Изходящ полет

11.

— Една минута до излизането — докладва кормчията.

— Разбрано — потвърди Траун. — Всички бойци в пълна готовност!

Застанал зад гърба на неговия стол, Кардас хвърли крадешком поглед към Марис. Над бялата якичка на вакуумния костюм лицето й изглеждаше доста пребледняло. Очите й обаче бяха изпълнени с решителност, а челюстите — здраво стиснати. Вероятно нямаше търпение да стане свидетел как Траун проявява своето благородство и достойнство, помисли си той горчиво. Да види как командирът още повече ще се издигне във и без това захласнатите й в него очи. Жени!

Ами тогава какво въобще правеше тук самият той?

— Ако сведенията ни са прецизни, ще се озовем на сравнително безопасно разстояние от разгарящата се битка — каза Траун и погледът му се спусна към шлемовете, които двамата стискаха в ръка. — Въпреки това няма да е зле, ако все пак си поставите шлемовете.

— Можем да си ги сложим достатъчно бързо, ако се наложи — увери го Марис.

Траун се поколеба, но после кимна утвърдително.

— Много добре. Тогава бъдете готови — и той отново извъртя глава напред.

Кардас впери поглед в обратния брояч и усети, че устата му е изсъхнала неприятно. Когато броячът стигна до нулата, от пъстрото хиперпространство се появиха линиите на звездите и след това се свиха до точки.

В следващия миг през илюминаторите Кардас видя най-поразителната гледка, на която някога бе присъствал.

Това не бе обикновен пиратски набег, какъвто си представяше той, с три-четири вагаарски мародери, обградили някой беззащитен търговски кораб или звезден лайнер. Нищо подобно. Разпръснати навсякъде пред очите им на фона на огромна и обвита в облаци синьо-зелена планета, най-малко двеста различни по вид и размер кораба бяха вкопчени в яростна битка. Някои летяха в строй по два-три и нанасяха спорадични удари, докато други стояха на едно място на по-големи групи и си разменяха безпощадни залпове от торпеда и лазерен огън. В далечината Кардас успя да различи премигващите светлинки на още най-малко стотина кораба, скътани в сянката на планетата, които очакваха заповед да се включат в битката.

А насред безмилостното сражение във вакуума се носеха остатъците и мъртвите корпуси на най-малко още двайсетина разбити кораба, както и много трупове на същества от непозната раса.

Това не беше пиратски набег. Беше си истинска война.

— Любопитно — отбеляза Траун. — Изглежда, съм изчислил неправилно…

— Сериозно ли? — продума Кардас. Гласът му прозвуча като храчка на земноводно животно. Той искаше да откъсне очи от ужасяващата касапница пред тях, но откри, че не може. — Дайте да се омитаме от тук, преди някой да ни е мярнал.

— О, не, не ме разбрахте — каза Траун. — Аз знаех, че битката ще е с такива размери. Онова, което не съм изчислил обаче, е истинската природа на вагаарите — и той посочи с пръст през прозрачната стомана на илюминаторите. — Виждате ли онези, другите съдове?

— Които чакат ред да се гмурнат в битката?

— Те са тук не за да воюват — поправи го Траун. — Това са цивилни.

— Цивилни? — Кардас се втренчи в отдалечените точки пред тях. — Откъде знаете?

— От начина, по който са строени в отбранителна позиция, и от трите военни съда, които са ги обградили, за да ги защитават — обясни Траун. — Грешката, за която говорех, се състои в следното: Оказва се, че вагаарите не са просто могъща и добре организирана пиратска банда. Всъщност те са изцяло номадска раса.

— А това проблем ли е? — попита Марис.

На Кардас му направи впечатление, че тя наблюдава цялата тази панорама с някакво ужасяващо спокойствие и едва доловимо възмущение. Почти с толкова хладнокръвие, колкото бе проявила при гледката на мъртвите тела на пиратския кораб преди няколко дни.

— И то изключително голям — отговори й Траун с мрачен глас. — Този факт на свой ред подсказва, че всичките им строителни, поддържащи и ремонтни системи са подвижни.

— Което значи…? — все още не разбираше Кардас.

— Което значи, че няма никакъв смисъл да пленяваме някой техен кораб, за да използваме навигационната му система да открием местоположението на родната им планета — обясни търпеливо Траун. — Защото родна планета просто няма — и той посочи с ръка към разгарящата се битка и продължи: — А ако не успеем да ликвидираме всичките им военни кораби с един удар, те просто ще изчезнат някъде в междукосмическото пространство и ще се прегрупират.

Кардас погледна към Марис и усети как го обля нова вълна на високо напрежение. Едва с шепа кораби на разположение, а през ума му се въртят мисли да затрие с един удар цялата тази военна машина?

— Ъъ, командире…

— Успокойте се, Кардас — каза му Траун кротко. — Не възнамерявам да ги унищожавам тук и сега. А, ето това е наистина интересно! — добави той и изведнъж посочи към суматохата. — Онези, двата повредени бранителя, които се опитват да се измъкнат от битката. Виждате ли ги?

— Не — Кардас се взря в бъркотията пред тях. Въпреки старанието си не можеше да различи която и да е част от баталната сцена да се отличаваше от другите.

— Ето там — каза Марис. Като го дръпна по-близо до себе си, тя протегна ръка пред лицето му и посочи в далечината. — Онези два кораба в щирбордовия квадрант. По петите им ги гонят тройка изтребители.

— А, да — каза Кардас, когато най-после забеляза за кого говорят. — Какво за тях?

— Защо не са скочили още в хиперпространството? — попита Траун. — И двигателите, и хипердвигателите им си изглеждат наред.

— Може би смятат, че ще е позорно да избягат по такъв начин от родния си свят — предположи Марис.

— Тогава защо изобщо бягат? — запита Кардас и несъзнателно сбърчи чело, опитвайки се да разбере какво ставаше. Изтребителите се приближаваха все по-близо до тях, а бегълците вече бяха достатъчно далеч от гравитационното поле на планетата, за да могат да преминат на светлинна скорост. Не беше ясно какво печелеха от това забавяне.

— Кардас е прав — похвали го Траун. — Чудя се… А, ето!

Внезапно с проблясък на лъжливо движение първият от двата кораба се прехвърли в хиперпространството. Миг по-късно вторият също премига и изчезна.

— Не ми е ясно — призна Кардас и се начумери, като видя как преследващите изтребители направиха плавен завой и се запътиха към разгара на битката. — За какво чакаха толкова дълго? За разрешително?

— В един смисъл да — каза Траун. — Разрешително от законите на физиката.

— Но те вече се бяха освободили от гравитационното поле на планетата…

— На планетата да — каза Траун. — Но не и на вагаарите.

Той погледна нагоре и двамата видяха в очите му игриво пламъче.

— Изглежда, вагаарите са намерили начин да си създават свое собствено гравитационно поле.

Кардас се оцъкли от изумление:

— Дори не мога да си представя как би станало това технически!

— По този въпрос се говори на теория вече дълги години — вметна Марис със замислен тон. — Помня, че още в училище си приказвахме за такива изобретения. Но всички знаят, че за нещо подобно ще имаш нужда от прекалено много енергия и твърде голям генератор. Просто практически не е възможно.

— Ами, изглежда, вагаарите някак си са успели да разрешат и двата проблема — отбеляза Траун.

Кардас му хвърли кос поглед. В гласа и изражението на командира имаше нещо, което изобщо не му се нравеше. Той запита предпазливо:

— И това означава какво за нас?

Траун посочи през илюминаторните прозорци:

— Очевидно вагаарите използват това изобретение, за да предотвратяват бягството на своята плячка до момента, когато са готови да я опустошат. А на мен ми се струва, че съм способен да намеря по-добра употреба на подобно устройство.

Кардас усети как стомахът го присвива още повече.

— Аа, не! Не, не, не! Не можете… — заекна той.

— А защо не? — възрази Траун, докато очите му методично продължаваха да обхождат баталната сцена надлъж и нашир. — В момента основното им внимание е ангажирано с други неща. Каквито и защити да са поставили около гравитационните си проектори, те ще са подготвени единствено срещу евентуални атаки от страна на жертвите им.

— …предполагате вие — довърши изречението Кардас.

— Аз наблюдавах внимателно как отбраняват своя кораб със съкровища — припомни му Траун, — и смятам, че съм си изградил доста добра представа за тактическите им способности.

Което в превод означаваше, че Кардас няма абсолютно никакви шансове да го разубеди от налудничавия замисъл. Корелианецът се обърна безпомощно към Марис, но тя бързо отговори:

— Не ме гледай така. Освен това той е напълно прав. Ако въобще искаме някога да се сдобием с такъв проектор, сега имаме златна възможност.

Нещо леденостудено се настани в стомаха на Кардас. „Искаме“? Да не би Марис вече да се отъждествяваше с тези синьокожи същества?

— Ето там — внезапно Траун посочи напред. — Онази голяма решетъчна сфера!

— Виждам я — потвърди Кардас, отчаяно въздишайки. Сферата бе сравнително близо до предела на бойните действия, откъм тяхната страна. Можеше да се приближат до нея, без да се налага да преминават през престрелката. Между нея и основните бойни действия се бяха установили три големи бойни кораба. Явно предназначението им бе да я пазят от нападения. Освен тях около сферата се въртяха не повече от шепа изтребители.

Изкушаваща и практически незащитена плячка. Естествено, че Траун щеше да изпробва силите си, за да я пипне.

— Просто искам да напомня на всички, че разполагаме само с „Брулещ ястреб“ и още само шест от изтребителите ви — щурмовици — жално отбеляза Кардас.

— Както и с командир Миттраунуруодо — тихо каза Марис.

Траун леко сведе глава пред нея, а после се завъртя със стола си към бакбордовата част на мостика и запита:

— Тактически анализ?

— Успяхме да засечем още пет от проекторите, командире — докладва чисът от сензорната станция. — Всички са подредени по краищата на бойните събития и всички са повече или по-малко еднакво защитени.

— Анализът на разположението на проекторите и траекторията на двата избягали кораба показват, че гравитационната сянка има сравнително конусообразна форма — добави друг чис.

— Трите защитни кораба във вътрешната част на сянката ли се намират? — запита Траун.

— Тъй вярно — отговори чисът и натисна няколко клавиша. Върху илюминаторния прозорец пред тях се появи прозрачно бледосиньо изображение с форма на конус, чийто връх започваше от решетъчната сфера на проектора пред тях и се насочваше към сцената на сражението.

— Както виждате, трите отбранителни кораба се намират вътре в конусовидната сянка. Това ограничава значително маневреността им — отбеляза Траун. — А пък и двигателите на трите са обърнати към проектора. Явно дългогодишните им успехи с този вид технология са ги направили твърде самоуверени.

— Да, но онези няколко фронтови изтребителя ту влизат, ту излизат от сянката на конуса — отбеляза Кардас.

— Те няма да представляват проблем — каза Траун. — Самият прожектор може ли да се свие достатъчно бързо?

— Невъзможно е да получим точни подробности за устройството му, без да използваме активни сензори — отвърна чисът в сензорната станция.

— Ами тогава ще се наложи да погледнем по-отблизо — заключи Траун. — Уведомете щурмовиците да се приготвят за бой. Скок в хиперпространството с параметри нула-нула-четири на нула-пет-седем.

— Скок в хиперпространството? — повтори озадачен Кардас и се смръщи. При първата им среща с вагаарите Траун бе успял да проведе удивително кратък микроскок. Сега обаче тази сфера бе прекалено близо, за да могат да приложат съшия номер.

И в този момент зад ухото си той чу как Марис внезапно се разсмя.

— Блестящо! — възкликна тихо тя.

— Кое е блестящо? — зачуди се Кардас.

— Координатите на зададения скок — каза тя и посочи напред. — Той ги изпраща до ръба на гравитационния конус. Точно до проектора.

— Ъхъ… — каза Кардас и сбърчи чело. Разбира се, че тук нямаше нужда да се прави толкова невъзможно кратък скок. Щурмовиците щяха да се насочат към хиперпространството, сякаш възнамеряват да правят дълъг скок, разчитайки на гравитационното поле да ги издърпа обратно. Така щяха да се озоват точно на мястото, където бе планирал Траун.

— Когато стигнат на място, те ще разчистят вражеските изтребители и ще създадат защитен периметър между проектора и трите бойни кораба — продължи мисълта й Траун. — А след това „Брулещ ястреб“ ще се присъедини към тях и ще се опита да превземе сферата.

Кардас стисна юмруци. Планът беше простичък… освен ако не се разминеха с прецизно изчисленото място на скока и гравитацията не ги запратеше някъде по средата на бойните действия. Или освен ако късият скок не изпържеше хипердвигателите им, което щеше да доведе до същите последствия.

— Първи и втори абордажен отряд да се подготвят за операция в открития Космос — нареди Траун. — На борда на проектора най-вероятно ще има някакви оперативни работници. Да се локализират и да се ликвидират с минимални щети на самия проектор. Към тези екипажи да се включи и старши инженер Ялавикема с трима свои работници. Тяхната задача е да намерят начин да свият проектора до преносим размер и да го донесат на борда. Ако е невъзможно, ще го скачат външно за корпуса за превоз. Всички групи да докладват, когато са готови.

Изминаха няколко бавни минути. Кардас наблюдаваше битката и смръщваше вежди при вида на всеки пореден бранител, който избухваше и замираше под безмилостния огън на вагаарите. Докато гледаше всичко това, несъзнателно се запита колко ли ще продължи късметът на самия Траун. Още при първата им среща при сблъсъка с Прога чиските кораби категорично бяха доказали изключителната си способност да остават незабележими в бойна обстановка. Въпреки това обаче рано или късно някой вагаарски кораб не можеше да не засече присъствието на мълчаливия наблюдател.

За щастие екипажът на Траун също добре съзнаваше нуждата от експедитивност. След три минути щурмовиците и абордажните отряди дадоха сигнал за готовност.

— Щурмовици, готови за атака… — заповяда Траун с вперени в битката очи, — сега!

В далечината проблесна лъжливо движение и шестте чиски щурмовика едновременно изчезнаха в хиперпространството. След миг те се появиха в свободен ред непосредствено пред щирбордовия фланг на проектора.

— Кормчия, бъди готов да ги последваш! — нареди Траун.

Той бе нарекъл отбранителната схема на противника „твърде самоуверена“, но на практика в защитната реакция на неочакваното нападение нямаше и помен от немарливост. Още щом чиските щурмовици атакуваха, вагаарските кораби започнаха да се разгръщат, за да не предоставят на нарушителите сгъстени цели за обстрел. Миг по-късно изтребителите забълваха яростен огън от лазер и торпеда.

За тяхна беда предводителят на щурмовиците вече бе запознат със стила и бойната тактика на вагаарите. Вражеските кораби успяха да отправят не повече от един-два залпа, преди чисите да се организират в контраатака. После вагаарските изтребители започнаха да експлодират един по един. Само минута след появата си на сцената чиските щурмовици вече контролираха района сами.

Сами, но не и незабелязани. Трите големи бойни кораба, охраняващи проектора недалеч от тях, започнаха да отвръщат на удара с огън от задните си батареи, докато се опитваха тромаво да се обърнат към натрапниците.

— Щурмовици, заемете отбранителна позиция! — заповяда Траун. — Кормчия, тръгвай!

Кардас стисна зъби. Звездите над тях започнаха както обикновено да се разтеглят в дълги линии, но само след миг с ужасяващо скърцане и боботене някъде откъм кърмата отново си възвърнаха нормалния вид.

— Първи абордажен отряд, към щирборда на проектора! — извика Траун. — Втори абордажен отряд, към бакборда! Старши Ялавикема, имате пет минути.

— Въпросът обаче е дали ние имаме пет минути — тихо промърмори Кардас, докато наблюдаваше залповете, които застрашително започваха да облизват стоманата на илюминаторните прозорци над тях.

— Струва ми се, че имаме — отвърна Траун. — Ще трябва да дойдат доста по-близо, за да могат да ни нападнат сериозно. В противен случай рискуват да не ни улучат и да взривят собствения си проектор.

— И какво от това? — възрази Кардас. — Не е ли логично да си помислят, че тъкмо такова е и нашето намерение?

— Всъщност подозирам, че в момента те изпитват доста голямо объркване по отношение на замисъла ни — отвърна Траун. — Ако единствената цел на такъв един нарушител е просто да неутрализира проектора, едва ли би си правил труда да идва толкова близо — и Траун посочи към разгарящата се битка. — Но каквито и предположения да имат за естеството на плановете ни, в същото време те ще трябва да правят всичко възможно да запазят този проектор функционален колкото може по-дълго. Веднъж щом изчезне гравитационното поле, всички тези бранители в сянката на конуса му ще могат да избягат и да се прегрупират. Ето защо те не биха си позволили случайни изстрели, които рискуват да уцелят проектора.

Кардас свъси вежди. В думите му определено имаше логика. Но това не им гарантираше, че вагаарите няма да изпаднат в паника и да предприемат нещо глупаво.

Вражеските кораби вече бяха успели да преодолеят половината разстояние, което им даваше възможност да включат в играта и фланговите си лазерни батареи. Въпреки това обаче по-голямата част от огъня им все още бе съсредоточена върху строените срещу тях чиски щурмовици.

И тъкмо тогава, докато светлината на далечното слънце облизваше корпусите на двата военни кораба, Кардас забеляза нещо, на което не бе обърнал внимание до този момент.

— Ей, вижте — извика той и посочи с пръст, — тези имат на корпуса си същите онези мехури, които видяхме на кораба със съкровищата!

— Дайте ми едър план — нареди Траун и очите му се свиха.

На главния монитор пред очите им изчезна текущата оперативна информация и се замени с мъгляв телескопичен изглед на един от корпусите, осеян с балони. Кардас усети как гръклянът му внезапно се свива. Някъде зад себе си чу как Марис внезапно си поема дъх.

— О, не! — прошепна тя.

Мехурите не бяха наблюдателници, както бе предположил Кенто преди няколко седмици. Не представляваха и навигационни сензори.

Това бяха затворнически килии. Във всеки от наредените по корпуса мехури се виждаше някакво живо същество от същата раса, от която бяха разчленените тела, носещи се свободно из пространството между воюващите кораби. Някои от пленниците се бяха прилепили към задната стена на мехурите си, други седяха или лежаха свити с гръб към прозрачната пластмаса, а трети стояха изправени и втрещено се взираха в разгарящата се битка с изпразнен от надежда поглед.

Докато Кардас ги наблюдаваше слисан, една заблудена ракета избухна някъде в близост до зрителния обсег на техния телескоп. Когато блясъкът и отломките се разнесоха встрани, той видя как три от мехурите по корпуса се бяха пръснали, а техните обитатели се носеха из вакуума на парцали от неузнаваема разкъсана плът. Металът на корпуса в задната част на всеки от спуканите мехури изглеждаше леко нагънат, но здрав.

— Живи щитове — промърмори Траун, а на Кардас му се стори, че досега не бе чувал в гласа му толкова мрак и мраз.

— Могат ли щурмовиците ви да хвърлят вашите конърски мрежи — запита Кардас обнадежден, — онези, които използвахте срещу нас?

— Все още са прекалено далеч — отговори Траун. — Пък и освен това шоковите мрежи едва ли ще са особено полезни срещу толкова огромни кораби, и то такива, при които цялата електроника е изолирана в множество независими отделения.

— А не може ли да стрелят между мехурите? — опита Марис, а гласът й вече започваше да трепери леко. — Има достатъчно място. Не може ли да удрят по корпуса, без да засягат затворниците?

— Не и от това голямо разстояние — обясни Траун. — Съжалявам.

— Тогава трябва да ги отзовете! — настоя Марис. — Ако продължат да стрелят така, само ще избиват невинни същества.

— Тези същества са вече мъртви — каза Траун с внезапна острота в гласа.

Марис се сепна от неочакваната проява на гняв.

— Обаче…

— Моля ви! — прекъсна я Траун и вдигна ръка. Гласът му бе възвърнал спокойствието си, но някъде отдолу се прокрадваха къкрещи признаци на стаена ярост. — Разберете реалността на положението. Вагаарите вече са ги убили, всичките. Ако не в тази битка, то в следващите. Няма нищо, с което бихме могли да им помогнем. Единствената ни възможност е да насочим всичките си сили и ресурси към окончателното премахване на вагаарите. Така ще можем да дадем шанс на други раси да живеят.

Кардас си пое дълбоко въздух.

— Прав е, Марис — той пое дланта й.

Раздразнена, тя се отдръпна и се извърна настрани. Кардас погледна към Траун, но той бе насочил цялото си внимание към приближаващите вагаарски военни кораби и шестте чиски щурмовика, които бяха застанали на пътя им.

— Първи абордажен отряд докладва, че всички вагаари на обекта са унищожени — обади се някой от екипажа. — Старши Ялавикема съобщава, че са намерени приборите за свиване на проектора и в момента той се подготвя за транспортиране. Втори абордажен отряд им помага.

— Наредете на първи абордажен отряд да отиде да помага — заповяда Траун и като се обърна към Кардас, добави по-тихо: — Мислех, че ще разполагат с някаква система за експедитивно разпъване на цялата тази техника. Просто не е в стила на вагаарите да се мотаят на едно и също място в продължение на часове и да монтират гравитационните си проектори пред очите на потенциалните си жертви — той погледна към бойните кораби на вагаарите, които вече се бяха завъртели напълно около оста си, и стисна устни: — Всички в готовност за обстрел на бойните съдове!

Кардас погледна към Марис, но тя бе обърнала гръб към тях. Раменете й бяха изгърбени сковано под материята на вакуумния костюм.

— Оръжията са готови.

— При моя заповед огън с всички торпедни установки — каза Траун. Очите му проблеснаха към Марис за един кратък миг и той добави: — И наредете на щурмовиците да изхвърлят шоковите мрежи към мостиците и командните сектори на бойните кораби веднага щом имат и най-минимална видимост.

— Разбрано.

— Огън с торпедата! — заповяда Траун. — Старши Ялавикема, остават ви две минути.

— Старши Ялавикема потвърждава. Според изчисленията му проекторът ще може да бъде сгънат в срок — отговори нечий глас от предавателя.

В далечината пред тях започнаха да проблясват множество пламъчета, когато чиските торпеда удряха по вражеските съдове…

— Шлемове! — извика някой.

Кардас реагира импулсивно, като грабна шлема си и го нахлузи на главата си. С периферното зрение видя, че и всички останали на мостика правят същото. Той заключи шлема за яката си и веднага погледна през илюминаторните прозорци, откъдето идваше заплахата. Преди обаче да види каквото и да е, целият кораб се разтърси от внезапен удар. Със силен взрив от огън и блясък целият бакбордов сектор на прозорците се пръсна на парчета.

В следващия миг Кардас усети как от другата страна на палубата със силен шум се затварят херметическите врати. За частица от секундата той чу воя на предупредителния сигнал за тревога, преди внезапната декомпресия да изсмуче проводящата среда. Кардас премига, за да се отърве от тъмните пурпурни петна от блясъка, и се опита да се огледа. На палубата цареше пълен хаос. Навсякъде около него все още се носеха отломки от взрива.

Той се взря към другия край на палубата и изтръпна. Тъкмо от това се боеше. Тримата чиси, които бяха стояли най-близо до взрива, лежаха със сгърчени и усукани тела на пода. Много други членове на екипажа също бяха изхвърлени от столовете им, но повечето поне мърдаха. Тук-там можеше да види как някои от тях се бореха с разкъсвания в костюмите си или с пукнатини в шлемовете, като сами или с чужда помощ се мъчеха спешно да се облепят и да се обезопасят. Командните табла в близост до мястото на взрива се бяха превърнали в обезобразени и разпокъсани купчини от усукан метал и висящи кабели. Всички други табла изглеждаха безмълвни.

Той все още оглеждаше повредите, когато край него внезапно премина Марис, като едва не го събори на пода, и се строполи на колене близо до командния стол.

Едва тогава Кардас видя, че и Траун лежи на палубата. Светещите му очи бяха затворени, а на гърдите на вакуумния му костюм имаше цепнатина, която яростно плющеше, изпускайки въздуха му.

— Командире! — извика той, като бързо клекна на пода до Марис и затършува из джобовете си за обезопасяваща лепенка. — Лекар!

— Аз имам — каза Марис и му показа една лепенка в ръката си. После отлепи защитния слой и я притисна върху разкъсаната тъкан. За един кратък миг лепенката се изду под напора на въздушното налягане отвътре. После за огромен ужас на Кардас едното й ъгълче се разлепи. — Няма сцепление с този материал — извика Марис и трескаво се огледа. — Помогни да намерим нещо, за да я притиснем.

Кардас напрегнато започна да се оглежда, но не успя да открие нищо. После се изправи и заоглежда стените, като предполагаше, че чисите не може да не са си предвидили тук-там по някой медицински пакет. Ала тъкмо сега му беше трудно да се съсредоточи и да разгадае надписите на чеунх.

— Остави! — подвикна му Марис. До този момент тя се бе опитвала с ръце да притиска ъгълчетата на лепенката. Сега обаче, без да му мисли много, тя се наведе и легна с цялата си тежест върху гръдния му кош, притискайки цепката със стомаха си. — Намери помощ отнякъде — нареди тя и обви тялото на Траун плътно с ръце, за да се задържи притисната към него. — Бързо! Едва ли тази поза е твърде благотворна за раните му!

Като се отърси от обзелото го вцепенение, Кардас се обърна към вратата.

И за втори път замалко не бе съборен, когато двама чиси влетяха в стаята покрай него и се строполиха на колене от двете страни на неподвижния си командир и лежащата върху него жена.

— Приготви се да се отместиш — каза единият напрегнато, като стискаше в ръцете си огромна лепенка. — Сега!

Марис бързо се търколи настрани. Само миг след като цепката остана непокрита, чисът успя да я запечата, покривайки изцяло лепенката на Марис отпреди малко. Тя се отдръпна още малко назад и Кардас видя как от ъгълчетата на новата лепенка се издигат последните няколко тънки струйки въздух.

— Запечатването е добро — потвърди чисът.

В този момент спътникът му вече се бе приготвил. Той намушка маркуча на една подръчна кислородна бутилка във вградената клапа на якичката под шлема на Траун.

— Налягането се стабилизира — съобщи той, взирайки се в един екран с множество светлинки близо до клапата.

— Можем ли да помогнем? — попита Марис.

— Вече помогнахте — каза първият чис. — Ние ще го поемем от тук.

Двамата тъкмо вдигаха Траун и се канеха да го понесат към една херметическа врата, когато звездите през илюминаторите стремително се разтеглиха в тънки ивици.

През първите два часа медиците работеха интензивно при закрити врата, без да подават каквато и да е информация. През вратата минаваха единствено пресни припаси и материали и нови болни. Кардас се въртеше в преддверието на медицинската зала, като се стараеше да не се пречка на забързаните работници. От време на време представители на екипажа го пращаха насам-натам с някакви дребни поръчки. Първоначално не знаеше какво се е случило с Марис, но от откъслечните разговори между персонала успя да научи, че тя помага с разчистването на отломките от взрива.

До завръщането в базата им оставаха най-малко още четири часа, когато най-после някой ги повика в помещението за болни.

Завариха Траун полулегнал, полуседнал в едно тясно легло. Около тялото му имаше плътно навити много биосензорни пръстени. Те го обгръщаха от врата до коленете като хватка на голяма змия.

— Кардас, Фераси — поздрави ги той. Лицето му беше изопнато, но гласът му се бе запазил чист и ясен, — уведомиха ме, че дължа живота си на вас. Благодаря ви!

— Заслугата всъщност е предимно на Марис — побърза да уточни Кардас, за да не обере чужди лаври. — В критични моменти тя се ориентира по-бързо от мен.

— Най-вече заради дългото време, което съм прекарала на борда на „Ловеца на сделки“ заедно с Рак — обясни Марис и се опита да изобрази усмивка, която обаче не стигна до очите й. — Как се чувствате?

— Не особено добре, но явно съм вън от опасност — отговори Траун, като изучаваше лицето й. — Освен това ме уведомиха, че сте помагали при разчистването на мостика.

Тя сви рамене смутено:

— Просто исках да съм полезна.

— Дори след като видяхте как изстрелвам торпеда срещу беззащитните същества на вагаарските кораби?

Тя сведе поглед надолу.

— Съжалявам… аз… ами… съжалявам, че възразих срещу това… Осъзнавам, че нямахте никакъв избор.

— Което не го прави по-лесно за възприемане, нали — каза Траун. — За съжаление това е едно от онези решения, които често се налага военните да вземат в подобна ситуация.

— Всъщност успяхме ли все пак да вземем онзи проектор? — обади се Кардас. — Така и не чух нещо повече по този въпрос.

Траун кимна утвърдително.

— Бил е сгънат и заварен за външната страна на корпуса ни точно преди скока. Освен това всичките шест щурмовика също успяха да се измъкнат невредими.

Кардас поклати глава:

— Извадихме късмет!

— Истината е, че си имаме добър ръководител — поправи го Марис. — Вагаарите сигурно са останали крайно недоволни от това развитие.

— Добре — каза Траун с равен глас. — Може би ще се окажат достатъчно недоволни, че най-после да предприемат отявлено нападение срещу Чиското господство.

Кардас се смръщи:

— Да не би да твърдите, че с всичко това сте се опитвали да ги провокирате да нападнат?

— Опитвах се само да си взема един проектор — каза Траун. — А останалите развития в обстановката ще бъдат анализирани и санкционирани едва когато се случат.

Кардас извърна глава настрани към лекарите и помощниците им, които превързваха останалите ранени.

— Разбира се — промърмори той тихо.

— А междувременно ще насочим вниманието си към това да се завърнем на Крустай възможно най-скоро — продължи Траун. — В момента повече от всичко друго се нуждаем от спешна медицинска грижа за нашите ранени, както и от бърз ремонт на засегнатите кораби.

— И сигурно дотогава не би било лоша идея да ви оставим, за да си починете — добави Марис, като докосна Кардас по ръката и кимна към вратата на стаята. — Ще се видим по-късно, командире.

— Добре — очите на Траун постепенно се превърнаха в две светли цепки и червенината им се скри зад натежаващите клепачи. — И ми се струва, че бяхте прав, Кардас. Представям си колко много ще съжалява Кенто за това, че изпусна цялото увеселение.

Когато се върнаха в базата, установиха, че Дубрак Кенто има по-спешни грижи от пропуснатото увеселение с вагаарите.

— Направо ще я убия! — мрачно бумтеше грамадният мъж, когато забеляза Марис и Кардас през процепите в пластмасовата врата на килията си. — Ако някога успея да я хвана насаме, заклевам се, че ще я убия намясто!

— Просто се успокой — каза му Марис утешително със смесица от сдържаност и разбиране в гласа. Явно се налагаше често да прилага това съчетание срещу изблиците на Кенто. — Разкажи ни какво се е случило.

— Тя се опита да ме обере, ето това се случи! — нервно се сопна Кенто. — Вие и двамата бяхте там. Траун лично ми обеща, че можем да си изберем част от плячката на пиратския кораб като заплащане срещу езиковите уроци. Нали така?

— Горе-долу — предпазливо отвърна Марис. — За съжаление обаче адмирал Аралани го надвишава по ранг.

— Не ми пука дори и тази да се изживява като някаква местна богиня! — изригна Кенто. — Нещата, които аз съм си избрал, са си наши! Тя нямаше никакво право да се набърква там и да ги заграбва за себе си.

— И, разбира се, ти не си си държал устата затворена — вметна тихо Кардас.

— На твое място щях да си меря приказките, хлапе — предупреди го Кенто и му хвърли изгарящ поглед. — Тук може и да се изживяваш като домашен любимец на учителя, но до цивилизацията ни чака доста дълъг път обратно.

— И какво стана с нещата, които беше събрал? — върна се на темата Марис.

— Тя наистина се канеше да заграби всичко за себе си — каза Кенто, като задържа пламтящ поглед върху Кардас още няколко секунди преди да го отмести към Марис. — За мое щастие оня, другият чис, синдикът Миттра-нещо-си-там…

— Братът на Траун — вметна Марис.

Очите на Кенто се оцъклиха от изненада.

— Сериозно?! Все едно, той реши, че първо трябва да изслуша версията на самия Траун, и затова я накара да остави всичко тук. Тогава обаче тя настоя съкровищата да бъдат поставени под „предписан печат“ или нещо подобно, каквото и да значи това.

— Значи в крайна сметка…? — поинтересува се Кардас.

— В крайна сметка всичко сега е под ключ някъде — изръмжа Кенто. — И според синдика Миттра-нещо-си-там дори и Траун няма да може да го отключи.

— Ние ще поговорим с него — обеща Марис. — Между другото името му не е синдикът Миттра-нещо-си-там, а е синдик Миттрассафис.

— Да, хубаво — каза Кенто. — Ами, хайде ходи да говориш с Траун. И докато си там, виж какво можеш да направиш да ме измъкнеш от тази дупка.

— Добре — отвърна Марис. — Хайде, Джори. Да видим дали командирът е склонен да приеме малко посетители.

Отначало часовият пред каютата на Траун не искаше дори да провери дали командирът ще иска да ги приеме. Ала Марис накрая успя да го убеди да попита и минута по-късно двамата вече стояха пред леглото му.

— Да, видях доклада на Трасс — каза Траун, когато Марис описа ситуацията. Той все още изглеждаше доста слаб, но определено бе успял да възвърне част от силите си в сравнение с последната им среща на борда на „Брулещ ястреб“. — Капитан Кенто би трябвало да се научи как да обуздава темперамента си.

— Капитан Кенто има нужда да се научи на още много неща — каза Марис унило, — но ако бъде поставян под ключ, това ни най-малко няма да му помогне да се контролира. Това никога не е вършило работа при него, няма да свърши и сега. Възможно ли е да го освободите?

— Да, ако го предупредите да не си позволява да проявява незачитане на висшите офицери от чиската флота. Или може би просто ще е по-лесно да го заключваме всеки път, когато в базата ни идва на гости някой висш офицер.

— Тази идея не е толкова лоша — съгласи се Марис. — Благодаря ви.

— Ами онези предмети от съкровището, които брат ви е поставил под ключ? — попита Кардас. — Ще е невъзможно да продължим да живеем в близост до Кенто, ако той не си ги получи обратно.

— Значи е време да започне да се учи на търпение — отговори Траун. — Ситуацията е доста сложна. Един синдик от осмата управляваща фамилия е обявил тези предмети за „запечатани“ противно на претенцията за собственост над тях, изразена от висш командващ офицер. Сами разбирате, че е невъзможно те да бъдат разпечатани, преди адмирал Аралани да се върне, за да представи своите аргументи.

— Това кога се очаква да стане? — поинтересува се Кардас.

— Когато самата тя реши. Но едва ли ще е, преди вагаарският кораб да бъде основно изследван, а системите и техниката на него — подложени на детайлен анализ. Тя ще иска да присъства на този процес.

— Но всичко това би могло да се проточи с месеци! — възрази Кардас. — Не бихме могли да останем тук толкова дълго.

— А и не можем да се върнем, без да занесем със себе си някакви стоки, с които да умилостивим нашите клиенти — допълни Марис.

— Разбирам ви — каза Траун, — но ситуацията действително е извън правомощията ми.

Зад гърба на Кардас се отвори една врата. Той се извърна, очаквайки да види някое от медицинските лица…

— Значи военният късмет най-после ти изневери, а? — произнесе синдик Миттрассафис, докато прекрачваше прага на стаята.

— Добре дошъл — поздрави го Траун и го покани с ръка. — Моля, заповядай.

— Трябва да поговорим, Траун — каза Миттрассафис и подозрително изгледа Кардас и Марис, докато се приближаваше към леглото на брат си. — Насаме!

— Не би трябвало да се притесняваш от присъствието им — увери го Траун. — Нищо от онова, което се изговори в тази стая, няма да бъде повторено навън.

— Това няма значение — каза твърдо Миттрассафис. — Имаме да обсъждаме чиски дела, които не представляват интерес за тях.

— Може би не на този етап — каза Траун. — Но за в бъдеще, кой знае?

Очите на синдик Миттрассафис се стесниха до малки цепки.

— Което значи…?

Траун поклати глава отрицателно.

— Ти си надарен в много и разнообразни отношения, братко мой — започна командирът, — но тепърва ще трябва да развиваш у себе си онази далновидност и прозорливост, които ще ти помагат да преодоляваш всевъзможните интриги и сблъсъци на политическия живот — и Траун посочи към Кардас и Марис. — На нас тук ни е предоставена уникалната възможност да се запознаем и да комуникираме с членове на една извънредно мащабна и непозната ни до този момент политическа общност. Същества, чиито възгледи и прозрения са напълно различни от нашите.

— По тази причина ли държиш да ги водиш със себе си дори и когато развеждаш един адмирал на официално посещение? — Миттрассафис изгледа Кардас подозрително. — Смяташ, че възгледите им могат да ни бъдат от полза?

— Всички възгледи си струва да се изслушват внимателно независимо от това, дали впоследствие ще се прецени дали в тях има някаква стойност или не — отговори Траун. — Но не по-маловажни са социалните и интелектуалните взаимоотношения, които се изграждат между нас. Някой ден нашето Господство и тяхната Република ще установят официален контакт. И тогава всички приятелства или потенциални вражди, които си изграждаме понастоящем, най-вероятно ще определят и каква ще бъде общата насока на този контакт.

Траун изгледа последователно Кардас и Марис.

— Предполагам, че те двамата вече също са стигнали до подобно заключение, макар сигурно то да е от различна гледна точка.

Кардас погледна към Марис. Беше му достатъчно да види лекото изкривяване в горната й устна.

— Да, всъщност така е — призна той.

— Виждаш ли? — каза Траун. — Ние вече се разбираме едни други, поне в известна степен.

— Възможно е — каза Миттрассафис скептично.

— Но ти дойде тук, за да обсъждаме някаква конкретна тема — припомни му Траун. — Между другото позволяваш ли на гостите ми да те наричат Трасс?

— Категорично не! — тросна се Миттрассафис. После погледна към Марис и изражението му леко омекна. — Макар че, доколкото разбрах, вие сте помогнали да се спаси животът на брат ми — добави той колебливо.

— Радвам се, че успях да помогна, синдик Миттрассафис — каза Марис на чеунх.

Миттрассафис изсумтя и се обърна обратно към Траун. На лицето му най-после се появи лека, макар и крива усмивка.

— Все пак те не разбират чак съвсем всичко, нали? — запита той неуверено.

— Ако искаш, можеш да пробваш на минисят — предложи брат му. — На него те се оправят дори още по-добре, отколкото на чеунх. Или пък може да превключим и на сай бисти, който също владееш, ако не се лъжа.

— Добре — каза Миттрассафис, превключвайки на сай бисти с нехарактерен акцент. — Щом като това ще улесни нещата…

— Всъщност, ако зависи от нас, бихме предпочели да останете на чеунх. Стига да нямате нищо против, разбира се — вметна Кардас на този език. — Упражнението ще ни дойде добре.

— Не се и съмнявам — отвърна Миттрассафис. После се поколеба и леко наклони глава. — А след като и двамата бяхте включени в операцията по спасяването на брат ми… е, предполагам, че няма да е голям проблем да се съглася да ме наричате Трасс.

Марис сведе глава в лек поклон.

— Благодаря ви! За нас е чест да получим такова позволение.

— Само не искам името ми да се произнася неправилно — Миттрассафис отново се обърна към Траун и продължи с доста по-твърд тон: — А сега да те чуя. Какво точно си въобразяваш, че правиш?

— Извършвам работата, за която са ме избрали и назначили — отговори Траун. — Предпазвам Чиското господство от враговете му.

— От враговете му — повтори Миттрассафис, наблягайки на думата, — а не от потенциалните му врагове. Долавяш ли разликата между двете?

— И да — отговори Траун, — и не.

Миттрассафис вдигна ръка и се плесна по бедрото.

— Нека да бъда искрен с теб, Траун — започна той. — Осмата управляваща фамилия не е никак доволна от поведението ти.

— И са те пратили чак дотук, за да ми го съобщиш?

— Говоря напълно сериозно — сряза го Миттрассафис. — Историята с онзи пиратски кораб си беше достатъчно голям гаф. Но сегашната ти необмислена прищявка вече драстично премина всякакви граници. И то под носа на адмирала!

— Вагаарите не са пирати, Трасс — каза Траун с тих и сериозен глас. — Те са напълно номадска раса. Стотици хиляди, а може би и милиони. И рано или късно не може да не стигнат до границите на Чиското господство.

— Добре — каза Миттрассафис. — А когато го направят, ние ще ги ликвидираме.

— Но защо да чакаме чак дотогава? — настоя Траун. — Защо да обръщаме гръб, докато милиони други светове продължават да страдат под техните набези?

— Философският отговор тук гласи, че ние не трябва да караме когото и да било да страда — възрази Миттрассафис. — А практическият отговор е, че не можем да браним абсолютно цялата галактика.

— Не казвам, че трябва да браним цялата галактика.

— Наистина ли? А къде тогава впрочем предлагаш да се спрем? — вдигна ръка към стената Миттрассафис. — На десет светлинни години отвъд границите ни? Или на сто? Или пък на хиляда?

— Съгласен съм, че не можем да браним цялата галактика — каза Траун. — Но пък е наивно да позволяваме винаги на враговете ни да избират кога и къде да водят битка с нас.

Миттрассафис въздъхна дълбоко.

— Траун, не можеш да продължаваш вечно да разтегляш границите по този начин — каза той. — Чиската философия и военната ни доктрина повеляват да избираме миролюбивата бдителност. Деветте управляващи фамилии няма да стоят безкрайно дълго със скръстени ръце и да те наблюдават как отново и отново пренебрегваш основната ни военна доктрина. Нещо повече, осмата управляваща фамилия ясно ти даде да разбереш, че по-скоро биха те освободили, отколкото да позволят на действията ти да подкопават позицията им.

— Ние и двамата сме родени сред обикновени граждани — припомни му Траун. — И ако ми се наложи, аз отново мога да заживея по този начин — той стисна леко устни. — Но те уверявам, че ще направя всичко възможно, за да убедя представителите на осмата управляваща фамилия да не те освобождават и да не те преназначават по моя вина.

— Аз не се притеснявам за моето звание — каза твърдо Миттрассафис. — Просто се опитвам да предпазя брат си от опасността да захвърли на боклука една прекрасна и достойна кариера заради едното нищо.

Очите на Траун сякаш за момент се зареяха някъде в далечината.

— Ако изобщо някога се случи да захвърля кариерата си — каза тихо, — уверявам те, че няма да е било „заради едното нищо“.

В продължение на една дълга минута двамата братя мълчаливо се гледаха един друг в очите. После Миттрассафис въздъхна и каза:

— Не те разбирам, Траун. И май никога не съм те разбирал.

— Тогава просто ми се довери.

Миттрассафис поклати глава отрицателно:

— Мога да ти се доверя само дотолкова, доколкото го правят и деветте управляващи фамилии. А тяхното доверие вече е опънато до краен предел. Най-скорошният инцидент… — започна той и отново поклати глава.

— Налага ли се да им докладваш за това? — обади се Марис.

— При четирима загинали матроси? — възрази Миттрассафис и я изгледа с блестящите си очи. — Как бих могъл да опазя подобно нещо в тайна?

— Това беше разузнавателна мисия, по време на която възникнаха ненадейни усложнения — каза Марис. — Командир Траун не отиде там с някакво предварително намерение да започва бой.

— Всяка една евентуална мисия в онези райони би била равносилна на прекрачване на границите — натърти Миттрассафис. — Все пак обаче сигурно бих могъл да се опитам да измисля някакво обяснение в тази насока — той отново погледна към Траун. — Но има голяма вероятност думите ми, каквито и да са, да не успеят да променят нищо. Тук е било предприето офанзивно действие, което е завършило с трагични жертви. Възможно е простите факти сами по себе си да се окажат достатъчен повод за управляващите фамилии да решат да се намесят и да оттеглят подкрепата си за теб.

— Зная, че ще направиш всичко, което е по силите ти — каза Траун.

— Обаче дали всичко онова, което мога, е равносилно на онова, което трябва да направя? — запита Миттрассафис. — Понякога ми се струва, че колкото повече те предпазвам от последствията на пагубните ти начинания, толкова повече ти развързвам ръцете да продължаваш в същата насока. Дали това е най-добрият начин, по който бих могъл да служа на моя брат и на моята фамилия?

— Аз зная какъв би бил моят отговор на този въпрос — каза Траун. — Ала ти трябва сам да откриеш какъв ще бъде твоят личен отговор.

— Може би някой ден — каза Миттрассафис. — Но междувременно ми предстои да подготвя своя доклад — той погледна унило Траун и допълни: — И да предпазвам своя брат.

— Направи онова, което смяташ за правилно — каза Траун. — Но пак ти повтарям. Ти нямаш понятие, на какво са способни вагаарите. А аз ги познавам. И сериозно смятам да ги надвия независимо какво би ми коствало това.

Миттрассафис поклати глава отрицателно и се запъти към вратата, но спря за миг с ръка на дръжката.

— А хрумвало ли ти е някога — започна той, без да обръща глава, — че тези твои нападения биха могли всъщност да провокират вагаарите да решат да обявят война и на нас? И че ако просто ги оставим на мира, най-вероятно никога няма да им хрумне да се надигнат срещу Чиското господство?

— Не, Трасс — отговори с равен глас Траун, — подобни мисли никога не са ми хрумвали.

Миттрассафис въздъхна дълбоко.

— Така и предполагах. Лека нощ, Траун — и като въведе паролата на вратата, той излезе от болничното помещение.