е там, Опал Гномски се е върнала.

Чикчирик не отговори с думи, но цветът се отдръпна от лицето му. Вместо обичайното си здраво изумрудено, тенът на елфа беше с бледия цвят на лайм.

— Опал е избягала някак си, и е вкарала в ход голямо отмъщение. Първо генерал Стълбус, после началника Кореноплод, а сега Зеленика и Артемис Фоул.

— О… Опал? — заекна Чикчирик и раненото му крило внезапно клюмна.

— Убива всеки, който е взел участие в затварянето й. Което, ако си спомням добре, включва и теб.

— Нищо не съм направил — изписка Пустодрън, сякаш да възрази за невинността си срещу Сламчо щеше да му помогне.

Сламчо се облегна назад.

— Ей, няма смисъл да ми го казваш. Не те издирвам аз. Ако си спомням правилно, ти беше по всички токшоута, разказвайки как ти лично си бил първият полицай, който направил контакт с гоблините контрабандисти.

— Може би не го е видяла — каза с надежда Чикчирик. — Беше в кома.

— Сигурен съм, че някой й го е записал.

Пустодрън се замисли за това, докато разсеяно оправяше крилата си.

— И какво искаш от мен?

— Трябва да предадеш съобщение на Вихрогон. Кажи му какво съм казал за Опал. — Сламчо покри с ръка устата си, за да заблуди тези, които четяха по устните, които може да изгледат записа. — И искам полицейската совалка. Знам къде е паркирана. Трябва ми само стартовия чип и кода за запалването.

— Какво? Абсурдно. Ще отида в затвора.

Сламчо разтърси глава.

— Не, не. Без звук всичко, което цялото Централно полицейско управление ще види, е друго гениално бягство на Сламчо Челюстокопач. Нокаутирам те, крада ти чипа и си прокопавам път навън през тръбата зад този воден диспенсер.

Чикчирик се намръщи.

— Върни се на частта, в която ме нокаутираш.

Сламчо удари по масата с длан.

— Слушай, Пустодрън, в момента Зеленика се намира в смъртна опасност. Може вече да е мъртва.

— Това чух и аз — възрази Чикчирик.

— Е, със сигурност ще умре, ако не сляза долу веднага.

— Защо просто не докладвам?

Сламчо въздъхна драматично.

— Защото, слабоумнико, по времето, когато целият екип по Изтеглянето на Централното управление пристигне, ще е твърде късно. Знаеш правилата: никой офицер от Полицията на Нисшите елементи не може да действа въз основа на сведения, получени от осъден престъпник, освен ако информацията не е потвърдена от друг източник.

— Никой не обръща внимание на това правило и да ме наричаш слабоумник не помага особено.

Сламчо се изправи на крака.

— Ти си елф, за бога. Предполага се, че трябва да се водиш по онзи древен рицарски код. Жената ти спаси живота, а сега нейният е в опасност. Ти като елф си задължен с чест да направиш, каквото трябва.

Чикчирик задържа погледа на Сламчо.

— Вярно ли е всичко това? Кажи ми, Сламчо, защото това ще има отзвук. Това не е някакъв малък обир на бижута.

— Вярно е — каза Сламчо. — Имаш думата ми.

Чикчирик почти се засмя.

— О, страхотно. Думата на Сламчо Челюстокопач. Вярвам ти. — Той си пое дъх дълбоко няколко пъти и затвори очи. — Чипът е в джоба ми. Кодът е написан на таблото. Опитай да не чупиш нищо.

— Не се тревожи, аз съм отличен шофьор.

Чикчирик трепна в очакване.

— Нямам предвид совалката, глупако. Говоря за лицето ми. Дамите ме харесват такъв, какъвто съм сега.

Сламчо приготви един загрубял юмрук.

— Е, не бих искал да разочаровам дамите — каза той и свали Чикчирик Пустодрън от стола.

Сламчо майсторски прерови джобовете на Чикчирик. Елфът не беше точно в безсъзнание, но се преструваше.

Мъдър ход. След секунди Сламчо измъкна стартовия чип и го натъпка в брадата си. Няколко косъма се увиха здраво около чипа, оформяйки водоустойчива какавида. Той освободи Путодрън от „Неутриното“ му, въпреки че това не беше част от сделката. С два прескока Сламчо прекоси стаята и пъхна стол под дръжката на вратата. Това трябва да ми спести няколко секунди, помисли си той. Той уви едната си ръка около водния диспенсер, докато с другата едновременно с това откопчаваше капака на панталоните си. Бързината беше жизненоважна, защото, който и да беше гледал интервюто през огледалното стъкло, вече тропаше на вратата. Сламчо видя как една черна точка се появи на вратата; опитваха се да прогорят пътя си навътре.

Той изтръгна диспенсера от стената, позволявайки на няколко галона вода да наводнят стаята за разпити.

— За бога — изпъшка Чикчирик от пода. — Отнема цяла вечност да изслуша тези крила.

— Млъкни. Би трябвало да си в безсъзнание.

Веднага щом водата се отдръпна от снабдителната тръба, Сламчо се гмурна в нея. Следва я до първия шарнир и го изрита. Големи парчета пръст блокираха тръбата. Сламчо откачи челюстта си. Беше обратно в земята. Никой не можеше да го хване сега.

Площадката за кацане се намираше на долното ниво, най-близо до самата шахта. Сламчо се наклони, насочван от безпогрешния си вътрешен компас. И преди беше идвал в този терминал и оформлението бе прогорено в паметта му като оформлението на всяка друго сграда, в която бе влизал. Шестдесет секунди дъвчене на земя, отделяне на минерали и изхвърляне на излишното от другия край доведоха Сламчо лице в лице с въздуховод. Този конкретен въздуховод водеше право към площадката за кацане; джуджето дори можеше да усети вибрациите на двигателите в брадата си.

Обикновено би изгорил металното покритие на канала с няколко капки лак за камъни, но охранителите в затвора гледаха да конфискуват такива предмети, така че вместо това Сламчо го взриви с един концентриран изстрел от откраднатия пистолет. Панелът се разтопи като блок тънък лед пред нагревателна печка. Той даде момент на разтопения метал да се втвърди и охлади и се плъзна в канала. Два леви завоя по-късно лицето му беше притиснато до решетката, която гледаше към площадката за кацане. Червени алармени светлини се въртяха над всяка врата и пронизващ Клаксон известяваше всички, че има спешен случай. Работниците на площадката се бяха събрали пред междумрежов екран и чакаха за новини.

Сламчо се спусна на земята с повече грация, отколкото тялото му предполагаше, че е възможно, и се промъкна до полицейската совалка. Совалката висеше с носа нагоре над вертикален снабдителен тунел. Сламчо се промъкна вътре, отваряйки пътническия вход с чипа на Чикчирик Пустодрън. Управлението беше сложно, но Сламчо имаше теория за карането на превозни средства: игнорирай всичко, освен волана и педалите и ще бъдеш добре. Дотук в кариерата си той бе обирал над петдесет типа транспорт и теорията му не го беше разочаровала.

Джуджето пъхна чипа в гълтача, без да направи проверка на системите, както го съветваше компютърът в този момент, и натисна бутона за освобождаване. Осемтонната совалка се стовари като камък в шахтата, въртейки се като фигурист. Гравитацията на земята я пое и я завъртя към земното ядро.

Сламчо натисна педала на тягата достатъчно, за да спре да пада.

Радиото на таблото започна да му говори:

— Ти в совалката. По-добре се върни веднага. Не се шегувам! След двадесет секунди собственоръчно ще натисна бутона за самоунищожение.

Сламчо изплю малко слюнка върху говорителя и заглуши дразнещия звук. Направи гаргара с още малко слюнка в гърлото си и я остави в кутията с електрическата верига под радиото. Жиците проблеснаха и изпращяха. Дотук със самоунищожението.

Ръчките бяха малко по-тежки, отколкото Сламчо бе свикнал. Въпреки това той успя да укроти машината, след като я остърга няколко пъти в стената на шахтата. Ако ПНЕ се захванеха да поправят совалката, щеше да се наложи да сложат нов слой боя и може би нов десен калник.

Лъч цвъртяща лазерна енергия премина през страничния отвор.

Това беше предупредителният им изстрел. Един през дъгите, преди да въведат крайната цел в компютъра. Сламчо събу ботушите си, уви пръстите си с двойни стави около педалите и прелетя през шахтата към мястото на срещата.

Бътлър паркира Бентлито на двадесет и пет километра североизточно от Тара близо до куп скали, които приличаха на свит юмрук. Камъкът показалец беше кух, точно както му каза Сламчо. Но джуджето беше забравило да спомене, че входът ще е затрупан от празни пликчета чипс и опаковки от дъвки, останали от хиляди пикници на тийнейджъри. Бътлър си прокара път през боклука, за да намери две момчета, свити отзад, които пушеха тайно цигари. Кутре лабрадор спеше в краката им. Очевидно, тези двамата бяха доброволци за разхождаето на кучето, само и само за да измъкнат по някоя цигара. Бътлър не харесваше пушенето.

След като момчетата вдигнаха поглед към огромната фигура, която се беше надвесила над тях, измъчените им тийнейджърски изражения замръзнаха на лицата им.

Бътлър посочи цигарите.

— Тези неща сериозно ще увредят здравето ви — изръмжа той. — А ако не те, аз ще го направя.

Момчетата извадиха цигарите си и избягаха от пещерата, което беше точно това, което Бътлър искаше да направят. Той отмести сбръчкан куп шума в задната част на пещерата и откри стена от кал.

„Удари право през стената.“ му беше казал Сламчо. „Обикновено ям и го закърпвам пак след това, но може би ти не искаш да го правиш.“

Бътлър заби четири твърди пръста в центъра на калната стена, където бяха започнали да се разпростират пукнатини, и, разбира се, стената беше дебела само няколко сантиметра и лесно се строполи при натиска. Телохранителят започна да маха камъни, докато не остана достатъчно място да се провре отвъд тунела.

Да кажем, че е имало достатъчно място е леко преувеличение; едва стигащо е може би по-подходящо. Обемистото тяло на Бътлър бе притиснато от всички страни от неравни стени от черна пръст. От време на време някой назъбен камък се подаваше навън и правеше дупки в дизайнерския му костюм. Това правеше втори съсипан костюм в рамките на няколко дни. Един в Мюнхен и сега втори под земята в Ирландия. И все пак, костюмите бяха последното нещо, за което се тревожеше Бътлър. Ако Сламчо беше прав, в момента Артемис тичаше из Нисшите елементи с група кръвожадни тролове по петите си. Бътлър се беше бил с трол веднъж и битката едва не го уби. Не можеше да си представи какво е да се биеш с цяла група.

Бътлър заби пръсти в земята и се издърпа през тунела. Този определен тунел, Сламчо му бе казал, беше една от многото нелегални задни врати, които джуджетата бяха прояли, за да влязат в шахтите на Нисшите Елементи. Самият Сламчо беше изкопал този преди близо триста години, защото трябваше да се промъкне за партито за рождения ден на братовчед си. Докато се издърпваше, Бътлър се опита да не мисли за рециклиращия процес на джуджето.

След няколко метра тунелът се разшири в стая с формата на електрическа крушка. Сламчо му бе обяснил това също. Стените бяха обвити от плюнка, която се беше втвърдила от продължителния контакт с въздуха и също блестеше. Невероятно. Пиещи пори, живи косми, а сега и светеща слюнка. Какво следва? Експлодираща слуз? Не би бил изненадан. Кой знае какви трикове криеха джуджетата в ръкавите си. Или на други места.

Бътлър отмести с ритник една купчина заешки кости, останки от нечия отминала закуска, и седна да чака.

Той погледна към светещия си часовник Омега. Беше оставил Сламчо в Тара преди почти тридесет минути; малкият човек вече трябваше да е тук. Телохранителят би се разходил из стаята, но там едва имаше място да стои прав, камо ли да се разхожда. Телохранителят кръстоса крака и се приготви за дрямка, за да събере малко сила. Не беше спал от атаката на ракетата в Мюнхен насам, а вече не беше толкова млад, колкото преди. Сърдечният ритъм и дишането му се забавиха, докато гърдите му едва се повдигаха.

След осем минути малката стая започна яростно да се тресе. Парчета чуплива плюнка се отрониха от стената и затрепкаха по пода. Земята под краката му светна в червено и поток от насекоми и червеи изтече от тъмните кътчета. Бътлър застана от едната страна и спокойно се сви. След секунди цилиндрично парче земя се отдели чисто от пода и остави димяща дупка.

Гласът на Сламчо се процеди през дупката, носен от вълните на усилвателната система на откраднатата совалка.

— Да вървим, Кално създание. Размърдай се. Имаме да спасяваме хора, а полицията ме е хванала за опашката.

Опашката на Сламчо Челюстокопач, помисли си Бътлър, потръпвайки, не е много приятно място.

Въпреки това телохранителят се спусна през дупката право в отворения люк на покрива на носещата се полицейска совалка. Полицейските совалки бяха тесни дори за феите, но Бътлър дори не можеше да стои изправен в стол, ако въобще имаше достатъчно голям стол за него. Трябваше да се задоволи с коленичене зад пилотската седалка.

— Готово ли е всичко? — попита той.

Сламчо махна един бръмбар от рамото на Бътлър и го пъхна в брадата си, където злощастното насекомо веднага бе обгърнато от косми.

— За по-късно — обясни той. — Освен ако не го искаш ти?

Бътлър се усмихна с усилие.

— Благодаря. Вече ядох.

— О, така ли? Е, каквото и да си ял, задръж го, защото бързаме и може да наруша няколко ограничения на скоростта.

Джуджето изпука всяка става на пръстите на ръцете и краката си и запрати кораба в стръмно спираловидно пикиране. Бътлър се плъзна до задната част на совалката и трябваше да се закопчае с три предпазни колана, за да предотврати по-нататъшно плъзгане.

— Необходимо ли е всичко това? — процеди Бътлър, докато бузите му отлитаха назад.

— Виж зад теб — отвърна Сламчо.

Бътлър с мъка се изправи на колене и насочи погледа си към задния прозорец. Преследваха ги три неща, които привидно приличаха на светулки, но всъщност бяха по-малки совалки. Корабите копираха точно всяка тяхна маневра и спирала. Единият изстреля малко искрящо торпедо. То запрати малка шокова вълна, която разтресе корпуса на совалката. Бътлър усети как порите на обръсната му глава пулсират.

— Полицейски уни-кабини — обясни Сламчо. — Току-що отнесоха комуникационната антена, в случай че имаме съучастници в други шахти някъде. Тези кабини имат пълен контрол над навигационната ни система. Собствените им компютри ще ни следват вечно, освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не ги надбягаме. Ако не излезем от обсега им.

Бътлър затегна коланите около тялото си.

— А ние можем ли?

Сламчо размърда пръстите на ръцете и краката си.

— Нека разберем — каза той и отвори клапана докрай.

Единадесетте чудеса, Храмът на Артемида, светът на Нисшите елементи

Зеленика и Артемис се сгушиха заедно на малкия остров от гниещи тела и зачакаха троловете да довършат моста си. Сега създанията бяха обезумели и хвърляха камък след камък в плитката вода. Някои дори се осмеляваха да топнат пръст в потока, но бързо го дръпваха обратно с ужасяващ вой.

Зеленика избърса вода от очите си.

— Добре — каза тя. — Имам план. Аз оставам тук и се бия с тях. Ти се връщаш в реката.

Артемис поклати глава отсечено.

— Оценявам го. Но не. Би било самоубийство и за двама ни. Троловете ще те разкъсат за секунда и просто ще изчакат течението да ме отнесе обратно тук. Трябва да има друг начин.

Зеленика замери най-близкото създание с череп на трол. Животното го хвана ловко с ноктите си и го смачка на парчета.

— Слушам, Артемис.

Артемис разтри челото с кокалчетата на пръстите си, опитвайки се да разтрогне блокадата на спомените си.

— Ако можех да си спомня… тогава може би…

— Нищо ли не помниш?

— Изображения. Нещо. Нищо съгласувано. Просто кошмарни картини. Всичко може да е халюцинация. Това е най-вероятното обяснение. Може би просто трябва да се отпусна и да изчакам, докато се събудя.

— Погледни го като предизвикателство. Ако това беше ролева игра, как би могъл героят да избяга?

— Ако това беше военна игра, щеше да ми е от нужда да знам слабостите на противника. Водата е една…

— И светлина — отсече Зеленика. — Троловете мразят светлината. Прогаря ретините им.

В момента троловете внимателно стъпваха по камъните на импровизирания си мост и го изпробваха. Миризмата от немитата им козина и зловонният им дъх се носеше към малкия остров.

— Светлина — повтори Артемис. — Затова им харесва тук. Няма почти никаква светлина.

— Да. Продълговатите лампи светят на аварийни крушки, а изкуственото слънце е на минимум.

Артемис погледна нагоре. Холограмни облаци се носеха в имитацията на небе и точно в центъра, поставено драматично точно над покрива на храма, имаше кристално слънце с едва искрица сила в корема.

Идея разцъфна в ума му.

— Има скеле в близкия ъгъл на храма. Ако можем да се покатерим и да стигнем до слънцето, ще можеш ли да го запалиш с батериите от белезниците ни?

Зеленика се намръщи.

— Да, предполагам. Но как ще минем покрай троловете?

Артемис взе водоустойчивия аквапод, на който Опал пускаше съобщението си.

— Ще ги разсеем с малко телевизия.

Зеленика се разрови в екранния контрол на аквапода, докато не откри настройката за яркостта. Тя увеличи яркостта до максимум. Изображението на Опал избеля от лъч ослепителна светлина.

— Побързай — посъветва я Артемис и дръпна ръкава на Зеленика.

Първият трол беше на половината на моста, следван от група, която едва-едва се крепеше. Най-косматото конга влакче на света.

Зеленика уви ръце около телепода.

— Това вероятно няма да проработи — каза тя.

Артемис се премести зад нея.

— Знам, но нямаме друг избор.

— Добре. Но ако не успеем, съжалявам, че не помниш. Хубаво е да бъдеш с приятел в моменти като този.

Артемис стисна рамото й.

— Ако оцелеем, ще бъдем приятели. Свързани от травма.

Малкият им остров сега трепереше. Черепи се изместваха от местата си и се търкулваха във водата. Троловете бяха почти над тях, проправяха си път през нестабилната пътека и пищяха всеки път, когато се докоснеха до водата. Троловете, останали на брега, биеха по земята с кокалчетата на пръстите си и дълги лиги висяха от челюстите им.

Зеленика изчака до последния момент за максимален ефект. Екранът на телепода беше притиснат до купчината боклук, така че наближаващите животни да не заподозрат какво ги очаква.

— Зеленика? — каза бързо Артемис.

— Чакай — прошепна Зеленика. — Само още няколко секунди.

Първият трол от редицата достигна техния остров. Това очевидно беше лидерът на глутницата. Той се изправи на три метра височина, клатеше косматата си глава и виеше към изкуственото небе. Тогава явно забеляза, че Зеленика и Артемис всъщност не са женски тролове и див гняв обзе малкия му мозък. Капки отрова капеха от бивните му и той завъртя ноктите си нагоре, готов да драска. Убийственият удар, предпочитан от троловете, беше под ребрата. Това бързо разтваряше сърцето и не даваше време на месото да се втвърди.

Още тролове се събраха на малкия остров, готови да си вземат дял от жертвите или да се пробват с нова женска. Зеленика избра този момент да действа. Тя обърна телепода нагоре, насочвайки вибриращия екран директно към най-близкия трол. Създанието отстъпи назад, като драскаше омразната светлина, сякаш беше сериозен враг. Светлината се стрелна през ретините на трола, като го изпрати препъвайки се назад към другарите му. Групата животни се строполи във водата. Паника се разпростря в редицата като вирус. Създанията реагираха на водата сякаш беше киселина, която обагряше козината им, и заритаха обратно към брега. Това не беше чисто оттегляне. Всичко на пътя им беше одрано или ухапано. Съсиреци от отрова и кръв летяха във въздуха, а водата бълбукаше, сякаш вреше. Кръвожадните ревове на трола се превърнаха в пронизителни писъци от болка и страх.

Това не може да е истинско, помисли си Артемис, зашеметен. Сигурно халюцинирам. Може би съм в кома, последвала падането от хотелския прозорец. И защото мозъкът му предоставяше това възможно обяснение, спомените му си оставаха заключени под ключалка и ключ.

— Хвани се за колана ми — заповяда Зеленика и се затича към импровизирания мост. Артемис мигновено се подчини. Сега не беше времето да спори за лидерство. Във всеки случай, ако имаше и най-малката вероятност това наистина да се случва, тогава капитан Зеленика имаше по-добра квалификация да се справи с тези същества.

Зеленика размаха телепода като лазерно оръдие, достигайки моста стъпка по стъпка. Артемис опита да съсредоточи вниманието си към това да запази баланс на нестабилната земя. Те стъпваха от камък на камък и се олюляваха като новаци, които тепърва започваха да ходят по въже. Зеленика махаше телепода на арки, осветявайки тролове от всички страни.

Прекалено много, помисли си Артемис. Те са прекалено много. Никога няма да успеем.

Но нямаше опция да се откажат. Така че продължиха, вземайки две крачки напред и една назад.

Ловък мъжки се наведе и избегна лъча на Зеленика. Той протегна един нокът и пропука водоустойчивата обвивка на телепода. Зеленика се препъна назад и падна върху Артемис. Двойката падна в реката, приземявайки се със солиден плясък в плитката река.

Артемис усети как въздухът напуска дробовете му и пое дъх инстинктивно. За нещастие, пое вода вместо въздух. Зеленика запази лактите си затворени, така че разкъсаната обвивка да остане извън реката. Няколко пръски попаднаха в пукнатината и искрици започнаха да играят по екрана.

Зеленика се пребори да се изправи на крака. Артемис дойде зад нея, изкашляйки вода от дробовете си.

— Екранът е повреден — изпъхтя Зеленика. — Не знам колко време имаме.

Артемис отмести кичури коса от очите си.

— Давай — изфъфли той. — Давай.

Те преджапаха водата, стъпвайки около биещите се тролове. Зеленика избра чисто място на брега да се покатери отгоре му. Беше облекчение да е на твърда земя отново, но поне водата беше на тяхна страна, както изглеждаше. Сега бяха изцяло на територията на троловете.

Останалите животни ги заобиколиха на безопасна дистанция. Когато някое от тях се приближеше прекалено, Зеленика насочваше телепода в неговата посока и създанието отстъпваше назад като ужилено.

Артемис се бореше със студа, умората и шока в организма си. Глезенът му гореше на мястото, където го бе одрал тролът.

— Трябва да отидем направо в храма — каза той през тракащи зъби. — На скелето.

— Добре. Задръж.

Зеленика си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да събере силите си. Ръцете я боляха от държането на телепода, но нямаше да позволи на умората да се изпише на лицето й. Или страха. Тя погледна тези тролове право в червените им очи и им даде да разберат, че си имат работа със забележителен враг.

— Готов?

— Готов — отговори Артемис, въпреки че изобщо не беше такова нещо.

Зеленика пое един последен дъх и се затича. Троловете не очакваха тази тактика. В края на краищата, какво създание би нападнало трол? Те разбиха редиците си в лицето на арката бяла светлина и деконцентрацията им продължи достатъчно дълго, за да могат Артемис и Зеленика да преминат през дупката в редицата.

Те забързаха към наклона на храма. Зеленика не направи опит да избегне троловете, като тичаше право към тях. Когато се отдръпнаха във временната си слепота, те причиниха още по-голямо объркване помежду си. Дузина сборичквания избухнаха по следите на Артемис и Зеленика, след като животните, без да искат се посякоха с нокти, остри като бръсначи. Някои от по-тихите тролове използваха възможността, за да си уредят стари сметки. Сборичкванията се разпространиха като по верижна реакция по полето, докато цялата площ се превърна в маса гърчещи се животни и прах.

Артемис сумтеше и пъхтеше по пътя си нагоре по клисурата, пръстите му бяха увити около колана на Зеленика. Дишането на капитан Зеленика се беше свело до умерен ритъм от бързи изблици.

Не съм физически силен, помисли си Артемис. И може да ми струва скъпо. Трябва да тренирам повече тялото, отколкото мозъка си в бъдеще. Ако имам бъдеще.

Храмът се извисяваше над тях, модел в мащаб, но пак беше по-висок от петнадесет метра. В холограмните облаци се издигнаха дузини колони, които придържаха правоъгълен покрив, украсен със сложни гипсови корнизи. Долните части на колоните бяха белязани от хиляди белези от нокти, където по-младите тролове се бяха избавили от опасността. Артемис и Зеленика изкачиха двадесетте или повече стъпала до самите колони.

За тяхно щастие, на скелето нямаше тролове. Всички животни бяха заети да се избиват взаимно или да избягват да бъдат убити, но беше въпрос на време да се досетят, че имаше сред тях имаше нарушители. Свежо месо. Не много тролове бяха вкусвали елфско месо, но тези, които бяха, с нетърпение чакаха да го опитат отново. Само един от присъстващите беше опитвал човешко месо и споменът за сладостта му още обитаваше тъпия му мозък през нощта.

Беше точно този трол, който излезе от водата, носейки още няколко килограма от влага. Той небрежно бутна едно кутре, което се беше приближило прекалено близо и помириса въздуха. Тук имаше нов мирис. Мирис, който можеше да си спомни от краткото си време под луната. Мириса на човек. Само разпознаването на миризмата напълни устата му с лиги, които потекоха от жлезите в гърлото му. Той се впусна в пронизителен галоп към храма. Скоро се оформи цяла група от гладни за плът зверове, която се блъскаше към скелето.

— Обратно в менюто сме — отбеляза Зеленика, когато стигна до скелето.

Артемис откачи пръстите си от колана на капитана. Щеше да отговори, но дробовете му изискваха кислород. Той поемаше шумни глътки кислород, докато облягаше кокалчетата на пръстите си върху коленете си.

Зеленика хвана лакътя му.

— Няма време за това, Артемис. Трябва да се катериш.

— След теб — успя да изрече Артемис. Той знаеше, че баща му никога не би допуснал дама да остане в беда, докато самият той бягаше.

— Няма време за обсъждане — каза Зеленика и насочи Артемис с лакътя. — Катери се към слънцето. Аз ще спечеля няколко секунди с телепода. Тръгвай.

Артемис погледна в очите на Зеленика, за да каже благодаря. Бяха кръгли и лешникови и… познати? Спомени се мъчеха да се освободят от оковите си, биейки по стените на клетката, в която се намираха.

— Зеленика? — каза той.

Зеленика го завъртя около решетките и моментът отмина.

— Горе. Губиш време.

Артемис притисна изтощените си крайници и се опита да координира движенията си. Стъпи, хвани и се издърпай. Би трябвало да е достатъчно лесно. Беше изкачвал стълби преди. Поне една. Със сигурност.

Решетките на скелето бяха обвити от захванат каучук специално за катерене и поставени на точно разстояние от четиридесет сантиметра, удобната дистанция за захват на средностатистическата фея. И случайно, за захвата на четиринадесет годишно момче. Артемис започна да се катери и усети напрежението в ръцете си още преди да е изкачил и шест стъпки. Беше прекалено рано да се уморява. Имаше още толкова път.

— Хайде, капитане — изпъшка той през рамо. — Катери се.

— Още не — каза Зеленика. Беше опряла гръб в скелето и се опитваше да намери някакъв шаблон в прииждащата група тролове. Имаше курсове по време на работа по нападения на тролове в Централното полицейско управление. Но това беше ситуация едно-в-едно. За безкрайното неудобство на Зеленика, лекторът използваше видеозаписът от собственото й спречкване с трол в Италия преди два години. „Това“, беше казал лекторът, като стопира на изображението на Зеленика на големия екран и го увеличи с телескопична показалка, „е класически пример на какво да не правите.“

Това беше съвсем различен сценарий. Никога не бяха получавали инструкции върху това какво да правят, когато ги напада цяла глутница тролове в собствения им хабитат. Никой, мислеха инструкторите, не би бил толкова глупав.

Имаше две групи, които идваха право към нея. Една откъм реката, предвождана от същинско чудовище, от чиито бивни капеше упойваща отрова. Зеленика знаеше, че дори ако една капка от тази отрова попадне под кожата й, ще изпадне в щастлив ступор. Дори ако избегнеше ноктите на трола, бавната отрова накрая щеше да я парализира.

Втората група се приближаваше откъм западния хребет и се състоеше основно от закъснели и кутрета. Имаше няколко женски в центъра на самия храм, но те се възползваха от отвличането на вниманието да ядат месо от изоставени жертви.

Зеленика включи телепода на ниска степен. Трябваше да пресметне това най-точно за максимален ефект. Това бе последният шанс, който щеше да получи, защото започнеше ли да се катери, нямаше да може да се прицели.

Троловете се стрелнаха по стълбите на храма и се биеха за първото място. Двете групи приближаваха под прав ъгъл и двете се носеха право към Зеленика. Лидерите се хвърлиха от разстояние, решени да вземат първата хапка от нарушителя. Устните им се извиха назад, за да разкрият редове месоядни зъби, а очите им бяха съсредоточени върху жертвата. И тогава беше моментът, когато Зеленика реши да действа. Тя увеличи яркостта до максимум и прогори ретините на двата звяра, докато те все още бяха във въздуха. С пронизващ вой те заудряха омразната светлина и се свлякоха на земята в меле от ръце, нокти, бивни и зъби. Всеки трол си мислеше, че е нападнат от съперническа група и след секунди основата на скелето се превърна в хаос от първобитно насилие.

Зеленика се възползва от преимуществото, което й предостави объркването, и пъргаво изкачи първите три стъпала на скелето. Тя закачи телепода на колана си, така че да сочи надолу като пистолет. Не беше голяма защита, но беше по-добре от нищо.

Моменти по-късно тя настигна Артемис. Дишането на човешкото момче беше неравно, а изкачването му — бавно. Бавен поток кръв капеше от раната на крака му. Зеленика лесно можеше да го надмине, но вместо това тя прокара ръка през решетките на стълбата и провери какво правеха троловете. Просто страхотно. Един сравнително малък трол изкачваше решетките с ловкостта на планинска горила. Недоразвитите му бивни едва се показваха изпод устните му, но тези бивни бяха остри и отрова се събираше на капки по краищата. Зеленика обърна телепода към него и той отпусна хватката си, за да покрие обгорените си очи. Един елф би бил достатъчно умен да се задържи с една ръка и да използва средната част на другата, за да закрие очите си, но троловете не надминаваха дори смрадливите червеи по скалата на коефициента на интелигентност и действаха почти изцяло по първичен инстинкт.

Малкият трол тупна обратно на земята, приземявайки се върху гърчещия се космат килим отдолу. Веднага беше въвлечен в скандала. Зеленика се върна към катеренето и почувства как телепода тупка на гърба й. Катеренето на Артемис беше болезнено бавно и след по-малко от минута Зеленика беше плътно до рамото му.

— Добре ли си?

Артемис кимна, без да казва нищо, но очите му бяха разширени, на ръба на паниката. Зеленика беше виждала този поглед и преди, на лицата на напрегнати от битки офицери. Трябваше да закара Калното създание на сигурно място, преди да си е изгубило ума.

— Хайде, Артемис. Само още няколко стъпки. Ще успеем.

Артемис затвори очи за пет секунди, като дишаше дълбоко през носа. Когато ги отвори отново, те блеснаха с нова решителност.

— Много добре, капитане. Готов съм.

Артемис се протегна над глава за следващия лост и се издърпа с четиридесет сантиметра по-близо до спасението. Зеленика го последва и започна да го подтиква като сержант.

Отне им една дълга минута да достигнат покрива. По това време троловете се сетиха какво преследват и започнаха да изкачват скелето. Зеленика издърпа Артемис върху наклонения покрив и те пробягаха разстоянието до най-високата му точка на четири крака. Гипсът беше бял и нямаше белези. В слабата светлина изглеждаше все едно ходят по поле от сняг.

Артемис се спря. Гледката бе отключила бегъл спомен.

— Сняг — каза той нерешително. — Спомням си нещо…

Зеленика хвана рамото му и го издърпа напред.

— Да, Артемис. Арктика, помниш ли? Ще го обсъдим на дълго и на широко по-късно, когато няма тролове, които се опитат да ни изядат.

Артемис се върна в настоящето.

— Много добре. Добра тактика.

Покривът на храма се наклони под ъгъл от четиридесет градуса към кристалната сфера, която служеше за фалшиво слънце. Двамата лазеха толкова бързо, колкото им позволяваха изтощените крайници на Артемис. Накъсана пътека кръв маркираше пътя им през белия гипс. Скелето се клатеше и удряше по покрива, докато троловете се изкачваха все по-близо.

Зеленика се изправи на върха на покрива и достигна кристалното слънце. Повърхността се усещаше гладка под пръстите й.

— Д’Арвит! — изруга тя. — Не мога да намеря панела за захранването. Трябва да има външна вдлъбнатина.

Артемис долази до другата страна. Той не се страхуваше от височини, но дори и да беше така, опита се да не поглежда надолу. Не беше нужно да страдаш от световъртеж, за да се тревожиш за падане от петнадесет метра и глутница гладни тролове. Той се протегна нагоре и започна да търси по сферата с пръстите на едната си ръка. Показалецът му намери малка вдлъбнатина.

— Намерих нещо — обяви той.

Зеленика заобиколи от неговата страна и разгледа дупката.

— Добре — каза тя. — Външен панел за захранване. Силовите клетки имат равномерни точки на свързване, така че батериите на белезниците трябва да паснат.

Тя измъкна белезниците от колана си и отвори покритието на батериите. Самите батерии бяха с размерите на кредитни карти и светеха светлосини по дължината.

Зеленика стъпи на острия като бръснач ръб на покрива и забалансира ловко на пръсти. Троловете сега се тълпяха над стряхата на покрива. Прииждаха като хрътки от ада.

Белият гипсов покрив беше покрит от черна, кафява и рижава тролска козина. Войовете и миризмата им ги предхождаха, докато се приближаваха към Артемис и Зеленика.

Зеленика изчака докато всички са върху стряхата на покрива и сложи батериите във вдлъбнатината на глобуса. Сферата забръмча, съживи се и блесна изведнъж. Заслепяващ лъч светлина. За момент всичко наоколо блесна в ослепително бяло, тогава глобусът отново избледня с висок писък.

Троловете се търкулнаха като топки от наклонена билярдна маса. Някои паднаха от ръба на покрива, но повечето се събраха на стряхата, където лежаха, пищяха и драскаха лицата си.

Артемис затвори очи, за да ускори връщането на нощното си зрение.

— Надявах се батериите да захранят слънцето за по-дълго. Изглежда като прекалено много усилие за толкова кратка отмора.

Зеленика измъкна мъртвите батерии и ги подхвърли настрани.

— Предполагам, че глобус като този има нужда от много мощност.

Артемис премигна, седна удобно на покрива и стисна коленете си.

— И все пак. Имаме малко време. Може да отнеме до петнадесет минути на нощните създания да възвърнат ориентацията си след излагане на ярка светлина.

Зеленика седна до него.

— Очарователно. Изведнъж стана много спокоен.

— Нямам избор — каза просто Артемис. — Анализирах ситуацията и заключих, че няма начин да се спасим. Ние сме на върха на абсурден модел на храма на Артемида, заобиколени от временно ослепели тролове. Веднага, щом се съвземат, ще скочат тук и ще ни разкъсат. Имаме вероятно четвърт час останал живот и нямам никакво намерение да го прекарам в истерия за забавлението на Опал Гномски.

Зеленика погледна нагоре и претърси с очи полусферата за камери. Поне дванадесет издайнически червени светлини мигаха в мрака. Опал щеше да гледа отмъщението си от всеки ъгъл.

Артемис беше прав. Опал щеше да се забавлява ужасно много, ако се разпаднеха на парчета за камерите. Щеше да си пуска записа, за да се развеселява, когато работата й като принцеса на света станеше твърде стресираща.

Зеленика засили ръката си и запрати батериите през покрива. Явно това беше тогава. Чувстваше се повече разочарована, отколкото уплашена. Последната заповед на Юлиус беше да спаси Артемис и тя не успя да изпълни дори това.

— Съжалявам, че не помниш Юлиус — каза тя. — Двамата спорехте много, но зад всичко това той ти се възхищаваше. Наистина харесваше Бътлър. Двамата бяха на една вълна. Двама стари войници.

Под тях троловете вече се съвземаха и пропъждаха звездите от очите си.

Артемис изтупа малко прах от панталоните си.

— Помня, Зеленика. Помня всичко. Особено теб. Истинско облекчение е, че си тук.

Зеленика беше изненадана. Шокирана дори. Повече от тона на Артемис, отколкото казаното, въпреки че и то си беше изненадващо. Никога не беше чувала Артемис да звучи толкова топло и честно. Обикновено емоционалните прояви представляваха трудност за момчето и той преминаваше неловко през тях. Това изобщо не изглеждаше като него.

— Това е много мило, Артемис — каза тя след момент на обмисляне. — Но няма нужда да се преструваш заради мен.

Артемис беше озадачен.

— Как разбра? Мислех, че изобразявам емоциите перфектно.

Зеленика погледна надолу към трупащите се тролове. Приближаваха се предпазливо нагоре по склона с наведени глави, в случай на втори лъч светлина.

— Никой не е толкова перфектен. Ето от къде знаех.

Троловете вече бързаха и изпъваха косматите с ръце, за да увеличат движещата си сила. Когато увереността им се върна, така направиха и гласовете им. Виковете им се удряха и отскачаха от металната структура на скелето. Артемис дръпна колене по-близо до брадичката си. Краят. Всичко свърши. Не можеше да приеме, че ще умре по този начин, след като имаше толкова неща за правене.

Войовете правеха концентрацията му още по-трудна за постигане. Миризмата също не помагаше много.

Зеленика хвана рамото му.

— Затвори очи, Артемис. Няма да усетиш нищо.

Но Артемис не ги затвори. Вместо това погледна нагоре. Над земята родителите му чакаха да им се обади. Родители, които не получиха шанса наистина да се гордеят с него.

Той отвори уста, за да прошепне сбогом, но това, което видя над главата си задави думите в гърлото му.

— Това го доказва — каза той. — Това трябва да е халюцинация.

Зеленика погледна нагоре. Част от покритието на полусферата беше премахнато и към покрива на храма се спускаше въже. На въжето се люлееше, както изглеждаше, един гол и изключително космат заден край.

— Не мога да повярвам! — извика Зеленика и скочи на крака. — Пожертвал си ценното си време, за да дойдеш дотук!

Изглежда, тя разговаряше със задник. И тогава, още по-невероятно, изглежда, задникът отговори.

— И аз те обичам, Зеленика. Сега, затворете всичко отворено, защото ще претоваря сетивата на тия тролове.

За момент лицето на Зеленика беше празно, но после осъзнатото я накара да разшири очи и отдръпна кръвта от бузите й. Тя сграбчи Артемис за раменете.

— Легни по гръб с ръце върху ушите. Затвори устата и очите си. И каквото и да правиш, не вдишвай.

Артемис легна на покрива.

— Кажи ми, че има създание на другия край на този задник.

— Има — потвърди Зеленика. — Но точно за задника трябва да се тревожим.

Троловете бяха на секунди от тях. Достатъчно близо, че Артемис и Зеленика да видят червеното в очите им и многогодишната мръсотия, криеща се във всяка от растите на главите им.

Над главите им Сламчо Челюстокопач (разбира се, че беше той) освободи малък фишек въздух от задния си край. Достатъчно, за да го изтласка заедно с края на въжето. Циркулярното движение беше необходимо, за да подсигури равномерното изпускане на газ, което възнамеряваше да направи. Щом направи три обиколки, не издържа вътрешно и освободи всяко балонче газ в подутия си стомах.

Понеже троловете са тунелни създания по природа те се водят по обонянието и нощното си виждане. Един сляп трол може да оцелее с години, намирайки си вода и храна чрез обонянието си.

Внезапното изхвърляне на газове от Сламчо изпрати милион противоречиви ароматни съобщения до мозъка на всеки един от троловете. Миризмата беше достатъчно лоша, а вятърът беше достатъчен да издуха назад растите на троловете, но комбинацията от миризми вътре в газовете на джуджето, включително глина, растителност, насекоми и всичко друго, което Сламчо бе изял през последните няколко дни, беше достатъчно да прекъсне цялата нервна система на троловете. Те се свлякоха на колене и хванаха бедните си глави с ноктите на ръцете си, обезумели от болка. Единият беше толкова близо до Артемис и Зеленика, че косматата му ръка се просна върху гърба на капитана.

Зеленика се измъкна изпод крайника.

— Да вървим — каза тя и издърпа Артемис на крака. — Газовете няма да свалят троловете за по-дълго от светлината.

Отгоре кръговете на Сламчо се забавяха.

— Благодаря ви — каза той и се поклони драматично, което не беше никак лесно, докато се люлееш на въже. Джуджето се покатери на въжето с пръстите на ръцете и краката си и го спусна към Артемис и Зеленика.

— Скачайте — каза той. — Бързо.

Артемис скептично изпробва въжето.

— Със сигурност това странно създание не е достатъчно силно да издърпа и двама ни там горе.

Зеленика постави крак в примка в края на въжето.

— Вярно е, но не е сам.

Артемис присви очи към липсващия панел на полусферата. Още една фигура се беше появила в дупката. Чертите на фигурата бяха хвърлени в дълбока сянка, но силуетът не можеше да се бъде сбъркан.

— Бътлър! — каза Артемис с усмивка. — Ти си тук.

И изведнъж, въпреки всичко, Артемис се почувства напълно в безопасност.

— Побързай, Артемис — извика неговият телохранител. — Нямаме и секунда за губене.

Артемис стъпи върху въжето до Зеленика и Бътлър бързо ги издърпа вън от опасността.

— Е? — каза Зеленика, лицето й бе на сантиметри от неговото. — Оцеляхме. Това значи ли, че сега сме приятели? Свързани от травма.

Артемис се намръщи. Приятели? Имаше ли място в живота му за приятел? И пак, имаше ли избор по въпроса?

— Да — отговори той накрая. — Нямам много опит в тази област, така че ще трябва да прочета за него.

Зеленика завъртя очи.

— Приятелството не е наука, Кално създание. Забрави за огромния си мозък за една минута. Просто прави това, което чувстваш, че е правилно.

Артемис не можа да повярва на това, което щеше да каже. Може би трепета от оцеляването влияеше на преценката му.

— Чувствам, че не трябва да ми се плаща, за да помогна на приятел. Задръж феиното злато. Опал Гномски трябва да бъде спряна.

Зеленика се усмихна с искрена топлота за първи път от смъртта на началника, но в нея имаше и малко студенина.

— С нас четиримата по петите й няма никакъв шанс.