Името на вятъра

Елодин погледна надолу към двора.

— Тази вечер се вижда особено добре, нали?

Скръстих ръце, като безуспешно се опитах да покрия голите си окървавени гърди. Едва тогава забелязах, че кръвта по ръцете ми е засъхнала. Колко дълго бях стоял неподвижно тук, за да наблюдавам вятъра?

— Магистър Елодин — казах аз и след това спрях.

Нямах никаква представа какво можех да кажа в подобна ситуация.

— Моля те, нали сме приятели. Можеш свободно да ме наричаш с първото ми име — „Магистър“. — Той се ухили безгрижно и отново насочи погледа си към двора.

Не беше ли забелязал в какво състояние бях? Или просто се държеше учтиво? Може би… Поклатих глава. С него човек нямаше смисъл да гадае. Знаех по-добре от всеки друг, че Елодин е доста смахнат.

— Някога, отдавна — каза Елодин с разговорлив тон, без да сваля очи от двора долу, — когато хората говорели различно от сега, това място се е наричало Куойан Хайел. По-късно го нарекли „Залата на въпросите“ и студентите измислили игра, при която пишели въпроси на листчета и оставяли вятъра да ги издуха. Говори се, че можеш да отгатнеш своя отговор според това по кой път хартията с въпроса ти е напуснала площада. — Той посочи улиците, които образуваха процепи между сивите сгради. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро. — Той сви рамене. — Обаче това е грешно. Лош превод. Мислели са, че „куойан“ е ранен корен на „куетентан“ — „въпрос“. Но не е така. „Куойан“ означава „вятър“. Мястото с право е наречено „Къщата на вятъра“.

Почаках малко, за да видя дали възнамерява да каже още нещо.

Когато това не стана, бавно се изправих на крака.

— Това е интересно, магистре… — поколебах се, тъй като не знаех доколко сериозни бяха предишните му думи. — Но трябва да си тръгвам.

Елодин кимна разсеяно и махна с ръка, донякъде сякаш се сбогуваше и донякъде сякаш искаше да каже, че разговорът ни е приключил. Очите му така и не се отделиха от двора под нас и продължаваха да следят вечно променливия вятър.

* * *

Когато се върнах в стаята си в „При Анкер“, останах дълго да седя на леглото си в тъмнината, като се опитвах да реша какво да правя. Мислите ми бяха неясни. Бях уморен, ранен и все още леко пиян. Адреналинът, който ме беше поддържал до момента, бавно започваше да се изчерпва. Едната ми страна гореше и смъдеше.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да съсредоточа съзнанието си. Досега бях действал инстинктивно, но вече се налагаше внимателно да премисля нещата.

Можеше ли да отида при магистрите за помощ? За момент в гърдите ми се надигна надежда, която след това угасна. Не. Нямах доказателство, че Амброуз беше виновен за това. Освен това, ако им разкажех цялата история, щеше да се наложи да призная, ме бях използвал симпатия, за да ослепя и изгоря нападателите си. Самозащита или не, без съмнение бях сторил това със зла умисъл. Студенти бяха изключвани и за по-малки прегрешения, само за да бъде защитена репутацията на Университета.

Не. Не можех да рискувам да ме изключат. Ако отидех в Медика, щяха да ми задават твърде много въпроси. И когато ме зашиеха, щяха да се разнесат слухове за нараняванията ми. Това означаваше, че Амброуз щеше да разбере колко близо е бил до успеха. Беше по-добре да създам впечатлението, че се бях отървал напълно невредим.

Нямах представа от колко дълго време ме преследваха наемните убийци на Амброуз. Единият от тях беше казал: „Вече два пъти го изпускаме.“ Това означаваше, че можеха и да знаят, че имам стая в „При Анкер“. Може би тук не бях в безопасност.

Залостих прозореца и дръпнах завесата, преди да запаля ръчната си лампа. Светлината освети забравеното парче хартия, което бях намерил мушнато в прозореца ми. Разгърнах го и започнах да чета.

C>

Квоте,

Катеренето дотук е точно толкова забавно, колкото си мислех, докато те гледах. Обаче отварянето на прозореца ми отне известно време.

Не те открих у дома и се надявам, че няма да имаш против да използвам малко хартия и мастило, за да ти оставя тази бележка. Тъй като не свириш долу, нито пък спиш кротко в леглото си, ако бях по-цинична, може би щях да се зачудя какво правиш в този късен час и дали се занимаваш с добри дела. Уви, тази нощ ще трябва да се прибера у дома, без да разчитам на спокойствието да ме придружиш и удоволствието от това да съм в твоята компания.

Липсваше ми миналия фелинг в „Еолиан“, но тъй като ми отказа своята компания, имах късмета да срещна един доста интересен човек. Той е необикновен и съм нетърпелива следващия път, когато се срещнем, да ти разкажа малкото, което знам за него.

Понастоящем имам стаи в „Лебеда“ и „Долчинката“ в Имре. Моля те, обади ми се преди двайсет и трети този месец и ще обядваме заедно, макар и със закъснение. След това ще съм заета с мои дела.

@ Твоя приятелка и чирак крадец с взлом,

@ Дена

Послепис: Моля те, бъди спокоен, че не съм забелязала безобразното състояние на чаршафите ти и че няма да съдя по тях за теб самия.

C$

Денят беше двайсет и осми. Писмото нямаше дата, но беше стояло тук поне цикъл и половина. Трябва да го беше оставила само няколко дни преди пожара в Рибарника.

За момент се опитах да установя какви чувства изпитвам. Бях ли поласкан, че се беше опитала да ме намери? Или вбесен, че не бях открил бележката чак до днес? Що се касае до мъжа, когото беше срещнала…

Щеше да ми дойде твърде много да мисля и за това в момента. Чувствах се твърде уморен, болеше ме, а и донякъде не ми беше добре от изпития алкохол. Затова, като използвах легена си, бързо почистих, доколкото можех, плиткото порязване. Щях и да се зашия сам, но ъгълът не беше подходящ за това. Започнах да кървя отново, затова нарязах няколко по-чисти парчета от унищожената си риза, за да си направя импровизирана превръзка.

Кръвта. Мъжете, които се бяха опитали да ме убият, все още притежаваха търсещия компас и без съмнение върху ножа беше останала малко от моята кръв. Кръвта щеше да е далеч по-ефективна от един обикновен косъм. Това означаваше, че дори и да не знаеха още къде живея, щяха да могат да ме открият въпреки предпазните мерки, които бях взел.

Бързо обиколих стаята си и набутах всичко ценно в пътната си торба, тъй като не знаех кога ще е безопасно да се върна. Под една купчина листа намерих малък сгъваем нож, за който бях забравил, след като го спечелих от една игра на ъгли със Сим.

Едва ли щеше да ми е от голяма помощ в битка, но все пак беше по-добре от нищо.

След това грабнах лютнята и плаща си и се промъкнах в кухнята долу, където имах късмета да намеря велеганска делва за вино с широко гърло. Не беше кой знае какъв късмет, но в положението, в което бях, се зарадвах и на толкова.

Тръгнах на изток и пресякох реката, но не стигнах до самия Имре. Вместо това се насочих малко на юг, към мястото, където на брега на широката река Ометхи бяха накацали няколко къщи, западнала странноприемница и няколко дока. Това беше малко пристанище, което обслужваше Имре — твърде малко, за да има свое собствено име.

Напъхах окървавената си риза в делвата и я направих непромокаема с парче симпатичен восък. След това я хвърлих в река Ометхи и наблюдавах как се понесе бавно надолу по течението. Ако проследяваха кръвта ми, щеше да им изглежда, че съм се отправил с тичане на юг. Надявах се, че ще се отправят натам.

> 70.

> Знаци

На следващата сутрин се събудих внезапно. Не знаех точно къде се намирам, а само че не съм където трябва, както и че нещо не е наред. Криех се. Някой ме преследваше.

Бях се свил в ъгъла на една малка стая. Лежах върху одеяло и бях увит с плаща си. Бях в някаква странноприемница… Спомените ми бавно се връщаха. Бях наел стая в една странноприемница близо до доковете на Имре.

Изправих се на крака и внимателно се протегнах, за да не влоша състоянието на раната си. Бях избутал скрина срещу единствената врата на стаята и завързал прозореца с парче въже, макар да беше твърде малък, за да може през него да се промуши човек.

Когато огледах предпазните мерки, които бях взел на синкавата светлина на ранното утро, се почувствах леко смутен. Не можех да си спомня дали съм спал на пода поради страх от убийци или от дървеници. Така или иначе беше ясно, че в края на нощта не бях мислил много трезво.

Взех пътната торба и лютнята си и слязох долу.

Трябваше да реша какво ще правя, но преди това имах нужда от закуска и баня.

* * *

Въпреки тежката нощ бях спал само до изгрев-слънце, та не се наложи да чакам за банята. След като се почистих и поставих наново превръзката върху едната си страна, се почувствах почти като нов човек.

След една чиния с яйца, две наденички и малко пържени картофи почувствах, че вече мога да разсъждавам разумно върху положението, в което се намирах.

Учудващо е колко по-лесно е да мислиш продуктивно на пълен стомах.

Седях в далечния ъгъл на малката странноприемница на доковете и отпивах от халбата с младо ябълково вино. Вече не се безпокоях, че наемните убийци ще изскочат отнякъде да ме нападнат. Все пак седях на място с гръб към стената и добър изглед към вратата.

Вчерашният ден ме беше разтърсил толкова силно най-вече защото бях заварен твърде неподготвен. В Тарбеан бях живял всеки ден с очакването, че някой ще се опита да ме убие. Цивилизованата атмосфера на Университета беше приспала бдителността ми с лъжливото си усещане за сигурност. Преди година никога нямаше да бъда заварен така неподготвен. Със сигурност такова нападение нямаше да ме изненада.

Инстинктите, които с мъка бях придобил в Тарбеан, ме подтикваха да бягам. Да се махна от това място. Да оставя Амброуз и неговото отмъщение далеч зад себе си.

Но единственото, което искаше тази дива част от мен, беше да е в безопасност. Тя нямаше никакъв план.

Не можех да си тръгна. Бях заложил твърде много тук. Обучението си. Напразните надежди да си спечеля покровител и още по-силните ми надежди да получа достъп до Архива. Няколкото ми ценни приятели. Дена…

В странноприемницата започнаха да влизат групи от моряци и работници от доковете и стаята бавно се изпълни с тихия шум на разговорите. Чух слабия звън на камбана в далечината и се сетих, че след час започва смяната ми в Медика. Аруил щеше да забележи отсъствието ми, а той не прощаваше такива неща. Преборих се с настойчивия подтик да се затичам обратно към Университета. Беше добре известно, че отсъстващите студенти са наказвани с по-високи такси за обучение за следващия семестър.

За да свърша нещо полезно, докато обмислях положението си, извадих плаща си заедно с игла и конец. Ножът от миналата нощ беше направил прав разрез, дълъг около две педи. Започнах да го шия с малки бодове, та шевът да не си личи.

Докато ръцете ми работеха, мислите ми блуждаеха. Можех ли да се изправя срещу Амброуз? Да го заплаша? Малко вероятно. Той знаеше, че няма да успея да докажа обвиненията си срещу него. Но може би щях да успея да убедя няколко от магистрите в онова, което наистина се бе случило.

Килвин щеше да се вбеси само при мисълта, че наемни убийци бяха използвали търсещ компас, и Аруил вероятно също…

— … съвсем син огън. Всеки от тях е мъртъв, захвърлен като парцалена кукла и къщата край тях се е разпаднала на парчета. Доволен съм, че това място вече го няма. Това мога да ви го кажа със сигурност.

Убодох пръста си с иглата, докато острият ми слух се опитваше да отдели този разговор от глъчката на общата стая. На две маси от мен двама мъже пиеха бира. Единият беше висок и оплешивяващ, а другият дебел, с червена брада.

— Като някоя стара бабичка си — засмя се дебелият. — Вслушваш се във всякакви клюки.

Високият мрачно поклати глава.

— Бях в кръчмата, когато дойдоха новините. Търсеха хора с каруци, които да извозят телата. Всички от сватбеното тържество бяха мъртви. Над трийсет човека, изкормени като свине, а цялото място, изгорено до основи от син огън. И това не е най-странното… — Той снижи глас и аз не можах да чуя думите му сред общия шум в стаята.

С мъка преглътнах внезапната сухота в гърлото ми. Бавно направих последния бод в плаща си и след това го оставих встрани. Забелязах, че пръстът ми кърви, и разсеяно го засмуках. Поех си дълбоко дъх. Отпих от напитката си.

След това отидох до масата, където двамата мъже седяха и си говореха.

— Господа, дали случайно не идвате отдолу по реката?

Те вдигнаха погледи, очевидно раздразнени от това, че ги бях прекъснал.

_„Господа“ беше грешка, трябваше да кажа „приятели“ или „приятелчета“._ Плешивият кимна в отговор.

— По пътя от Мароу ли дойдохте? — попитах аз, избирайки наслуки северния град.

— Не — отвърна дебелият. — Ние сме от Требон, по-надолу.

— О, добре — казах, като трескаво се опитвах да измисля някоя правдоподобна лъжа. — Имам семейство по тези места, което мислех да посетя.

Умът ми сякаш се изпразни, когато се опитах да измисля някакъв начин да измъкна от него подробностите за историята, която бях подочул.

Дланите ми се изпотиха.

— Приготвят ли се за празника на жътвата или вече съм го изпуснал? — неуверено продължих аз.

— Още се приготвят — каза плешивият и многозначително ми обърна гръб.

— Чух, че имало някакъв проблем с една сватба по тези места…

Плешивият отново се обърна да ме погледне.

— Ами, не знам как си чул за това. Тъй като новината е съвсем прясна, от миналата нощ, а ние пристанахме тук само преди десет минути. — Той ме изгледа изпитателно. — Не знам какво се опитваш да ни пробуташ, момче. Но не ти вярвам. Разкарай се или ще те ступам.

Върнах се обратно на мястото си, като знаех, че непоправимо бях объркал нещата. Седнах и сложих ръцете си върху масата, за да не треперят. Група от брутално избити хора. Син огън. Странни неща…

_Чандрианите._

Преди по-малко от ден чандрианите са бяха появили в Требон.

* * *

Довърших си напитката повече по навик, отколкото защото ми се пиеше, и се отправих към бара.

Мисълта ми бързо свикваше с реалността на сегашното положение на нещата.

След всичките тези години най-сетне имах възможността да науча нещо за чандрианите. И това не беше просто беглото им споменаване между страниците на някоя книга в Архива. Имах възможността с очите си да видя какво бяха сторили. Това беше възможност, която можеше никога повече да не получа.

Но трябваше бързо да стигна до Требон, докато спомените на хората бяха все още пресни. Преди любопитните или суеверни местни хора да унищожат следите, които бяха останали. Не знаех какво се надявах да открия, но каквото и да успеех да науча за чандрианите, щеше да е повече от онова, което знаех до момента.

И ако исках да имам някакъв шанс да науча нещо полезно, то трябваше да отида там възможно най-бързо. Още днес.

Сутрешната тълпа създаваше работа на кръчмарката, та се наложи да сложа един железен драб на тезгяха, за да ми обърне някакво внимание. След като миналата нощ бях платил за самостоятелна стая, а тази сутрин за закуска и баня, този драб представляваше голяма част от богатството, с което разполагах, така че задържах пръстта си върху него.

— Какво ще желаеш? — попита тя, след като се доближи.

— Колко далеч е до Требон? — попитах аз в отговор.

— Нагоре по реката ли? Два дни.

— Не питам колко дълго се пътува дотам. Искам да знам колко _далече е_…

— Много си докачлив — рече тя, като избърса ръце о мърлявата си престилка. — По реката е около седемдесет километра. Може да ти трябват и повече от два дни, в зависимост от това дали пътуваш с шлеп или е бърза лодка и какво е времето.

— А колко далеч е по пътя? — попитах отново аз.

— Черна да остана, ако знам — промърмори тя и след това се провикна към другия край на бара. — Руд, колко далече е до Требон по пътя?

— Три или четири дни — каза един мъж с обрулено лице, без да вдига поглед от халбата си.

— Попитах колко далече — отряза го тя. — По-дълъг ли е от пътя по реката?

— Бая по-дълъг, пусто да остане. По пътя е около двайсет и пет левги. Освен това пътят е труден и нанагорен.

В името на божието тяло, кой в днешно време измерва разстоянието в левги?

В зависимост от това къде беше отрасъл тоя приятел, една левга можеше да е между четири километра и половина и пет километра и половина. Баща ми винаги казваше, че всъщност левгата никак не става за измерване, а е по-скоро начин фермерите да използват цифри, когато се опитват да отгатнат приблизително някакви разстояния.

Все пак ми стана ясно, че Требон беше на разстояние някъде между осемдесет и сто и трийсет километра на север. Вероятно беше най-добре да предположа в най-лошия случай поне около сто и петнайсет километра.

— Ето ти информацията, която искаше — жената зад бара се обърна отново към мен. — А сега нещо друго ще искаш ли?

— Трябва ми кожен мях за вода, ако имате такъв, а ако нямате — бутилка с вода. И малко храна за из път. Сушени наденички, сирене, самуни хляб…

— Ябълки? — попита тя. — Тази сутрин имам прекрасни червени ябълки. Добри са за из път.

Кимнах.

— И каквото друго евтино и подходящо за път, което можеш да ми предложиш.

— Един драб няма да стигне… — каза тя, като хвърли поглед към тезгяха.

Раздрусах кесията си и с изненада открих в нея четири драба и медно половин пени, за което не знаех, че е там. Оказа се, че бях почти богат.

Тя взе парите и се отправи към кухнята.

Опитах се да не обръщам внимание на моментното усещане, че отново съм изпаднал в крайна нищета, и се заех да прехвърлям наум съдържанието на пътната си торба.

Съдържателката се върна с два плоски самуна хляб, дебела сушена наденица, която миришеше на чесън, малко парче сирене, запечатано във восък, бутилка вода, шест разкошни червени ябълки и малка торбичка с моркови и картофи. Поблагодарих й любезно и напъхах всичко в торбата си.

Сто и петнайсет километра. Можех да стигна още същия ден, ако имах добър кон. Но добрите коне струваха пари…

* * *

Докато чуках на вратата на Деви, вдишах миризмата на гранясала мазнина. Чаках близо минута, като се опитвах да не се въртя нетърпеливо. Нямах представа дали ще е будна в този ранен час, но трябваше да поема този риск.

Отвори вратата и се усмихна, когато ме видя.

— Виж ти, каква приятна изненада. — Отвори вратата по-широко. — Влизай и сядай.

— Деви, аз само… — усмихнах се с най-привлекателната си усмивка.

Тя се намръщи.

— Влизай — каза с по-твърд тон. — Не говоря за работа на прага.

Влязох и тя затвори вратата зад мен.

— Сядай. Освен ако нямаш желание да полегнеш — кимна закачливо към огромното, обградено със завеси легло в ъгъла на стаята. — Няма да повярваш каква история чух тази сутрин — продължи тя с леко насмешлив тон.

Въпреки че имах неотложната нужда да бързам, се насилих да се отпусна. Деви не обичаше да я пришпорват и ако се опитах да го направя, това само щеше да я подразни.

— Какво си чула?

Тя седна от другата страна на бюрото и скръсти ръце.

— Както изглежда, снощи двама грубияни са се опитали да задигнат кесията на някакъв млад студент. За тяхна огромна изненада се оказало, че той притежава уменията на самия Таборлин. Призовал огън и светкавици. Ослепил единия и толкова силно ударил другия по главата, че още не може да дойде на себе си.

Седях неподвижно, докато обмислях чутото.

Само преди час това вероятно щеше да е най-добрата новина, която бих могъл да чуя. Сега ми звучеше просто забавно. От друга страна, въпреки че онова, за което бях дошъл, бе неотложно, не можех да не се възползвам от възможността да събера малко информация за това как се развиват нещата близо до дома ми.

— Не се опитваха просто да ме оберат — казах аз.

— Знаех си, че си бил ти! — засмя се Деви. — Не знаели нищо за момчето, освен че бил с червена коса. Но и това ми стигаше.

— Наистина ли съм ослепил единия, а другият още е в безсъзнание?

— Честно казано, не знам — призна Деви. — Новините пътуват бързо между нас, хората, които се занимаваме с нечисти дела, ни повечето от тях са предимно клюки.

В главата ми бързо се зароди нов план.

— Би ли могла и ти да разпространиш малко клюки?

— Зависи — отвърна тя с лукава усмивка — дали са достатъчно вълнуващи?

— Подхвърли името ми — казах аз. — Нека узнаят точно кой съм. Кажи им, че съм побеснял от гняв и че ще убия следващите, които тръгнат да ме преследват. Ще ги избия, както и онези, които са ги наели, посредниците, семействата им — всички до един, дори и кучетата им.

Възхитеното изражение на Деви постепенно беше заменено от нещо, наподобяващо отвращение.

— Не мислиш ли, че това е малко жестоко? Оценявам, че си привързан към кесията си. — Тя ме погледна закачливо. — Аз същи имам своите законни права върху нея. Но няма…

— Те не бяха крадци — прекъснах я аз. — Бяха наети да ме убият.

Деви ме погледна скептично. Дръпнах края на ризата си, за да й покажа превръзката си.

— Говоря сериозно. Мога да ти покажа къде ме поряза единият от двамата, преди да успея да се измъкна.

Тя се намръщи, изправи се и заобиколи бюрото от другата страна.

— Добре, покажи ми.

Поколебах се, но след това реших, че е по-добре да изпълня желанието й, тъй като трябваше да й поискам някои услуги. Свалих ризата си и я оставих върху бюрото.

— Тази превръзка е мръсна — каза тя, все едно с това я бях обидил лично. — Махни я.

Тя отиде до един шкаф в задната част на стаята и се върна с черна докторска чанта и леген. Изми ръцете си и след това погледна страната ми.

— Дори не си го зашил? — невярващо каза тя.

— Бях доста зает да бягам и да се крия цяла нощ.

Тя не обърна внимание на думите ми и започна да почиства ребрата ми със спокойна ефективност, която ме наведе на мисълта, че е учила в Медика.

— Раната е мръсна, но не е дълбока — каза. — На някои места острието дори не е пробило кожата — тя се изправи и извади няколко неща от чантата си. — Все пак ще трябва да се зашие.

— Щях и сам да го направя — заоправдавах се аз, — но…

— … но си идиот, който дори не си е направил труда да почисти раната си както трябва — довърши тя вместо мен. — Добре ще се наредиш, ако се инфектира.

Тя приключи с почистването и изми ръцете си в легена. — Искам да знаеш, че правя това само защото имам слабост към хубавите момчета, слабоумните и хората, които ми дължат пари. По този начин защитавам капиталовложението си.

— Да, госпожо — поех си дълбоко въздух, когато тя ме намаза с антисептик.

— Мислех, че ти не кървиш — сухо каза тя. — Още една легенда се оказа невярна.

— Като говорим за това — опитвайки се да се движа колкото мога по-малко, се протегнах, извадих една книга от пътната си торба и я сложих върху бюрото й. — Връщам ти екземпляра на „Размножителни навици на обикновените дракуси“. Беше права, гравюрите са много добри.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Настъпи мълчание, когато тя започна да зашива раната ми. Когато заговори отново, в гласа й не беше останала почти никаква закачливост:

— Наистина ли тези мъже бяха наети да те убият, Квоте?

— Имаха търсещ компас и мои косми — кимнах аз. — Така са узнали, че съм червенокос.

— В името на бога и неговата дама, това няма ли да накара Килвин да побеснее? — Тя поклати глава. — Сигурен ли си, че не са били наети просто да те сплашат? Да те поступат малко, за да те научат на по-добри маниери? — Тя спря да ме шие и вдигна поглед към мен. — Нали не си бил толкова глупав да заемеш пари от Хефрон и момчетата му?

Поклатих отрицателно глава.

— Ти си единственият ястреб, който ме дебне, Деви — усмихнах се аз. — Всъщност това беше причината да се отбия днес…

— А аз си помислих, че просто искаш да се насладиш на компанията ми. — Стори ми се, че долових нотка на раздразнение в гласа й. — Нека първо да приключа с това — каза тя и се върна към шиенето.

Обмислих внимателно думите й за момент. Високият мъж беше казал „да приключваме с него“, но това можеше да означава няколко различни неща.

— Възможно е да не са се опитвали да ме убият — бавно признах аз. — Въпреки това той имаше нож. Не ти е нужен нож, за да набиеш някого.

— И на мен не ми е нужна кръв, за да накарам хората да уреждат сметките си — изсумтя Деви. — Но това със сигурност помага.

Помислих и върху това, докато тя стягаше последния шев и започна да ми слага чиста превръзка. Може би наистина просто се бяха опитали да ме пребият. Нещо като анонимно съобщение от Амброуз да внимавам как се държа. Може би беше просто опит да ме уплаши. Въздъхнах, като се опитах много-много да не мърдам.

— Иска ми се да мисля, че наистина е било така, но, честно казано, много не ми се вярва. Мисля, че искаха да ме очистят. Това ми подсказва интуицията.

Изражението й стана сериозно.

— В този случай ще разпространя слуховете — каза тя. — Не съм сигурна за частта, свързана с избиването на кучетата им, но ще пусна няколко клюки, така че хората да се замислят два пъти, преди да се захващат с такава работа. — Тя се засмя гърлено. — Всъщност след миналата нощ те вече биха се замислили два пъти. Това ще ги накара да се замислят три пъти.

— Благодаря ти.

— Не е кой знае какво затруднение за мен — каза тя небрежно, изправи се и приглади плата на коленете си. — Малка услуга в помощ на приятел.

Тя уми ръцете си в легена, след това нехайно ги избърса от ризата си.

— Да чуем сега — каза тя с внезапно делово изражение, докато сядаше зад бюрото.

— Трябват ми пари за бърз кон — рекох аз.

— Града ли ще напускаш? — Тя повдигна русите си вежди. — Никога не съм мислела, че си човек, който бяга.

— Не бягам — казах аз. — Но трябва да измина определено разстояние. Сто и петнайсет километра до ранния следобед.

Очите на Деви леко се разшириха.

— Кон, който да може да измине това разстояние за толкова време, ще струва доста скъпо. — Защо просто не купиш пощенски талон не сменяш конете със свежи по целия път? Ще бъде по-бързо и по-евтино.

— Там, където отивам, няма пощенски станции. Нагоре по реката и след това нататък към хълмовете. В едно малко градче, наречено Требон.

— Добре — каза тя. — Колко ти трябват?

— Ще ми трябват пари да купя бърз кон, без да се пазаря. И освен това за квартира, храна и може би подкупи… Двайсет таланта.

Тя избухна в смях, след това възвърна спокойствието си и потри с ръка устата си.

— Не. Съжалявам, но отговорът е не. Имам слабост към очарователните млади мъже като теб, но това не е мой проблем.

— Лютнята ми — казах аз и плъзнах калъфа напред с крака си — може да послужи за гаранция. Плюс всичко, което е тук, вътре. — Сложих пътната си торба на бюрото.

Тя пое дъх, сякаш се готвеше да ми откаже, след това сви рамене и надникна в торбата. Извади екземпляра ми на „Реторика и логика“, а малко след това и ръчната ми симпатична лампа.

— Виж ти — каза тя с любопитство, завъртя превключвателя и насочи светлината към стената, — това е интересно.

Направих гримаса.

— Всичко друго, но не и това — казах аз. — Обещах на Килвин, че това никога няма да напусне ръцете ми. Дадох му думата си.

— Чувал ли си някога израза „просяците не могат да подбират“? — Тя ми хвърли прям поглед.

— Дадох думата си — повторих аз.

Откопчах сребърните свирки от плаща си и ги плъзнах по бюрото, така че да застанат до екземпляра на „Реторика и логика“.

— Такива не се намират лесно, да знаеш.

Деви погледна лютнята, книгата и свирките и след това си пое бавно и дълбоко дъх.

— Квоте, виждам, че това е важно за теб, но сметката просто не излиза. Не можеш да гарантираш за толкова пари. Едва ще можеш да се справиш с четирите таланта, които вече ми дължиш.

Това ме засегна най-вече защото знаех, че беше самата истина.

Деви остана замислена още няколко мига и след това твърдо поклати глава.

— Не, само лихвата… След два месеца ще ми дължиш над трийсет и пет таланта.

— Или нещо също толкова ценно в замяна — казах аз.

— И какво имаш, което да струва трийсет и пет таланта? — меко се усмихна тя.

— Достъп до Архива.

Деви седна. Леко снизходителната усмивка замръзна на лицето й.

— Лъжеш.

— Знам, че има друг път, по който да се влезе — поклатих глава аз. — Още не съм го открил, но ще го направя.

— В това има много _ако_. — Тонът на Деви беше скептичен, но очите й бяха изпълнени с нещо повече от желание. Беше наподобяващо на глад или похот. Разбрах, че тя искаше да влезе в Архива точно толкова отчаяно, колкото и аз самият. Може би дори и повече.

— Това е моето предложение — казах аз. — Ако мога да ти върна парите, ще го направя. Ако ли не, когато намеря път към Архива, ще го споделя с теб.

Деви вдигна очи към тавана, сякаш изчисляваше наум каква беше вероятността това да стане.

— Ако оставиш тези неща като гаранция и заедно с възможността за достъп до Архива, мога да ти заема дванайсет таланта.

Изправих се и метнах пътната си торба през рамо.

— Опасявам се, че не съм склонен да се пазаря — казах аз. — Просто те информирам за моите условия за заема — усмихнах й се извинително. — Двайсет таланта или нищо. Съжалявам, че не изясних това още от началото.

> 71.

> Странно привличане

Три минути по-късно крачех към вратите на най-близката конюшня. Добре облечен кеалдишец се усмихна, когато се приближих, и пристъпи да ме посрещне.

— А, млади господине — каза той и протегна ръка да се здрависа. — Името ми е Каерва. Мога ли да попитам…?

— Нужен ми е кон — прекъснах го аз, докато набързо се ръкувах с него. — Здрав, добре отпочинал и добре хранен. Такъв, който да може да издържи шест часа езда днес.

— Разбира се, разбира се — каза Каерва, потри ръце и кимна. — Всичко е възможно с божията воля. За мен ще бъде удоволствие да…

— Слушай — прекъснах го отново. — Бързам, така че нека да минем по същество. Няма да се преструвам на незаинтересован. А ти няма да ми губиш времето с разни кончета и преуморени кранти. Ако не купя кон за десет минути, ще си тръгна и ще го купя от друго място. — Погледнах го право в очите — _Лхинсатва?_

Кеалдишецът остана слисан.

— Господине, покупката на кон никога не трябва да е толкова прибързана. Не бихте си избрали жена за десет минути, а когато сте на път, един кон е по-важен от жена. — Той се усмихна плахо. — Дори самият Бог не би…

— Не Бог купува кон днес, а аз — отсякох.

Слабият кеалдишец млъкна и опита да събере мислите си.

— Добре — меко каза той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — _Лхин_, елате да видим какво мога да ви предложа.

Той ме поведе около външната стена на конюшнята към едно малко оградено място за добитък. Посочи към оградата.

— Тази пъстра кобила е най-добрият кон, на който можете да се надявате. Тя ще ви откара…

Не му обърнах внимание и огледах крантите, които лениво пасяха зад оградата. Макар никога да не бях имал нито възможност, нито нужда да гледам кон, можех да отлича добрия от лошия и нищо от онова, което виждах, дори не се доближаваше до онова, от което имах нужда.

Виждате ли, членовете на трупи живеят и умират край конете, които дърпат фургоните им, и родителите ми не бяха пропуснали да ме образоват в тази област. Докато станах на осем, вече можех да преценя един кон, и то доста добре. Хората от градчетата редовно се опитваха да ни пробутат полумъртви или посъживени кранти, като знаеха, че докато открием грешката си, ще сме на километри и дни разстояние от тях. Много неприятности очакваха човек, който се опиташе да продаде на съседа си болен и окуцял кон, но какво лошо има да измамиш някой от мръсните и крадливи Рух?

— Току-що загуби две минути от ценното ми време — обърнах се намръщен към търговеца на коне, — така че предполагам все още не разбираш какво искам. Нека се опитам да съм възможно най-ясен. Искам бърз кон, готов за тежка езда още днес. За това ще заплатя бързо, в брой и без да се оплаквам — извадих наскоро натежалата си кесия в ръка и я раздрусах, като знаех, че той ще различи звънтенето на чистото кеалдишко сребро вътре.

— Ако ми продадеш кон, на който му пада подковата или е на път да окуцее, или се плаши от сенките, ще пропусна ценна за мен възможност. Възможност, каквато няма да получа отново. Ако това се случи, няма просто да се върна и да си поискам парите обратно. Няма да отида и да се жалвам на пристава.

— Ще се върна обратно в Имре още същата нощ и ще ти запаля къщата. После, когато изтичаш през вратата по нощница и с нощна шапка на главата, ще те убия, ще те сготвя и ще те изям. Още там, на моравата, пред къщата ти, докато всичките ти съседи гледат.

— Това е сделката, която ти предлагам, Каерва — изгледах го аз с мъртвешка сериозност. — Ако не ти се вижда приемлива, кажи ми и аз ще отида другаде. Ако ли не, зарежи тоя каруцарски парад и ми покажи истински кон.

Нисичкият кеалдишец ме изгледа по-скоро смаян, отколкото ужасе`н. Сигурно ме помисли или за някакъв бълнуващ луд, или за син на важен благородник. Или и двете.

— Много добре. — В гласа му вече нямаше подкупващ чар. — Като казвате тежка езда, колко тежка имате предвид?

— Много тежка — отвърнах аз. — Трябва да измина сто и петнайсет километра днес. По черни пътища.

— Ще ви трябва ли седло и юзда?

— Не е нужно да са лъскави — кимнах аз, — нито пък нови.

— Чудесно. — Той си пое дълбоко дъх. — И колко можете да похарчите?

— Покажи ми коня и назови цената си — поклатих глава аз и се усмихнах напрегнато. — Един волдер би свършил добра работа. Дори и да е малко див, нямам против, стига да има достатъчно енергия. Дори и нечистокръвен волдер пак би могъл да ми свърши работа. Или пък четвърто поколение кон кершаенска порода.

Каерва кимна и ме поведе обратно към широката врата на конюшнята.

— Имам кершаенски. Дори е чистокръвен. — Той махна на един от конярите. — Бързо, доведи нашия черен благородник.

Момчето се затича да изпълни заръката му.

— Великолепно животно — обърна се отново към мен търговецът. — Преди да го купя, просто за да съм сигурен, го пояздих с хамут. Галопирах с него цели два километра и той почти не се изпоти. Има най-добрата походка, която някога съм виждал, а не бих излъгал ваша светлост за това.

Кимнах в отговор — един чистокръвен кершаенски кон беше съвсем подходящ за целта. Те притежаваха легендарна издръжливост, но бяха и доста скъпи. Добре обучен кон четвърто поколение струваше дванайсет таланта.

— Колко искаш за него?

— Две масивни марки — отвърна той без каквато и да е нотка на извинение или увещание в гласа.

Милостиви Техлу — двайсет таланта. За тая цена подковите му трябваше да са от сребро.

— Не съм в настроение за дълъг пазарлък, Каерва — отсякох аз.

— Дадохте ми да разбера това много добре — рече той. — Казвам ви честната си цена. Ето, ще видите защо.

Момчето се върна бързо, водейки един лъскав грамаден кон. Беше висок най-малко осемнайсет педи, с горда глава и напълно черен от върха на муцуната, до края на опашката си.

— Обича да тича — каза Каерва с неподправена привързаност в гласа.

Той прокара ръка по дългия му черен врат.

— И погледнете този цвят. Не е някое бледо подобие на черно. Ето затова струва двайсет таланта и всеки шим от тях си заслужава.

— Цветът не ме интересува — казах разсеяно аз, докато оглеждах животното за следи от наранявания или старост.

Нямаше нищо такова. Беше лъскаво, младо и силно.

— Просто ми е необходимо да се движа бързо — добавих аз.

— Разбирам — каза търговецът. — Но не мога просто да не отбележа цвета. Ако изчакам един-два цикъла, някой млад лорд може да плати и само заради елегантния му вид.

Знаех, че това беше самата истина.

— Има ли си име? — попитах и бавно се доближих до коня, като му позволих да помирише ръцете ми и да свикне с мен. Пазарлъкът можеше да бъде претупан, но не и сприятеляването с коня. Само глупак би се доверил на първите си впечатления от буен кершаенски кон.

— Няма още постоянно име — отвърна той.

— Какво е името ти, момче? — попитах го тихо, така че да може да свикне и с гласа ми.

Той деликатно помириса ръката ми и продължи внимателно да ме наблюдава с голямото си умно око. Не се дръпна, но не беше и спокоен. Продължих да му говоря, докато се приближавах все по-близо, като се надявах, че звукът на гласа ми ще го успокои:

— Заслужаваш добро име. Не ми се иска да видя как някой благороднически син, който се мисли за много умен, те оседлава с някое ужасно име като Полунощ, Сажди или Къса опашка.

Приближих се още и сложих ръка върху шията му. Кожата му потрепна, но той не се дръпна. Трябваше да съм също толкова сигурен за нрава му, колкото и за издръжливостта му. Не можех да рискувам да скоча на гърба на някой пъзльо.

— Някой недотам умен би те кръстил Катран или Мрак, все грозновати имена. Или пък Базалт, което е твърде статично. Не дай боже, да те нарекат Черньо — абсолютно неподходящо име за принц като теб.

Баща ми винаги говореше на новите коне по този начин — с равен, успокояващ глас. Погалих шията му и продължих да говоря, без да се замислям върху онова, което казвам. За коня думите нямат значение, важен е тонът, с който са изречени.

— Изминал си дълъг път. Името ти трябва да бъде гордо, така че хората да не мислят, че си обикновен. Предишният ти собственик кеалдиш ли беше? — попитах го аз. — _Ве ваналои. Ту териам кета. Палан те?_

Усетих, че животното се успокои при звука на познатия език. Отидох от другата му страна, като продължих внимателно да го наблюдавам, за да му позволя да свикне с присъствието ми.

— _Ту Кетха?_ — попитах го отново. — Въглен ли си? _Ту Махне?_ Сянка ли си?

Исках да кажа „здрач“, но не можах да се сетя за думата на сиару. Вместо да замълча, продължих да изреждам всички подобни думи, които можех да се сетя, докато оглеждах копитата му, за да видя дали не бяха нащърбени или напукани.

— _Ту Кетх-Селхан?_ Първа нощ?

Голямото черно животно наведе глава и потърка муцуната си в ръката ми.

— Това име ти харесва, нали? — казах аз и леко се засмях, защото знаех, че онова, което в действителност се бе случило, беше, че конят беше уловил миризмата на изсушената ябълка, напъхана в един от джобовете на плаща ми. Важното беше, че вече свикваше с мен. Щом се бе почувствал достатъчно спокоен, за да потърси храна в ръката ми, значи щяхме да се разбираме достатъчно добре, за да издържим заедно един ден усилено яздене.

— Кетх-Селхан, изглежда, му подхожда за име — казах аз, като се обърнах отново към Каерва. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Каерва изглеждаше смутен.

— Малко е плашлив от дясната си страна.

— Малко?

— Съвсем малко. Което ме навежда на мисълта, че може да е склонен да се стряска от тая страна, но не съм го видял да го прави.

— Как е обучен? С къса юзда или по начина, използван от трупите?

— С къса.

— Чудесно. Остава ти една минута, за да сключиш тая сделка. Животното си го бива, но няма да платя двайсет таланта за него. — Гласът ми беше твърд, но в сърцето си не таях много надежда.

Конят беше великолепен и заради цвета си струваше най-малко двайсет таланта. Все пак щях да се опитам да притисна мъжа да ми го даде за деветнайсет. Така поне щяха да ми останат малко пари за храна и спане, когато пристигнех в Требон.

— Много добре — рече Каерва — Шестнайсет тогава.

Единствено годините сценично обучение ми помогнаха да не зяпна учудено при внезапното му сваляне на цената.

— Петнайсет — казах, като се престорих на раздразнен — и това ще включва седло, юзда и чувал овес. — Започнах да вадя парите от кесията си, все едно сделката беше вече приключена.

Не беше за вярване, но Каерва кимна и извика на едно от момчетата да донесе седло и юзда.

Отброих парите в ръката на търговеца, докато помощникът му оседлаваше големия черен кон. Кеалдишецът избягваше погледа ми.

Ако не познавах толкова добре конете, щях да си помисля, че ме е измамил. Може би конят беше откраднат или мъжът отчаяно се нуждаеше от пари.

Каквато и да беше причината, тя не ме интересуваше. Време беше и на мен да ми излезе малко късметът. Най-хубавото беше, че щях да мога да продам коня с малка печалба, след като стигнех до Требон. Честно казано, щях да го продам веднага щом ми се отдадеше случай, дори и да загубех пари от сделката. Конюшнята, храната и грижите за кон като този щяха да ми струват по едно пени на ден. Не можех да си позволя да го задържа.

Пристегнах пътната си торба към дисагите, проверих ремъците и стремената и се метнах на гърба на Кетх-Селхан. Той затанцува насам-натам, нетърпелив да препусне. Дръпнах юздите и се отправихме на път.

* * *

Повечето проблеми с конете нямат нищо общо със самите коне. Те произтичат от невежеството на ездача. Хората не подковават както трябва конете си, оседлават ги неправилно, хранят ги лошо и след това се оплакват, че са им продали полусакати, раздразнителни кранти с изкривен гръбнак.

Познавах конете. Родителите ми ме бяха научили да ги яздя и да се грижа за тях. Макар да имах повече опит с по-яките породи, отглеждани по-скоро за впрегатни животни, отколкото за състезания, знаех как да препускам бързо, когато се налага.

Когато бързат, повечето хора пришпорват конете си твърде ненавреме и твърде силно. Препускат в пълен галоп и след това за по-малко от час се оказват с кон, който е окуцял или полумъртъв.

Това е голяма дивотия. Само абсолютен глупак би постъпил с коня си по този начин.

Но ако трябва да съм съвсем честен, бих яздил Кетх-Селхан до смърт, за да ме закара навреме до Требон. Понякога се налага да постъпваш гадно. Бих убил и десет коня, стига това да ми помогнеше да получа повече информация за чандрианите и да ми помогне да разбера защо те убиха родителите ми.

Но в крайна сметка нямаше смисъл да разсъждавам по този начин. Един мъртъв кон не може да ме отведе до Требон. Докато живият можеше да го направи.

Затова подкарах Кетх-Селхан в спокоен, бавен ход, за да го загрея. Той беше нетърпелив да препуска по-бързо, вероятно усещайки моето собствено нетърпение, и това щеше да е чудесно, ако трябваше да измина само четири-пет километра. Но той ми трябваше за пътуване от най-малко осемдесет, а може би дори и над сто километра, и това означаваше, че бе нужно търпение. Трябваше да опъвам на два пъти юздите, та да го накарам да върви по-бавно, преди да се примири с това.

След близо два километра го пришпорих в лек тръс. Походката му беше плавна дори и за кершаенски кон, но независимо от това тръсът доста друсаше и опъваше новите шевове по ребрата ми. След някой и друг километър го пуснах в лек галоп. Едва след като бяхме изминали шест-седем километра извън Имре и стигнахме до равен и прав участък, го пришпорих в пълен галоп.

Когато накрая получи възможност да препусне, конят се втурна напред. Слънцето тъкмо беше пресушило сутрешната роса и фермерите, които жънеха пшеница и ечемик в полята, вдигаха погледи, когато профучавахме покрай тях. Кетх-Селхан беше бърз, толкова бърз, че вятърът разгъна плаща зад гърба ми като знаме. Придърпването около врата ми бързо ме умори и макар да знаех, че това щеше доста да развали драматичния ми външен вид, откопчах наметалото и го прибрах в дисагите.

Когато навлязохме в една горичка, накарах Селхан отново да премине в тръс. Така щеше да си почине малко и нямаше да рискуваме след някой завой да се натъкнем на повалено дърво или на някоя бавна каруца. Когато излязохме на полето и можехме да виждаме ясно пътя напред, отново му отпуснах юздите и той направо полетя.

След час и половина такава езда Селхан започна да се поти и да диша тежко, но въпреки това се справяше по-добре от мен. Краката ми бяха станали като гумени. Бях млад и в добра форма, но не бях яздил от години. Ездата натоварва различни мускули в сравнение с ходенето, а язденето в галоп е точно толкова трудно, колкото и тичането, освен ако не искаш да накараш коня си да се уморява двойно повече на всеки изминат километър.

Достатъчно е да кажа, че следващата гориста местност беше добре дошла за мен. Скочих от седлото и закрачих пеша, за да осигуря и на двама ни заслужена почивка. Разрязах на две една от ябълките и дадох на коня по-голямото парче. Пресметнах, че сме изминали около петдесет километра, а слънцето още дори не бе стигнало до зенита.

— Това беше по-лесната част — казах аз на Селхан и нежно го потупах по шията. — В името на Бога, ама ти си просто прекрасен. Още не си се уморил и наполовина, нали?

Повървяхме така около десетина минути и след това имахме късмета да попаднем на малка рекичка, над която минаваше дървен мост. Оставих го да пие цяла минута, след което го дръпнах, преди да е поел твърде много вода.

Възседнах го и постепенно го отпусках във все по-бърз галоп. Краката ми горяха и ме боляха, докато се навеждах над врата му. Тропотът на копитата му контрастираше с бавната песен на вятъра, който свиреше безспир покрай ушите ми.

Първото неочаквано препятствие се появи след около час, когато се наложи да пресечем широк поток. Потокът не криеше никаква опасност, но се наложи да разседлая коня и да пренеса всичко сам на другия бряг, вместо да рискувам да намокря нещата си. Не можех да го яздя в продължение на часове с влажна сбруя.

От другата страна на реката подсуших Селхан с одеялото си и го оседлах наново. За това ми беше нужен половин час, което означаваше, че конят вече не беше отпочинал, а изстинал, тъй че се наложи да го подгрявам полека отново — от бавен ход през тръс до лек галоп. В крайна сметка преминаването на потока ми коства един час. Безпокоях се, че ако това се наложи пак, мускулите му ще се вкочанят от студ. Ако това се случеше, и самият Техлу нямаше да може да го накара да галопира отново.

Час по-късно минавах през малък град, в който единственото по-забележително беше малка църква и кръчма, които бяха разположени една до друга. Спрях само колкото да напоя Селхан от близкото корито. Протегнах вдървените си крака и погледнах с безпокойство към слънцето.

След това обработваемите полета и фермите станаха все по-редки и по-отдалечени едни от други.

Дърветата ставаха все по-големи и все по` на гъсто. Пътят се стесни и не беше в добро състояние — на места осеян с камъни, а на други отмит от дъждовете.

Това ме принуди да се движа все по-бавно и по-бавно. Но право да си кажа, нито на мен самия, нито на Кетх-Селхан ни бяха останали много сили за галопиране.

Накрая стигнахме до друг поток, който пресичаше пътя.

Беше дълбок не повече от трийсетина сантиметра. От водата се носеше остра, неприятна миризма, която ми подсказа, че нагоре по течението има работилница за щавене на кожи или рафинерия. Нямаше мост и Кетх-Селхан бавно мина през реката, като поставяше предпазливо копитата си върху каменистото дъно. Разсеяно се зачудих дали за него усещането е приятно, както би било за човек, потопил крака във водата след дълъг ден ходене пеш.

Потокът не ни забави много, но през следващия половин час се наложи да преминем през него още на три места, защото пресичаше пътя отново и отново. Беше по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, и дълбочината му не надвишаваше четирийсет-петдесет сантиметра. При всяко следващо преминаване острата миризма на водата ставаше все по-неприятна. Разтворители и киселини. Ако не беше рафинерия, то беше поне мина. Държах ръцете си непрекъснато върху юздите, готов да дръпна главата на Селхан нагоре, ако се опита да пие, но той се оказа достатъчни умен да не го направи.

След като доста време препускахме в лек галоп, накрая стигнахме до върха на един хълм и от там можех да видя кръстопът долу, на дъното на една тревиста долчинка. Точно под пътепоказателя беше спрял един калайджия с две магарета, едното толкова претоварено с чували и вързопи, че изглеждаше готово всеки момент да се катурне, а другото — видимо без всякакъв товар върху него. То стоеше отстрани на черния път и пасеше, а до него беше натрупана цяла камара принадлежности.

Калайджията седеше с обезсърчен вид на ниско столче отстрани на пътя. Лицето му се разведри, когато ме видя да се спускам надолу по хълма.

Когато се приближих, прочетох пътепоказателя. Требон беше на север, а Темфолс на юг. Щом приближих, дръпнах юздите. И двамата с Кетх-Селхан имахме нужда от почивка, а и не бързах чак толкова, че да бъда груб с един калайджия. В никакъв случай. Ако не друго, то поне човекът можеше да ми каже още колко път ми остава до Требон.

— Ей ти, там! — извика той и ме погледна, като заслони очите си с ръка. — Имаш вид на момче, което търси нещо. — Мъжът беше възрастен, оплешивяващ, с кръгло приятелско лице.

— Търся много неща, калайджийо — засмях се аз, — но не мисля, че имаш което и да е от тях в денковете си.

— Не бъди толкова сигурен… — усмихна ми се подкупващо той.

Не довърши и сведе замислено поглед. Когато отново срещна очите ми, изражението му бе все така любезно, но по-сериозно от преди.

— Виж сега, синко, ще бъда честен с теб. Малкото ми магаре нарани предното си копито в един камък и не може да носи товара си. Ще трябва да остана тук, докато не намеря помощ.

— Обичайно нищо не би ме направило по-щастлив от това да ти помогна, калайджийо — казах аз. — Но трябва да стигна колкото се може по-бързо до Требон.

— Няма да ти отнеме много време. — Той кимна към хълма на север. — Остава ти по-малко от километър. Ако вятърът духаше към юг, щеше да помиришеш дима.

Погледнах в указаната от него посока и видях стълб от дим, който се издигаше иззад хълма. Заля ме вълна на облекчение. Бях успял — часът бе едва един следобед.

— Трябва да стигна до доковете Ийвсдаун — продължи калайджията и кимна на изток. — Договорил съм се един кораб да ме свали надолу по реката и за мен ще е много важно да не го изпусна. — Той погледна многозначително коня ми. — Но ще ми е нужно ново товарно животно, което да носи багажа ми…

Изглежда късметът най-сетне ми се бе усмихнал. Селхан беше чудесен кон, но сега, когато бях стигнал до Требон, той щеше да бъде причината за постоянното намаляване на ограничените ми средства.

От друга страна, не беше особено мъдро да изглежда, че нямам търпение да го продам.

— Конят е прекалено добър, за да бъде използван за товарно животно — потупах врата на Кетх-Селхан аз. — Той е чистокръвна кершаенска порода и трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-добър кон.

Калайджията огледа скептично животното.

— Като гледам, бил е приготвен за някоя кланица — рече той. — Едва ли може да измине и няколко километра.

Слязох от седлото и леко се олюлях, когато вдървените ми крака се огънаха под тежестта ми.

— Трябва да имаш по-голямо уважение към него, калайджийо. Днес измина целия път от Имре дотук.

— Не си лош лъжец, момче, но трябва да знаеш кога да спреш. Ако стръвта е твърде голяма, рибата няма да я захапе — засмя се под мустак калайджията.

Нямаше нужда да се преструвам на възмутен.

— Съжалявам, че не се представих както си му е редът — протегнах ръка. — Казвам се Квоте, член на трупа съм, от рода Едема Рух. Никога, дори и в най-лошия си ден, не бих излъгал един калайджия.

Мъжът стисна ръката ми.

— Е — каза той, леко изненадан, — моите искрени извинения на теб и семейството ти. Рядкост е да се види някой от вас сам на път. — Той погледна коня критично. — Казваш, че е изминал целия път от Имре?

Кимнах.

— Това са колко, почти сто километра? Дяволски дълга езда… — Той ме погледна с многозначителна усмивка. — Как са краката ти?

— Нека просто да кажем, че съм доволен да стоя отново върху собствените си крака — ухилих му се аз в отговор. — Предполагам, че той ще издържи още петнайсетина километра, но не мога да кажа същото за себе си.

Калайджията огледа коня отново и въздъхна отривисто.

— Е, както вече казах, хващаш ме в малко неизгодно положение. Колко искаш за него?

— Ами — отвърнах аз, — Кетх-Селхан е чистокръвен кершаенски кон и трябва да признаеш, че цветът му е възхитителен. По него няма и петънце, което да не черно. И косъм дори…

Калайджията избухна в смях.

— Вземам си думите обратно — каза той. — Всъщност си много лош лъжец.

— Не виждам какво е толкова смешно — рекох малко остро аз.

Калайджията ме изгледа странно.

— Няма и един бял косъм, а? — Той кимна към задницата на Селхан. — Но ако той е изцяло черен, то тогава аз съм Орен Велситер.

Обърнах се и видях, че задният ляв крак на Кетх-Селхан има ясно различим бял чорап, който стигаше почти до средата.

Смаян от видяното, аз отидох до задницата му и се наведох да погледна. Цветът не беше чисто бял, по-скоро избледняло сиво. Можех да усетя слабата миризма на потока, през който бяхме преминали в последната част на пътуването ни. Миризмата на разтворители.

— Тоя мошеник — казах аз невярващо. — Продал ми е боядисан кон.

— Името не ти ли го подсказа? — изкикоти се калайджията. — _Кетх-Селхан?_ Бога ми, момче, някой се е подиграл с теб.

— Името му означава „първа нощ“ — казах аз.

— Сиаруто ти е малко поръждясал — поклати глава мъжът. — _Кет-Селем_ е „първа нощ“. _Селхан_ означава „чорап“. Името му е „Един чорап“.

Припомних си реакцията на търговеца, когато избрах името. Нищо чудно, че изглеждаше толкова смутен.

Нищо чудно и че свали цената толкова бързо и лесно. Мислел е, че знам малката му тайна.

Калайджията се засмя на изражението на лицето ми и ме потупа по гърба.

— Не се ядосвай, момче. От време на време се случва и на най-добрите от нас. — Той се обърна и взе да тършува из вързопите си. — Мисля, че имам нещо, което ще ти хареса. Нека ти предложа замяна. — Той се обърна и ми подаде нещо черно и възлесто като парче плавей.

Взех го от него и го разгледах. Беше тежко и студено на пипане.

— Буца желязна шлака? Да не би да ти е свършил магическият боб?

Калайджията извади с другата си ръка една карфица. Той я доближи на около педя разстояние и след това я пусна. Вместо да падне, карфицата отлетя встрани и залепна към гладката топка черно желязо.

Поех си възхитено дъх.

— Камък от Лоден? Никога не съм виждал такъв.

— Строго погледнато, е камък от Требон — простичко каза той, — тъй като никога не съм бил в Лоден, но си близо до истината. Долу, в Имре, всякакви хора биха се заинтересували от това красиво нещо…

Кимнах разсеяно, докато го въртях в ръцете си. Винаги съм искал да видя притеглящ камък, още от дете. Отлепих карфицата, усещайки странното привличане между нея и гладкия черен метал. Изпитах удивление — в ръцете си държах парче желязо от звездите.

— Колко мислиш, че струва? — попитах аз.

Калайджията леко примлясна с уста.

— Ами, точно в момента си мисля, че струва горе-долу колкото един чистокръвен кершаенски товарен кон…

Завъртях парчето в ръката си, отлепих карфицата и я оставих да залепне отново върху него.

— Проблемът, калайджийо, е в това, че за да купя този кон, се наложи да задлъжнея към една опасна жена. Ако не го продам на добра цена, ще изпадна в отчаяно положение.

Той кимна разбиращо.

— Ако вземеш по-малко от осемнайсет таланта за парче небесно желязо с такъв размер, значи хич не умееш да се пазариш. Бижутерите веднага ще го купят или пък богаташи, които ще искат да го имат заради това, че е нещо необикновено. — Той потупа с пръст носа си отстрани. — Но ще направиш още по-добре, ако отидеш в Университета. Изобретателите ценят много магнита. Алхимиците също. Ако свариш някой от тях в подходящото настроение, ще го продадеш дори за повече.

Сделката беше добра. От Манет бях научил, че този камък е ценен и трудно се намира. Не само заради галваничните му свойства, но и защото в парчетата небесно желязо като това често има примеси на други редки метали.

— Готов съм да сключим сделка — казах и протегнах ръка.

Тържествено си стиснахме ръцете. След това, докато калайджията се протягаше да хване юздите, го попитах:

— А какво ще ми дадеш в замяна за седлото и юздите?

Малко се безпокоях, че можеше да се обиди от опита ми да измъкна колкото се може повече от него, но вместо това той се усмихна лукаво.

— Ето това се казва умно момче — засмя се той. — Харесвам човек, който не се страхува да ме притисне малко, за да получи нещо отгоре. Какво би искал да ти дам? Тук имам чудесно вълнено одеяло. Или пък малко хубаво въже? — Той измъкна намотано въже от денковете на магарето. — Винаги е добре да имаш парче здраво въже в себе си. О, а какво ще кажеш за това? — Той се обърна и ми смигна, а в ръцете си държеше бутилка. — Имам малко превъзходно авенишко плодово вино. Ще ти дам и трите неща за принадлежностите на коня.

— Резервно одеяло би ми свършило работа — признах аз и в този момент ми мина една мисъл. — Имаш ли някакви дрехи с горе-долу моя размер? Напоследък нещо не ми стигат ризите.

Възрастният мъж спря, както държеше въжето и бутилката с вино, след това сви рамене и започна да рови из денковете си.

— Чул ли си нещо за някаква сватба по тези места? — попитах го аз. Калайджиите винаги чуваха за всичко, което се случваше.

— Сватбата на Маутхен? — Привърза един денк и започна да тършува в друг. — Неприятно ми е да го кажа, но си я изпуснал. Беше вчера.

От небрежния му тон ме присви стомах. Ако е имало такова масово избиване, калайджията със сигурност щеше да е чул. Внезапно ми мина ужасната мисъл, че напразно бях задлъжнял и препускал половината път до планините.

— Ти беше ли там? Случи ли се нещо странно?

— Ето! — Калайджията се обърна, вдигнал риза от обикновено сиво домашно тъкано платно. — Страхувам се, че не е кой знае какво, но е нова. Е, почти нова.

Той я сложи върху гърдите ми, за да я премери.

— А сватбата? — подканих го аз.

— Какво? О, не. Не бях там. Но от онова, което чух, е било нещо като важно събитие. Това била единствената дъщеря на Маутхен и те държали да го отпразнуват по подобаващ начин. Подготовката траяла месеци.

— Значи не си чул да се е случило нещо странно? — попитах аз с неприятно вътрешно усещане.

Той безпомощно сви рамене.

— Както казах, не съм бил там. През последните няколко дни обикалях металургичните работилници наоколо. — Той кимна в посока на запад. — Търгувах с миньорите и други хора по високите скали. — Удари се отстрани по главата, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Това ми напомня, че нагоре по хълмовете открих браси. — Мъжът затършува пак из денковете си и извади плоска, дебела бутилка. — Ако не харесваш вино, то може би предпочиташ нещо малко по-силно…?

Тъкмо се готвех да поклатя глава, когато осъзнах, че малко домашно приготвен алкохол би могъл да ми е полезен, за да почистя раната на ребрата си довечера.

— Може и така да е… — отвърнах аз. — Зависи какво точно предлагаш.

— На честен млад господин като теб — с важен глас каза той — ще дам одеялото, двете бутилки и въжето.

— Щедър си, калайджийо. Но бих предпочел ризата вместо въжето и плодовото вино. Само ще ми тежат в торбата, а имам още доста да повървя.

— Това си е твое решение, разбира се. — Изражението му стана малко кисело, но той сви рамене. — Одеялото, ризата, бутилката с алкохол и три йота.

Стиснахме си ръцете и отделих време да му помогна да натовари Кетх-Селхан, защото имах смътното усещане, че го бях обидил, като отклоних предишното му предложение. Десет минути по-късно той тръгна на изток, а аз се отправих на север през зелените хълмове към Требон.

Бях доволен да извървя пеша последния километър, защото това ми помогна да раздвижа кръста си и схванатите си крака. След като превалих хълма, под мен се разпростря Требон, обгърнат от всички страни от баири, които образуваха нещо като чаша около него. Не можеше да се нарече голям град — около стотина сгради, разпилени край десетина лъкатушещи улици от трамбована пръст.

В първите ми години с трупата се научих как да преценявам един град. Доста прилича на това да усещаш желанията на публиката в някоя кръчма. Разбира се, залозите са по-високи — ако в кръчмата изсвириш погрешната песен, хората ще те освиркат, а ако не прецениш както трябва цял един град, нещата могат да загрубеят повече.

Така че аз прецених внимателно Требон. Беше встрани от оживените пътища — нещо средно между миньорски и фермерски град. Най-вероятно жителите му не приемаха с подозрение непознатите, но мястото беше достатъчно малко, за да може всеки още щом те погледне, да разбере, че не си от местните.

С изненада видях, че има хора, които слагат шамбъли от слама пред домовете си. Това означаваше, че въпреки близостта си до Имре и Университета Требон всъщност беше затънтено място. Всеки град има някакъв празник на жътвата, но напоследък повечето хора се задоволяват с това да запалят голям огън на открито и да се напият. Това, че местните жители следваха старите народни поверия, означаваше, че хората в Требон бяха по-суеверни, отколкото нормално бих очаквал.

Въпреки това чучелата на шамбълите ми харесаха. Обичах традиционните празници на жътвата, суеверията и всички тези неща.

Всъщност те бяха един вид театър.

Храмът на техлините беше най-хубавата сграда в града — висока три етажа и построена от дялан камък. В това нямаше нищо странно, но над входа й високо над земята беше закачено едно от най-големите железни колела, които някога бях виждал. Беше направено от истинско желязо, а не просто боядисано дърво. Беше високо повече от три метра и сигурно тежеше цял тон. Обикновено такава показност би ме накарала да се почувствам неспокоен, но тъй като Требон беше миньорски град, предположих, че това е по-скоро проява на гражданска гордост, отколкото на фанатична набожност.

Повечето от останалите сгради в града не бяха високи и бяха построени от дърво с покриви от кедрови плочи. Все пак странноприемницата беше доста голяма, висока два етажа, с измазани стени и керемиди от червена глина на покрива. Там все щях да открия някого, който да знае повече за сватбата.

Оказа се, че вътре има едва шепа хора, което не бе изненадващо, тъй като жътвата беше в разгара си и оставаха още пет-шест часа дневна светлина. Сложих най-загриженото изражение на лицето си, което успях да си докарам, и се отправих към тезгяха, където стоеше съдържателят.

— Извинете ме — казах аз. — Извинете, че ви безпокоя, но търся един човек.

Кръчмарят беше тъмнокос мъж, който изглеждаше постоянно намръщен.

— И кой ще да е този човек?

— Братовчедка ми беше тук за сватбата — рекох аз. — А чух, че имало някакви неприятности.

При думата „сватба“ намръщеното лице на съдържателя се вкамени. Усетих как двамата мъже, които седяха малко по-нататък на бара, демонстративно извърнаха поглед встрани, за да не гледат в моята посока. Значи бе истина. Беше се случило нещо ужасно.

Видях как кръчмарят се протегна и притисна пръстите си върху тезгяха. Отне ми известно време, докато разбера, че докосва желязната глава на пирона, забит в дървото.

— Лоша работа — каза той. — Нямам какво друго да кажа.

— Моля ви — казах аз с изпълнен с безпокойство глас. — Бях на гости на мои роднини в Темфолс, когато се разчу, че нещо се е случило. Там всички са заети да прибират последното останало жито и аз обещах да се кача дотук и да видя какво е станало.

Съдържателят ме измери с поглед. Можеше да отпрати човек, който разпитва от празно любопитство, но не би могъл да откаже на член от семейството правото да разбере какво се е случило.

— Горе можеш да намериш един, който е бил там — рязко отвърна той. — Не е местен. Може да е твоята братовчедка.

Свидетел! Отворих уста да задам още някой въпрос, но онзи само поклати глава.

— Не знам нищо за това — твърдо рече. — А и не ме интересува. — Обърна се внезапно, загрижен за запушалките на бъчвите с бира. — Горе, в дъното на коридора, вляво.

Прекосих залата и се качих по стълбите. Усетих как всички извръщат очи от мен. Мълчанието им и тонът на съдържателя ми подсказаха, че който и да бе човекът горе, не беше _от многото останали_ сред присъстващите, а _единственият_. Единственият оцелял.

Отидох в дъното на коридора и почуках на вратата.

Първо тихичко, после отново, по-силно. Отворих вратата бавно, за да не стресна човека вътре.

Стаята беше миниатюрна, с тясно легло. На него лежеше жена, изцяло облечена, а едната й ръка беше превързана. Главата й беше извърната към прозореца, така че можех да видя само профила й.

Все пак я познах. Беше Дена.

— Чух, че имаш неприятности — казах безгрижно. — Затова реших да дойда и да помогна с каквото мога.

Очите й се разшириха за миг и след това се присвиха.

— Лъжеш — каза тя с иронично извита уста.

— Така е — признах аз. — Но пък лъжата е красива.

Пристъпих в стаята и тихо затворих вратата.

— Ако знаех, щях да дойда.

— Всеки може да дойде, след като научи новините — каза тя, без да обръща внимание на думите ми. — Но трябва да си особен тип човек, за да се появиш, без да знаеш за бедата.

Тя седна, спусна краката си отстрани на леглото и се обърна с лице към мен.

Сега, когато я погледнах по-отблизо, забелязах, че освен превръзката на ръката имаше и натъртване високо върху едното слепоочие. Направих още една крачка към нея.

— Добре ли си?

— Не — отвърна тя без заобикалки. — Но можеше да съм и дяволски по-зле.

Тя се изправи бавно на крака, сякаш не беше сигурна в стабилността си. Направи една-две крачки и, изглежда, резултатът, общо взето, я задоволи.

— Добре. Мога да вървя. Да се махаме оттук.

> 72.

> Борорил

Когато излезе от стаята, Дена зави наляво вместо надясно. В началото помислих, че просто се е объркала, но когато ме поведе към едно задно стълбище, разбрах, че всъщност иска да напусне странноприемницата, без да минава през общото помещение. Стигнахме до задната врата, но беше заключена.

Така че се наложи да минем отпред. Веднага щом влязохме в кръчмата отпред, усетих, че вниманието на всички се насочи към нас.

Дена се отправи по най-прекия път към входната врата, като се движеше с бавната решителност на буреносен облак.

Почти бяхме излезли, когато един мъж зад бара се развика:

— Ей! Вие двамата!

Очите на Дена трепнаха. Тя стисна уста и продължи да върви към вратата, все едно не беше чула нищо.

— Ще се оправя с него — меко й казах аз. — Изчакай ме. Ще дойда след малко.

Отправих се към мястото, където стоеше намръщеният кръчмар.

— Значи това е братовчедка ти? — попита ме той. — Приставът каза ли, че тя може да си върви?

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с това — казах.

— Точно така е. Но тя използва стаята ми, храни се тук и изпратих доктор да я закърпи.

— Ако в този град има доктор, който да си заслужава повече от половин пени, то тогава аз съм кралят на Винт — изгледах го студено аз.

— Похарчих половин талант за всичко това — настоя той. — Превръзките не са безплатни и оставих една жена да стои при нея и да чака, докато се събуди.

Много се съмнявах, че му беше струвало и половината от тази сума, но със сигурност не исках да си имам неприятности с пристава. Честно казано, изобщо не исках да се бавя. Като знаех навиците на Дена, се безпокоях, че ако я изпусна от погледа си за повече от минута, тя ще изчезне като сутрешна мъгла.

Извадих пет йота от кесията си и ги хвърлих върху тезгяха.

— Само мошениците се възползват от чуждото нещастие — язвително казах аз и си тръгнах.

Почувствах невероятно облекчение, когато видях, че Дена ме чака навън, облегната на кола за връзване на конете. Очите й бяха затворени, а лицето й беше обърнато към слънцето. Тя въздъхна доволно и се обърна по посока на звука от приближаващите ми стъпки.

— Толкова зле ли беше? — попитах я аз.

— В началото бяха доста любезни — призна Дена и махна с бинтованата си ръка. — Но онази старица продължаваше да ме наблюдава. — Тя се намръщи и отмахна дългата си черна коса, което ми позволи да видя ясно моравото натъртване, простиращо се от слепоочието й нататък по цялото чело. — Знаеш за какво ти говоря — от онези стари моми с уста, стисната като кокоше дупе.

Избухнах в смях, а неочакваната усмивка на Дена беше като слънцето, което надниква иззад някой облак. След това лицето й отново потъмня, когато продължи:

— През цялото време тя ме гледаше особено. Сякаш е трябвало да имам благоприличието да умра заедно с всички останали. Сякаш аз бях виновна за всичко случило се.

Дена поклати глава.

— Но тя беше по-добра от ония старци. Приставът сложи ръка на бедрото ми! — Тя потрепери. — Дори и кметът дойде. Суетеше се около мен, уж е загрижен, но единствената причина беше, за да ме обсипва с въпроси: „Какво правеше там? Какво се случи? Какво видя…?“

Презрението в гласа на Дена ме накара толкова бързо да преглътна въпросите, които аз самият напирах да задам, че почти си прехапах езика. В природата ми е да задавам въпроси, да не говорим, че основната цел на лудото ми препускане до полите на планината беше да проуча какво се бе случило.

Въпреки това тонът на Дена даваше ясно да се разбере, че точно в момента тя не беше в настроение да дава каквито и да е отговори. Наместих пътната торба по-високо върху рамото си и точно тогава нещо ми дойде наум.

— Чакай. Нещата ти. Ти остави всичко в стаята си.

Дена се поколеба за миг.

— Не мисля, че нещо мое остана там — каза тя, сякаш тази мисъл изобщо не й бе минала досега.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнем и да проверим?

Тя твърдо поклати глава.

— Когато не съм добре дошла, си тръгвам — сухо отвърна тя. — Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.

Дена тръгна надолу по улицата и аз закрачих заедно с нея. Тя зави по една тясна уличка, която отиваше на запад. Подминахме жена, която окачваше шамбъл от снопи овес. Чучелото имаше груба шапка от слама и панталони, съшити от чувал.

— Накъде отиваме? — попитах.

— Трябва да видя дали са ми изнесли нещата от фермата на Маутхен — отвърна тя. — След това съм отворена за предложения. Къде планираше да отидеш, преди да ме намериш?

— Честно казано, и аз самият бях тръгнал за фермата на Маутхен.

— Добре тогава. — Дена ми хвърли кос поглед. — До фермата има около километър-два. Можем да стигнем дотам доста преди да се е стъмнило.

Местността около Требон беше неравна — предимно гъсти гори, пресечени на места от скали. И след това зад завой на пътя се озовавате пред някое съвършено малко поле от златно жито, скрито между дърветата или закътано в долина, заобиколена от отвесни черни скали. Нивите бяха осеяни с фермери и техните помощници, които бяха покрити с плява и се движеха с онази бавна умора, която идва, когато знаеш, че все още ти предстои работата за половината ден.

Вървяхме не повече от минута, когато чух зад гърбовете ни познатия звук от тропота на копита. Обърнах се и видях малка открита каруца, която бавно се друсаше по пътя. Двамата с Дена отстъпихме встрани в шубраците, защото пътят беше не по-широк от колата. Прегърбен над поводите, в каруцата седеше уморен костелив фермер, който ни изгледа подозрително.

— Тръгнали сме към фермата на Маутхен — извика Дена, когато той ни наближи. — Би ли ни взел с теб?

Мъжът ни изгледа неприветливо, след това кимна към задната част на каруцата.

— Отивам до Борорил. Оттам нататък сами се оправяйте.

С Дена се качихме и седнахме на задната дъска, обърнати обратно на посоката на движение и с крака, увиснали над пътя. Не беше кой знае колко по-бързо от ходенето, но и двамата бяхме доволни, че не се налага да вървим.

Пътувахме мълчаливо. Дена очевидно не искаше да говорим пред фермера, а аз бях доволен, че имам малко време да обмисля положението. Бях планирал да казвам всякакви лъжи, само и само да получа нужната ми информация. Това, че свидетелят се оказа Дена обаче, усложняваше нещата. Не исках да я лъжа, но в същото време не можех да рискувам да й кажа твърде много.

Последното, което исках да се случи, бе да я накарам да си мисли, че съм полудял, щом събирам безумни истории за чандрианите…

Затова никой не нарушаваше тишината. Беше ми приятно просто да бъда близо до нея. Не бихте си помислили, че момиче с превръзки и посинено око може да е красиво, но Дена беше. Очарователна като луната. Може би си имаше своите недостатъци, но все пак беше съвършена.

Гласът на фермера ме изтръгна от мислите ми:

— Ето го Борорил.

„Рил“ в края на името означаваше поток, та се огледах да го видя, но не можах да го открия. Което беше жалко, защото не бих имал против да пийна малко студена вода или да се поизмия.

След часовете уморителна езда бях потен и миришех на кон.

Поблагодарихме на фермера и скочихме от каруцата.

Дена ме поведе по един черен път, който се виеше нагоре по хълма, между дърветата и появяващите се от време на време оголени и протрити тъмни камъни. Дена изглеждаше по-стабилна от преди, когато напуснахме странноприемницата, но погледът й беше забит в земята и тя бавно и внимателно избираше къде да стъпи, сякаш не бе съвсем сигурна, че ще запази равновесие.

Внезапно ми мина мисъл.

— Получих бележката ти — казах аз и извадих от джоба на наметалото си сгънатото листче хартия. — Кога си ми я оставила?

— Преди близо два цикъла.

— Видях я едва вчера — направих гримаса аз.

Тя кимна сякаш на себе си.

— Безпокоях се, че е станало така, когато ти не се появи. Помислих си, че може да е паднала или да се е намокрила и да не можеш да я прочетеш.

— Просто скоро не бях използвал прозореца.

— Всъщност беше глупаво да си помисля, че ще го направиш. — Дена сви безгрижно рамене.

Опитах се да измисля какво друго да кажа — нещо за обяснение на онова, което бе видяла, когато Фела ми подари плаща в „Еолиан“. Не можах да се сетя за нищо подходящо.

— Съжалявам, че пропуснах нашия обяд — рекох накрая.

— Деох ми каза, че си попаднал в пожар или нещо подобно. — Дена вдигна развеселен поглед. — Каза ми, че си изглеждал съвсем окаян.

— Така и се чувствах. По-скоро заради това, че те бях изпуснал, а не толкова заради пожара…

— Сигурна съм, че си бил _ужасно_ смутен. Донякъде така ми направи услуга. Докато си седях там и висях… сама…

— Казах, че съжалявам.

— … се запознах с един по-възрастен благородник. Разговаряхме, опознахме се… — Тя сви рамене и ме погледна почти засрамено. — Оттогава се срещаме. Ако нещата продължат да се развиват гладко, мисля, че той може да стане мой покровител преди края на годината.

— Наистина ли? — казах аз и бях залян от вълна успокояващо облекчение. — Това трябваше да стане отдавна. Кой е той?

— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава и тъмната й коса падна върху лицето й. — Той е вманиачен по отношение на запазването в тайна на личността му. Повече от цикъл не искаше да ми каже името си. Дори и сега не знам дали името, което ми даде, е истинско.

— Ако не си сигурна кой е той наистина — бавно казах аз, — как си сигурна, че е благородник?

Въпросът беше глупав. И двамата знаехме какъв е отговорът, но все пак тя отвърна:

— Пари. Дрехи. Обноски — сви рамене тя. — Дори и да е само заможен търговец, от него пак ще стане добър покровител.

— Но не и отличен. Търговските фамилии не осигуряват същата стабилност…

— … и имената им не носят същата тежест — довърши тя с многозначително свиване на рамене. — Половин самун хляб е по-добре от никакъв, а ми омръзна за мен все да няма никакъв. — Тя въздъхна. — Много се постарах да му замая главата, но той е толкова предпазлив… Никога не се срещаме на обществени места. Понякога ми определя среща и така и не идва на нея. Не че това е нещо ново за мен…

Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.

Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.

Обмислих дали да сложа ръката си около нея, донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?

Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.

Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.

— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.

— _Потаен_ е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.

Онова, което чух за мъжа, ми се стори доста зловещо — изглеждаше като човек, който бяга от закона или от семейството си. Мислех да го кажа, когато видях, че Дена ме гледаше неспокойно. Тя се безпокоеше, безпокоеше се дали отношението ми към нея няма да се промени, защото поощрява прищевките на някакъв параноичен благородник.

Замислих се за разговора ми с Деох, за това, че колкото и трудна да беше моята съдба, нейната без съмнение бе по-трудна. С какво ли бих се примирявал аз самият, ако можех да спечеля покровителството на могъщ благородник?

През какво ли бих преминал, за да намеря някой, който да ми дава пари за струни за лютнята, да се грижи да съм облечен и нахранен и да ме защитава от злобни малки копелета като Амброуз?

Преглътнах коментарите, които мислех да направя, и се усмихнах разбиращо.

— Дано да е достатъчно богат, за да си заслужава неприятностите — казах. — Да има чували и делви с пари.

Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.

— Това би било доста убедителен аргумент, нали? — Очите й играеха и казваха: _да_. — Той е причината да съм тук — продължи тя. — Каза ми, да се появя на тази сватба. Беше много по-провинциално, отколкото мислех, но… — Тя отново сви рамене в израз на мълчалива критика към необяснимите желания на благородниците. — Очаквах бъдещият ми покровител да бъде там… — Тя замълча и се разсмя. — Май в това няма никакъв смисъл?

— Измисли някакво име, с което да го наричаш — предложих аз.

— Ти избери — каза тя. — В Университета не ви ли учат за имената?

— Анабел — предложих аз.

— Няма — каза тя през смях — да наричам потенциалния си покровител Анабел.

— Тогава Дукът на Богаташево.

— Сега пък се държиш пренебрежително. Пробвай пак.

— Кажи ми, като улуча някое име, което ти харесва… Федерик Пренебрежителния. Франк. Феран. Форю. Фордейл…

Тя клатеше отрицателно глава, докато се изкачвахме по хълма. Когато накрая стигнахме билото, ни посрещна силен порив на вятъра.

Дена се вкопчи в ръката ми, за да запази равновесие, а аз вдигнах ръка да заслоня очите си от прахта и листата. Закашлях се от изненада, когато вятърът набута едно листо право в устата ми и ме накара да се задавя и плюя.

Дена намери това за особено забавно.

— Много добре — казах аз, след като успях да извадя листото от устата си. Беше жълто, с формата на връх на копие. — Вятърът реши вместо нас. Господарят Ясен.

— Сигурен ли си, че не е господарят Бряст? — попита тя, оглеждайки листа. — Често ги бъркат.

— На вкус е като ясен. Освен това Бряст не ми се вижда подходящо.

— Тогава нека да е Ясен — кимна тя със сериозен вид, макар очите й да продължаваха да играят.

Когато оставихме дърветата зад гърба си и превалихме хълма, вятърът задуха отново, като ни засипа с още боклуци, преди да замре. Дена отстъпи крачка встрани от мен, като мърмореше и търкаше очите си. Внезапно почувствах остър хлад върху ръката си там, където ме беше докосвала.

— Черни ръце! — възкликна тя, като продължаваше да трие лицето си. — Очите ми се напълниха със сламки.

— Не са сламки — казах аз с поглед, вперен към другата страна на хълма. На по-малко от петнайсетина метра разстояние имаше купчина обгорени сгради, които вероятно някога са били фермата на Маутхен. — Пепел е.

* * *

Поведох Дена към една горичка, която спираше вятъра и скриваше фермата. Дадох й бутилката си с вода и двамата седнахме да починем на едно паднало дърво, докато тя миеше очите си, за да ги изчисти.

— Знаеш ли — колебливо предложих аз, — не е необходимо да идваш там. Мога да потърся нещата ти, ако ми кажеш къде си ги оставила.

— Не съм сигурна дали се опитваш да бъдеш деликатен или снизходителен… — Очите й леко се присвиха.

— Не знам какво си видяла миналата нощ. Така че не знам колко деликатен трябва да бъда.

— По принцип нямам нужда с мен да се държат деликатно — каза тя рязко. — Не съм някоя изчервяваща се маргаритка.

— Маргаритките не се изчервяват.

Дена ме погледна, като примигваше със зачервените си очи.

— Вероятно имаше предвид „някоя срамежливка“ или пък „изчервяваща се девица“. Така или иначе, маргаритките са бели. Нима как да се изчервяват…

— Ето това — каза тя категорично — е снизходително отношение.

— Ами, реших да ти покажа какво е да бъдеш снизходителен — отвърнах аз. — За да можеш да направиш сравнение. За да не се объркваш, когато се опитвам да бъда просто деликатен.

Известно време се гледахме един друг и накрая тя извърна поглед и продължи да търка очите си.

— Добре, съгласна съм.

Наклони глава назад и плисна още вода върху лицето си, като мигаше начесто.

— Всъщност не видях много — каза тя и избърса лице с ръкава на ризата си. — Свирих преди сватбата и след това отново, когато се подготвяха за вечерята. През цялото време очаквах моя… — Тя леко се усмихна. — … господаря Ясен да се появи, но знаех, че в никакъв случай не трябва да разпитвам за него. Доколкото го познавах, това можеше да се окаже поредното изпитание, измислено от него. — Тя замълча и се намръщи. — Той си има начин, по който ми дава сигнал. Начин, по който да ме уведоми, когато е някъде наоколо. Извиних се, излязох и го намерих край плевнята. Повървяхме към гората и той ми зададе няколко въпроса. Кои са на сватбата. Колко души са. Как изглеждат. — Тя се замисли. — Сега, като се сещам за това, започвам да мисля, че наистина е било някакво изпитание. Искал е да види колко съм наблюдателна.

— Звучи ми едва ли не сякаш е някакъв шпионин — споделих на глас мислите си аз.

— Разхождахме се и разговаряхме около половин час — сви рамене Дена. — След това той чу нещо и ми каза да остана да го чакам там. Върна се обратно към фермата и го нямаше дълго време.

— Колко дълго?

— Десет минути? — отново сви рамене тя. — Знаеш как е, когато се налага да чакаш някого. Беше тъмно, бях гладна и ми беше студено. — Тя притисна ръце към корема си и леко се приведе напред. — Богове, сега пак съм гладна. Иска ми се да бяхме…

Извадих една ябълка от пътната си торба и й я подадох.

Те бяха великолепни — червени като кръв, сладки и хрупкави. От онзи вид ябълки, за които мечтаеш цяла година, но можеш да хапнеш само в продължение на няколко седмици през есента.

Дена ме изгледа с любопитство.

— Преди пътувах много — обясних аз, докато сам си вземах ябълка — и все бях гладен. Така че обикновено си носех нещо за ядене. Ще ти направя истинска вечеря, когато се установим на лагер за през нощта.

— Освен всичко друго и готви… — Тя отхапа от ябълката и отпи глътка вода, за да я преглътне. — И така, стори ми се, че чух викове, затова тръгнах обратно към фермата. Когато излязох иззад скалите, вече бях убедена, че чувам викове и крясъци. След като приближих още, усетих и мириса на дим. А през дърветата видях отблясъците на пламъци…

— Какъв цвят бяха те? — попитах аз с уста, натъпкана с ябълка.

— Защо ме питаш? — остро ме погледна Дена, а изражението й внезапно беше станало подозрително.

— Съжалявам, че те прекъснах — казах аз и преглътнах ябълката. — Довърши си разказа и после ще ти кажа.

— Аз говоря твърде много — рече тя, — а ти изобщо не спомена защо си дошъл в тоя забутан край на света.

— Магистрите в Университета са чули някакви странни слухове и ме изпратиха да проверя дали са верни — отвърнах аз.

В гласа, с който изрекох лъжата, нямаше никакво смущение или колебание. Всъщност дори не бях планирал да кажа това, думите просто излязоха от устата ми. Бях принуден да взема бързо решение, а не можех спокойно да й разкажа истината за моето търсене на чандрианите. Не бих понесъл Дена да си помисли, че ми се е размътил мозъкът.

— Университетът занимава ли се с такива неща? — попита Дена. — Мислех си, че вие само седите и четете книги.

— Някои четат — признах аз, — но когато чуем странни слухове, никой трябва да отиде и да провери какво се е случило в действителност. Когато хората станат суеверни, те насочват поглед към Университета и започват да си мислят: „Кой си играе с тъмните сили, които е по-добре да не бъдат закачани? Кого трябва да хвърлим на голямата пламтяща клада?“

— Значи ти се занимаваш с такива неща? — Тя махна с полуизядената си ябълка. — Правиш проучвания?

— Просто хванах магистъра в лош момент — поклатих глава аз. — Той направи така, че аз да изтегля късата сламка за това малко пътуване.

Лъжата си я биваше, предвид че бях сварен неподготвен. Дори можеше и да не я разкрие, ако започнеше да разпитва наоколо, тъй като отчасти си беше истина.

Когато се налагаше, можех да бъда превъзходен лъжец. Това не е особено благородно умение, но пък е полезно. Връзката между него и актьорската игра или разказването на истории е много близка, а аз се бях учил и на трите от баща ми, който беше истински майстор в тези неща.

— Това са просто конски фъшкии — сухо каза тя.

Замръзнах, както се готвех да захапя ябълката. Извадих я от устата си, оставяйки бели следи върху червената й кожа.

— Моля?

— Ако не искаш да ми кажеш, добре — сви рамене тя. — Но не се опитвай да измислиш някаква история с погрешното намерение да ме успокоиш или впечатлиш.

Поех си дълбоко дъх и след това бавно го изпуснах.

— Не искам да те лъжа защо съм тук — казах аз. — Но се безпокоя какво ще си помислиш, ако ти кажа истината.

Очите на Дена бяха мрачни, замислени и не издаваха нищо.

— Добре — накрая отвърна тя с едва доловимо кимване. — На това вярвам.

Тя отхапа от ябълката си и ме изгледа продължително, докато дъвчеше, като и за миг не свали очите си от моите. Устните й бяха влажни и по-червени от ябълката.

— Чух някои слухове — казах аз накрая. — И исках да науча какво се е случило тук. Това е всичко, наистина. Просто аз…

— Слушай, Квоте, съжалявам. — Дена въздъхна и прокара ръка през косата си. — Не трябваше да те притискам. Всъщност това не е моя работа. Знам какво е да имаш своите тайни.

В този момент почти бях готов да й разкажа всичко. Цялата история за родителите ми, чандрианите, мъжа с черните очи и кошмарната усмивка. Но се безпокоях, че щеше да й звучи като някаква отчаяна измишльотина на дете, хванато в лъжа. Затова предпочетох страхливо да си замълча.

— Така никога няма да намериш истинската си любов — рече Дена.

Отърсих се объркано от мислите си.

— Какво… съжалявам, не те чух?

— Ядеш сърцевината на ябълката си — каза тя развеселено. — Огризваш я отстрани и след това от горе надолу. Никога преди не съм виждала някой да прави така.

— Стар навик — равнодушно казах аз, тъй като не исках да й кажа истината.

Да й кажа, че в живота ми е имало време, когато огризката бе всичко, което беше вероятно да получа от ябълката, и бях доволен и на това.

— Какво имаше предвид преди малко?

— Не си ли играл тази игра? — Тя вдигна огризката на своята ябълка и хвана дръжката с два пръста. — Намисляш си буква и я завърташ. Ако дръжката не се откъсне, намисляш друга буква и отново я завърташ. Когато се откъсне… — Нейната се откъсна — … ще знаеш първата буква на името на човека, в когото ще се влюбиш.

Сведох поглед към съвсем малкото парченце ябълка, което ми бе останало. Не беше достатъчно, за да хвана дръжката и да я завъртя. Отхапах последните остатъци и захвърлих огризката с дръжката.

— Изглежда, че съдбата повелява да остана необичан.

— Пак използва седем думи — усмихна се тя. — Осъзнаваш ли колко често го правиш?

Отне ми известно време, докато разбера какво точно има предвид, но преди да мога да й отговоря, Дена вече бе сменила темата.

— Чух, че семките май са вредни. В тях имало арсеник.

— Това са само бабини деветини.

Това беше един от десетте хиляди въпроса, които бях задал на Бен, докато пътуваше с трупата.

— Не е арсеник, а цианид и количеството му не е достатъчно, за да ти навреди, освен ако не изядеш цяла кофа семки — обясних й.

— О! — Дена изгледа замислено остатъка от ябълката си и след това започна да го яде от долу нагоре.

— Разказваше ми за господаря Ясен, преди да те прекъсна толкова неучтиво — подканих я аз колкото можех по-внимателно.

— Не остана много за разказване — сви рамене Дена. — Видях огъня, приближих се, чух още викове и суматоха…

— А огънят?

Тя се поколеба.

— Беше син на цвят — рече след малко.

Почувствах как в мен се надигна някакво мрачно предчувствие. Вълнение, че накрая се доближавам до отговорите за чандрианите, и същевременно страх, че изведнъж съм се оказал толкова близо до тях.

— Как изглеждаха нападателите ти? Как успя да им се измъкнеш?

— Никой не ме е нападал — засмя се горчиво тя. — На фона на огъня видях някакви силуети и побягнах като луда. — Тя вдигна бинтованата си ръка и докосна главата си отстрани. — Трябва да съм се ударила с главата напред в някое дърво и да съм изпаднала в безсъзнание. Събудих се тази сутрин в града. Това е втората причина, поради която исках да се върна — продължи тя. — Не знаех дали господарят Ясен е останал там. Не чух никой в града да говори, че са намерили едно тяло повече, но нямаше как да попитам, без да накарам всички да станат подозрителни…

— А на него това нямаше да му хареса — добавих аз.

— Не се съмнявам, че той ще превърне всичко това в ново изпитание, за да види дали мога да държа устата си добре затворена. — Тя ме изгледа многозначително. — И като говорим за това…

— Ще се направя на ужасно изненадан, ако открием някого — прекъснах я аз. — Не се безпокой.

Тя се усмихна нервно.

— Благодаря. Просто се надявам той да е жив. Опитвах се да го спечеля в продължение на цели два месеца. — Тя отпи за последно вода от бутилката ми и ми я подаде обратно. — Да идем да огледаме наоколо, какво ще кажеш?

Тя се изправи несигурно на крака, а аз напъхах бутилката обратно в пътната торба, като наблюдавах Дена с крайчеца на окото си. През по-голямата част от годината бях работил в Медика. Дена беше ударила лявото си слепоочие достатъчно силно, та да си насини окото и да й остане натъртване върху почти цялото й чело. Дясната й ръка беше бинтована, а от начина, по който се движеше, можех да предположа, че има още сериозни натъртвания по цялата лява страна — може би дори и няколко счупени ребра.

Ако се бе ударила в дърво, то това дърво би трябвало да е с много странна форма.

Все пак не повдигнах въпроса. Не исках да я притискам.

Как бих могъл? Аз също знаех какво е да пазиш своите тайни.

* * *

Фермата изобщо не изглеждаше толкова ужасно, колкото очаквах. От плевнята беше останала само купчина пепел и овъглени дъски.

От едната страна имаше корито с вода край обгорена мелница.

Вятърът се опитваше да завърти колелото, но тъй като само три от крилата му бяха оцелели, то само се люлееше напред-назад.

Нямаше тела. След извозването им бяха останали само дълбоките коловози от колелата на каруците, които прорязваха тревата.

— Колко хора бяха на сватбата? — попитах аз.

— Двайсет и шест, като се броят булката и младоженецът. — Дена подритваше разсеяно парчетата обгоряло дърво, полузарити в пепелта близо до останките от плевнята. — Добре че вечерите тук вали или цялата тая страна на планината щеше да е в пламъци досега…

— Има ли някакви скрити, тлеещи вражди между местните родове? — попитах аз. — Съперници? Друг ухажор, който да е търсил отмъщение?

— Разбира се — отвърна Дена, без да се замисля. — В малките градчета като това тези неща поддържат равновесието. Тия хора са злопаметни и няма да забравят петдесет години какво е казал никой си Том за тяхната Кари. — Тя поклати глава. — Но не биха убили заради това. Това са просто нормални хора.

„Нормални, но богати“, помислих си аз, докато вървях към къщата. Такава къща можеше да си позволи да построи само заможно семейство. Основата и долните стени бяха от здрав сив камък. Горният етаж беше измазан, с камъни за подсилване на ъглите.

Въпреки това стените се бяха изкривили навътре и изглеждаше, че ще се сгромолясат всеки момент. Прозорците и вратата зееха отворени и ръбовете им бяха покрити със сажди. Надникнах през вратата и видях, че сивият камък на стените беше обгорен и почернял. Между останките от мебелите и овъглените подове бяха разхвърляни парчета от глинени съдове.

— Ако нещата ти са били тук — казах на Дена, — можеш да ги считаш за загубени. Мога да вляза и да погледна…

— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Цялото това нещо може да се срути — тя почука върху рамката на вратата. Чу се кух звук.

Този странен звук породи любопитство в мен и отидох да погледна с очите си. Драснах с нокът по прага на вратата и от него почти без усилие се отцепи една треска с големината на дланта ми.

— Това повече прилича на плавей, отколкото на дървен материал — казах аз. — След като са похарчили толкова много пари, защо са икономисвали от рамката на вратата?

— Може би топлината от пожара го е направила такова? — сви рамене Дена.

Кимнах разсеяно и продължих да обикалям наоколо и да разглеждам. Наведох се да взема една обгоряла летвичка и тихо промърморих обвързване. Усетих лек хлад в ръцете си и по неравния ръб на дървото потрепна пламък.

— Такова нещо не може да се види всеки ден — каза Дена.

Гласът й беше пресилено спокоен, сякаш полагаше усилие, за да изглежда равнодушна.

Отне ми известно време, докато се сетя за какво говореше тя. Простата симпатия като тази се виждаше толкова често в Университета, че дори не се бях замислил как би изглеждало това на външен човек.

— Просто малка игра с тъмните сили, с които е по-добре човек да не се забърква — безгрижно казах аз и вдигнах горящата тресчица. — Миналата нощ огънят беше ли син?

— Като пламък от светилен газ — кимна тя. — Като лампите, които използват в Анилен.

Тресчицата гореше с обикновен, весел оранжев пламък. В него нямаше нищо синьо, но може би миналата нощ е бил син. Хвърлих тресчицата и я смачках с обувката си.

Обиколих отново къщата. Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Исках да вляза вътре и да огледам.

— Пожарът не е бил толкова силен — извиках на Дена. — Какво си оставила вътре?

— Не толкова силен? — невярващо повтори тя, когато се появи иззад ъгъла. — Мястото е развалина.

— Покривът не е изгорял, с изключение на мястото точно до комина — посочих аз. — Това означава, че огънят най-вероятно не е повредил много втория етаж. Какви неща си оставила там?

— Някои дрехи и една лира, която ми купи господарят Ясен.

— Свириш на лира? — изненадах се аз. — С колко струни?

— Седем. В момента се уча. — Тя се засмя невесело. — _Започнала_ бях да се уча. Достатъчно добра съм за някоя селска сватба, но нищо повече от това.

— Не си губи времето с лирата — казах аз. — Това е архаичен инструмент, в който няма достатъчно изтънченост. Не че искам да омаловажа твоя избор на инструмент — побързах да добавя. — Просто гласът ти заслужава по-добър акомпанимент от този, който може да ти осигури лирата. Ако търсиш прост струнен инструмент, който да можеш да носиш със себе си, по-добре избери полуарфата.

— Много си мил — каза тя. — Но не аз избрах лирата. Господарят Ясен го направи. Следващия път ще го накарам да вземе арфа. — Тя се огледа безцелно наоколо. — Ако изобщо е още жив.

Надникнах в един от зеещите прозорци, за да огледам вътре, и когато се подпрях на перваза, от него се отчупи едно голямо парче.

— И това е разядено — казах, докато разтрошавах дървото между пръстите си.

— Точно така. — Дена ме хвана за ръката и ме дръпна встрани от прозореца. — Това място само чака да влезеш, за да пропадне под теб. Не си заслужава. Както ти самият каза, това е просто една лира.

Оставих я да ме отведе встрани.

— Тялото на твоя покровител може да лежи там, горе.

— Той не е от хората, които биха изтичали в горяща сграда и да рискуват да останат вътре в капан. — Тя ме изгледа строго. — И освен това какво очакваш да намериш вътре?

— Не знам — признах аз. — Но ако не вляза, не знам къде другаде да потърся улики за онова, което наистина се е случило тук.

— А какво си чул? — попита ме Дена.

— Не много — признах, като си мислех за онова, което беше казал лодкарят. — Че група хора са били избити на сватба. Всички били мъртви, разкъсани като парцалени кукли. И имало син пламък.

— Всъщност не са били разкъсани — рече Дена. — От онова, което чух в града, са били намушкани с нож и съсечени с меч.

Откакто бях дошъл в града, не бях видял никой да носи дори и нож на колана си — най-много някой фермер със сърп или коса на полето. Погледнах отново към готовата да се срути ферма, убеден, че пропускам нещо…

— И така, какво мислиш, че се случило тук? — попита ме тя.

— Не зная — отвърнах аз. — Бях почти сигурен, че няма да открия нищо. Знаеш колко преувеличени са слуховете — огледах се наоколо. — Щях да отпиша синия пламък като слух, ако ти не се бе оказала тук да го потвърдиш.

— И други хора са го видели снощи — каза тя. — Останките още са пушели, когато те са дошли за телата и са ме открили.

Оглеждах се раздразнено. Продължавах да имам чувството, че пропускам нещо, но изобщо не можех да се досетя какво можеше да е то.

— Какво мислят хората в града? — попитах я аз.

— Те не са особено разговорливи, когато аз съм наоколо — отвърна тя кисело. — Но подочух част от разговор между пристава и кмета. Хората говорят шепнешком за демони. Причината за това е синият пламък. Някои споменават шамбъли.

— Очаквам празникът за жътвата тази година да е по-традиционен от обичайното. Много огньове, ябълково вино и чучела от слама…

Отново се огледах наоколо. Срутените останки на плевнята, вятърната мелница с три крила и обгорените останки от къщата.

Прекарах обезсърчен пръсти през косата си, като продължавах да съм убеден, че пропускам нещо. Очаквах да намеря… нещо.

Каквото и да е.

Докато стоях там, осъзнах колко глупава е била надеждата ми. Какво се бях надявал да открия? Отпечатък от стъпка? Парче от нечие наметало? Смачкана бележка с жизненоважна информация, написана специално, за да я открия аз? Такива неща стават само в историите.

Извадих бутилката с вода и изпих каквото беше останало в нея.

— Ами, аз приключих тук — казах аз и отидох до коритото с вода. — Какво мислиш да правиш сега?

— Трябва да се поогледам — отвърна тя. — Има някаква вероятност моят благороден приятел да е някъде тук, ранен.

Погледнах към заобикалящите ни хълмове — бяха станали златни от есенните листа и полетата с жита, и изпъстрени тук-там със зелено от боровите и еловите горички. Осеяни и с тъмните белези на отвесните канари и оголените скали.

— Бая място трябва да обиколим… — казах аз.

— Поне трябва да опитам — отвърна тя с примирено изражение.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах я аз. — Познавам донякъде горите…

— Със сигурност няма да имам нищо против компанията ти — каза тя. — Особено като се има предвид, че по тия места може да има група грабливи демони. Освен това ти вече предложи тази вечер да ми сготвиш вечеря.

— Така е наистина.

Отправих се покрай обгорялата мелница към желязната ръчна помпа. Хванах здраво дръжката, натиснах я с цялата си тежест и залитнах, когато тя се отчупи при основата.

Погледнах втренчено дръжката на помпата. Беше ръждясала до самата среда и се разпадаше на зрънца червеникава ръжда.

Внезапно си припомних онази вечер преди много години, когато при завръщането си бях открил, че всички от трупата ми бяха избити. Спомних си как се протегнах да се хвана за колелата на фургона, за да успокоя треперенето си, само да установя, че железните ленти бяха напълно ръждясали. Спомних си и как дебелото, здраво дърво се разпадаше на парчета, когато го докоснех.

— Квоте? — лицето на Дена беше близо до моето, изражението й беше загрижено. — Добре ли си? В името на почернелия Техлу, седни, преди да си паднал. Нарани ли се?

Тръгнах да сядам на ръба на водното корито, но дебелите дъски се натрошиха под тежестта ми като някой отдавна изгнил дънер. Оставих се на гравитацията и накрая просто седнах на тревата.

Вдигнах ръждясалата до основата дръжка на помпата, за да може Дена да я види.

— Тази помпа беше нова — намръщи се тя. — Бащата се хвалеше колко скъпо му струвало да изкопае кладенец тук, на хълма. Непрекъснато повтаряше, че на нито една от дъщерите му няма да й се налага да носи по три пъти на ден ведра с вода нагоре по баира.

— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кажи ми честно.

Тя се огледа. Синината на слепоочието й остро изпъкваше на фона на бледата й кожа.

— Мисля, когато приключа с търсенето на бъдещия си покровител, да забравя за това място и никога повече да не се сещам за него.

— Това не е отговор — настоях аз. — Какво мислиш, че се е случило?

Тя ме гледа дълго, преди да отговори:

— Нещо лошо. Никога не съм виждала демон и не очаквам да видя. Но никога не съм виждала и краля на Винт…

— Знаеш ли онази детска песничка? — Дена ме погледна безизразно, затова запях:

P>

Когато пламъкът в огнището посинее,

какво да правим? Какво да правим?

Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.

Когато блестящият ти меч в ръжда се превърне,

към кого да се обърнем? Към кого да се обърнем?

Да се изправим сами. Да се изправим твърди като камък.

P$

Дена пребледня, когато разбра какво се опитвах да й кажа. Тя кимна и сама тихо запя припева.

P>

Виждаш ли жена, бледа като сняг?

Тихо идва и тихо си отива.

Какъв е техният план? Какъв е техният план?

Чандриан. Чандриан.

P$

* * *

Двамата с Дена седяхме под шарената сянка на есенните дървета, на място, от което разрушената ферма не се виждаше. _Чандрианите. Чандрианите наистина са идвали тук._ Още се опитвах да събера мислите си, когато тя заговори.

— Това ли очакваше да намериш? — попита ме тя.

— Това търсех — казах аз, _чандрианите са били тук преди по-малко от ден_. — Но не очаквах това. Имам предвид, когато си дете и тръгнеш да търсиш заровено съкровище, ти не очакваш, че наистина ще откриеш такова. Отиваш да търсиш денерлинги и феи в гората, но не ги намираш. — _Те избиха моята трупа и те са избили хората от това сватбено тържество._ — Да му се не види, непрекъснато ходя да те търся в Имре, но в действителност не очаквам да те намеря… — Не довърших, осъзнал, че дрънкам глупости.

Част от напрежението на Дена се разсея, когато тя се разсмя.

— Значи аз съм изгубено съкровище или фаелинг? — В гласа й нямаше подигравка, а само веселие.

— Ти си и двете. Скрита, скъпоценна, много търсена и рядко откривана. — Вдигнах поглед към нея, съзнанието ми почти не си даваше сметка за думите, които излизаха от устата ми. — В теб има и много от феите. — _Те съществуват. Чандрианите съществуват._ — Ти никога не си там, където те търся, след това се появяваш напълно неочаквано. Като дъгата.

През изминалата година в сърцето ми се таеше един скрит страх. Понякога се опасявах, че споменът за смъртта на моята трупа и чандрианите беше просто някакъв мъчителен сън, който скърбящото ми съзнание беше създало, за да ми помогне да се справя със загубата на целия ми свят. Но сега имах нещо, което приличаше на доказателство. Те бяха истински. Спомените ми бяха истински. Не бях луд.

— Когато бях дете, една вечер гоних дъгата в продължение на цял час. Изгубих се в гората. Родителите ми бяха обезумели. Мислех, че ще мога да я настигна. Можех да видя мястото, където тя трябваше да докосне земята. Точно това си ти…

Дена докосна ръката ми. През ризата си почувствах внезапната топлина на ръката й. Поех дълбоко дъх и усетих уханието на затоплените й от слънцето коси, мириса на зелена трева, на чистата й пот, на дъха й и аромата на ябълки. Вятърът въздъхна между дърветата и повдигна косата й и тя погъделичка лицето ми.

Едва когато поляната се изпълни с тишина, осъзнах, че в продължение на няколко минути вече не спирах да бръщолевя безсмислици. Изчервих се смутено и се огледах, внезапно припомнил си къде се намирам.

— В очите ти видях ярост — меко каза тя. — Не мисля, че някога преди съм те виждала извън равновесие.

Отново си поех бавно дъх.

— През цялото време съм извън равновесие — отвърнах аз. — Просто не го показвам.

— Точно това имах предвид. — Тя отстъпи и ръката й бавно се плъзна по дължината на моята, докато накрая се отпусна встрани. — И така, какво ще правим сега?

— Нямам… представа — огледах се безцелно.

— И това не ти е присъщо.

— Пие ми се вода. — Смутено се ухилих на собствените си думи, като осъзнах колко детински бяха прозвучали те.

Тя се засмя в отговор.

— Това е добро начало — пошегува се. — А след това?

— Бих искал да разбера защо чандрианите са нападнали това място.

— Да научиш какви са им плановете, а? — Тя изглеждаше сериозна. — При теб май няма средно положение, нали? Всичко, което искаш, е да пийнеш вода и да научиш отговора на въпроса, който хората си задават от… Ами, открай време.

— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кой мислиш е избил тези хора?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знам — отвърна тя. — Може да е бил всеки… — Тя спря и прехапа долната си устна. — Не. Това е лъжа. — Най-сетне продължи тя. — Звучи странно, но мисля, че са били те. Звучи като нещо излязло от приказките и затова не искам да го повярвам. Но всъщност вярвам, че е така. — Тя ме погледна неспокойно.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — изправих се. — Мислех, че може би съм малко луд.

— Ти пак може да си — рече тя. — Не съм добро мерило за оценка на твоя здрав разум.

— Ти чувстваш ли се луда?

— Не — поклати глава тя, а ъгълчето на устата й се изви в лека усмивка. — А ти?

— Не особено.

— Това може да е и добро, и лошо. Как предлагаш да пристъпим към разрешаването на тайната на всички времена?

— Трябва да помисля малко — отвърнах. — Междувременно да намерим твоя загадъчен господар Ясен. Много бих искал да му задам няколко въпроса за онова, което е видял във фермата на Маутхен.

— Мислех да се насоча обратно към мястото, където той ме остави, зад онази отвесна скала — кимна Дена. — И след това да претърся цялото разстояние между него и фермата. — Тя сви рамене. — Не е кой знае какъв план…

— Но е някакво начало. Ако се е върнал и е видял, че те няма, може да е оставил някаква следа, по която да тръгнем.

Дена ме поведе през гората. Там беше по-топло.

Дърветата ни пазеха завет от вятъра, а слънцето си пробиваше път през тях, защото голяма част от клоните им бяха почти оголени. Само високите дъбове все още бяха запазили всичките си листа като някакви стеснителни старци.

Докато вървяхме, се опитах да се сетя за някаква причина, поради която чандрианите биха избили тези хора. Имаше ли някаква прилика между сватбеното тържество и моята трупа?

_Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят…_

— Какво пя миналата нощ? — попитах аз. — На сватбата.

— Обичайното — отвърна Дена и ритна една купчина листа. — „Лъскави неща“, „Свирката“, „Ела да се измиеш в реката“, „Гърне с медно дъно“. — Тя се изкикоти. — „Банята на леля Ема“…

— Наистина ли? — слисах се аз. — На _сватбата_?

— Един пиян дядо си я пожела — сви рамене тя, докато си пробиваше път през плетеница жълтеещи клони на банербир. — Няколко души повдигнаха изненадано вежди, но нищо повече от това. Хората тук са доста земни.

Повървяхме известно време в мълчание. Вятърът духаше силно във високите клони над главите ни, но там, където вървяхме, само шумеше едва доловимо.

— Не мисля, че някога съм чувал „Ела да се измиеш в реката“…

— Мислех си… — Дена ми хвърли поглед през рамо. — Да не се опитваш да ме подмамиш да ти пея?

— Разбира се.

Тя се обърна и ми се усмихна топло, а косата й беше паднала върху лицето й.

— Може би по-късно. Ще пея, за да заработя вечерята си. — Тръгнахме да заобикаляме един висок, оголен черен камък.

Тук, където слънцето не проникваше, беше по-хладно.

— Мисля, че той ме остави тук — каза тя, като се оглеждаше неуверено. — На дневна светлина всичко изглежда по различен начин.

— Искаш ли да тръгнем обратно към фермата оттук и да претърсваме всичко по пътя си, или да обикаляме в кръг наоколо?

— Да обикаляме в кръг — отвърна тя. — Но трябва да ми кажеш какво да търся. Аз съм градско момиче.

Набързо й показах онова, което знаех за търсенето на следи в гората. Показах й в каква почва обувките оставят вдлъбнатина или отпечатък. Посочих й колко очевидно беше разбутала купчината листа, през които бе минала преди малко, и как бяха отчупени и изскубнати клонките на банербира, през които се беше провирала.

Останахме близо един до друг, тъй като два чифта очи бяха по-добри от един, а и никой от двама ни не искаше да остава сам. Вървяхме напред и назад, като правехме все по-големи дъги от отправната ни точка при скалата.

Пет минути по-късно вече усещах, че онова, което правехме, беше безсмислено. Просто гората беше твърде голяма. Мисля, че и Дена бързо стигна до същото заключение. Така и не намерихме следите, които се надявахме да открием като по учебник. Нямаше откъснати парчета плат, висящи по клоните, нито дълбоки следи от обувки или изоставени биваци. Но пък намерихме гъби, жълъди, комари и изпражнения от миеща мечка, хитро прикрити с борови иглички.

— Ти чуваш ли шума на вода? — попита ме Дена.

— Доста съм жаден — кимнах в отговор, — а също бих се и поизмил.

Без да кажем и дума, се отдалечихме от мястото на търсенето, като нито единият от двама ни не искаше да признае, че гори от нетърпение да се откаже, макар и двамата отлично да знаехме колко безсмислено беше онова, което правехме. Последвахме звука на течащата вода надолу по хълма, докато преминахме през гъста борова горичка и накрая стигнахме до един очарователен, дълбок и широк около шест метра поток.