Измамата на Опал

Глава 10 Конско чувство

Централно полицейско управление, град Убежище, светът на Нисшите елементи

Всички в Централното управление говореха за сондата „Дзито“. Ако трябва да сме честни, разсейваха се от последните събития. ПНЕ не губеше много офицери на терен. А сега изгуби двама в една и съща смяна. Вихрогон го приемаше трудно, особено загубата на Бодлива Зеленика. Едно беше да загубиш приятел по време на служба, но да обвиняват несправедливо приятеля ти в убийство бе просто непоносимо. Вихрогон не можеше да понесе мисълта Народът да запомни Зеленика като хладнокръвен убиец. Капитан Бодлива Зеленика беше невинна. Още повече, тя беше награждаван герой и заслужаваше да я запомнят като такъв.

Комуникационният екран се съживи на стената му. Появи се един от техническите му асистенти от външния офис. Заострените уши на елфа трепкаха от вълнение.

— Сондата достигна сто и пет километра. Не мога да повярвам, че човеците стигнаха толкова далеч.

Вихрогон отвори екран на стената си. Той също не можеше да повярва. На теория трябваше да изминат десетилетия преди хората да разработят достатъчно сложен лазер, който да пробие земната кора, без да изпържи половин континент. Явно Джовани Дзито е действал направо и разработил лазера, без да се интересува от предсказанията на Вихрогон относно неговия вид.

Вихрогон почти съжаляваше, че ще трябва да прекрати проекта на Дзито. Сицилианецът беше една от най-светлите надежди на човешката раса. Планът му да съхрани енергията на външното ядро бе добър, но цената беше разкриването на феите, а това бе твърде висока цена за плащане.

— Дръж го под око — каза Вихрогон, като се опитваше да звучи заинтересован. — Особено докато прокарва паралел до П7. Не очаквам проблеми, но е добре да внимаваме, за всеки случай.

— Слушам, сър. О, и капитан Пустодрън е на втората линия от повърхността.

Малка искра на интерес светна в очите на кентавъра. Пустодрън? Елфът бе позволил на Сламчо Челюстокопач да открадне полицейска совалка. Избягал няколко часа след като приятелите му във властта бяха убити. Дали това беше съвпадение? Може би. А може би не.

Вихрогон отвори прозорец към повърхността. На него можеше да види гърдите на Пустодрън.

Вихрогон въздъхна.

— Чикчирик! Пърхаш. Слез долу, за да мога да те виждам.

— Извинявай — каза Чикчирик и кацна на пода. — Малко съм емоционален. Риск Кафяво Водорасло направо ме изгори на клада с този разпит.

— Какво искаш, Чикчирик? Прегръдка и целувка? Имам много неща на главата в момента.

Крилата на Чикчирик запърхаха зад гърба му. Полагаше истински усилия да остане на земята.

— Имам съобщение за теб от Сламчо Челюстокопач.

Вихрогон се бореше с порива да изцвили. Без съмнение Сламчо имаше интересни неща за казване.

— Давай тогава. Кажи ми какво цепнатият ни в устата приятел мисли за мен.

— Това си е между нас, нали? Не искам да ме пенсионират на основанието, че съм неуравновесен.

— Да, Чикчирик, това си е между нас. Всеки има правото да бъде малко неуравновесен. Особено днес.

— Наистина е смехотворно. Не повярвах и за секунда. — Чикчирик се опита да се изсмее уверено.

Вихрогон се сепна.

— Какво е смехотворно? На какво не вярваш? Кажи ми, Чикчирик, или ще стигна комуникационната връзка и ще го изтръгна от теб.

— Обезопасени ли сме?

— Да! — изпищя кентавърът. — Обезопасени сме. Кажи ми. Предай съобщението на Сламчо.

Чикчирик си пое дълбоко дъх и, докато го освобождаваше, изрече думите.

— Опал Гномски се е върнала.

Смехът на Вихрогон се заформи някъде в копитата му, докато не нарасна до такъв обем и сила, че избухна през устата му.

— Опал се е върнала! Гномски се е върнала! Сега схващам. Сламчо те е подмамил да му позволиш да открадне совалката. Играл си е със страха ти от събуждането на Опал и ти си се вързал. Опал се е върнала, не ме разсмивай.

— Това каза той — смотолеви натъжено Чикчирик. — Няма нужда да се смееш толкова силно. Плюеш върху екрана. Имам чувства, знаеш ли?

Смехът на Вихрогон стихна. Така или иначе не беше истински смях, а просто изблик на емоция. Най-вече тъга с малко чувство на безсилие в нея.

— Добре, Чикчирик. Не си виновен ти. Сламчо е мамил и по-умни елфи от теб.

На Чикчирик му отне момент да осъзнае, че го обиждат.

— Може да е вярно — промърмори той. — Може да грешиш. Възможно е. Може би Опал Гномски те е изиграла.

Вихрогон отвори друг прозорец на екрана.

— Не, Пустодрън, не е възможно. Опал не може да се е върнала, защото в момента гледам право към нея.

Жива видеовръзка потвърждаваше, че Опал все още е в кома и виси в колана си. Преди минути й бе направен ДНК тест.

Сприхавостта на Чикчирик рухна.

— Не мога да повярвам — промърмори той. — Сламчо изглеждаше толкова искрен. Наистина повярвах, че Зеленика е в опасност.

Опашката на Вихрогон трепна.

— Моля? Сламчо е казал, че Зеленика е в опасност? Но Зеленика я няма. Тя загина.

— Да — каза мрачно Чикчирик. — Предполагам, Сламчо сипеше конска тор. Не се обиждай.

Разбира се. Опал би направила така, че Зеленика да поеме вината за смъртта на Юлиус. Този подъл малък детайл толкова прилягаше на Опал. Ако не беше точно там, в колана си. ДНК никога не лъже.

Чикчирик почука по съраунда на екрана, за да привлече вниманието на Вихрогон.

— Слушай, Вихрогоне, помни какво ми обеща. Това си остава между нас. Няма нужда някой да разбира, че съм бил измамен от джудже. Ще свърша като продавач на волско къри след мачовете по чакълбол.

Вихрогон отнесено затвори прозореца.

— Да, все едно. Между нас. Да.

Опал беше обезопасена. Нямаше съмнение. Със сигурност не е могла да избяга. Ако беше успяла, то тогава тази сонда беше доста по-зловеща, отколкото изглеждаше. Не можеше да избяга. Не беше възможно.

Но параноичната страна на Вихрогон не го оставяше на мира. Само за да бъде сигурен, имаше няколко малки теста, които можеше да проведе. Трябваше да получи разрешение, но ако грешеше, никой нямаше нужда да знае. А ако беше прав, никой нямаше да се интересува от няколко часа екранно време.

Кентавърът направи бързо проучване на наблюдателната база данни и избра видеозаписа от ръкава, където бе загинал Юлиус. Трябваше да провери нещо.

Неотбелязана шахта, пет километра под Южна Италия

Откраднатата совалка бързо стигна до повърхността. Зеленика летя, колкото можеше по-бързо, без да изгори скоростната кутия или да го размаже в някоя стена. Времето можеше да е от особена важност, но пъстроцветната група нямаше да бъде от никаква полза, ако се разпльокаше на стената като пастет.

— Тези стари устройства гледат основно за промени — обясни Зеленика. — ПНЕ взе тази на аукцион от престъпни активи. Била е направена да избягва митнически кораби. Принадлежеше на контрабандист на къри.

Артемис подуши въздуха. Лека жълтеникава миризма витаеше в пилотската кабина.

— Защо му е на някого да внася къри?

— Прекалено лютото къри е незаконно в Убежище. За да живеем под земята, трябва да внимаваме с емисиите, ако разбираш накъде бия.

Артемис схвана и реши да не продължава темата.

— Трябва да локализираме совалката на Опал, преди да излезем на повърхността и да издадем позицията си.

— Артемис, мисля, че споменах, че совалката е направена от стелт. Нищо не може да я засече. Не разполагаме с достатъчно сложни сензори, които да я забележат. Опал и приятелчетата й може да седят в кораба точно зад следващия завой, а нашите компютри няма да могат да ги засекат.

Артемис се наведе над отчитанията на контролното табло.

— Подхождаш по грешния начин, Зеленика. Трябва да разберем къде не е совалката.

Артемис направи няколко сканирания, търсейки следи от определени газове в радиус от сто и шестдесет километра.

— Мисля, че можем да приемем, че стелтовата совалка е някъде близо до П7, може би точно в устата; но това все още оставя голям терен, който да покрием, особено ако разчитаме само на очите си.

— Точно това казвах и аз. Но продължавай. Сигурна съм, че имаш право.

— Така че използвам ограничените сензори на тази совалка, за да сканирам оттук към шахтата и към повърхността и после право надолу за петдесет километра.

— Да сканираш за какво? — каза раздразнено Зеленика. — За дупка във въздуха?

Артемис се усмихна.

— Именно. Виждаш ли, обикновеното пространство е направено от различни газове: кислород, водород и така нататък, но стелтовата совалка ще ги предпази от това да бъдат засечени вътре в туловището на совалката. Така че ако намерим малко парче пространство без обичайните заобикалящи го газове…

— Тогава ще намерим совалката — каза Зеленика.

— Именно.

Компютърът бързо приключи сканирането и изгради модел на заобикалящата среда на екрана. Газовете бяха изобразени с различни въртящи се цветове.

Артемис инструктира компютъра да търси за аномалии. Той намери три: една с необичайно високо ниво на въглероден окис.

— Това вероятно е летище. Много изгорели газове.

Втората аномалия беше голяма област със следи от всякакъв газ.

— Вакуум, може би компютърно създаден — заключи Артемис.

Третата аномалия беше малко пространство точно до входа на П7, което, както изглеждаше, не съдържаше никакъв газ.

— Това е тя. Обемът е правилен. Тя е от северната страна на входа на шахтата.

— Добра работа — каза Зеленика и го удари леко по рамото. — Да се качваме там горе.

— Знаеш, разбира се, че веднага, щом си покажем носа в главната система на шахтите, Вихрогон ще ни засече.

Зеленика даде на двигателите няколко секунди да загреят.

— Твърде късно е да се тревожим за това. Убежище е на повече от хиляда километра оттук. Докато някой дойде тук, ще сме или герои или бегълци.

— Ние вече сме бегълци — каза Артемис.

— Вярно е — съгласи се Зеленика. — Но скоро можем да сме бегълци, без да ни преследват.

Централно полицейско управление, светът на Нисшите елементи

Опал Гномски се е върнала. Възможно ли беше? Мисълта се суетеше в подредения ум на Вихрогон и разрушаваше всяка мисъл, която се опитваше да състави. Нямаше да намери мир, докато не разбереше със сигурност. По един или друг начин.

Първото нещо, което трябваше да провери, беше записа от П37. Ако някой приеме, че Опал Гномски наистина е жива, много неща щяха да се обяснят. Първо, странният блясък, който се беше появил на всички записи, не беше просто смущение, а бе изфабрикуван да скрие нещо. Загубата на звука също можеше да е замислена от Гномски, за да прикрие, каквото и да беше казано от Юлиус и Зеленика в тунела. Пагубната експлозия също можеше да е дело на Гномски, а не на Зеленика. Възможността донесе огромно облекчение на Вихрогон, но съумя да го задържи. Все още не бе доказал нищо.

Вихрогон прекара записа през няколко филтъра без резултат. Странната замъглена част отказваше да се изчисти, клонира или промени. Това само по себе си беше необичайно. Ако замъгленото петно беше компютърна грешка, Вихрогон щеше да може да направи нещо. Но неясното петно отстояваше земята си, отхвърляйки всичко, на което го подложеше Вихрогон.

Може да си помислил за високата технология, помисли си кентавърът, но какво правиш с добрата стара несъвременна технология?

Вихрогон върна записа до моментите преди експлозията. Замъгленото петно се беше преместило на гърдите на Юлиус и наистина изглеждаше, че на моменти подполковникът гледаше към него. Имаше ли експлодиращо устройство някъде там? Ако имаше, щеше да се детонира с дистанционно. Заглушаващият сигнал също би трябвало да идва от същото дистанционно. Командата за взрива щеше да претовари всички сигнали, дори заглушаващия. Това означаваше, че може би за една хилядна от секундата преди детонацията, каквото и да имаше на гърдите на Юлиус, щеше да стане видимо. Не достатъчно дълго, за да бъде забелязано от феиното око, но камера би го видяла съвсем ясно.

Вихрогон превъртя до експлозията и после започна да върти назад, кадър по кадър. Беше мъчително да гледа как приятелят му се съживява от обърнатата лента. Кентавърът опита да не обръща внимание това и да съсредоточи мислите си върху работата. Пламъците се свиха от оранжеви стълбове до бели парченца, а накрая се прибраха в оранжево минислънце. Тогава за един-единствен момент нещо се появи. Вихрогон го пропусна, после се върна. Там! На гърдите на Юлиус, точно където се намираше замъгленото петно. Някакъв вид устройство.

Пръстите на Вихрогон удариха по инструмента за уголемяване. Имаше метално табло с големината на 0,09 квадратни метра, прикрепен за гърдите на Юлиус с окто-връзки. Беше забелязано от камерата за един-единствен момент. По-малко от хилядна от секундата, което обясняваше защо следователите го бяха пропуснали. На повърхността на таблото имаше плазмен екран. Някой говореше с началника, преди да умре. Този някой не искаше да го подслушват, затова и беше звукоизолиращото устройство. За съжаление, сега екранът беше празен, защото детониращият сигнал, който бе прекъснал заглушителя, бе прекъснал и видеовръзката.

Но аз знам кой е, помисли си Вихрогон. Опал Гномски, избягала е от затвора.

Но се нуждаеше от доказателство. Думата на кентавъра значеше толкова за Арк Суул, колкото и отричането на джудже, че е изпуснало газове.

Вихрогон се взря в живото предаване от института на Аргон. Беше там. Опал Гномски, все още в дълбока кома. Привидно.

Как го направи? Вихрогон се чудеше. Как можеше да си смениш мястото с друга фея?

Една пластична операция не би била достатъчна. Операция не би могла да промени ДНК-то. Вихрогон отвори чекмедже в бюрото си и извади част от екипировка, която приличаше на два миниатюрни кухненски плунжера.

Имаше само един начин да разбере какво става тук. Щеше да пита Опал лично.

Когато Вихрогон пристигна в института, доктор Аргон не искаше да го пусне в стаята на Опал.

— Госпожица Гномски се намира в състояние на дълбока кататония — свадливо каза гномът. — Кой знае какъв ефект ще имат устройствата ви над психиката й. Трудно е, почти невъзможно, да се обясни на обикновена фея като вас какво може да причини интрузивният натиск на възстановяващия се ум.

Вихрогон изцвили.

— Нямахте проблем да пуснете телевизионните мрежи вътре. Предполагам, че плащат по-добре от ПНЕ. Наистина се надявам да не приемате Опал като лично притежание, докторе. Тя е държавен затворник и мога да я преместя в държавно учреждение, когато пожелая.

— Може би само пет минути — каза Джърбал Аргон и въведе кода за сигурност на вратата.

Вихрогон изтопурка покрай него и хлопна куфарчето си на масата. Опал се завъртя леко от течението на входа. И, изглежда, си беше Опал. Дори от толкова близо, с всеки детайл налице, Вихрогон можеше да се закълне, че това беше старият му противник. Същата Опал, която се състезаваше с него за всяка награда в колежа. Същата Опал, която почти бе успяла да го натопи за въставането на гоблините.

— Свалете я оттам — заповяда той.

Аргон постави легло под колана, като се оплакваше с всяка стъпка.

— Не трябва да извършвам физически труд — изпъшка той. — Бедрото ми. Никой не разбира болката, която преживявам. Никой. Магьосниците не могат да направят нищо за мен.

— Нямате ли персонал за тези неща?

— По принцип, да — каза Аргон и сведе колана. — Но санитарите ми са в отпуск. И двамата по едно и също време. Обикновено, не бих го позволил, но добрите феи работници трудно се намират.

Вихрогон наостри уши.

— Феи ли? Санитарите ви са феи?

— Да. Доста сме горди с тях тук, дребни знаменитости, знаеш ли? Феите близнаци. И, разбира се, те имат най-голямо уважение към мен.

Ръцете на Вихрогон затрепериха, докато разопаковаше оборудването си. Всичко, изглежда, си идваше на мястото. Първо Чикчирик, после странното устройство на гърдите на Юлиус, а сега феи санитари, които бяха в отпуск. Нужно бе само още едно парче от пъзела.

— Какво имаш там? — попита нервно Аргон. — Нищо, което може да нанесе вреди.

Вихрогон бутна назад главата на заспалата фея.

— Не се тревожи, Аргон. Това е просто Ретимаг. Няма да вървя по-далеч от очните ябълки.

Той задържа отворени очите на феята едно по едно, запечатвайки плунжерите като вендузи около клепачите.

— Всяко изображение е записано в ретините. Това оставя поредица от микродраскотини, които могат да се увеличат и прочетат.

— Знам какво е Ретимаг — сопна му се Аргон. — Понякога и аз чета научни списания, нали знаеш. Можеш да кажеш какво е последното нещо, което Опал е видяла. Какво значение има това?

Вихрогон свърза окулярите към стенен компютър.

— Ще видим — каза той. Полагаше усилия да звучи потайно вместо отчаяно.

Той отвори програмата на Ретимага на стенния екран. Появиха се две тъмни изображения.

— Ляво и дясно око — обясни Вихрогон, натискайки един клавиш, докато двете картини не се застъпиха. Изображението определено беше глава, погледната от страничен ъгъл, но беше твърде тъмно, за да се идентифицира.

— О, каква брилянтност — подхвърли Аргон саркастично. — Да извикам ли медиите? Или просто да припадна от страхопочитание?

Вихрогон не му обърна внимание.

— Изсветли и увеличи — каза той на компютъра.

Компютърно генерирана четка за рисуване избърса екрана и остави по-светла и ясна картина зад себе си.

— Това е фея — промърмори Вихрогон. — Но все още няма достатъчно отличителни белези.

Той се почеса по брадичката.

— Компютър, свържи това изображение с пациент Гномски, Опал.

На отделен прозорец се появи снимката на Опал. Тя се преоразмери и завъртя, докато новата картина не беше под същия ъгъл като оригиналната. Червени стрелки преминаха между снимките и свързаха идентичните точки. След няколко секунди пространството между двете изображения беше изпълнено от червени стрелки.

— Това снимки на един и същ човек ли са? — попита Вихрогон.

— Потвърждавам — каза компютърът. — Въпреки че съществува нула цяло нула пет процента за грешка.

Вихрогон натисна бутона ПРИНТИРАЙ.

— Ще поема риска.

Аргон пристъпи към екрана в удивление. Лицето му беше бледо и избледняваше все повече, докато осъзнаваше какво значи тази снимка.

— Видяла е себе си отстрани — промърмори той. — Това означава…

— Че има две Опал Гномски — довърши Вихрогон. — Истинската, която сте оставили да избяга. И тази черупка тук, която може да бъде само…

— Клонинг.

— Именно — каза Вихрогон, изваждайки твърдото копие от принтера. — Клонирала се е и тогава вашите санитари са я извели с танцова стъпка точно под носа ви.

— Майчице.

— Майчице не е най-подходящата дума. Може би сега е времето да се обадите на медиите или да припаднете от страхопочитание.

Аргон избра втората възможност и се срина на пода като накуцваща камара. Внезапното изпаряване на мечтите му за слава и богатство беше прекалено много, за да го понесе наведнъж.

Вихрогон го прескочи и галопира целия път до Централното управление.

П7, Южна Италия

На Опал й беше трудно да бъде търпелива. Бе изчерпала и последната си капка търпение в клиниката на доктор Аргон. И сега искаше нещата да се случват точно, когато каже. За съжаление, милиони тонове хематит потъват само с пет метра в секунда и никой нищо не можеше да направи по въпроса. Опал реши да убие времето, като гледа как Бодлива Зеленика умира. Този малоумен капитан. За коя се мислеше с късо подстриганата си коса и сладки заострени устни? Опал се погледна в отразяваща повърхност. Ето, това беше истинска красота. Това беше лице, което заслужаваше своя собствена валута и бе съвсем възможно скоро да я получи.

— Мървал — сепна се тя, — донеси ми диска от Единадесетте чудеса. Имам нужда нещо да ме разведри.

— Веднага, госпожице Гномски — каза Мърв. — Ще желаете ли първо да довърша храната или направо да ви донеса диска?

Опал извъртя очи на отражението си.

— Какво казах току-що?

— Казахте да ви донеса диска.

— И какво мислиш, че трябва да направиш, скъпи ми Мървал?

— Мисля, че трябва да ви донеса диска.

— Гений, Мървал. Същински гений.

Мърв напусна кухничката на совалката и извади диск от записвачката. Компютърът имаше видеото на хард драйва си, но госпожица Гномски обичаше да има любимите си записи на диск, за да развеселява, където и да отидеше. Миналите записи включваха нервния срив на баща й, нападението над Централното полицейско управление и как Вихрогон си изплаква очите в отдел Операции.

Мърв подаде диска на Опал.

— И? — попита малката фея.

Първоначално Мърв се обърка, после си спомни. Една от новите заповеди на Опал гласеше, че братята Калкан трябва винаги да се покланят, когато доближават господарката си. Той преглътна гордостта си и се поклони ниско под кръста си.

— Така е по-добре. А сега, не трябваше ли да приготвяш вечеря?

Мърв се оттегли, все още кланяйки се. Много гордост беше преглътната тук за последните няколко часа. Опал не беше доволна от нивото на службата и уважението, което й предоставяха братята Калкан, затова състави списък с правила. Тези директиви включваха гореспоменатото покланяне, никога да не поглеждат право в очите на Опал, излизане извън совалката за изпускане на газове и да не мислят прекалено шумно на три метра от работодателката си.

„Защото знам какво си мислите.“ беше казала Опал със слаб треперлив глас. „Мога да видя как мислите се въртят в главите ви. В момента се възхищаваш на това колко съм красива.“

Невероятно бе казал Мърв, докато предателски се чудеше дали някоя кукувица случайно не е запърхала в главата й. Опал наистина бе преминала границата с цялата смяна на вида и световно господство. Глас и Мърв щяха да са я изоставили досега, ако тя не им беше обещала, че ще могат да отидат в Барбадос, когато стане кралица на Земята. Това и ако я изоставеха сега, Опал щеше да включи и братята Калкан в списъка си за отмъщение.

Мърв се върна в кухнята и продължи да полага усилия да приготви вечерята на госпожица Гномски без наистина да я докосва. Още едно ново правило. През това време Глас се намираше на товарната площадка и проверяваше взривните релета на последните два нагласени експлозива. Един за работата и един резервен. Експлозивите бяха с размерите на пъпеши, но биха направили много по-големи поражения, ако избухнеха. Той провери дали магнитните релета са обезопасени в корпуса. Релетата представляваха стандартни минни устройства за запалване на искра, които приемаха сигнала от дистанционния детонатор и изпращаха неутронен заряд право в сърцевината на експлозивите.

Глас намигна на брат си от входа на кухнята.

Мърв сви устни в тиха имитация на кукувица. Глас кимна внимателно. И двамата започваха да се уморяват от жестокото отношение на Опал. Държеше ги само мисълта как ще пият коктейли пина колада на плажа в Барбадос.

Опал, несъзнаваща недоволството в лагера си, пъхна диска в мултидрайва. Да гледаш как врагът ти умира с великолепни цветове и заобикалящ те звук беше едно от най-великите предимства на технологиите. Няколко видеопрозореца се отвориха на екрана. Всяка представяше различна гледна точка от камерите в полусферата.

Опал гледаше доволно как група точещи лиги тролове докараха Артемис и Зеленика до реката. Тя охкаше и ахкаше, докато те се опитваха да се спасят на малкия остров от трупове. Малкото й сърчице ускори ритъма си, когато започнаха да изкачват скелето на храма. Тъкмо щеше да нареди на Мървал да й донесе малко шоколадови трюфели от ковчежето, когато камерите изгаснаха.

— Мървал! — изпищя тя, извивайки деликатните си пръсти. — Първоглас! Елате тук!

Братята Калкан влетяха в салона с извадени пистолети.

— Да, госпожице Гномски? — каза Глас и постави нагласените експлозиви върху шезлонг, покрит с животинска кожа.

Опал закри лицето си.

— Не ме гледай! — заповяда тя.

Глас сведе очи.

— Съжалявам. Никакъв очен контакт. Забравих.

— И спри да си мислиш това.

— Да, госпожице Гномски. Простете, госпожице Гномски. — Глас нямаше ни най-малка представа какво се предполагаше да мисли, затова се опита да изпразни ума си напълно.

Опал скръсти ръце и забарабани с пръсти по горната част на ръката си, докато и двамата братя не се поклониха пред нея.

— Нещо не е наред — каза тя с леко треперещ глас. — Камерите ни в храма на Артемида изглежда са се повредили.

Мървал превъртя записа до последния кадър. На него троловете приближаваха Артемис и Зеленика на покрива на храма.

— Изглежда, че така или иначе са били свършени, госпожице Гномски.

— Дап — съгласи се Глас. — Няма как да се спасили от там.

Опал прочисти гърлото си.

— Първо, дап не е дума и няма да ми говорите с жаргон. Ново правило. Второ, веднъж предположих, че Артемис Фоул е мъртъв и прекарах една година в кома като резултат от това. Трябва да продължим сякаш Фоул и Зеленика са оцелели и са по петите ни.

— С уважение, госпожице Гномски — каза Мърв, насочвайки думите към собствените си пръсти. — Това е стелтова совалка, не сме оставили и диря.

— Глупак — каза Опал небрежно. — Дирята ни е по всички телевизионни екрани над земята и без съмнение под нея. Дори ако Артемис Фоул не беше гений, пак би се досетил, че аз стоя зад сондата на Дзито. Трябва да поставим последния експлозив веднага. Колко дълбоко е сондата?

Глас погледна към компютърните отчитания.

— Сто и шестдесет километра. Разполагаме с деветдесет минути да стигнем до оптималната точка на взрива.

Опал закрачи по палубата за няколко секунди.

— Не сме засекли никаква комуникация с Централното управление, така че ако са живи, са сами. Най-добре да не рискуваме. Ще поставим бомбата сега и ще я пазим. Първоглас, провери отново корпусите. Мървал, направи системна проверка на совалката. Не искам дори един йон да избяга през туловището.

Феите близнаци отстъпиха назад, все още приведени. Щяха да направят, каквото им беше казано, но със сигурност шефката беше малко параноична.

— Чух тази мисъл! — изпищя Опал. — Не съм параноична!

Мървал се скри зад една стоманена преграда, за да предпази мозъчните си вълни. Госпожица Гномски наистина ли беше засякла мисълта? Или беше отново беше само параноята? Мърв подаде глава иззад преградата и излъчи една мисъл към Опал само, за да бъде сигурен.

Бодлива Зеленика е по-хубава от теб, помисли си той, колкото можа по-високо. Предателска мисъл, за да бъде сигурен. Такава, каквато Опал със сигурност не би подминала, ако наистина четеше мисли.

Опал се втренчи в него.

— Мървал?

— Да, госпожице Гномски?

— Гледаш право към мен. Това се отразява много зле на кожата ми.

— Съжалявам, госпожице Гномски — каза Мърв, извъртайки очи. Очите му се вгледаха през предното стъкло в пилотската кабина във входа на шахтата. Беше тъкмо навреме, за да види как една полицейска совалка се издигна от холограмната оголена скала.

— Ъм, госпожице Гномски, имаме проблем. — Той посочи към предното стъкло.

Совалката се бе издигнала на почти десет метра височина и се носеше над италианския пейзаж, очевидно, търсейки нещо.

— Открили са ни — каза Опал с ужасен шепот. Тогава разсея паниката си и бързо анализира ситуацията.

— Това е транспортна совалка, а не средство за преследване — отбеляза тя, като влезе бързо в пилотската кабина, следвана от близнаците. — Трябва да приемем, че Артемис Фоул и капитан Зеленика са на борда. Нямат никакви оръжия, а само обикновени скенери. На тази слаба светлина сме на практика невидими за простото око. Слепи са.

— Да ги застреляме ли от небето? — попита въодушевено по-малкият от братята Калкан. Най-накрая щеше да получи от екшъна, който му бе обещан.

— Не — отвърна Опал. — Плазмен изстрел би издал позицията ни на феините и човешките полицейски сателити. Снишаваме се. Изключваме всичко. Дори животоподдържащите системи. Не знам как са успели да се приближат толкова много, но единствения начин да открият точната ни позиция е да се сблъскат с нас. А ако това стане, жалката им мъничка совалка ще се смачка като картон.

Калканови незабавно се подчиниха и изключиха всички системи на совалката.

— Добре — прошепна Опал и постави тънкия си пръст върху устните си. Наблюдаваха совалката за няколко минути, когато Опал реши да развали тишината.

— А сега, който и да пуска газове, моля да престане иначе ще измисля подходящо наказание.

— Не бях аз — едновременно казаха без глас братята Калкан. Нито един от тях не искаше да разбере какво би било подходящото наказание за изпускане на газ.

П7, 10 минути по-рано

Зеленика прекара полицейската совалка през особено трудна второстепенна шахта и през П7. Почти веднага две червени светлини започнаха да пулсират върху конзолата.

— Часовникът тиктака — обяви тя. — Току-що задействахме два от сензорите на Вихрогон. Ще свържат совалката и сондата и ще дотичат.

— Колко време? — попита Артемис.

Зеленика изчисли наум.

— Ако дойдат със свръхзвук с атакуващата совалка, по-малко от половин час.

— Перфектно — каза Артемис доволен.

— Радвам се, че мислиш така — изпъшка Сламчо. — Свръхзвуковите полицаи никога не са добре дошла гледка сред крадците. Като главно правило предпочитаме офицерите дозвукови.

Зеленика приземи совалката на оголена скала на стената на шахтата.

— Отстъпваш ли, Сламчо? Или това е просто обичайното ти оплакване?

Сламчо завъртя челюстта си, за да я загрее за предстоящата работа.

— Мисля, че ми се полага по право малко оплакване. Защо тези планове винаги включват аз да се изправя на пътя на опасността, докато вие тримата чакате в совалката?

Артемис му подаде охлаждаща торба от галера.

— Защото ти си единственият човек, който може да направи това, Сламчо. Само ти можеш да спреш плана на Гномски.

Сламчо не беше впечатлен.

— Не съм впечатлен — каза той. — По-добре да получа медал за това. Истинско злато. Без повече позлатени компютърни дискове.

Зеленика го избута до люка на десния борд.

— Сламчо, ако не ме заключат в затвора до края на живота ми, ще започна кампания да ти дадат най-големия медал в шкафа на Полицията.

— И амнистия за всички минали и бъдещи престъпления?

Зеленика отвори люка.

— Минали — може би. Бъдещи — няма шанс. Но няма гаранция. Не съм точно служител на месеца в Централното управление.

Сламчо пъхна торбата под блузата си.

— Добре. Възможен голям медал и вероятна амнистия. Приемам.

Той сложи единия си крак върху плоската повърхност на скалата. Тунелният вятър засмука крака му, заплашвайки да го преобърне в бездната.

— Срещаме се пак тук след двадесет минути.

Артемис подаде на джуджето малко уоки-токи от полицейското шкафче.

— Помни плана — извика Артемис над рева на вятъра. — Не забравяй да оставиш комуникатора. Открадни само това, което трябва. Нищо друго.

— Нищо друго — повтори Сламчо, като изобщо не изглеждаше щастлив. В края на краищата, кой знае какви ценности държеше Опал там горе. — Освен ако нещо наистина ми грабне окото.

— Нищо — настоя Артемис. — Сега, сигурен ли си, че можеш да влезеш?

Усмивката на Сламчо разкри редове правоъгълни зъби.

— Мога да вляза. Ти само се увери, че токът им е изключен и гледат на другата страна.

Бътлър задържа торбата си с фокуси, която бе донесъл от имението Фоул.

— Не се тревожи, Сламчо. Ще гледат на другата страна. Гарантирам ти.

Централно полицейско управление, светът на Нисшите Елементи

Всички висшестоящи се бяха събрали в отдел Операции и гледаха на живо по телевизията напредването на сондата, когато Вихрогон влетя вътре.

— Трябва да поговорим — изплю Вихрогон в лицето на общото събрание.

— Тихо — изсъска председателят на Съвета Ларвес. — Вземи си купа къри.

Председателят Ларвес притежаваше верига за волско къри в град Убежище. Волското къри бе негов специалитет. Явно, той осигуряваше кетъринга на тази малка наблюдателска сесия.

Вихрогон не се заинтересова от бюфета. Той грабна дистанционно от един подлакътник на стол и заглуши основната сила на звука.

— Имаме голям проблем, дами и господа. Опал Гномски е на свобода и мисля, че тя стои зад сондата Дзито.

Черен въртящ се стол с висока облегалка се завъртя към него. Арк Суул се излежаваше на него.

— Опал Гномски? Чудесно. И прави всичко това със силата на ума си, предполагам?

— Не. Какво правите в този стол? Това е столът на началника. На истинския началник, не на Министерството на вътрешните работи.

Суул потупа златните жълъди на ревера си.

— Повишиха ме.

Вихрогон пребледня.

— Вие сте новият началник на Разузнаването?

Усмивката на Суул можеше да освети цяла тъмна стая.

— Да. Съветът реши, че Разузнаването малко се разпуснало напоследък. Решиха и трябва да кажа, че съм съгласен, че Разузнаването има нужда от твърда ръка. Разбира се, ще остана в Министерството на вътрешните работи, докато се намери подходящ заместник.

Вихрогон се намръщи. Нямаше време за това. Не сега. Трябваше да получи разрешение за свръхзвуково катапултиране незабавно.

— Добре, Суул, началник. Мога да подам възраженията си по-късно. Сега имаме спешен случай, с който да се оправяме.

Всички слушаха сега. Но никой не слушаше с особен ентусиазъм, освен началник Лозя, която винаги е била верен поддръжник на Юлиус Кореноплод и със сигурност не беше гласувала за Суул. Лозя беше цялата в слух.

— Какъв е спешният случай, Вихрогоне?

Вихрогон пъхна компютърен диск в мултидрайва на стаята.

— Онова нещо в клиниката на Аргон не е Опал Гномски, то е клонинг.

— Доказателство? — изиска Суул.

Вихрогон увеличи един прозорец на екрана.

— Сканирах ретините й и отрих, че последното нещо, което клонингът е видял е самата Опал Гномски. Очевидно по време на бягството й.

Суул не беше убеден.

— Никога не съм вярвал в твоите джаджи, Вихрогоне. Ретимагът ти не е приет като истинско доказателство в съдебна зала.

— Не сме в съдебна зала, Суул — процеди Вихрогон през зъби. — Ако приемем, че Опал е на свобода, събитията от последните двадесет и четири часа приемат изцяло ново значение. Започва да се заформя шаблон. Стълбус е мъртъв, феи изчезват от клиниката, Юлиус е мъртъв, а Зеленика е обвинена. Тогава в рамките на часове долу е изпратена сонда десет години по-рано, отколкото е трябвало да бъде. Гномски стои зад всичко това. Тази сонда пътува насам, а ние седим и я гледаме по ППТВ… и ядем вонящо волско къри!

— Възразявам срещу пренебрежителната забележка относно кърито — каза Ларвес наранен. — Но иначе разбирам гледната ти точка.

Суул скочи от стола си.

— Каква точка? Вихрогон съединява точки, които не съществуват. Той просто се опитва да оневини покойната си приятелка, капитан Бодлива Зеленика.

— Зеленика може да е жива! — сопна му се Вихрогон. — И да се опитва да направи нещо за Опал Гномски.

Суул извъртя очи.

— Но жизнените й показатели спряха, кентавъре. Унищожихме дистанционно каската й. Бяха там, не помниш ли?

Една глава надникна в стаята. Беше един от техническите чираци на Вихрогон.

— Взех куфара, сър — изпъхтя той. — Възможно най-бързо.

— Браво, Рууб — каза Вихрогон и измъкна куфара от ръката на чирака. Той завъртя куфара. — Снабдих Юлиус и Зеленика с нови костюми. Прототипи. И двата имат биосензори и тракери. Те не са свързани с мейнфрейма на полицията. Така и не се сетих да ги проверя по-рано. Каската на Зеленика може и да е извън действие, но костюмът й все още функционира.

— Какво ни казват сензорите на костюма, Вихрогоне? — попита Лозя.

Вихрогон почти се страхуваше да погледне. Ако линиите на костюмните сензори бяха равни, щеше да бъде сякаш губи Зеленика отново. Преброи до три и погледна към малкия екран в куфара. На екрана имаше две отчитания. Едното беше равно. Юлиус. Но другото беше активно по всички параграфи.

— Зеленика е жива! — извика кентавърът и звучно целуна началник Лозя по бузата. — Жива и сравнително добре, като изключим повишеното кръвно налягане и това, че няма капка магия в резервоара.

— И къде е тя? — попита Лозя и се усмихна.

Вихрогон увеличи секцията на локатора на екрана.

— Нагоре по П7 в совалката, която открадна Сламчо Челюстокопач, ако не се лъжа.

Суул беше възхитен.

— Нека си изясним нещо. Заподозряната в убийство Бодлива Зеленика се намира в открадната совалка до сондата Дзито?

— Точно така.

— Това я прави главен заподозрян във всякакви нередности, свързани със сондата на Дзито.

Вихрогон наистина се изкушаваше да стъпче Суул, но сдържа гнева си за доброто на Зеленика.

— Всичко, което искам, Суул, е да ми дадеш зелена светлина да изпратя свръхзвуковата совалка да разследва. Ако съм прав, тогава първото ти действие като началник ще е да избегнеш бедствие.

— А ако грешиш? А най-вероятно е така.

— Ако греша, тогава обявяваш обществен враг номер едно, капитан Бодлива Зеленика.

Суул поглади козята си брадичка. Все печелеше.

— Много добре. Изпрати совалката. Колко време ще трябва да се приготви?

Вихрогон извади телефон от джоба си и позвъни на номер от бързо избиране.

— Майор Кафяво Водорасло — каза той в слушалката. — Зелена светлина. Давай. — Вихрогон се усмихна на Арк Суул. — Уведомих майор Кафяво Водорасло по пътя насам. Бях убеден, че ще видите нещата през моите очите. Началниците обикновено го правят.

Суул се намръщи.

— Не свиквай с мен, пони. Това не е началото на красиво приятелство. Изпращам совалката, защото е единственият избор. Ако ти някак си ме манипулираш или извърташ истината, ще те заровя в съдебни заседания за следващите пет години. А тогава ще те уволня.

Вихрогон не обърна внимание на заплахите му. Щеше да има много време да си разменят обиди по-късно. Трябваше да се съсредоточи върху напредването на совалката. Веднъж бе преминал през шока от смъртта на Зеленика, нямаше намерението да го прави отново.

Е7

Сламчо Челюстокопач можеше да стане спортист. Имаше челюстта и рециклиращото оборудване за спринтьорско копаене или дори за крос през провинцията. Много естествени способности, но никакво посвещение.

Пробва се за няколко месеца в колежа, но стриктният режим на тренировките и диетата не му допадаха. Сламчо още си спомняше как колежанският му треньор по правене на тунели го заговори една нощ след тренировка.

— Имаш челюстта, Челюстокопач — призна старото джудже. — И определено имаш задния край. Никога не съм виждал някого да изкарва балончетата като теб. Но нямаш сърцето, а това има значение.

Може би старото джудже имаше право: Сламчо нямаше сърце за безкористни дейности. Копаенето на тунели беше самотна работа, а също така не се печелеше много. А защото беше етнически спорт, телевизиите не се интересуваха от него. Без реклами нямаше големи печеливши сделки. Сламчо реши, че копаещите му способности могат да бъдат по-рентабилно оползотворени от тъмната страна на закона. Може би ако имаше повече злато щеше да бъде по-вероятно женските джуджета да връщат обажданията му.

И ето го сега, нарушавайки всичките си правила, готвейки се да пробие в совалка, която се пръска по шевовете от феини сензори и беше окупирана от въоръжени врагове. Само за да помогне на някой друг. От всички превозни средства на земята или под нея, Артемис реши да проникне в най-високотехнологичната совалка, съществувала някога. Всеки квадратен сантиметър от покритието на стелтовата совалка беше обезопасен с лазери, сензори за движение, статични плочи и кой знае какво още. И все пак, алармите не вършеха никаква работа, ако не бяха активирани и точно на това разчиташе Сламчо.

Сламчо махна за довиждане в генералната посока на совалката в случай че някой все още го гледаше, и замени оголената скала с безопасността на стената на шахтата. Джуджетата не обичат височини, а и да бъде технически под морското равнище не помагаше на световъртежа му.

Джуджето впи пръстите си в жила от пръст, която извираше от скалистата стена. У дома. Навсякъде на Земята беше дом за джуджетата, стига да имаше пръст. Сламчо усети как спокойствието се разпростира по тялото му. Беше в безопасност. Засега, при всички положения.

Джуджето откачи челюстта си с две изпуквания, които биха накарали всяко чувстващо същество да потръпне. Откопча закопчалките на капака на панталоните си и се хвърли в глината. Скърцащите му зъби загребваха цели кофи пръст и дълбаеха моментален тунел. Сламчо пълзеше в пространството и запечатваше празнината зад себе си с рециклирана пръст от задния си край.

След половин дузина хапки сонарните нишки в космите му засякоха черупка от скала напред и той пренасочи курса си натам. Стелтовата совалка не би била приземена на скала, защото беше от най-висша класа и като такава сигурно имаше акумулаторен прът. Прътовете се разтягат от туловището на кораба, забиват се петнадесет метра под земята и презареждат батериите на совалката с енергията на земята. Най-чистата енергия.

Акумулаторният прът избръмча леко, докато се разтягаше, Сламчо вече се водеше по тази вибрация. Отне му малко над пет минути постоянно дъвчене да изчисти скалния шелф и да достигне върха на акумулаторния прът. Вибрациите вече бяха разхлабили земята, което правеше лесно за Сламчо да си направи малка пещера. Той размаза слюнка по стените и зачака.

Зеленика пилотира полицейския кораб през малкото летище за совалки, като мина през вратите с кода си за достъп от Разузнаването. От Главното управление не си бяха направили труда да променят кода й, защото доколкото ги знаеха, тя беше мъртва.

Камара черни дъждовни облаци хвърляше сянка върху италианската провинция, докато излизаха от холограмното оголване, което скриваше летището. Тънък слой скреж покриваше червеникавата почва, а южен вятър леко повдигаше опашката на совалката.

— Не можем да останем навън за дълго — каза Зеленика и издигна совалката. — Този транспортьор няма защити.

— Няма да ни е нужно много дълго — каза Артемис. — Лети по мрежовидна схема, сякаш нямаме представа точно къде се намира стелтовата совалка.

Зеленика вкара няколко координата в летателния компютър.

— Ти си геният.

Артемис се обърна към Бътлър, който беше кръстосал крака на пътеката.

— Сега, стари приятелю, можеш ли да се увериш, че Опал гледа насам?

— Мога — каза Бътлър и долази до изхода до пристана. Натисна бутона за достъп и вратата се плъзна. Совалката леко се наклони, докато налягането в кабината се изравни и после се върна обратно в първоначалното си положение.

Бътлър отвори чантата си с оръжия и избра шепа метални сфери, приблизително с размерите на тенис топки. Той превключи предпазителя на една и отпусна бутона изпод палеца си. Копчето започна да се изкачва до оригиналното си положение.

— Десет секунди, докато бутонът съвпадне с повърхността. Тогава прави връзка.

— Благодаря ти за лекцията — каза сухо Артемис. — Въпреки че сега не му е времето.

Бътлър се усмихна и подхвърли металното топче във въздуха. Пет секунди по-късно то избухна и оформи малка пещера в земята отдолу. Пукнатини заизлизаха от кратера, давайки му вида на черно цвете.

— Обзалагам се, че Опал в момента гледа — каза Бътлър и зареди следващата граната.

— Сигурен съм, че други също ще гледат скоро. Експлозиите нямат тенденцията да остават незабелязани. Относително изолирани сме тук. Най-близкото село е на приблизително петнадесет километра разстояние. Ако имаме късмет, това ще ни даде десет минути преднина. Следващият мрежови квадрат, моля, Зеленика. Но не прекалено близо, не искаме да ги изплашим.

Петнадесет метра под земята Сламчо Челюстокопач чакаше в малката си направи-си-сам пещера и наблюдаваше края на акумулаторния прът. Веднага, щом спря да вибрира, той започва да се изкачва по рехавата почва. Телескопичният прът беше топъл на допир, след като се бе загрял от предаването на енергия на батериите на совалката. Сламчо го използва, за да си помага в изкачването, като се издърпваше нагоре с една ръка над другата. Пръстта, която консумира, бе раздробена и аерирана от пробивното действие на пръта и Сламчо се радваше на допълнителния въздух. Преобразува го в газ, с който се издигна нагоре.

Сламчо ускори темпото си, изпомпвайки въздух и глина през рециклиращите си пътища. Опал щеше да бъде разсеяна от совалката дотолкова, че да осъзнае, че е само отклонение на вниманието. Прътът се удебеляваше, докато се изкачваше по него, докато не стигна до гумено уплътнение в корпуса на самата совалка, която беше подпряна върху три прибиращите се крака, които я издигаха на шестдесет сантиметра от земята. Когато совалката полетеше, уплътнението щеше да се покрие с метал. Но совалката не беше в полет и сензорите й бяха изключени.

Сламчо се излезе от тунела си и закачи челюстта си. Това беше прецизна работа и се нуждаеше от добър контрол над зъбите си. Гумата не бе препоръчителна за менюто на джуджетата и не можеше да бъде погълната. Полусмляната гума би запушила червата му също толкова добре, както би направила бъчва с лепило.

Беше неудобна хапка. Трудна за захващане. Сламчо долепи буза до батерийния прът и се заизвива нагоре, докато резците му не обелиха уплътнението. Той се нахвърли върху тежката гума, докато не провря горния си зъб, уголемявайки пролуката, докато не направи петнадесет сантиметрова дупка. Сега Сламчо можеше да вкара половината си уста в дупката. Той отлепяше големи парчета, като внимаваше веднага да ги изплюе.

След по-малко от минута Сламчо бе оголил дупка с размер от тридесет сантиметра. Достатъчно, че да се провре. Всеки, който не бе запознат с джуджетата, би заложил пари, че Сламчо никога няма да успее да провре добре охранения си корем през толкова тесен отвор, но щеше да загуби. Джуджетата бяха прекарали десет хиляди години в бягане от срутвания в пещери и бяха развили способността да се провират и през по-тесни дупки от тази.

Сламчо глътна корема си и се изви през износеното уплътнение, като първо изкара главата си. Радваше се, че се махна от слабата утринна светлина. Слънцето беше още едно нещо, което джуджетата не харесваха. Само след минути излагане под директна слънчева светлина кожата на джуджетата ставаше по-червена и от черупката на сварен омар. Той се изкатери по акумулаторния прът до отделението на двигателя на совалката. По-голямата част от малкото пространство беше заета от плоски батерии и водороден генератор. Над главата му имаше достъпен люк, който водеше до товарния отсек. Светлинни въжета минаваха по дължината на отделението и излъчваха слаба зелена светлина. Всеки радиационен теч би светнал в лилаво. Причината въжетата да работят без ток бе, че осветлението бе предоставено от специално култивирани разлагащи се водорасли. Не че Сламчо знаеше нещо от това; знаеше само, че светлината много наподобяваше луминесценцията от плюнката на джуджетата и това го успокои. Отпусна се малко повече, отколкото трябваше, както се оказа, че позволи на малка част тунелен газ да избяга от капака на панталоните му. При късмет никой нямаше да забележи…

Може би половин минута по-късно чу гласа на Опал от отвън.

— Сега, който и да изпуска газове, моля да престане иначе ще измисля подходящо наказание.

Опа, помисли си Сламчо виновно. В средите на джуджетата беше почти престъпление да обвиниш някого другиго за собствените си въздушни балончета. От чистата сила на навика Сламчо за малко не вдигна ръка да си признае, но за щастие инстинктът му за самосъхранение беше по-силен от съвестта му.

След секунди видя сигнала. Беше трудно да го пропусне. Експлозията наклони совалката на двадесет градуса от центъра. Беше време да направи своя ход и да се довери на Артемис, когато каза, че е почти невъзможно да не гледаш експлозия.

Сламчо леко разтвори люка с върха на главата си. Джуджето почти очакваше някой да се спъне в капака, но товарния отсек беше празен. Сламчо затвори обратно люка и пролази целия път до малката стая. Имаше много неща тук, които го примамваха. Щайги със слитъци, плексигласови кутии с човешки пари и антични бижута, които висяха от манекени. Очевидно, Опал не възнамеряваше да бъде бедна в ролята си на човек. Сламчо измъкна малка диамантена обеца от един близък бюст. Е, Артемис му беше казал да не взема нищо друго. Какво от това? Една обеца нямаше да го забави.

Сламчо пъхна малкия диамант с размер на гълъбово яйце в устата си и преглътна. Щеше да го изкара по-късно, когато беше сам. Дотогава щеше да се закачи на стената на стомаха му и да излезе по-лъскава, отколкото когато беше влязла.

Още една експлозия разтресе пода под краката му, напомняйки на Сламчо да се раздвижи. Пресече до вратата на отсека, която стоеше леко отворена. Следващата част беше зоната за пътници и беше точно толкова плюшена, колкото Зеленика я бе описала. Сламчо разтвори устни при вида на столовете, покрити с животински кожи. Отблъскващо. След пътническата зона се намираше пилотската кабина. Опал и двамата й приятели ясно се виждаха и се взираха напрегнато през предното стъкло. Не издаваха нито звук, нито думичка. Точно както Артемис бе казал.

Сламчо коленичи и залази по килима на салона. Сега всички можеха да го видят ясно. Ако някоя от феите решеше да се обърне, щеше да бъде хванат в средата на салона с нищо, зад което да се скрие, освен усмивка.

Просто продължавай и не мисли за това, помисли си Сламчо. Ако Опал те залови, преструвай се, че си се изгубил или имаш амнезия, или тъкмо си излязъл от кома. Може би ще ти съчувства, ще ти даде малко злато и ще те прати да си вървиш по пътя. Да, сигурно.

Нещо изпука леко под коляното на Сламчо. Джуджето замръзна на мястото си, но феите не реагираха на звука. Вероятно това беше ковчежето. Малкото кътче на Опал. Сламчо заобиколи с лазене кутията. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още изпуквания.

На един стол лежаха два нагласени експлозива точно на нивото на носа на Сламчо. Не можеше да повярва. Точно там, на по-малко от метър разстояние. Това бе едничката част от плана, която се основаваше на късмет. Ако някой от братята Калкан носеше експлозив под ръка или имаше повече експлозиви, отколкото можеше да носи, щеше да се наложи силно да ударят и забият совалката в земята и да се надяват да я обезоръжат. Но те стояха там и направо си го умоляваха да ги открадне. Когато извършваше кражба, Сламчо често даваше гласове на нещата, които щеше да открадне. Той знаеше, че това би се сторило лудост на всички останали, но прекарваше много време сам и имаше нужда да си поговори с някого.

Хайде, господин Красиво Джудже, каза един от експлозивите в дишащ фалцет. Чакам. Не ми харесва тук, знаеш ли? Моля те, спаси ме.

Много добре, мадам, каза тихо Сламчо и извади торбата изпод блузата си. Ще ви взема, но не отиваме далеч.

И мен също, каза другият експлозив. Аз също искам да си тръгна.

Не се тревожете, дами. Там, където отивате, има много място и за двете ви.

Когато минута по-късно Сламчо Челюстокопач се промъкна пак през отлепеното уплътнение, експлозивите вече не бяха на стола. На тяхното място стоеше малък ръчен комуникатор.

Трите феи стояха в пилотската кабина на стелтовата совалка. Едната беше съсредоточена върху транспортния кораб, който кръжеше на сто и осемдесет метра от носа им. Другите двама бяха съсредоточени върху това да не изпускат газове и да не мислят за изпускане на газове.

Вратата на транспортната совалка се отвори и нещо примигна в сутрешната светлина, докато падаше към земята. Няколко секунди нещото експлодира и разтърси стелтовата совалка в окачващите торби.

Братята Калкан ахнаха, а Опал ги дръпна за ушите.

Опал не се разтревожи. Те търсеха. Стреляха на тъмно или много близо до него. Може би след тридесет минути щеше да има достатъчно светлина, за да се види совалката с просто око, но дотогава се сливаха много добре със заобикалящата ги провинция, благодарение на обвивката от стелтова руда и камуфлажно фолио. Фоул трябваше да е узнал къде се намират поради близостта на тази шахта до сондата. Но всичко, с което той разполагаше, бе нещо приблизително. Естествено, щеше да бъде страхотно да ги взриви във въздуха, но плазмените изстрели веднага щяха да задействат сателитните скенери на Вихрогон и нарисуват мишена на обвивката им.

Опал извади таблет за рисуване от контролното табло и надраска съобщение на него.

Мървал взе таблета.

Опал написа отговор.

Още една експлозия разтърси стелтовата совалка. Опал усети как капка пот се търкулна по челото й. Това беше абсурдно: тя не се потеше, особено пред прислугата. След пет минути човеците щяха да дойдат да проучват. Това беше в природата им. Така че тя щеше да изчака пет минути и тогава да опита да се промъкне покрай полицейската совалка; а ако не успееше, тогава щеше да ги взриви от небето и да се пробва със свръхзвуковата совалка, която без съмнение щеше да дойде да разследва.

Още гранати паднаха от полицейската совалка, но сега бяха по-далеч и шоковите вълни едва пораждаха и трепване в совалката. Това продължи още две или три минути без ни най-малка опасност за Опал или братята Калкан, когато изведнъж вратата на полицейската совалка се затвори и тя влетя обратно в шахтата.

— Хм — каза Опал. — Изненадващо.

— Може би са им свършили амунициите — предложи Мърв, въпреки че знаеше, че Опал щеше да го накаже, за дето изразяваше мнението си.

— Това ли мислиш, Мървал? Свършили са им експлозивите и просто са решили да ни оставят? Наистина ли си представяш, че възможно това да е вярно, малоумно подобие на разумно същество? Нямаш ли челен лоб?

— Просто играх адвокат на дявола — каза Мърв тихо.

Опал стана от мястото си и махна с ръка на всеки от братята Калкан.

— Просто млъкни. Имам нужда да поговоря със себе си за минута. — Тя закрачи през малката пилотска кабина — Какво става тук? Проследяват ни до шахтата, правят някакво велико шоу с фойерверки и тогава си тръгват. Просто така. Защо? Защо?

Тя потърка двете си слепоочия с кокалчетата на пръстите си.

— Мисли.

Изведнъж Опал си спомни нещо.

— Снощи. Совалка е била открадната в П1. Чухме за това по полицейския канал. Кой я е откраднал?

Глас сви рамене.

— Не знам. Някакво джудже. Важно ли е?

— Точно така. Джудже. И нямаше ли джудже, замесено в обсадата на имението Фоул? И нямаше ли слухове, че същото джудже е помогнало на Юлиус да проникне в лабораториите „Гномски“?

— Слухове. Никакви истински доказателства.

Опал се обърна към Глас.

— Може би защото, за разлика от теб, това джудже е умно. Може би не иска да бъде хванат. — На феята й отне момент да съедини точките. — Значи имат джудже крадец, совалка и експлозиви. Зеленика би трябвало да знае, че тези жалки гранати не могат да проникнат през обвивката ни, тогава защо ги пускат? Освен ако…

Истината я удари като истински удар в стомаха.

— О, не — ахна тя. — Отвличане на вниманието. Стояхме тук като глупаци да гледаме хубавите светлини. А през цялото време…

Тя избута Глас настрана и мина покрай него към салона.

— Експлозивите — изпищя тя. — Къде са?

Глас отиде право към стола.

— Не се тревожете, госпожице Гномски, те са точно… — той спря, последната дума от изречението заседна в гърлото му. — Аз, ъ-ъ-ъ, те бяха точно тук. На стола.

Опал взе малкото ръчно радио.

— Играят си с мен. Кажи ми, че си сложил резервния на безопасно място.

— Не — каза нещастно Глас. — Бяха заедно.

Мърв мина покрай него към товарния отсек.

— Двигателното отделение е отворено — той провря глава през дупката. Гласът му се изви, приглушен от подовите панели. — Уплътнението на акумулаторния прът е разкъсано. И има стъпки. Някой е влизал тук.

Опал отметна глава назад и изпищя. Издържа доста дълго време за толкова малко същество.

Най-накрая въздухът й свърши.

— Следвай совалката — ахна тя, когато си върна въздуха. — Сама модифицирах тези експлозиви и не могат да бъдат обезвредени. Все още можем да ги детонираме. Най-малкото, ще унищожим враговете ми.

— Да, госпожице Гномски — казаха Мърв и Глас заедно.

— Не ме гледайте! — изви тя.

Братята Калкан влетяха в пилотската кабина, опитвайки се едновременно да се покланят, да гледат към краката си, да не си помислят нищо опасно и най-вече да не изпускат газове.

Сламчо чакаше на мястото на срещата, когато полицейската совалка пристигна. Бътлър отвори вратата и издърпа джуджето за яката.

— Взе ли го? — попита Артемис нервно.

Сламчо му подаде издутата торба.

— Ето тук. И преди да попиташ, оставих радиото.

— Значи всичко мина по план?

— Напълно — отвърна Сламчо, избягвайки да спомене за диаманта, който се спотайваше на стената на стомаха му.

— Отлично — каза Артемис и се устреми покрай джуджето към пилотската кабина.

— Давай — извика той, потропвайки по облегалката на Зеленика.

Зеленика вече бе издигнала совалката и я задържаше със спирачката.

— Вече ни няма — каза тя, като освободи спирачката и заземи клапана. Полицейският кораб се изстреля от оголената скала като камъче от катапулт.

Краката на Артемис излетяха от пода, мятайки се зад него като вятърни ръкави. Останалата част от тялото му щеше да последва краката, ако не се беше хванал за седалката.

— Колко време имаме? — попита Зеленика през устни, разтеглени от гравитационната сила.

Артемис се домогна до пасажерското място.

— Минути. Находището ще достигне дълбочина от сто и седемдесет километра точно след четвърт час. Опал ще тръгне след нас всеки момент.

Зеленика хвърли сянка върху стената на шахтата, завъртайки се между две кули от камъни. Долната част на П7 беше доста праволинейна, но това разтягане пробиваше през кората и проследяваше пукнатините в плочите.

— Артемис, това ще проработи ли? — каза Зеленика.

Артемис обмисли въпроса.

— Измислих осем плана и този беше най-добрият. Дори така да е, имаме шестдесет и четири процента шанс за успех. Ключът е да държим Опал разсеяна, за да не узнае истината. Това зависи от теб, Зеленика? Ще успееш ли?

Зеленика уви пръсти около волана.

— Не се тревожи. Невинаги получавам шанс да направя малко изискано летене. Опал ще бъде толкова заета в опита си да ни хване, че няма да й остане време да мисли за друго.

Артемис погледна през предното стъкло. Бяха се насочили право към центъра на земята. Гравитацията варираше на тази дълбочина и скорост и те периодично се заковаваха на местата си и се бореха да се освободят от предпазните колани. Тъмнината на шахтата ги обвиваше като смола, като се изключи конусовидната светлина, която хвърляха фаровете на совалката. Гигантски скални формации се стрелкаха навътре и навън от конуса, тръгвайки право към носа им. Някак си Зеленика успя да ги заобиколи, без да натисне спирачката нито веднъж.

На плазменото табло иконката, която представляваше газовата аномалия, или иначе казано — Опал, пробяга по екрана.

— Тръгнаха след нас — каза Зеленика, хващайки движението с крайчеца на окото си.

Стомахът на Артемис беше на възел от полета, тревогата, умората и вълнението.

— Много добре — каза той, почти на себе си. — Преследването е в ход.

На устата на П7 Мърв беше на волана на стелтовата совалка. Глас беше на апаратите, а Опал беше глава на раздаването на заповеди и обикновеното пенявене.

— Имаме ли сигнал от експлозива? — изпищя тя от стола си.

Гласът й наистина започва да ме дразни, помисли си Глас, но не прекалено високо.

— Не — отговори той. — Нищо. Което значи, че трябва да са в другата совалка. Щитовете им най-вероятно блокират сигнала на бомбата. Трябва да се приближим или просто да изпратя детониращия сигнал; може би ще извадим късмет.

Говорът на Опал стана още по-рязък.

— Не! Не бива да взривяваме, докато тази совалка не достигне сто и седемдесет метра. Ако го направим, находището няма да смени посоката си. Ами този глупав комуникатор? Нещо от него?

— Не — каза Глас. — Ако има още един, сигурно е изключен.

— Винаги можем да се върнем до имота на Дзито — каза Мърв. — Там имаме още дузина експлозива.

Опал се наведе в стола си и удари Мърв по рамото с малкия си юмрук.

— Идиот. Слабоумник. Малоумник. Да не се намираме в някакво състезание по глупост? Така ли е? Ако се върнем при Дзито, находището ще е прекалено дълбоко, докато се върнем. Да не говорим, че капитан Зеленика ще разкаже на ПНЕ своята версия на събитията и ще се наложи най-малкото да разследват. Трябва да се приближим и да детонираме. Дори ако изпуснем прозореца на сондата, ще унищожим всички свидетели срещу мен.

Стелтовата совалка разполагаше със сензори за близост, вградени в навигационния софтуер, което значеше, че Опал и компания не трябваше да се тревожат, че щяха да се сблъскат със стената на шахтата или някой сталактит.

— След колко време ще сме в обсег за детонация? — излая Опал. Ако трябва да сме честни, звучеше повече като джавкане.

Мърв направи някои бързи изчисления.

— Три минути. Не повече.

— Колко дълбоко ще са дотогава?

Още няколко събирания.

— Двеста и петдесет километра.

Опал стисна носа си.

— Може да стане. Имайки предвид, че имат и двата експлозива, крайната експлозия, дори да не е насочена, както планирахме, може да пропука стената. Това е единствената ни опция. Ако се провали, поне ще имаме време да сменим стратегията. Веднага, щом достигнат сто и седемдесет километра, изпратете сигнала за детонацията. Изпращайте продължително. Може да извадим късмет.

Мърв премахна пластмасовия предпазен капак от бутона „ДЕТОНИРАЙ“. Оставаха минути.

Вътрешностите на Артемис се опитваха да си прокарат път навън през гърлото му.

— Тази таратайка се нуждае от нови жироскопи — каза той.

Зеленика едва кимна, прекалено заета да се концентрира върху особено рискована серия от отклонения и лупинги в шахтата.

Артемис погледна отчитанията на контролното табло.

— На сто и седемдесет километра дълбочина сме. Опал ще се опита да детонира. Приближава се бързо.

Сламчо подаде глава от пасажерската зона.

— Цялото това люлеене нужно ли е? Ядох много напоследък.

— Почти стигнахме — каза Артемис. — Скоро полетът ще свърши. Кажи на Бътлър да отвори чантата.

— Добре. Сигурен ли си, че Опал ще направи каквото трябва?

Артемис се усмихна успокояващо.

— Разбира се, че съм. Това е човешката природа, а сега е Опал е човек, забрави ли? Сега, Зеленика, отбий.

Мърв потрепна при отчитането.

— Няма да повярваш, Оп… Госпожице Гномски.

Най-леката следа от усмивка пробяга по устните на Опал.

— Не ми казвай. Спрели са.

Мърв поклати глава, поразен.

— Да, кръжат на двеста и един километра. Защо им е да го правят?

— Няма смисъл да се опитвам да ти го обясня, Мървал. Просто продължавай да изпращаш детониращия сигнал, но забави скоростта. Не искам да сме прекалено близо, когато получим връзка.

Тя барабанеше с пръсти по ръчния комуникатор, който беше оставило джуджето. Всеки момент.

Върху комуникатора светна червена светлина, която известяваше за входящо обаждане, акомпанирана от леко вибриране. Опал се усмихна, отваряйки екрана на уоки-токито.

Бледото лице на Артемис изпълни малкия екран. Опитваше се да се усмихне, но личеше, че бе принудено.

— Опал, давам ти един шанс да се предадеш. Обезвредихме експлозивите ти, а ПНЕ е на път. По-добре да се предадеш на капитан Зеленика, отколкото да се сблъскаш с въоръжен полицейски кораб.

Опал плесна с ръце.

— Браво, господарю Фоул, невероятна история. Сега, защо не ти кажа истината. Осъзнал си, че експлозивите не могат да бъдат обезвредени. Самият факт, че мога да получа сигнала на комуникатора ти означава, че скоро детониращият ми сигнал ще проникне през щитовете ви. Не можеш просто да зарежеш експлозивите или ще ги сложа в шахтата, както бях планирала. Тогава просто ще изстрелям няколко топлинни търсача по вашия кораб. А ако се опитате да направите друг полет, ще ви последвам и ще пробия щитовете ви, преди да сте се отделили от успоредното протежение. Нямате връзка с ПНЕ. Ако имахте, щяхме да засечем предаването ви. Така че единствената ви алтернатива е този жалък блъф. А той е наистина жалък. Очевидно е, че се опитвате да спечелите време, докато находището премине дълбочината ви.

— Значи отказваш да се предадеш?

Опал се направи, че мисли, тупкайки по брадичката си с лакирания си нокът.

— Ами да. Мисля да се боря срещу всички възможности. И между другото моля, не гледай директно към екрана: зле е за кожата ми.

Артемис въздъхна драматично.

— Е, ако трябва да тръгваме, поне ще е на пълен стомах.

Това беше необичайно нехаен коментар за оставащи секунди живот, дори за човек.

— Пълен стомах?

— Да — каза Артемис. — Сламчо взе и нещо друго от совалката ти.

Той взе малко топче, покрито с шоколад, и го размаха пред екрана.

— Моите трюфели? — ахна Опал. — Взел си ги. Това е просто подло.

Артемис подхвърли лакомството в устата си и бавно задъвка.

— Наистина са божествени. Разбирам защо са ти липсвали в института. Наистина ще трябва да положим усилия, за да изядем всички, които взехме, преди да ни взривиш на парченца.

Опал изсъска като котка.

— Да ви убия ще бъде толкова лесно — тя се обърна към Мърв. — Имаме ли вече сигнал?

— Нищо, госпожице Гномски. Но скоро. Щом имаме комуникация, няма как да отнеме още дълго.

Зеленика показа глава пред визьора. Едната й буза беше издута от трюфели.

— Наистина се топят в устата, Опал. Последното ядене на обречения екипаж.

Опал удари екрана с нокът.

— Оцеля два пъти, Бодлива Зеленика. Няма да го направиш отново, уверявам те.

Зеленика се засмя.

— Трябва да видиш Сламчо. Направо изсипва трюфелите в гърлото си.

Опал беше разярена.

— Някакъв сигнал? — дори сега на секунди от унищожението си, те продължаваха да й се подиграват.

— Не още. Скоро.

— Продължавай да опитваш. Дръж пръста си на бутона.

Тя освободи колана си и закрачи през салона. Джуджето не можеше да е изнесло всички трюфели и експлозивите. Със сигурност не. Така бленуваше да си вземе една шепа от божествения шоколад, след като Убежище беше унищожено.

Тя коленичи на килима и провря ръка през шева, който скриваше тайния люк. Той леко подскочи под пръстите й и капакът на ковчежето се отдръпна назад.

В кутията не беше останал един-единствен трюфел. На тяхното място стояха два нагласени експлозива. За момент Опал не разбра какво вижда. Тогава й стана ужасяващо ясно. Артемис не беше откраднал експлозивите, той бе просто казал на джуджето да ги премести. Щом бяха в ковчежето, те не можеха да бъдат засечени или детонирани, стига капакът да беше затворен. Тя сама беше отворила кутията. Артемис я беше подтикнал сама да запечата собствената си съдба.

Кръвта се отдръпна от лицето на Опал.

— Мървал! — изпищя тя. — Детониращият сигнал!

— Не се тревожете, госпожице Гномски — извика той от пилотската кабина. — Точно установихме контакт. Сега нищо не може да го спре.

Зелени обратни броячи светнаха върху двата експлозива и започнаха да отброяват от двадесет надолу. Стандартен минен предпазител.

Опал се хвърли в пилотската кабина. Беше изиграна.

Измамена. Сега експлозивите щяха да се взривят безполезно на сто и двадесет километра, много над успоредното протежение. Разбира се, собствената й совалка щеше да бъде унищожена, а тя щеше да бъде оставена безпомощна на ПНЕ. Поне това беше на теория. Но Опал Гномски никога не се оставяше без избор.

Тя се закопча на място в пилотската кабина.

— Съветвам ви да се закопчаете — каза тя рязко на братята Калкан. — Вие ме провалихте. Наслаждавайте се на затвора.

Мърв и Глас едва имаха време да се свият преди Опал да активира ежекторни гел-капсули под седалките им. Те мигновено бяха обгърнати в балон от кехлибарен ударен гел и изхвърлени през панели, отворили се в туловището.

Балончетата на ударния гел нямаха източник на сила и разчитаха на първоначално газово задвижване, за да изкарат братята от пътя на опасността. Гелът беше огнеупорен, удароустойчив и съдържаше достатъчно кислород за тридесет минути повърхностно дишане. Мърв и Глас летяха през тъмното пространство, докато не влязоха в контакт със стената на совалката. Гелът се залепи на скалистата повърхност, оставяйки братята Калкан заседнали на хиляди километри от дома.

През това време Опал трескаво въвеждаше кодове в компютъра на совалката. Имаше по-малко от десет секунди, с които да довърши последния си акт на агресия. Артемис Фоул може и да я беше победил този път, но нямаше да доживее да злорадства за това.

Опал експертно активира и изстреля две топлиннотърсещи плазмени ракети през цевите на носа и изстреля собствената си спасителна кабина. Никакъв плазмен гел за Опал Гномски. Тя, разбира се, беше включила луксозна кабина в дизайна на кораба. Само една, прислугата не се нуждаеше от удобство, за да пътува. Всъщност, Опал не се интересуваше от това какво ще стане с братята Калкан така или иначе. Не й трябваха вече.

Тя даде газ до дупка, игнорирайки правилата за безопасност. В края на краищата, на кого му пука, ако одраска туловището на совалката? Щеше да стане много повече от одраскана. Кабината се изстреля към повърхността с повече от осемстотин километра в час. Доста бързо, но не достатъчно, че да избегне шоковата вълна на експлозивите.

Стелтовата совалка избухна в пламък от многоцветна светлина. Зеленика придърпа полицейската совалка близо до стената на шахтата, за да избегне падащи отломки. След преминаването на шоковата вълна, обитателите на совалката чакаха в тишина компютърът да сканира протежението на шахтата над тях. Накрая три червени точки се появиха на триизмерното изображение на шахтата. Две бяха неподвижни. Третата се движеше бързо към повърхността.

— Успели са — въздъхна Артемис. — Не се съмнявам, че движещата се точка е Опал. Трябва да я хванем.

— Трябва — каза Зеленика, която не изглеждаше толкова щастлива, колкото някой би очаквал. — Но няма.

Артемис долови тона на Зеленика.

— Защо? Какво не е наред?

— Това не е наред — каза Зеленика и посочи екрана. Още две точки се бяха появили на екрана и се движеха към тях с екстремна скорост. Компютърът идентифицира точките като ракети и бързо направи сравнение с базата данни.

— Топлиннотърсещи плазмени ракети. И са вкопчени в двигателите ни.

Сламчо поклати глава.

— Тази Гномски е кисела малка феичка. Не може ли просто да зареже всичко това?

Артемис се взираше в екрана, сякаш можеше да разруши ракетите чрез концентрацията си.

— Трябваше да очаквам това.

Бътлър подаде масивната си глава над рамото на работодателя си.

— Имаш ли някакво разсейващо устройство, за да отклони ракетите?

— Това е транспортна совалка — отвърна Зеленика. — Късметлии сме, че дори имаме щитове.

— Ракетите следват топлинния ни сигнал?

— Да — каза Зеленика, надявайки се в ума на момчето да се заформя идея.

— Има ли начин привидно да изменим тази следа?

Тогава в ума на Зеленика се изскочи идея. Беше толкова екстремна, че тя дори не си направи труда да я сподели с останалите обитатели на совалката.

— Има един начин — каза тя и изключи двигателите.

Совалката потъна като камък в шахтата. Зеленика се опита да маневрира с предкрилките, но без задвижване беше като да се опитваш да насочиш котва.

Нямаше време за страх или паника. Имаше време само да се задържи за нещо и да се опита да запази последното ядене в тялото си.

Зеленика стисна зъби, преглъщайки паниката, която опитваше да издере пътя си навън, и се забори с кормилото. Ако можеше да запази предкрилките централизирани, тогава не би трябвало да се сблъскат със стените на шахтата. Поне по този начин съществуваше някакъв шанс.

Тя стрелна с очи отчитанията. Температурата на ядрото спадаше, но дали беше достатъчно бързо? Тази секция на шахтата беше сравнително права, но една засечка се задаваше след петдесет километра, а те щяха да се ударят в нея, както муха се удря в слон.

Бътлър се покатери нагоре към задната част на совалката. По пътя закачи два пожарогасителя и освободи щифтовете им. Той хвърли пожарогасителите в стаята с двигателите и затвори вратата. През люка можеше да види как пожарогасителите се премятат и обвиват двигателите с ледена пяна.

Температурата на двигателя спадна с още една степен.

Сега ракетите бяха по-близо и набираха скорост.

Зеленика отвори широко всички отдушници, наводнявайки совалката с хладен въздух. Още едно ниво към зеленото на температурния отчет.

— Хайде — процеди тя през дръпнатите си устни. — Само още няколко градуса.

Те фучаха надолу, въртейки се в тъмнината. Лека-полека корабът се накланяше надясно. Скоро щеше да се размаже в засечката, която ги очакваше. Пръстът на Зеленика се суетеше над бутона за паленето на двигателите. Щеше да изчака до последния възможен момент.

Двигателите се охладиха още повече. Те представляваха ефективни енергоспестяващи устройства. Когато не се използваха, бързо предаваха излишната топлина на животоподдържащите батерии. Но ракетите все още поддържаха курса си.

Пред светлините на фаровете върху стената на шахтата изникна гънка. Беше по-голяма от средностатистическата планина и бе съставена от твърди, непрощаващи скали. Ако совалката се разбиеше, щеше да се смачка като консерва.

Артемис успя да изтръгне думи от устните си.

— Не работи. Двигатели.

— Чакай — отвърна Зеленика.

Сега предкрилките вибрираха, а совалката започна да се премята. Можеха да видят как топлинните търсачи се мятат зад тях, после пред тях и после пак зад тях.

Бяха близо до скалата. Твърде близо. Ако Зеленика се забавеше с още една секунда, нямаше да има достатъчно място да маневрира. Тя удари бутона за запалването и пренасочи в последната милисекунда. Предните плочи възпроизведоха арка от искри, докато се драха по оголената скала. Тогава се освободиха, завъртайки се в черната празнина. Е, ако да те преследват две търсещи топлина ракети, може да се счита за свободни.

Температурата на двигателя все още спадаше и щеше да продължи за още около половин минута, докато се загреят турбините. Щеше ли да бъде достатъчно? Зеленика включи задната камера на предния екран. Ракетите все още идваха. Непримиримо. След тях се носеше лилава следа от изгорено гориво. Три секунди до сблъсъка. Две.

Тогава изгубиха контакт и се отклониха от целта си. Едната отиде над върха, а другата под гънката.

— Проработи — въздъхна Артемис и освободи дъх, който не осъзнаваше, че задържа.

— Добра работа, войнико — усмихна се Бътлър и разроши косата на Зеленика.

Сламчо подаде глава от зоната на пътниците. Лицето му беше леко позеленяло.

— Имах малък инцидент — каза той. Никой не попита по-нататък.

— Нека не празнуваме все още — каза Зеленика и провери инструментите си. — Тези ракети трябваше да се взривят срещу стената на шахтата, но не го направиха. Мога да се сетя само за една причина, поради която да не продължат да се движат в права линия.

— Ако прихванат друга мишена — предложи Бътлър.

Червена точка се появи на екрана. Двете ракети бяха насочени право към нея.

— Именно. Това е полицейска свръхзвукова атакуваща совалка и, доколкото знаят, току-що открихме огън по тях.

Майор Кафяво Водорасло седеше зад волана на полицейската атакуваща совалка. Корабът се движеше със скорост три пъти по-голяма от тази на звука и пробождаше шахтата като сребърна игла. Свръхзвуковите полети рядко бяха разрешавани, защото може да причинят срутвания и в редки случаи да бъдат засечени от човешко сеизмографско оборудване.

Вътрешността на совалката беше изпълнена с ударен гел, който заглушаваше вибрациите, които иначе биха счупили костите на всекиго. Майор Кафяво Водорасло беше заседнал в гела в модифициран пилотски костюм. Управлението на кораба беше свързано директно с ръкавиците му, а видеото се пускаше в каската му.

Вихрогон беше в постоянен контакт от Централното управление.

— Имай предвид, че откраднатата совалка е обратно в шахтата — информира той Риск. — Стой на двеста и един километра.

— Засякох я — каза Риск, локализирайки точката на радара. Почувства как сърцето му препуска. Имаше шанс Зеленика да е жива и на борда на тази совалка. Ако това беше истина, щеше да направи всичко възможно да я върне у дома в безопасност.

Взрив от бяло, жълто и оранжево избухна на Скопите му.

— Имаше някаква експлозия. Откраднатата совалка ли беше?

— Не, Риск. Изникна от нищото. Нямаше нищо там. Внимавай за отломки.

Екранът беше набразден от дузина назъбени жълти линии, когато горещи метални късове се изстреляха към центъра на земята. Риск активира лазерите на носа, готов за всичко, което можеше да се изпречи на пътя му. Малко вероятно беше корабът му да бъде в опасност; шахтата тук беше по-широка от средностатистическия град на тази дълбочина. Отломките от експлозията нямаше да се разпространят на повече от километър. Разполагаше с предостатъчно време да излезе от пътя на опасността.

Освен ако някои от отломките не го последваха. Две от жълтите линии неестествено се насочиха в неговата посока. Бордовият компютър ги сканира. И двата предмета имаха задвижване и навигационни системи. Ракетни снаряди.

— Под обстрел съм — каза той в микрофона си. — Две ракети прииждат.

Зеленика беше стреляла по него? Истина ли беше това, което беше казал Суул? Наистина ли беше станала престъпник?

Риск се пресегна във въздуха и натисна виртуален екран. Докосна изображенията и на двете ракети, прицелвайки се в тях, за да ги унищожи. Веднага, щом влязоха в обсег, компютърът щеше да ги удари с лъч лазерен огън. Риск се насочи към средата на шахтата, за да може лъчът да има възможно най-дълга линия на стрелба. Лазерите вършеха работа само в права линия.

Три минути по-късно ракетите се показаха иззад завоя на шахтата. Риск едва ги беше погледнал, когато компютърът бързо освободи два лъча и успешно премахна ракетите. Майор Кафяво Водорасло прелетя право през шоковата вълна, изолиран от пластовете ударен гел.

Друг екран се отвори във визьора му. Беше наскоро повишеният в началник Арк Суул.

— Майоре, упълномощен сте да върнете огъня. Използвайте всички налични сили.

Риск се намръщи.

— Но, началник, Зеленика може да е на борда.

Суул вдигна ръка, за да възпре всички възражения.

— Капитан Бодлива Зеленика изясни на кого е предана. Стреляйте по желание.

Вихрогон не можеше да си замълчи.

— Задръж огъня, Риск. Знаеш, че Зеленика не стои зад всичко това. Някак си Опал Гномски е изстреляла тези ракети.

Суул удари по масата.

— Как може да си толкова сляп, за да не видиш истината, магаре такова? Какво трябва да направи Зеленика, за да те убеди, че е предателка? Да ти изпрати имейл? Тя уби началника си, съюзи се е с престъпник и стреля по полицейска совалка. Взриви я във въздуха.

— Не! — настоя Вихрогон. — Признавам, че звучи зле. Но трябва да има друго обяснение. Просто дайте на Зеленика шанс да ни каже какво е.

Суул се зачерви от яд.

— Млъкни, Вихрогоне! Какво си мислиш, че правиш, давайки тактически заповеди? Ти си цивилен, сега се махни.

— Риск, чуй ме — започна Вихрогон, но това беше всичко, което успя да каже преди Суул да го прекъсне.

— Сега — каза началникът малко по-спокоен. — Получихте заповедите си. Стреляйте по тази совалка.

Откраднатата совалка можеше да се види сега. Риск увеличи изображението в каската си и веднага забеляза три неща. Първо, комуникационната антена на совалката липсваше. Второ, това беше транспортна совалка и не разполагаше с ракети и трето, той наистина можеше да види Бодлива Зеленика в пилотската кабина. Лицето й бе измъчено и дръзко.

— Началник Суул — каза той. — Мисля, че имаме някои смекчаващи обстоятелства тук.

— Казах да стреляте! — прониза с писъка си Суул. — Ще ми се подчинявате.

— Слушам, сър — каза Риск и стреля.

Зеленика наблюдаваше екрана на радара и следеше ракетите на Опал с немигащи очи. Пръстите й се впиваха в кормилото, докато гумата не изскърца. Не се отпусна преди тънката като игла свръхзвукова атакуваща совалка не унищожи ракетите и се спусна през останките.

— Няма проблем — каза тя и се усмихна весело на останалата част на екипажа.

— За него — не — каза Артемис. — Но може би за нас.

Атакуващата совалка се носеше над предната дясна част, гладка и смъртоносна, окъпвайки ги в дузина прожектори. Зеленика присви очи срещу бледата светлина и се опита да види кой стои на пилотското място. Отвори се тръба и метален конус излезе от нея.

— Това не е добре — каза Сламчо. — Ще стрелят по нас.

Но странно, Зеленика се усмихна. Всичко е наред, помисли си тя. Някой там долу ме харесва.

Комуникационното копие пропътува краткото разстояние между двете совалки и се заби в туловището на откраднатата совалка. Бързосъхнещ уплътнител изригна от дюзи в основата на копието, запечатвайки пролома, и фунията на носа се отви, и падна на пода с острия си метален звук. Под нея имаше конусообразен говорител.

Гласът на Риск Кафяво Водорасло изпълни стаята.

— Капитан Бодлива Зеленика, имам заповеди да ви взривя във въздуха. Заповеди, на които няма да се подчиня. Така че започвайте да говорите и ми дайте достатъчно информация, за да спася кариерите и на двама ни.

И Зеленика заговори. Тя даде на Риск кратката версия. Как цялата афера бе измислена от Опал и как щяха да я засекат, ако претърсеха шахтата.

— Това е достатъчно да те запази жива засега — каза Риск — Въпреки че официално вие и всички останали обитатели на совалката сте под арест, докато не открием Опал Гномски.

Артемис прочисти гърлото си.

— Извинете ме. Не вярвам, че притежавате юрисдикция над хора. Ще бъде незаконно да арестувате мен или съдружника ми.

Риск въздъхна. През говорителя това звучеше, сякаш някой драскаше с шкурка.

— Нека позная: Артемис Фоул, нали? Трябваше да се сетя. Какъв отбор ставате само. Нека кажем, че си гост на ПНЕ, ако това ще те направи по-щастлив. Сега, отряд по Изтеглянето е в шахтата. Те ще се погрижат за Опал и съучастниците й. Вие ме следвате до Убежище.

Зеленика искаше да възрази. Искаше тя сама да залови Опал. Искаше да изпита лично удоволствието от хвърлянето на токсичната фея в истинска затворническа килия. И после да изхвърли ключа. Но позицията им беше достатъчно несигурна и така, както си беше, и затова веднъж реши да следва заповеди.