Изходящ полет

7.

Колкото и необичайно да беше, Анакин не бе успял да се забърка в нещо, докато чакаше Оби Уан Кеноби да дойде при него. През това време младият бролф бе продължил по пътя си, явно без да знае, че някой е по петите му.

По-рано Оби Уан бе забелязал, че квартал Патамийн обхваща както райони с богати имения, така и места с победни работнически жилища. Тийнейджърът сега се запъти към работническите жилища и най-после се пъхна във входа на един жилищен пръстен, който вече бе започнал да се руши.

Жилищните пръстени бяха стандартните градски структури, в които живееха бролфите. Състояха се от няколко къщи или блокове с апартаменти, подредени в кръг около една централна площадка, която служеше като основно място за отдих на живеещите в околните жилища. Тук обаче Оби Уан забеляза през руините на една вече съборена къща, че площадката бе превърната в нещо, което повече приличаше на обществено бунище.

— Малко ми напомня задния двор на Уато — промърмори Анакин и се надигна на пръсти, за да надникне. — А в момента там вътре се строят най-малко три различни неща.

— Според теб дали биха им трябвали форсажни камери за някое от тях?

— Трудно е да се каже — отвърна Анакин. — Тези отляво…

— Чакай малко — прекъсна го Оби Уан тихо. Беше усетил леко трепване в Силата…

— Може ли да ви услужим с нещо? — чуха един изпълнен с подозрителност глас зад гърба си.

Като държеше ръцете си така, че да се виждат, Оби Уан внимателно се обърна. Към тях се приближаваха трима възрастни бролфи. Бяха облечени с обикновени туники, които бяха доста износени, но спретнати и чисти.

— Не, благодаря — отговори той учтиво. — Просто ни направи впечатление строителната дейност там вътре и се чудехме какво ли е.

— А това какво ви влиза в работата?

— С моя млад приятел преди време правехме реактивни шейни — обясни Кеноби. — Него винаги са го привличали подобни неща.

— Така ли? — обади се един от другите двама бролфи, като изгледа преценяващо Анакин от глава до пети. — А разбираш ли нещо от Х-образни въздухозаборници?

— Самият аз никога не съм ги използвал — отвърна Анакин. — Но мога да ги инсталирам или да ги оправям, ако има проблем.

— Така ли? — повтори бролфът, но този път напълни гърдите си с въздух. — Дуефгрин!

За момент настъпи кратка пауза. После тийнейджърът, когото бяха проследили дотук, се появи в дупката на жилищния пръстен и извика:

— Кажи, чичо!

— Тук тия човеци твърдят, че знаят как да оправят Х-образни въздухозаборници. Ти все още ли имаш проблеми с твоите?

— Не знам — отвърна тийнейджърът и мнително изгледа Оби Уан и Анакин. — Току-що си взех чисто нов регулатор на компресията. Сигурно с него ще мога да ги оправя.

Оби Уан потисна една лека гримаса. Ето какво бяха правили този младеж и по-възрастният бролф на пазара. Момчето му беше връчило откраднатите форсажни камери, а той в замяна му бе подарил нов регулатор. Но пък можеше и да е откраднал регулатора по-рано същия ден. В такъв случай дюзите сигурно все още щяха да са у него.

— Освен ако заборниците не ти създават проблеми с нестабилността при поемане на въздушния поток — подхвърли Анакин. — Какъв куплунг използваш? Двоен или троен?

— Двоен — отговори Дуефгрин. — Не можех да си позволя троен.

— Дай да му хвърля едно око — предложи Анакин и се запъти към него. — Може ли? — добави, като погледна към учителя си.

Оби Уан на свой ред погледна въпросително към тримата бролфи.

— Разбира се, действайте — каза чичото на Дуефгрин, като махна с ръка. — Колкото по-скоро тази ламаринена купчина се махне от двора ни, толкова по-скоро съседите ще престанат да се оплакват.

— Благодаря — каза Кеноби и мислено зачеркна тези трима бролфи от списъка със заподозрените. Щом с такава готовност позволяваха на някакви непознати да им се ровят в задния двор, най-вероятно нямаха какво да крият. — Добре, Анакин, тръгвай. Недей да се бавиш обаче.

— Добре — отговори Анакин през рамо. Двамата с Дуефгрин вече бяха погълнати в някаква техническа дискусия. — Когато ти свършиш, и аз ще съм готов.

— Това май съм го чувал и преди — промърмори Оби Уан под нос, докато проследяваше с поглед как двамата тийнейджъри изчезват в дупката.

Имаше и още една възможност, разсъди той. Може би самият Дуефгрин се беше забъркал с групата на заговорниците, без непременно чичо му да знаеше нещо по този въпрос. Нямаше да е зле сега да използва заетостта на младежите и да се поразходи около жилищния пръстен, за да проучи с помощта на Силата дали някъде на това място нямаше нещо подозрително.

А после щеше да изтръгне Анакин от заниманията му с този Дуефгрин и заедно щяха да проверят какъв ли пък бе късметът на Лорана.

Лорана бе забелязала, че младият крадец напусна мястото на срещата с нехайна походка. У него не се долавяше никакъв признак на притеснение, че може да го следят. Сякаш изобщо не му пукаше от това.

Възрастният бролф обаче представляваше напълно различна гледка. Беше видимо напрегнат и непрестанно се оглеждаше подозрително във всички посоки. Само дето не носеше табелка с надпис „Притеснен съм“. На всеки десетина крачки хвърляше поглед през рамо назад, а при всяко следващо кръстовище пресичаше улицата от другата страна. На няколко пъти сменяше посоката или се спираше за минутка-две пред някой магазинерски щанд и се правеше, че разглежда стоката, докато в същото време тайно изучаваше идващите зад гърба му минувачи.

Поведението му беше толкова нелепо, че изглеждаше почти забавно. Но на Лорана не й беше смешно. Риске беше професионалист и движенията му издаваха обиграност и вещина. Този бролф беше на другия полюс. Очевидно бе аматьор в конспиративните дела и това си личеше в нешколуваните му действия и липсата на каквато и да е изтънченост. А често именно дилетантите — с цялата им непресметливост, несъобразителност и непредвидимост — можеха да се окажат доста по-опасни съперници.

За щастие тъкмо дилетантите бе много по-лесно и да ги заблудиш. По време на обучението си за джедай Лорана бе успяла да усвои някоя и друга тънкост относно проследяването на хора. Затова през следващия час прибягна до почти всички заучени похвати. Променяше разстоянието между себе си и бролфа, шмугваше се в странични улички и входове, за да го изпревари, и периодично сменяше външния си вид, като ту вдигаше, ту сваляше качулката си или преправяше прическата си в най-разнообразни варианти.

В крайна сметка параноята на бролфа започна да се уталожва и лъкатушещата му походка постепенно се изправи и той се насочи на север. Лорана изостана колкото е възможно по-назад, като мимоходом забеляза как скъпата украса на жилищата и магазините край нея намаляваше все повече и повече. Навлизаха в един от по-бедните райони на квартала. Допреди малко по-богатите резиденции имаха високи до гърдите стени и огради, а тук вече ограниченията се маркираха от ниски плетове с гъста растителност. Тя забеляза, че неколцина от пешеходците тук носеха туники с отличителните белези на миньорската гилдия и повечето я оглеждаха, докато минаваше между тях.

На няколко пъти й хрумваше да се обади на Оби Уан Кеноби и да го помоли за съвет или за помощ. Ала много повече й се приискваше просто да се обърне и да се върне в познатата част на градския център, като остави всички заговори и контразаговори да бъдат разплетени от онези, които имаха повече мъдрост и опит.

Тогава обаче си поемаше дълбоко въздух, присягаше се към Силата за подкрепа и продължаваше напред. Един джедай не би трябвало никога да се обръща от пътя си просто защото му се е сторил труден или пълен с опасности.

Тъкмо минаваше покрай поредния нисък плет, когато внезапно усети леко предупредително трепване в Силата.

Въпреки обзелия я импулс да се спре и да се огледа, продължи спокойно напред. Смътното усещане за наближаваща заплаха все още беше прекалено неопределено и ако сега се спреше изведнъж, със сигурност щеше да се издаде на евентуалните врагове, че е усетила присъствието им. Само още няколко крачки, само една лека непредпазливост от тяхна страна — и щеше да може да вземе инициативата в свои ръце.

След малко търпението й се възнагради. Няколко метра по-нататък усещането изведнъж придоби внезапни очертания. Зад гърба й бързо я приближаваха двама бролфи и от съзнанието им се долавяше силна подозрителност. Тя усети тихия звук на метал, който се търкаше в плата на дреха…

И внезапно спря. Докато се обръщаше към тях, ръкавът й за миг се закачи за ниския плет.

— Да? — попита тя любезно.

Бролфите премигаха от изненада и неуверено се спряха на няколко метра от нея. Лорана видя, че по-ниският носеше античен бластер, втъкнат отстрани до бедрото му. Той леко го притисна, сякаш с този жест можеше да го скрие от погледа й. По-едрият имаше не толкова претенциозно, но не по-малко грозно оръжие — остра миньорска кирка.

— К’во правиш тук? — недружелюбно се поинтересува по-ниският.

— Това не е ли обществена улица? — попита Лорана в отговор.

— Не ти е мястото тук — изръмжа по-едрият и направи една крачка към нея, като стискаше кирката си неспокойно. — Какво търсиш тук?

— Че тук има ли нещо, което някой би могъл да търси? — продължи тя, усещайки как пулсът й зачестява. Ето това беше. Някак си, макар сама да не знаеше точно как, разбра извън всяко съмнение, че именно тук някъде се спотайваше заплахата, която търсеше Риске.

Въпросът сега беше какво трябваше да предприеме. Очевидно тези двама бролфи — а даже и тримата заедно с онзи, когото беше преследвала досега — бяха само в периферията на съзаклятието. Ако сега измъкнеше лазерния си меч, това с нищо нямаше да й помогне да научи повече подробности за същината на тяхната конспирация, нито пък кой стои в дъното на всичко това. Най-важното в този миг беше някак си да успее да убеди тези двамата да я отведат до същинските ръководители. А за да успееше, най-напред щеше да се наложи да ги убеди, че е безобидна.

— Няма значение — каза тя, като направи крачка назад, задържайки се възможно по-близо до плета. — Ако държите, ще си тръгна.

— Не бързай толкова — предупреди я малкият бролф, явно придобил дързост от проявеното от нея притеснение. — Закъде се разшава?

— За никъде — каза Лорана. После направи още една крачка назад, надявайки се, че не е прекалено далеч от това конкретно парче на растителната ограда. — Просто си тръгвам, това е — добави небрежно и хвърли поглед настрани. За съжаление не бе успяла да забележи точно от коя къща се бяха появили двамата.

Явно беше налучкала посоката.

— Хвани я, Виссфил! — изведнъж отсече по-ниският бролф, като чевръсто извади бластера си и го насочи към нея неуверено. — Тя знае.

— Не знам нищо — възпротиви се Лорана и направи последна крачка назад, докато Виссфил се приближаваше към нея с вдигната кирка. — Моля ви, не ме удряйте!

Тя вдигна ръце към кирката, сякаш искаше да се предпази от предстоящия удар. И докато вниманието на Виссфил беше насочено нагоре към ръцете й, а тялото му препречваше погледа на неговия спътник, тя се присегна със Силата, измъкна лазерния си меч изпод туниката си и го мушна навътре в храсталака зад себе си.

— Вземи предавателя й — нареди по-ниският бролф, докато Виссфил премести кирката в едната си ръка и разтвори дрехата й с другата.

— Да, бе, знам! — тросна се Виссфил. Въпреки внушителния си размер и грубото държане изпитваше видимо притеснение да тършува с ръка по тялото й. Като откри предавателя, го пъхна в джоба си и после, сякаш след кратко колебание, с бърз жест откачи целия й колан, на който бяха окачени няколко торбички с храна и други приспособления. — Няма оръжия — докладва и направи крачка назад. — Какво ще я правим сега?

— Ами сигурно ще трябва да я заведем при Пазителя — предложи другият. После посочи с жест към един от жилищните пръстени, към които тя бе погледнала по-рано. — Той ще знае какво да я прави. Тръгвай, човеко!

Докато пресичаха улицата, Лорана чу зад себе си лек звук и като се обърна, видя по-малкия бролф да измъква предавател от куртката си.

— Какво? — тросна се той.

Лорана не успя да чуе какво му казаха от другата страна, но лесно забеляза внезапната промяна в напрежението на бролфа.

— Добре — промърмори той и прибра апарата. — Промяна в плана — обяви той и като се приближи до Лорана, опря дулото на бластера в гърба й. — Отиваме в онази къща ей там — и той кимна към една синкава полуразрушена постройка вляво от тях.

Лорана усети как гърлото й се стяга. Постройката изглеждаше изоставена от години. Можеше да я водят нататък единствено за да проведат много по-сериозен разпит или за да й затворят устата завинаги. От друга страна, изобщо не знаеха с кого си имаха работа. Тя можеше да продължи да играе по свирката им в очакване на благоприятна възможност, ослушвайки се за предупредителните признаци, че играта приближава към края си…

И докато същинското намерение на бролфа оставаше маскирано зад привидното му притеснение, зашеметяващият заряд премина на остри вълни през цялото й тяло, като я завари напълно неподготвена. Преди още да си помисли за някое от възможните противодействия, на които я бяха обучавали, притъпяващата нервите струя стигна до всички кътчета на съществото й и Лорана потъна в пълен мрак.

— Е, какво? — изръмжа бролфът, който наричаше себе си Патриот.

Дориана не си направи труд да му отговори. Изправен пред прозореца, той наблюдаваше как Виссфил и брат му се придвижваха нагоре по неравния склон към рушащата се постройка, носейки безчувственото тяло на Лорана Джинзлър.

А тези двама идиоти едва не я бяха довели тук. Ако Дориана не бе гледал през прозореца в този миг и не бе видял навреме какво се канеха да направят…

Той изчака, докато групата се изгуби в една дупка на постройката. След това бавно и преднамерено се обърна към Патриот:

— Ако тази случка е показателна за нивото на вашата сигурност — започна той, като премерваше всяка дума, — тогава си е цяло чудо как досега не сте се озовали прикован към някой стълб на унижението.

— Няма никакъв проблем — настоя Патриот. — Това е просто един човек. Със сигурност тя не е имала време да предупреди приятелите си.

— А оръжия?

— Никакви — увери го Патриот.

Дориана сбърчи чело.

— Абсолютно никакви?

— Ние не сме малки деца, Пазителю — озъби се Патриот. — Знаем как да претърсваме за оръжие.

— Нямам ни най-малки съмнения — Дориана усети, че го полазват тръпки. Джинзлър най-вероятно бе оставила лазерния си меч у Кеноби или у Скайуокър, като е знаела, че ще издаде истинската й самоличност. Дали това означаваше, че другите двама се навъртат някъде наблизо, за да се намесят при възможност?

Въпреки всички притеснения вече бе време да приключва това.

— Имате ли вече последните две форсажни камери? — поинтересува се той.

— Джомпфи току-що ги донесе — отговори Патриот. — Предал ги е на Мигрес, а той вече тръгна към мястото, където се сглобява ракетата. До час ще са инсталирани.

— А Джомпфи, предполагам, е онзи, по чиито пети се беше лепнала жената? — запита студено Дориана.

Очите на Патриот се свиха до тънки цепки.

— Нали вече уточнихме, че тя не може да ни навреди. Ние ще се изнесем от този жилищен пръстен веднага щом вие изпълните вашата част от сделката. Всичко е наред.

— Естествено — каза Дориана. Всичко беше наред. Само дето Джинзлър вече познаваше Джомпфи по лице, а и очевидно бе забелязала форсажните камери в ръцете му…

Той си пое дълбоко дъх и запази тирадата за себе си. Да, явно Патриот и неговите приятели конспиратори бяха пълни идиоти. Но пък и никой не му беше виновен. Сам си ги бе избрал.

— Все още не мога да разбера защо са ви необходими толкова много форсажни камери — каза Патриот, а в гласа му се прокрадна нотка на мнителност. — За една нормална ракета са нужни не повече от две.

— Една нормална ракета само ще направи кръгче високо над пазара, където органите за сигурност на магистрат Аргенте ще могат да я ликвидират преспокойно — отбеляза Дориана. — А оръжието, което съм планирал да ви подготвя, се нарича „стрела“. Това ще е лек снаряд, който ще лети на височина около метър над паважа, ще влезе право през парадния вход на централната административна сграда, ще прелети по коридорите до конферентната зала и там ще експлодира, погубвайки и настоящи, и бъдещи предатели накуп.

— Или поне така твърдите вие — каза Патриот, като в тона му все още се долавяше мнителност. — Никога не съм и чувал за оръжие, което може да си проправи път през коридорите на някаква сграда, без да бъде подкрепяно от командни дроиди.

— Понеже никое оръжие, за което ти си чувал, не е разполагало с моето специално направляващо устройство — каза Дориана, като измъкна от джоба си информационен чип. — Това нещо е способно да открие външния вход и после да намери крайната си цел независимо къде се е скатала тя.

— Без сензорните му емисии да бъдат засечени? — усъмни се Патриот, като пое информационния чип внимателно.

— Нито засичани, нито заглушавани — увери го Дориана. — То изобщо не се основава на онези сензорни честоти, които се прослушват от органите за сигурност.

Истината обаче бе, че информационният чип не разчиташе на каквито и да е сензори. Той не бе нищо повече от програмиран пространствен водач, чието предназначение беше да отведе ракетата по точната траектория, която самият Дориана бе начертал при първото си посещение на Барлок. По този начин, ако на другата сутрин Кбаот изневиделица решеше да премести събранието в друга зала, ракетата щеше да се озове на напълно погрешно място, вместо самостоятелно да потърси местоположението на групата преговарящи. Ето това вече би било доста смущаващо, да не кажем, дори катастрофално.

Но това развитие беше също толкова химерично, колкото и възможността Патриот и простодушните му конспиратори да осъзнаят, че в очите им се хвърля прах. От опит Дориана се беше уверил как нищо не би могло така лесно да впечатли доверчивите същества, колкото вълнението, че някой е решил да им повери екзотична технология.

— В такъв случай победата ни е в кърпа вързана — каза Патриот, като прехвърляше в пръстите си информационния чип с чувство на благоговение.

— Точно така — каза Дориана. — Едно последно уточнение тогава: възнамерявахте ли да се приберете вкъщи тази вечер след срещата?

— Естествено — отговори Патриот и леко сбърчи чело. — Имаме нужда от добра вечеря и добър сън…

— А после ще ги накараш да оставят домовете си и да заминат колкото може по-надалеч — прекъсна го Дориана. — От утре нататък всички вие ще трябва да прекъснете всякаква връзка със семействата и приятелите си.

При тези думи през цялото тяло на Патриот премина силна нервна вибрация от петите до темето му.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че от утре на обед, когато телата на магистрат Аргенте и на попечителя на гилдията Гилфроме лежат там мъртви, властите ще започнат масови проверки по домовете на всеки представител на гилдията ви — обясни Дориана хладно. — Тогава ти и приятелите ти вече не трябва да се намирате там и никой не трябва да знае къде могат да ви открият.

— За колко време?

— За колкото е необходимо — отвърна Дориана. — Недей да се лъжеш, Патриот. Отсега нататък ти и съзаклятниците ти ставате бегълци от закона. Ще страните и ще се криете от същите онези ваши сънародници, заради чийто живот и благоденствие сега залагате на карта своя живот — с тези думи Дориана повдигна вежди. — А ако смятате, че нямате достатъчно сили да платите тази цена, именно сега е моментът да се откажете от клетвата си.

Патриот се изправи в цял ръст, а решителността на лицето му видимо взе превес.

— Ще направим каквото е необходимо, заради нашата гилдия и нашите сънародници — каза той с твърд глас. — Ще заплатим цената вместо останалите.

— Тогава явно сте истински бролфи на честта — каза Дориана с тържествен тон.

За мнозина други перспективата да заживеят един живот на непрекъснато укриване бе достатъчна, за да се разколебаят от намеренията си. Ала за Патриот и неговите съзаклятници това евентуално нерадостно бъдеще само добавяше допълнителна тежест към усещането за благородство и слава на налудничавия им заговор. Което си беше и истинската причина Дориана да ги въвлече в цялата тази мисия. Наивни, гневливи и податливи на влияние, тези същества се бяха оказали съвършените пионки в плана му. Всичко щеше да е безвъзвратно изгубено и самият Дориана щеше отдавна да си е заминал, преди който и да е от тях да успееше да осмисли какво всъщност се случва. Ако изобщо и тогава го осъзнаеха.

— В такъв случай тук и сега ние заедно поемаме по пътя на славата и съдбата — продължи той. — До утре следобед тези предателски преговори ще бъдат погребани под праха на историята, а скъпоценните минерали на Барлок ще останат завинаги в ръцете на бролфите!

— И онези, които са намислили да ни предадат, ще вкусят цената на своето предателство! — допълни Патриот със същия тържествен тон. — Народът на бролфите ви е извънмерно задължен, Пазителю. Някой ден, заклевам се, този дълг ще бъде изплатен.

— А аз на свой ред полагам клетва, че ще се завърна, за да приема изплащането — каза Дориана, макар вътре в себе си да бе убеден, че нищо подобно нямаше да се случи. — Има само още една незначителна корекция, която се налага да внеса в ракетата след инсталирането на форсажните камери, а като свърша, ще трябва и самият аз да се подготвя подобаващо за предстоящото изкупление на народа на бролфите. Не забравяй да поставиш ракетата на абсолютно същото място, където се уговорихме. Само така ще сме сигурни, че тя е в защитата на сензорната сянка, която ще я опази незабелязана — а и само от това място, допълни мислено Дориана, ракетата ще може да се устреми по своята предварително програмирана траектория.

— Няма проблем — обеща Патриот. — Тогава за нашата победа, Пазителю!

— О, да — каза тихо Дориана и се усмихна, — за нашата победа!

Още при първото им приближаване към чиския астероид на Кардас му бе направило впечатление, че базата тук е забележително добре скрита. Ала едва сега, когато пристигаха на това място за втори път, обърна внимание как точно командирът бе успял да постигне този изумителен ефект.

Вместо на повърхността базата бе вградена дълбоко във вътрешността на астероида. За да стигнат до нея, трябваше да минат през дълъг и усоен тунел, който кормчията на „Брулещ ястреб“ преодоля с доста по-висока скорост, отколкото се налагаше.

— Впечатляващо местенце — отбеляза Кардас на висок глас, стремейки се да прикрие чувството на притеснение, докато наблюдаваше как върховете на острите камъни прелитат покрай тях. — Такова строителство типично ли е за народа на чисите?

— Далеч не — отговори Траун. Гласът му звучеше странно, а той бе вперил поглед в основния монитор на мостика. — Повечето подобни бази се изграждат на повърхността. Но на мен ми се искаше именно тази да бъде по-труднодостъпна за потенциалните врагове.

— Едва ли е особено оригинална идея — вметна Кенто. Гласът му звучеше небрежно, но Кардас долови изписаното в очите му напрежение, докато наблюдаваше съсредоточено как кормчията направляваше кораба. — Направили сте този подход толкова труден, за да може всеки нападател да забавя скорост, когато се приближава към вас. Което пък, от друга страна, затруднява и самите вас, когато се налага да излизате или да кацате по-бързо. Но такава е цената на сигурността.

— Съществуват начини за преодоляване на този конкретен проблем — му каза Траун. — В момента отбранителната флота на чисите разработва абсолютно същата концепция на една друга база в доста по-голям и далеч по-комплексен мащаб от този… А, интересно!

— Какво? — запита Кардас.

— Подредбата на цветните светлинки, вплетени между маркировката на пистата за подход — започна Траун и посочи с пръст към стената пред кораба. — Означава присъствие на посетители в базата.

— Това хубаво ли е или лошо? — поинтересува се Марис.

Траун сви рамене:

— Зависи кои са посетителите.

След три минути корабът направи последен завой и тунелът пред тях разкри обширна кухина в пещерата. В далечния й край лицето на скалите оживяваше от множеството светлинки на маркировката и мониторите. На различни докове бяха установени осем кораба. Пет от тях бяха същите чиски изтребители, които Кардас вече бе наблюдавал в действие. Други два изглеждаха като някакъв вид транспортни совалки, а осмият беше кръстосвач с размерите на „Брулещ ястреб“. За разлика от облите контури на военните кораби обаче тук преобладаваха големи плоскости и ясно очертани ъгли и ръбове.

— О! — възкликна Траун. — Гостите ни са от петата управляваща фамилия.

— По какво разбрахте? — заинтересува се Марис.

— По външния вид на кораба и по маркировките му — обясни Траун. — Мога също да определя, че този конкретен посетител притежава пряко, но периферно потекло.

— А това хубаво ли е или лошо? — попита Кардас.

— По-скоро нито едно, нито другото — каза Траун. — Петата управляваща фамилия има известни интереси в тези територии, но посещението им тъкмо в този момент най-вероятно е просто рутинна визитация. От друга страна, ако посетителят беше от първата или от осмата управляваща фамилия, идването би означавало, че ми носи някакво порицание.

Кардас хвърли озадачен поглед към Марис. Порицание?

— Вие, разбира се, ще бъдете мои гости на церемонията по приема — продължи Траун, докато „Брулещ ястреб“ се установяваше на един от празните докове. — Вероятно ще ви бъде интересно.

Думата „интересно“ според Кардас беше твърде, твърде мека.

Като начало беше самата зала, в която щеше да се състои приемът. Когато влязоха в нея, тя не представляваше нищо повече от огромно празно сиво помещение без всякаква украса, разположено в непосредствена близост до доковете. Ала с докосването на някакъв скрит бутон всичко това се измени само за броени минути. От всички стени се появиха цветни плоскости, като се разгънаха и се изпънаха в отвесно положение. От скрити в тавана отвори се спуснаха няколко драперии и започнаха да се веят около формирования, които се извиваха подобно на сталактити и напомняха на Кардас замразени отломъци северно сияние. Плочките по пода нито се обърнаха, нито се пренаредиха, но въпреки това по тях се появиха сложни десени от разнообразни цветове. Страничният наблюдател оставаше с усещането, че тези светлини се процеждат от прозрачна горна повърхност. Някои от тях останаха без промяна или с леко пулсиране, докато на други места багрите се сменяха толкова бързо, че създаваха илюзията за течащи бързеи. Беше представен всеки възможен оттенък на спектъра, но определено предпочитаният цвят бе жълтият.

Представлението беше впечатляващо, но чисът и свитата му, които престъпиха прага минута по-късно, бяха още по-забележителни. Той прекрачи прага, съпроводен от двама по-млади чиси, всеки от които носеше тъмножълта униформа и имаше окачено оръжие на колана. Облеклото на водача се състоеше от няколко комплексни пласта на дълга сива роба с жълта яка и многобройни орнаменти във всички оттенъци на жълтия цвят. Макар да не бе много по-възрастен от Траун, новодошлият пристъпваше с гордост и величавост, сякаш бе роден да управлява. Движенията на ескорта му бяха отривисти и изпипани и Кардас остана с впечатлението, че между тях и четиримата снажни матроси в черна униформа зад гърба на Траун се провеждаше своеобразно съперничество за демонстрация на професионализъм.

Поздравът на Траун и отговорът на новодошлия, разбира се, бяха на чеунх. За пореден път Кардас изпита доволство, че успява да хване някоя и друга откъслечна дума. Тонът и потокът на речта наред с формалните жестове и движения създаваха усещане за древен ритуал, който му се стори особено вълнуващ.

Не така обаче се чувстваха двамата му спътници. С философското си отвращение от стигащата до високите етажи на властта корупция в Републиката Марис дори не се опитваше да прикрива нетърпимостта си към такива формални церемонии. Затова сега наблюдаваше целия ритуал с благовъзпитано безразличие. Кенто пък от своя страна просто изглеждаше отегчен.

Церемонията приключи и двамата украсени в жълто чиси се върнаха обратно на пост пред входа на кораба си, а Траун покани с жест своя гост да се приближи към тримата корелианци.

— Може ли да ви представя аристокра Чаформбинтрано от петата управляваща фамилия — каза той, като превключи от чеунх на сай бисти. — А това са търговци от К’рел’я, посетители от далечен свят.

Чаформбинтрано каза нещо с доста рязък тон.

— Ако обичате, аристокра, на сай бисти — каза му Траун. — Гостите ни не говорят чеунх.

Чаформбинтрано отново изсумтя нещо на чеунх и от думите му ъгълчетата в устата на Траун се стегнаха едва забележимо.

— В настоящия момент аристокра Чаформбинтрано не е заинтригуван от възможността да общува с вас — преведе той. — Един от моите служители ще ви придружи до приготвената за вас квартира — той погледна Кардас и очите му леко проблеснаха. — Приемете извиненията ми!

— Няма нужда от извинения, командире — увери го Кардас и усети леко стягане в гърлото, докато правеше лек поклон към Чаформбинтрано. — Изобщо не е нужно.

Квартирата, която им бе подготвил Траун, беше досущ като каютата им на „Брулещ ястреб“, но малко по-просторна. Този път обаче имаше две спални помещения, свързани с общ санитарен възел по средата. Кенто и Марис бяха отведени в едната спалня, докато Кардас бе настанен в другата. Той разгледа новото си жилище и за своя приятна изненада откри, че някой вече е донесъл всичките му дрехи и лични принадлежности от каютата му на „Ловеца на сделки“ и ги бе подредил прилежно в различни шкафчета тук. Очевидно Траун планираше да ги задържи като свои гости за по-дълго време.

Кардас обходи помещението няколко пъти, като се стараеше да не мисли за срещата с Чаформбинтрано и неприкритото му неодобрение на присъствието им. Около час по-късно един безмълвен воин донесе пред вратата му поднос с храна. За момент Кардас се зачуди дали да не отиде при Кенто и Марис, но после реши да изяде храната си сам. Ако им потрябваше, сами щяха да го потърсят.

След това седна пред компютърния терминал и опита да намери лингвистичната програма с езиковия лексикон на чеунх, както му бе показал Траун на „Брулещ ястреб“. Процедурата проработи и на този компютър и Кардас се зае да изучава езика.

Едва пет часа по-късно, когато бе започнал да клюма пред монитора, друг чиски служител дойде да го вземе.

Отведоха го в някаква затъмнена стая, която приличаше досущ на предния наблюдателен триангулационен пункт на „Брулещ ястреб“. Тук обаче пространният илюминаторен прозорец гледаше към пещерата с доковете и Кардас видя далечните пламъци на нечии двигатели. Някакъв кораб се насочваше към изходния тунел.

— Добър вечер, Кардас — поздрави го Траун от едно кресло в другия край на помещението. — Надявам се, че денят ви досега се е оказал продуктивен.

— Сравнително продуктивен, да — потвърди Кардас, като се приближи до домакина си и се настани на друг стол до него. — Поработих малко върху езиковите си уроци.

— Да, знам — каза Траун. — Исках още веднъж да ви се извиня за нетактичното поведение на аристокра Чаформбинтрано.

— Съжалявам, че той не ни хареса — каза Кардас, опитвайки се да бъде дипломатичен. — Лично на мен церемонията по приема наистина ми хареса и с нетърпение очаквах да бъда свидетел на още малко от традициите на чисите.

— Не беше нищо лично — увери го Траун. — Аристокра Чаформбинтрано смята, че вашето присъствие тук представлява заплаха за Господството.

— Може ли да попитам защо?

Траун сви рамене едва забележимо.

— За някои непознатото винаги крие опасности.

— И понякога имат основания — продължи мисълта му Кардас. — Но, от друга страна, вие, чисите, явно умеете да се грижите за себе си във военно отношение.

— Възможно е — каза Траун. — Понякога обаче се чудя… Кажете ми, при вас среща ли се разбиране по отношение на концепцията за неутрализиране на потенциален неприятел, преди този неприятел да е успял да предприеме атака срещу вас?

— Искате да кажете нещо като превантивен удар? Да, определено.

— Значи този начин на мислене е широко разпространен сред вашите хора?

— Е, не знам дали „широко разпространен“ ще е най-правилната дума — уклончиво отговори Кардас. — Знам, че със сигурност има хора, които го смятат за неморално.

— А вие самият?

Кардас се смръщи. Той беше едва на двайсет и три години и работеше за контрабандист, който обичаше да щипе хътяните. Какво знаеше той за делата във Вселената?

— Аз смятам, че ако човек тръгне да прави нещо подобно, преди всичко останало трябва много добре да провери дали въпросната заплаха реално съществува — произнесе той бавно. — Искам да кажа, че ще са нужни неоспорими свидетелства в подкрепа на това, че въпросният неприятел действително е замислил нападение срещу вас.

— А какво ще кажете за някого, който не планира да напада вас самите, но непрекъснато предприема атаки срещу други?

Вече беше очевидно накъде отива разговорът.

— Искате да кажете като вагаарите? — запита Кардас.

— Точно така — потвърди Траун. — Както вече ви споменах, досега те все още не са удряли чиска територия и нашата военна доктрина твърди, че следователно би трябвало да не им обръщаме внимание. Може ли обаче съществата, които са жертва на техните нападения, да претендират за военна намеса от наша страна? Или ние трябва просто да си седим настрана и да наблюдаваме безпристрастно, докато вагаарите ги грабят и ги поробват?

Кардас поклати глава.

— Задавате въпроси, върху които се водят спорове още от зората на цивилизацията — той хвърли кратък поглед към профила на командира. — Да разбирам ли, че вие и аристокра Чаформбинтрано стоите на различни позиции по този въпрос?

— Аз и цялата чиска раса стоим на различни позиции по този въпрос — отговори Траун, а в гласа му се долови нотка на далечна тъга. — Или поне често изглежда така. Облекчение е да науча, че по този проблем няма еднозначен отговор и сред други раси, а не само сред управляващите фамилии.

— Съобщихте ли на аристокра Чаформбинтрано за кораба на вагаарите? — попита Кардас. — На него сякаш имаше доста голяма плячка, събрана от множество различни култури.

— Съобщих му, но той не показа, че е особено заинтригуван. Според него военната доктрина не допуска абсолютно никакви превантивни нападения.

— Ами ако някоя от жертвите на този кораб е позната на вас раса? — предположи Кардас. — Ваши приятели или дори търговски партньори? Това би ли променило нещата?

— Искрено се съмнявам — каза Траун замислено. — Ние не извършваме почти никаква търговия извън собствените ни предели. Но все пак няма да е лошо да отидем и да разгледаме тези съкровища по-внимателно — с тези думи той наклони глава и продължи: — Вие бихте ли проявили интерес да помогнете?

— Разбира се — отговори Кардас. — Макар че не разбирам с какво точно бих могъл да ви бъда от полза.

— Вероятно ще можете да разпознаете някои произведения на изкуството — предположи Траун и се изправи. — Ако те нападат и светове от вашата Република, тогава сигурно ще имате информация, която би могла да се окаже полезна.

— В такъв случай ще е добре също да поканите Марис и Кенто — Кардас също се изправи. — Те са пътували много повече от мен.

— Добро предложение — каза Траун и поведе госта си към изхода. — Това ще даде на капитан Кенто възможността да си избере кои от тези съкровища би желал да задържи за себе си — Траун леко се усмихна. — Което пък ще ни позволи да си съставим преценка за сравнителната стойност на тези предмети.

— Вие сте болезнено откровен, командире — отбеляза Кардас.

— Просто се уча да разбирам как разсъждават и действат другите раси — отговори Траун, а усмивката му угасна. — Вероятно тъкмо затова изпитвам толкова трудности с философията на безучастното изчакване вместо на превантивното действие.

— Вероятно е така — кимна Кардас. — Но ако мога да отбележа, искрено се съмнявам онези раси, на които помагате, да имат каквито и да е възражения относно моралната страна на вашите превантивни действия.

— Това е вярно — съгласи се Траун, — макар че понякога благодарността им се изпарява доста бързо.

— Понякога — призна Кардас, — но невинаги.