Изходящ полет

2.

Победителите не бързаха да си тръгват от полесражението. Сякаш изпитваха удоволствие да ръчкат и да ровят из останките на хътянския кораб. Доколкото Кардас можеше да установи от блещуканията при маневрите им, май бяха само трите кораба, участвали в битката, плюс по-малкият съд, който бяха оставили на пост край бакборда им.

Подобно на йонните оръдия конърските мрежи бяха предназначени да обезвреждат и да обездвижват врага, но не и да го унищожават. Преди техният пазач да направи каквото и да е движение, Кенто и Марис бяха успели да задействат повечето системи.

— Кенто, той сменя позицията си — извика Кардас в предавателя, докато следеше как сивият кораб се изместваше спокойно покрай илюминаторните прозорци и се установяваше в нова позиция. Сега неговата кърма бе застанала непосредствено пред и над носа на „Ловеца на сделки“. — Изглежда, прави маневра, за да ни подскаже да го последваме.

— Тръгваме тогава — отговори Кенто. — Запали двигателя до четвърт мощност.

Сивият кораб бавно потегляше напред, когато двамата с Марис се върнаха на мостика.

— Готови сме — промърмори Кенто и като се отпусна в креслото си, бавно задвижи кораба напред. — Някакво предположение накъде отиваме?

— Другите още се занимават с останките на хътянския кораб — вметна Кардас и внимателно мина зад Марис, за да се върне на командния си център. — Май че и нас ни водят натам…

— М-да, така изглежда — съгласи се Кенто и даде още малко тласък на двигателя. — Засега поне не са почнали да ни обстрелват. Което обикновено е добър знак.

С пристигането си забелязаха, че над остатъците от кораба на Прога действително кръжат три кораба. Два от тях бяха също с размерите на изтребители — точни копия на техния неголям придружител, докато третият бе доста по-внушителен.

— Този обаче не е много по-голям от обикновените републикански крайцери — отбеляза Кардас. — Даже си е доста мъничък предвид на онова, което направи току-що.

— Май ни отварят хангар — каза Марис.

Кардас измери на око разкриващия се пред тях отвор.

— Тук няма твърде много място.

— Носът ни ще може да влезе — успокои го Кенто. — А после сигурно ще използваме онзи транспортен ръкав отпред да излезем.

— Мислиш да се прекачваме на техния кораб? — запита Марис с леко треперене в гласа.

— Освен ако самите те не планират да дойдат при нас по ръкава — й отговори Кенто. — Тези решения обикновено се вземат от оня, който държи оръжието — каза и вдигна пръст предупредително. — Но целият номер е ние да държим ситуацията под контрол, докато си мислят, че те издават заповедите.

С тези думи се обърна към Кардас и го изгледа косо.

— Това означава, че аз ще бъда преговарящият. Освен ако не ти зададат някакъв пряк въпрос — тогава ще им отговаряш точно и по същество, без да издаваш прекалено много информация. Ясно ли е?

Кардас преглътна:

— Ясно.

Придружителят им действително ги заведе до хангарите на големия кораб. Две минути по-късно Кенто вече бе успял да втъкне носа на „Ловеца на сделки“ в пръстеновидния отвор на дока. Докато той привеждаше системите в режим на готовност, откъм хангара започна да се разгъва транспортният ръкав. Един по един тримата слязоха на долното ниво. Когато стигнаха до изходния шлюз, там вече светеха индикатори, че ръкавът се е скачил и налягането е изравнено.

— Готови сме — измърмори Кенто и като се изправи в цял ръст, въведе данните за отключване. — И не забравяйте, че сте оставили говоренето на мен.

Когато люкът се плъзна, от другата страна ги очакваха две фигури от екипажа на чуждия кораб. Бяха хуманоиди със синя кожа, светещи червени очи и тъмносиня коса, облечени в идентични черни униформи със зелени знаци на раменете. И двамата носеха на кръста си малко, но неприятно на вид ръчно оръжие.

— Здравейте! — се обърна към тях Кенто и пристъпи в ръкава. — Аз съм Дубрак Кенто, капитан на „Ловеца на сделки“.

Непознатите не отговориха нищо, а само се отместиха настрана и посочиха към другия край на ръкава.

— Нататък ли? — запита Кенто, като също посочи напред с едната ръка, а с другата подхвана дланта на Марис. — Хубаво.

Двамата с Марис се запътиха надолу по ръкава и ластичният материал на съоръжението се залюля под стъпките им като подвижен мост. Кардас ги последва, като се опита с ъгълчето на окото си да разгледа хуманоидите, минавайки между тях. С изключение на необичайния цвят на кожата и тези излъчващи светлина очи, забележително много наподобяваха човешки същества. Дали не бяха някаква далечна издънка от човешка експедиция извън познатата галактика? Или пък съвършено различна раса, а приликата се дължеше на чиста случайност?

От вътрешната страна на техния шлюз ги очакваха още двама униформени, облечени и въоръжени по същия начин както първата двойка, с изключение на пагоните, които бяха жълти и сини, а не зелени. Те се завъртяха с военна прецизност и поведоха тримата посетители по дълъг и леко извит коридор от някаква бяла, сякаш перлена материя от приглушен гланц. Когато тръгнаха надолу по коридора, Кардас леко допря стената с пръсти, опитвайки се да определи дали е метал, керамика или някаква сплав между двете.

Едва бяха изминали и пет метра, когато водачите им внезапно спряха пред една отворена врата и застанаха мирно от двете й страни.

— Оттук ли? — запита Кенто. — Добре.

Той изправи рамене в стойка, която Кардас многократно го бе виждал да заема преди важни преговори. След това, като държеше Марис за дланта, престъпи прага. Кардас хвърли последен поглед към стените на коридора и ги последва вътре.

Каютата беше малка и просто обзаведена. Единствените мебели бяха маса и пет-шест стола. Конферентна зала, предположи неуверено Кардас, или може би столова за служители от екипажа. В далечния край на масата беше седнало още едно от синьокожите същества. Светещите му очи бяха вперени в посетителите. Носеше същата униформа, но с доста голям знак в тъмночервен цвят на рамото. Освен това на якичката му имаше чифт сложно изработени сребърни нашивки. Дали не бе някакъв офицер?

— Здравейте — отново каза Кенто с приветлив тон, като се спря пред масата. — Аз съм Дубрак Кенто, капитан на „Ловеца на сделки“. Предполагам, че не говорите основния език?

Непознатият не отвърна нищо, но на Кардас му се стори, че помръдна леко едната вежда.

— Може би трябва да опитаме на някой от търговските езици на Външния ръб? — предложи Кардас.

— Благодаря за блестящото хрумване! — каза Кенто с нотка на сарказъм. — Поздравления за вас, благородни господине! — продължи той, като превключи на сай бисти. — Ние сме пътници и търговци от един далечен свят и нямаме никакви лоши намерения към вас или към вашия свят.

Отново не последва отговор.

— Можеш да пробваш на таарджа — предложи Марис.

— Не говоря таарджа много добре — отвърна Кенто, все още на сай бисти. — Ами вие? — добави той, обръщайки се към двамата стражи, които ги бяха придружили до каютата. — Някой от вас двама ви разбира ли сай бисти? Ами тааржда? А мийс колф?

— На сай бисти е добре — изведнъж се обади със спокоен глас непознатият зад масата.

Кенто бързо се извърна, като премигваше изненадано.

— Да не би току-що да казахте…?

— Казах, че на сай бисти е добре — повтори непознатият офицер. — Моля, седнете.

— Ъ-ъ… благодаря — Кенто придърпа по един стол за себе си и за Марис. После кимна и на Кардас да направи същото. Гърбовете на столовете имаха странна за човешкия гръбнак форма, но когато зае мястото си, Кардас откри, че съвсем не бяха толкова неудобни.

— Тук е командир Миттраунуруодо от Чиското господство — продължи офицерът. — А това е „Брулещ ястреб“, команден кораб на втори граничен пост от завоевателно-отбранителната флота.

„Завоевателна флота“!? Кардас усети тръпки по гърба си. Дали наименованието означаваше, че въпросното Чиско господство е в процес на завладяване на нови територии?

Искрено се надяваше да не е така. Последното, от което се нуждаеше сега Републиката, бе някаква нова заплаха извън границите й. Върховният канцлер Палпатин правеше всичко възможно, ала старанията му не стигаха, за да се пребори със съпротивата срещу промените в старите търговски взаимоотношения и дълбоката корупция в правителството на Корускант. Независимо от опитите на канцлера да помогне на справедливостта да възтържествува, до ден днешен — цели пет години след малкия си пъклен заговор на Набу — Търговската федерация все още си оставаше ненаказана за проявената там безочлива агресия. Навсякъде из галактиката къкреше чувство на обезвереност и неудовлетворение. Всяка втора седмица се появяваха слухове за някакви нови реформи и сепаратистки движения.

На Кенто всичко това му допадаше, разбира се. Правителствените бюрокрации със своите десетки такси, служебни налози и откровени забрани бяха идеална среда за появата на дребни контрабандни операции, като настоящата. А Кардас трябваше да признае, че само през неговия престой на „Ловеца на сделки“ проведената дейност вече успяваше да им изкара съвсем нелош доход.

Кенто обаче не можеше да прозре, че ако ограничената правителствена нестабилност би могла да бъде доста полезна, с нарастването на общото усещане за неустойчивост щяха да изгубят не само обикновените граждани, но и контрабандистите.

А една повсеместна война безспорно би се оказала пагубна. За всички.

— А вие сте…? — запита Миттраунуруодо, обръщайки светещите си червени очи към Кардас.

Кардас отвори уста, но го прекъсна Кенто, който се намеси, преди Кардас да успее да пророни и звук.

— Аз съм Дубрак Кенто, командире. Капитан съм на…

— А вие сте…? — натърти Миттраунуруодо с едва забележимо засилено ударение върху местоимението, като очите му все още се впиваха в Кардас.

Кардас погледна косо към Кенто, който му кимна едва забележимо.

— Аз съм Джори Кардас, член на екипажа на търговски кораб „Ловецът на сделки“.

— А тези? — продължи Миттраунуруодо, като посочи останалите двама.

Кардас отново погледна към Кенто. Изражението на капитана вече беше доста кисело, но независимо от това той кимна още веднъж леко на подчинения си.

— Това е моят капитан Дубрак Кенто, а до него е… — започна Кардас, но после се поколеба. „Приятелка? Партньорка? Помощник-пилот?“ — Ъ-ъ, до него е заместник-командир Марис Фераси.

Миттраунуруодо кимна на всеки поотделно, после отново се обърна към Кардас:

— Какво търсите тук?

— Ние сме търговци от Корелия — една система в рамките на Галактическата република — отговори Кардас.

— „К’рел’я“ — повтори Миттраунуруодо, сякаш за да опита вкуса на думата в устата си. — Търговци, казвате? А не изследователи или разузнавачи?

— Не, съвсем не — увери го Кардас. — Просто отдаваме под наем място на кораба си, за да превозваме стоки между различни звездни системи.

— А другият съд? — запита Миттраунуруодо.

— Някакви пирати — намеси се Кенто, преди Кардас да успее да се обади. — Опитвахме се да избягаме от тях, но междувременно хипердвигателите ни се повредиха. Именно затова и се озовахме тук.

— Познавахте ли тези пирати? — продължи разпита си Миттраунуруодо.

— Откъде бихме могли… — започна Кенто.

— Да, имали сме проблеми с тях и по-рано — прекъсна го изненадващо Кардас. Имаше нещо особено в гласа на Миттраунуруодо, докато задаваше въпроса. — Смятаме, че бяха именно по петите ни.

— Сигурно защото носите някакъв ценен товар.

— А, нищо особено — отново се намеси Кенто, отправяйки предупредителен поглед към Кардас. — Пратка с животински кожи и екзотични луксозни одежди. Безкрайно сме ви благодарни, че ни се притекохте на помощ!

Кардас усети как гърлото му се стяга. По-голямата част от товара им действително се състоеше от луксозни облекла, но в украсената с филигран якичка на една от дрехите беше вплетен най-разнообразен асортимент от контрабандни огнени камъни. Ако Миттраунуруодо решеше да претърси пратката и случайно се натъкнеше на скъпоценния материал, тогава в близко бъдеще „Ловецът на сделки“ щеше да се сблъска с още един крайно недоволен хътянин — Дриксо.

— За нищо — отговори Миттраунуруодо. — Ще ми е любопитно да видя какво точно смятат вашите хора за луксозни одежди. Може би, преди да потеглите, ще ми позволите да разгледам вашия товар?

— С удоволствие — отвърна Кенто. — Означава ли това, че ни освобождавате?

— Скоро — увери го Миттраунуруодо. — Първо бих искал да разгледам кораба ви, за да установя дали наистина сте невинни пътници, за каквито се представихте.

— Разбира се, разбира се — тактично изрече Кенто. — Можем да ви предложим пълна обиколка веднага щом пожелаете.

— Благодаря — отговори Миттраунуруодо. — Но това може да почака, докато стигнем в моята база. Дотогава за вас са приготвени каюти за отмора. Вероятно бихте ми позволили да ви демонстрирам какво представлява чиското гостоприемство.

— Ще бъдем благодарни и за нас ще е чест, командире — каза Кенто, като наведе глава в лек поклон. — Просто бих искал да спомена обаче, че програмата ни е особено напрегната, а с настоящото непредвидено отклонение ще се забавим още повече. Затова ще ви бъдем признателни, ако ни отпратите по пътя ни възможно най-скоро.

— Разбира се — каза Миттраунуруодо. — Базата ми не е далеч.

— В тази система ли е? — учуди се Кенто. После вдигна ръка, преди още чисът да успее да му отговори. — Съжалявам, съжалявам. Това не е моя работа.

— Така е — съгласи се Миттраунуруодо. — Обаче няма да навреди, ако ви разкрия, че тя се намира в изцяло различна система.

— Аа — повдигна вежди Кенто. — Може ли тогава да запитам кога ще потеглим нататък?

— Вече потеглихме — отговори Миттраунуруодо кротко. — Преди около четири стандартни минути направихме скок в хиперпространството.

Кенто смръщи вежди:

— Наистина ли? Въобще не съм чул или усетил каквото и да е.

— Вероятно нашите хипердвигатели са по-усъвършенствани от вашите — каза Миттраунуруодо и се изправи. — А сега, ако ме последвате, ще ви изпратя до местата ви за отдих.

Той поведе групата още пет метра надолу по коридора до друга врата и леко докосна едно раирано табло на стената.

— Ще изпратя да ви повикат, когато съм готов да се срещнем отново — каза той, докато вратата се плъзгаше настрана.

— Ще очакваме с нетърпение следващата ни среща — каза Кенто и се поклони отсечено, като същевременно правеше път на Марис да премине през прага. — Благодаря ви, командире.

После двамата влязоха в новото помещение. След тях Кардас на свой ред сведе глава към командира и също премина прага.

Каютата беше напълно обзаведена. От едната страна имаше триетажна койка, а в другия край се намираха сгъваема масичка и няколко закрепени за стената седалки. Непосредствено до леглото три големи шкафа бяха вградени в стената, а отляво имаше врата, която очевидно водеше към неголям санитарен възел.

— Според вас какво ще ни прави той? — запита Марис, докато се оглеждаше.

— Ще ни пусне — увери я Кенто и надникна в санитарния възел. После се върна и поседна на най-долната койка, привеждайки се напред, за да не си удари главата в ръба. — Въпросът обаче е дали, като си тръгнем, ще вземем и огнените камъни с нас.

Кардас прочисти гърлото си.

— По-добре да не говорим за това — той огледа каютата многозначително.

— Спокойно — избоботи Кенто. — Те не разбират и думичка от основния език — после очите му се стесниха. — А пък докато сме на темата за говоренето, защо да му се не види, ти трябваше да му казваш, че познаваме Прога?

— Имаше нещо в очите и в гласа му в този момент — каза Кардас. — Нещо, което показваше, че той вече знае отговора и ще е по-добре да не ни хване в лъжа.

Кенто изгрухтя:

— Глупости говориш.

— А може би от екипажа на Прога има оцелели — предположи Марис.

— Няма начин — отсече Кенто. — Видяхте на какво прилича корабът му. Оглозган е като кокал.

— Не знам откъде — настоя Кардас, — но съм убеден, че знаеше.

— А и по принцип не е хубаво да лъжеш почтените хора — вметна Марис.

— Кой, тоя? Почтен? — надсмя й се Кенто. — Хич и не му вярвай. Всички военни са една и съща стока. А и тихите води са най-дълбоки.

— Аз пък познавам не един и двама почтени военни — каза Марис непреклонно. — И освен това винаги съм можела да усетя кой какъв е. Според мен на този Миттрау… на този командир може да му се вярва — с тези думи тя повдигна вежди. — А и не мисля, че ще е добра идея да се опитваме да се надлъгваме с него.

— Това е недобра идея единствено ако те пипнат — каза Кенто. — В тая Вселена, Марис, печели само онзи, който рискува. Иначе загиваш.

— Нямаш достатъчно вяра в хората, Кенто.

— Имам си предостатъчно вяра, малката — каза Кенто спокойно. — Просто съм успял да опозная природата на хората малко по-добре от теб. И на хората, и на всички останали.

— Според мен трябва да си свалим картите пред него — настоя Марис.

— Това е последното, което трябва да правиш. Не само сега, а и по принцип. Така даваш на противника всички козове — Кенто кимна към затворената врата. — А тоя тип, ако го оставим, ще продължи да ни задава въпроси, докато дишаме.

— Все пак обаче ми се струва, че няма да е съвсем зле, ако той ни задържи тук за известно време — намеси се Кардас. — Приятелите на Прога ще побеснеят, когато се разбере, че той няма да се върне…

Кенто поклати глава отрицателно:

— Никога няма да се сетят да ни го лепнат на нас.

— Да, ама…

— Виж, малкият, нека аз да се занимавам с разсъжденията, става ли? — сряза го Кенто. После вдигна крака на леглото и се изтегна назад, като постави ръце под главата си. — А сега всички да помълчат за малко. Искам да обмисля как да изиграем картите си.

Марис размени поглед с Кардас, сви рамене и се покатери на койката над Кенто. Излегна се, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в леглото над себе си.

Кардас прекоси каютата, разгъна масичката, свали един от окачените на стената столове и седна, опитвайки се да се намести повече или по-малко удобно. После опря лакът върху масата, отпусна глава на ръката си, затвори очи и се помъчи да изчисти съзнанието си от всякакви мисли.

Преди да се унесе напълно, от дрямката го изтръгна внезапен звънец. Той подскочи още веднъж, когато вратата на каютата се отвори и през нея се показа облечен в черна униформа чис.

— Командир Миттраунуруодо изпраща своите почитания — каза синьокожият матрос, като натъртваше всяка дума на сай бисти. — И ви кани да го удостоите с присъствието си на преден наблюдателен едно.

— Прекрасно — каза Кенто, отпусна крака на пода и се изправи.

Тонът и изражението му изразяваха престорената общителност, която Кардас многократно го беше виждал да си придава при предстоящи преговори.

— Не вие — уточни чисът и посочи към Кардас. — Само този.

Кенто се опули:

— Моля?

— Понастоящем за всички вас се приготвят освежителни напитки — обясни чисът. — Докато станат готови, само този ще дойде.

— Ама стойте малко — изръмжа недоволно Кенто. — Ние или ходим навсякъде заедно, или…

— Няма проблем — прекъсна го бързо Кардас. Чисът на прага не беше помръднал изобщо, но Кардас долови едва забележима промяна на сенките в коридора зад него, която показваше, че пред каютата има и други. — Ще се оправя, не се безпокой.

— Кардас…

— Няма проблем — натърти Кардас и тръгна към вратата на каютата.

Чисът отстъпи назад в коридора и той премина покрай него. Действително отвън стояха още чиси — по двама от всяка страна.

— Последвайте ме — каза пратеникът, докато вратата се затваряше.

Групата се запъти по коридора, като подмина три отбивки наляво и надясно и още няколко врати от двете страни. Две от тях бяха разтворени и Кардас не успя да се сдържи да не хвърли по един кратък поглед, докато минаваше. Ала вътре се виждаха единствено непозната апаратура и още няколко облечени в черно чиси. На преден наблюдателен той очакваше да види много екипаж и оборудване. За негова изненада обаче плъзгащата се врата разкри пред очите му една просто умалена версия на стандартна корабна обсерватория. В подножието на пространен и изпъкнал илюминаторен прозорец, който се издигаше от пода до тавана, беше поставена дълга извита кушетка. През илюминатора се виждаше впечатляващата гледка на сияйното хиперпространство, което прелиташе тихо край кораба. Светлините в залата бяха приглушени, от което гледката ставаше още по-поразителна.

— Добре дошъл, Джори Кардас!

Кардас се огледа. Миттраунуруодо беше седнал сам в далечния край на кушетката, като силуетът му се очертаваше на фона на звездното хиперпространство.

— Командире — поздрави го Кардас и погледна въпросително към придружителя си.

Той кимна и отстъпи назад, затваряйки вратата след себе си. С чувство на смущение Кардас пристъпи към близкия край на кушетката и неуверено закрачи към домакина си покрай изпъкналата прозрачна стомана на илюминаторите.

— Възхитително, нали! — отбеляза Миттраунуруодо, когато Кардас дойде до него. — Моля, седнете.

— Благодаря! — Кардас се настани на кушетката на около метър от синьокожия командир — Може ли да запитам защо ме повикахте?

— За да споделя с вас тази гледка, разбира се — каза Миттраунуруодо с равен глас. — Както и за да си отговорим на някои въпроси.

Кардас усети, че стомахът му се свива. Значи беше на разпит. Някъде дълбоко в себе си вече го очакваше, но все пак тайно се бе надявал, че идеалистичните предположения на Марис относно техния похитител можеше да се окажат верни.

— Наистина рядко красива гледка — отбеляза той, несигурен какво точно би трябвало да каже. — Малко съм озадачен да видя подобно помещение на борда на боен кораб.

— О, то всъщност е доста функционално — го увери Миттраунуруодо. — Пълното му име е „преден наблюдателен триангулационен пункт номер едно“. Тук по време на битка поставяме наблюдателни постове, които следят вражеските кораби и други потенциални заплахи и координират някои от оръжията ни с близък обсег на действие.

— Нямате ли сензори за тази работа?

— Естествено — каза Миттраунуруодо. — И обикновено я вършат прекрасно. Ала със сигурност сте запознат с различните начини, как електронните очи може да бъдат подведени или заслепени. Понякога очите на един чис са далеч по-благонадеждни.

— Вероятно — кимна Кардас, като се взираше в блестящите очи на домакина си. Тук, в сумрака, сякаш още повече имаха силата да внушават несигурност. — Но не е ли трудно да успявате достатъчно бързо да предадете информацията до артилеристите?

— Има си начини и за това — увери го Миттраунуруодо. — С какво точно се занимавате вие, Джори Кардас?

— Капитан Кенто вече ви отговори — Кардас усети как по челото му избиват капчици пот. — Ние сме просто търговци.

Миттраунуруодо поклати глава.

— Независимо от внушенията на вашия капитан аз за нещастие съм добре запознат с икономическите измерения на междузвездното пътуване. Корабът ви е прекалено малък, за да може да поеме стандартния товар, оправдаващ и най-елементарните оперативни разноски — да не говорим пък за някакво аварийно оборудване. Следователно стигам до заключението, че разчитате на страничен доход. От друга страна, не разполагате с нужните оръжия, за да сте пирати или мародери, а това значи, че сте контрабандисти.

Кардас се поколеба. Какво точно трябваше да каже в този случай?

— Вероятно няма смисъл да изказвам становището, че нашата икономика би могла да се различава от вашата? — опита се да печели време.

— Такова ли е вашето становище?

Кардас се подвоуми, но в очите на Миттраунуруодо отново се четеше същият знаещ поглед.

— Не — отстъпи той. — Ние наистина сме предимно търговци, както посочи капитан Кенто. Но от време на време си докарваме малко страничен доход и с контрабандна търговия.

— Разбирам — каза Миттраунуруодо. — Оценявам прямотата ви, Джори Кардас.

— Можете просто да ме наричате Кардас. В нашата култура първото име е запазено за употреба от приятелите.

— Не ме ли смятате за приятел?

— А вие смятате ли ме мен за приятел? — отвърна рязко Кардас.

Но още щом го изрече, искрено съжали. Едва ли тъкмо саркастичното отношение щеше да му помогне в подобно стълкновение.

Ала Миттраунуруодо дори не повдигна вежди.

— Не, все още не — изрече той със спокоен тон. — Може би някой ден. Вие ме заинтригувахте, Кардас. Ето ви тук — в плен на напълно непознати същества, на такова огромно разстояние от дома ви. А въпреки това, вместо да се обвивате в покривало от страх или гняв, проявявате признаци на любознателност.

Кардас се смръщи озадачено:

— На любознателност ли?

— От първия миг, когато стъпихте на кораба ми, вие изучавате служителите ми — започна Миттраунуруодо. — На лицето ви и в очите ви прочетох как наблюдавате, как разсъждавате и преценявате. После продължихте да ги наблюдавате, докато ви отвеждаха към каютата за отмора, а след това и докато ви водеха насам.

— Просто се оглеждах — увери го Кардас и сърцебиенето му се ускори. Дали тук третираха шпионите с повече или с по-малко неприязън от контрабандистите? Нямаше как да знае. — Но не съм влагал нищо особено.

— Успокойте се — прекъсна го Миттраунуруодо, а в гласа му се прокрадна по-весела нотка. — Не ви обвинявам в шпионаж. Самият аз също притежавам дарбата любознателност и затова съм се научил да я ценя у другите. Кажете ми, кой е получателят на скритите огнени камъни?

Кардас подскочи.

— Вие сте открили…? Искам да кажа… Ами в такъв случай защо ни питахте за тях?

— Както вече подчертах, аз ценя честността — каза Миттраунуруодо. — Та за кого е предназначена пратката?

— За една група хътяни, които обитават и контролират системата Комра — реши да изплюе камъчето Кардас. — Съперници на онези, които вие… На онези, които ни нападнаха — с тези думи той се подвоуми. — Но вие все пак сте знаели, че това не са просто някакви случайни пирати, нали? Че те гонеха именно нас?

— Ние внимателно следяхме вашата позиция и се подготвяхме да се намесим — отговори Миттраунуруодо. — Разбира се, разговорът беше напълно непонятен за нас, но въпреки това забелязах повторението на фонемите „дуб-рак“ и „кен-то“ в речта на хътянина. А когато впоследствие капитан Кенто се представи при запознанството ни, си припомних това наблюдение. Изводът бе съвсем очевиден.

Тръпки полазиха по гърба на Кардас. Разговор на напълно непознат език — и все пак Миттраунуруодо бе успял да запомни достатъчна част от него, за да може да извлече името на Кенто от бръщолевиците. Що за същества бяха тези чиси?

— В такъв случай нелегално ли е притежаването на тези огнени камъни?

— Не, но митническите такси са налудничаво високи — каза Кардас и се насили да насочи отново вниманието си върху разговора. — Затова често търговците прибягват до услугите на тайни контрабандни канали, за да избегнат плащането им — при тези думи Кардас се поколеба. — В действителност, като се има предвид от какви личности получихме тази партида, твърде е възможно и да са крадени. Но недейте да казвате на Марис за това.

— Така ли?

Кардас се намръщи на самия себе си. Ето, за пореден път си беше отворил устата, без да мисли. Ако Миттраунуруодо все пак не го погубеше, сигурно Кенто щеше да го стори.

— Ами тя, Марис, си пада малко идеалистка — обясни той с нежелание. — Вярва, че цялото това занимание с контрабандата е просто един своеобразен начин, по който можем безмълвно да протестираме срещу алчната и малоумна бюрокрация на Републиката.

— А капитан Кенто не е сметнал за необходимо да я информира?

— На капитан Кенто му харесва нейното присъствие. Съмнявам се, че тя би решила да остане с него, ако знаеше цялата истина.

— Претендира, че държи на нея, а в същото време я лъже?

— Не знам какво претендира той — каза Кардас. — А и сигурно бихте могли да предположите как идеалисти като Марис често сами лъжат себе си. Истината си лежи там, пред очите й, стига тя да пожелае да я види — Кардас отново се вгледа в искрящите червени очи на чиса и добави: — Макар че това ни най-малко не оправдава постъпките ни.

— Така е — съгласи се Миттраунуруодо. — Какви биха били последствията, в случай че не смогнете да доставите огнените камъни на получателя?

Кардас усети как гърлото му се стяга. Ето сега колко струвало достойнството на командир Миттраунуруодо. Сигурно огнените камъни си имат стойност и на това място.

— Ами ще ни убият — каза Кардас прямо. — Вероятно по някой особено забавен метод, като например да ни хвърлят за плячка на произволно съчетание от внушително големи животни.

— А ако партидата просто закъснее?

Кардас се смръщи, опитвайки се да прочете изражението на събеседника си в сумрака на потрепващото хиперпространство.

— Какво всъщност очаквате от мен, командир Миттраунуруодо?

— Нищо твърде тягостно. Просто бих искал за известно време да се възползвам от компанията ви.

— Защо?

— Отчасти за да науча за вашите хора — обясни Миттраунуруодо. — Но и отчасти за да можете да ме научите на вашия език.

Кардас премига поразен:

— На нашия език ли? Искате да кажете на основния език?

— Нали това е езикът, на който се говори във вашата Република?

— Да, обаче… — Кардас се подвоуми, като се чудеше дали съществува някакъв деликатен начин, по който би могъл да зададе следващия въпрос.

През това време Миттраунуруодо вероятно бе успял да прочете мислите му. Или поне очите и лицето му.

— Не планирам някакво нашествие, ако ви притеснява това — усмихна се той. — Чисите нямат обичая да навлизат в чужди територии. Ние не воюваме даже и с потенциалните си врагове, освен ако те не предприемат нападение първи.

— Е, със сигурност мога да ви кажа, че от наша страна не трябва да очаквате каквито и да е нападения — бързо изрече Кардас. — Ние вече си имаме предостатъчно вътрешни дрязги, за да тръгнем да се занимаваме с някой друг.

— Тогава няма от какво да се боим едни от други. А ученето на езика ще го припишем на прищевките на моята любознателност.

— Разбирам — произнесе Кардас внимателно.

Беше убеден, че на негово място Кенто щеше вече да се е гмурнал с главата напред в пазарлък за цената на услугата, натискайки и изстисквайки всяка капка печалба, която би могла да се добие от подобна сделка. Може би тъкмо затова Миттраунуруодо бе решил да се пазари с видимо неопитния Кардас.

Въпреки това нищо не му пречеше да опита:

— А каква би била нашата изгода от това?

— За вас лично може да има напълно равностойно удовлетворение на собственото ви любопитство — Миттраунуруодо повдигна вежди. — А вас действително ви гложди да научите малко повече за моите съграждани, нали?

— Така е, наистина — каза Кардас. — Но не бих могъл да кажа, че това предложение ще се стори особено привлекателно на капитан Кенто.

— Може би тогава бихме могли да добавим някоя и друга ценност към вашия товар — предложи Миттраунуруодо. — Което на свой ред би могло да уталожи гнева и на вашите клиенти.

— О, да, техният гняв определено ще има нужда да се уталожва — ухили се Кардас. — А малко допълнително плячка драстично ще наклони везните в това отношение.

— Тогава се договорихме — каза Миттраунуруодо и се изправи.

— Само още едно нещо — бързо каза Кардас и също скочи на крака. — С удоволствие ще ви науча на основния език, но и аз самият бих се радвал да получа някой и друг езиков урок. Вие бихте ли се съгласили на свой ред да ми преподавате езика на чисите? Или може би да възложите това на някого от вашите подчинени?

— Мога да ви науча да разбирате чеунх — каза Миттраунуруодо, а очите му се свиха до две червени цепки. — Вашият говорен апарат е сходен с нашия, макар че съществуват някои очевидни различия. Обаче ми се струва, че ще е още по-полезно да ви науча да говорите минисят. Това е търговски език, който се използва широко тук.

— Би било чудесно — каза Кардас. — Благодаря ви, командир Миттру… ъ-ъ… командире.

— Както казах, чеунхското произношение ще е трудно за вас — отбеляза Миттраунуруодо със сух глас. — Може би ще ви е по-лесно, ако вече се обръщате към мен с моето коренно име: Траун.

Кардас се смръщи.

— А това позволено ли е?

Миттраунуруодо — сега вече Траун — сви рамене.

— Въпрос на интерпретация — каза той. — Като цяло етикетът изисква във формална обстановка да се използва пълният вариант на името. Същото се отнася и при разговори с непознати или с обществено по-нисши събеседници.

— Е, май ние влизаме във всяка от трите категории?

— Да — потвърди Траун. — Но смятам, че подобни правила може да се нарушават тогава, когато има основателни и задоволителни причини. А в този случай е така.

— Това със сигурност ще улесни нещата — съгласи се Кардас и наведе глава в лек поклон. — Благодаря ви, командир Траун.

— Добре сте дошли — каза Траун. — А сега за вас и за спътниците ви са приготвени освежителни напитки. След това езиковите уроци могат да започнат.