Патрик Ротфус Името на вятъра

— Тая година малката Кати наистина попорасна, а? — замислено каза Греъм.

Останалите се съгласиха с кимане.

— На своя работодател оставям най-добрите си ботуши — великодушно продължи Баст, — както и панталоните, които му станат.

— Момчето има чифт чудесни ботуши — каза Коб на Коте, — винаги съм ги харесвал.

— Оставям на отец Леоден да разпредели останалата част от материалните ми вещи измежду бедните, защото безпътната ми душа няма да има нужда от тях.

— Имаш предвид _безсмъртната_, нали? — несигурно попита Летописеца.

— Това е всичко, за което се сещам в момента — сви рамене Баст.

Летописеца кимна и набързо прибра хартията, перата и мастилото в плоската си кожена чанта.

— Я ела насам — повика го Коб. — Дай да се запознаем. — Летописеца замръзна и след това бавно тръгна към бара. — Как те викат, момче?

— Деван — отвърна писарят с нещастен вид и след това се прокашля. — Извинете ме, Карверсон. Деван Карверсон.

Коб представи всички наоколо и след това отново се обърна към новодошлия:

— Откъде идваш, Деван? — попита Коб.

— Откъм Абътс Форд.

— Има ли някакви новини оттам?

Летописеца се размърда неспокойно върху стола си, докато Коте го наблюдаваше мрачно от другата страна на тезгяха.

— Ами… пътищата са доста лоши…

Това предизвика хор от до болка познати оплаквания и Летописеца се отпусна. Докато всички още мърмореха, вратата се отвори и влезе чиракът на ковача с момчешкия си вид и широките си рамене, както и с коса, вмирисана на пушек. Докато той държеше вратата отворена, та да влезе Картър, всички видяха дългия железен прът, метнат през рамото му.

— Изглеждаш като глупак, момче — измърмори Картър, докато бавно мина през вратата, като ходеше със скованата предпазливост на човек, който има пресни наранявания. — Продължавай да мъкнеш това насам-натам и хората ще започнат да говорят за теб като за Лудия Мартин. Ще те наричат „онова смахнатото от Раниш“. Това ли искаш да слушаш през следващите петдесет години?

Чиракът опипа смутено железния прът.

— Нека си говорят — отвърна той с нотка на предизвикателство. — Откакто ходих да се погрижа за Нели, не спирам да сънувам кошмари за онова паякоподобно нещо. — Той поклати глава. — Пусто да опустее! Мислех си, че ти самият ще носиш по един прът във всяка ръка. Та то за малко не те уби!

Картър не му обърна внимание, докато вървеше предпазливо и вдървено към бара.

— Добре е да те видя отново на крака, Картър — извика Шеп и вдигна халбата си. — Мислех, че няма да ставаш от леглото поне ден-два.

— За това ще са нужни повече от няколко шева — рече Картър.

Баст демонстративно предложи стола си на ранения мъж и след това тихо седна възможно най-далеч от чирака. Всички посрещнаха Картър радушно и топло.

Съдържателят се шмугна в задната стаичка и се върна обратно след няколко минути с поднос, отрупан с топъл хляб и паници със задушено, от които се вдигаше пара.

По това време всички вече слушаха Летописеца.

— … ако си спомням добре, когато това се е случило с Квоте, той е бил в Северин. Прибирал се е у дома…

— Не е станало в Северин — възрази Стария Коб. — Случило се е край Университета.

— Може и така да е — отстъпи Летописеца. — Както и да е, той се прибирал у дома късно през нощта и в една уличка му скочили някакви бандити.

— Било посред бял ден — сопна се Коб — и насред града. Наоколо било пълно с всякакви хора, които го видели.

— Спомням си, че е станало в някаква уличка — упорито поклати глава Летописеца. — Както и да е, разбойниците изненадали Квоте. Искали да му вземат коня. — Той направи пауза и разтри чело с върховете на пръстите си. — Чакай, не беше така. Не може да е бил на кон в някаква си малка уличка. Може би е станало на пътя към Северин.

— Казах ти, че Северин няма нищо общо! — настоя Коб и удари с ръка по тезгяха, очевидно раздразнен. — В името на Техлу! Просто спри! Само объркваш всичко.

— Чул съм тази история само веднъж преди години. — Летописеца се изчерви от смущение.

Като стрелна Летописеца с намръщен поглед, Коте тропна подноса върху тезгяха и историята беше забравена на мига.

Стария Коб започна да яде толкова бързо, че за малко да се задави, та се наложи да прокара храната с голяма глътка бира.

— Като гледам, още си хапваш вечерята — уж небрежно каза той на Летописеца, докато избърсваше с ръкав устата си. — Ще имаш ли нещо против аз да продължа историята вместо теб? Та да може момчето да я чуе цялата?

— Ако си сигурен, че я знаеш… — колебливо отвърна Летописеца.

— Разбира се, че я знам — рече Коб и завъртя стола си така, че да може да се обърне към по-голяма публика. — Добре. Да се върнем към времето, когато Квоте бил още пале и учел в Университета. Виждате ли, той обаче не живеел в самия Университет, тъй като бил обикновено момче. Не можел да си позволи скъпия живот там.

— Как така? — запита чиракът. — Преди каза, че Квоте бил толкова умен, че му плащали да остане там, макар да бил едва десетгодишен. Дали му кесия, пълна със злато, и диамант, голям колкото палец, чисто нов кон с ново седло и юзда, както и нови обувки, пълна торба овес и какво ли не още.

— Така е, това е истина — помирително кимна Коб. — Но това се случило една-две години след като Квоте получил всичко това. И виждате ли, той раздал голяма част от това злато на едни бедни хорица, чиито къщи били изгорели до основи.

— Изгорели по време на сватбата им — намеси се Греъм.

— А Квоте трябвало да яде — кимна Коб — и да си наеме стая и да купи още овес за своя кон. Така че дотогава вече бил похарчил всичкото си злато. И така той…

— А диамантът? — настоя момчето.

— Ако толкова държиш да знаеш — Стария Коб го погледна с открито неодобрение, — той подарил този диамант на една негова много специална приятелка. Специална дама. Но това е съвсем различна история от тази, която ви разказвам в момента. — Той хвърли ядосан поглед на момчето, което разкаяно сведе поглед и загреба с лъжицата си от вареното.

Коб продължи.

— Тъй като Квоте не можел да си позволи скъпия живот в Университета, вместо това отседнал в близкия град, наречен Амари. — Той хвърли остър поглед на Летописеца. — Там Квоте имал стая в една странноприемница, в която живеел безплатно, защото мястото било притежание на една вдовица, която го харесвала, а и той вършел някои дребни неща, за да заработва престоя си.

— Освен това и свирел там — добави Джейк. — С лютнята си можел да изсвири всичко.

— Гледай си вечерята и ме остави да довърша, Джейкъб — сопна се Коб. — Всеки знае, че Квоте го бивало с лютнята. Точно затова го била харесала вдовицата и да свири музика всяка нощ било част от задълженията му.

Коб отпи една бърза глътка и продължи:

— И така, един ден Квоте изпълнявал поръчки на вдовицата, когато един мъж му извадил нож и му рекъл, че ако не му даде парите на вдовицата, ще разпилее червата му по цялата улица. — Коб насочи въображаем нож към момчето и го погледна заплашително. — Не трябва да забравяте, че това се случило, когато Квоте бил малко пале. Нямал меч, а дори и да имал, още не бил научен от Адем как да го използва.

— Какво тогава сторил Квоте? — попита чиракът на ковача.

— Ами — облегна се назад Коб, — било посред бял ден и те били насред градския площад на Амари. Квоте тъкмо щял да повика пристава, но виждате ли, понеже винаги виждал всичко, той забелязал, че зъбите на тоя мъж били много, ама много бели…

— Бил е сладкояд? — очите на момчето се облещиха.

— Дори по-лошо — кимна Коб, — мъжът започнал да се поти като преуморен кон, очите му били обезумели, а ръцете му… — Коб се ококори, протегна ръцете си и ги накара да треперят. — И тъй, Квоте разбрал, че тоя човек изпитва жестокия глад и това означавало, че би наръгал и собствената си майка за едно криво пени. — Коб отново отпи дълга глътка, за да увеличи напрежението.

— Е, и какво сторил той? — избухна нетърпеливо Баст от далечния край на бара, като размаха драматично ръце.

Съдържателят хвърли гневен поглед на своя ученик.

— Ами — продължи Коб, — в началото той се поколебал, но мъжът се приближил още и тогава Квоте разбрал, че той нямало да го пита повече. И така Квоте използвал една тъмна магия, която бил открил заключена в една тайна книга в Университета. Той изрекъл три ужасни, тайни слова и призовал един демон…

— Демон ли? — почти изскимтя чиракът. — Да не е бил като онзи…

— О, не — бавно поклати глава Коб, — този никак не приличал на паяк. По-лошо от това. Бил направен от сенки и когато се спуснал върху мъжа, захапал гърдите му точно над сърцето и изсмукал всичката му кръв, тъй както човек изсмуква сока от някоя слива.

— В името на овъглените божии ръце, Коб! — укори го Картър. — Ще докараш на момчето кошмари. С тия глупости, дето му напълни главата, има цяла година да носи тая проклета желязна пръчка.

— Аз съм чул тая история другояче — бавно рече Греъм. — Чувал съм, че някаква жена била попаднала в капана на горяща къща и Квоте призовал демон, който да го защити от огъня. След това изтичал вътре и извадил жената от огъня и тя изобщо не била обгорена.

— Чуйте се само — възмути се Джейк. — Приличате на някои дечурлига по време на празника за средата на зимата. — „Демоните ми откраднаха куклата“, „Демоните ми разсипаха млякото“. Квоте не се е замесвал с демони. Той е бил в Университета, за да научи всички имена, нали така? Оня мъж му скочил с нож и той призовал огън и светкавица точно както Таборлин Велики.

— Било е демон, Джейк — ядосано настоя Коб. — Иначе историята не би имала никакъв смисъл. Той призовал демон, който изпил кръвта на оня нещастник, и всички, които видели това, били разтърсени до мозъка на костите си. Някой разказал случката на един свещеник. След това свещениците отишли при пристава, а приставът го измъкнал от странноприемницата на вдовицата посред нощ. След това го хвърлили в затвора за съюз с тъмните сили и тям подобни.

— Сигурно хората просто са видели огъня и са помислили, че е демон — упорстваше Джейк. — Знаеш какви са хората.

— Не, не знам, Джейкъб — сопна се Коб, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на тезгяха. — Защо ти не ми кажеш какви са хората? Защо просто не вземеш да продължиш и да разкажеш цялата тая проклета история, докато…

Коб спря при звука от трополенето на тежки ботуши върху дървената площадка отвън. Малко след това някой започна да тропа с резето.

Всички обърнаха с любопитство погледи към вратата, тъй като всички редовни клиенти вече бяха дошли.

— Две нови лица за един ден — внимателно рече Греъм, защото знаеше, че подхваща деликатна тема. — Изглежда, че май с твоята лоша орисия, както и със сухите времена, е свършено, Коте.

— Сигурно пътищата са станали по-добри — каза Шеп, докато отпиваше от напитката си с нотка на облекчение в гласа. — Крайно време е да имаме малко късмет.

Резето щракна и вратата бавно се отвори и описа дъга, докато накрая се удари в стената. Отвън в тъмното стоеше мъж, който сякаш все още не можеше да реши дали да влезе.

— Добре дошъл в „Пътният камък“ — извика съдържателят иззад тезгяха. — Какво можем да сторим за теб?

Мъжът пристъпи на светлото и вълнението на фермерите угасна при вида на кожената ризница и тежкия меч, които показваха, че мъжът е наемник. Самотният наемник никога не беше успокоителна гледка, дори и в по-добри времена. Всеки знаеше, че разликата между безработния наемник и разбойника е доста размита.

Още повече, че беше очевидно ясно, че за този наемник времената не бяха добри. По задната част на панталоните му и грубите кожени връзки на ботушите му се бяха полепили кафяви репеи. Ризата му от фино ленено платно, боядисано в кралско синьо, беше изпръскана с кал и изподрана от тръните. Косата му беше мазна и чорлава. Очите му бяха мрачни и хлътнали, сякаш не бе спал от дни. Той направи още няколко крачки навътре, като остави вратата след себе си отворена.

— Изглежда, от доста време си на път — весело каза Квоте. — Желаеш ли нещо за пиене или вечеря? — Когато наемникът не му отговори, той добави: — Никой не би те обвинил, ако преди това искаш да поспиш малко. Май си изкарал няколко доста тежки дни.

Квоте хвърли поглед на Баст, който стана от стола си и отиде да затвори входната врата на странноприемницата.

След като бавно огледа всички, които седяха край бара, наемникът застана в празното пространство между Летописеца и Стария Коб. Квоте го дари с най-добрата си кръчмарска усмивка, докато мъжът тежко се облегна на тезгяха и смотолеви нещо.

В другия край на стаята Баст замръзна с ръка на дръжката на вратата.

— Не те разбрах? — попита Квоте и се наведе напред.

Наемникът вдигна поглед, очите му срещнаха тези на Квоте и след това заоглеждаха зад тезгяха. Движеха се мудно, сякаш съзнанието на мъжа беше размътено от някой удар по главата.

— _Аетхин тсех стхистои сцтхаивен веи._

Квоте се приведе още по-напред.

— Съжалявам, може ли да повториш? — когато от наемника не последва никакъв отговор, той погледна към останалите мъже около бара. — Някой разбра ли нещо?

Летописеца внимателно оглеждаше наемника, хвърляйки поглед към ризницата на мъжа, празния колчан за стрели и синята му риза от фино ленено платно. Погледът на писаря беше напрегнат, но наемникът, изглежда, не го забелязваше.

— Това е сиару — компетентно рече Коб. — Странно, не прилича на шим.

— Не — засмя се Шеп и поклати глава. — Просто е пиян. Чичо ми говореше така. — Той смушка Греъм с лакът. — Помниш ли чичо ми Там? Бога ми! Никога не съм виждал друг да кърка така.

От мястото си близо до вратата, където стоеше, Баст трескаво размаха ръце, но Квоте беше твърде зает да се опитва да привлече вниманието на наемника.

— Говориш ли атурански? — бавно го попита той. — Какво искаш?

Очите на наемника мигновено се приковаха върху съдържателя.

— _Авои…_ — започна той, след това затвори очи и наклони глава, сякаш заслушан в нещо.

Отново отвори очи.

— Искам… — започна той с бавен и натежал глас. — Търся… — Не довърши и разфокусираният му поглед започна да блуждае безцелно из стаята.

— Познавам го — каза Летописеца.

Всички обърнаха погледи към писаря.

— Какво? — попита Шеп.

Лицето на Летописеца беше гневно.

— Този тук и четирима негови приятелчета ме обраха преди около пет дни. В началото не го познах. Тогава беше гладко избръснат. Но съм сигурен, че е той.

Баст продължаваше настоятелно да размахва ръце зад гърба на мъжа, като се опитваше да привлече вниманието на господаря си, но Квоте беше изцяло погълнат от мъжа, който не беше на себе си.

— Сигурен ли си?

Летописеца се засмя с остър и мрачен смях.

— Носи моята риза. На всичкото отгоре я е съсипал. Тя ми струваше цял талант. Така и не успях да я облека.

— И преди ли се държеше така?

— Съвсем не — поклати глава Летописеца. — Беше почти любезен, дотолкова, доколкото може да е любезен един разбойник. Реших, че преди да дезертира, е бил офицер с нисък ранг.

Баст се отказа да дава знаци.

— Реши! — извика той с нотка на отчаяние в гласа.

— Един момент, Баст — отвърна Квоте, като се опитваше да привлече вниманието на замаяния наемник. Той махна с ръка пред лицето на мъжа и след това щракна с пръсти.

— Ехо?

Очите на наемника проследиха движението на ръката на Квоте, но мъжът, изглежда, не осъзнаваше, че му говорят нещо.

— _Търся… един_ — бавно повтори той. — _Искам…_

— Какво? — сприхаво попита Коб. — Какво искаш?

— Искам… — неопределено повтори наемникът.

— Предполагам, че иска да ми върне обратно коня — спокойно каза Летописеца, пристъпи към мъжа и хвана дръжката на меча му.

След това с внезапно движение той го извади от ножницата или по-скоро се опита да го направи. Вместо да излезе с лекота, мечът се подаде наполовина и запъна.

— Не! — изкрещя Баст от другия край на стаята.

Наемникът погледна безизразно Летописеца, но не направи опит да го спре. Писарят стоеше смутено, все още хванал дръжката на меча. Накрая той дръпна по-силно и оръжието бавно се освободи и излезе. Широкото острие беше покрито със засъхнала кръв и ръжда.

Летописеца отстъпи крачка назад, възвърна хладнокръвието си и вдигна меча към наемника.

— И конят ми е само началото. След това мисля, че той би искал да ми върне парите и да си поприказва любезно с пристава.

Наемникът погледна към върха на меча, който несигурно се люлееше пред гърдите му. Очите му проследяваха лекото люлеене на острието в продължение на един дълъг миг.

— Просто го остави на мира! — гласът на Баст беше станал писклив. — Моля те!

— Момчето е право, Деван — кимна Коб. — Тоя тип не е наред с главата. Недей да насочваш това срещу него. Изглежда сякаш всеки момент може да припадне и да се наниже на него.

Наемникът разсеяно вдигна ръка.

— _Търся…_ — рече той и бутна меча встрани, сякаш беше някоя клонка, препречила му пътя.

Летописеца пое рязко дъх и дръпна меча, когато ръката на мъжа се плъзна по ръба на острието и остави кървава следа.

— Виждаш ли? — натърти Стария Коб. — Какво ти казвах? Тоя мръсник е опасен за самия себе си.

Наемникът наклони глава встрани. Той вдигна ръката си и започна да я разглежда. От палеца му бавно се процеждаше тъмна кръв, събираше се на капка и падаше върху пода. Наемникът си пое дълбоко дъх през носа и хлътналите му изцъклени очи внезапно се фокусираха.

Той се усмихна широко на Летописеца и от изражението му изчезна всякаква замаяност.

— _Те вараийн арои Сеатхалои веи мела_ — каза той с дълбок глас.

— Не… те… разбирам — объркано рече Летописеца.

Усмивката на мъжа изчезна. Очите му се втвърдиха и в тях се появи гняв.

— _Те-таурен сцийрлоет? Амауен._

— Не мога да разбера какво казваш — повтори Летописеца. — Но тонът ти не ми харесва.

Той отново вдигна меча между двамата и го насочи към гърдите на мъжа.

Наемникът сведе поглед към тежкото, назъбено острие и челото му се набръчка от объркване. След това в очите му проблесна внезапно разбиране и широката усмивка се върна на лицето му.

Главата му се изметна назад и той се разсмя.

Смехът не беше човешки. Беше див и ликуващ като острия крясък на ястреб.

Наемникът вдигна наранената си ръка и сграбчи върха на меча. Движението му беше толкова бързо, че металът глухо иззвънтя при допира. Като продължаваше да се усмихва, той стегна хватката си и наведе острието надолу. От ръката му по ръба на меча се стичаше кръв и капеше на пода.

Всички в стаята гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше лекото стържене, издавано от костите на пръстите на наемника, когато се плъзгаха върху оголеното острие.

Като гледаше Летописеца право в очите, мъжът изви остро ръката си и мечът се строши със звук, подобен на звънтенето на счупена камбана. Докато Летописеца гледаше глуповато към вече безполезното оръжие в ръцете си, наемникът пристъпи напред и сложи безгрижно свободната си ръка върху рамото на писаря.

Летописеца изкрещя задавено и отскочи встрани, сякаш някой го бе мушнал с нагорещен ръжен. Той лудо размаха счупения меч, събори ръката от рамото си и заби строшеното острие дълбоко в нея. Лицето на мъжа не показваше никаква болка или страх, нито пък какъвто и да е признак, че изобщо беше усетил, че е наранен.

Като продължаваше да държи счупения връх на меча в окървавената си ръка, наемникът пристъпи още една крачка към Летописеца.

В следващия миг там внезапно се озова Баст, който удари с рамо наемника с такава сила, че тялото на мъжа строши на парчета един от тежките столове край бара, преди да се удари в махагоновия тезгях. Преди някой да успее да мигне, Баст сграбчи главата на наемника с двете си ръце и започна да я блъска в ръба на бара. С уста, разкривена в гримаса, Баст безмилостно удари главата на мъжа в махагона веднъж, после отново…

После, сякаш постъпката на Баст беше събудила всички, в стаята настана хаос. Стария Коб се избута от тезгяха и при отдръпването си преобърна стола си. Греъм започна да крещи нещо за пристава. Джейк се опита да се втурне към вратата, но се спъна в падналия стол на Коб и се просна на пода. Ковашкият чирак посегна да сграбчи железния си прът, изпусна го и желязото се завъртя на пода в широка дъга, преди да се мушне под масата.

Баст изскимтя уплашено и скочи през цялата стая, приземявайки се върху една от тежките дървени маси. Тя се строши под тежестта му и той се просна върху останките й, отпуснат като парцалена кукла. Наемникът се изправи на крака, по лявата част на лицето му се стичаше кръв. Той изглеждаше съвършено безучастен към ставащото. Обърна се отново към Летописеца, като продължаваше да стиска върха на меча в кървящата си ръка.

Зад него Шеп взе един нож, който лежеше до полуизядения резен сирене. Беше обикновен кухненски нож с острие, дълго колкото една човешка длан. Фермерът пристъпи зад гърба на наемника с неумолимо лице и го намушка с всичка сила, като вкара цялата дължина на късото острие дълбоко в тялото на мъжа, там където рамото се съединява с врата.

Вместо да се сгромоляса, наемникът се извъртя и удари Шеп през лицето с назъбеното острие на меча. Пръсна кръв и фермерът вдигна ръце към лицето си.

След това, движейки се с такава бързина, че изглеждаше просто като трептене във въздуха, наемникът заби острието в гърдите на Шеп. Фермерът се олюля назад, опирайки се в тезгяха, и след това се сгромоляса на пода, а счупеният край на меча продължаваше да стърчи между ребрата му.

Наемникът се протегна и докосна с любопитство дръжката на ножа, забит в собствения му врат. Той го дръпна с по-скоро озадачено, отколкото ядосано изражение на лицето. Когато ножът не помръдна, той отново се засмя с дивия си птичи смях.

Докато фермерът дишаше тежко, окървавен на пода, вниманието на наемника започна да блуждае, сякаш бе забравил какво правеше в момента. Очите му бавно и мързеливо обхождаха стаята, местейки се от счупените маси към камината от черен камък и огромните дъбови бъчви. Накрая погледът му се спря на червенокосия мъж зад тезгяха. Квоте не пребледня, нито пък се отдръпна, когато вниманието на мъжа се насочи към него. Очите им се срещнаха.

Очите на наемника отново се изостриха и се фокусираха върху Квоте. Широката му, невесела усмивка се появи отново, този път страховита от стичащата се по лицето му кръв.

— _Те аитхийн Сеатхалои?_ — попита той. — _Те Рхинтае?_

С почти небрежно движение Квоте сграбчи една тъмна бутилка от тезгяха и я хвърли. Тя удари наемника в устата и се разби на парчета. Въздухът се изпълни с острия мирис на бъз, а течността измокри все още ухилената физиономия и раменете на мъжа.

Квоте протегна ръка и я потопи в алкохола, който беше опръскал тезгяха. Той прошепна нещо едва доловимо и челото му се сбърчи съсредоточено. Той гледаше настойчиво към окървавения мъж от другата страна на бара.

Нищо не се случи.

Наемникът се пресегна през бара и хвана Квоте за ръкава. Съдържателят просто стоеше и в този миг на лицето му нямаше нито страх, нито гняв или пък изненада. Той изглеждаше само уморен, вцепенен и леко смутен.

Преди наемникът да успее да сграбчи ръката на Квоте, той залитна, когато Баст го нападна изотзад. Баст успя да обвие едната си ръка около шията на мъжа, докато с другата започна да драска лицето му. Наемникът пусна Квоте и хвана и с двете си ръце ръката, която се опитваше да извие врата му. Когато ръцете на мъжа го докоснаха, лицето на Баст се превърна в маска от болка. Той оголи зъби и започна диво да забива ноктите на свободната си ръка в очите на наемника.

В далечния край на бара чиракът най-накрая успя да вземе обратно железния си прът изпод масата и се изправи на крака. Той нападна, като прескачаше падналите столове и телата по пода. Момчето изрева и вдигна железния прът високо над главата си.

Както беше все още вкопчен в наемника, очите на Баст се разшириха от внезапна паника при вида на приближаващия се чирак. Той отпусна хватката си и отстъпи, но се спъна в останките от счупения стол. При падането си назад Баст трескаво се опитваше да се отдръпне колкото можеше повече от приближаващия се чирак.

Наемникът се обърна и видя нападението на високото момче. Той се усмихна и протегна напред окървавената си ръка. Движението му беше грациозно, почти мързеливо.

Ковашкият чирак замахна. Когато железният прът го удари, усмивката на наемника помръкна. Той се вкопчи в ръката на чирака, като съскаше и плюеше като разгневена котка.

Момчето замахна отново с железния прът и удари наемника право в ребрата. Силата на удара изхвърли мъжа встрани от бара и той падна на ръце и колене, квичейки като агне, което колят.

Ковашкият чирак стисна здраво пръта с двете си ръце и го стовари върху гърба на наемника, като дървар, който цепи дърва. Чу се хрущенето на чупещи се кости. Железният пръст тихо иззвънтя като далечна, заглушена от мъглата камбана.

Макар и със счупен гръбнак, окървавеният мъж все пак се опитваше да пропълзи до вратата на странноприемницата. Сега лицето му беше безизразно, а устата му беше отворена и от нея излизаше нисък вой, подобен на звука на вятъра, промъкващ се през зимните дървета. Чиракът го удряше отново и отново, размахвайки тежкия железен прът с такава лекота, сякаш беше някоя върбова клонка. Единият удар остави дълбока следа в дървения под, вторият счупи крака на мъжа, третият — ръката, а следващият — още ребра. Въпреки това наемникът продължаваше да пълзи с нокти и зъби към вратата, като пищеше и стенеше и звучеше по-скоро като някое животно, отколкото като човек.

Накрая момчето стовари един удар върху главата му и тялото на наемника се отпусна неподвижно. Настъпи пълна тишина, след което наемникът се закашля с влажна кашлица и повърна някаква отвратителна течност, която беше гъста като катран и черна като мастило.

Мина известно време, преди момчето да спре да сипе удари върху безжизненото тяло и дори когато го направи, продължи да държи пръта вдигнат над рамото си, като дишаше тежко и неравномерно и се оглеждаше като обезумял наоколо. Когато накрая чиракът успя да си поеме дъх, от другия край на стаята, където Стария Коб беше коленичил срещу черния камък на камината, се дочу звукът на тихите молитви на стареца.

След няколко минути дори и молитвите спряха и тишината се върна в „Пътният камък“.

* * *

През следващите няколко часа цялото внимание на града беше насочено към „Пътният камък“. Общата стая беше претъпкана с хора и изпълнена с шепот, тихи въпроси и сподавени ридания. Хората, които не бяха толкова любопитни и повече спазваха благоприличието, стояха отвън, надничаха през широките прозорци и клюкарстваха за онова, което бяха чули.

Все още не се знаеше каква беше историята, имаше само множество неясни слухове. Мъртвецът бил бандит, дошъл да ограби странноприемницата. Бил дошъл да си отмъсти на Летописеца, който обезчестил сестра му в Абътс Форд. Бил обзет от бяс дървар. Бил стар познат на съдържателя, дошъл да си прибере стар дълг. Бил бивш войник, полудял по време на битките с бунтовниците в Ресавек.

Джейк и Картър обърнаха внимание на усмивката на наемника и макар пристрастеността към денера да беше обикновено проблем на големите градове, и тук хората бяха чували за сладкоядите. Трипръстия Том беше научил за тези неща, докато бил войник при стария крал преди близо трийсет години. Той обясняваше, че с четири грана денерова смола на човек може да му ампутират крака, без той дори да трепне от болка. А с осем грана би отрязал сам крака си. Ако ли пък вземел дванайсет грана, след това дори щял да тича, да се смее и да пее „Калайджията Танер“.

Тялото на Шеп беше покрито с одеяло и опято от свещеник. По-късно го погледна и приставът, но направи това по-скоро защото мислеше, че така е редно, а не защото беше наясно какво трябва да гледа. Случилото се очевидно не беше лъжица за неговата уста.

След час и нещо тълпата започна да намалява. Братята на Шеп дойдоха с каруца, за да приберат тялото. Мрачните им зачервени очи прогониха по-голямата част от зяпачите, които още се мотаеха наоколо.

Все пак имаше още много работа за вършене. Приставът се опитваше да разбере какво се бе случило от свидетелите. След часове обсъждане историята накрая започна да се оформя. Всички се съгласиха, че мъжът е дезертьор, пристрастен към денера, който по съвпадение бил полудял точно в момента, когато стигнал до техния градец.

За всички беше ясно, че ковашкият чирак беше постъпил правилно — по-точно постъпката му беше направо храбра. Въпреки това законът за желязото изискваше да има съдебен процес и бе решено той да се състои следващия месец, когато тримесечният съд минаваше на обиколката си по тия места.

Приставът се прибра у дома при жената и децата си. Свещеникът отнесе останките на наемника в църквата. Баст събра изпотрошените мебели и ги нареди до кухненската врата, за да бъдат използвани като дърва за горене. Съдържателят забърса дървеното дюшеме седем пъти, докато накрая водата във ведрото спря да розовее, когато изплакваше парцала. Накрая дори и най-големите заплеси си тръгнаха и оставиха в странноприемницата обичайната тълпа за нощта на Фелинг, но с един човек по-малко.

Джейк, Коб и останалите разговаряха колебливо за всичко друго освен за онова, което се бе случило, и търсеха утеха един в друг.

Умората ги накара един по един да напуснат „Пътният камък“.

Накрая остана само чиракът на ковача, който се беше втренчил в чашата в ръцете си. Железният прът лежеше близо до лакътя му върху махагоновия тезгях.

Мина близо половин час, без да проговори никой.

Летописеца седеше на близката маса и се преструваше, че довършва паницата си с варено. Квоте и Баст се суетяха наоколо и се преструваха на заети. В стаята се натрупваше някакво неясно напрежение, докато те се поглеждаха крадешком един друг, в очакване момчето да си тръгне.

Съдържателят се приближи към чирака и избърса ръцете си с чиста ленена кърпа.

— Е, момче, предполагам…

— Аарон — прекъсна го чиракът, без да вдига поглед от чашата си. — Името ми е Аарон.

— Аарон да бъде тогава — кимна сериозно Квоте. — Предполагам, че го заслужаваш.

— Не мисля, че беше денер — внезапно каза Аарон.

Квоте замълча за момент.

— Не те разбирам?

— Не мисля, че тоя мъж беше сладкоядец.

— Значи си съгласен с Коб? — попита Квоте. — Мислиш, че е имал бяс?

— Мисля, че в него имаше демон — изрече момчето с предпазлива убеденост, сякаш дълго бе обмислял точните думи. — Не казах нищо преди, щото не исках хората да мислят, че ми се е разхлопала дъската като на Лудия Мартин. — Той вдигна поглед от напитката си. — Но въпреки това мисля, че в него имаше демон.

Квоте меко се усмихна и махна към Баст и Летописеца.

— Не се ли безпокоиш, че ние може и да не мислим като теб?

— Вие не сте оттук — сериозно поклати глава Аарон. — Били сте на много места. Знаете какви неща има по света. — Той погледна решително Квоте. — Мисля, че и вие знаете, че това беше демон.

Застаналият до камината Баст замръзна.

— Защо мислиш така? — Квоте наклони глава с любопитство, без да отмества поглед от момчето.

— Знам, че под тезгяха имаш голяма дървена тояга срещу нахалните пияници. — Чиракът махна неопределено към бара. — И… — Очите на момчето примигнаха към меча, който заплашително висеше зад тезгяха. — Има само една причина, поради която смятам, че би посегнал към бутилка вместо към това. Ти не се опитваше да избиеш зъбите на тоя тип, а да го запалиш. Макар никъде наблизо около теб да нямаше кибрит или пък свещи. Мама често ми четеше от „Книгата за пътя“ — продължи Аарон. — В нея е пълно с демони. Някои се крият в човешките тела, така както ние се крием под овча кожа. Мисля, че това беше просто някакъв обикновен човек, в когото се бе вселил демон. Точно затова нищо не го нараняваше. Все едно някой да пробива дупки в ризата ти. Затова и в думите му нямаше никакъв смисъл. Той говореше на езика на демоните. — Аарон кимна сякаш на себе си и очите му се плъзнаха обратно към чашата в ръцете му. — Колкото повече мисля, толкова повече смисъл виждам в това. Желязо и огън. Това се използва срещу демони.

— Сладкоядите са по-силни, отколкото си мислиш — каза Баст от другия край на стаята. — Веднъж видях…

— Прав си — рече Квоте, — това беше демон.

Аарон вдигна поглед и срещна очите на Квоте. След това кимна и отново се загледа в чашата си.

— И не каза нищо, защото си нов в града и напоследък занаятът ти и без това не върви много добре.

— И да кажа на хората, това няма да ми донесе нищо добро, нали? — кимна Квоте, пое си дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. — Най-вероятно няма.

Аарон допи последната глътка от бирата си и бутна празната халба настрани.

— Добре. Просто имах нужда да го чуя. Трябваше да знам, че не съм напълно полудял. — Той се изправи, вдигна с една ръка тежкия железен прът, метна го върху рамото си и се отправи към вратата.

Никой не проговори, докато той пресече стаята, излезе и затвори вратата след себе си. Тежките му ботуши тропаха глухо върху дървената площадка отвън. След това настъпи тишина.

— В това момче се крие повече, отколкото човек би предположил на пръв поглед — каза накрая Квоте.

— Защото е едър — сухо рече Баст и спря да се преструва, че мете. — Вие, хората, лесно се подвеждате по външния вид. От доста време го наблюдавам. Той е по-умен, отколкото хората мислят. Винаги преценява нещата и задава въпроси. — Отнесе метлата обратно при тезгяха. — Изнервя ме.

— Изнервя те? Теб? — развесели се Квоте.

— Момчето направо вони на желязо. Цял ден го обработва, калява го, вдишва дима от него. И след това се появява тук с умните си очи. — Погледът на Баст изразяваше дълбоко неодобрение. — Това не е естествено.

— Естествено ли? — накрая проговори Летописеца с нотка на истерия в гласа. — Ти пък какво знаеш за това, което е естествено? Току-що видях демон да убива един мъж. Какво му е естественото на това? — Летописеца се обърна към Квоте: — Изобщо какво правеше тук това нещо?

— Очевидно _търсеше_ — отвърна Квоте. — Май само това успях да разбера. А ти, Баст? Успя ли да разбереш нещо?

— Разпознах по-скоро звученето, Реши — поклати глава Баст. — Думите бяха много древни, архаични. Не можах да ги разбера.

— Много добре. Значи е търсило — остро каза Летописеца. — Търсило какво?

— Вероятно мен — мрачно отвърна Квоте.

— Реши — смъмри го Баст, — просто ставаш сантиментален. Вината не беше твоя.

— Знаеш това много добре, Баст — Квоте хвърли дълъг уморен поглед на своя ученик. — За всичко съм виновен аз. За скраела, за войната. Вината за всичко това е моя.

Баст се готвеше да възрази, но не можа да намери подходящите думи. След дълго мълчание той извърна поглед встрани, предал се.

— Както и да е, какво мислиш, че беше това? — Квоте въздъхна и облегна лакти върху тезгяха.

— Приличаше на някой от _махаелуретите_, Реши — поклати глава Баст. — „Танцьор в кожа“. — Докато казваше това, той се намръщи, несигурен в собствените си думи.

— Те не са ли от твоята раса? — повдигна вежди Квоте.

Обикновено приветливото изражение на Баст се изостри и той хвърли гневен поглед на съдържателя.

— _Не_ беше от „моята раса“ — възмути се той. — С маелите нямаме дори обща граница. Те са толкова отдалечени от нас, колкото изобщо е възможно във Фае.

— Просто предположих, че знаеш какво е било. — Квоте кимна извинително. — Не се поколеба да го нападнеш.

— Всички змии хапят, Реши. Не е необходимо да науча имената им, за да разбера, че са опасни. Разпознах, че е от маелите. Това беше достатъчно.

— Значи вероятно е „танцьор в кожа“. — Квоте се замисли. — Не си ли ми казвал, че те са изчезнали от много, много векове?

Баст кимна.

— И _то_ изглеждаше някак… глупаво и не се опита да избяга в ново тяло. — Той сви рамене. — Освен това всички ние сме все още живи. Изглежда това означава, че е било нещо друго.

Летописеца следеше разговора с невярващ вид.

— Искате да кажете, че нито единият от двама ви не знае какво беше това? — Той погледна Квоте. — Та ти каза на момчето, че е демон!

— За момчето е демон — обясни Квоте, — защото това е нещото, което то би разбрало най-лесно и е достатъчно близо до истината. — Той започна бавно да лъска тезгяха. — За всички останали в града е сладкояд, защото това ще им позволи да спят спокойно тази нощ.

— Е, тогава и за мен е демон — рязко рече Летописеца, — защото усещам рамото си ледено на мястото, където ме докосна.

— Забравих, че сложи ръката си върху теб — Баст се завтече към него. — Дай да видя.

Квоте затвори кепенците на прозорците, докато Летописеца сваляше ризата си. Отзад на ръцете му имаше превръзки на местата, където преди три нощи го беше наранил скраелът.

Баст погледна рамото му отблизо.

— Можеш ли да го движиш?

Летописеца кимна и размърда рамото си нагоре-надолу.

— Когато ме докосна, ужасно ме заболя — сякаш нещо вътре се късаше. — Той поклати глава, раздразнен от собственото си описание. — Сега просто го усещам странно. Сковано. Сякаш тази част от тялото ми е заспала.

Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.

— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.

— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.

— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?

— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.

— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.

Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.

— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.

Летописеца изглеждаше объркан.

— За какво говориш?

— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.

— Значи той _наистина_ се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…

Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.

— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.

Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.

— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.

Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.

— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?

— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.

— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.

Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.

— Готов ли си да попишеш още малко тази вечер? — попита Квоте, след като писарят отново облече ризата си. — Остават ни доста дни до истинския край, но мога да доразкажа някои неща, преди да приключим за тази вечер.

— Мога да продължа още часове. — Летописеца побърза да отвори чантата си, като хвърли един бърз поглед към Баст.

— Аз също — обърна се Баст към Квоте със сияещо от нетърпение лице. — Искам да науча какво си открил под Университета.

На лицето на Квоте се мярна подобие на усмивка.

— Предполагах, че ще кажеш това, Баст. — Той се приближи до масата и седна. — Под Университета открих онова, което най-много търсех, макар и да не беше онова, което очаквах. — Той махна на Летописеца да вземе перото си. — Както често се случва, когато получиш това, което сърцето ти желае.

> 89.

> Приятен следобед

На следващия ден ме биха с камшик на широкия павиран двор, който някога се наричал Куойан Хайел — „Къщата на вятъра“. Това ми се стори доста странно съвпадение.

Както се очакваше, доста внушителна тълпа се бе събрала, за да наблюдава събитието. Стотици студенти бяха изпълнили двора, а имаше и такива, за които мястото не бе стигнало. Те надничаха от прозорците и входовете на сградите. Неколцина дори бяха намерили начин да се качат на покривите, за да виждат по-добре. Всъщност не ги обвинявах. Трудно беше човек да изпусне такова безплатно забавление.

Получих шест единични удара по гърба. Понеже не исках да разочаровам присъстващите, им осигурих нещо, за което да говорят след това. Повторих изпълнението от миналия път. Не крещях, не кървях, нито пък припаднах. Напуснах двора със собствените си крака и високо вдигната глава.

След като Мола направи петдесет и седем акуратни шева по целия ми гръб, аз намерих утешение в едно ходене до Имре, където похарчих по-голямата част от парите на Амброуз за една изключително прекрасна лютня, два чифта дрехи за мен самия, малкото шишенце с кръвта ми и една нова топла рокля за Аури.

Като цяло беше много приятен следобед.

> 90.

> Недостроени къщи

Всяка нощ ходех да изследвам подземието заедно с Аури. Видях много интересни неща, за някои от които може би ще си струва да спомена по-късно, но засега е достатъчно да кажа, че тя ми показа всички многобройни и разнообразни кътчета на Онова долу. Тя ме отведе до Падината, Подскоците, Гората, Изкопа, Щурчово поточе, Десетките, Мечата свещ…

Имената, с които тя наричаше тези места, на пръв поглед изглеждаха безсмислени, но когато накрая виждах онова, което описваха, те му пасваха като ръка на ръкавица. Гората по никакъв начин не приличаше на гора. Беше просто поредица от рухнали зали и стаи, чиито тавани бяха укрепени с дебели дървени подпори. Щурчово поточе беше тънка струйка вода, която течеше покрай една стена. Влагата привличаше щурци, които изпълваха дългата ниска стая с тихите си песни. Подскоците пък беше тесен коридор с три дълбоки пукнатини в пода. Разбрах смисъла на името едва след като наблюдавах как Аури бързо ги прескочи и трите една след друга, за да стигне до отсрещния край.

Минаха няколко дни, преди Аури да ме отведе в Дуало — лабиринт от взаимно пресичащи се тунели. Макар че бяхме поне на трийсет метра под земята, те бяха изпълнени с неспирно духащ вятър, който миришеше на прах и кожа.

Вятърът беше следата, която ми бе нужна. Той ми подсказваше, че се доближавах до онова, което търсех. Въпреки това не разбирах името, което Аури беше дала на това място и това ме тревожеше. Разбирах, че имаше нещо, което пропусках.

— Защо наричаш това място Дуало? — попитах Аури.

— Това му е името — непринудено отвърна тя, докато вятърът караше тънката й коса да се вее зад нея като някакво прозрачно знаме. — Наричаме нещата с техните имена. Нали имената са за това.

Неволно се усмихнах на думите й.

— А защо името на това място е такова? Дуало от „долу“ ли идва? Защото се намира долу?

— Не е _Дуалу_ — отвърна тя, — а _Духало_.

Пак не успях да я чуя добре.

— Моля, Дуално ли каза, от две? — попитах аз и вдигнах два пръста във въздуха.

Аури се засмя възхитено.

— Ами да, добър опит — ухили се тя. — Опитай пак.

Замислих се за нещо друго, което да е подходящо.

— Да не е от „духам“ — Духало! Заради вятъра! — размахах ръце, сякаш задвижвам ковашки мех.

Аури ме погледна ухилена и доволна. Усмихнах се в отговор и после започнах да се смея. След като успяхме да разрешим тази малка загадка, двамата с Аури започнахме щателно да изследваме Духалото. След няколко часа започнах да усещам мястото и да разбирам накъде трябва да свърна. Само трябваше да открия тунела, който водеше натам.

Беше влудяващо. Тунелите се извиваха и водеха до широки безполезни отклонения. В редките случаи, когато откривах тунел, който продължаваше в посоката, в която беше тръгнал в началото, се оказваше, че пътят е затворен. Няколко прохода водеха право нагоре или надолу и не ми оставяха никаква възможност да продължа по тях. Единият от тунелите беше препречен с дебели железни пръти, вкопани дълбоко в околния камък. Друг пък постепенно се стесняваше, докато накрая ставаше широк едва една педя.

Трети свършваше до едно хлътване, пълно с купчина пръст, примесена с парчета дърво.

След като търсихме дни наред, накрая открихме една древна, прогнила врата. Влажното дърво се разпадна на парчета, когато се опитах да я отворя.

— Ще си одера коленете. — Аури сбърчи нос и поклати глава.

Когато светнах през вратата със симпатичната си лампа, разбрах какво имаше предвид. Таванът на стаята от другата страна вървеше под наклон надолу и краят му беше висок по-малко от метър.

— Ще ме изчакаш ли тук? — попитах я аз, свалих плаща си и навих ръкави. — Не знам дали ще намеря пътя обратно до горе без теб.

— Да влезеш е по-лесно, отколкото да излезеш, да знаеш — разтревожено кимна Аури. — Има тесни места. Можеш да се заклещиш.

— Само ще вляза да хвърля един поглед — опитах се да не мисля за това. — Ще се върна след половин час.

— А ако не го направиш? — вдигна глава тя.

— Тогава ще трябва да дойдеш и да ме спасиш — усмихнах се аз.

Тя кимна сериозно и искрено като малко дете.

Сложих симпатичната лампа в устата си и червената й светлина осветяваше пълния мрак пред мен. След това застанах на четири крака и тръгнах напред, а коленете ми се триеха в грубия камък на пода.

След няколко завоя таванът продължаваше да се снижава все повече и стана твърде нисък, за да пълзя по-нататък. След дълги размишления легнах по корем и продължих, като държах лампата пред себе си.

Всяко извиване на тялото ми опъваше редиците от шевове по гърба ми.

Съмнявам се, че разбирате за какво става дума, ако никога не сте слизали дълбоко под земята. Мракът е толкова пълен, че сякаш можеш да го пипнеш с ръка. Таи се встрани от светлината и само дебне мига, в който да се втурне към теб като някакъв внезапен потоп. Въздухът е неподвижен и спарен. Не се чува никакъв шум освен този, който издаваш ти самият. Дишането ти става все по-оглушително в собствените ти уши. Сърцето ти бие лудо. И внезапно се появява непреодолимото усещане, че хилядите тонове пръст и камък над теб те притискат.

Въпреки това, извивайки се като червей, продължавах напред, макар да се придвижвах с по-малко от десетина сантиметра наведнъж.

Ръцете ми бяха мръсни, а в очите ми капеше пот. Отворът стана още по-тесен и аз глупаво позволих едната ми ръка да се притисне към тялото. Изпаднах в паника и тялото ми се обля в студена пот. Борех се, опитвайки се да извадя ръката си пред себе си…

След няколко ужасяващи минути успях да я освободя. После, след като полежах така, треперещ в мрака, отново продължих напред.

И намерих каквото търсех…

* * *

След като излязох от Онова долу, внимателно се промъкнах през един прозорец и затворена врата в женското крило на Мюз. Тихо почуках на вратата на Фела, защото не исках случайно да събудя някой друг. Мъжете не бяха допускани без придружител в женското крило на Мюз, особено в късните часове на нощта.

Почуках три пъти, преди да чуя леко раздвижване в стаята й. Малко след това Фела отвори вратата, а дългата й коса беше ужасно разчорлена. Очите й бяха все още полузатворени, докато надничаше в коридора с озадачено изражение. Примигна, когато ме видя, сякаш не бе очаквала да види когото и да било.

Нямаше съмнение, че бе съвсем гола, само с чаршаф, увит около тялото. Ще призная, че гледката на красивата полугола Фела и откритите й гърди беше един от най-изумително еротичните моменти в младежкия ми живот.

— Квоте? — попита тя, като запази завидно хладнокръвие.

Тя опита не особено успешно да се прикрие, придърпвайки чаршафа до брадичката си, като в замяна на това откри голяма част от дългите си, добре оформени крака.

— Колко е часът? Как влезе тук?

— Каза ми, че ако ми потрябва нещо, мога да ти поискам услуга — бързо казах аз. — Наистина ли го мислеше?

— Ами, да. Разбира се — отвърна тя. — В името на Бога! Изглеждаш ужасно. Какво ти се е случило?

Сведох поглед към себе си и едва сега осъзнах в какво състояние бях. Бях мръсен, цялото ми тяло отпред беше покрито с кал от плъзгането по пода. Бях скъсал панталоните си на едното коляно и то кървеше. Бях толкова развълнуван, че дори не бях забелязал това. Нито пък ми беше дошло наум да облека новите си дрехи, преди да дойда.

Фела отстъпи назад и отвори вратата по-широко, за да мога да вляза. При отварянето й въздухът се раздвижи и притисна чаршафа към тялото на Фела, като с това за миг очерта идеално голия й профил.

— Искаш ли да влезеш?

— Не мога да остана — отвърнах аз, без да се замислям, опитвайки се да не я зяпам открито като някой глупак. — Утре вечер трябва да се срещна с един мой приятел в Архива. При петата камбана, до вратата с четирите плочи. Можеш ли да ми помогнеш?

— Имам занимания — отвърна тя, — но ако е важно, мога да ги пропусна.

— Благодаря ти — тихо казах аз и си тръгнах.

За значението на онова, което бях открил в тунелите под Университета, говореше това, че вече бях изминал половината път до стаята си в „При Анкер“, преди да осъзная, че бях отклонил поканата на полуголата Фела да остана в стаята й.

* * *

На следващия ден Фела пропусна лекциите си по геометрия за напреднали и отиде в Архива. Слезе няколко стълбища надолу и мина през лабиринта от коридори и рафтове, за да открие единствената част от каменната сграда, върху която не бяха наредени книги. Вратата с четирите плочи стоеше там, тиха и неподвижна като планина — _Валаритас_.

Фела нервно се огледа наоколо, пристъпвайки от крак на крак.

След миг на дълго очакване една закачулена фигура се появи от мрака и пристъпи под червеникавата светлина на ръчната й лампа.

Фела се усмихна неспокойно.

— Здравей — тихо каза тя. — Един приятел ме помоли да… — Тя не довърши и леко наклони глава, опитвайки се да зърне лицето под сянката на качулката.

Вероятно няма да се изненадате кого видя тя.

— Квоте? — възкликна невярващо и започна панически да се оглежда наоколо. — В името на Бога! Какво правиш тук?

— Извършавам нарушение — отвърнах закачливо аз.

Тя ме сграбчи и ме задърпа през лабиринта от рафтове, докато стигнахме до едно от местата за четене, разпръснати в целия Архив. Тя ме избута вътре, затвори здраво вратата зад нас и се облегна върху нея.

— Как влезе тук? Лорен ще получи удар! Искаш да изключат и двама ни ли?

— Няма да те изключат — успокоих я аз. — В най-лошия случай можеш да бъдеш обвинена в „доброволно помагачество“. За това не могат да те изключат. Вероятно ще се разминеш с глоба, тъй като не бият жените с камшик. — Леко размърдах рамене и усетих тъпото придърпване на шевовете по гърба ми. — Което, ако питаш мен, е малко нечестно.

— Как влезе тук? — повтори тя. — Покрай бюрото в чакалнята ли се промъкна?

— По-добре да не знаеш — избегнах отговора аз.

Разбира се, бе се оказало, че Духалото беше разковничето. Щом като усетих миризмата на прах и кожа, веднага разбрах, че съм близо до целта. В лабиринта от тунели беше скрита врата, която водеше направо до най-долния етаж на книгохранилището. Тя беше поставена, за да имат писарите лесен достъп до вентилационната система. Разбира се, вратата беше заключена, но заключените врати никога не са били пречка за мен. Толкова по-зле.

Обаче аз не разказах нищо от това на Фела. Знаех, че тайният ми път щеше да ми е полезен само ако остане таен. Да разкажа за него на някой писар, дори и на писар, който ми дължеше услуга, просто не беше добра идея.

— Чуй ме — бързо казах аз. — Чувствам се в такава безопасност, все едно съм си у дома. Тук съм от часове и никой дори не се доближи до мен. Всеки носи своя собствена светлина, затова е лесно да бъде избегнат.

— Просто ме изненада — каза Фела и приглади тъмната си коса назад към раменете. — Все пак си прав, тук вероятно си в по-голяма безопасност. — Тя отвори вратата и надникна навън, за да се убеди, че там няма никой. — Писарите периодично проверяват местата за четене, за да се уверят, че никой вътре не спи или пък не прави любов.

— Какво?

— Има много неща, които не знаеш за Архива. — Тя се усмихна и отвори вратата докрай.

— Точно затова имам нужда от помощта ти — казах аз, докато тръгвахме към книгохранилището. — Това място изобщо не ми е познато.

— Какво търсиш? — попита Фела.

— Хиляди неща — отвърнах честно аз, — но можем да започнем с историята на амирите или всякакви документални разкази за чандрианите. Всъщност всичко, свързано и с едните, и с другите. Аз самият нищо не успях да намеря.

Дори не се и опитах да скрия разочарованието в гласа си.

След толкова време накрая да успея да вляза в Архива и да не мога да открия нито един от отговорите, които търсех — това ме подлудяваше.

— Мислех, че нещата ще са по-добре подредени — промърморих аз.

— И как би направил това самият ти? — засмя се гърлено Фела. — Имам предвид как би подредил всичко?

— Всъщност обмислям това през последните два часа — отвърнах аз. — По-добре е нещата да са подредени по теми. Нали се сещаш — истории, мемоари, учебници по граматика…

Фела спря да върви и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че ще трябва да се справим с това. — Тя извади наслуки тънка книжка от един от рафтовете. — Каква е темата на тази книга?

Отворих я и прегледах набързо страниците. Беше написана от ръката на някой стар писар — с тънък и труден за разчитане почерк.

— Прилича на биография.

— Какъв тип биография? Къде би я поставил във връзка с останалите биографии?

Докато продължавах да прелиствам страниците, забелязах внимателно изрисувана карта.

— Всъщност прилича по-скоро на пътен дневник.

— Много добре — рече тя. — Къде би го сложил в раздела за биографии и пътни дневници?

— Бих ги подредил по географски признак — отвърнах аз, наслаждавайки се на тази малка игра. — Атур, Модег и… Винт? — намръщих се и погледнах корицата отстрани на книгата. — Колко старо е това нещо? Атуранската империя е погълнала Винт преди повече от триста години.

— Преди повече от четиристотин години — поправи ме тя. — И така, къде би поставил пътен дневник, който се отнася до място, което вече не съществува?

— В действителност това би се отнасяло по-скоро към историята — отвърнах аз този път по-бавно.

— А ако не е исторически точен — настоя Фела. — Ако е базиран по-скоро на слухове, отколкото на личен опит? Или пък ако е напълно измислен? Романи под формата на пътни дневници, са били доста модерни в Модег преди двеста години.

Затворих книгата и бавно я мушнах обратно на мястото й на рафта.

— Започвам да разбирам какъв е проблемът — замислено казах аз.

— Не, не го разбираш — откровено каза Фела. — Виждаш само една малка частица от него. — Тя махна към лавиците с книги около нас. — Да речем, че утре станеш магистър на Архива. Колко време би ти било необходимо, за да подредиш всичко това?

Огледах безбройните рафтове, които постепенно се губеха в мрака.

— Това ще е работа за цял един живот.

— Фактите показват, че е нужен повече от един човешки живот — сухо рече Фела. — Тук има седемстотин и петдесет хиляди тома и това е без да се вземат предвид глинените плочки, свитъците или фрагментите от Калуптена. — Тя махна презрително с ръка. — И така прекарваш години в разработването на съвършената система за подреждане, в която дори има подходящо място за твоя собствен исторически измислен пътен дневник биография. Ти и писарите прекарвате десетилетия в бавно идентифициране, сортиране и преподреждане на десетки хиляди книги. — Тя ме погледна право в очите. — И след това ти умираш. Какво се случва тогава?

Започвах да разбирам какво имаше предвид тя.

— Ами, в идеалния случай следващият магистър на Архива би продължил от там, докъдето си стигнал ти самият — отвърнах аз.

— Да живее идеалният случай — саркастично ме сряза Фела, след това се обърна и отново ме поведе покрай рафтовете.

— Предполагам, че новият магистър на Архива обикновено има своите собствени идеи как да подреди нещата.

— Не _обикновено_ — призна Фела. — Понякога няколко магистри подред работят за изглаждането на една и съща система. Но рано или късно се появява някой, който е убеден, че е измислил по-добър начин как да се организират нещата и всичко започва отначало.

— Колко различни системи е имало досега? — забелязах слаба червена светлина, която подскачаше върху далечните рафтове и я посочих на Фела.

Тя смени посоката, за да ни отведе встрани от светлината и онзи, който я носеше.

— Зависи от това как ги броиш — меко отвърна тя. — Поне девет през последните триста години. Най-лошо е било преди около петдесет години, когато е имало пет нови магистри на Архива през пет години един след друг. Резултатът е бил три различни фракции измежду писарите, всяка от които е използвала различна система за каталогизиране и твърдо е вярвала, че нейният начин е най-добрият.

— Звучи като гражданска война — рекох аз.

— Свещена война — каза Фела, — много тиха, предпазлива кампания, при която всяка страна е била сигурна, че защитава безсмъртната душа на Архива. Те са крадели книги, които вече са били каталогизирани по чуждата система. Криели са книги едни от други или пък са обърквали реда им по рафтовете.

— Колко дълго е продължило това?

— Почти петнайсет години — отвърна Фела. — Вероятно е щяло да продължава и до днес, ако писарите на магистър Толем накрая не успели да откраднат регистрите на Ларкин и да ги изгорят. Привържениците на Ларкин нямало как да продължат след това.

— И поуката на историята е, че страстите на хората се развихрят около книгите, така ли? — леко я подкачих аз. — И оттам идва необходимостта да се проверяват местата за четене?

— Поуката от историята е, че тук е истинска бъркотия — изплези ми се в отговор Фела. — Ние наистина сме изгубили почти двеста книги, когато Толем изгорил регистрите на Ларкин. Те са били единствените архиви, в които тези книги са можели да бъдат открити. След това, пет години по-късно, Толем умрял. Познай какво се случило тогава?

— Появил се нов магистър на Архива, който искал да започне на чисто?

— Всичко това прилича на една безкрайна поредица от недостроени къщи — каза тя ядосано. — Със старата система книгите лесно могат да бъдат открити и по този начин те изграждат новата система. Този, който работи върху новака къща, продължава да използва материал от построеното преди него. Части от старите системи продължават да стоят, разхвърляни тук и там. Ние все още намираме торби с книги, които писарите са скрили едни от други преди години.

Стигнахме до едно стълбище и Фела се обърна да ме погледне.

— Това е болезнена тема за всеки писар, който остане да работи в Архива повече от два дни — обясни тя. — Хората, които отиват долу в „Томове“, се оплакват, че е нужен повече от час, за да им донесат онова, което искат. Те не осъзнават, че нещата не са толкова прости, като да отидеш до рафта с „история на Амир“ и да издърпаш нужната ти книга.

Тя се обърна и заслиза надолу по стълбите. Последвах я мълчаливо, обмисляйки тази нова гледна точка.

> 91.

> Заслужаваща си да бъде преследвана

След това за мен есенният семестър се превърна в едно спокойно и приятно ежедневие. Фела постепенно ме запознаваше с вътрешната структура на Архива и аз прекарвах всичкото свободно време, което можех да отделя, в потайни обиколки из него, като се опитвах да изровя отговорите на хилядите си въпроси.

Елодин ме подлагаше на нещо, което с известни уговорки можеше да се нарече обучение, но като че ли в по-голямата част от времето той повече се стараеше да ме обърква, отколкото наистина да ми разкрие някои неща по темата за даването на имена. Напредъкът ми беше толкова несъществен, че понякога се чудех дали въобще има такъв.

Времето, в което не изучавах Архива, прекарвах в ходене до Имре, изправен храбро срещу дошлия вече зимен вятър, макар и да не знаех името му. „Еолиан“ си оставаше най-доброто място, в което бих могъл да открия Дена, и с влошаването на времето тя идваше там все по-често. До падането на първия сняг обикновено я намирах там веднъж на всеки три посещения.

За съжаление рядко успявах да съм насаме с нея, тъй като в повечето случаи с нея имаше някой. Както беше споменал Деох, тя беше от жените, които не остават дълго сами.

Въпреки това продължавах да ходя там. Защо ли? Защото, когато ме видеше тя се озаряваше от някаква вътрешна светлина, която за миг я караше да сияе.

Тя веднага се изправяше, дотичваше при мен и хващаше ръката ми. След това с усмивка ме отвеждаше до масата си, за да ме представи на най-новия си приятел.

С времето започнах да познавам повечето от тях. Нито един не беше достатъчно добър за нея, затова ги презирах и мразех. На свой ред те също ме мразеха и се страхуваха от мен.

Но се държахме любезно помежду си. Винаги бяхме учтиви. Беше един вид игра. Канеха ме да седна, а аз ги черпех с напитка. Тримата седяхме и разговаряхме и очите на мъжа постепенно ставаха все по-мрачни, докато виждаше как тя ми се усмихва. Стискаше устни, когато чуваше как шегите ми, историите, които разказвах, и песните, които пеех, я карат да се смее…

Те винаги реагираха по един и същи начин, като с дребни жестове се опитваха да покажат, че тя е тяхна собственост. Държаха ръката й, целуваха я, уж небрежно я докосваха по рамото.

Вкопчваха се в нея с отчаяна решимост. Някои от тях просто негодуваха срещу моето присъствие, защото гледаха на мен като на съперник. Но дълбоко в очите на други от тях от самото начало беше скрито тревожно разбиране. Те знаеха, че тя ще си тръгне, но не знаеха защо. Затова се вкопчваха в нея като корабокрушенци, които се притискаха към скалите, макар че вълните щяха да ги удрят до смърт в тях. Почти ми беше жал за тях. Почти.

Те ме мразеха и истината за това проблясваше в очите им, когато Дена гледаше някъде встрани. Предлагах да почерпя по още една напитка, но мъжът не се съгласяваше, тогава аз любезно приемах, благодарях му и се усмихвах.

_Познавам я по-отдавна_ — казваше усмивката ми. — _Вярно е, че си бил в прегръдките й, усетил си вкуса на устните й, почувствал си топлината й и това е нещо, което аз никога не съм изпитал. Но има една част от нея, която винаги ще бъде само моя. Ти не би могъл да я докоснеш, колкото и силно да се опитваш. И след като тя те напусне, аз все още ще съм тук и ще я карам да се засмива. Моята светлина блести в нея. Аз все още ще бъда тук дълго след като тя е забравила името ти._

Не бяха един и двама. Тя минаваше през тях като перо през влажна хартия. Напускаше ги, разочарована. Или пък обезсърчени, те я изоставяха, натъжена и с разбито сърце, но никога — обляна в сълзи.

Веднъж или два пъти имаше сълзи, но те не бяха за мъжете, които беше изгубила, или за онези, които бе напуснала. Те бяха тихи сълзи за нея самата, защото нещо в нея беше силно наранено. Не знаех какво беше то и не се осмелявах да я попитам. Вместо това просто казвах каквото можех, за да премахна болката й и да я накарам да затвори очи и да забрави за света.

* * *

Понякога говорех с Уилем и Симон за Дена. Като мои истински приятели те ми даваха разумни съвети и същевременно истински ми съчувстваха.

Ценях съчувствието им, но съветите бяха напълно безполезни. Те ме караха да й кажа истината, да й разкрия сърцето си. Да я преследвам. Да пиша стихове за нея. Да й изпращам рози.

Рози. Те не я познаваха. Въпреки че ги мразех, мъжете на Дена ме научиха на нещо, което вероятно иначе никога нямаше да разбера.

— Онова, което не разбираш — обяснявах аз един следобед на Симон, докато седяхме под стълба за наказания, — е, че мъжете винаги си падат по Дена. Знаеш ли какво й причинява това? Колко е уморително? Аз съм един от малкото й приятели. Не искам да подлагам това на риск. Няма да се хвърля в краката й. Тя не иска това. Няма да съм един от стотиците ухажори с кравешки поглед, които вървят след нея като влюбени овце.

— Просто не разбирам какво толкова намираш в нея — внимателно рече Сим. — Знам, че е очарователна, пленителна и така нататък. Но ми изглежда и доста — той се поколеба — жестока.

— Такава е — кимнах аз.

Симон дълго ме гледа очаквателно и накрая попита:

— Какво? Няма ли да я защитиш?

— Не. „Жестока“ я описва добре. Но мисля, че казваш „жестока“, но мислиш за нещо друго. Дена не е лоша, злонамерена или злобна. Тя просто е жестока.

Сим дълго мълча, преди да отговори:

— Мисля, че тя може и да е някои от тези други неща, които спомена, и освен това да е жестока.

Добрият, честен и благороден Сим. Никога не можеше да се насили да каже лоши неща за някой друг — само загатваше за тях. Дори и това не му беше лесно.

— Говорих със Совой. — Той вдигна поглед към мен. — Все още не може да преодолее раздялата с нея. Знаеш ли, той наистина я обичаше. Държеше се с нея като с принцеса. Би направил всичко за нея. Но въпреки това тя го изостави без всякакво обяснение.

— В Дена има нещо диво — обясних аз. — Тя е като кошута или като лятна буря. Ако някоя буря събори къщата ти, не казваш тя е била зла. Казваш, че е била жестока. Следвала е природата си и за съжаление някой е пострадал. Същото е вярно и за Дена.

— Какво е кошута?

— Сърна.

— Мислех, че е елен.

— Кошутата е женската на елена. Дива сърна. Знаеш ли каква е ползата да гониш някое диво създание? Никаква. Гонитбата се обръща срещу теб. Подплашва кошутата. Всичко, което можеш да сториш, е да стоиш тихо на мястото си и да се надяваш, че с времето кошутата сама ще дойде при теб.

Сим кимна, но можех да видя, че не разбира наистина онова, което бях казал.

— Знаеш ли, че някога са наричали това място Залата на въпросите? — попитах аз, като многозначително смених темата. — Студентите са писали въпроси на листчета хартия и са оставяли вятърът да ги носи наоколо. В зависимост от начина, по който листчето напускало площада, получавали различни отговори. — Посочих пролуките между сивите сгради, които Елодин ми беше показал. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро.

Камбаната удари и Симон въздъхна, усещайки, че е безсмислено да се опитва да продължава повече разговора.

— Тази вечер ще играем ли на ъгли?

Кимнах. След като той си тръгна, бръкнах в плаща си и извадих бележката, която Дена беше оставила на прозореца ми. Отново бавно я прочетох. След това внимателно откъснах долния край на листчето, където тя се беше подписала.

Сгънах тясното късче хартия с името на Дена, смачках го и оставих вятърът, който винаги духаше в този двор, да го издърпа от ръката ми и да го завърти заедно с малкото останали есенни листа.

То затанцува по паветата. Правеше кръгове и се въртеше, като извършваше твърде разнообразни и смахнати движения, които бяха неразбираеми за мен. Въпреки че чаках, докато небето потъмня, вятърът така и не го отнесе. Когато си тръгнах, въпросът ми все още лъкатушеше из Къщата на вятъра, без да спира при никой от отговорите, но доближавайки се до всеки от тях. _Да. Не. Може би. Другаде. Скоро._

* * *

Оставаше и продължаващата ми вражда с Амброуз. Всеки ден бях на тръни в очакване на неговото отмъщение.

Но месеците отминаваха и не се случваше нищо. Накрая стигнах до извода, че най-после си беше научил урока и беше започнал да се държи на безопасно разстояние от мен.

Грешах, разбира се. Преценката ми беше напълно и изцяло погрешна.

Амброуз просто се бе научил да изчаква подходящия момент. Той успя да получи жадуваното си отмъщение, което ме свари напълно неподготвен, и ме принуди да напусна Университета.

Но както се казва, това е история, която ще ви разкажа друг път.

> 92.

> Музиката, която свири

— Май засега това е достатъчно — каза Квоте и махна на Летописеца да остави перото си. — Вече поставихме основата, върху която да изградим по-нататък историята.

Квоте се изправи, размърда рамене и протегна гърба си.

— Утре ще чуете някои от любимите ми истории — пътуването ми до двора на Алверон, как Адем ме научи да се бия, историята за Фелуриан… — Той взе една чиста ленена кърпа и се обърна към Летописеца. — Имаш ли нужда от нещо, преди да си легнеш?

Летописеца поклати глава — беше разбрал учтивия намек, че е време да се оттегли.

— Не, благодаря. Всичко е наред. — Той събра всичко в плоската си кожена чанта и се качи горе в стаята си.

— Ти също, Баст — добави Квоте. — Аз ще почистя. — Той пропъди с ръка ученика си, преди да успее да протестира. — Хайде, върви. Нужно ми е време, за да обмисля утрешната история. Нали знаеш, че тези неща не могат да се подготвят от само себе си.

Баст сви рамене и също се качи нагоре по стълбите, а стъпките му отекваха тежко върху дървените стъпала.

Квоте се зае с обичайния си нощен ритуал. Той изрина пепелта от огромната каменна камина и донесе дърва за утрешния огън. Излезе отвън да изгаси лампите край табелата на „Пътният камък“, само за да открие, че е забравил да ги запали по-рано тази вечер. Заключи странноприемницата и след като се замисли за кратко, остави ключа на вратата, за да може Летописеца да излезе, ако се събуди рано сутринта.

След това помете пода, изми масите и изтърка тезгяха с методична последователност. Последно остана полирането на бутилките. Докато правеше всички тези неща, очите му бяха зареяни в нищото, изпълнени със спомени. Той не си тананикаше или пък подсвиркваше.

* * *

В стаята си Летописеца крачеше неспокойно, едновременно уморен, но и изпълнен с твърде много трескава енергия, за да успее да заспи. Той извади завършените страници от чантата си и ги прибра на безопасно място в тежкия дървен скрин. След това почисти върховете на всичките си пера и ги остави да съхнат. Внимателно свали превръзката от рамото си, хвърли неприятно миришещото нещо в нощното гърне и го захлупи, преди да измие рамото си в легена.

Прозявайки се, отиде до прозореца и погледна към малкия град отвън, но нямаше нищо за гледане. Никакви светлини, никакво движение. Той открехна леко прозореца и свежият есенен въздух нахлу в стаята. След като дръпна завесите, Летописеца се съблече, за да си ляга, като подреди дрехите си върху облегалката на стола. Накрая свали обикновеното желязно колело от врата си и го остави върху нощното шкафче.

Когато отгърна завивките, Летописеца с изненада установи, че по някое време през деня са сменили чаршафите му. Бяха чисти и ухаеха на лавандула.

След моментно колебание отиде до вратата и я заключи. Остави ключа върху нощното шкафче, след това се намръщи, взе стилизираното желязно колело и го окачи обратно на врата си, преди да угаси лампата и да се мушне в леглото.

Летописеца лежа буден в приятно ухаещото си легло почти цял час, като неспокойно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Накрая въздъхна и отметна завивките. Запали отново лампата със серен кибрит и стана от леглото. След това отиде до тежкия скрин и се опита да го бутне. В началото скринът не помръдваше, но след като Летописеца подложи гръб под него, успя полека да го избута по гладкия дървен под.

Минута по-късно тежката мебел вече беше затиснала вратата на стаята му. След това писарят отново се пъхна в леглото, угаси лампата и бързо потъна в дълбок и спокоен сън.

* * *

В стаята беше съвсем тъмно, когато Летописеца се събуди от нещо меко, притиснато към лицето му. Той лудо го отблъсна, по-скоро по рефлекс, отколкото в опит да се измъкне от него. Уплашеният му вик беше приглушен от една ръка, която здраво затисна устата му.

След първоначалната паника Летописеца утихна и се отпусна.

Той просто лежеше и дишаше тежко с облещени в мрака очи.

— Аз съм — прошепна Баст, без да маха ръката си.

Летописеца отвърна нещо неразбираемо.

— Трябва да поговорим. — Баст стоеше на колене до леглото и гледаше надолу към тъмната, омотана в одеялата фигура на Летописеца.

— Ще запаля лампата, а ти няма да издаваш никакви силни звуци. Разбрахме ли се?

Летописеца кимна под ръката на Баст. Миг по-късно се запали една клечка кибрит, която изпълни стаята с трепереща червеникава светлина и острата миризма на сяра. След това се появи по-меката светлина на лампата. Баст облиза пръстите си, все още стиснали кибритената клечка.

Леко треперещ, Летописеца седна изправен в леглото и облегна гърба си на стената. Без да обръща внимание на голите си гърди, той смутено събра одеялата около кръста си и хвърли поглед към вратата. Тежкият скрин още беше там.

Баст проследи погледа му.

— Това показва известна липса на доверие — сухо рече той. — Дано не си му издраскал пода. Такива неща го влудяват.

— Как влезе тук? — попита Летописеца.

— Тихо! — изсъска Баст и размаха ръце като обезумял. — Трябва да сме тихи. Слухът му е като на ястреб.

— Как… — започна Летописеца, но после спря. — Ястребите нямат уши.

— Какво? — изгледа го с недоумение Баст.

— Каза, че има слух като на ястреб. В това няма никакъв смисъл.

Баст се намръщи и презрително махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид. Не трябва да разбере, че съм тук. — Баст седна на ръба на леглото и притеснено приглади панталоните си.

Летописеца се вкопчи в одеялата, събрани около кръста му.

— А ти защо _си_ тук?

— Както казах, трябва да поговорим. — Баст хвърли сериозен поглед на Летописеца. — Трябва да поговорим за това защо си тук.

— Това правя — раздразнено отвърна Летописеца, — събирам истории. И когато ми се удаде възможност, проучвам странни слухове и проверявам дали в тях има някаква истина.

— Просто от любопитство, какъв беше слухът? — попита Баст.

— Очевидно си бил сълзливо пиян и си се изпуснал нещо пред някакъв каруцар — отвърна Летописеца. — Като се има предвид как стоят нещата, това е било доста небрежно от твоя страна.

Баст изгледа Летописеца с дълбоко съжаление.

— Я ме погледни — каза Баст, все едно разговаряше с малко дете. — Помисли малко. Дали някакъв си каруцар би могъл да ме напие? Мен?

Летописеца отвори уста и след това я затвори.

— Тогава…

— Той беше моето писмо в бутилка. Едно от многото. Ти просто се оказа първият човек, открил такова съобщение и дошъл да го проучи.

На Летописеца му беше нужно доста дълго време, за да смели тази нова информация.

— Мислех, че вие двамата се криете?

— О, да, крием се — кисело отвърна Баст. — Така безопасно сме се скрили, че той направо е изчезнал.

— Разбирам, че се задушаваш на това място — каза Летописеца, — но, честно казано, не схващам какво общо има между лошото настроение на учителя ти и, да речем, цената на маслото.

В очите на Баст проблесна гняв.

— Има всичко общо с цената на маслото! — процеди през зъби той. — И е нещо много повече от просто лошо настроение, ти, невеж, нещастен _анхаутфехн_. Това място го убива.

— Аз… Аз не… — Летописеца пребледня при внезапния изблик на гняв на Баст.

Баст затвори очи и си пое дълбоко дъх, като очевидно се опитваше да се успокои.

— Ти просто не разбираш какво става — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Летописеца. — Точно затова дойдох, за да ти обясня. Чакам от месеци някой да дойде. Който и да е. Дори старите врагове, които биха дошли да разчистват сметките си с него, ще са по-добри от това просто да чезне по тоя начин. Но ти си по-добър, отколкото можех да се надявам. Ти си идеален.

— Идеален за какво? — попита Летописеца. — Дори не знам какъв е проблемът.

— Става дума за… Чувал ли си историята за Мартин Майстора на маски? — Летописеца поклати глава и Баст въздъхна обезсърчен. — Ами пиесите? Гледал ли си „Духът и гъсарката“ или „Кралят с половин пени“?

— Да не е онази, в която един крал продава короната си на един сирак? — намръщи се Летописеца.

Баст кимна.

— И момчето става по-добър крал от истинския. Гъсарката се облича като графиня и всички са зашеметени от нейното изящество и обаяние — той се поколеба, опитвайки се да намери подходящите думи. — Виждаш ли, има съществена връзка между това _да изглеждаш_ и _да бъдеш_. Всяко дете във Фае знае това, но вие, смъртните, изглежда, никога не успявате да го видите. Ние разбираме колко опасна може да бъде една маска. Всички ние се превръщаме в онова, което се преструваме, че сме.

— Това е елементарна психология — Летописеца леко се отпусна, почувствал се в свои води. — Ако облечеш просяк в скъпи дрехи, хората ще се държат с него като с благородник и той ще се покаже достоен за очакванията им.

— Това е най-малкото, което ще се случи — съгласи се Баст. — Истината е по-дълбока от това. Тя е… — Баст се запъна за момент. — Тя е, че вътре в главата си всеки разказва някаква история за самия себе си. Винаги. През цялото време. Тази история ни прави онова, което сме. Чрез тази история ние създаваме самите себе си.

Летописеца отново се намръщи и отвори уста, но Баст вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Не, чуй ме. Сега се сетих. Срещаш се с момиче, което е срамежливо и непретенциозно. Ако й кажеш, че е красива, тя ще си помисли, че си мил, но няма да ти повярва. Тя знае, че красотата се крие в очите на гледащия. — Баст неохотно сви рамене. — И понякога това е достатъчно — Очите му светнаха. — Но има и по-добър начин. Ти й _показваш_, че е красива. Превръщаш очите си в огледала, ръцете ти върху тялото й са като молитви. Това е трудно, много трудно, но когато тя ти повярва… — Баст развълнувано размаха ръце. — Внезапно историята, която тя разказва в собствената си глава, се променя. Тя се преобразява. Тя не _изглежда красива_. Тя _е красива_. Тя е _такава, каквато я виждат_.

— Какво, по дяволите, означава това? — сопна се Летописеца. — Сега пък бръщолевиш безсмислици.

— Казвам неща, в които има твърде много смисъл, за да успееш да ги разбереш — сприхаво отвърна Баст. — Но все трябва да си осъзнал достатъчно, та да разбереш какво искам да ти кажа. Помисли за онова, което той каза днес. Хората са виждали в него героя и той е играл тази роля. Носел я е като маска и накрая е повярвал в нея. Тя се е превърнала в истина. Но сега… — той не довърши.

— Сега хората го виждат като съдържател — рече Летописеца.

— Не — меко възрази Баст — Хората го виждаха като съдържател преди една година. Той сваляше маската веднага щом те излезеха през вратата. Сега той вижда _себе си_ като съдържател и при това провалил се съдържател. Видя как се държеше, когато Коб и останалите дойдоха тази нощ. Видя зад тезгяха бледата сянка на мъжа, който беше някога. Преди това беше просто поза… — Развълнуван, Баст вдигна поглед. — Но ти си идеален. Можеш да му помогнеш да си спомни онова, което е било преди. Не съм го виждал толкова жив от месеци. Знам, че можеш да го направиш.

— Не съм сигурен — леко се намръщи Летописеца.

— Знам, че ще проработи — нетърпеливо каза Баст. — Преди два месеца опитах да направя нещо подобно. Накарах го да започне да пише мемоарите си.

— Писал е мемоари? — оживи се Летописеца.

— _Започна_ да ги пише — поправи го Баст. — Беше толкова развълнуван, говореше за това в продължение на дни. Чудеше се откъде да започне историята си. След като писа една нощ, той отново заприлича на себе си. Изглеждаше метър по-висок, със светкавици, които излизаха от раменете му — Баст въздъхна. — Но нещо се случи. На следващия ден той прочете онова, което беше написал, и изпадна в едно от мрачните си настроения. Твърдеше, че това е била най-лошата идея, която някога му е идвала.

— Какво стана със страниците, които беше написал?

Баст направи движение с ръце, сякаш мачкаше и изхвърляше въображаеми листове хартия.

— Какво пишеше в тях? — попита Летописеца.

— Той не ги изхвърли — поклати глава Баст. — Той просто… ги захвърли. Лежаха на бюрото му с месеци.

Любопитството на Летописеца беше почти осезаемо.

— Не можеше ли просто… — той размърда пръсти, — нали се сещаш, да ги прибереш?

— _Анпауен._ Не. — Баст изглеждаше ужасе`н. — След като ги прочете, той побесня. Не знаеш какъв е, когато се ядоса истински. Познавам го достатъчно добре, за да не се опитвам да се изпречвам на пътя му за нещо такова.

— Предполагам, че ти знаеш най-добре — колебливо каза Летописеца.

Баст кимна енергично.

— Точно така. Затова дойдох да говоря с теб. Защото знам най-добре. Трябва да не му позволяваш да се съсредоточава върху мрачните неща. Ако ли не… — Баст сви рамене и повтори движението с въображаемото намачкване и изхвърляне на лист хартия.

— Но аз записвам историята на живота му. Истинската история — Летописеца безпомощно махна с ръка. — Без мрачните части тя ще е просто някаква глупава п… — Летописеца млъкна насред думата и нервно извърна поглед встрани.

Баст се ухили като дете, което беше хванало свещеник да ругае.

— Хайде — подкани го той, а погледът му беше доволен, твърд и ужасяващ. — Кажи го.

— Като някаква глупава приказна история — довърши с изтънял глас Летописеца и лицето му пребледня като платно.

— Не знаеш нищо за Фае — широко се усмихна Баст, — ако си мислиш, че нашите истории нямат своите мрачни страни. Но като оставим всичко това настрани, тази история _е_ приказна, защото ти я записваш заради мен. — Летописеца преглътна мъчително и като че ли успя да възвърне част от самочувствието си, а Баст продължи: — Това, което имам предвид, е, че той разказва истинска история, а истинските истории имат своите неприятни части. Очаквам в неговия разказ тези части да са повече, отколкото е обичайно. Те ще са неприятни, заплетени и… Знам, че не би могъл да го накараш да ги пропусне, но можеш да го подтикнеш да не им отделя много време. Можеш да му помогнеш да се спре по-подробно на хубавите неща — приключенията му, жените, битките, пътуванията му и неговата музика… — Баст внезапно спря. — Е… може би не музиката му. Не го питай за това или защо вече не прави магии.

— Защо не? Музиката му изглежда… — намръщи се Летописеца.

Изражението на Баст беше мрачно.

— Просто не го прави — твърдо настоя той. — Тези теми не са особено плодоносни. Преди малко те спрях — той многозначително потупа Летописеца по рамото, — защото се канеше да го попиташ какво се е случило с неговата симпатия. Тогава нямаше представа. Сега вече знаеш. Съсредоточи се върху героичните му постъпки и неговата интелигентност. — Той размаха ръце. — Такива неща.

— Не е моя работа да го насочвам в една или друга посока — твърдоглаво рече Летописеца. — Аз само записвам. Тук съм само за историята. В края на краищата тя е важната.

— Пикая на твоята история — рязко каза Баст. — Ще направиш каквото ти казвам, иначе ще те счупя като клечка.

Летописеца замръзна.

— Значи искаш да кажеш, че работя за теб, така ли?

— Казвам, че ми принадлежиш. — Лицето на Баст беше убийствено сериозно. — До мозъка на костите си. Докарах те тук, за да послужиш на моите цели. Яде на масата ми и ти спасих живота. — Той посочи голите гърди на Летописеца. Притежавам те по цели три начина. Това те прави изцяло мой. Инструмент на моите желания. Ще правиш каквото ти кажа.

Летописеца леко вирна брадичка и изражението на лицето му се втвърди.

— Ще направя онова, което сметна за необходимо — каза той и бавно вдигна ръка към метала, който лежеше на голите му гърди.

Очите на Баст проблеснаха.

— Мислиш, че си играя на някаква игра ли? — попита той с невярващо изражение на лицето. — Мислиш си, че желязото ще ти осигури безопасност?

Баст се наведе напред, плесна ръката на Летописеца встрани и сграбчи кръга от тъмен метал, преди писарят да успее да помръдне. Ръката на Баст незабавно се стегна и той стисна очи с гримаса на болка. Когато ги отвори отново, те бяха твърдо сини, с цвета на дълбока вода или притъмняло небе.

Баст се наведе още по-напред и доближи лицето си до това на Летописеца.

Писарят се паникьоса и се опита да се измъкне странично от леглото, но Баст бързо го сграбчи за рамото.

— Чуй думите ми, човеко — изсъска той. — Не ме бъркай с маската, която нося. Виждаш светлината, която се отразява върху повърхността на водата, и забравяш за студения мрак в дълбините й. — Сухожилията на ръката на Баст изскърцаха, когато той стегна хватката си около железния кръг. — Чуй ме. Ти не можеш да ме нараниш. Не можеш да избягаш или да се скриеш. Не ме предизвиквай. — Докато говореше, очите на Баст ставаха все по-светли, докато накрая станаха ясносини като прозрачното обедно небе. — Кълна се във всичката сол в тялото ми, че ако се противопоставиш на желанието ми, остатъкът от краткия ти смъртен живот ще се превърне в низ от страдания. Кълна се в камъка, дъба и бряста — ще превърна живота ти в своя игра. Ще те следвам, без да виждаш, и ще гася всяка искра на радост, която откриеш. Никога няма да познаеш докосването на жена, няма да имаш нито миг почивка, нито миг на душевно спокойствие — сега очите на Баст бяха синкавобели като светкавица, а гласът му — напрегнат и ожесточен. — И се заклевам в нощното небе и вечно подвижната луна — ако доведеш господаря ми до отчаяние, ще те изкормя и ще играя с вътрешностите ти, както някое малко дете си играе в локва от кал. Ще използвам червата ти за струни и ще те накарам да свириш на тях, докато аз танцувам.

Баст се наведе още повече, докато лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Очите му бяха станали с цвят на опал — бели като пълна луна.

— Ти си образован човек. Знаеш, че такива неща като демони не съществуват. — Баст се усмихна със страховита усмивка. — Съществуват само такива като мен. — Наведе се толкова, че Летописеца усети уханието на цветя в дъха му. — Не си достатъчно мъдър да се страхуваш от мен по начина, по който трябва да го правиш. Не знаеш нищо за мен и мотивите ми.

Баст се отдръпна от Летописеца и се отдалечи на няколко крачки от леглото. Застана на ръба на кръга от трептящата светлина на свещта, отвори ръката си и железният кръг падна с глухо звънтене върху дървения под. Миг след това Баст си пое бавно и дълбоко дъх. Прокара ръце през косата си.

Летописеца остана на мястото си, блед и облян в пот.

Баст се наведе, вдигна железния кръг за скъсеното му въженце и ловко го превърза отново.

— Слушай, няма причина да не бъдем приятели — сухо каза той, обърна се и подаде медальона на Летописеца.

Очите му бяха възвърнали човешко синия си цвят, а усмивката му беше топла и очарователна.

— Няма причина и двамата да не получим онова, което искаме. Ти ще получиш своята история. Той ще може да я разкаже. Ти ще можеш да научиш истината. Той ще си спомни кой е всъщност. Всички печелят и след това поемате по своя път, свежи и доволни като праскови.

Летописеца се протегна и хвана връвта с леко трепереща ръка.

— А ти какво ще получиш? — попита той със сух шепот. — Какво искаш да получиш от всичко това?

Въпросът сякаш свари Баст неподготвен. За момент той остана неподвижен и непохватен — цялата му плавна грациозност беше изчезнала. За миг изглеждаше, че е готов да избухне в сълзи.

— Какво искам ли? Просто си искам обратно моя Реши. — Гласът му беше тих и безпомощен. — Искам той да е пак такъв, какъвто беше.

Настъпи неловко мълчание. Баст разтърка лицето си и преглътна мъчително.

— Отсъствието му се проточи твърде дълго — рязко каза той, отиде до прозореца и го отвори.

Спря за миг с единия крак върху перваза и погледна назад към Летописеца.

— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да заспиш? Нощна шапчица? Още одеяла?

Летописеца поклати сковано глава, Баст му помаха, излезе целия навън през прозореца и тихо го затвори зад себе си.

> Епилог

> Три вида тишина

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Първата й част беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако в обора имаше коне, те щяха да стъпчат и сдъвчат тишината и да я натрошат на малки парченца. Ако имаше тълпа гости или пък дори и само неколцина посетители, настанени да преспят за през нощта, неспокойното им дишане и примесеното с него хъркане щеше полека да разтопи тишината като топъл пролетен вятър. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в „Пътният камък“ един мъж се беше сгушил в дълбокото си уханно легло. Той не помръдваше и лежеше с широко отворени очи в очакване на съня. Така той добавяше своята малка уплашена тишина към голямата глуха тишина. Двете образуваха някаква особена сплав — един вид хармония.

Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дебелите каменни стени на празната странноприемница и в плоския сив метал на меча, който беше окачен зад тезгяха. Или в мъждивата светлина на свещите, която изпълваше стаята горе с танцуващи сенки. В налудничаво смачканите листове на мемоарите, които лежаха разхвърляни, но незабравени върху бюрото. Накрая тя се долавяше и в ръцете на мъжа, който седеше там, явно без да обръща внимание на страниците, които отдавна беше написал и захвърлил.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

> Благодаря на…

… всички читатели на ръкописите ми. Толкова сте много, че няма как да ви изброя поименно, но не сте прекалено много, за да ви обичам всичките. Продължих да пиша, защото вие ме подкрепяхте и насърчавахте. Развивах се благодарение на критиките ви. Ако не бяхте вие, нямаше да спечеля…

… конкурса „Писатели на бъдещето“. Ако не беше техният уъркшоп, никога нямаше да се запозная с невероятните си събратя по антология от том XVIII или с…

… Кевин Дж. Андерсън. Ако не беше неговият съвет, никога нямаше да стигна до…

… Мат Байлър, най-страхотният агент. Ако не бяха напътствията му, никога нямаше да продам книгата на…

… Бетси Волхайм, любимата ми редакторка и президент на DAW. Ако не беше тя, нямаше да държите тази книга в ръцете си. Друга подобна — може би, но тази нямаше да я има.

И накрая, благодаря на господин Бохидж, учителя ми по история от гимназията. През 1989 му обещах да го спомена в първата си книга. Държа на думата си.

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.