Изходящ полет

20.

Изтребителите го ескортираха до един от по-малките бойни кораби, насочвайки го към щирбордовия док. Там го очакваха група тежковъоръжени бронирани стражи. Бяха ниски двукраки същества с огромни длани. Чертите на лицата им бяха скрити зад богато украсени лицеви плочи, внушаващи страхопочитание. Отведоха го в някаква малка зала, оборудвана с множество сензори, и там го съблякоха, претърсиха и сканираха няколко пъти. Дрехите му бяха отнесени на друго място явно за да бъдат изследвани за паразити или други опасности. Несъмнено совалката, с която бе пристигнал, подлежеше на не по-малко щателна проверка. След края на процедурата го отведоха в стая, в която нямаше нищо друго освен една койка, и го зарязаха там.

По-голямата част от следващите два часа Кардас прекара ту опитвайки се да отпочине, ту нервно крачейки напред-назад из килията си. През съзнанието му непрекъснато минаваше мисълта, че ако вагаарите бяха достатъчно съобразителни, най-вероятно веднага щяха да го убият и да го изхвърлят навън, а след това щяха да се върнат към плячката си.

Но пък може би този път съобразителността им щеше да отстъпи пред алчността. Алчността и любопитството.

Два часа след като бе хвърлен в килията, пазачите дойдоха отново с дрехите му. Изгледаха го как се облича, а след това го съпроводиха по един коридор към обозначен с чужди символи люк. За негово успокоение зад люка го очакваше друга совалка, а не внезапна смърт чрез вакуумиране. Войниците го смушкаха да влезе в нея, после се сбутаха след него и след минута потеглиха. Совалката нямаше илюминатори и Кардас не можеше да се ориентира в каква посока се придвижват, но когато след малко люкът се отвори отново, от другата страна стояха две редици вагаарски матроси в по-изпипана униформа от униформата на неговите стражи. Очевидно някой по-издигнат в йерархията бе решил да го приеме.

Беше очаквал, че ще го замъкнат в някое малко, тясно и безлично място, за да го разпитват, както си му е редът. Затова с огромна изненада премина през последната херметическа врата и се озова в просторно помещение, което съперничеше и на най-пищните наземни тронни зали, които някога бе виждал. Срещу задната стена имаше малък подиум, върху който бе разположен изящно украсен престол. На него се бе настанил царствено изглеждащ вагаар, облечен в тромава многоцветна дреха. Раменете му бяха украсени с множество слънчеви лъчи, на глезените му имаше специални защитни пластини, гърбът му бе покрит с нащърбена мантия, а на кръста му бяха препасани цели четири колана. От двете му страни бяха застанали други двама вагаари в не толкова пищно украсени костюми. Явно бяха някакви съветници или подчинени. И тримата носеха превързани за главите им високи маски, които започваха от средата на бузите им и „стигаха“ на около десетина сантиметра над темето и бяха украсени със същите вдъхващи страхопочитание шарки като шарките на матросите преди малко. През съзнанието на Кардас мина циничната мисъл, че може би височината на тези маски е предвидена да компенсира ниския ръст на представителите на расата и да ги прави да изглеждат по-застрашителни пред неприятелите им. Край стените имаше подредени и други вагаари — едни във войнишка униформа, а други в нещо като цивилно облекло и прости лицеви окраски. Всички те наблюдаваха мълчаливо пленника, докато той се приближаваше към престола.

Кардас изчака, докато стражите го поставиха на около три метра пред престола, и след това се поклони ниско.

— Поздравявам великите и могъщи вагаари… — започна той на минисят.

И в същия миг остър удар отзад по раменете го събори на ръце и колене на пода.

— Никой не може да говори в присъствието на великия Мискара, докато не бъде заговорен! — скастри го единият от стражите зад гърба му.

Кардас отвори уста, за да произнесе някакво извинение, усети се в последния миг и вместо това замълча. Няколко дълги минути цялата зала остана притихнала. Той се почуди дали не очакват да се изправи, но тъй като рамото му все още пулсираше от болка, в крайна сметка реши да остане на пода поне докато не му кажеха друго.

Очевидно това решение се оказа правилно.

— Много добре — най-после прогърмя дълбок глас откъм платформата, — може да се изправиш.

Внимателно, свивайки се в очакване на нов удар, Кардас се изправи. За негово облекчение не последва удар.

— Аз съм Мискара на вагаарския народ — обяви седналият на престола. — Към мен ще се обръщаш с „ваша светлост“. Чувам, че идваш тук с безочливостта да настояваш да се пазаря с теб.

— За нищо не съм дошъл да настоявам, ваша светлост — побърза да го увери Кардас. — По-скоро съм изпаднал в ужасно затруднение и дойдох тук с надеждата, че великият и могъщ народ на вагаарите би могъл да се съгласи да ми се притече на помощ. В замяна за вашата подкрепа ми остава само да се надявам, че ще мога да ви предложа нещо с не по-малка стойност.

Мискара го изгледа със студен поглед.

— Разкажи ми за затруднението си.

— Заедно с моите спътници сме търговци от далечна територия — започна Кардас. — Преди почти три месеца се изгубихме и бяхме пленени от същества, които наричат себе си чиси. Оттогава сме техни пленници.

През залата премина жужене от приглушени разговори.

— Пленници значи — повтори Мискара. Видимата част на лицето му сякаш се втвърди при споменаването на чисите, но гласът му не издаде нищо. — Аз обаче не виждам никакви вериги около врата ти.

— Моментната ми свобода е само привидна, ваша светлост — каза Кардас. — Спътниците ми все още са в лапите на чисите, както и корабът ни. Важно е също да кажа, че чисите сега отказват да ни предоставят част от плячката, която са събрали при едно свое нападение някъде и която ни бе обещана, за да компенсираме високите изисквания на нашите клиенти поради огромното ни забавяне. Без това малко съкровище ни очаква сигурна смърт веднага щом се завърнем у дома.

— Къде са задържани спътниците ти?

— На малка база във вътрешността на един астероид, ваша светлост — каза Кардас. — Навигационните данни за местоположението му се съдържат в компютъра на превозното средство, с което пристигнах.

— А откъде знаеше как и къде да ни откриеш?

Кардас си пое дъх. „Ще направя всичко, което е по силите ми — му бе казал Траун преди време, — за да защитя онези, които разчитат на мен…“

— Обяснението е просто, ваша светлост — каза той. — Аз бях на борда на онзи чиски кръстосвач, който нанесе удар по вашите сили по време на завоевателната ви битка на това място преди пет седмици.

В залата се възцари мъртвешка тишина. Кардас не предприе нищо, почти сетивно усещайки въоръжените бойци, които го бяха обкръжили отвсякъде.

— Вие ни откраднахте една корабна мрежа — каза накрая Мискара.

— Командирът на чиските сили го направи, да — потвърди Кардас. — Но както вече ви казах, аз съм само техен пленник и нямах никакво участие в онова сражение.

— Къде е този командир в момента?

— Не зная с точност — призна Кардас. — Но базата, в която държат като пленници моите спътници и кораба ни, е под негово командване. Където и да пътува, рано или късно неизменно се връща в нея.

Мискара се усмихна пренебрежително:

— Значи предложението ти е да изтъргуваш своите спътници и част от собственото ви съкровище за нищо повече от обикновена възможност за отмъщение?

Кардас с неудобство си помисли, че този начин на формулировка не вещаеше нищо добро.

— Освен това ще можете да си възвърнете и корабната мрежа — предложи той.

— Не — отсече Мискара твърдо. — Предложението е недостатъчно.

Гърлото на Кардас започна да се стяга.

— Ваша светлост, умолявам ви…

— Недей да ме умоляваш! — излая гръмогласно Мискара. — Ларвите умоляват. Нисшите същества умоляват. Но не и онези, които са дошли, за да разговарят и да се спазаряват с вагаарите! Ако наистина желаеш да помогнеш с нещо на спътниците си и на самия себе си, ще трябва да измислиш нещо по-стойностно, което да ми предложиш.

— Но аз нямам нищо друго, ваша светлост — възрази Кардас и гласът му започна да трепери. Не, това не можеше да се случва. Вагаарите трябваше да се съгласят на сделката. — Кълна ви се!

— Дори и тези тук? — настоя Мискара, посочвайки зад гърба на Кардас.

Кардас се извърна. Някъде по време на разговора им в залата бяха внесени четири големи сандъка. Два от тях бяха по-високи от него, а другите два стигаха до кръста му.

— Не разбирам — той озадачено сбърчи чело. — Какво представляват тези неща?

— Бяха на борда на твоето превозно средство — каза Мискара с подозрителен глас. — Да не претендираш, че не знаеш за тях?

— Наистина не зная, ваша светлост — настоя Кардас, вече напълно объркан. Какво ли е имал предвид Траун, когато е складирал тези неща на совалката си? — Това превозно средство го откраднах само за да мога да потърся помощ от вас. Така и не съм поглеждал, за да видя какво има на борда.

— Тогава погледни сега — заповяда Мискара. — Отвори сандъците и ми кажи какво виждаш.

Внимателно, сякаш очакваше да го застрелят в гърба, Кардас се приближи към сандъците. Вагаарите, разбира се, вече ги бяха отворили и след това само бяха закрепили предните им капаци на мястото им. Като се приближи към един от по-малките сандъци, Кардас хвана капака с две ръце и го дръпна.

И веднага след това притаи дъх. Вътре, прилежно сгънати, с обвити около коленете ръце, имаше два бойни дроида на Търговската федерация.

— Разпознаваш ли тези неща? — поинтересува се Мискара.

— Да, ваша светлост — потвърди Кардас. Внезапно всичко сякаш си дойде на мястото. — Това са бойни дроиди, каквито се използват от една раса в рамките на територията, към която принадлежа аз. Чиският командир нападна и ограби една бойна единица и от тази раса. Вероятно тези дроиди са част от плячката му при това негово нападение.

— Какво значи „дроиди“?

— Механични слуги — обясни Кардас. Траун беше прав. Очевидно никой в тази част на Неопознатите райони не беше чувал за дроидите. Или поне никой, на когото вагаарите се бяха натъквали до този момент. — Някои от тях са автоматизирани и със собствен разсъдък, докато други не могат да оперират без централен компютър, който да им подава заповеди.

— Покажи ми как работят.

Кардас се обърна обратно към сандъка и надникна вътре. Нямаше и помен от дистанционно управление или програмна конзола.

— Не виждам необходимото оборудване, с което да ги активирам — той се запъти към другия, по-малък сандък и отвори предния му капак. Там имаше още два сгънати бойни дроида, но отново не се виждаше дистанционно. В по-големите сандъци пък се оказа, че са поставени по една внушителна дроидека. Тук също нямаше командни уреди. — Съжалявам, ваша светлост, но без необходимото оборудване не бих могъл да активирам нито едно от тези неща.

— Може би това ще ти помогне — предположи Мискара.

Той кимна и един от невъоръжените вагаари, които наблюдаваха процедурата, измъкна изпод дрехата си малко дигитално устройство. После пристъпи към Кардас и му го връчи.

Лека тръпка на облекчение изличи част от несигурността на Кардас. Наистина това беше произведено от Търговската федерация дистанционно устройство. По него имаше надписи и на неймодиански, и на основния език.

— Да, ваша светлост, това ще помогне — каза той, докато разглеждаше устройството. — Да се опитам ли да ги активирам сега?

— Да се опиташ?!

Кардас направи гримаса, поправяйки се:

— Искам да кажа, да ги активирам ли сега, ваша светлост?

— Да.

Кардас си пое дъх и натисна превключвателя.

Резултатът бе възможно най-доброто, на което се надяваше. В съвършен унисон четирите бойни дроида се разгънаха наполовина, излязоха от сандъците си, изправиха се в цял ръст, пресегнаха се през рамо и измъкнаха бластерите си. Дроидеките ги последваха с още по-внушителни движения, като се претърколиха напред и се разгънаха в перфектната си бойна позиция на три разкривени крака. Около една от тях, сякаш за да се придобие пълна представа за обхвата на способностите й, се появи сферичната мараня на защитното поле.

И в този миг Кардас осъзна, че цели дванайсет бластера са насочени право към платформата, на която бе седнал Мискара.

Бавно и изключително внимателно той се обърна към домакина. Мискара обаче не се бе скрил зад придворните си, а и нито един от стражите наоколо не бе измъкнал оръжието си в готовност да изпепели Кардас намясто.

— Впечатляващо — спокойно произнесе Мискара. — Кой ги командва?

Кардас се вгледа в дистанционното, което държеше в ръцете си. Някъде в него трябваше да има вграден модификатор за шаблонно разпознаване.

— В момента ги командва този, който държи дистанционното, ваша светлост. Но мисля, че може да се препрограмират така, че да изпълняват команди на някоя конкретна личност.

— Заповядай им да изпълняват моите команди.

— Слушам, ваша светлост — каза Кардас и припряно започна да се рови в менюто на дистанционното управление. Изглеждаше доста просто. — Ъъ… Ще се наложи да слезете тук долу, за да могат дроидите да ви видят отблизо.

Без да каже и дума, Мискара се изправи и бавно слезе по стълбите, давайки знак на двамата си съветници да останат на мястото си. После пристъпи към двете дроидеки и се спря.

— Направи го сега — нареди той.

Като усещаше как потта се стича под якичката му, Кардас въведе цялата процедура — или поне се надяваше да е така. Шестте дроида тихо се обърнаха към Мискара. След това за негово успокоение бойните дроиди едновременно вдигнаха оръжията си към тавана, а двете дроидеки на свой ред отместиха бластерите си встрани.

— Би трябвало да е готово, ваша светлост — каза той, но после му хрумна нещо, което бе забравил: — Обаче се съмнявам, че са програмирани да разпознават команди, дадени на езика минисят.

— Тогава ще ме научиш да произнасям съответните команди на техния език — каза водачът на вагаарите. — Първата заповед, която искам да знам, е „На мушка“. Втората е „Огън“.

— Слушам, ваша светлост — и Кардас бавно и внимателно продиктува двете заповеди на основния език. — Може би вашите хора ще могат да ви ги запишат някъде с фонетична транскрипция? — предложи той.

— Няма нужда — каза Мискара. След това вдигна един пръст и посочи към Кардас: — На мушка!

Кардас подскочи от това, понеже всичките шест дроида едновременно се завъртяха и насочиха бластерите си към него.

— Ваша светлост? — умоляващо измънка той.

— А сега — каза Мискара с копринено гладък глас — ти ще произнесеш другата дума.

Кардас преглътна с усилие. Само ако беше объркал нещо при препрограмирането…

— Огън! — произнесе той.

Но не се случи нищо.

— Отлично — каза Мискара одобрително. — Значи наистина си достатъчно мъдър, че да не се опитваш да ме предадеш — с тези думи той вдигна едната си ръка: — Доведете ми тук трима джеронци.

— Слушам, ваша светлост — извика един от матросите и излезе от залата.

— Вашият командир Миттраунуруодо разполага ли с още от тези машини? — поинтересува се Мискара, обръщайки се отново към Кардас.

— Най-малко няколкостотин. А е твърде вероятно да са и няколко хиляди — в този момент едно движение покрай вратата привлече погледа му и той се обърна, за да види как три ниски същества от непозната раса бяха въведени в залата. — Тези кои са?

— Роби — небрежно каза Мискара. — Жалкият им нищожен свят в момента се върти тук долу, под краката ни. Машини, на мушка!

Кардас изтръпна, когато всичките дроиди се извъртяха към трите същества.

— Почакайте!

— Възразяваш ли? — запита Мискара.

Кардас за миг притвори очи. „Ще направя всичко, което е по силите ми…“ — думите отекнаха в съзнанието му.

— Просто се притеснявах за безопасността на вашите бойци — каза той.

— Нека тогава да проверим колко добре могат да се прицелват тези машини — каза той. — Машини, огън!

Залпът от оръжията на дроидите отхвърли тримата джеронци назад, убивайки ги още преди телата им да се строполят на пода. В мига, преди да паднат долу, огънят от дроидеките почти буквално ги разкъса на парчета.

— Отлично! — каза Мискара във възцарилата се тишина. Всички наоколо се бяха изцъклили. Очевидно не поради смъртта на робите, а от впечатляващата огнева мощ на дроидите. — Чисите къде пазят останалите такива машини?

— Командир Миттраунуруодо заповяда да ги складират в базата му — механично произнесе Кардас, опитвайки се безуспешно да откъсне очи от разкъсаните трупове.

— Тогава ние ще го облекчим от този товар — реши Мискара и направи някакъв жест към единия си съветник. — Заповядайте незабавно да се приготви щурмови отряд.

— Тъй вярно, ваша светлост — и съветникът бързо слезе от подиума и напусна залата.

— А докато чакаме — каза Мискара, обръщайки се отново към Кардас, — ти ще ми кажеш и останалите думи, с които ще мога да контролирам моите огневи машини.

Кардас преглътна с трудност. „Всичко, което е по силите ми…“

— Както желаете, ваша светлост.

През илюминаторните прозорци на мостика на „Брулещ ястреб“ се виждаше как величественото кълбовидно съзвездие ярко се открояваше на фона на мъждукащите по небето звезди. Освен това обаче тук не се забелязваше абсолютно нищо друго.

Дориана погледна хронометъра си крадешком. „Изходящ полет“ закъсняваше. Очевидно обаче не беше достатъчно крадешком.

— Търпение, командире — спокойно му каза Миттраунуруодо от капитанския си стол. — Ще дойдат.

— Закъсняват — каза вицелорд Кав, мръщейки се зад гърба на Миттраунуруодо. — И то с повече от два часа.

— Два часа са нищо на фона на триседмично пътуване — основателно посочи командирът.

— Не и за капитан Пакмиллу — натърти Кав. — Монкалмарианците са известни навсякъде със своята прецизност.

— Ще дойдат — повтори Миттраунуруодо, обръщайки се наполовина към неймодианеца. — По-важният въпрос обаче е дали тази система действително е на точната права линия между последната им спирка в пределите на Републиката ви и мястото, където вие възнамерявахте да ги пресечете.

— Как смеете…? — започна Кав.

— Векторът е изчислен правилно — намеси се Дориана с предупредителен поглед към вицелорда. — Но нашият въпрос, от друга страна, е защо смятате, че те планират да спрат тъкмо тук.

— Ще спрат — увери го Миттраунуруодо. — Готови ли са дроидите изтребители?

— Напълно — увери го на свой ред Кав и Дориана долови нетърпеливата отмъстителност в гласа му.

Изтребителите наистина бяха готови, и то с вторичното командно ниво, което главният програмист на вицелорда бе задал върху нисколетящата атакуваща схема на Миттраунуруодо.

Командирът наведе глава към неймодианеца.

— Тогава ни остава само да чакаме — и той отново се загледа през илюминаторните прозорци…

И в този миг внезапно с проблясък на лъжливо движение огромната осанка на „Изходящ полет“ се появи от нищото на не повече от пет километра пред тях.

— Нарича се гравитационен проектор — обясни Миттраунуруодо. — Симулира присъствие на значителна планетарна маса и по този начин извежда от хиперпространството всеки кораб, чийто свръхсветлинен вектор преминава през неговата сянка.

— Наистина ли — възкликна Дориана, опитвайки се да запази хладнокръвие.

Доколкото знаеше, абсолютно никой в пределите на Републиката не бе успявал досега да приложи точно тази част от хиперпространствената теория на практика. Фактът, че чисите бяха решили този проблем, изпращаше неприятни мисли, които неумолимо рикошираха в съзнанието му.

Както се очакваше, Кав въобще не изглеждаше заинтригуван от подобни дългосрочни съображения.

— Значи са ни паднали в ръцете! — възкликна той, преливайки от въодушевление. — До всички сили, атака!

— Стойте — каза Миттраунуруодо. Гласът му все още беше спокоен, но в него се долавяше нова остра нотка. — Аз давам заповедите на този кораб, вицелорд Кав.

— Това е нашата мисия, командир Миттраунуруодо — възрази Кав неспокойно. — И както вече говорихме по-рано, в момента губим скъпоценния елемент на изненадата — с тези думи той зарови в одеянията си и измъкна един предавател. — Вие и вашите кораби може да правите каквото си искате. Но аз и моите изтребители ще нападаме.

— Не! — рязко каза Дориана, пресягайки се към активатора.

Ако Кав осуетеше плановете на Миттраунуруодо, каквито и да бяха те, „Изходящ полет“ със сигурност щеше да им се изплъзне между пръстите. Но Дориана закъсня. Усуквайки тяло, за да предпази предавателя от ръцете му, Кав триумфално натисна активиращия бутон. Дориана изруга злобно и веднага вдигна поглед към астероида, на който чакаха многобройните дроиди изтребители.

Но там не се случи нищо.

Кав отново натисна активатора. И отново не последва нищо.

— Боя се, че това няма да проработи, вицелорд Кав — спокойно се обади Миттраунуруодо. — Позволих си волността да отстраня вторичната командна схема, която вашите програмисти бяха инсталирали в системите на дроидите изтребители.

Безкрайно бавно Кав свали ръката си с предавателя, казвайки тихо:

— Вие сте рядко коварен, командир Миттраунуруодо. Някой ден тази ваша коварност ще се обърне срещу самия вас.

— Възможно е. А междувременно бих искал да ви се отблагодаря за това, че демонстрирахте пред мен как се работи с вашето вторично програмиране. Днес това най-вероятно ще се окаже доста полезно.

— А сега какво следва? — предпазливо се поинтересува Дориана.

— Сега ще си поговорим с тях — каза Миттраунуруодо, натискайки един бутон на таблото си. — Свързочник, разкрийте ни канал за връзка.

Докато Лорана пристигне на мостика на крайцер К–1, той се бе превърнал в истински кошер от тиха суматоха. Изправен в горда осанка, Кбаот бе застанал до командния стол на капитан Пакмиллу. Присвил очи, той се взираше напрегнато в нещо през илюминаторните прозорци. Самият Пакмиллу бе застанал до една от инженерните станции. Ципестите му длани се свиваха и се отпускаха неспокойно, докато той се опитваше да извлече някаква информация от мониторите.

През прозрачната стомана се виждаше страховита гледка. Пръснати в далечината подобно на предвкусващо плячката си стадо диви зверове, ги очакваха над десетина малки кораба. Бяха наредени във формация, каквато Лорана не бе виждала никога досега.

— Сензорите сочат, че се намираме в гравитацията на някаква огромна планетарна сянка — стегнато обясняваше инженерният офицер на Пакмиллу, когато тя ги приближи. — Но и сам можете да се уверите, че подобно нещо не е възможно.

— Тук е командир Миттраунуруодо от чиската завоевателно-отбранителна флота — бумтеше нечий глас с начетена интонация през високоговорителите. — Моля, отговорете.

— Кой е това? — поинтересува се Лорана.

— Командирът на онези сили ето там — изръмжа капитан Пакмиллу, без да откъсва поглед от мониторите. — Повтаря един и същ призив през последния половин час.

— И вие не сте му отговорили досега?

Мустачетата над устните на Пакмиллу застинаха за миг.

— Учителят Кбаот ни забрани — избоботи той. — Настоява, преди да дадем какъвто и да е отговор, да разберем какво се е случило с хипердвигателите ни.

— Може би този командир ще може да ни каже какво се е случило — предположи Лорана.

— Естествено, че би могъл — раздразнено каза Пакмиллу. — Обаче не мога да убедя Кбаот да помисли върху тази гледна точка.

Лорана се смръщи:

— Нека аз да поговоря с него.

Кбаот все още се взираше в чуждите кораби, когато Лорана се приближи до него.

— И така, джедай Джинзлър — поздрави я той, — днес се натъкваме на нашето първо предизвикателство.

— Защо се налага да го приемаме за предизвикателство? Може би само искат да разговарят с нас.

— Не — каза Кбаот и в гласа му прозвуча мрачна нотка. — Усещам някаква дълбока злост в съзнанията им. Злост, която е насочена към моите кораби и моите хора.

— Това са чужди съзнания — припомни му Лорана, усещайки как пулсът й започва да се учестява. Вече бе виждала Кбаот в това упорито настроение и по-рано. — Вероятно просто тълкувате погрешно мотивите им.

— Не — повтори той. — Намислили са да ни нанесат вреда и аз възнамерявам да се подготвя възможно най-добре за посрещането на действията им. Едва тогава ще говоря с тях.

— Мостик, тук е Манинг — обади се глас от говорителите на командния стол. — Привели сме в пълна готовност оръжейните системи на крайцер К–4.

— Прието — каза Кбаот и кимна на Лорана с лека усмивка. — Крайцер К–4 беше последният. Сега вече сме готови да разговаряме.

Той се пресегна авторитетно през командния стол на капитан Пакмиллу, натисна комуникационния бутон и внушително обяви:

— Чужда флота, тук е учител джедай Хоръс Кбаот, командващ проекта „Изходящ полет“ на Галактическата република.

Лорана хвърли поглед към Пакмиллу, възмущавайки се вътрешно за безцеремонния начин, по който Кбаот си бе присвоил правото да е командващ. В изражението и стойката на монкалмарианеца обаче не се четеше огорчение, а само тихо безсилие. Явно се бе примирил с неизбежното.

— Учителю Кбаот, тук е командир Миттраунуруодо — незабавно отговори образованият глас.

— Покажете ми лицето си, за да го видя — заповяда Кбаот.

Последва кратка пауза. След това екранът на предавателя премига за кратко и после показа едно почти човешко лице със синя кожа, черно-сини коси и яркочервени очи. Беше облечен в черна туника със сребърни ленти на якичката.

— Съществуват няколко въпроса от голяма важност, които се налага да обсъдим с вас незабавно — каза Миттраунуруодо. — Бихте ли желали да се срещнете с мен на моя кораб, или предпочитате аз да се прехвърля на вашия?

Кбаот изсумтя леко:

— Няма да обсъждам с вас нищичко, докато не се отстраните от пътя ми.

— А аз ще продължа да ви задържам тук, докато не поговорим — отговори Миттраунуруодо със също толкова категоричен тон. — Да не би джедаите да се страхуват да говорят?

Кбаот се усмихна тънко:

— Джедаите не се страхуват от нищо, командире. Добре, щом настоявате, елате при мен. За напътствие на совалката ви ще бъде осветен един хангар на корпуса.

Миттраунуруодо леко се поклони.

— Значи след малко ще се видим — той направи някакъв жест настрани и образът изчезна.

— Мислите да го пуснете при нас на борда? — опули се Пакмиллу.

— Естествено — каза Кбаот и в окото му проблесна своенравно пламъче. — Или не ви прави особено впечатление, че един изникнал от нищото представител на Неопознатите райони се обърна към нас на основния език?

Лорана затаи дъх. За свое собствено раздразнение дори не бе забелязала необичайния факт.

— Не, тук има нещо по-дълбоко — продължи Кбаот. — Нека да открием какво.

— Добре, щом настоявате, елате при мен — прозвучаха думите на Кбаот от говорителите на помещението за мониторинг на реакторите на К–4. — За напътствие на совалката ви ще бъде осветен един хангар на корпуса.

Последва прекъсване на връзката.

— Крайцер К–4? — прозвуча след това нечий друг глас, някакво развитие?

С усилие на волята Улиър върна мислите си върху работата си.

— Все още нямаме нищо тук, мостик — докладва той, за пореден път прокарвайки поглед през екраните си. — В хипердвигателите си имаме предостатъчно мощност. Но когато я изпратя там, тя не върши никаква работа.

— Напълно вярно е, мостик — обади се и гласът на Дилиан Пресор от залата за мониторинг на хипердвигателите. Беше само на няколко десетки метри от Улиър. — Уредите продължават да твърдят, че се намираме в някакво гравитационно поле.

— Навсякъде е същото — изръмжа гласът на офицера от мостика. — Добре тогава. Не спирайте да провеждате диагностични тестове. След малко пак ще ви потърсим.

Последва кратък сигнал и връзката прекъсна.

— Това е лудост — промърмори Пресор.

— Може би по-голяма лудост, отколкото дори си представяш — каза Улиър, а умът му продължаваше да препуска. Може би най-после бе дошъл техният шанс. — Или не ти направи впечатление, че онзи командир Миттру-не-знам-си-кой владее основния език?

Последва кратка пауза.

— Искаш да кажеш, че това е някой от Републиката?!

— Ами със сигурност не е от Неопознатите райони — каза Улиър. — Трябва да намерим начин да поговорим с него.

— Кой, ние?

— Именно — бързо изстреля Улиър. — Ти, аз, целият комитет… Ако този тип е представител на Републиката, може би ще разполага с достатъчно авторитет да пропъди от тук Кбаот и останалите джедаи.

— Проблемът не е в останалите джедаи — укори го Пресор. — Все едно, какво би могъл да търси чак тук някой перко от Републиката? По-вероятно е това да са някакви пирати, които са научили за „Изходящ полет“ и са решили да си наберат малко лесни плодове.

През съзнанието на Улиър мина споменът за огневите резултати от тестовете с джедайското сливане на съзнанията, които бе провел Кбаот преди няколко дни.

— О, повярвай ми, Пресор, това съвсем няма да са „лесни плодове“ — каза той мрачно. — Но които и да са, нямаме друга възможност, освен да се опитаме.

— Хубаво — рече Пресор, — ама как? Ние тук сме на вахта.

— Вахта за какво? — възрази Улиър. — За един реактор, който си работи перфектно, и един хипердвигател, който не работи въобще?

— Да, но…

— Няма „но“ — сряза го Улиър. — Хайде, това може да се окаже и единствената ни възможност да възстановим на „Изходящ полет“ нещата така, както трябваше да бъдат.

Отново последва кратка пауза.

— Еми добре. Вътре съм — каза накрая Пресор. — Но ако тоя Миттру-някой-си-там вече е тръгнал насам, тогава не разполагаме с много време. Не и ако държим да съберем всички и успеем да се доберем чак до К–1.

— Ти гледай да ги събереш — каза Улиър. — А аз ще се погрижа да го задържа, докато дойдете дотам.

— Как?

— Не знам — каза Улиър. — Просто събери останалите, става ли? И не забравяй да доведеш и децата. Когато търсиш съчувствие, присъствието на деца е безценно.

— Ясно.

Улиър изключи предавателя и цял един дълъг момент остана загледан в екраните. Опитваше се да мисли. До крайцер К–1 имаше много път, а ако действително познаваше Кбаот добре, разговорът му с него щеше да е кратък и неприятен. Дори и да се забързаше и да се затичаше, най-вероятно все пак щеше да се размине с този Миттра-нещо-си.

Наблизо обаче трябваше да има паркиран един от оперативните спидери на К–4.

Деветдесет секунди по-късно той вече се носеше по коридора, а въздухът от бързата скорост развяваше косата му и го щипеше по очите. За щастие, „Изходящ полет“ бе в пълна бойна готовност и затова всички останали наоколо вече бяха заели местата си пред конзолите или се бяха прибрали в каютите, оставяйки коридорите съвсем пусти. Когато стигна до предния пилон, Улиър повика турболифта, но вместо да остави спидера в коридора, както трябваше по правилник, го напъха в кабината. Нека Кбаот да недоволства от него впоследствие; нека дори да го вкара в изолатора за няколко дни, ако толкова държи.

Но сега, каквото и да му костваше, Улиър беше решен да се срещне с Миттру-какъвто-беше-там, преди да си тръгне от „Изходящ полет“.

Наложи се Кардас да почака цели три часа, докато накрая Мискара не го повика отново в тронната зала.

— Всичко е подготвено — уведоми го водачът на вагаарите. — Излитаме от тук незабавно, за да нанесем нашия отмъстителен удар по Миттраунуруодо и по народа на чисите.

— Да, ваша светлост — сведе глава Кардас, опитвайки се да не поглежда към няколкото нови джеронски трупа, пръснати на различни места из тронната зала. Очевидно Мискара бе използвал това време, за да си поиграе още малко с новите си играчки. — Още веднъж бих искал да ви помоля да не забравяте, че моите спътници и корабът ни се намират на онази база. Затова умолявам бойците ви да бъдат внимателни.

— Не съм забравил — обеща Мискара. — Освен това ще направя нещо повече. Реших да ти предоставя възможно най-добрия изглед от първите редове на предстоящото сражение.

Кардас усети студена вълна да преминава през тялото му.

— Искате да кажете, че ще бъда на мостика ли, ваша светлост?

— В никакъв случай — спокойно каза Мискара. — Каня те да се настаниш в най-предната външна топка на носа на флагманския ми кораб.

Кардас се огледа и видя как двама въоръжени вагаари се приближават към него.

— Но не разбирам! — бързо каза той. — Та нали ви предложих възможност за отмъщение и допълнителни придобивки!

— Или пък възможност да попадна в капан — каза Мискара, като гласът му внезапно стана леден. — Да не ме смяташ за глупак, корелианецо? Да не мислиш, че съм толкова високомерен и безразсъден, че просто така да хвърля целия си ударен отряд в някаква непозната малка и недобре защитена чиска база в жаждата си за отмъщение? — той изсумтя с продължително свистене на няколко тона. — Не, корелианецо, не възнамерявам да изпратя някоя малка ударна група, която да бъде разбита на пух и прах. Вместо това върху онази база ще се изсипе мощта на цялата ми флота… И тогава ще видим колко остри са зъбките на вашия чиски капан.

— Няма никакъв чиски капан — опита се да се защити Кардас. — Заклевам се!

— Ами тогава пък съвсем няма повод да се притесняваш. Ако успеем да сразим врага толкова бързо, колкото ни обещаваш, тогава ти и спътниците ти ще бъдете освободени. В противен случай… — той сви рамене… — ти ще бъдеш първият загинал.

Като каза това, Мискара изправи рамене и повдигна глава още по-нагоре.

— Имаш ли още нещо за казване, преди да те отведат? Може би някоя изповед или самопризнание?

— Не, ваша светлост — каза Кардас. — Единствената ми надежда сега е, че вагаарите ще се докажат като също толкова умели бойци и срещу чисите, колкото са го показвали срещу много други свои съперници.

— Можете да поразпитате джеронците за способностите ни — мрачно каза Мискара. — След малко ще имате възможност за това. Отведете го — и той махна с ръка.

Пет минути по-късно Кардас бе изтласкан през тесен люк в една безтегловна пластмасова сфера, може би два пъти по-голяма от ковчег. От едната страна на корпуса до главата му имаше отвор за проветряване и филтриране на въздуха, а в другия бе оставена мрежеста торба с няколко бутилки вода и хранителни запаси от чиската совалка. Имаше и някакъв уред с неясно предназначение във формата на диамант.

Когато металният люк зад гърба му се затвори и запечата, Кардас разбра, че заровете на съдбата му са вече хвърлени. От този момент нататък, каквото и да се случеше, щеше да е под контрола на други. Можеше само да се надява, че Мискара му е казал истината за размера на флотата, която смяташе да хвърли към Миттраунуруодо.