Името на вятъра

Изобретяването от високо ниво като симпатични часовници и други механизми все още не ми бе позволено, но знаех, че е просто въпрос на време. За съжаление се оказа, че времето не беше нещо, с което разполагах.

> 52.

> Изгаряне

Това, че отново притежавах лютня, означаваше, че съм си възвърнал музиката, но бързо осъзнах, че за три години съм излязъл от форма. Работата ми в работилницата през последните няколко месеца беше направила ръцете ми по-груби и здрави, но не там, където трябва. Бяха ми нужни няколко обезсърчителни дни, преди да успея да се справя прилично със свиренето дори и в продължение само на час без прекъсване.

Можеше да напредвам и по-бързо, ако не бях толкова зает с всичките си останали учебни занимания. Имах по два часа всеки ден в Медика, през които непрекъснато трябваше да тичам нанякъде или да стоя прав, средно по два часа лекции и изчисления всеки ден в Математика и три часа занимания при Манет в Рибарника, където изучавах тънкостите на занаята.

И след това беше симпатията за напреднали с Елкса Дал. Извън заниманията той беше очарователен, любезен и дори леко забавен, когато е в настроение. Но когато преподаваше, се превръщаше в нещо средно между луд пророк и барабанчик на робска галера. Всеки ден в неговите часове изгарях още три часа от времето си и поне пет от енергията си.

В съчетание с платената ми работа в работилницата на Килвин, в крайна сметка едва ми оставаше време за храна, сън и учене, да не говорим пък за времето, което моята лютня заслужаваше.

Музиката е като горда и темпераментна любовница. Ако й отделиш времето и вниманието, което е необходимо, тя ще бъде твоя. Ако пък я пренебрегнеш — тогава ще дойде ден, когато ще я потърсиш и тя няма да ти отвърне. Затова започнах да спя по-малко, за да й отделям времето, от което се нуждаеше.

След като изкарах един цикъл, следвайки тоя график, се чувствах уморен. След три цикъла успявах да се държа на краката си, но само благодарение на вродения си инат и непреклонната си упоритост.

Някъде през петия цикъл започнах да показвам видими признаци на изтощение.

* * *

Точно по време на тоя пети цикъл се наслаждавах на споделен обяд с Уилем и Симон, което си беше рядкост. Те бяха взели обедите си от близката кръчма. Аз не можех да си позволя един драб за ябълка и пай с месо, затова бях отмъкнал малко ечемичен хляб и жилава наденица от столовата.

Седяхме на каменната пейка под стълба за наказания, където ме бяха били с камшик. Мястото ме изпълваше с ужас след спомена за наказанието, но се насилвах да прекарвам известно време там, за да докажа на себе си, че можех да го направя. След известно време, когато това спря да ме разстройва, седях там, защото погледите, които ми хвърляха останалите студенти, ме забавляваха. А този ден седях там, защото се чувствах удобно. Това вече беше моето място.

И тъй като прекарвахме доста време заедно, беше станало и мястото на Уилем и Симон. Дори и да смятаха избора ми за странен, никога не бяха споменавали за това.

— Не си се мяркал много напоследък — каза Уилем, докато дъвчеше пай с месо, — да не си бил болен?

— Да бе — саркастично се намеси Симон, — бил е болен цял месец.

Уилем го погледна ядосано, промърмори нещо и за момент ми напомни за Килвин.

Изражението му накара Симон да се засмее.

— Уил е по-учтив от мен. Обзалагам се, че прекарваш цялото си свободно време в ходене до Имре и обратно и ухажваш някой умопомрачително красив млад бард. — Той посочи калъфа на лютнята, оставен до мен.

— Изглежда така, сякаш е бил болен — критично ме изгледа Уилем. — Явно твоята жена не се е грижила добре за теб.

— Болен е от любов — рече Симон като човек, който ги разбира тези неща. — Не можеш да ядеш. Не можеш да спиш. Мислиш си за нея, когато би трябвало да опитваш да наизустиш задачите си.

Не знаех какво да отговоря.

— Виждаш ли? — рече Симон на Уил — Освен сърцето тя му е откраднала и езика. Всичките му думи са само за нея. Не му остава нищо, което да каже на нас.

— Не може да ни отдели и никакво време — съгласи се Уилем, докато паят му с месо бързо намаляваше.

Това, разбира се, беше вярно — бях пренебрегнал приятелите си дори повече, отколкото пренебрегвах самия себе си. Почувствах как лицето ми пламна от чувство за вина. Не можех да им кажа цялата истина — че трябваше да се възползвам доколкото мога от този семестър, защото беше много вероятно той се окаже последният за мен. Нямах абсолютно никакви средства.

Ако не можете да разберете защо не можех да се насиля да им призная това, тогава се съмнявам, че някога изобщо сте били наистина бедни. Съмнявам се, че имате представа какво неудобство може да изпитва човек от това, че има само две ризи и се налага сам да се подстригва колкото може, защото не може да си позволи да отиде на бръснар. Изгубих си копче и не можех да отделя дори и шим, за да си купя същото. Скъсах си панталоните на коляното и се наложи да го закърпя с конец с различен цвят. Не можех да си позволя да слагам сол в храната си, нито да си поръчвам нещо за пиене в редките случаи, когато вечер излезех с приятели.

Харчех парите, които печелех в работилницата на Килвин, за важни неща — мастило, сапун, струни за лютнята… Единственото друго нещо, което можех да си позволя, беше гордостта. Не можех да понеса мисълта двамата ми най-добри приятели да знаят в какво отчаяно положение се намирам.

Ако извадех изключително добър късмет, можеше да успея да събера двата таланта, с които да платя лихвата върху дълга си към Деви. Но щеше да е необходима директна божествена намеса, за да мога някак да събера достатъчно пари, за да платя и на нея, _и_ таксата за следващия семестър. Не знаех какво бих правил, ако ме изгонеха от Университета и след като изплатя дълга си към Деви. Вероятно щях да замина за Анилин, за да потърся Дена.

Погледнах двамата си приятели, без да знам какво да им кажа.

— Уил, Симон, съжалявам. Просто напоследък бях много зает.

Лицето на Симон стана малко по-сериозно и аз разбрах, че необяснимото ми отсъствие искрено го е наранило.

— Знаеш ли, и ние сме заети. Имам реторика и химия, _и_ уча сиару. — Той се обърна към Уил и се намръщи. — Да знаеш, че започвам да мразя вашия език, копеле такова.

— _Ту кралим_ — любезно отвърна младият кеалд.

Симон отново се обърна към мен и продължи със забележителна прямота:

— Просто искам да се виждаме по-често от веднъж на няколко дни, когато претичваш от Мейнс към Рибарника. Момичетата са прекрасни, признавам, но когато някое от тях ми отнеме приятел, започвам да ревнувам. — Той внезапно се усмихна лъчезарно. — Не казвам нищо за теб, разбира се.

В гърлото ми внезапно заседна буца, която ми беше трудно да преглътна. Не можех да си спомня кога беше последният път, когато някой ми беше казал, че му липсвам. Дълго време не бях липсвал никому. Усетих как отвътре ми напират сълзи.

— Няма момиче… наистина. Честно ви казвам — преглътнах с мъка, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си.

— Сим, мисля, че пропускаме нещо — каза Уилем, като ме погледна странно. — Добре го погледни.

Симон ме измери с поглед все така съсредоточено. Начинът, по който ме изучаваха, беше достатъчен, за да ме изнерви и почти да ме докара до сълзи.

— Да видим сега — продължи Уилем, сякаш изнасяше лекция, — колко семестъра посещава Университета нашият млад е'лир?

— О… — по честното лице на Сим премина разбиране.

— Някой ще си направи ли труда да ми каже за какво става дума? — раздразнено попитах аз.

Уилем не обърна внимание на въпроса ми.

— На кои предмети ходиш? — попита, сякаш изобщо не бе чул въпроса ми.

— На всички — отвърнах аз, доволен, че най-после имам повод да се оплача. — Ходя на геометрия, наблюдавам в Медика, учи симпатия за напреднали с Елкса Дал и освен това чиракувам при Манет в Рибарника.

Симон изглеждаше поразен.

— Тогава не е чудно, че изглеждаш все едно не си спал от дни — отбеляза той.

Уилем кимна сякаш на себе си.

— И все още работиш в работилницата на Килвин, нали?

— По няколко часа всяка нощ.

— И освен това се учиш да свириш на инструмент? — Симон беше слисан. — Ти да не си се побъркал?

— Музиката е единственото, което ми дава спокойствие — казах аз и се протегнах да докосна лютнята си. — И не се уча да свиря. Просто ми е необходимо да се поупражнявам.

Уилем и Симон размениха погледи.

— Колко мислиш, че му остава?

Симон ме изгледа от горе до долу.

— Най-много цикъл и половина.

— Какво имате предвид?

— Всички ние рано или късно се захващаме с някой твърде голям залък, който не е за нашата уста. Но някои студенти не знаят кога да се откажат и да го изплюят. Те просто изгарят. Напускат или пропадат на изпитите си. Някои полудяват. — Той почука с пръст главата си. — Обикновено това се случва на студентите през първата им година. — Той ме погледна многозначително.

— Не съм отхапал твърде голям залък — запротестирах аз.

— Погледни се в огледалото — откровено предложи Уилем.

Отворих уста да уверя Уил и Сим, че с мен всичко е наред, но точно тогава чух удара на камбаната и времето ми стигна само колкото да се сбогувам набързо с тях. Въпреки това ми се наложи да тичам, за да стигна навреме за часа по симпатия за напреднали.

* * *

Елкса Дал стоеше между два средно големи мангала. С добре поддържаната си брада и тъмната си мантия на магистър той все още ми напомняше за типичния зъл магьосник, който се появява в толкова много лоши атурански пиеси.

— Онова, което всеки от вас трябва да запомни, е, че симпатистите са свързани с пламъка — каза той. — Ние сме едновременно негови господари и слуги.

Той нави дългите си ръкави и отново закрачи напред-назад.

— Ние сме господари на пламъка, защото имаме власт над него. — Елкса Дал удари близкия мангал с дланта си и го накара тихо да иззвънти, при което пламъците във въглените се разпалиха и жадно започнаха да ги облизват все по-нависоко. — Енергията във всички неща принадлежи на арканиста. Ние заповядваме на огъня и той ни се подчинява.

Дал бавно се отправи към другия ъгъл на стаята. Пламъците в мангала зад гърба му намаляха, а тези в мангала пред него оживяха и затанцуваха. Оцених майсторското изпълнение на магистъра.

Дал спря и отново се обърна към курса:

— Но ние също така сме и слуги на огъня. Защото огънят е най-широко разпространената форма на енергия, а без енергия от нашите умения на симпатисти няма да има голяма полза. — Той обърна гръб на студентите и започна да трие формулите от плочата за писане. — Съберете си материалите и ще видим кой ще се изправи срещу е'лир Квоте днес.

Той започна да пише с тебешир имената на всички студенти. Моето беше най-отгоре. Преди три цикъла Дал започна да ни кара да се съревноваваме един срещу друг. Наричаше го дуел. И макар такава почивка от монотонните лекции да бе добре дошла, тази дейност имаше и своята злокобна страна.

Всяка година около стотина студенти напускаха Арканум, поне една четвърт от тях със своите гилдери. Това означаваше, че всяка година имаше още сто нови човека, обучени в използването на симпатия. Хора, срещу които по една или друга причина може да ти се наложи да премериш сили по-нататък през живота си. Макар Дал никога да не го споменаваше, ние знаехме, че ни учи на нещо повече от това просто да се концентрираме и да проявяваме изобретателност.

Учеше ни как да се бием.

Елкса Дал внимателно следеше резултатите. В курса, състоящ се от трийсет и осем студенти, само аз бях останал непобеден досега. Вече дори и най-глупавите и недоволни студенти бяха принудени да признаят, че бързото ми приемане в Арканум е нещо повече от щастлива случайност.

Дуелите можеха да носят и скромни приходи, тъй като се правеха и нелегални залагания. Когато аз или Совой искахме да спечелим от свой дуел, използвахме другия, за да направи залагането вместо този, който участва в дуела. Макар че обикновено нямах почти никакви излишни пари, които да мога да заделя за залагане.

Тъй че не беше случайност, че със Совой се сблъскахме, докато събирахме помагалата си. Подадох му два йота под масата.

Той ги пъхна в джоба си, без да ме погледне.

— За бога — тихо прошепна той, — май днес някой е доста самоуверен.

Равнодушно свих рамене, макар че в действителност се чувствах леко нервен.

Бях започнал семестъра без пукнато пени и оттогава бях все на ръба. Но предния ден Килвин ми бе платил два йота за един цикъл работа в Рибарника. Това бяха всичките ми пари.

Совой започна да рови в едно чекмедже и извади симпатичен восък, канап и няколко парчета метал.

— Не знам колко добре ще успея да заложа вместо теб. Курсът на залаганията спада. Предполагам, че три към едно е най-доброто, на което можеш да се надяваш днес. Ще продължиш ли, ако падне толкова ниско?

Въздъхнах. Точно курсът на залаганията беше опаката страна на непобедимостта ми. Вчера курсът беше две към едно, което означаваше, че трябваше да рискувам две пенита, за да спечеля едно.

— Днес съм намислил нещо — отвърнах му аз. — Не залагай, докато не уговорим условията. Трябва да получиш поне три към едно срещу мен.

— _Срещу_ теб ли? — повтори той, докато събираше личните си вещи. — Няма да го направя, освен ако не се изправиш срещу самия Дал.

Извъртях лице, за да скрия лекото си смущение, което си пролича по поруменелите ми от комплимента бузи.

Дал плесна с ръце и всички се затичаха да заемат местата си. Падна ми се да съм с едно момче от Винтиш — Фентон. Той беше една стъпка под мен в класирането. Уважавах го като един от малцината в курса, които при подходящо стечение на обстоятелствата можеха да са истинско предизвикателство за мен.

— Така — каза Елкса Дал и нетърпеливо потри ръце, — Фентон, ти си по-надолу в класирането, избери отровата, която ще използваш.

— Свещи.

— А вида обвързване? — ритуално попита Дал.

Когато се използваха свещи, обвързването се правеше винаги с фитил или восък.

— Фитил. — Той вдигна едно парче, така че всички да го видят.

— Обвързване? — обърна се към мен Дал.

Порових в джоба си и извадих ръка с елегантен жест.

— Сламка.

Отговорът ми предизвика шепот сред студентите. Такова обвързване беше нелепо. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше три процента прехвърляне, може би пет. Фитилът на Фентон щеше да е десет пъти по-добър.

— Сламка ли?

— Сламка — потвърдих аз с малко повече увереност, отколкото чувствах в действителност. Ако това не обърнеше шансовете срещу мен, не знаех какво можеше да го стори.

— Нека тогава да е сламка — спокойно каза Дал. — Е'лир Фентон, тъй като до момента Квоте не е побеждаван, ти ще избереш източника.

В стаята се разнесе тих смях.

Стомахът ми се преобърна. Не бях очаквал нещо такова. По правило източникът се избираше от този, който не избира играта. Бях планирал да избера мангала, защото знаех, че количеството топлина от него ще ми помогне да компенсирам неизгодното положение, в което сам се бях поставил.

— Без източник — ухили се Фентон, осъзнал своето предимство.

Направих гримаса. Единствената топлина, която щяхме да можем да използваме, щеше да е топлината на собствените ни тела. В най-добрия случай това беше трудно, да не говорим, че беше и малко опасно.

Не можех да спечеля. Не само че щях да загубя идеалното си класиране, но и нямах начин да дам сигнал на Совой да не залага последните ми два йота. Опитах се да срещна погледа му, но той вече беше увлечен в тихи, напрегнати преговори с още няколко други студенти.

Фентон и аз безмълвно се отправихме, за да седнем на двете противоположни страни на голяма работна маса. Елкса Дал постави по една дебела свещ пред всеки един от нас. Целта беше да запалиш свещта на твоя опонент, като не му позволиш той да стори същото с твоята.

Това изискваше да разделиш съзнанието си на две, като едната част се опита да задържи Алара, че твоят фитил (или сламката, ако си достатъчно глупав) е същият като фитила на свещта, която се мъчиш да запалиш. След това трябваше да извлечеш енергия от своя източник, за да запалиш свещта наистина.

Междувременно втората част от съзнанието ти биваше заета с това да се опитва да поддържа убеждението, че фитилът на твоя опонент _не е_ същият като фитила на твоята свещ.

Ако ви звучи трудно, повярвайте, това не бяха и половината от трудностите.

Обстоятелството, че нито един от нас двамата нямаше да има лесен източник, от който да черпи енергия, правеше нещата още по-сложни. Човек трябва да внимава, когато използва себе си за източник. Има определена причина тялото ви да е топло. То не реагира добре, когато топлината му бъде отнета.

Елкса Дал даде знак и ние започнахме. Незабавно съсредоточих цялото си внимание върху защитата и започнах да мисля бързо. Нямаше начин да спечеля. Няма значение колко добър фехтовач си, няма как да не загубиш, когато противникът ти има острие от рамстонска стомана, а ти си избрал да се биеш с него с върбова пръчка.

Отпуснах се в Сърцето от камък. След това, като продължавах да посвещавам по-голямата част от съзнанието си на защитата на свещта си, промърморих обвързване между неговата свещ и моята. Протегнах се и съборих свещта си на едната й страна, като го принудих да хване своята, преди и тя да се е отърколила.

Опитах се да се възползвам бързо от моментното му разсейване да запаля неговата свещ. Вложих всичките си усилия в това и почувствах как нагоре по ръката ми, която държеше сламката, пропълзя студенина. Нищо не се случи. Свещта му си оставаше студена и тъмна.

Свих шепата си около фитила на моята свещ, като така му попречих да го вижда. Това беше дребен трик, който беше, общо взето, безполезен срещу опитен симпатист, но единствената ми надежда беше да го объркам по някакъв начин.

— Хей, Фен — подхвърлих му аз, — чувал ли си онази история за калайджията, техлина, фермерската дъщеря и маслобойната?

Фен не отговори. Бледото му лице беше напрегнато и съсредоточено.

Реших, че опитът ми да го разсея няма да се увенчае с успех. Фентон беше твърде умен, за да се справя с него по този начин. Освен това ми беше трудно да поддържам необходимата концентрация, за да запазя свещта си в безопасност.

Отпуснах се още по-дълбоко в Сърцето от камък и забравих за всичко друго на света освен двете свещи, фитила и сламката.

След минута бях плувнал в лепкава, студена пот. Треперех. Фентон видя това и ми се усмихна с побледнелите си устни. Удвоих усилията си, но неговата свещ оставаше безразлична и към най-добрите ми опити да я принудя да пламне.

Минаха пет минути и целият курс беше потънал в каменно мълчание.

Повечето дуели не траеха по-дълго от една-две минути, като обикновено единият от дуелиращите се доказваше, че е по-ловък или че притежава по-силна воля. Сега вече и двете ми ръце бяха студени. Видях как един мускул на врата на Фентон потръпна в спазъм, като хълбок на кон, който се опитва да се отърси от хапеща муха. Позата му стана скована, когато той се насили да потисне треперенето си. От фитила на моята свещ започна да се носи виеща се струйка дим.

Приведох се напред. Осъзнах, че дъхът ми свисти през стиснатите ми зъби, а устните ми се бяха оголили назад в хищна усмивка. Фентон, изглежда, не забелязваше това, очите му станаха стъклени и изгубиха фокус.

Отново потръпнах толкова силно, че за малко да пропусна да видя треперенето на неговата ръка. След това главата на Фентон бавно започна да се накланя към масата. Клепачите му се спуснаха надолу. Стиснах зъби и бях възнаграден с тънка струйка дим, която се издигна от фитила на неговата свещ.

Фентон вдървено се обърна да я погледне, но вместо да насочи усилията си към собствената си защита, направи бавен и вял жест, че се отказва, и отпусна глава върху сгъвката на ръката си.

Не вдигна поглед, когато свещта близо до лакътя му се запали на пресекулки. Чуха се откъслечни аплодисменти, смесени с невярващи възклицания.

Някой ме потупа по гърба.

— Леле! Успя да го изтощиш.

— Не — отвърнах дрезгаво аз и се протегнах над масата.

С вдървените си пръсти успях да отворя шепата му, в която стискаше фитила, и видях, че е оцапана с кръв.

— Магистър Дал — изрекох толкова бързо, колкото сили имах, — той замръзва.

Докато говорех, осъзнах колко студени са станали устните ми. Но Дал вече беше дотичал, носеше одеяло, с което да увие момчето.

— Ти! — Той посочи наслуки един от студентите. — Повикай човек от Медика. Бързо!

Онзи излезе тичешком от стаята.

— Глупава постъпка. — Магистър Дал занарежда обвързване за топлина и след това ме погледна. — Поразтъпчи се, не изглеждаш много по-добре от него.

Този ден нямаше повече дуели. Останалата част от курса наблюдаваше бавното съживяване на Фентон под грижите на Елкса Дал. Докато дойде един по-възрастен е'лир от Медика, доскорошният ми опонент се бе затоплил достатъчно, за да почне да се тресе неистово. След четвърт час увиване в топли одеяла и внимателно прилагане на симпатия Фентон успя да пийне нещо топло, макар ръцете му все още да трепереха.

Докато цялата суматоха приключи, вече почти беше станало време за третата камбана.

Магистър Дал успя да накара всички студенти да седнат и да млъкнат за достатъчно дълго време, за да успее да каже няколко думи:

— Онова, което видяхме днес, беше чудесен пример на измръзване, причинено от обвързване. Тялото е деликатна материя и бързата загуба на няколко градуса топлина може да разстрои цялата му система. По-леките случаи на измръзване са овладяеми. Но по-тежките могат да доведат до шок и хипотермия. — Дал се огледа. — Някой може ли да ми каже каква грешка допусна Фентон? — Настъпи моментно мълчание и след това една ръка се вдигна. — Да, Брае?

— Той използва кръвта си. Когато топлината се отдава от кръвта, тялото се охлажда като цяло. Това невинаги е полезно, защото крайниците могат да издържат на по-големи температурни загуби, отколкото вътрешните органи.

— Защо тогава някой изобщо би решил да използва кръвта?

— Тя предлага топлина по-бързо от плътта.

— Колко топлина щеше да е безопасно за него да отдаде? — Дал огледа стаята.

— Два градуса? — предположи някой.

— Градус и половина — поправи го Дал и написа няколко уравнения на плочата, за да демонстрира колко топлина би осигурило това. — Като вземете предвид симптомите му, колко предполагате, че е отдал в действителност?

Настъпи мълчание. Накрая отговори Совой:

— Осем или девет.

— Много добре — неохотно се съгласи Дал, — добре е, че поне един от вас си е учил уроците. — Изражението му стана сериозно — Симпатията не е за слабоумни, но не е и за хора, които са прекалено самоуверени. Ако не бяхме тук, за да осигурим на Фентон грижите, от които се нуждаеше, той щеше тихо да заспи и да умре. — Той спря за момент, за да направят думите му нужното впечатление. — По-добре честно да си признаете докъде се простират възможностите ви, отколкото да ги надцените и да загубите контрол.

Удари третата камбана и стаята внезапно се изпълни с шум, докато студентите се изправяха и се готвеха да излязат. Магистър Дал повиши глас, за да мога да го чуя:

— Е'лир Квоте, би ли останал за малко?

Направих гримаса. Совой мина зад мен, потупа ме по рамото и промърмори:

— Късмет.

Не бях сигурен дали имаше предвид победата ми или ми пожелаваше успех.

След като всички излязоха, Дал се обърна и остави парцала който беше използвал, за да почисти плочата за писане.

— Е — каза той с разговорлив тон, — как бяха залозите?

Не бях изненадан, че той знае за залаганията.

— Единайсет към едно — признах аз.

Бях изкарал двайсет и два йота. Малко повече от два таланта. Присъствието на тези пари в джоба ми ме топлеше приятно.

Той ме погледна замислено.

— Как се чувстваш? Накрая и ти самият беше малко блед.

— Малко ме тресеше — излъгах аз.

Всъщност, докато траеше бъркотията, последвала припадъка на Фентон, аз се бях измъкнал навън и бях прекарал няколко ужасяващи минути в задния коридор. Треперенето се беше усилило дотолкова, че едва не припаднах, бе ми станало почти невъзможно да стоя на краката си. За мой късмет никой не ме бе открил треперещ в коридора, челюстите ми бяха толкова здраво стиснати, че се уплаших да не си счупя зъбите.

Но никой не ме беше видял. Репутацията ми си бе останала неопетнена.

Дал ме изгледа по начин, от който ми стана ясно, че вероятно подозира истината.

— Ела насам. — Той махна към един от мангалите, които все още горяха. — Малко топлина няма да ти навреди.

Не се опитах да му противореча. След като протегнах ръце към огъня, почувствах, че полека се отпускам. Внезапно осъзнах колко изтощен съм. Очите ми смъдяха от липса на сън. Усещах тялото си натежало, сякаш костите ми бяха от олово.

Неохотно въздъхнах, дръпнах ръцете си и отворих очи. Дал внимателно наблюдаваше лицето ми.

— Трябва да тръгвам — казах с известно съжаление в гласа си. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам огъня ви.

— И двамата сме симпатисти — отвърна Дал и приятелски ми махна с ръка, докато събирах нещата си и се отправях към вратата. — По всяко време си добре дошъл.

* * *

По-късно същата нощ в Мюз Уилем отвори вратата си след моето почукване.

— Проклет да съм — каза той, — два пъти за един ден. На какво дължа тая чест?

— Мисля, че знаеш — промърморих аз, избутах го и влязох в малката като килия стая.

Подпрях лютнята си на стената и се отпуснах на стола.

— Килвин ми забрани да работя в работилницата.

Уилем седна на края на леглото си.

— Защо?

— Предполагам, че защото ти и Симон сте се отбили при него и сте му го предложили — многозначително го погледнах аз.

Той ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Сетил си се по-бързо, отколкото предполагах. — Той потри бузата си. — Не изглеждаш твърде ядосан.

Бях бесен. Точно когато изглеждаше, че късметът ми се обръща, бях принуден да напусна единствената си платена работа заради добронамерената намеса на моите приятели. Но вместо да нахлуя вътре и да излея гнева си върху тях, аз бях отишъл на покрива на Мейнс, за да посвиря известно време и да ми се охлади главата.

Моята музика ме беше успокоила както винаги. И докато свирех, обмислих нещата. Чиракуването ми при Манет вървеше добре, но просто имаше твърде много неща за учене — как да запалиш пещите, как да изтеглиш тел с подходящата плътност, какви сплави да избереш, за да получиш нужния ефект. Не можех да се надявам да мина със същия номер, с който бях научил руните. С работата ми в работилницата на Килвин не можех да спечеля достатъчно пари, за да платя на Деви в края на месеца, да не говорим пък да събера достатъчно и за таксата за обучение.

— Вероятно щях да съм ядосан — признах аз, — но Килвин ме накара да се погледна в огледалото — усмихнах му се уморено. — Изглеждам ужасно.

— Изглеждаш повече от ужасно — сухо ме поправи той и след това неловко замълча. — Радвам се, че не си ядосан.

Симон почука и отвори вратата. Когато ме видя да седя там, изненадата му бързо бе заменена от чувство за вина.

— Ти не трябваше ли да си в… хм… Рибарника? — неуверено ме попита той.

Засмях се и облекчението на Симон беше почти очевидно. Уилем премести купчина документи от един стол и Симон се отпусна на него.

— Всичко е простено и забравено — великодушно казах аз. — Единственото, което искам, е следното: разкажете ми всичко, което знаете за „Еолиан“.

> 53.

> Бавни кръгове

„Еолиан“ беше мястото, за което моя милост се готвеше. Не бях забравил, че то е, към което се стремя. Макар да изглеждаше, че само заобикалях този въпрос, това бе само привидно, защото „Еолиан“ и аз винаги сме се придвижвали един към друг в бавни кръгове.

За щастие Уилем и Симон бяха ходили в „Еолиан“.

Двамата ми разказаха малкото неща, които все още не знаех.

В Имре имаше много места, където човек можеше да отиде да слуша музика. Всъщност почти всяка странноприемница, кръчма или пансион имаха някакви музиканти, които дрънкаха, пееха или свиреха на някакъв духов инструмент за фон. Но в „Еолиан“ беше различно. Там се събираха най-добрите музиканти в града. Всеки, който можеше да различи добрата музика от лошата, знаеше, че няма друго място като „Еолиан“.

Преминаването през вратата на „Еолиан“ струваше цял меден йот. Веднъж влязъл обаче, можеш да останеш колкото желаеш. Всеки музикант, пожелал да се качи на сцената на „Еолиан“, трябваше да заплати един сребърен талант за тази привилегия.

Точно така, хората плащаха, за да свирят в „Еолиан“, а не обратното.

Защо някой би платил такава нечувана сума, за да свири музика? Ами някои от тези, които си даваха парите, бяха просто разглезени богаташи. За тях един талант не беше висока цена, за да могат да покажат себе си на такава знаменита сцена.

Но и истинските музиканти също плащаха. Ако изпълнението ти впечатли достатъчно публиката и собствениците, получаваш подарък — малък комплект сребърни свирки, които можеше да носиш като брошка или да си направиш от тях огърлица. Свирките за музикален талант бяха считани за ясен отличителен знак в повечето по-големи странноприемници на повече от триста километра околовръст.

Който получеше такива свирки за музикален талант, биваше приеман в „Еолиан“ безплатно и можеше да свири когато пожелае.

Единствената отговорност, която свирките за талант носеха със себе си, беше задължението да свириш. Ако си спечелил такива свирки, могат да те извикат да свириш. Обикновено това не представляваше особена тежест, защото беше обичайно благородниците, които често посещават „Еолиан“, да дават пари или подаръци на изпълнителите, които са им харесали. Това беше начинът, по който висшата класа един вид купуваше напитка за музиканта.

Някои музиканти свиреха не защото наистина се надяваха да спечелят свирките. Те свиреха, защото човек никога не знае кой може да е в „Еолиан“ точно тази нощ и да го слуша. Доброто изпълнение на една песен можеше и да не ти спечели свирките, но можеше да ти осигури покровител.

Покровител.

* * *

— Никога няма да познаеш какво чух — каза ми Симон една вечер, докато седяхме на обичайната ни пейка на площада със знамето.

Бяхме сами и Уилем си разменяше погледи със сервитьорката от „При Анкер“.

— Студентите в Мейнс чули странни неща през нощта.

— Така ли — престорих се на незаинтересуван аз.

— Да — настоя Симон. — Някои казват, че бил духът на студент, който се изгубил в сградата и умрял от глад. — Той почука с пръст по носа си като старец, който разказва история. — Казват, че и до ден-днешен се скитал из коридорите и така и не успявал да намери път навън.

— Аха.

— Други предполагат, че бил разгневен дух. Измъчвал животни, особено котки. Това студентите чуват късно през нощта — изкормени котки. Доколкото разбирам, звукът бил доста ужасяващ.

Погледнах го. Изглеждаше почти готов да избухне в смях.

— О, хайде изплюй камъчето — казах му с престорена сериозност. — Давай. Заслужил си го, след като си толкова хитър. Макар че в днешно време никой вече не използва котешки черва за струни.

Той се изкикоти, твърде доволен от себе си. Взех си от сладкишите му и го заръфах, като се надявах да му дам ценен урок по скромност.

— Значи не си се отказал?

Кимнах.

— Мислех, че може да си променил плановете си. — Симон изглеждаше облекчен. — Напоследък не съм те виждал да носиш лютнята си.

— Не е необходимо — обясних аз. — Сега, когато имам достатъчно време да се упражнявам, не е нужно да се измъквам за няколко минути при всеки удобен случай.

Група студенти минаха край нас и единият от тях помаха на Симон.

— Кога смяташ да го направиш?

— В Деня на скръбта — отвърнах аз.

— Толкова скоро? Само преди два цикъла се безпокоеше, че си позабравил свиренето. Толкова бързо ли си го припомни?

— Не съвсем — признах аз, — ще са ми необходими години, за да си припомня всичко. — Свих рамене и пъхнах остатъка от сладкиша в устата си. — Но вече ми е по-лесно. Музиката не се блъска в ръцете ми, просто… — Опитах се да му обясня, после се отказах и пак свих рамене. — Готов съм.

Честно казано, бих предпочел да се поупражнявам още месец или още цяла година, преди да заложа таланта си, но не разполагах с това време. Семестърът почти беше приключил. Нуждаех се от пари, за да отложа дълга си към Деви и да платя предстоящата такса за обучение.

Не можех да чакам повече.

— Сигурен ли си? — попита Сим. — Чувал съм да си пробват таланта хора, които са наистина добри. В началото на тоя семестър един възрастен мъж изпя песента за… за онази жена, дето съпругът й отишъл на война.

— „В селската ковачница“ — подсетих го аз.

— Както и да е — продължи Симон, без да ми обръща внимание. — Това, което имам предвид, е, че той беше наистина добър. Смях се, плаках и изпитвах болка. — Той ме погледна загрижено. — Но така и не получи сребърните свирки.

— Нали все още не си ме чувал да свиря? — прикрих собственото си безпокойство с усмивка.

— Много добре знаеш, че не съм — сърдито ми отвърна той.

Усмихнах се. Бях отказал да свиря на Уилем и Симон, докато не възвърна напълно умението си. Тяхното мнение беше почти толкова важно за мен, колкото и оценката, която щях да получа в „Еолиан“.

— Е, ще имаш тази възможност в Деня на скръбта — подразних го аз. — Ще дойдеш ли?

— Уилем също ще дойде — кимна Симон, — освен ако няма земетресение или над главите ни не се изсипе кървав дъжд.

Погледнах нагоре към залязващото слънце.

— Трябва да тръгвам — казах аз и се изправих. — Майстор се става само с упражнения.

Сим ми махна и аз се отправих към столовата, където останах само колкото да изям боба и да сдъвча едно тънко парче жилаво сиво месо. Взех със себе малкото парче хляб, при което неколцина от студентите по-наблизо ме изгледаха странно.

Отидох до леглото си и взех лютнята от сандъка край него. След това, като се сетих за слуховете, които бе споменал Сим, избрах един от по-сложните пътища до покрива на Мейнс, който криволичеше през поредица от канализационни тръби в една закътана уличка. Не исках да привличам излишно внимание към нощните си занимания там.

Докато стигна до изолирания двор с ябълковото дърво, вече се беше стъмнило напълно. Всички прозорци бяха тъмни. Погледнах надолу от ръба на покрива и не видях нищо друго освен сенки.

— Аури — извиках, — там ли си?

— Закъсня — дойде до мен леко раздразненият отговор.

— Съжалявам, искаш ли тази нощ ти да се качиш горе?

Настъпи кратка пауза.

— Не. Ти слез.

— Тази нощ луната не се вижда много — казах аз с възможно най-окуражаващия си тон. — Сигурна ли си, че не искаш да се качиш?

Чух шумолене в храстите долу и след това видях Аури да скача нагоре по дървото като катерица. Притича по ръба на покрива и се закова на място на десетина метра от мен.

Предполагам, че беше не повече от две-три години по-възрастна от мен, със сигурност не повече от двайсетгодишна. Бе облечена в дрипи, които оставяха ръцете и краката й голи, и беше по-ниска от мен с почти трийсетина сантиметра. Беше слаба. Донякъде това се дължеше на дребната й конструкция, но причината не беше само в това. Бузите й бяха хлътнали, а голите й ръце — буквално кожа и кости. Дългата й коса беше толкова тънка, че се носеше във въздуха зад нея като облак.

Отне ми доста време, докато успея да я изкарам от скривалището й. Подозирах, че някой ме слуша от двора, докато се упражнявах, но минаха почти два цикъла, преди да успея да я мярна за миг. Като видях, че беше полугладна, започнах да нося каквато храна можех да изнеса от столовата и да й я оставям. Въпреки това трябваше да мине още цял един цикъл, преди тя да се присъедини към мен на покрива, докато свирех.

През последните няколко дни дори беше започнала да говори. Очаквах, че ще бъде враждебно настроена и подозрителна, но това се оказа далеч от истината. Очите й блестяха, преливаше от ентусиазъм. Макар когато я видях за пръв път, тя да ми напомни за мен самия в Тарбеан, всъщност между нас нямаше голяма прилика. Аури беше педантично чиста и изпълнена с радост.

Тя не харесваше откритото небе, бляскавата светлина и хората. Предположих, че е студентка, която е полудяла и избягала под земята, преди да успеят да я затворят в Убежището. Не успях да науча много за нея, защото все още се стесняваше и плашеше, тя веднага хукна към подземието и не се върна в продължение на дни.

Така че сам й избрах име — Аури. Макар в сърцето си да я наричах моята малка лунна фея.

Аури се приближи още няколко крачки, спря, почака и след това отново се стрелна напред. Повтори същото още няколко пъти, докато накрая застана пред мен. Стоеше неподвижна и косата й се носеше във въздуха около нея като ореол. Държеше и двете ръце пред себе си, свити точно под брадичката. Протегна се, дръпна ме за ръкава и след това прибра ръката си.

— Какво ми донесе? — попита ме тя развълнувано.

Усмихнах се.

— А _ти_ какво ми донесе? — подразних я леко аз.

Тя се усмихна и бързо протегна ръка към мен. Нещо проблесна на лунната светлина.

— Ключ — гордо отвърна тя и ми го подаде.

Взех го и усетих приятната му тежест в ръката си.

— Много е хубав — казах аз. — Какво отключва?

— Луната — сериозно ми отвърна тя.

— Сигурно ще ми е полезен — рекох аз, докато го разглеждах.

— И аз така си помислих — кимна тя. — Така ако в луната има врата, ще можеш да я отвориш. — Тя седна с кръстосани крака на покрива и ми се ухили. — Не че бих окуражила такова безразсъдно поведение.

Приклекнах и отворих калъфа на лютнята си.

— Донесох ти малко хляб. — Подадох й комат ечемичен хляб, увит в парче плат, и бутилка вода.

— Това също е много хубаво — любезно каза тя.

Бутилката изглеждаше много голяма в ръцете й.

— Какво е това във водата? — попита ме, извади тапата и надникна в шишето.

— Цветя — отвърнах аз — и частица от луната, която не се вижда тази нощ на небето. Сложих и от нея вътре.

Тя вдигна поглед.

— Аз първа казах за луната — каза тя с нотка на упрек.

— Тогава само цветя. И отблясък от гърба на водно конче. Исках да е луната, но най-доброто, което успях да намеря, беше синкавият блясък на водното конче.

Тя надигна бутилката и отпи глътка.

— Чудесно е — рече и дръпна назад няколко кичура коса, които бяха паднали пред лицето й.

Аури разтвори плата и започна да яде. Откъсваше малки парченца от хляба и ги дъвчеше внимателно, като правеше така, че процесът на храненето изглеждаше нещо изтънчено.

— Харесвам белия хляб — охотно сподели тя между хапките.

— Аз също — рекох и седнах, — когато мога да си го позволя.

Тя кимна и огледа звездното небе и лунния сърп.

— Харесва ми и когато е облачно. Но и така е добре. Уютно е. Като Онова долу.

— Онова долу ли?

Тя рядко беше толкова разговорлива.

— Аз живея в Онова долу — с лекота отвърна тя. — Простира се навсякъде.

— Харесва ли ти там, долу?

Очите на Аури светнаха.

— Свети Боже, да, великолепно е. Можеш да разглеждаш цяла вечност. — Тя се обърна и ме погледна. — Имам новини.

— И какви са те?

Тя отново отхапа от хляба и изчака, докато спре да дъвче, преди да отговори:

— Миналата нощ излизах. — Тя се усмихна лукаво. — От горната страна на нещата.

— Наистина ли? — удивих се аз, без да се опитвам да скрия изненадата си. — И хареса ли ти?

— Беше прекрасно. Поразгледах — продължи тя, очевидно доволна от себе си. — Видях Елодин.

— Магистър Елодин ли?

Тя кимна.

— И той ли беше… от горната страна на нещата?

Тя кимна пак и продължи да дъвче.

— Той видя ли те?

Усмивката й грейна и тя заприлича по-скоро на осемгодишна, отколкото на осемнайсет.

— Никой никога не ме вижда. Освен това той бе зает да слуша вятъра. — Тя сви ръцете си в шепи около устата и издаде свирещ звук. — Миналата нощ вятърът беше добър за слушане — добави с поверителен глас.

Докато се опитвах да схвана смисъла на казаното от нея, Аури довърши остатъците от хляба и развълнувано плесна с ръце.

— Сега свири! — задъхано извика тя. — Свири! Свири!

Аз се усмихнах и извадих лютнята от калъфа й. Не можех и да мечтая за по-ентусиазирана публика от Аури.

> 54.

> Място, където да гориш

— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.

— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.

Тримата вървяхме по прашния път към Имре.

Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.

— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.

— Иска ми се и да се _чувствах_ толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.

Симон не се предаваше.

— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.

— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?

— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.

— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.

За момент се почувствах неудобно, докато напразно се опитвах да се видя как изглеждам отстрани.

— Май някой е прекарал известно време с Куклата? — косо го погледна Симон.

Уилем неопределено сви рамене и хвърли камък по дърветата край пътя.

— Каква е тая Кукла, за която говорите вие двамата? — попитах аз, донякъде за да отклоня вниманието им от себе си. — Умирам от любопитство да науча.

— Ако на някого може да се случи нещо такова, то това си ти — подкачи ме Уилем.

— Той прекарва по-голямата част от времето си в Архива — колебливо отвърна Сим, защото знаеше, че се докосва до болезнена за мен тема. — Ще ми е трудно да ви запозная, след като… е, нали знаеш…

Стигнахме до Каменния мост — древната арка от сив камък, която свързваше Университета и Имре.

Дълъг над шейсет метра от единия бряг до другия и издигащ се на около двайсет метра в най-високата си част, Каменният мост беше заобиколен с повече истории и легенди от която и да е друга забележителност на Университета.

— Плюни за късмет — настоя Уилем, когато започнахме да се изкачваме от едната страна на моста и сам последва съвета си.

Симон го последва и също се изплю от едната страна с детска жизнерадост.

Почти бях готов да кажа: „Късметът няма нищо общо с това“ — думите, които магистър Аруил строго ми беше повтарял хиляди пъти в Медика.

За момент беше на върха на езика ми да ги изрека, но се поколебах и вместо това също се изплюх.

* * *

„Еолиан“ се намираше в сърцето на Имре, входната му врата беше срещу централния павиран площад на града. Имаше пейки, няколко цъфнали дървета и мраморен фонтан. Там, към статуята на един сатир, подгонил полуголи нимфи, които само символично се опитваха да отлетят, се носеше мъгла от водни капчици. Наоколо се тълпяха добре облечени хора, като близо една трета от тях носеха един или друг музикален инструмент. Преброих най-малко седем лютни.

Когато се приближихме до „Еолиан“, портиерът докосна предната част на широкополата си шапка и направи поклон за поздрав. Беше висок поне два метра, мускулест и доста мургав.

— Ще ви струва един йот, млади господине — усмихна се той и Уилем му подаде една монета.

След това се обърна към мен със същата слънчева усмивка. Като видя калъфа на лютнята, той повдигна вежди.

— Добре е да видим ново лице. Знаете ли правилата?

Кимнах и му подадох един йот.

Той се обърна и посочи навътре.

— Виждате ли тезгяха?

Беше трудно да пропуснеш петнайсетте метра извит махагон, който лъкатушеше в далечния край на помещението.

— Виждате ли къде краят му завива към сцената? — Кимнах. — Виждате ли човека на столчето? Ако решите да се пробвате за свирките, трябва да говорите с него. Името му е Станчион.

И двамата извърнахме поглед едновременно. Наместих лютнята по-високо върху рамото си.

— Благодаря ти… — замлъкнах, защото не знаех името му.

— Деох — отново се усмихна той по своя успокоителен начин.

Под влиянието на някакъв внезапен вътрешен импулс аз му протегнах ръка.

— Деох означава „да пием“. Ще ми позволиш ли да те почерпя с една напитка по-късно?

Той ме изгледа продължително, преди да се засмее. Смехът му беше невъздържан и непринуден и идваше направо от гърдите му. Той топло раздруса ръката ми.

— Може и да го сторя.

Деох пусна ръката ми и погледна зад мен.

— Симон, ти ли го доведе?

— Всъщност той ме доведе. — Симон изглеждаше притеснен от кратката ми размяна на реплики с портиера, но не можах да отгатна причината за това. — Не мисля, че някой изобщо може да го заведе някъде. — Той подаде на Деох един йот.

— Вярвам ти. В него има нещо, което ми допада. Някаква магия. Надявам се да свири за нас тази вечер.

— И аз се надявам — казах и влязохме.

Огледах вътрешността на „Еолиан“ колкото можах по-небрежно.

Пред стената срещу извития махагонов тезгях се издигаше кръгъл подиум. Няколко вити стълби водеха до втори етаж, по` скоро балкон. Над него се виждаше по-малък трети етаж — нещо като мецанин, който обикаляше помещението.

Около масите навсякъде в стаята имаше столове и табуретки. В нишите, издълбани в стените, бяха наредени пейки. Симпатичните лампи бяха комбинирани със свещи и осигуряваха на стаята естествена светлина, без да изпълват въздуха с дим.

— Е, това беше хитро. — В гласа на Симон имаше обида. — Милостиви Техлу, би ли бил така любезен следващия път, когато решиш да правиш такива изпълнения, първо да ме предупредиш!

— Какво? — попитах го. — За това с портиера ли говориш? Симон, нервен си като някоя млада уличница. Той се държеше приятелски. Хареса ми. Какво лошо има в това, че му предложих напитка?

— Деох притежава това място — остро отвърна Симон. — И абсолютно мрази, когато музикантите му се подмазват. Преди дни цикъла той изхвърли един, който се опитваше да му даде бакшиш. — Той ме изгледа продължително. — Наистина го изхвърли. Толкова далеч, че почти щеше да падне във фонтана.

— О! — здравата се слисах аз.

Погледнах крадешком към Деох, който се шегуваше с някого на вратата. Видях как едрите мускули на ръцете му се свиват и отпускат, докато жестикулираше отвън.

— Видя ли ти се ядосан? — попитах Симон.

— Не, не ми се видя. И точно това е най-странното.

Уилем се приближи към нас.

— Ако двамата спрете да клюкарите и дойдете на масата, първото пиене ще е от мен, _Ихин_?

Отидохме до масата, която Уилем беше избрал. Тя беше недалеч от мястото на тезгяха, където седеше Станчион.

— Какво ще пиете? — попита ни Уилем, когато седнахме, и аз сложих калъфа с лютнята на четвъртия стол.

— Медовина с канела — отвърна Симон, без да се замисля.

— Женчо — рече Уилем с леко обвинителен тон и се обърна към мен.

— Ябълково вино — казах аз, — леко ябълково вино.

— Двама женчовци — промърмори Уил и се отправи към бара.

Кимнах към Станчион.

— А той какъв е? Мислех, че мястото е негово.

— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.

— Има ли нещо, което трябва да знам за него? — попитах, тъй като почти катастрофалната ми среща с Деох беше изострила безпокойството ми.

— Чувал съм, че е доста приятен човек като цяло, но никога не съм говорил с него. Не прави нищо глупаво и всичко ще бъде наред.

— Благодаря — саркастично отвърнах, избутах стола си и се изправих.

Станчион беше среден на ръст и добре облечен в тъмнозелено и черно. Имаше кръгло брадато лице и малко шкембе, което се забелязваше вероятно само защото беше седнал. Той се усмихна и ми махна да се приближа със свободната си ръка. С другата държеше голяма халба.

— Здрасти — жизнерадостно рече той. — Имаш многообещаващ вид. Да не си дошъл да ни посвириш тази вечер? — многозначително повдигна вежди той.

Сега, когато бях по-близо до него, забелязах, че косата му е с лек тъмночервен оттенък, който изчезваше, ако светлината не падне под подходящия ъгъл.

— Надявам се, господине — казах аз, — макар че планирах да изчакам малко.

— О, разбира се. Ние никога не позволяваме на кандидатите да покажат таланта си преди залез-слънце. — Той направи пауза, за да отпие от напитката си, и когато завъртя глава, видях, че от ухото му висят златни свирки.

Той въздъхна и доволно изтри устата си с опакото на ръкава.

— А на какво свириш, на лютня ли? — Кимнах в отговор. — Решил ли си какво ще изпълниш, за да ни омаеш?

— Зависи, господине. Напоследък някой свирил ли е „Балада за сър Савиен Тралиард“?

Станчион повдигна вежди и се прокашля.

— Ами не — приглади брадата си той. — Някой се пробва с нея преди няколко месеца, но тя се оказа прекалено голям залък за него. Изпусна няколко тона и след това се оплете. — Той поклати глава. — По-просто казано, не, скоро никой не я е свирил.

Отпи още глътка от халбата си и я преглътна замислено, преди да продължи:

— Повечето хора мислят, че някоя песен с по-умерена трудност би им дала повече възможности да разкрият таланта си — внимателно подметна той.

Разбрах неизречения му съвет, но не се обидих.

„Сър Савиен“ е най-трудната песен, която някога съм чувал. Баща ми беше единственият човек в трупата, който притежаваше достатъчно умение, за да я изпее, и съм го чувал да я пее не повече от четири-пет пъти пред публика. Тя беше дълга само около петнайсет минути, но тези петнайсет минути изискваха бързо и прецизно свирене с пръсти, което, ако се направи както трябва, изтръгваше от лютнята два гласа едновременно — и мелодия, и хармония.

Това беше трудно, но не беше нещо, с което един умел музикант на лютня да не може да се справи.

Обаче „Сър Савиен“ беше балада и вокалната част беше контрамелодия, която вървеше обратно на темпото на инструмента. Това бе трудното. Ако песента се изпълнеше както трябва — с мъж и жена, които да се редуват в пеенето на строфите, — тя допълнително се усложняваше от женската контрахармония в припевите.

Когато беше добре изпята, тя те пронизваше право в сърцето.

За съжаление малцина бяха музикантите, които успяваха да запазят спокойствие посред бурята от звуци, които изпълваха песента.

Станчион отпи още една солидна глътка от халбата си и избърса брадата си с ръкав.

— Сам ли ще я пееш? — попита ме той леко развълнуван въпреки негласното предупреждение, което ми бе отправил. — Или си довел някой, който да пее с теб? Да не би някое от момчетата, с които дойде, да е кастрат?

Сподавих смеха си при мисълта Уилем да запее сопрано и поклатих глава.

— Нямам приятели, които да могат да я пеят. Мислех да повторя третия припев, за да дам възможността някой да излезе и да пее като Алоин.

— Точно в стила на трупите, а? — Той ме погледна сериозно. — Синко, не е моя работа да ти го казвам, но наистина ли искаш да се пробваш за свирките с човек, с когото никога не си репетирал?

Мисълта, че той осъзнава колко трудно би било това, ми вдъхна увереност.

— Горе-долу колко души, спечелили свирките, ще бъдат тук тази вечер?

Той се замисли за кратко.

— Горе-долу ли? Осем, а може и повече — дванайсетина.

— Значи по всяка вероятност ще има най-малко три жени, които са спечелили своите отличия за талант?

Станчион кимна, като ме наблюдаваше с любопитство.

— Е — бавно казах аз, — ако онова, което всички са ми разказвали, е вярно, ако само хората с истински талант могат да спечелят свирките, то тогава една от тези жени ще знае партията на Алоин.

Станчион отново отпи бавно и дълго, като ме наблюдаваше над върха на халбата си. Когато накрая я свали, той забрави да избърше брадата си.

— Ти май си доста горделив, а? — откровено отбеляза той.

Огледах се.

— Нали точно това е „Еолиан“? Чувал съм, че това е мястото, където гордостта плаща в сребро и свири в злато.

— Това ми харесва — каза Станчион по-скоро на самия себе си. — Свири в злато.

Той тресна халбата си върху тезгяха, като предизвика гейзер от пръски от пенливата течност, която беше в чашата.

— Проклет да си, момче. Надявам се да си толкова добър, колкото, изглежда, си мислиш, че си. Още някой, който притежава огъня на Илиен, би ми свършил работа тук.

Той прекара ръка през собствената си червена коса, за да подчертае двоякия смисъл на думите си.

— Надявам се, че това място е точно толкова добро, колкото всеки, изглежда, си мисли, че е — казах аз искрено. — Имам нужда от място, в което да горя.

* * *

— Не те изхвърли — саркастично отбеляза Симон, когато се върнах на масата, — така че предполагам, че не е минало толкова зле, колкото се очакваше.

— Мисля, че мина добре — разсеяно отвърнах аз, — но не съм съвсем сигурен.

— Как може да не знаеш? — възрази Симон. — Видях го да се смее. Това сигурно означава, че е минало добре.

— Не непременно — каза Уилем.

— Опитвам се да си спомня всичко, което му казах — признах аз. — Понякога устата ми започва сама да говори и на мозъка му е нужно малко време, за да я настигне.

— Това май се случва често? — попита Уилем с една от редките си спокойни усмивки.

Закачките им започнаха да ме успокояват.

— Все по-често — съгласих се аз и се ухилих.

Пиехме и се шегувахме за дреболии, клюки за магистрите и малкото жени студенти, които бяха привлекли вниманието ни.

Говорехме за това кого харесваме в Университета, но повече време отделяхме за обсъждане на хората, които не харесвахме, и търсехме причините за това и какво бихме направили с тях, ако ни се удаде възможност. Такава е човешката природа.

И така времето минаваше, а „Еолиан“ бавно се пълнеше с хора. След подигравките на Уилем Симон накрая се предаде и започна да пие скутен — силно черно вино от полите на планините Шалда, по-често наричано „отрежи опашка“.

Ефектът от виното се забеляза почти веднага. Симон започна да се смее по-гръмогласно с широко разтегната уста и да се върти неспокойно на стола си. Уилем си оставаше все така сдържан както обикновено. Купих следващите напитки, като поръчах чисто ябълково вино за всеки от нас. В отговор на намръщената физиономия на Уилем му казах, че ако спечеля признание за своя талант тази нощ, ще го окъпя в „отрежи опашка“, но ако някой от тях се напие преди това, лично ще го напердаша и изхвърля в реката. Те доста се поохладиха и започнаха да измислят мръсни стихчета за „Калайджията Танер“.

Оставих ги да се занимават с това и потънах в собствените си мисли. Не ми даваше мира мисълта, че може би си заслужаваше да се вслушам в неизречения съвет на Станчион. Опитах се да се сетя за други песни, които да са достатъчно трудни, за да покажат умението ми, но и достатъчно лесни, за да мога да проявя артистичния си талант.

Гласът на Симон ме върна към действителността.

— Хайде, ти си добър в римуването… — убеждаваше ме той.

Припомних си последната част от техния разговор, която слушах с половин ухо.

— „Опитай в расото на техлините“ — предложих незаинтересовано аз.

Бях твърде нервен, за да им обяснявам, че един от пороците на баща ми беше слабостта му към мръсните хумористични петостишия.

Те започнаха да се кикотят, докато аз се опитвах да се сетя за друга песен, която да изпълня. Не бях успял да постигна кой знае какъв успех, когато Уилем отново ме разсея.

— Какво! — попитах ядосано и после видях безизразния поглед в очите на Уилем, който се появяваше само когато видеше нещо, което наистина не му харесваше. — Какво? — попитах отново този път с по-умерен тон.

— Някой, когото всички ние познаваме и обичаме — мрачно рече той и кимна към вратата.

Не видях нито едно познато лице. „Еолиан“ беше почти пълен и над стотина човека се тълпяха само на приземния етаж. През отворената врата видях, че навън вече е нощ.

— Той е с гръб към нас. В момента прилага мазния си чар на една очарователна млада дама, която очевидно не го познава… Намира се вдясно от закръгления господин в червено — насочваше вниманието ми Уилем.

— Кучи син — казах аз, твърде смаян, за да намеря по-подходящи ругатни от речника си.

— Аз самият винаги съм мислел, че е със свинско потекло — сухо рече Уилем.

Симон се оглеждаше наоколо и мигаше като бухал.

— Какво? Кой е дошъл?

— Амброуз.

— Да му се не видяло! — изруга Симон и се прегърби над масата. — Само това ни трябваше. Вие двамата не се ли сдобрихте вече?

— Искам да го оставя на мира — протестирах аз, — но всеки път като ме види, той не може да се въздържи да не подхвърли някоя хаплива забележка по мой адрес.

— За спор са необходими двама — възрази Симон.

— Точно така — язвително отвърнах аз, — не ме интересува чий син е той. Няма да подвия опашка като някое страхливо кутре. Ако той е достатъчно глупав да ме посочи с пръст, ще му счупи пръста — поех си въздух, за да се успокоя, и се опитах гласът ми да звучи разумно. — Накрая той ще се научи да ме оставя на мира.

— Можеш просто да не му обръщаш внимание — каза Симон с изненадващо трезвен глас. — Не се хващай на въдицата му и това доста скоро ще му омръзне.

— Не — сериозно отсякох аз и погледнах Симон право в очите. — Няма да му омръзне. — Харесвах Симон, но понякога беше ужасно наивен.

— Веднъж помисли ли си, че съм слаб, ще ми се нахвърли с двойно по-голямо настървение от преди. Познавам хората като него.

— Ето го, идва — отбеляза Уилем, като погледна уж случайно нататък.

Амброуз ме видя още преди да стигне до нашия край на помещението.

Очите ни се срещнаха и беше явно, че не е очаквал да ме види тук. Той каза нещо на един от винаги присъстващите около него подмазвачи и те си запробиваха път през тълпата в друга посока, за да си намерят маса. Очите му се преместиха от мен на Уилем и Симон, после на лютнята ми и накрая отново се върнаха на мен. След това се обърна и се отправи към масата, на която вече бяха седнали приятелите му. Погледна към мен, преди да седне.

Това, че не се усмихна, ми подейства изнервящо. Преди винаги ми се бе усмихвал с печално подобие на усмивка и подигравка в очите.

След това видях нещо, което ме разстрои още повече — той носеше солиден квадратен калъф.

— Да не би Амброуз да свири на лира? — Въпросът ми не беше отправен към никой конкретно.

Уилем сви рамене. Изглежда, Симон се почувства неловко.

— Мислех, че знаеш — едва доловимо промълви той.

— Виждал ли си го тук преди? — попитах.

Сим кимна.

— Свири ли тогава?

— Всъщност рецитираше. Поезия. Декламираше и дърпаше струните. — Симон изглеждаше като заек, готов да побегне.

— Получи ли признание за таланта си? — мрачно попитах аз.

В този момент реших, че ако Амброуз беше член на тази група, аз не искам да имам нищо общо с нея.

— Не — измънка Симон, — опита се, но… — Не довърши, а очите му бяха леко неспокойни.

Уилем сложи ръка на рамото ми и ми махна да се успокоя.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да се отпусна.

Бавно осъзнах, че всичко това нямаше значение. В най-добрия случай просто повишаваше залога тази вечер. Амброуз не можеше да стори нищо, което да попречи на свиренето ми. Щеше да бъде принуден да гледа и слуша. Да ме слуша как свиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, защото сега вече нямаше никакво съмнение коя песен щях да изпълня тази нощ.

* * *

Вечерното представление започна с един от доказалите таланта си музиканти от тълпата. Той имаше лютня и показа, че може да свири толкова добре, колкото всеки Едема Рух. Втората му песен беше още по-добра — никога преди това не я бях чувал.

Имаше интервал от около десет минути, преди да извикат друг утвърден музикант да пее на сцената. Този мъж имаше комплект тръстикови свирки и свиреше с тях по-добре от всеки друг, който някога бях чувал. След това изпя един запомнящ се химн в минорна тоналност. Нямаше инструменти — само високият му, чист глас, който се издигаше и се рееше като звука на свирките, на които бе свирил преди това.

Беше ми приятно да видя, че талантливите музиканти бяха точно толкова добри, колкото бях чувал, че са. Но едновременно с това и собственото ми безпокойство нарастваше. Отличните изпълнения изискваха да си наистина добър, за да опиташ късмета си. Ако вече не бях решил да изсвиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, воден от злостни лични подбуди, тези изпълнения щяха да ме убедят да се откажа от нея.

Последва нова пауза от пет-десет минути. Дадох си сметка, че Станчион нарочно вмъква паузи, за да даде възможност на публиката да се размърда и да вдигне шум между песните. Човекът си знаеше работата. Зачудих се дали някога не е бил член на трупа.

След това дойде време за първия опит за вечерта. Станчион изведе на сцената един брадат трийсетинагодишен мъж и го представи на публиката. Свиреше на флейта. Беше добър. Изпълни две кратки песни, които знаех, и трета, която не ми беше позната. Свири общо в продължение на около двайсет минути и успях да доловя само една малка грешка.

След аплодисментите флейтистът остана на сцената, докато Станчион обикаляше из тълпата зрители и ги разпитваше за мненията им. Едно момче от персонала донесе на флейтиста чаша вода.

Накрая Станчион се върна на подиума. Залата утихна, когато собственикът се доближи и тържествено стисна ръката на мъжа. Лицето на музиканта помръкна, но той успя да се усмихне тъжно на публиката и да й кимне. Станчион го съпроводи, докато слизаше от сцената, и му купи нещо в голяма халба.

Следващият кандидат беше пищно облечена млада жена със златиста коса. След като Станчион я представи, тя изпя една ария с толкова ясен и чист глас, че за момент забравих за безпокойството си и се отпуснах, запленен от песента й. В продължение на няколко благословени мига забравих за всичко и не можех да правя нищо друго, освен да я слушам.

За съжаление песента свърши твърде бързо, като ме остави с нежно чувство в гърдите и леко парене в очите. Симон подсмръкна и смутено потри лицето си.

След това тя изпя втора песен, като си акомпанираше на арфа. Наблюдавах я внимателно и трябва да призная, че не го правех само заради музикалните й способности. Косата й беше с цвят на зряла пшеница. От мястото си на около десетина метра от сцената можех да видя чистата синева на нейните очи. Имаше гладки ръце и малки, деликатни длани, които чевръсто се движеха по струните. И начинът, по който държеше арфата между краката си, ме караше да мисля за… ами за нещата, за които непрекъснато мисли всяко петнайсетгодишно момче.

Гласът й беше толкова очарователен, колкото и при първото изпълнение. Извикваше болка в сърцето. За съжаление свиренето й не беше толкова добро. По средата на втората песен тя изсвири няколко грешни тона, за момент загуби увереност, след това успя да се окопити и да завърши изпълнението си.

Този път паузата, докато Станчион обикаляше из публиката, се оказа по-дълга.

Обиколи и трите нива на „Еолиан“, като разпита всички — и млади, и стари, музиканти или не.

Докато наблюдавах жената, Амброуз улови погледа й и отправи една от своите усмивки, които ми изглеждаха толкова мазни, а жените намираха за толкова очарователни. След като отмести поглед от нея, очите му се насочиха към моята маса, докато накрая погледите ни не се срещнаха. Усмивката му помръкна и ние дълго и безизразно се гледахме един друг.

Нито един от двама ни не се усмихна подигравателно на другия, нито пък направи обидни гримаси по негов адрес. Въпреки това тлеещата вражда помежду ни беше подновена през тези няколко минути. Не мога да кажа със сигурност кой от двама ни пръв извърна поглед.

След близо петнайсетина минути събиране на мнения Станчион отново се качи на сцената. Той се приближи до жената със златистата коса и стисна ръката й, както го бе направил и с предишния музикант. На лицето й се изписа почти същото разочарование, както и на мъжа преди нея. Станчион я изведе от сцената и купи и на нея една халба с напитка за утеха.

Скоро след този провал излезе още един доказал таланта си музикант, който свиреше на цигулка превъзходно, както и другите двама утвърдени музиканти преди него. След това Станчион изведе на сцената по-възрастен мъж, все едно той също искаше да опита да получи признание за таланта си. Обаче аплодисментите, които го посрещнаха, ме наведоха на мисълта, че той беше толкова популярен, колкото и всеки от признатите музиканти свирили преди него.

— Кой е този? — смушках Симон аз, докато мъжът с посивяла брада настройваше лирата си.

— Трепе — прошепна ми Симон в отговор, — по-точно _граф_ Трепе. Той свири тук през цялото време, от години. Велик покровител на изкуствата. Още преди години е спрял да опитва да спечели признанието на свирките. Сега просто свири. Всички го обичат.

Трепе започна да свири и аз веднага разбрах защо никога не бе спечелил свирките. Гласът му беше дрезгав и разколебан, докато дърпаше струните на лирата си. Ритъмът му се променяше постоянно и беше трудно да се разбере дали не свири грешни тонове. Песента очевидно беше съчинена от самия него и в нея ставаше дума за доста откровени разкрития, свързани с навиците на един местен благородник. Но макар композицията му да не се отличаваше с особени артистични достойнства, осъзнах, че се смея заедно с всички останали от публиката.

Когато Трепе свърши, беше възнаграден с бурни ръкопляскания. Някои удряха по масите или тропаха с крака.

Станчион отиде направо на подиума и разтърси ръката на графа, но той не изглеждаше ни най-малко разочарован от това. Станчион ентусиазирано го потупа по рамото и го поведе към тезгяха.

Моментът настъпи. Аз се изправих и взех лютнята си.

Уилем ме потупа по ръката, а Симон ми се ухили, като се опитваше да не изглежда прекалено загрижен. Кимнах мълчаливо на всеки от двамата и се отправих към празното място на Станчион в края на тезгяха, там, където той завиваше към сцената.

Попипах дебелия и тежък сребърен талант в джоба ми.

Някаква подсъзнателна частица от мен искаше да го сграбчи и да го запази за по-нататък. Но знаех, че след още няколко дни един-единствен талант няма да ми е достатъчен. С признанието на сребърните свирки щях да мога да се издържам, като свиря в местните кръчми. Ако имах късмета да привлека вниманието на някой покровител, можех да спечеля достатъчно, за да изплатя дълга си към Деви и освен това да платя таксата за обучение. Беше риск, който трябваше да поема.

Станчион с бавна и спокойна стъпка се върна обратно към мястото си при бара.

— Бих искал аз да бъда следващият, господине. Разбира се, ако нямате нищо против. — Надявах се да не изглеждам толкова нервен, колкото се чувствах.

Ръцете ми, които стискаха лютнята, бяха хлъзгави от пот.

— Имаш усет за публиката, момче — кимна той и се усмихна. — В момента тя е готова да чуе една тъжна песен. Още ли планираш да изпълниш „Савиен“?

Кимнах в отговор.

Той седна и отпи от чашата си.

— Добре тогава, нека им дадем няколко минути да се разпалят и да приключат с разговорите си.

Отново кимнах и се облегнах на тезгяха. В оставащото ми време не можах да направя нищо друго, освен безсмислено да се терзая за нещата, които нямах никаква власт да променя. Един от ключовете на лютнята ми беше хлабав и нямах пари да го поправя.

Досега на сцената не се беше появила нито една утвърдена жена музикант. Почувствах вълна на безпокойство при мисълта, че това е някаква странна вечер, в която всички признати музиканти в „Еолиан“ бяха само мъже или пък жени, които не знаят партията на Алоин.

Стори ми се, че е минало твърде малко време, когато Станчион се изправи и повдигна въпросително вежди към мен. Кимнах и взех калъфа на лютнята си, който изведнъж ми се стори ужасно опърпан. Двамата със Станчион се изкачихме по стълбите.

Веднага щом кракът ми докосна сцената, шумът в залата утихна до шепот. В същия момент нервността ме напусна, погълната от вниманието на публиката. При мен винаги е било така. Зад сцената се безпокоя и потя от притеснение. Когато изляза на сцената, съм спокоен като безветрена зимна нощ.

Станчион обяви, че всички трябва да ме считат за кандидат за признаване на таланта. В думите му имаше нещо успокояващо — почти ритуално. Когато той направи жест към мен, не прозвучаха познатите аплодисменти, а настъпи само мълчание, изпълнено с очакване. За един кратък миг се видях отстрани — така както ме виждаше публиката.

Не бях добре облечен, както другите кандидати преди мен. Всъщност дрехите ми бяха почти дрипави. Бях млад, почти дете. Можех да усетя как любопитството на зрителите сякаш ги доближаваше до мен.

Изчаках го да нарасне, докато преднамерено бавно разкопчах очукания си от употреба калъф втора ръка и извадих от него очуканата си лютня, купена на старо. Усетих как непретенциозният й вид изостри още повече вниманието на публиката. Изсвирих няколко тихи акорда и след това леко донастроих ключовете. Дръпнах леко още няколко струни, изпробвах ги, ослушвах се за звука, който издаваха, след това доволно кимнах.

От мястото си сред светлините, заливащи сцената, останалата част от залата тънеше в сумрак. Когато погледнах нататък, сякаш видях хиляди очи. Симон и Уилем, Станчион до бара. Деох до вратата. Почувствах леко присвиване в стомаха, когато видях Амброуз, който ме наблюдаваше заплашително като тлеещ въглен, готов да пламне всеки миг.

Отместих погледа си от него и видях брадат мъж в червени дрехи, граф Трепе, една възрастна двойка, която се държеше за ръце, очарователно тъмнооко момиче…

Моята публика. Усмихнах им се. Усмивката ми ги приближи още повече и аз запях:

P>

Мълчете и седнете! Започва вече песента,

тя е омайна, сладка и древна като вечността.

Написана от майстор като Илиен,

за любовта тя пее нежно в този ден,

за Савиен и Алоин — жената, на която паднал в плен.

P$

Оставих вълната от шепот сред тълпата да премине. Онези, които знаеха песента, изпуснаха тихи възклицания, а другите, които не я знаеха, питаха своите съседи за какво е цялото това вълнение.

Свалих ръцете си от струните и отново привлякох вниманието им към себе си. Залата утихна и аз започнах да свиря.

Музиката извираше лесно от мен — лютнята сякаш беше моят втори глас. Пръстите ми се свиха и от лютнята се разнесе и трети глас. Аз пеех с гордия и мощен глас на Савиен Тралиард — най-великият от амирите. Публиката следваше движенията на музиката — като трева, разлюлявана от вятъра. Пеех като сър Савиен и чувствах как публиката започва да ме обича и да изпитва страхопочитание към мен.

Толкова бях свикнал да репетирам тази песен сам, че почти забравих да повторя третия припев. Но в миг си го припомних и ме обля студена пот. Този път, докато пеех, аз гледах към публиката, надявайки се, че в края ще чуя глас, който да отговори на моя.

Стигнах до края на припева, преди първата строфа на Алоин.

Ударих силно първия акорд и зачаках, докато звукът му заглъхваше, без от публиката да се чуе глас. Оглеждах спокойно редиците на слушателите и изчаквах. С всяка следваща секунда вътре в себе си започвах да изпитвам все по-голямо облекчение, примесено с все по-голямо разочарование.

След това над сцената се понесе глас, който галеше слуха нежно като с перо:

P>

Савиен, как разбра,

че е настъпил мига,

когато да дойдеш при мен?

Савиен, помниш ли ти

онез дълги дни,

когато за нас бе наслада?

P$

Тя пееше като Алоин, аз — като Савиен. На припевите гласът й се оплиташе с моя и го удвояваше. Част от мен искаше да я потърси в публиката, да открие жената, с която пеех. Опитах веднъж, но пръстите ми се поколебаха, докато търсех лицето зад спокойния като лунна светлина глас, който беше откликнал на моя. Това ме разсея, аз докоснах грешен тон и в музиката се появи колебание.

Грешката не беше голяма. Стиснах зъби и се съсредоточих върху свиренето. Оставих любопитството си настрани и наведох глава, за да наблюдавам пръстите си, като внимавах струните да не им се изплъзнат.

И ние пеехме! Гласът й беше като кипнало сребро, а моят глас й отговаряше като ехо. Савиен редеше уверени, мощни слова като клоните на вековен дъб, докато през цялото време Алоин беше като славей, който се стрелка в кръгове около него.

Вече почти не обръщах внимание на публиката, не усещах потта по тялото си. Бях потънал толкова дълбоко в музиката, че не можех да кажа къде свършва тя и къде започва моята собствена кръв.

Но тя свърши. Краят дойде два стиха преди края на песента. Изсвирих началния акорд на стиха на Савиен и чух пронизващ звук, който ме изтръгна от мелодията като риба, извадена от дълбоката вода.

Бях скъсал струна. Случи се в горната част на грифа, металната жилка перна опаката страна на ръката ми, като остави ни цялата й дължина тънка и ярка черта от кръв.

Погледнах я вцепенен. Не трябваше да се къса. Нито една от струните ми не беше толкова износена, че да се скъса. Но се беше случило и докато последните тонове на музиката заглъхваха в тишината, аз почувствах как публиката се раздвижи. Тя започна да се събужда от мечтата, която бях изтъкал за нея от нишките на песента.

В последвалата тишина усетих как магията се разкъса и хората се събудиха от недовършения си сън, а целият труд, който бях положил, беше съсипан и пропилян. А през цялото това време песента продължаваше да гори вътре в мен. Песента. Песента!

Без да усещам какво правя, аз отново сложих пръстите си върху струните и се затворих дълбоко вътре в себе си. Върнах се години назад, когато по ръцете ми имаше мазоли като камъни и музиката беше станала за мен естествена като дишането. Назад към времето, когато свирех, за да пресъздам звука на „вятъра, който обръща лист“, на лютня с шест струни.

И тогава започнах да свиря. В началото бавно, после все по-бързо, докато ръцете ми си припомняха. Събрах разкъсаните нишки на песента и внимателно ги втъках отново в онова, което бяха преди няколко мига.

Не беше съвършено. Толкова сложна песен като „Сър Савиен“ не може да бъде изсвирена съвършено на шест струни вместо на седем. Но песента отново беше цяла и аудиторията въздъхна, размърда се и бавно потъна отново в магията, която бях създал за тях.

Почти не усещах къде се намирам и след минута напълно забравих за публиката. Ръцете ми танцуваха, бягаха и след това очертанията им се размазваха върху струните, докато се борех двата гласа на лютнята да продължават да пеят заедно с моя собствен. После, още докато наблюдавах пръстите си, аз забравих за тях — забравих за всичко друго, освен за това да завърша песента.

Дойде припевът и Алоин запя отново. За мен тя вече не беше човек, не беше дори и глас — тя просто беше част от песента, която гореше в мен.

И накрая всичко свърши. Когато вдигнах глава, за да погледна залата, се почувствах така, все едно подавах глава над повърхността на водата, за да си поема въздух. Върнах се в себе си и открих, че ръката ми кърви, а тялото ми е плувнало в пот. После краят на песента беше като удар в гърдите, както винаги — независимо къде или как я слушах.

Зарових лице в ръцете си и заплаках. Не за скъсаната струна на лютнята или възможността да се проваля. Не заради кръвта, която ми течеше, или за наранената ми ръка. Дори не и за момчето, което преди години в гората се бе научило да свири на лютня с шест струни. Плачех за сър Савиен и Алоин, за изгубената и отново намерена любов, за жестоката съдба и човешкото безумие. И така, за известно време аз бях изгубен в мъката и не осъзнавах нищо друго.

> 55.

> Пламък и гръмотевица

Скръбта ми по Савиен и Алоин продължи няколко мига. Тъй като осъзнах, че още съм на сцената, се стегнах, изправих се на стола и погледнах към своята публика. Прихналата публика.

Музиката звучи по различен начин за онзи, който я свири. Това е проклятието на музиканта. Още докато седях там, краят, който бях импровизирал, избледняваше в паметта ми. След това дойде съмнението. Ами ако не е бил толкова завършен, колкото ми изглеждаше? Ако моят край не носеше в себе си усещането за ужасния трагизъм на песента за никого другиго освен за мен самия?

Ако сълзите ми не изглеждаха за слушателите ми като нещо повече от смутената реакция на едно дете на собствения му провал?

След това, докато чаках, чух как тишината сякаш се изливаше на вълни от залата. Публиката беше тиха и напрегната, сякаш песента ги беше изгорила по-силно от пламък. Всеки притискаше наранената си същност по-близо до себе си, сграбчил болката си като нещо скъпоценно.

След това се разнесе шепот от сподавени и открити ридания.

Въздишка през сълзи. Шумолене от тела, които изведнъж бяха загубили своята скована неподвижност.

След това дойдоха аплодисментите. Рев на разярен пламък, на гръм след светкавица.

> 56.

> Покровители, девици и метеглин

Пренастроих лютнята си. Това ме разсея, докато Станчион събираше мнения от тълпата. Ръцете ми сами следваха толкова познатите движения за смяната на скъсаната струна, докато вътрешно аз бях разяждан от терзания. Сега, когато аплодисментите бяха заглъхнали, отново бяха започнали да ме измъчват съмнения. Беше ли една песен достатъчна, за да покажа таланта си? Ами ако реакцията на публиката се дължеше не толкова на моето изпълнение, колкото на силата на самата песен? Дали импровизираният ми финал се бе харесал? Може би песента изглеждаше завършена само на мен самия…

Когато приключих със свалянето на скъсаната струна, аз я огледах равнодушно и внезапно мислите ми запрепускаха лудо.

Тя не беше износена или дефектна, както очаквах. Скъсаният й край беше срязан чисто като с нож или ножици.

За момент просто продължих глупаво да се взирам в нея. Дали някой нарочно бе повредил лютнята ми? Невъзможно. Никога не я изпусках от поглед. Освен това бях проверил струните, преди да напусна Университета, и още веднъж, преди да изляза на сцената. Тогава как се бе случило?

Мисълта продължаваше да се върти в главата ми, когато забелязах, че тълпата е притихнала. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Станчион се качва на сцената. Побързах да се изправя насреща му.

Изражението на лицето му беше любезно, но иначе непроницаемо. Когато той се приближи към мен, стомахът ми се стегна на възел. След като ми протегна ръка по същия начин, както го бе направил с предишните кандидати, усетих как ми прималява.

Насилих се да се усмихна с най-добрата си усмивка и стиснах ръката на Станчион. Бях син на баща си и някогашен член на трупа. Щях да приема провала си с достойнството на рода Едема Рух. По-скоро земята щеше да се разтвори и да погълне това лъскаво, надуто място, отколкото аз да покажа каквато и да е следа на отчаяние.

Освен това някъде в публиката, която ме наблюдаваше, беше и Амброуз.

Бих се продънил заедно с „Еолиан“, Имре и цялото море Сентхе, преди да му доставя такова удоволствие.

И така аз се усмихнах весело и поех ръката на Станчион в своята.

Докато я разтърсвах, усетих в дланта си нещо твърдо. Погледнах надолу и видях блясъка на сребро. Свирките — признание за моя талант.

Сигурно на всички е било забавно да видят изражението на лицето ми. Погледнах отново Станчион. Очите му играеха и той ми намигна.

Обърнах се и вдигнах високо свирките, за да може всеки да ги види. Тълпата в „Еолиан“ изрева отново. Този път тя ме приветстваше.

* * *

— Трябва да ми обещаеш — сериозно и със зачервени очи ми каза Симон, — че никога повече няма да свириш тази песен, без преди това да ме предупредиш. Никога.

— Толкова ли зле беше? — все още зашеметен му се усмихнах аз.

— Не! — почти извика Симон. — Беше… Аз никога… — Той напразно се опитваше да намери точните думи, след това склони глава, отчаяно я зарови в ръцете си и заплака.

Уилем прегърна покровителствено Симон, който, без да се срамува, се облегна на рамото му.

— Нашият Симон има нежно сърце — меко обясни той. — Мисля, че той искаше да каже, че много е харесал песента.

Забелязах, че ъгълчетата на очите на Уилем също са зачервени.

Сложих ръка на гърба на Симон.

— И мен ме удари право в сърцето, когато я чух за пръв път — честно си признах аз. — Родителите ми я изпълниха по време на Карнавала в средата на зимата. Когато бях деветгодишен и в продължение на два часа след това се чувствах като развалина. Наложи се да отрежат моята партия от „Свинарят и славеят“, защото изобщо не бях в състояние да играя.

Симон кимна и направи жест, който трябва да означаваше, че е добре, но едва ли ще може да говори скоро и че аз трябваше да не му обръщам внимание.

Отново погледнах Уилем.

— Бях забравил, че някои хора преживяват песента по този начин — неуверено казах аз.

— Препоръчвам лечение със скутен — безцеремонно отвърна Уилем, — или „отрежи опашка“, ако предпочиташ вулгарното му наименование. Май, доколкото си спомням, ти ни обеща, че ще ни залееш с него, ако си получиш свирките. Което е доста жалко за теб, защото за твое нещастие си нося обувките за пиянство.

Чух Станчион да се подхилва зад гърба ми.

— Май това трябва да са двамата ти приятели, които не са кастрати, а? — Симон, изглежда, беше достатъчно изненадан от това, че го наричаха „не кастрат“, та се посъвзе малко и изтри носа си с ръкав.

— Уилем, Симон, това е Станчион.

Симон кимна.

Уилем се поклони леко вдървено.

— Станчион, би ли ни помогнал да стигнем до бара? Обещах да им купя напитка.

— _Напитк-и_ — натърти Уилем. — Напитки.

— Съжалявам… напитки — наблегнах на множественото число. — Нямаше да съм тук, ако не бяха те двамата.

— А — ухили се Станчион, — покровители, значи. Напълно те разбирам!

* * *

Халбата на победата се оказа същата като утешителната халба. Вече ме чакаше, когато Станчион накрая успя да ни преведе до новите ни места на бара през блъсканицата от хора. Той дори настоя да купи скутен на Симон и Уилем, като обясни, че покровителите също имат дял от плячката. Искрено му поблагодарих от името на бързо изтъняващата ми кесия.

Докато чакахме напитките им да дойдат, се опитах любопитно да надникна в халбата си, която стоеше на тезгяха, и открих, че за да го направя, трябва да се изправя върху стола си.

— Метеглин — информира ме Станчион. — Опитай го и после можеш да ми благодариш. Там, откъдето идвам, казват, че човек би се върнал от света на мъртвите само за да опита тая напитка.

Допрях върха на пръстите си до периферията на въображаема шапка.

— На вашите услуги.

— За теб и твоето семейство — учтиво отвърна той.

Отпих от високата халба и се опитах да си събера мислите. Тогава усетих нещо прекрасно в устата си — свеж пролетен мед, карамфил, кардамон, канела, изстискано грозде, печена ябълка, сладка круша и бистра кладенчова вода.

Това е, което мога да кажа, за метеглина. Ако не сте го опитвали, тогава съжалявам, че не мога да го опиша по-добре. Ако пък сте го опитвали, то няма нужда да ви напомням какъв е вкусът му.

С облекчение видях, че „отрежи опашката“ беше сипана в умерено големи чаши, като имаше една и за Станчион. Ако бяха дали халби с черно вино на приятелите ми, щеше да ми е нужна ръчна количка, за да ги върна обратно от другата страна на реката.

— За Савиен! — вдигна тост Уилем.

— Правилно! — съгласи се Станчион и вдигна своята чаша.

— Савиен… — успя да се включи и Симон, макар гласът му да звучеше като сподавено ридание.

— … и Алоин — добавих аз и с усилие придвижих огромната си халба, за да се чукна с техните чаши.

Станчион изпи своя скутен на един път с безгрижие, от което и на мен ми се припи.

— И така — рече той, — преди да те оставя на хвалбите на твоите колеги, трябва да те попитам нещо. Къде си се научил да правиш това? Имам предвид, да свириш с една липсваща струна.

Замислих се за момент.

— Кратката или дългата история искаш да чуеш?

— Засега кратката.

— Ами, просто е нещо, което успях да науча — небрежно махнах с ръка аз и се усмихнах. — Нещо, останало от грешната ми младост.

Станчион ме изгледа продължително и по изражението на лицето му си личеше, че се забавлява.

— Май сам си заслужих този отговор. Следващия път ще предпочета дългата версия. — Той си пое дълбоко дъх и огледа залата, при което обицата на ухото му проблесна на светлината. — Отивам да се смеся с тълпата. Няма да им позволя да ти се изсипят на главата всички наведнъж.

— Благодаря ви, господине — облекчено се ухилих аз.

Той поклати глава и направи подканящ жест към някой зад бара, който бързо му донесе пълна халба.

— По-рано тази нощ „господине“ звучеше добре и подходящо. Но сега за теб съм просто Станчион.

Той отново ме погледна, усмихна се и кимна.

— А аз как да те наричам?

— Квоте — отвърнах аз, — просто Квоте.

— За „просто Квоте“ — Уилем вдигна тост зад гърба ми.

— И за Алоин — добави Симон, подпря глава на ръката си и започна тихо да плаче.

* * *

Граф Трепе беше един от първите, които дойдоха при мен. Отблизо той изглеждаше по-нисък и по-възрастен. Но очите му бяха блестящи, весели, когато говореше за песента ми.

— Тогава тя се скъса! — каза той и лудо размаха ръце. — И всичко, което успях да си помисля, беше: _„Не сега! Не преди края!“_ Ти вдигна поглед към нас и след това отново го сведе надолу към струните, а в залата ставаше все по-тихо и по-тихо. След това ти отново сложи ръцете си върху струните и аз си помислих: _„Това момче е смело. Твърде смело. То не знае, че не може да спаси финала на една прекъсната песен със счупена лютня.“_ Но ти го направи! — Той се засмя, сякаш бях направил най-смешното нещо на света и след това затанцува бързите стъпки на фолклорен танц.

Симон, който беше спрял да плаче и вече бе започнал да се поддава на ласкателствата, които чуваше, се засмя заедно с графа. Уилем, изглежда, все още не можеше да прецени що за човек е Трепе и го наблюдаваше със сериозен поглед.

— Някой ден трябва да посвириш в моята къща — каза Трепе и побърза да вдигне ръка. — Сега няма да говорим за това и няма да отнемам повече от вечерта ти. — Той се усмихна. — Но преди да си тръгна, трябва да ти задам един последен въпрос. Колко години е прекарал Савиен при амирите?

— Шест — отговорих аз, без да се замислям. — Три години е трябвало да се доказва и още три години се е обучавал.

— Как мислиш, дали шест е добро число?

Нямах представа какво се опитва да ми каже.

— Шестицата не може да бъде наречена точно щастливо число — предпазливо казах аз. — Ако търсех щастливо число, бих се спрял на седем — свих рамене — или пък на три.

Трепе обмисли думите ми, потупвайки с пръст брадичката си.

— Прав си. Но шест години с амирите означава, че се е върнал при Алоин на седмата. — Той порови в джоба си и извади цяла шепа монети от най-малко три различни страни. Отдели седем таланта от цялата бъркотия и ги бутна в изненаданата ми ръка.

— Милорд — заекнах аз, — не мога да приема парите ви.

Не парите ме изненадаха, а сумата.

— И защо не? — Трепе изглеждаше объркан.

Отворих уста да отвърна, но се оказа, че това беше един от редките моменти, в които не можех да намеря подходящите думи.

Трепе се изкикоти и затвори ръката ми около монетите.

— Това не е награда за свиренето. Е, всъщност _е_ такава, но по-скоро като стимул, който да те поощри да продължаваш да се упражняваш, да ставаш все по-добър. Правя го в името на музиката. — Той сви рамене. — Виждаш ли, на лавровото дърво му е нужен дъжд, за да расте. Аз не мога да направя много по този въпрос. Но все мога да запазя главите на няколко музиканти, нали така? — На лицето му се появи дяволита усмивка. — Така че Бог ще се погрижи да има влага за лавровите дървета, а аз ще се погрижа музикантите да са на сухо място. И някои по-мъдри умове от моя ще решат кога да съберат едните с другите.

За момент замълчах.

— Мисля, че май сте по-мъдър, отколкото твърдите — рекох след малко.

— Е — рече той, като се опитваше да не показва какво удоволствие са му доставили думите ми, — не позволявай да се разчуе или хората ще започнат да очакват велики неща от мен.

Той се обърна и беше бързо погълнат от тълпата.

Плъзнах седемте таланта в джоба си и усетих как от раменете ми падна огромна тежест. Беше като отлагане на екзекуция.

Може би наистина беше така, тъй като нямах представа как Деви би ме окуражила да платя дълга си. За пръв път от два месеца можех спокойно да си поема дъх. Усещането беше приятно.

След като Трепе си тръгна, един от признатите музиканти дойде да отправи своите поздравления. След него се появи един кеалдишки лихвар, който стисна ръката ми и предложи да ми купи напитка.

След това дойдоха един дребен благородник, още един музикант и красива млада жена, за която реших, че може да е моята Алоин, докато не чух гласа й. Тя беше дъщерята на местен лихвар и разговаряхме накратко за различни дреболии, преди тя да си тръгне. Малко късно се сетих за обноските си и й целунах ръка, докато се разделяхме.

След това хората, които идваха и си отиваха, започнаха да се сливат в едно. Един по един ми изказваха своите почитания, поздравления, стискаха ръката ми, даваха ми съвети, завиждаха ми или ми се възхищаваха. Въпреки че Станчион спази обещанието си и успяваше да ги удържа да не идват всички наведнъж, не след дълго ми стана трудно да ги различавам един от друг. Освен това изпитият метеглин никак не ми помагаше в това начинание.

Не съм сигурен колко време мина, преди да се сетя да се огледам за Амброуз. След като обиколих с поглед залата, смушках Симон с лакът, та да се откъсне от играта, която той и Уилем играеха с шимове.

— Къде е най-добрият ни приятел? — попитах го аз.

Симон ме изгледа с празен поглед и аз осъзнах, че е изпил твърде много чаши, за да схване сарказма в думите ми.

— Амброуз — уточних аз, — къде е Амброуз?

— Разкара се — обяви Уилем с войнствена нотка в гласа — веднага щом свърши да свириш. Преди още да си получиш свирките.

— Той знаеше. Той знаеше — монотонно и с наслада повтаряше Симон. — Знаеше, че ще ги получиш, и не можа да понесе да види това с очите си.

— Изглеждаше зле, когато си тръгна — каза Уилем с тиха злоба. — Беше блед и трепереше като човек, който е разбрал, че някой цяла вечер му е плюл в напитките.

— Може би някой наистина го е правил — каза Симон с непривично за него злорадство, — аз бих.

— Трепереше ли? — попитах аз.

— Трепереше — кимна Уилем. — Сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Беше се облегнал на ръката на Линтен, когато си тръгна.

Симптомите ми прозвучаха познато — напомняха ми за измръзването от обвързване. В мен започна да се оформя неясно подозрение. Представих си как Амброуз ме е слушал, докато се носех върху звуците на най-красивата песен, която някога беше чувал, и е осъзнал, че скоро ще спечеля своите сребърни свирки.

Той не би сторил нищо прекалено очевидно, но вероятно е могъл да намери висящ конец или дълга треска от масата. И двете биха му осигурили съвсем неуловима симпатична връзка към струната на лютнята ми — в най-добрия случай не по-голяма от един процент, а по-вероятно едва една десета от това.

Представих си как Амброуз съсредоточено черпи от топлината на тялото си, докато ръцете и краката му бавно започват да измръзват. Виждах го в мислите си как трепери и се задъхва до мига, в който накрая струната се скъсва…

… А аз завършвам песента независимо от направеното от него. Ухилих се при тази мисъл. Разбира се, това не беше нищо повече от предположение, но нещо със сигурност беше скъсало струната на лютнята ми и аз дори за секунда не се усъмних, че Амброуз би направил нещо такова. Отново се съсредоточих върху думите на Симон:

— … до него и да му кажа _„не ти се сърдя за оня път в «Пещта» когато ми смеси солите и в продължение на един ден бях почти сляп. Не. Наистина не ти се сърдя, да пием за това!“_ Ха! — засмя се Симон, потънал в собствените си фантазии за отмъщение.

Потокът от доброжелатели понамаля — събрат музикант на лютня, утвърденият музикант, когото видях на сцената, местен търговец. После един силно напарфюмиран благородник с мазна коса и аристократичен акцент ме потупа по гърба и ми даде кесия с пари „за нови струни“. Той самият не ми хареса, но задържах кесията.

* * *

— Защо всички продължават да повтарят все за това? — попита ме Уилем.

— За кое?

— Половината от хората, които идват да ти стиснат ръката, преливат от вълнение колко красива е била песента. Другата половина почти не споменават песента и всичко, за което говорят, е как си свирил с една скъсана струна. Сякаш изобщо не са чули песента.

— Първата половина не разбира нищо от музика — каза Симон. — Само хора, които вземат на сериозно музиката, могат да оценят наистина онова, което направи тази вечер нашият малък е'лир.

— Тогава онова, което си направил, е било трудно? — замислено промърмори Уилем.

— Никога не съм виждал някой да изсвири дори и „Катеричка върху сламен покрив“, без да разполага с пълния комплект струни — каза му Симон.

— Е — рече Уилем, — ти го направи да изглежда лесно. Тъй като виждам, че ти е дошъл акълът и си се отказал от тази илишка плодова напитка, ще ми позволиш ли да те черпя една чаша хубав черен скутен — напитката на кралете на Кеалдим?

Можех да разбера кога ми правят комплимент, но не ми се искаше да приема, защото главата ми тъкмо се бе прояснила отново.

За мой късмет бях спасен от появата на Мареа, която дойде да изкаже почитанията си. Тя беше очарователната златокоса арфистка, която се опита да спечели признанието на свирките, но не успя. За момент си помислих, че гласът на моята Алоин може да е бил нейният, но след като се заслушах в него за известно време, осъзнах, че не можеше да е тя.

Въпреки това тя беше красива. Дори по-красива, отколкото изглеждаше на сцената, което не се случва много често. От разговора ни разбрах, че тя е дъщеря на един от членовете на съвета на Имре. На фона на спуснатата й тъмнозлатиста коса мекото синьо на нейната рокля беше като отражение на тъмносиния цвят в очите й.

Макар да беше очарователна, не можах да й отделя вниманието, което заслужаваше. Горях от нетърпение да напусна бара и да открия гласа, който беше пял партията на Алоин заедно с мен. Поговорихме малко, посмяхме се и се разделихме с любезни думи и обещанието отново да се видим. Тялото й, което беше прекрасна комбинация от меки, закръглени линии, изчезна отново в тълпата.

— Какво беше това възмутително държание? — попита ме Уилем, след като тя си тръгна.

— Какво? — попитах аз.

— _Какво?_ — подигравателно ме изимитира той. — Как може да се преструваш на толкова тъп? Ако толкова красиво момиче ме погледнеше дори и с едно око по начина, по който гледаше теб с двете… Досега, меко казано, да сме си взели стая.

— Тя просто се държеше приятелски — запротестирах аз. — И ние просто разговаряхме. Попита ме дали не мога да й покажа някои акорди за арфа, но мина дълго време, откакто не съм свирил на такъв инструмент.

— Ще стане още по-дълго, ако продължаваш да пропускаш възможности като тази — откровено ме нахока Уилем. — Тя опита всичко възможно, само дето не започна да се разкопчава пред теб.

Сим се наведе и сложи ръка на рамото ми — истинска картина на загрижен приятел.

— Квоте, отдавна исках да поговоря с теб точно за този проблем. Ако наистина не можеш да разбереш, че тя се интересуваше от теб, то тогава вероятно трябва да приемеш възможността да си невероятно задръстен по женския въпрос. Може би трябва да обмислиш идеята да станеш свещеник.

— И двамата сте пияни — побързах да кажа аз, за да прикрия изчервяването си. — Дали случайно по време на нашия разговор не обърнахте внимание, че тя е дъщеря на член на съвета?

— А ти забеляза ли — отговори Уил със същия тон — как те гледаше тя?

Знаех добре печалната истина, че ми липсва опит с жените, но не беше нужно да го признавам. Така че не обърнах внимание на коментара му и станах от стола си.

— Нещо ме съмнява, че онова, което тя е имала предвид, е някоя бърза лудория зад бара. — Пийнах малко вода и оправих плаща си. — А сега трябва да намеря своята Алоин и да й изкажа горещата си благодарност. Как изглеждам?

— Има ли някакво значение? — попита Уилем.

Симон потупа Уилем по лакътя.

— Не виждаш ли? Той се е захванал с нещо по-опасно от някаква си дъщеря на съветник с дълбоко деколте.

Обърнах им гръб с възмутен жест и се отправих към претъпканата зала.

В действителност нямах никаква представа как бих могъл да я открия. Някаква глупава и романтична част от мен си мислеше, че бих я познал веднага щом я видя. Ако беше и наполовина толкова лъчезарна, колкото бе гласът й, щеше да блести като свещ в тъмна стая.

Но докато в главата ми минаваха такива мисли, по-благоразумната част от мен шепнеше в другото ми ухо: _„Не се и надявай_ — казваше ми тя, — _не смей да се надяваш, че която и да е жена би могла да блести толкова ярко, колкото гласа, който изпя партията на Алоин.“_

И макар този глас да не ми казваше онова, което исках да чуя, знаех, че то бе разумно. Бях се научил да го слушам из улиците на Тарбеан, където той ме беше запазил жив.

Обиколих първото ниво на „Еолиан“, като търсех някого, за когото нямах представа как изглежда. От време на време хората наоколо ми се усмихваха или ми махваха с ръка. След пет минути вече бях видял всички лица и се качих на втория етаж.

Той всъщност представляваше преустроен балкон, но вместо редици със седалки имаше постепенно издигащи се редове от маси, които гледаха към долното ниво. Докато се отправях към масите в търсене на моята Алоин, здравият разум продължаваше да шепне в ухото ми: _„Не се надявай. Всичко, което ще спечелиш, е само разочарование. Тя няма да е толкова красива, колкото си я представяш, и тогава ще се отчаеш.“_

Вече приключвах с претърсването на второто ниво, когато в мен започна да се надига нов страх. Може би си беше тръгнала, докато седях на бара, пиех метеглин и се фуках. Трябваше веднага да отида при нея, да падна на коляно и да й благодаря от цялото си сърце. А ако вече си бе отишла? Ако никой не знаеше коя е или къде е отишла? Усетих безпокойство в стомаха си, докато се качвах по стълбите към най-високия етаж на „Еолиан“.

Гласът в ухото ми каза: _„Виж сега докъде те докара напразната надежда. Тя си е тръгнала и всичко, което ти остава, са бляскавите ти, глупави представи за нея, които да те тормозят.“_

Последното ниво беше най-малкото от трите — нещо като тънък полумесец, който заобикаляше три от стените високо над сцената. Тук масите и пейките бяха разделени от по-голямо пространство и хората бяха по-малко. Забелязах, че посетителите на това ниво са предимно двойки и докато минавах от маса на маса, се чувствах малко като воайор.

Опитвайки се да се държа непринудено, оглеждах лицата на хората, които седяха на масите и си пийваха. Колкото повече се приближавах до последната маса, толкова по-нервен се чувствах. Беше невъзможно да отида дотам уж случайно, защото масата се намираше в ъгъла. Хората седяха с гръб към мен и виждах сама косите им — светла и тъмна.

Докато се приближавах, човекът със светлата коса се засмя и за момент мярнах гордо и хубаво лице. Беше мъж. Насочих вниманието си към жената с дълга тъмна коса. Последната ми надежда. Знаех, че тя е моята Алоин.

Когато заобиколих масата, видях лицето й. Или по-скоро неговото лице. И двамата бяха мъже. Моята Алоин си беше тръгнала. Бях я загубил и когато разбрах това, сърцето ми се преобърна и падна долу, в краката ми.

Те вдигнаха погледи и светлорусият ми се усмихна.

— Виж, Триа, младият музикант, който свири на шест струни е дошъл да ни изкаже почитанията си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Хубавец си. Искаш ли да се присъединиш към нас за една напитка?

— Не — смутено измрънках аз, — просто търся някого.

— Е, намери го — непринудено отвърна той и докосна ръката ми. — Името ми е Фалон, а това е Триа. Ела и пийни с нас. Обещавам да не позволявам на Триа да се опитва да те отведе в дома си. Музикантите са му голяма слабост. — Той ми се усмихна очарователно.

Промърморих извинение и си тръгнах, твърде смутен, за да се безпокоя дали не съм изглеждал като пълен глупак.

Докато тъжно слизах надолу по стълбите, моята по-разумна половина се възползва от възможността да ме смъмри: _„Ето какво излиза, когато много се надяваш — нищо добро. От друга страна, по-добре, че я изпусна. Не е възможно външността й да е сравнима с гласа й. Този глас — красив и ужасяващ като разтопено сребро, като лунната светлина върху речните камъни или перо върху устните ти.“_

Насочих се към стълбите, с очи, вперени в пода, та никой да не се опитва да ме заговори.

След това чух глас, глас като разтопено сребро, като целувка върху ушите ми. Вдигнах поглед, сърцето ми подскочи и тогава вече знаех, че това е моята Алоин. Видях я и всичко, което можех да си помисля, беше, че е красива.

Прекрасна.

> 57.

> Антракт — частите, които ни създават

Баст се протегна с бавни движения и огледа стаята наоколо. Накрая търпението му се изчерпа.

— Реши?

— Хм? — погледна го Квоте.

— И какво стана след това, Реши? Говори ли с нея?

— Разбира се, че разговарях с нея. Ако не бях, нямаше да има история за разказване. Лесно ми е да разказвам тази част, но първо трябва да опиша нея. А не съм сигурен как да го направя.

Баст се размърда неспокойно.

Квоте се засмя и раздразнението на лицето му беше заменено от по-меко изражение.

— Значи за теб да опишеш една красива жена е също толкова лесно, колкото да я погледнеш, така ли?

Баст сведе поглед и се изчерви, а Квоте внимателно положи ръка на рамото му и се усмихна.

— Баст, затруднението ми се изразява в това, че тя е много важна. Важна за историята. Не мога да измисля как точно да я опиша.

— Мисля… че те разбирам, Реши — каза Баст с помирителен тон. — И аз съм я виждал, веднъж…

Изненадан, Квоте се облегна назад на стола си.

— Вярно е. Бях забравил. — Той притисна ръце към устните си. — Тогава ти как би я описал?

Баст засия от дадената му възможност. Той се изправи на стола си, постоя замислен известно време и накрая каза:

— Тя имаше съвършени уши — направи деликатен жест с ръцете си. — Съвършени малки уши, сякаш изваяни от… нещо.

Летописеца се засмя, след това сякаш се засрами, изненадан от самия себе си.

— Ушите й ли? — попита той, като че не беше сигурен дали е чул правилно.

— Знаете колко е трудно да намериш красиво момиче с подходящите уши — сухо отвърна Баст.

Летописеца се засмя отново, като, изглежда, втория път му беше по-лесно да го стори.

— Не — рече той. — Не, със сигурност аз не знам.

Баст изгледа събирача на истории с дълбоко съжаление.

— Е, тогава просто ще трябва да се довериш на думите ми. Бяха изключителни красиви.

— Мисля, че достатъчно дърпа тая струна, Баст — каза Квоте развеселен. Той замълча за момент и когато заговори, гласът му се носеше бавно, а очите му бяха вперени в някаква невидима точка: — Проблемът е, че тя не приличаше на никого, когото съм познавал някога. В нея имаше нещо, което е трудно да бъде описано. Нещо завладяващо, като топлината от огъня. В нея имаше грация, искра…

— Носът й беше крив, Реши — прекъсна го Баст и с това изтръгна учителя си от бляновете му.

Квоте го погледна и на челото му се появи бръчка на раздразнение.

— Какво?

Баст вдигна ръце, сякаш да се защити.

— Просто го забелязах, Реши. Всички жени в твоята история са красиви. Не отричам това по принцип, тъй като не съм виждал никоя от тях. Но тази съм я виждал. Носът й беше малко крив. И ако трябва да сме честни, лицето й беше възтесничко за моя вкус. Тя по никакъв начин не може да бъде наречена съвършена красавица, Реши. Разбирам от тия неща. Правил съм някои проучвания.

Квоте дълго и втренчено гледа своя ученик със сериозно изражение на лицето.

— Ние сме повече от отделните части, които ни създават, Баст — каза той с лек упрек в гласа.

— Не казвам, че тя не беше очарователна, Реши — побърза да каже Баст. — Тя ми се усмихна. Беше… В усмивката й имаше нещо… Тя директно докосваше нещо вътре в теб, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам те, Баст. Но, разбира се, аз съм се срещал с нея. — Той погледна Летописеца. — Виждате ли, проблемът е в сравнението. Ако кажа „тя беше с тъмна коса“, вие може да си помислите „познавал съм тъмнокоси жени, някои от тях бяха очарователни“. Но ще сте далеч от истината, защото жената, за която мислите, няма по нищо да прилича на _нея_. Тя няма да има бързия й ум, умението й да очарова. Тя не приличаше на никоя друга, която някога съм срещал…

Квоте не довърши и погледна надолу към скръстените си ръце. Той мълча толкова дълго, че Баст започна да се върти на мястото си и да се оглежда неспокойно.

— Предполагам, че няма смисъл да се безпокоя — каза Квоте накрая, вдигна поглед и махна на Летописеца. — Ако се проваля и в това, светът няма да го е грижа кой знае колко.

Летописеца взе перото си и Квоте започна да говори още преди той да е успял да го потопи в мастилницата.

— Очите й бяха тъмни. Тъмни като шоколад, като кафе или като полираното дърво на бащината ми лютня. Лицето около тях беше красиво и овално. Като отронена сълза.

Квоте внезапно спря, сякаш не му достигаха думи. Тишината беше толкова внезапна и дълбока, че Летописеца за кратко вдигна поглед от листа — нещо, което не беше правил досега. Но още преди писарят да погледне обратно към страницата, от Квоте се изля нов поток от думи:

— Непринудената й усмивка можеше да накара сърцето на всеки мъж да спре. Устните й бяха червени. Не с онзи яркочервен цвят, за който толкова много жени мислят, че ги прави желани. Устните й бяха винаги червени и сутринта, и вечерта. Сякаш минути преди да я видиш, бе яла сладки горски плодове или бе пила от кръвта на нечие сърце.

— Независимо къде стоеше, тя се превръщаше в центъра на стаята. — Квоте се намръщи. — Не ме разбирайте погрешно. Тя не вдигаше шум около себе си, нито пък беше суетна. Гледаме в огъня, защото светлината му трепти и той излъчва топлина. Светлината е онова, което привлича погледа ни, но онова, което кара човек да се наведе по-близо към огъня, няма нищо общо с блясъка му. Нещото, което ни привлича, е топлината, която усещаш, когато се доближиш към него. Същото се отнасяше и за Дена.

Докато Квоте разказваше, лицето му се изкриви, сякаш всяка дума, която произнасяше, го измъчваше все повече и повече. И макар да изричаше думите с ясен глас, всяка от тях се отразяваше на лицето му, сякаш преди да напусне устните му, острите й ръбове биваха заглаждани с груба пила.

— Тя… — Квоте склони глава толкова ниско, че изглеждаше сякаш говори на ръцете, които лежаха в скута му. — Какво правя? — каза той със слаб глас, все едно устата му беше пълна с пепел. — Какво добро може да излезе от това? Как мога да ви я опиша смислено, след като аз самият така и не успях да я разбера?

Летописеца беше записал по-голямата част от тези думи, когато осъзна, че Квоте вероятно не искаше от него да направи това. Той замръзна за момент и после довърши останалата част от изречението. След това чака дълго и мълчаливо, преди крадешком да вдигне поглед към Квоте.

Съдържателят улови погледа му и задържа очите си върху неговите. Те бяха същите тъмни очи, каквито Летописеца бе видял преди — очи като на разгневен бог. За момент Летописеца едва се удържа да не побегне от масата. Настъпи ледено мълчание.

Квоте се изправи и посочи към листа, който стоеше пред Летописеца.

— Зачеркни това — каза той със стържещ глас.

Летописеца пребледня и на лицето му се изписа такъв ужас, сякаш някой го бе наръгал с нож.

След като писарят не помръдна, Квоте се протегна и спокойно издърпа полуизписания лист изпод перото на Летописеца.

— Ако не си склонен да го задраскаш… — Квоте бавно и внимателно скъса листа.

Звукът на разкъсаната хартия накара лицето на Летописеца ли почервенее.

Квоте взе един празен лист с подчертано спокойствие и го по стави пред смаяния писар. Дългият му пръст потупа разкъсания лист и размаза още влажното мастило.

— Препиши го дотук — каза той с глас, който беше студен и неподвижен като желязо.

В погледа му също имаше желязо — тъмно и твърдо.

Нямаше спорове. Летописеца мълчаливо прекопира текста до мястото, което му сочеше пръстът на Квоте.

Когато Летописеца приключи, Квоте започна да говори отсечено и ясно, сякаш отхапваше парчета лед.

— Каква беше красотата й? Осъзнавам, че не бих могъл да кажа достатъчно. И така, тъй като не мога да кажа достатъчно, поне мога да избегна да не кажа твърде много. Ще кажа само, че имаше тъмна коса — права и дълга. Толкоз. Очите й бяха тъмни, а кожата — светла. Това е достатъчно. Лицето й беше овално, челюстта силна и деликатна. Ще кажа и че тя беше грациозна и се държеше с достойнство. Това е — Квоте пое дъх, преди да продължи. — Накрая ще добавя, че тя беше красива. Това е всичко, което може да бъде казано — че тя беше красива до мозъка на костите, независимо от недостатъците и несъвършенствата й. Най-малкото, тя беше красива за Квоте. Най-малкото ли? За Квоте тя беше най-красивата.

За момент Квоте се напрегна и изглеждаше, че ще скочи и ще разкъса и тоя лист на Летописеца.

После той се успокои като платно, което се е отпуснало, когато вятърът го е напуснал.

— Но за да бъда честен, трябва да спомена, че тя беше красива и за други…

> 58.

> Имена за начало

Щеше да е хубаво да можех да кажа, че очите ни са се срещнали и аз спокойно съм тръгнал към нея. Както и че съм се усмихнал и сме разговаряли за приятни неща във внимателно премерени рими като храбрия принц от някои приказки.

За съжаление в живота нещата рядко се подреждат така. В действителност аз просто стоях неподвижно. Това беше Дена — младата жена, която бях срещнал в кервана на Роент преди толкова време.

Като се замислих, беше минала само половин година. Не е толкова много време, когато за него се разказва в история, но половин година си е доста, когато я преживееш — особено когато си млад. А ние и двамата бяхме много млади.

Забелязах Дена, когато тя изкачваше последното стъпало към третото ниво на „Еолиан“. Очите й бяха сведени надолу, а лицето й беше замислено, почти тъжно. Тя се обърна и тръгна в моята посока, без да вдига поглед от пода и без да ме вижда.

Изминалите месеци я бяха променили. Ако преди беше просто красива, сега тя беше очарователна. Вероятно разликата се дължеше и на това, че сега тя не беше облечена в дрехите за път, както когато я бях срещнал, а вместо това носеше дълга рокля. Но нямаше никакво съмнение, че това беше Дена. Дори разпознах пръстена на ръката й — сребърен, с бледосин камък.