Изходящ полет

4.

Траун бе казал на Кардас, че базата му не е твърде далеч от мястото, където бяха срещнали „Ловеца на сделки“. Ала бе пропуснал да спомене, че пътуването дотам ще им отнеме почти три стандартни дни.

— Време беше — промърмори Кенто под нос, докато тримата корелианци стояха в задната част на мостика на „Брулещ ястреб“ и наблюдаваха как малката група кораби преминават през неголям астероиден пояс. — Вече почвам да издивявам тук…

— Винаги си добре дошъл при нас с Марис да се включиш в езиковите уроци — предложи Кардас. — Командир Траун съвсем не е толкова лош събеседник.

— А, не. Благодаря — изръмжа Кенто. — Вие двамата, ако сте готови да подпомагате и да подстрекавате потенциален неприятел, ваша си работа. Аз обаче не.

— Тези същества не са потенциални неприятели — каза Марис с твърд глас. — Щеше да го разбереш, ако си беше направил труда поне малко да опознаеш командира. Те са много любезни и рядко цивилизовани.

— О, да, бе! То и хътяните си имат рядка цивилизация. Или поне сами си вярват в това — каза Кенто със сарказъм. — Съжалявам, ама ще трябва да видя нещо доста повече от добри маниери, за да бъда убеден, че чисите са безобидна раса.

Кардас изрази несъгласие наум. Още от първата вечер, когато Миттраунуруодо го беше изолирал от преговорите, Кенто бе започнал да подхранва вътрешна непоносимост към чисите като цяло и към Траун в частност. Кардас и Марис един след друг се бяха опитвали да го вразумят поне малко, но Кенто не се вслушваше в здравия разум и предпочиташе да се цупи. Накрая Кардас се бе отказал да го убеждава. А сега може би Марис също бе вдигнала ръце.

Докато тримата разговаряха, Траун стоеше в предната част на мостика сред членовете на своя екипаж. Доколкото Кардас можеше да установи, се намираха на нещо като навигационен център. Сега командирът отстъпи назад и се приближи до мястото, където бяха застанали корелианците.

— Ето — каза той, сочейки към един голям монитор. — Онзи голям астероид, който се върти бавно. Това е нашата база.

Кардас направи гримаса при тази информация. Астероидът не толкова се въртеше, колкото правеше някакво мудно люлеене, при което така и не стигаше от единия до другия край. Очевидно това не беше с цел създаване на изкуствена гравитация. От престоя си на „Брулещ ястреб“ контрабандистите бяха установили, че чисите са овладели изкуствената гравитация. Тогава защо им е било необходимо да избират въртящ се астероид за база?

Очевидно Марис си задаваше същия въпрос.

— Това люлеене сигурно страшно затруднява всяко едно скачване и приземяване — предположи тя.

— Определено има нужда от минимални навигационни умения — съгласи се Траун и леко повдигна вежди като преподавател, който се опитва да извлече някакъв конкретен отговор от своите студенти.

Кардас отново погледна към астероида. Дали Траун съзнателно бе подбрал тъкмо такава база, за да осигурява поле за тренировки на новите попълнения в екипажа му? Но същата цел можеше да се постигне далеч по-лесно и по-безопасно, ако командирът бе заделил отделна учебна станция с такова предназначение.

Освен ако астероидът наистина не беше тренировъчна станция. Може би тук не се намираше никаква главна база. На повърхността със сигурност не можеха да се видят каквито и да е светлини или признаци за строителство. Тогава какво заключение очакваше Траун от него?

И в този миг внезапно му проблесна.

— Някъде на повърхността сте сложили пасивни сензори, които сканират пространството наоколо — предположи той.

— Това завъртане им позволява да следят цялото небе, а не само една точка от него.

— Но защо е нужно да въртят целия астероид за тази цел? — запита Марис с озадачен глас. — Не може ли просто да завъртват самите скенери?

— Разбира се, че могат — намеси се Кенто. — Но тогава на повърхността ще има движещ се обект и неприятелят би могъл да го забележи. А сега всичко изглежда мирно и тихо чак до момента, когато ще ти взривят корабите под носа.

— В общи линии, познахте — каза Траун. — Въпреки че в действителност не очакваме, че някакви неприятели ще дойдат да хлопат на вратата ни. Но все пак е мъдро да си подготвен за всякакви изненади.

— А те не взривиха нашия кораб току под носа — отбеляза Марис, почуквайки с пръст по гърдите на Кенто, за да наблегне на думите си.

Кенто се обърна и я изгледа кръвнишки. В този миг Кардас бързо се намеси:

— Значи сега се намираме в чиско небе?

— И да, и не — каза Траун. — Понастоящем тук има само няколко изследователски и патрулиращи екипажа. Така че едва ли мястото е представително за истинска територия на чисите. Втората планета тук обаче е доста обитаема и в рамките на следващите няколко години вероятно ще се отвори за пълна колонизация. Едва тогава тази система ще премине официално под протекцията и контрола на деветте управляващи фамилии.

— Надявам се, че не очаквате да останем тук за церемониите по откриването — промърмори Кенто.

— О, разбира се — увери го Траун. — Казвам ви го просто защото е възможно някой ден да се върнете тук и да видите какво сме направили от системата Крустай.

— Вече сте й дали наименование? — учуди се Марис.

— Първоначалният изследователски екипаж винаги получава тази чест — обясни Траун. — В конкретния случай името Крустай е акроним на…

— Крахсистор, Миттраунуруодо — извика един чис от другия край на мостика. — Рис фицар тли кларистае су фаримл’сроца.

— Са крас ми соут шисфла — отвърна Траун рязко и закрачи обратно към командния си пулт в средата на мостика. — Хос мин фаллиаре.

— Какво казаха? — поинтересува се Кенто и веднага след това се хвана за един стол наблизо, понеже „Брулещ ястреб“ рязко наклони бакбордовия си фланг и бързо започна да набира скорост. — Какво става?

— Не съм сигурен — отговори Кардас, докато пресъздаваше наум чеунхската реч и се опитваше да разчлени отделните представки и наставки. Граматиката на чисите беше логична и сравнително лесна за научаване, но тридневните уроци не му бяха предоставили достатъчно лексика, с която да борави. — Единствените лексикални корени, които успях да уловя тук, са „чужд“ и „бяг“.

— Чужденец. Бягам — просъска през зъби Кенто, докато звездите през илюминаторите се разтеглиха в ярки линии. — Явно са погнали някого.

— И то някой, който не е твърде далеч — измърмори Марис. — Не беше ли стае коренът на думата „близо“?

— А, да. Мисля, че си права — съгласи се Кардас. — Чудя се дали няма да е по-уместно да се върнем в каютата.

— Оставаме си тук — каза Кенто твърдо. — Веднъж вече видяхме как се отнасят към кораб, който е припарил прекалено близо. Искам да видя как го правят и от този ъгъл.

— Прога бе погубен единствено защото дръзна да стреля пръв — отбеляза Марис.

— М-да — каза Кенто, — може и така да е.

През следващите пет минути екипажът около тях съсредоточено работеше пред пултовете си, а тишината се нарушаваше единствено от някоя и друга заповед иди забележка. Кардас се усети, че се е загледал в неподвижния тил на Траун. Почуди се дали би било уместно да се промъкне зад гърба му и да се поинтересува какво става.

Само няколко секунди по-късно изпита облекчение, че не го бе направил. Не бе изминала и минута, откакто бяха влезли в хиперпространството, когато внезапно отново излязоха от него.

— Вече? — промърмори Кенто озадачено.

— Направиха микроскок — каза Кардас, като сам не вярваше на думите си.

— Това е нелепо — настоя Кенто. — Невъзможно е да улучиш сградата на Сената с…

Не успя да довърши мисълта си, понеже палубата под краката им внезапно се разтърси и едва не ги събори на пода. С едната си ръка Кардас инстинктивно сграбчи Марис за рамото, докато с другата се вкопчи в някаква изолационна тръба наблизо и по този начин успя да задържи и двамата на крака.

В следващия миг два малки кораба прехвърчаха с рев над илюминаторите, бълвайки лазерен огън и торпеда срещу „Брулещ ястреб“.

— Бих казал, че сградата на Сената не би представлявала никаква трудност за него — успя да вметне Кардас, преди палубата под краката им да се разтърси отново. — Май се озовахме точно там, където е искал.

— Прекрасно — изплю Кенто. — Радвам се, че той е искал да се озовем тук!

Треперенето под краката им стихна, а двамата нападатели отлетяха далеч от обсега на оръдията. Едва сега Кардас успя да хвърли поглед към мониторите. Там се виждаха само три кораба — двата изтребителя, които вече се прегрупираха за нова атака, и един по-мащабен кораб, отстоящ на значително по-голямо разстояние. За разлика от изтребителите този по-голям съд сякаш се опитваше постепенно да се отдалечи от мястото на битката.

— Ето ги пак — отбеляза Кенто.

Кардас отново вдигна поглед към небето зад прозрачната стомана на илюминаторите. „Брулещ ястреб“ се бе извъртял лице в лице с двамата нападатели и в далечината се забелязаха малките проблясъци, когато изтребителите превключиха двигателите си на пълна мощност.

— Хванете се за нещо — предупреди той и отново стисна изолационната тръба.

Марис го последва. С наближаването си изтребителите се разделиха и се насочиха към противоположните краища на целта си. Лазерните им оръдия отново започнаха да бълват огън. „Брулещ ястреб“ отговори на стрелбата.

И тогава двата изтребителя едновременно избухнаха.

— Ухаа! — не се сдържа Кенто. — Какво, по световете…

— Те се взривиха! — пое си дъх Марис. — Само един-единствен изстрел — и те просто се взривиха!

— Недейте да празнувате все още — предупреди Кардас. „Брулещ ястреб“ постепенно се завърташе от местоположението на двата ярки облака и взе да набира скорост. — Все още ни остава големият.

Замайващото въртене на звездите скоро престана и в далечината пред тях се видяха двигателните светлини на по-големия кораб.

— Едва ли ще имаме такъв късмет тези сега да се окажат невъоръжени — отбеляза Кенто.

— Траун не би нападнал невъоръжен кораб — отговори Марис с твърд глас.

— Че защо не? — изръмжа й Кенто. — Аз бих го направил. Тези изтребители ни нападнаха първи. Значи играта си е съвсем честна.

— И след малко ще са си съвсем мъртви.

Марис потрепери, но не каза нищо.

Естествено, другият кораб бързо забеляза приближаването им. Още преди „Брулещ ястреб“ да се приближи в обхвата на оръжията им, те се завъртяха леко и изстреляха две торпеда към тях. Чиските лазери проблеснаха в отговор и след миг торпедата се изпариха, преди да стигнат и средата на полета си. Врагът отвърна, като се завъртя на още деветдесет градуса и пусна втори залп. Тази партида също бе ликвидирана на безопасно разстояние от „Брулещ ястреб“. Последва трети залп, после четвърти — и всички изстреляни ракети бяха надлежно премахвани далеч преди целта си.

— Защо просто не скочат на светлинна? — промърмори Марис.

— Според мен не могат — отговори й Кардас и посочи към един от тактическите монитори. — Сякаш някой им е извадил хипердвигателя от строя.

— Кога? — запита Кенто с намръщен вид. — Аз не чух никакви други изстрели преди първото нападение на двата изтребителя.

— Тук трябва да е имало някой, който да подаде сигнала към нас — припомни му Кардас. — Сигурно именно той е извадил късмет с точен изстрел.

Независимо от конкретната причина другият кораб явно не отиваше никъде. „Брулещ ястреб“ продължаваше систематично да скъсява разстоянието помежду им. Едва сега, когато ги приближиха, Кардас забеляза, че корпусът им е покрит с нещо като яйцевидни балончета, широки два метра и дълги три.

— Какви са тези неща? — запита Кардас. — Кенто?

— Нямам представа — отговори Кенто, протягайки врата си напред. — Приличат на някакъв вид наблюдателници. Дали не са част от навигационната им система?

— Или илюминатори на каюти — каза Марис с внезапно стягане в гласа. — Да не би това да е някакъв пътнически лайнер?

— Да, бе! С цели четири торпедни установки? — опроверга я Кенто. — Няма начин.

Чиският кормчия придвижи „Брулещ ястреб“ още по-близо до чуждия кораб. Като предугаждаше с лекота тромавите му опити да се измъкне, в крайна сметка той се установи непосредствено до корпуса му. После с няколко последователни глухи тътена двата съда се скачиха един с друг. Траун въведе някаква команда на клавиатурата си и после извика на някого:

— Ч’тра!

— „Вървете“ — преведе Кардас. — Изглежда, ще ги вземем на абордаж.

Командирът стана от креслото си и се обърна към тях.

— Моите извинения — каза той, превключвайки на сай бисти, докато се приближаваше към тримата. — Не възнамерявах да ви въвличам в опасност по такъв начин. Но възможността сама се предостави и просто трябваше да се възползвам.

— Не се притеснявайте, командире — увери го Кардас. — Пък и на нас не ни се стори, че сме били застрашени чак толкова.

— Както се оказа в крайна сметка — довърши мисълта му Траун. После се приближи до едно вградено в стената шкафче и извади от там бойно екипиран вакуумен костюм. — Вашата каюта е твърде близо до зоната на абордажа и заради собствената ви безопасност ще ви помоля засега да останете тук, докато се върнем.

— Вие също ли отивате? Лично? — запита Марис и озадачено сбърчи чело.

— Аз командвам тези бойци — отговори Траун и се вмъкна във вакуумния костюм с няколко отработени движения. — Част от задълженията ми е да споделям с тях всяка една опасност.

Марис хвърли поглед към Кенто.

— Пазете се — каза тя след това с леко смущение в гласа.

Траун й отговори с кратка усмивка.

— Не се безпокойте — той щракна последното уплътнение на костюма, обърна се към шкафчето и измъкна от там шлем и някакво голямо ръчно оръжие. — Най-вероятно корабът вече почти не разполага с екипаж, а и чиските воини са най-добрите в галактиката. Ще се върна след малко.

Първоначално Кардас се бе зачудил защо нито един от екипажа на мостика не се бе включил в абордажа заедно с Траун. През отворения люк от там се чуваха тежките им стъпки, докато обикаляха из коридорите на чуждия кораб. Скоро обаче стана ясно, че останалите на мостика всъщност не седят бездейно, а са активно заети с някаква собствена работа. Едва когато шумотевицата започна да стихва, той съумя да сглоби няколко откъслечни фрази и разбра какво точно правеха. Като използваха сензорите на „Брулещ ястреб“, през цялото време те бяха помагали активно на другарите си да проследят всеки движещ се неприятел на другия кораб независимо дали се криеше някъде, или замисляше засада. Даже и когато превземаше чуждия съд на абордаж като пират, капитан Траун не пропускаше да се възползва от всички налични предимства.

На чисите им отне по-малко от час, за да обезопасят целия вражески кораб. Трябваше да изминат обаче най-малко още два часа преди няколко матроси да се върнат на мостика и да поканят тримата корелианци на чуждия кораб.

Кардас не бе пътувал особено много, преди да се присъедини към екипажа на Кенто и Марис. А повечето от скорошните му пътешествия бяха все до по-западналите райони в Републиката. Затова той пристъпи в абордажния ръкав с убеждението, че е способен да понесе всяка гледка, която би могъл да завари на чуждия кораб. Оказа се, че се е лъгал.

Корабът беше в достатъчно ужасно състояние. Бе усоен и мръсен, а цялата му вътрешност издаваше многобройни ремонти, правени набързо и не особено внимателно. Смесицата от миризми, която се бе просмукала във всички коридори, пареше в ноздрите. Картината се влошаваше от вида на десетките изгаряния от бластерни изстрели по стените и таваните — безмълвни свидетелства за кратката, но безпощадна битка, която се бе разиграла тук преди малко.

Но най-лошото бяха телата.

Кардас бе виждал трупове и по-рано, но само спретнати и гримирани, подготвени за погребение. Никога досега обаче не бе се натъквал на тела, проснати в пълен безпорядък — така, както ги бяха настигнали изстрелите от оръжията на чисите. Те лежаха разхвърляни, изкълчени в гротескната поза, в която ги бе заварила предсмъртната агония. Кардас усети, че от гледката го побиват тръпки, докато чиският боец ги превеждаше през купчините от мъртви тела. Стремеше се да не ги гледа, но все пак се налагаше, за да не се препъне в някой труп. През цялото време се надяваше, че не се е изложил прекалено много от това, че му прилошава от подобна гледка.

— Отпусни се, хлапе — чу той гласа на Кенто, докато прескачаха поредното струпване на мъртви тела. — Това са просто трупове. Не могат да ти направят нищо.

— Знам — процеди Кардас през зъби и хвърли скришен поглед към Марис. Дори и тя, при цялата си изтънченост и идеалистична чувствителност, все пак се справяше по-добре от него.

Пред тях се отвори една врата, от която в коридора излезе Траун. Все още носеше своя вакуумен костюм, но сега шлемът му висеше окачен на една халка на левия му хълбок.

— Заповядайте — покани ги той и даде знак да влязат. — Искам да ви покажа нещо.

Още съвсем малко. Кардас си пое дълбоко дъх и като се опита да не изпуска искрящите очи на Траун от поглед, преодоля последните няколко метра.

— Какво мислите? — запита Траун, когато те стигнаха до него, и махна с ръка към коридора зад тях.

— Мисля, че най-вероятно са били доста бедни — отбеляза Марис с равен глас и едва забележима нотка на неодобрение. — Може да се види къде са го кърпили и ремонтирали, само и само да го поддържат в движение. Това не е боен кораб. И със сигурност не е такъв, който представлява военна заплаха за чисите.

— Съгласен съм — каза Траун и впи искрящите си очи в нея. — И така, според вас това са бедни същества. Какви? Номади?

— Или пък бегълци — каза тя, като елементът на неодобрение в гласа й придоби още малко острота.

— А торпедата?

— Те не успяха да помогнат на пасажерите особено, нали?

— Не, но не защото не се опитаха — Траун се обърна към Кенто: — А вие, капитане? Какъв е вашият прочит на това?

— Не знам — спокойно отвърна Кенто. — Аз не се интересувам особено от този въпрос. Но те стреляха първи, нали?

Траун сви рамене едва забележимо:

— Не е съвсем така. Един от караулите, които бях заложил тук, е бил достатъчно близо, когато те са се появили, и е обезвредил хипердвигателя им. Кардас? Какво е вашето мнение?

Кардас огледа потъмнелите разноцветни стени. Може и обучението му преди първите му полети в открития Космос да не бе твърде дълго, но все пак то беше достатъчно, за да познае кога един преподавател разпитва студентите си за отговор и не се спира, докато не получи точно онова, което иска.

Но какъв точно бе отговорът? Марис бе права. Корабът действително изглеждаше така, сякаш бе пред разпад. Ала Траун бе прав и за изстреляните торпеда. Какви ли бегълци биха могли да разполагат с подобен вид оръжие?

И тогава внезапно му просветна. Той се обърна, потърси с очи тялото на най-близкия убит член на чуждия екипаж и измери набързо с поглед неговата височина и обсег на ръцете. След това отново изгледа стената и бързо се обърна към Траун.

— Не те са правили ремонтите, нали?

— Много добре — похвали го Траун, усмихвайки се. — Не, не са те.

— Какво искате да кажете? — запита Кенто навъсено.

— Тези същества са прекалено високи — обясни Кардас и посочи към стената. — Виждаш ли там, където по стената има някакви белези от остъргване, точно под ремонтираните части? Точно там онези, които са извършвали ремонта, са подпирали някаква стълба или платформа, за да се качат.

— А каквито и да са били, тези работници са били много по-ниски от господарите на кораба — с тези думи Траун се обърна към Марис: — Както правилно заключихте, корабът е бил ремонтиран многократно. Но не от собствениците.

Устните на Марис се свиха в тънка твърда линия, а очите й придобиха внезапен хлад, когато тя се обърна към мъртвите тела:

— Това са били робовладелци.

— Така е — каза Траун. — Все още ли сте ми ядосана, че ги неутрализирах?

Лицето на Марис порозовя:

— Съжалявам.

— Разбирам — Траун леко повдигна вежди. — Вие в Републиката май също не одобрявате търговията с роби, нали?

— Не, естествено, че не — увери го Марис припряно.

— Ние си имаме дроиди, които ни помагат със слугинската работа — добави Кардас.

— Какво значи „дроиди“?

— Механични работници, които могат самостоятелно да разсъждават и да действат — обясни Кардас. — Сигурно и вие си имате нещо подобно.

— Всъщност нямаме — каза Траун и изгледа Кардас проницателно. — Нито пък сме виждали нещо подобно в някоя от другите култури, с които се познаваме. Бихте ли ни показали как изглеждат?

Кенто се прокашля предупредително край ухото на Марис.

— На това пътуване не сме взели — каза Кардас, пренебрегвайки буреносното изражение на капитана. Кенто многократно го бе предупреждавал да не обсъжда с чисите равнището на републиканските технологии. Според Кардас обаче това не се броеше. А и освен това Траун вече със сигурност бе успял да разгледа „Ловеца на сделки“, където вероятно имаше най-малко десетина различни типа функциониращи дроиди.

— Жалко — каза Траун. — Но тогава, ако в Републиката не съществува робство, откъде сте запознати с това понятие?

Кардас сбърчи чело.

— Познаваме няколко култури, при които явлението съществува — обясни той с неохота.

— И вашите власти допускат това?

— Републиката си няма много вземане-даване със системи, които не са нейни членове — нетърпеливо вметна Кенто. — Вижте, свършихме ли тук вече?

— Още не — Траун посочи към вратата, от която самият той беше излязъл преди малко. — Елате да видите още нещо.

Още трупове? Кардас се напрегна, решен този път да не допуска нова проява на слабост дори и ако цялото помещение бъде изпълнено с още мъртви тела. После мина покрай командира и престъпи прага.

И още в следващия миг се спря, зяпнал от удивление. Помещението беше неочаквано просторно, а таванът му бе толкова висок, че сигурно стаята заемаше поне две нива от пространството в кораба.

Ала тук нямаше купища от тела. Вместо това залата бе пълна с купища от най-различни съкровища.

Бяха всевъзможни видове. Имаше камари от метални кюлчета в най-разнообразни цветове и оттенъци, прилежно опасани с мрежа от предпазни колани. Имаше сандъчета, някои от които бяха пълни с монети и разноцветни скъпоценни камъни, а други бяха натъпкани с правоъгълни пакети, където можеше да има храна, подправки или електроника. Няколко масивни шкафа до едната стена най-вероятно съдържаха неща, които сигурно бяха прекалено изкушаващи, за да бъдат оставени на открито пред очите на робите или дори на членовете на екипажа.

Имаше и немалко художествени изработки: плоскости, статуетки, муфи и още много предмети, форми и стилове, които Кардас не можеше дори и да вкара в някакви познати категории. Повечето бяха струпани накуп, но тук-там из стаята се виждаха пръснати отделни предмети, сякаш доставчиците или не ги възприемаха като артефакти, или не държаха особено къде ще ги сложат.

Когато пристъпиха в залата, Кенто и Марис ахнаха.

— Какво, по световете! — възкликна Марис, останала сякаш без дъх.

— Подвижна съкровищница, заредена с плячка от много светове — каза Траун, промъквайки се в залата след тях. — Тези същества са не само робовладелци, но и пирати и мародери.

С усилие на волята Кардас откъсна поглед от съкровищата и погледна към Траун.

— Звучите така, сякаш ги познавате от по-рано.

— Само по репутация — отговори Траун, като благият му глас беше в остър контраст със суровото изражение на лицето му, докато оглеждаше помещението. — Поне не до този момент.

— Били сте по петите им?

Челото на Траун се проряза от леко смръщване.

— Не, разбира се. Вагаарите досега не са посягали на Чиското господство. Затова и нямаме причина да ги гоним.

— Но знаете как се казват — отбеляза Кенто скептично.

— Както вече посочих, познавам ги по репутация — уточни Траун. — Те се мотаят из тези райони почти десетина години. Нападат най-вече слабите и технологически недоразвити раси.

— Ами техните роби? — запита Марис. — Някои от тях познавате ли ги?

Траун поклати глава отрицателно.

— На този кораб не открихме роби. Заради това, пък и заради съдържанието на това помещение стигам до заключението, че вероятно са се прибирали към основната си база.

— И са разтоварили робите някъде, за да не разберат къде е разположена базата им? — предположи Кардас.

— Именно — каза Траун. — Освен това съставът на екипажа е по-малък, отколкото би се очаквало за кораб с такива размери. Това е показателно. Явно не са очаквали проблеми и са се надявали да се приберат право у дома.

— Да, по-рано още на мостика отбелязахте, че според вас най-вероятно нямат достатъчно екипаж — каза Кардас. — Откъде знаехте тогава?

— Стигнах до това заключение, тъй като защитата им е тромава и доста неефективна — обясни Траун. — Единствено изстрелваха торпеда, които въобще не променяха настройките си, въпреки контрамерките от наша страна. Един добре оборудван кораб би прибягнал до лазерните си оръдия и би коригирал предпазните параметри на изстрелваните ракети. Очевидно бе, че очакваха придружаващите ги изтребители да се занимават със защитата им при необходимост.

— А колко много са се залъгвали — промърмори Кенто. — Още отначало беше ясно, че сте с класа над тях.

— Не бих се изразил точно така — поправи го Траун. — Просто обърнах внимание на това, че и при двете им атаки лек лазерен залп предхождаше изстрелването на торпедата им с една и съща отчетлива и предвидима ритмика. Когато предприеха третата си атака, пуснах по един изстрел тъкмо в мига, когато се разтваряха защитните врати на оръдията им. Така детонирахме торпедата им преди още да успеят да ги изстрелят. Изтребителите с този размер не притежават достатъчно оборудване, за да оцелеят след подобен взрив.

— Виждате ли? — отбеляза Кардас сухо. — Нищо работа.

— Да, бе — измънка Кенто, а горната му устна потрепна, — точно така.

— И сега какво следва? — запита Марис.

— Ще закарам кораба на Крустай за по-детайлно изследване — каза Траун, като хвърли последен поглед към просторното помещение. След това се обърна към вратата.

— Един въпрос — вметна Кенто. — Казали сте на Кардас, че бихте ни дали допълнителна награда за това, че ви се преподава основният език, нали?

— Не се изразих точно по този начин — отговори Траун, — но, в общи линии, е така.

— И колкото по-дълго оставаме, толкова повече допълнителни награди ще получим?

Траун се усмихна едва забележимо.

— И това е възможно. Но аз мислех, че бързате да се приберете у дома?

— А, не. Не бързаме чак толкова — увери го Кенто и нехайно огледа залата още веднъж. Кардас забеляза, че от предишната му припряност сега не бе останала и следа. — Никак не бързаме даже.