Изходящ полет

17.

Последният чифт врати на турболифта се приплъзнаха встрани и двайсетина метра по-надолу по коридора Кардас най-после видя херметическата врата на мостика на федеративния линкор.

Двайсет метра от коридора, които бяха изпълнени с две плътни редици въоръжени и заели бойна готовност дроиди.

Траун не се засуети дори и за частица от секундата, а закрачи напред самоуверено, съпроводен от двете страни от двама не по-малко невъзмутими бойци. Кардас преглътна тежко. Не изпитваше абсолютно никакъв порив да извървява това разстояние под застрашителните дула на вражеските оръжия на тези машини. Но след това с още по-голяма неохота си представи перспективата да остане сам-самичък заключен в кабината на турболифта и затова се насили да тръгне след Траун.

На мостика имаше най-малко двайсетина дроида на вахта, повечето от които бяха служебни или наблюдателни постове, седнали или включени в различните станции на контролното помещение. В центъра на мостика, непосредствено до опразнения стол на кормчията, бяха останали само две живи същества — висок неймодианец в пъстри изискани одеяния и доста по-улегнало облечен човек от мъжки пол. На прага Траун отново изобщо не се поколеба и се запъти директно към двамата домакини. На три метра от тях най-после се спря и в продължение на един кратък миг ги измери от глава до пети с поглед. После бавно извърна лице към човека.

— Командир Стратис — произнесе спокойно той и сведе глава в поздрав, — аз съм командир Миттраунуруодо.

— Стратис не командва тук, на този кораб — непреклонно натърти неймодианецът, преди Стратис да успее да каже нещо. — Аз съм вицелорд Сив Кав от Търговската федерация. А вие, командир Миттраунуруодо, току-що извършихте акт на военна агресия срещу нас.

— Вицелорд, моля ви — каза Стратис. Гласът му бе спокоен, но в него се долавяше нотка на ледено предупреждение. — Взаимните контраобвинения тук изобщо няма да помогнат.

— Не си въобразявайте, че сте постигнали каквото и да е с безочливото си нападение — продължи безцеремонно Кав, пренебрегвайки думите на Дориана. — Бих могъл да ви премахна на мига, още сега.

Той направи един жест и зад гърба им се чу чевръсто тракане на метал. Кардас се извърна и сърцето му се смрази от вида на чифт бойни дроидеки, които се претърколиха зад тях и енергично заеха офанзивна позиция на три крака от вътрешната страна на херметическите врати. Миг по-късно Кардас вече се взираше в дулата на четири чифта високоенергийни бластери.

— Вицелорд, да не сте се побъркали? — припряно изсъска Стратис. — Какво си мислите, че…?

— Успокойте се, командире — прекъсна го Траун с утешителен тон. — Не ни заплашва нищо.

Предпазливо, сякаш опасявайки се случайно да не изпусне дъх, Кардас отново обърна глава. Очите на Стратис се бяха разширили от ужас, а вените на гърлото му бяха изпъкнали от напрежение, докато стискаше неймодианеца за лакътя. Траун обаче си стоеше съвсем невъзмутимо и тихо, а на лицето му не помръдваше и мускул, докато изучаваше двете дроидеки с любопитство. Чиските матроси държаха длани върху оръжията си, но поради дадения от командира им знак все още не бяха ги извадили.

— Интересно устройство — отбеляза Траун. — Тази блещукаща сфера, това миниатюрен енергиен щит ли е?

— Ъъ… да — предпазливо каза Стратис. — Командире, уверявам ви, че…

— Благодаря ви за демонстрацията, вицелорд — прекъсна го Траун, извръщайки ярките си червени очи към Кав. — Сега обаче вие ще ги отпратите.

В продължение на един дълъг ужасяващ миг Кардас предчувстваше как неймодианецът ще се противопостави на заповедта му също както бе пренебрегнал предупреждението на Стратис. Чисът и неймодианецът останаха впили поглед един в друг и в продължение на няколко удара на сърцето се възцари пълна тишина на мостика.

След това сякаш цялото тяло на вицелорд Кав се отпусна, той откъсна поглед от очите на Траун и съвсем леко повдигна длан към дроидеките. Като погледна назад през рамо, Кардас с облекчение видя как бойните машини свиха оръжията си и се затъркаляха обратно по местата си.

— Благодаря ви — каза Траун. — А сега да се върнем на въпроса ми. Моля, заявете какви са намеренията и какво е предназначението на ударната ви група.

— Ударна група, която вече не съществува — вметна Кав, като интонацията му издаваше смесица между гняв и отпадналост.

— Изцяло отговорни за това развитие сте вие — възрази Траун. — Единственото, което исках от вас, беше да ми дадете цивилизован отговор — после той се обърна към Кардас: — Правилно ли го казвам? Цивилизован?

— Да, или просто възпитан — отговори Кардас и се изчерви от ненадейния начин, по който го бяха въвлекли в този деликатен разговор, — или пък вежлив.

— Възпитан — повтори Траун, сякаш за да вкуси как звучи думата в устата му. На Кардас му се стори, че той мислено се опитва да я подреди в някаква своя вътрешна логика. — Да. Единственото, което исках от вас, командире, беше да ми дадете възпитан отговор.

— Да, разбирам — каза Стратис, вперил поглед в Кардас. — А може ли да запитам за името и произхода на вашия спътник?

— Аз просто случайно минавам оттук — припряно каза Кардас. Последното, което му се искаше в този момент, бе тези непознати да научат името му. — Нищо повече.

— Не съвсем — поправи го Траун. — Доскоро Кардас наистина случайно минаваше оттук. Сега обаче той е мой преводач — с тези думи лицето му придоби неумолимо изражение и той допълни: — И също мой пленник.

Кардас усети как устата му се отваря широко, и за втори път през последните десетина минути сърцето му изстина.

— Какво?

— Вие пристигнахте неканени на територията на чисите припомни му мрачно Траун. — А сега, след не повече от три месеца, тук се появява завоевателна флота, изпратена от вашата раса. Възможно ли е да е съвпадение?

— Аз нямам нищо общо с всичко това! — защити се Кардас.

— А и ние не сме завоевателна флота — добави Дориана.

— Убедете ме в това — каза Траун с още по-мрачна интонация. — Говоря и на двама ви.

Кардас погледна към Стратис. Внезапно, само за един съвсем кратък миг, цялото това среднощно пътешествие бе приело много лоша насока.

— Командире? — каза той умоляващо.

Очите на Стратис проблеснаха първо към него, след това към Траун и после на лицето му се появи замислено изражение.

— Много добре — каза той и посочи към единия край на мостика. — Тук наблизо има едно помещение, където ще можем да поговорим по-спокойно насаме.

Траун леко наклони глава и каза:

— Водете ме нататък.

Дориана ги поведе към командния кабинет на Сив Кав. Докато вървяха, усещаше по кожата си тръпки на възбуда и вълнение от подновената надежда. Само допреди час бе отписал абсолютно цялата мисия и вече виждаше себе си като един ходещ мъртвец. Дори и нападателите им по някаква причина да ги пуснеха да се приберат в Републиката живи, той много добре знаеше каква разплата приготвяше Дарт Сидиъс за онези, които не оправдаваха очакванията му.

Но сега внезапно ситуацията бе придобила съвсем различен нюанс. Може би.

— Моля, разположете се удобно — покани той гостите си и посочи към подредените пред масивното бюро от изящна дърворезба столове, докато самият той го заобиколи и се настани в не по-малко внушителния престол на вицелорда. С ъгълчето на окото си забеляза огнения поглед, който му хвърли Кав, но точно в този момент нямаше нито време, нито желание да се занимава с дребнавото чувство за гордост у неймодианеца.

— Може ли да ви предложа освежаващи напитки?

— Не, благодаря — каза Миттраунуруодо, докато двамата с Кардас сядаха.

Както Дориана очакваше, двамата чиски матроси останаха прави в близост до вратата, откъдето можеха да наглеждат случващото се в стаята и същевременно с това да хвърлят по един поглед и навън за това, което се случваше на корабния мостик.

— Добре тогава — Дориана си наложи да съсредоточи всичките си интелектуални способности към предстоящите преговори. Сега бе моментът и той го знаеше. — Позволете ми да ви запозная с един проект, който е наименуван „Изходящ полет“.

Той започна последователно от самото начало, като описваше произхода на идеята, разясняваше мисията на проекта и акцентираше върху внушителния размер и въоръжение на шестте крайцера.

— Любопитно — отбеляза Миттраунуруодо, когато Дориана приключи с описанието си. — А това какво общо има с нас?

— Общото е, че „Изходящ полет“ представлява реална заплаха както за Републиката, така и за вашия народ — обясни Дориана. — Обърнахте ли внимание, че преди малко ви споменах за една група на борда на експедицията, които се наричат „джедаи“? Тези същества притежават изключителна сила и понякога имат склонността да навличат огромни неприятности на онези около тях.

— В какъв смисъл?

— Те си имат свои собствени, и то твърде безкомпромисни, представи за това, как всички около тях би трябвало да разсъждават и да живеят — каза Дориана, наблюдавайки Кардас с периферното си зрение. Този разговор щеше да е много по-лесен без присъствието на някого, който в действителност знаеше нещо за джедаите, но, от друга страна, Миттраунуруодо би надушил замисъла му на мига, ако Дориана решеше да поиска младият човек да бъде отстранен от срещата им. Сега му се налагаше да ходи по съвсем тънка линия, опитвайки се да накара Миттраунуруодо да повярва колко опасни са джедаите, и същевременно избягвайки да споменава каквото и да е мнение, което Кардас би надушил като очевидна лъжа.

Самият Кардас действително изглеждаше леко озадачен от твърденията на Дориана. В същото време обаче лицето на младия човек постепенно придобиваше все по-несигурно изражение. Наред с общоизвестната арогантност на джедаите все повече и повече правеше впечатление неспособността им действително да направят каквото и да било срещу нарастващия хаос и стагнация в цялата Република. По тези причини обществеността се питаше дали всички тези претенциозни пазители на мира не причиняваха повече шумотевица и безпокойство, отколкото реална помощ.

— Те си въобразяват, че разполагат с всички отговори продължи Дориана, — както и че всички околни би следвало да се покоряват на техните представи за справедливост.

— И все пак вие сега казвате, че те са се запътили към съвсем друга галактика — припомни му Миттраунуруодо. — Така че отново питам. По какъв начин тази експедиция би могла да засегне чисите?

— Преди да отпътуват от тук, те възнамеряват да проведат изследвания в неопознатите местности на нашата галактика — продължи Дориана. В този момент му се прииска да можеше да разчете случващото се у този чис също толкова лесно, колкото у Кардас. Досега обаче нямаше абсолютно никаква представа, какво впечатление оставяха думите му у непознатия събеседник. — А когато продължат нататък и навлязат на територията на чисите, джедаите със сигурност ще се опитат да наложат волята си и върху вашата раса.

— „Ще пожелаят“ е съвсем правилна дума — каза Миттраунуруодо и лицето му придоби още по-неумолимо изражение. — Чисите не са готови да приемат чужди представи просто така, без необходимата задълбочена преценка. И със сигурност няма да се покорим на ничия чужда власт. Чиято и да е тя.

— Разбира се — каза Дориана и предпазливата надежда изгря още малко в съзнанието му. Значи кукичките към сърцето на този Миттраунуруодо щяха да са расовата принадлежност и професионалната гордост. Отлично. — Но все пак ви предупреждавам да не ги подценявате по никакъв начин. Джедаите са безскрупулни и хитри. Пък и смея да подчертая, че тяхната сила не може да се съпостави с нищо, с което сте се сблъсквали досега.

— Ще се изненадате с какви неща сме се сблъсквали — каза Миттраунуруодо с мрачен глас. После внезапно се изправи. — Но тези въпроси ще ги дискутираме впоследствие. За момента има други дела, които неотложно изискват вниманието ми.

— Разбира се — Дориана също се изправи. — Какво бихте желали да правим във ваше отсъствие?

— Засега просто и двамата останете тук, на мостика — нареди Миттраунуруодо. — Ще ви изпратя вест, когато поискам отново да се срещнем. Междувременно бих искал да изпратя на борда ви една група, която да разгледа кораба и оборудването му.

— Никога! — излая Кав. — Този кораб е собственост на Търговската федерация и…

— Тихо! — сгълча го Дориана и го изгледа с пламнали очи. Този глупак абсолютно нищичко ли не схващаше? — Разбира се, ще ви предоставим каквато и да е помощ, от която бихте се нуждаели за обиколката.

— Благодаря ви — каза Миттраунуруодо. — След като приключат, те ще ви предадат нови нареждания, какво да правите оттук нататък. Когато ги получите, ще ги изпълните дословно.

— Както желаете — кимна Дориана.

Миттраунуруодо изгледа за миг Кав и Дориана усети напрежението между двамата. Неймодианецът обаче остана безмълвен и Миттраунуруодо се обърна към Кардас:

— Елате с мен.

Двамата напуснаха стаята, а по петите им ги последваха чиските матроси в стегната стъпка. Дориана изчака, докато херметическите врати се приплъзнаха зад гърба им, и се обърна към Кав:

— При цялото ми уважение, вицелорд Кав, чудя се какво в името на покойната ви майка си мислите, че правите?

— Тъкмо това щях да ви питам и аз — противопостави му се Кав. — Толкова лесно ли просто прекланяте глава пред непознати и им връчвате нашия живот и нашата собственост? И то на такъв примитивен чужденец от такъв загубен свят!

— Огледайте се около себе си, вицелорд — каза мрачно Дориана. — Вашият примитивен чужденец току-що разнебити с лекота абсолютно цялата ни Първа ударна група! И освен ако не съм пропуснал нещо, в този процес той не изгуби нито един кораб.

— А сега вие желаете да го направите дори още по-могъщ, като му предоставите пълен достъп до всички тайни на Търговската федерация?

Дориана си пое дълбоко въздух.

— Слушайте сега — започна той, като подбираше внимателно думите си. Чувстваше се така, сякаш се бе върнал обратно на Барлок и се опитваше да втълпи в главата на онези идиоти бролфите една чиста и проста схема за покушение. — Ние се провалихме в мисията си. Дори и сега Миттраунуруодо да вземе да се обърне и да отпраши по пътя си, оставяйки ни на мира, в тази Вселена не съществува дори и теоретична вероятност да успеем да ликвидираме „Изходящ полет“ с останалия ни самотен линкор. В такъв случай не бихме имали друг избор, освен да се върнем обратно в Републиката и да се изправим пред гнева на Дарт Сидиъс… А случи ли се това, мога да ви уверя най-чистосърдечно, че тогава ще ви се иска да бяхте загинали тук, под огъня на чиските щурмовици — той направи кратка пауза и после многозначително добави: — Освен ако…

Думите му увиснаха във въздуха за няколко секунди.

— Освен ако? — запита Кав с приглушена интонация.

— Освен ако не успеем — продължи Дориана — някак си да убедим Миттраунуруодо да ликвидира „Изходящ полет“ вместо нас.

В продължение на около минута в помещението се възцари тишина.

— Разбирам — каза Кав най-накрая. — Мислите ли, че ще успеете да постигнете това? А и дори да го убедите, смятате ли, че той е способен да се справи с подобно предизвикателство?

— Не знам — наложи се да признае Дориана. — Той не е вчерашен и със сигурност е усетил, че описанията ми за възможностите на „Изходящ полет“ и за способностите на джедаите едва ли ще са чиста монета. Дори предполагам, че поиска да прекъснем разговора, само и само за да може да чуе какво има да каже Кардас по този въпрос.

— Но защо би се вслушвал в съветите на един човек, когото самият той смята за шпионин? — учуди се Кав.

— Не го смята за шпионин — каза Дориана и се усмихна със стиснати устни. — Ако го смяташе, едва ли щеше да го каже в прав текст пред него. Според мен иска ние да останем с впечатлението, че той не би се вслушал в съветите, които би му дал Кардас.

Кав поклати глава отрицателно.

— Твърде сложно стана и от това ме заболява главата.

— Да, знам — търпеливо каза Дориана. — И именно по тази причина ще трябва да оставите в мои ръце всичко оттук нататък. Абсолютно всичко!

Кав промърмори нещо полугласно.

— Добре, нека бъде така — изръмжа най-после, — но само засега. Не забравяйте, че няма да ви изпусна от поглед.

— Хубаво — каза Дориана. — Просто помнете, че животът ви струва много повече от вашата гордост.

— Може би е така — съгласи се Кав. — Но нали казвате, че Миттраунуруодо не вярва много на вашите описания, колко лоши са джедаите. Тогава как ще го придумате да срази „Изходящ полет“?

— В моя арсенал по придумване съм заредил много по-силни аргументи от обикновените лъжи за характера на джедаите — увери го Дориана. — Повярвайте ми.

— Добре — наклони глава Кав, — поне засега.

Вече най-малко три часа Кардас седеше сам пред компютърното табло в каютата си на „Брулещ ястреб“, борейки се с технически текст страница след страница на чеунх и разни схеми, когато Траун най-после се върна за него.

— Извинения за дългото ми забавяне — каза командирът, след като вратата се приплъзна зад гърба му. — Надявам се, че сте си намерили някакво занимание междувременно?

— Изследвах докладите на техническите екипажи, както ме помолихте — сухо продума Кардас, обръщайки се обратно към компютъра. Поведението му беше грубо, знаеше го, но тъкмо сега не се чувстваше в твърде гостоприемно настроение.

— И?

— И какво?

— И каква е вашата оценка за способностите на Търговската федерация? — попита търпеливо Траун.

Кардас въздъхна, чувствайки се като кораб с неработещ жироскоп. Непосредствено преди битката Траун го бе укорил, че го е излъгал за мащабите на робството в Републиката. А после, непосредствено след битката, му бе предявил обвинение в шпионаж в полза на Търговската федерация. Сега пък изневиделица искаше от него анализ на военната техника в чуждия кораб?

— Дроидите изтребители са първокачествено оръжие — озъби се той. — Преди няколко месеца четох някакъв доклад, където се изказваше предположението, че единствената причина да не изличат напълно нападателите си при битката на Набу е била много проста. Нуждата да се командват едновременно толкова много наземни части е претоварила компютърните им системи и това е затлачило повече от допустимото оперативните действия на контролния център на изтребителите. Тук обаче на тях не им се налагаше да управляват никакви наземни части. По мое скромно мнение, ако не бяхте заглушили системата им за връзка, изтребителите с абсолютна сигурност щяха да ни разпердушинят.

— Съгласен съм. За наше щастие завоевателната флота разполага с доста по-мощни предаватели в сравнение с отбранителната флота, понеже рядко можем да разчитаме на колониалните системи от усилватели и ретранслатори. А какво мислите лично за вицелорд Кав и за командир Стратис?

— Защо изобщо ми задавате такива въпроси? — настоя Кардас, като най-после се предаде и се изправи, за да се изправи лице в лице с Траун. — Мислех, че не ми вярвате.

Траун поклати глава отрицателно:

— Съвсем не. Ако вие и спътниците ви бяхте разузнавачи, щяхте да се възползвате от достъпа до нашата компютърна мрежа в базата, за да разучите технологиите ни и да разкриете местоположението на нашите светове. Вместо това обаче вие работехте единствено за усъвършенстването на познанията си по чеунх. Може ли да поседна?

— Да, естествено — бързо каза Кардас и като скочи от стола си, се завтече да му подаде ръка. Улисан в собствените си страхове и наранена гордост, той въобще не бе забелязал тоталната умора върху лицето и осанката на Траун. — Добре ли сте?

— Добре съм — увери го Траун, отхвърляйки протегнатата ръка. После пристъпи до койката и тежко се отпусна в нея. — Просто беше твърде дълъг ден.

— Изглеждате не само уморен — отбеляза Кардас и се взря в него по-отблизо. — Да не би нещо да не е наред?

— Нищо сериозно — каза Траун. — Току-що получих известие, че адмирал Аралани е поела насам.

Кардас сбърчи вежди. Не бяха изминали и пет седмици, откакто адмирал Аралани бе отнесла пленения кораб с плячкосаните съкровища.

— Да не би вече да са приключили с изследването на вагаарския кораб?

— Струва ми се, че е решила да съкрати своето лично участие в тези изследвания — обясни Траун. — Именно по тази причина си позволих да ви обвиня в шпионаж пред собствените ми матроси. След днешните събития тя със сигурност ще реши да ги разпита един по един, а аз исках да си осигуря правдоподобно основание, защо вие тримата все още не сте напуснали територията на чисите. Поднасям извиненията си за недоумението, което сигурно съм предизвикал у вас.

— Не се притеснявайте — каза Кардас и отново сбърчи вежди. — Смятате, че Аралани ви подозира в нещо?

— Не се и съмнявам — каза Траун. — Особено предвид на сведенията, които стигат до нея от Крустай.

— Но кой във вашата база би могъл…? — Кардас остави въпроса недоизказан, понеже едно ужасяващо предположение прекъсна мислите му. — Трасс? Собственият ви брат?

— Че кой друг би сметнал за необходимо да я информира за случващото се?

— Да не твърдите, че вашият собствен брат се опитва да ви натопи? — настоя Кардас, не вярвайки на ушите си.

— Брат ми държи необикновено много на кръвната родствена връзка в семейството, в това число на мен — каза Траун, а в гласа му се долови нотка на тъга. — Ала сега е дълбоко обезпокоен от поведението ми. Според него аз съм тръгнал по пътека на самоунищожение… И като синдик от осмата управляваща фамилия негово задължение е да стори всичко, което е по силите му, за да съхрани достойнството и положението на фамилията.

— И затова насъсква цял адмирал срещу вас?

— Ако адмирал Аралани дойде тук, за да отмени заповедите ми, тогава вече ще бъда неспособен да предприема каквото и да било, което да доведе до допълнителни проблеми — посочи Траун. — Или поне така разсъждава той. Така само с едно действие той предпазва и мен, и осмата фамилия.

Кардас се замисли за миг за мащабното нападение на вагаарите, на което бяха станали свидетели, и пред очите му отново изникна образът на всички онези безпомощни същества, наредени пред дулата на чуждите оръжия в мехурите на корпуса.

— А междувременно всевъзможни насилници, като вагаарите, ще могат да правят каквото си искат необезпокоявани.

— Точно така — Траун притисна длан към челото си. — И все пак, когато пристигне адмирал Аралани, командването тук си остава в мои ръце. И така, какви са впечатленията ви от поведението на вицелорд Кав и командир Стратис?

С усилие на волята Кардас успя да откъсне вниманието си от спомена за живите щитове на вагаарските кораби.

— Ами за начало ще кажа, че според мен Стратис не е точно командир на тази флота. Просто не мога да си представя неймодианците ей така да предоставят свои собствени кораби в ръцете на човеци.

— Освен ако съответният човек не е някак си по-високопоставен в йерархията от тях — предположи Траун. — Или пък ако човекът не е представител на някой друг, който наистина разполага с много власт. Освен това Стратис, разбира се, не е истинското му име.

— Възможно е — съгласи се Кардас. — Но според мен казват истината, че самите те не са завоевателска флота. Дори и тези складови пръстени да бяха натъпкани до сензорната тапицерия с такива бойни дроиди, пак нямаше да им бъдат достатъчни за евентуална окупация на цяла планета.

— Значи заключавате, че мисията им действително е унищожаването на „Изходящ полет“?

— Ще ми се да можех да съм толкова категоричен. Обаче нямам ни най-малка представа, какво представлява този „Изходящ полет“ — призна Кардас. — Никога не съм чувал за такава експедиция, а и не бих бил склонен да вземам думите на Стратис за чиста монета.

Траун кимна утвърдително.

— Вероятно Кенто или Марис ще знаят повече.

— Възможно е — съгласи се Кардас. — Значи се връщаме на Крустай, така ли?

— Необходимо е да бъда там, за да посрещна адмирал Аралани — припомни му Траун. — Моите хора тук ще могат да приключат обиколката си и без нас.

— Ами ако междувременно Кав и Стратис решат да ги избият и избягат?

— Няма — увери го Траун. — Преди всичко в момента не могат да направят скок в хиперпространството независимо колко силно го желае вицелордът. Не и докато „Вихрушка“ ги държи в гравитационната си сянка.

— Аа, ясно! — каза Кардас и лицето му пламна от смущение. При всичко останало, което се случваше около тях, той напълно бе забравил за кръстосвача, който Траун бе изпратил встрани, преди да започне битката. Очевидно чиските техници бяха успели да открият начин да активират вагаарския гравитационен проектор във вътрешността на кораба.

— А, от друга страна, дори и да можеха да изчезнат, лично аз се съмнявам, че биха го сторили — продължи мисълта си Траун. — Командир Стратис копнее твърде силно да ме накара да покося „Изходящ полет“ вместо тях.

Кардас присви очи недоверчиво.

— Това ли се е опитвал да постигне?

— А защо, мислите, изгуби толкова много време, за да ми разказва с подробности за въоръжението на „Изходящ полет“ и за страховитите умения на джедаите? — хитро попита Траун.

— Аз просто… ъъ… искам да кажа… Мислех си, че той просто се опитва да ви убеди да ги оставите на мира — запъна се в собствените си думи Кардас. — Да не възнамерявате…?

— Възнамерявам да направя всичко възможно, за да защитя онези, които разчитат на мен — каза Траун, внимателно подбирайки думите си. — Нищо повече. Но и нищо по-малко от това — той се изправи. — Но това не е ваша грижа. Още веднъж ви благодаря за помощта.

— Няма проблем — каза Кардас и също се изправи. Стори ли му се, или наистина забеляза как командирът леко залитна, докато ставаше от мястото си? — А вие по-добре си починете малко. Няма да бъде никак забавно за никого от нас, ако вземете да се строполите от изтощение тъкмо когато адмирал Аралани възнамерява да ви изхвърли зад борда.

— Благодаря за загрижеността — сухо каза Траун. — Ще се опитам да не я разочаровам.

— И един последен въпрос, ако може — добави Кардас, когато командирът се запъти към вратата на каютата. — Откъде бяхте сигурен, че онези две дроидеки нямаше да ни видят сметката на място?

— Онези какво? Аа, търкалящите се бойни дроиди — каза Траун. — Не беше особено трудно. Всеки един дребен детайл от дизайна на мостика им говореше, че това е раса, която по никакъв начин не би подложила себе си на по-голям риск, отколкото се налага, и то само в краен случай.

— М-да, такива са неймодианците — съгласи се Кардас. — И до това заключение стигнахте, наблюдавайки дизайна на мостика?!

— Архитектурата е просто още една разновидност на художественото изкуство — припомни му Траун. — Ала дори и без тези знаци тройната херметическа врата, през която минахме, би ми подсказала, че тези неймодианци не са никакви бойци.

— Поради което са си домъкнали тези бойни дроиди, които да се бият вместо тях, ако се наложи — допълни мисълта му Кардас. — Но нали именно в такива напечени моменти един страхливец би прибягнал именно до услугите на бойна машина? Откъде знаехте, че не смята да ги използва наистина?

Траун поклати глава отрицателно.

— Вицелорд Кав беше прекалено близо до мен на нивото на огневата линия. Именно затова се съмнявам, че би заповядал откриване на огън в такава ситуация.

Кардас се намуси:

— Значи е било блъф?

— Или е искал да ни подскаже нещо — каза Траун. — Тези бойни дроиди са изцяло нова концепция за мен и си струва да я обмисля по-внимателно — и той направи гримаса. — Искрено се надявам, че вагаарите не са имали досег с някоя раса, която използва подобен вид въоръжение.

— Едва ли — каза Кардас. — Неймодианците си ги пазят изключително и само за себе си.

— Ще видим — Траун докосна контролния бутон и вратата се отвори пред него. — Спете спокойно, Кардас.

Известно време Кардас остана загледан в затворилата се врата. Значи сега Траун го бе уверил, че всъщност не го смята за шпионин. Тази мисъл бе успокояваща… Макар че командирът бе заявил тъкмо обратното пред няколко свидетели, а и го бе направил със същата степен на привидна искреност.

Тогава каква бе истината? Дали тримата с Кенто и Марис не се бяха превърнали в неволни пионки в някаква мащабна политическа игра? И ако да, в какво по-точно се състоеше тя?

Кардас знаеше, че Марис вярва безрезервно в честта на Траун. От друга страна, Кенто със същата убеденост смяташе, че на синьокожите не може да се има доверие — още повече че тук ставаше въпрос за военен. Самият Кардас пък вече не знаеше какво да мисли.

Ала едно нещо бе сигурно. Обстановката бе започнала да се нажежава прекалено много, а и „Ловецът на сделки“ отдавна бе пресрочил разумните граници на обикновеното гостуване. Наближаваше моментът да си намерят начин да се измъкнат от цялата тази каша.

И това трябваше да стане възможно по-скоро.

Улиър не бе чул нищо за проблема чак докато не зави на ъгъла, където завари двамата членове от неговата наблюдателна смяна да стоят пред вратата на контролната зала.

— Какво става тук? — поинтересува се той, когато приближи.

— Става някаква специална екскурзия — отвърна му Сивв, по-висшият служител. — Манинг заедно с няколко напъпили филизи.

— Няколко какво?

— Няколко от по-младите джедаи — поясни Алгранн презрително. — Нахълтаха тук десетина минути преди да свърши смяната на Граслинг, и Манинг изхвърли всички ни навън.

— И сега не ни пускат вътре? — запита Улиър невярващо.

Сивв сви рамене.

— Казал на Граслинг, че ще го уведоми, щом могат да се върнат вътре — обясни той. — Аз още не съм го питал.

Улиър хвърли гневен поглед към вратата. Джедаи! Отново!

— Да опитам ли аз? Сивв махна с ръка:

— Ами заповядай.

Улиър пристъпи към вратата и плесна с ръка по бутона. Вратата се приплъзна и той влезе вътре.

Учителят Джъстин Манинг бе застанал при единия ъгъл на главното табло и се бе впуснал в обяснения за предназначението и работата на различните монитори и контролни системи. Очите му се извърнаха въпросително при появата на Улиър, но той не промени с нищо интонацията на беседата си. Около самото табло бяха насядали четири деца, като по-ниските бяха коленичили на столовете си, за да виждат по-добре.

Приличаше на стая на второкласници — само дето таблото не беше черна дъска и уредите не работеха наужким. Това си бе истинската действаща командна система на един от основните реактори, които поддържаха двигателите на крайцер К–4.

Манинг довърши започнатото изречение и след това обърна въпросителен поглед към новодошлия:

— Кажи, Улиър?

— Без да се обиждате, учителю Манинг — Улиър се приближи до групата, — но какво, да му се не види, правите тук?

Бръчиците около очите на Манинг сякаш леко се изопнаха.

— Обяснявам на младите ученици някои най-основни неща за действието на реакторите.

Улиър огледа децата още веднъж. Бяха между пет и осемгодишни, предположи той. В блещукащите им погледи се четеше същото онова нетърпеливо любопитство, характерно за всички хлапета на тази възраст. Ала сега той забеляза, че в тези деца имаше и още нещо. От тях се излъчваше някаква допълнителна сериозност, която категорично не бе характерна за нормалните деца на тази възраст. Някаква джедайска работа може би?

— Колкото и да ме радва желанието им да научават нови неща, това помещение не е за деца. А и ако мога да отбележа, не вие би следвало да обучавате когото и да е относно оперативното действие на реакторите.

— Просто правим общ преглед — увери го Манинг.

— Просто не би трябвало да правите каквото и да било тук! — не издържа Улиър. — Там, където става дума за високоенергийно оборудване, половинчатите знания са най-лоши и най-опасни. И чия беше гениалната идея да ги доведете тук?

Манинг леко стисна устни:

— Учителят Кбаот е постановил абсолютно всички джедаи и учениците им да преминат курс на обучение, как да боравят с най-важните системи на „Изходящ полет“.

Улиър го изгледа невярващо:

— Майтапите се!

— Съвсем не — увери го Манинг. — Но не се притеснявайте. До половин час ще се изнесем и ще ви оставим да работите на спокойствие.

— Ще се изнесете от тук далеч по-скоро — изръмжа Улиър, пресягайки се между две от децата към предавателя на таблото. — Мостик, тук трети реакторен контрол. Моля, свържете ме с командир Омано.

— Един момент…

Улиър изгледа отново Манинг и се почуди дали ще понечи да го възпре. Ала джедаят просто стоеше там, свел очи надолу в някакво медитативно изражение.

— Тук командир Омано.

— Четвърти реакторен механик Улиър, командире — представи се Улиър. — В контролната ни зала има неупълномощени лица, които отказват да напуснат.

Въздишката на Омано предизвика съскане в колоните на предавателя:

— Джедаи ли?

Улиър внезапно изпита усещането, че подът под краката му се кани да пропадне всеки миг.

— Един от тях е джедай, да — каза той внимателно. — Но това не променя факта, че не са упълномощени да…

— За съжаление пълномощията им са напълно реални — прекъсна го Омано. — Учителят Кбаот е помолил на всички негови хора да им бъде предоставен пълен достъп до всички помещения и системи на борда на „Изходящ полет“.

Макар да подозираше, че можеше да последва нещо подобно, Улиър почувства как думите на командира му подействаха като кофа студена вода в лицето.

— При цялото ми уважения, командире, но това е едновременно и абсурдно, и невероятно опасно! — възкликна Улиър. — Да се допускат деца в…

— Вече получихте заповедта, механик Улиър — още веднъж го прекъсна Омано. — Ако не я харесвате, свободен сте да се обърнете лично към учителя Кбаот. Тук Омано, край на връзката — след тези думи последва кратък сигнал и предавателят утихна.

Улиър вдигна глава и видя, че Манинг го гледа изпитателно.

— Хубаво — каза той и си наложи да не отмества погледа си от очите на джедая. Ако те си въобразяваха, че ще сведе чело и ще остави нещата ей така просто защото джедаите носят превзета селска роба и лазерен меч, много се лъжеха. — Къде мога да открия Хоръс Кбаот?

— Долу е в тренировъчния център на джедаите. В складовото ядро, сектор 124.

Улиър се опули още по-невярващо:

— Училището ви се намира в складовото ядро? Че какво им е лошото на крайцерите?

Горната устна на Манинг потръпна леко:

— Учителят Кбаот сметна, че ще е най-добре училището да е възможно най-далеч от всички възможни неща, които ще разсейват обучаващите се.

Като например родителите и семействата, както и нормалните им приятели? Твърде вероятно. Някъде дълбоко в Улиър раздразнението му започваше да се превръща в истински клокочещ гняв.

— Хубаво — пак каза той. — След малко ще се върна.

— Е, какво? — запита го Алгранн, когато той излезе в коридора.

— На Омано са му стъпили върху врата — ядно каза Улиър. — Отивам да говоря лично с Големия Дядка, за да видя дали ще мога да налея малко разум в главата му.

— С капитан Пакмиллу?

— Пакмиллу явно вече не командва парада — изръмжа Улиър. — Отивам да се видя с Кбаот. Някой от вас да иска да дойде с мен?

Другите размениха погледи и Улиър си представи как се свиват вътрешно зад привидно спокойните си лица.

— Май ще е по-добре да останем тук — каза Сивв. — Когато учителят Манинг приключи там вътре, пак ще сме си на смяна.

— Добре — каза Улиър и почувства един мускул на лицето му да се свива от антипатия. Защо всички наоколо изведнъж ставаха безгръбначни, щом се наложеше да се изправят срещу джедаи? — Ще се видим по-късно.

Той взе турболифта към най-ниското ниво на крайцер К–4, после се запъти направо, докато не стигна до един от масивните пилони, които прикрепяха крайцерите към складовото ядро под тях. Четири от шестте кабини на турболифта, които сновяха по този пилон, в момента бяха повикани другаде. Другите две обаче бяха свободни и с помощта на една от тях няколко минути по-късно Улиър се озова в складовото ядро.

Ядрото бе разделено на поредица просторни складови помещения, всяко от които бе прилежно запълнено с множество палети, поддържани от цяла мрежа противоударни ремъци. В началото на всяко помещение имаше сравнително малка площ — нещо като тесен проход, който бе оставен незапълнен, за да може работниците да се придвижват и да имат достъп до складираните материали. В края на всеки такъв проход имаше по две врати, водещи съответно в предното или задното складово помещение. Едната беше с размерите на човешки бой, докато другата бе предвидена да е доста по-просторна, за да може да пропуска количките за превоз на оборудването.

Турболифтът го отведе до сектор 120. Улиър видя изписаната цифра на малка табелка, окачена върху ремъците, с които бяха стегнати палетите. Манинг бе казал, че джедайското училище се намира в сектор 124, и Улиър започна да се провира назад по тесния коридор.

Нито едно от помещенията в сектор 124 не бе обозначено с някакви отличителни табели, че тук се провеждат занимания на младите ученици. Улиър изправи рамене, опитвайки се да не мисли за многообразните легенди, които бе чувал за силата на джедаите. После се запъти към по-малката врата и натисна бутона до нея.

Но не се случи нищо. Той опита отново — и пак без резултат. Пристъпи настрани до по-голямата порта за товарене и разтоварване, но тя също се оказа запечатана. Затова той се върна пред по-малката врата, сви дясната си длан в юмрук и блъсна няколко пъти лекичко по метала.

Отново не последва отговор. Улиър продължи да блъска по вратата, като ударите му ставаха все по-силни. На глухи ли се правеха?

— Какво искаш?

Улиър подскочи от внезапния глас, долетял от вградения в стената предавател вляво от него непосредствено над натрупаните палети. От малкия монитор го гледаше сърдитото лице на Кбаот.

— Трябва да поговоря с вас за вашите ученици и техните наставници — заекна Улиър, усещайки как решителността му бързо се стопява под изгарящия поглед на джедая. — В момента се намират в едно от помещенията за контрол и мониторинг на реакторите, а не би трябвало да са там…

— Благодаря ти за загрижеността — прекъсна го Кбаот, — обаче няма повод за притеснение.

— Извинете ме, учителю Кбаот, но имам много поводи за притеснение! — настоя Улиър. — Някои от тези системи са особено деликатна техника. Отне ми четири години, за да се изуча добре как се борави с тях!

— Твоите пътища не са като джедайските пътища — дълбокомислено отбеляза Кбаот.

— Прекрасен лозунг — изръмжа Улиър. Раздразнението му, което бе започнало да стихва по пътя насам, сега пак взе да се надига и да се приближава до точката на кипене. — Но само с повтаряне на хубави думи не можете да се конкурирате със завършилите техническата школа.

Погледът на Кбаот потъмня още повече.

— Твоето неверие е едновременно и безразсъдно, и обидно — каза той. — Сега ще се върнеш на вахтата си и няма да идваш повече тук.

— Не и докато онези деца се мотаят из реакторното ми помещение! — заинати се Улиър.

— Казах вече! Тръгвай си! — натърти Кбаот.

И внезапно сякаш някаква невидима ръка се притисна към гръдния кош на Улиър, като го отблъскваше неумолимо все по-далеч от заключената врата обратно към другия край на този сектор.

— Чакайте! — изпъшка през дъха си Улиър, опитвайки се безуспешно да се възпротиви на невидимия натиск върху гърдите му. Никога не си бе и представял, че джедаите ще могат да правят това и от разстояние, през монитора на предавателя. — Ами… онези… деца?

Кбаот не отговори нищо, но очите му от предавателя продължиха да следват оттеглянето на Улиър, докато не стигна до вратата. После в един и същ миг образът на монитора и натискът върху гърдите на Улиър изчезнаха.

Цяла една дълга минута Улиър остана на мястото си. Сърцето му биеше лудо от напрежението и все още високия адреналин, а той се опитваше да реши дали да не се върне обратно при вратата и да опита късмета си втори път. Очевидно обаче нямаше смисъл. Като си пое дълбоко дъх, той се обърна и се запъти обратно нагоре към крайцер К–1 и помещението на реакторите.

Когато пристигна там, учителят Манинг и децата си бяха тръгнали, а Сивв и Алгранн бяха заели местата си пред пултовете.

— Е? — запита Сивв, когато Улиър мълчаливо зае своето място.

— Каза да се махам от там и да си гледам работата — отвърна Улиър.

— Нали точно това ни е работата!

— Не ми го разправяй на мен — тросна се Улиър. — Иди му го кажи на онзи тип.

— Може би трябва да отидем и да поговорим с капитан Пакмиллу — предложи Алгранн колебливо.

— Какъв е смисълът? — изръмжа Улиър. — На мен ми се струва, че вече джедаите командват парада на това място.

Алгранн изруга тихо:

— Страхотно! Избягахме от една тирания, ръководена от тъпи бюрократи и корумпирани политици, само и само за да налетим на друга тирания…

— Това не е тирания — възрази Сивв.

— Е, да — стисна устни Алгранн, — засега.