Името на вятъра

От Килвин не се виждаше нищо повече от тъмна сянка от другата страна на масата.

— Тези неща са ми известни, е'лир Квоте. — В гласа му се прокрадна лек укор. — Те обикновено се използват за нечисти дела. Арканистите от занаята не трябва да имат вземане-даване с тях.

— Мислех, че моряците ги използват.

— Използват ги крадците — сериозно рече Килвин. — И шпионите, и други хора, които не искат да се вижда какво точно правят в тъмните часове на нощта.

Лекото безпокойство, което ме беше обхванало, внезапно стана по-силно. Мислех, че тази среща е по-скоро формалност. Знаех, че съм умел изобретател — по-добър от мнозина, които са работили много по-дълго в работилницата на Килвин. Сега внезапно се притесних, че може би съм сбъркал и пропилял близо трийсетте часа работа по лампата, да не споменаваме почти целия талант от моите собствени пари, който бях вложил в материали.

Килвин изсумтя неопределено и измърмори нещо под носа си. Шестте маслени лампи с пращене се запалиха отново и изпълниха стаята с естествена светлина. Възхитих се на това как магистърът небрежно беше направил шестпосочно обвързване. Нямах никаква представа откъде е почерпил енергията.

— Просто всеки прави симпатична лампа за своя първи проект — казах аз, за да запълня мълчанието. — Всички винаги следват една и съща стара схема. Исках да направя нещо различно. Исках да видя дали ще мога да направя нещо ново.

— Предполагам, че онова, което си искал да демонстрираш, е твоята изключителна интелигентност — сухо каза Килвин. — Искал си не само да завършиш чиракуването си за половината от обичайното време, но и да ми покажеш своя собствена подобрена конструкция. Нека бъдем откровени един с друг, е'лир Квоте. Изработката на тази лампа е опит да покажеш, че си по-добър от обикновения чирак, не е ли така? — След като изрече тези думи, Килвин погледна право в мен и за момент в очите му нямаше и следа от обичайната разсеяност.

Усетих как устата ми пресъхва. Под рунтавата му брада и тежкия му атурански акцент умът на Килвин беше остър като диамант.

Какво въобще ме бе накарало да мисля, че мога да го измамя и накрая да ми се размине?

— Разбира се, че исках да ви впечатля, магистър Килвин — казах аз с наведен поглед. — Мисля, че това се подразбира.

— Недей да ми угодничиш. Фалшивата скромност не ме впечатлява.

Вдигнах поглед и изправих рамене.

— В този случай, магистър Килвин, аз наистина съм по-добър. Уча по-бързо. Работя по-усилено. Ръцете ми са по-чевръсти. Умът ми — по-любопитен. Обаче също така бих очаквал вие сам да сте го разбрали това и без да е необходимо да ви го казвам.

— Така е по-добре — кимна Килвин. — И си прав, наистина знам тези неща. — Той включваше и изключваше лампата, като я насочваше към различни предмети в стаята. — И което си е право, съм наистина впечатлен от твоето умение. Лампата е направена спретнато. Сигалдрията е доста хитро направена. Гравировката е прецизна. Хитроумна изработка като цяло.

Изчервих се от удоволствие при тези комплименти.

— Но в изобретяването има неща, които надхвърлят простото умение — рече Килвин, остави лампата върху масата и разпери встрани огромните си ръце. — Не мога да продам тази лампа. Накрая тя ще попадне в ръцете на неподходящите хора. Ако хванат крадец с такъв инструмент, това ще се отрази зле върху всички арканисти. Ти завърши чиракуването си и се отличи с високо умение. — Думите му ме успокоиха донякъде. — Но по-важната ти оценка все още е под въпрос. Предполагам, че ще претопим самата лампа, за да използваме метала.

— Ще претопите лампата ми? — Бях работил върху нея в продължение на цял цикъл и бях вложил почти всичките си пари и покупката на материалите. Надявах се на значителна печалба, когато Килвин я продадеше, но сега…

— Всички ние сме отговорни за поддържането на репутацията на Университета, е'лир Квоте. — Изражението на лицето му беше непоколебимо. — Ако някой такъв предмет попадне в погрешните ръце, това би се отразило зле на всички нас.

Опитвах се да измисля някакъв начин да го убедя, когато той махна с ръка към вратата.

— Отиди да кажеш своите добри новини на Манет.

Отправих се към работилницата с натежало сърце и бях посрещнат от звука на стотици ръце, които сечаха дърво, дялаха камък и чукаха метал. Въздухът беше натежал от миризмата ни киселини за гравиране, нагорещено желязо и пот. Забелязах Манет зад ъгъла, където редеше керемиди в една пещ. Изчаках, докато затвори вратата, отдръпна се назад и изтри потта от челото си с ръкава на ризата.

— Как мина? Взе ли изпита или ще трябва да те държа за ръката още цял един семестър?

— Взех го — казах аз, без да обръщам внимание на думите му. — Беше прав за промените. Те не го впечатлиха.

— Казах ти — вдигна рамене той без всякакво задоволство в гласа. — Не забравяй, че съм тук по-дълго от всички други студенти. Когато ти казвам, че магистрите са консервативни до мозъка на костите си, не говоря празни приказки. Просто го знам. — Манет разсеяно прокара ръка през рошавата си черна брада, докато следеше топлината, която се излъчваше от тухлената пещ. — Някакви идеи какво ще правиш сега, когато вече си волна птица?

— Мислех да смажа една партида излъчватели за сини лампи — казах аз.

— Парите са добри — бавно рече Манет, — макар че това е рискована работа.

— Знаеш, че съм внимателен — уверих го аз.

— Рискът си е риск — настоя Манет. — Може би преди около десет години обучавах едно момче, как му беше името…? — Той се чеса по главата известно време и след това сви рамене. — Та той допусна малка грешка. — Манет остро щракна с пръсти. — Но това се оказа напълно достатъчно. Изгори се доста лошо и загуби няколко пръста. След това от него не ставаше кой знае какъв изобретател.

Погледнах към другия край на помещението, където беше Камар с липсващото му око и плешива, покрита с белези, глава.

— Ще го имам предвид — неспокойно прибрах ръцете си, докато наблюдавах лъскавата метална кутия.

След демонстрацията на Килвин хората минаваха край придобивката доста нервно в продължение на ден-два, но скоро след това се превърна просто в поредното оборудване. Истината беше, че имаше сигурно десет хиляди различни начина да умреш в Рибарника, ако не си внимателен. Костеният катран просто беше най-новият и най-вълнуващ начин да се убиеш.

Реших да сменя темата.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай, пали смело — каза той и хвърли поглед към близката пещ. — Схващаш ли майтапа — „пали смело“?

Вдигнах очи и въздъхнах.

— Би ли казал, че познаваш Университета по-добре от всеки друг?

— По-добре от всеки друг жив човек — кимна той. — Знам всички малки мръсни тайни.

— Значи, стига да искаш — сниших глас аз, — можеш да влезеш в Архива, без никой да разбере?

Манет присви очи.

— Бих могъл, но няма да го направя.

Опитах се да кажа нещо в отговор, но той ме прекъсна с лека нотка на раздразнение:

— Слушай, момчето ми, говорихме за това и преди. Просто бъди търпелив. Трябва да дадеш на Лорен достатъчно време, за да се успокои. Мина само малко повече от семестър…

— Мина половин година!

— Струва ти се, че това е много време, само защото си млад — поклати глава той. — Повярвай ми, в съзнанието на Лорен споменът все още е пресен. Прави добро впечатление на Килвин още един семестър и след това го помоли да се застъпи за теб. Повярвай ми, това ще свърши работа.

Направих възможно най-засрамената си физиономия.

— Не би ли могъл само да…

— Не. Не и не — твърдо поклати глава той. — Няма да ти покажа. И няма да ти кажа. Няма да ти начертая карта. — Изражението му омекна и той сложи ръка на рамото ми, като очевидно се опитваше да смекчи огорчението, което ми бе причинил с резкия си отказ. — В името на Техлу, така или иначе не мога да разбера за какво е цялото това бързане? Ти си млад. Разполагаш с цялото време на света. — Той размаха пръст. — Но ако те изключат, ще е завинаги. И точно това ще ти се случи, ако стане така, че те хванат, когато се опитваш да се промъкнеш в Архива.

— Предполагам, че си прав — обезсърчено казах аз и раменете ми се отпуснаха.

— Точно така, прав съм — рече Манет и се обърна отново да погледне пещта. — Бягай сега, че от теб ще получа някоя язва.

Отдалечих се, обмисляйки трескаво думите на Манет и онова, което неволно му се бе изплъзнало по време на разговора ни. По принцип знаех, че съветът му е добър. Ако пазех добро поведение един-два семестъра, щях да получа достъп до Архива. Това беше простият и безопасен път към онова, което исках да постигна.

За съжаление, не можех да си позволя да съм търпелив. Бях съвсем наясно, че този семестър може да ми е последният, освен ако не успеех да намеря начин да спечеля доста бързо значителна сума пари. Не. Търпението не беше за мен.

Преди да изляза, надникнах в кабинета на Килвин и го видях да седи на работната си маса и безцелно да включва и изключва моята лампа. Изражението му отново беше разсеяно и в мен не остана никакво съмнение, че огромната машина в мозъка му бе заета да мисли за десетки неща едновременно.

Почуках на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.

— Магистър Килвин?

— Да? — без да се обръща, отвърна той.

— Мога ли аз да купя лампата? — попитах го аз. — Мога да я използвам, за да чета нощно време. В момента продължавам да харча пари за свещи. — Думите ми прозвучаха твърде мелодраматично и ме се прииска да си прехапя езика, но беше твърде късно.

Килвин мълча дълго и замислено. Лампата в ръката му тихо щракаше, когато той я включваше и изключваше отново и отново.

— Не можеш да купиш това, което си направил със собствените си ръце — рече той. — Времето и материалите, които си похарчил за направата й, са твои.

Той ми подаде лампата.

Пристъпих в стаята, за да я взема, но Килвин дръпна ръката си обратно и ме погледна в очите.

— Трябва да си изясним едно нещо — каза той със сериозен глас. — Не можеш да я продаваш или заемаш на някой друг. Дори и на човек, на когото имаш доверие. Ако лампата се изгуби, накрая ще попадне в неподходящи ръце и ще бъде използвана в тъмното за потайни и нечисти дела.

— Давам ви думата си, магистър Килвин. Никой друг освен мен няма да я използва.

Когато излизах от работилницата, внимавах изражението на лицето ми да не ме издава, но вътрешно се бях ухилил доволно до уши. Манет ми беше казал точно онова, което исках да знам. Имаше друг път към Архива. Скрит път. И ако той съществуваше, аз можех да го открия.

> 65.

> Искра

Подмамих Уил и Сим да отидем в „Еолиан“ с обещанието за безплатни напитки — единствената щедрост, която можех да си позволя.

Виждате ли, макар намесата на Амброуз да не ми позволяваше да си спечеля някой богат благородник за покровител, имаше достатъчно обикновени любители на музиката, които ми купуваха повече напитки, отколкото можех да изпия сам, без да прекалявам.

Имаше две прости решения на този проблем. Можех да стана пияница или да се възползвам от споразумението, което съществуваше, откакто съществуват кръчми и музиканти, които да свирят в тях. За вас ще повдигна лекичко завесата пред една отдавна пазена тайна от живота на менестрела…

Да кажем, че сте в странноприемницата и ме слушате как свиря. Смеете се, плачете и, общо взето, се възхищавате на моето умение. След това искате да покажете своята признателност, но нямате необходимите средства, за да ми направите значим подарък или да ми дадете пари като някой богат търговец или благородник. Затова ми предлагате да ме почерпите напитка. Но аз вече си имам една. Или дори няколко. Или пък искам да остана трезвен. Отказвам ли тогава предложението ви? Разбира се, че не. Това би било просто пропиляване на ценна възможност и най-вероятно би ви накрало да си помислите, че се държа високомерно.

Вместо това любезно приемам и казвам на кръчмаря да ми сипе медовина от Грейсдейл. Или от Саунтен. Или пък поръчвам някоя специална реколта бяло вино.

Името на напитката не е важно. Важното е, че всъщност няма никаква напитка. Кръчмарят ми дава вода.

Вие плащате за напитката, аз любезно ви благодаря и всички са доволни. По-късно кръчмарят, странноприемницата и музикантът си разделят парите, които сте дали, на три.

Дори и по-благоприятно — някои по-изтънчени заведения позволяват да си запазиш напитките като един вид кредит, който да използваш по-късно. „Еолиан“ беше точно такова място.

Ето как, въпреки че ме беше налегнала бедност, аз успях да осигуря цяла бутилка тъмен скутен на масата, където ме чакаха Уил и Сим.

Уил изгледа бутилката с поглед на ценител, докато сядах.

— Какъв е специалният повод?

— Килвин одобри симпатичната ми лампа. В момента пред очите ви е най-новият калфа изобретател в Арканум — казах аз с известно самодоволство.

На повечето студенти им трябват поне три-четири семестъра преди да завършат чиракуването си. Запазих за себе си противоречивото отношение, с което беше посрещната лампата ми.

— Крайно време беше — сухо каза Уил. — Колко ти отне… почти три месеца? Хората започнаха да говорят, че си изгубил талантите си.

— Мислех, че ще сте по-доволни — рекох аз, докато свалях восъка от тапата на бутилката. — Дните, в които броях всяко пени, може би са на привършване.

— Достатъчно добре се справяш — пренебрежително махна с ръка Сим.

— Пия за това успехът ти като изобретател да продължава — вдигна наздравица Уил и плъзна чашата си към мен. — Особено като знам, че това ще доведе до повече напитки в бъдеще.

— Освен това — продължих аз, докато махах последните остатъци от восъка — винаги съществува възможността, ако те напия достатъчно, някой ден да ме пуснеш да се вмъкна в Архива — довърших весело и хвърлих поглед, за да преценя реакцията му.

Уил бавно отпи, без да ме погледне в очите.

— Не мога.

Усетих горчиво разочарование в дъното на стомаха си. Махнах пренебрежително с ръка, сякаш не можех да повярвам, че той е приел шегата ми на сериозно.

— О, знам…

— Мислих за това — прекъсна ме Уилем. — Защото ми е ясно, че изобщо не заслужаваше наказанието, което ти наложиха, и знам колко те безпокои това. — Уил отново отпи. — Понякога Лорен отстранява студенти. Няколко дни за това, че са разговаряли твърде шумно в Гробниците. Или за няколко цикъла, ако не са били внимателни с някоя книга. Но забраната за достъп е нещо различно. Това не се е случвало от години. Всички знаят. Ако някой те види… — Той поклати глава. — Ще загубя длъжността си на писар. Може и двамата да ни изключат.

— Не се обвинявай — успокоих го аз. — Дори самият факт, че си мислил за това…

— Нещо ставате прекалено сълзливи и двамата — намеси се Сим и удари чашата си о масата. — Отвори бутилката и да пием за това Килвин да е толкова впечатлен, че да говори с Лорен и да възстанови правото ти да влизаш в Архива.

Усмихнах се в отговор и започнах да навивам тирбушона в тапата.

— Имам по-добър план — рекох аз. — Предлагам да пием за вечния тормоз и досаждането на известния нам Амброуз Джакис.

— Мисля, че с това всички можем да се съгласим — каза Уил и вдигна чашата си.

— Велики богове! — с приглушен глас възкликна Симон. — Виж какво е намерил Деох.

— Какво? — попитах аз, твърде съсредоточен да извадя тапата, без да я разтроша на парчета.

— Успял е отново да доведе тук най-красивата жена — промърмори Сим с нехарактерна за него киселост. — Това е достатъчно, за да го намрази човек.

— Сим, вкусът ти по отношение на жените в най-добрия случай може да се нарече съмнителен.

Тапата излезе безпроблемно с приятен за ухото звук и аз я вдигнах триумфално, за да могат те двамата да я видят. Нито един от тях не ми обърна никакво внимание, тъй като очите им бяха приковани към вратата.

Обърнах се да видя какво гледат. И се вцепених.

— Това е Дена.

— Дена ли? — обърна се към мен Сим.

— Диана — намръщих се аз. — Дена. Тя е момичето, за което ви разказвах преди. Онази, която пя с мен. Има много, различни имена. Не знам защо.

Уилем ме изгледа безизразно.

— _Това_ е твоето момиче? — невярващо попита той.

— Момичето на Деох — тихо го поправи Симон.

Наистина изглеждаше вярно. Красивият мускулест Деох разговаряше с нея по своя непринуден начин. Дена се смееше и беше обвила ръка около него в небрежна прегръдка. Докато ги наблюдавах как разговарят, почувствах остра тежест в гърдите си.

След това Деох се обърна и посочи нещо. Тя проследи ръката му, срещна погледа ми, лицето й просветна и тя ми се усмихна. Без да се замислям, отговорих на усмивката й. Сърцето ми отново започна да бие. Махнах й да се приближи. След като размени няколко думи с Деох, тя започна да си проправя път към нас през тълпата от хора.

Бързо отпих от скутена, докато Симон ме гледаше невярващо и почти с благоговение.

Дена беше облечена в тъмнозелена рокля, която оголваше ръцете и раменете й. Беше зашеметяваща и го знаеше. Усмихваше се.

И тримата се изправихме, когато тя се приближи.

— Надявах се да те открия тук — каза тя.

— Надявах се да бъда открит — направих лек поклон. — Това са двама от най-добрите ми приятели. Симон. — Сим се усмихна като слънце и махна перчема от очите си. — И Уилем. — Уил кимна. — Това е Диана.

— Какво е накарало трима красиви млади мъже да дойдат в града тази нощ? — облегна се назад тя.

— Заговорничим за провала на нашите врагове — отвърна Симон.

— И празнуваме — побързах да добавя аз.

— За объркването на врага — вдигна чашата си за тост Уилем.

Симон и аз последвахме примера му, но аз спрях, сетил се, че Дена няма чаша.

— Съжалявам — извиних се аз. — Мога ли да те почерпя напитка?

— Надявах се да ме почерпиш вечеря — отвърна тя. — Но бих се чувствала гузна да те отнема от приятелите ти.

Мислите ми запрепускаха лудо, докато се опитвах да измисля тактичен начин, по който да се измъкна.

— Предположението ти, че го искаме тук, е погрешно — каза Уилем с искрена физиономия. — Ще ни направиш услуга, ако го отмъкнеш.

Дена бавно се наведе напред, а в ъгълчетата на устата й играеше усмивка.

— Наистина ли?

— Той пие дори повече, отколкото говори — със сериозен вид кимна Уилем.

— Толкова много? — изгледа ме закачливо тя.

— Освен това — невинно се намеси Симон — ще се мръщи с дни, ако пропусне възможността да бъде с теб. Ще бъде напълно безполезен за нас, ако го оставиш тук.

Лицето ми пламна и внезапно изпитах желание да удуша Сим.

Дена се разсмя с очарователния си смях.

— Тогава май наистина ще е по-добре да ви го отнема.

Тя се изправи с едно движение, като върбова пръчка, огънала се под напора на вятъра, и ми подаде ръка. Улових я.

— Надявам се пак да се видим, Уилем, Симон.

Те ми помахаха и ние се отправихме към вратата.

— Харесаха ми — каза тя. — Уилем е като камък в дълбока води. А Симон е като момче, което шляпа в поток.

Описанието й ме накара да се разсмея.

— Едва ли бих могъл да ги опиша по-добре. Спомена нещо за вечеря?

— Излъгах — отвърна с непринудена наслада тя. — Но бих приела предложението ти за напитка.

— Какво ще кажеш за „Канелката“?

Тя сбърчи носле.

— Твърде много възрастни мъже и малко дървета. Нощта е хубава да я прекараме на открито.

— Води ме тогава — посочих вратата аз.

Тя така и стори. Наслаждавах се на светлината, която струеше от нея, и на завистливите погледи на другите мъже. Когато излизахме от „Еолиан“, ми се стори, че дори и Деох леко ми завидя. Но когато минавах покрай него, видях в очите му отблясъка на нещо различно. Печал? Състрадание?

Не му обърнах внимание. Бях с Дена.

* * *

Купихме си самун черен хляб и бутилка авенишко ягодово вино. След това намерихме уединено място в една от многото обществени градини, каквито имаше навсякъде в Имре. Първите падащи листа на есента танцуваха по улиците край нас. Дена свали обувките си и започна да танцува с лека стъпки в сенките наоколо, наслаждавайки се на усещането за тревата под босите си стъпала.

Настанихме се на една пейка под висока клонеста върба, след това я зарязахме и си намерихме по-удобни места на земята около ствола на дървото. Хлябът беше месест и тъмен и ни отне известно време, докато го начупим на комати. Виното беше сладко и леко и след като Дена целуна бутилката, устните й останаха влажни дълго време.

Във въздуха се носеше безнадеждното усещане на последната топла лятна нощ.

Говорихме за всичко и за нищо и през цялото това време аз едва можех да си поема дъх заради това, че тя е толкова близо до мен, заради начина, по който се движеше, заради звука на гласа й, който докосваше есенния въздух.

— Преди малко погледът ти беше зареян в далечината — каза тя. — За какво си мислеше?

Свих рамене, за да спечеля време да обмисля отговора си. Не можех да й кажа истината. Знаех, че вероятно всеки мъж й правеше комплименти и я отрупваше с ласкателства, по-пресищащи от уханието на рози. Избрах по-изтънчен път.

— Един от магистрите в Университета веднъж ми каза, че има седем думи, които могат да накарат една жена да те обикне — преднамерено небрежно свих рамене аз. — Просто се чудех кои ли са тези думи.

— Затова ли говориш толкова много? Надяваш се да ги изречеш случайно?

Отворих уста да направя някоя остроумна забележка. След това, като видях игривия й поглед, стиснах устни и опитах да се преборя със смутената червенина, която пропълзя по страните ми. Тя сложи ръката си върху моята.

— Недей да мълчиш заради мен, Квоте — меко каза тя. — Липсва ми звукът на твоя глас.

Тя отпи от виното.

— Както и да е, няма нужда да се чудиш. Ти изрече тези думи още първия път, когато се срещнахме. Ти каза: „Просто се чудех ти какво правиш тук.“ — Тя направи насмешлив жест. — От този миг аз бях твоя.

Мислите ми се върнаха към първата ни среща в кервана на Роент.

— Не мислех, че си спомняш — признах, слисан.

Тя откъсна залък от черния хляб и ме изгледа лукаво.

— Че си спомням какво?

— Че си спомняш мен. Че си спомняш срещата ни в кервана на Роент.

— Я стига — подкачи ме тя. — Как бих могла да забравя червенокосото момче, което ме заряза заради Университета?

Бях твърде зашеметен, за да изтъкна, че всъщност никога не я бях напускал. Не и истински.

— Никога не си го споменавала.

— Нито пък ти — отвърна на удара тя. — Може би съм си мислила, че си ме забравил.

— Да те забравя? Как бих могъл?

Тя се усмихна на думите ми, но след това сведе поглед към ръцете си.

— Ще се изненадаш колко много неща забравят мъжете — каза тя и след това тонът й стана по-ведър. — Но може пък и да не го направиш. Не се съмнявам, че забравяш някои неща, тъй като и ти си мъж.

— Спомням си името ти, Дена — прозвуча ми добре, когато й го казах. — Защо сега използваш ново име? Или „Дена“ е име, което използваш само на пътя за Анилин?

— Дена — тихо промълви тя. — Почти я бях забравила. Тя беше наивно момиче.

— Беше като разцъфващо цвете.

— Като че ли са минали години, откакто спрях да се наричам Дена. — Тя разтри голите си ръце и се огледа, сякаш внезапно смутена, че някой може да ни намери на това място.

— Да те наричам ли Диана тогава? Ще ти харесва ли повече?

Вятърът размърда висящите клони на върбата и тя вдигна глава, за да ме погледне. Косата й повтори плавното движение на дърветата.

— Много си мил. Мисля, че от твоята уста Дена ми харесва най-много. Звучи различно, когато ти го казваш. Някак благородно.

— Тогава нека бъде Дена — твърдо казах аз. — Между другото, какво се случи в Анилин?

Един лист се плъзна надолу и падна върху косата й. Тя разсеяно го махна.

— Нищо приятно — каза тя, като избягваше погледа ми, — но и нищо неочаквано.

Протегнах ръка и тя ми подаде хляба.

— Е, радвам се, че се върна, моя Алоин.

Тя издаде звук, определено неподобаващ за една дама.

— Моля те, ако някой от нас е Савиен, то това определено съм аз. Аз съм тази, която дойде да те потърси. Два пъти.

— Търсих те — възпротивих се аз. — Просто, изглежда, не ми се удава да те откривам. — Тя вдигна драматично очи нагоре. — Ако можеш да ми препоръчаш подходящо време и място, на което да те търся, това би ми било от голяма помощ… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос. — Може би утре?

Дена ми хвърли кос поглед и се усмихна.

— Винаги си толкова предпазлив. Никога не съм познавала мъж, който да пристъпва толкова деликатно към тези неща. — Погледна лицето ми, сякаш беше някаква загадка, която тя се опитваше да разгадае. — Очаквам утре по обяд да е подходящото време. В „Еолиан“.

Почувствах как в тялото ми се разлива топлина при мисълта, че ще я видя отново.

— _Просто се чудех ти какво правиш тук_ — размишлявах на глас аз, докато си припомнях разговора ни тогава, което сякаш беше преди цяла вечност. — След това ти ме нарече „лъжец“.

Тя се наведе напред и утешително ме докосна по ръката.

Ухаеше на ягоди, а устните й бяха толкова предизвикателно червени — дори на лунната светлина.

— Дори и тогава съм те познавала толкова добре.

Разговаряхме през дългите часове на нощта. Разказах й какви са чувствата ми по много заобиколен начин, тъй като не исках да изглеждам прекалено самонадеян. Мисля, че и тя направи същото, но не бях съвсем сигурен. Беше нещо подобно на онези сложни модегански дворцови танци, при които партньорите са само на сантиметри един от друг, но ако са умели, никога не се докосват.

Такъв беше разговорът ни. Но ни липсваше не само докосването, което да ни води, а и сякаш бяхме оглушали по някакъв странен начин. Така че танцувахме много предпазливо, без да сме сигурни каква е музиката, която звучи в ушите на другия, а може би и неуверени дали той изобщо танцува.

* * *

Както винаги Деох пазеше на входа. Когато ме видя, ми махна.

— Господин Квоте. Страхувам се, че изпуснахте приятелите си.

— Предполагах, че ще стане така. Отдавна ли си тръгнаха?

— Само преди час. — Той протегна ръце над главата си, направи гримаса и след това отново ги отпусна с уморена въздишка.

— Изглеждаха ли ядосани, че съм ги зарязал?

— Не особено — ухили се той. — И те също попаднаха на две очарователни красавици. Не толкова очарователни колкото твоята, разбира се.

Изглежда се чувстваше неловко. Заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Виж… Квоте. Знам, че това не ми е работа, и се надявам да не ме разбереш погрешно. — Той се огледа и внезапно се изплю. — Проклет да съм. Хич не ме бива в тия неща.

Той ме погледна отново и направи неопределен жест.

— Виждаш ли, жените са като огън, като пламъци. Някои жени са като свещи — блестящи и приятелски. Други са като единични искри, живи въглени, като светулки, които да гониш в летните нощи. Някои са като лагерни огньове, които ти дават светлина и топлина за през нощта, но които искаш да напуснеш след това. Някои жени са като домашни огнища, в които няма много за гледане, но под повърхността са живи, зачервени въглени, които горят дълго, дълго време. Но Диана… Диана е като водопада от искри, които се изсипват от остро желязно острие, което Бог заточва върху точилния камък. Не можеш да откъснеш погледа си от нея, не можеш да направиш друго, освен да я желаеш. Можеш дори да я докоснеш за миг. Но не можеш да я задържиш. Тя ще разбие сърцето ти…

Споменът за прекараната вечер беше твърде пресен в съзнанието ми, за да обърна сериозно внимание на предупреждението на Деох.

— Деох — усмихнах се аз, — сърцето ми е направено от материал по-здрав от стъкло. Когато ме удари, тя ще открие, че то е силно като месинг, подсилен с желязо, или като злато и диамант, смесени ведно. Не мисли, че съм непредпазлив като някой уплашен елен, замръзнал при звука на ловджийските рогове. Тя е тази, която трябва да внимава, защото когато го удари, сърцето ми ще издаде толкова красив и звънлив звук, че ще я върне при мен на крилете на ангели.

Думите ми накараха Деох да се разтърси от смях на изумление.

— Бога ми, ти си смелчага — поклати глава той — и твърде млад. Иска ми се и аз да бях толкова смел и млад като теб. — Като продължаваше да се усмихва, той се обърна да влезе в „Еолиан“. — Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

На Деох му се искаше да е като мен? Това беше най-добрият комплимент, който можех да получа.

Но още по-доброто беше, че дните ми на безплодно търсене на Дена бяха приключили. Утре по обяд в „Еолиан“ — „обяд, разходки и разговори“, както се бе изразила тя. Мисълта за това ме изпълни с шеметно вълнение.

Колко млад бях тогава. Колко глупав. И колко мъдър.

> 66.

> Избухване

Събудих се рано на другата сутрин, нервен при мисълта за очаквания обяд с Дена. Тъй като знаех, че ще е безсмислено да се опитам да заспя отново, се отправих към Рибарника. Екстравагантните харчове от миналата вечер ме бяха оставили с точно три пенита в джоба и аз бях нетърпелив да се възползвам от новото положение, което си бях извоювал.

Обикновено работех в Рибарника през нощта. Сутрин мястото изглеждаше различно. Тогава имаше само петнайсет-двайсет човека, които се занимаваха със своите собствени проекти. Вечерно време обикновено имаше два пъти повече хора. Килвин беше в офиса си както винаги, но атмосферата беше по-спокойна — оживена, но не и шумна.

Дори в един от ъглите на работилницата забелязах Фела, която внимателно дялаше парче обсидиан с големината на голям самун хляб. Не беше много чудно, че досега не я бях виждал тук преди, след като имаше навика да идва в работилницата толкова рано.

Въпреки предупреждението на Манет за първия ми проект реших да направя една партида сини излъчватели. Беше трудна работа, защото изискваше използването на костен катран, но те щяха да се продадат доста бързо и целият процес щеше да ми отнеме четири или пет часа внимателна работа.

Не само можех да свърша навреме, за да се срещна с Дена за обяд в „Еолиан“, но може би щях да мога да получа малък аванс от Килвин, така че да имам малко пари в кесията си, когато отидех на срещата с нея.

Събрах необходимите инструменти и се настаних под един от димоотводите край източната стена. Избрах си място близо до крана за вода на един от огромните резервоари от двойно подсилено стъкло с вместимост две хиляди литра, пръснати из цялата работилница. Така, ако разлееш нещо опасно върху себе си, докато работиш, можеш просто да отвориш крана и да се изплакнеш под струя хладка чиста вода.

Разбира се, нямаше да ми се наложи да го правя, ако бях достатъчно внимателен. Но беше добре водата да ми е подръка, просто за всеки случай. След като настроих димоотвода, отидох до масата, където се съхраняваше костеният катран. Макар да знаех, че той не е по-опасен от триона за камъни или колелото за синтероване, лъскавият метален контейнер ми действаше доста изнервящо.

А и днес нещо беше различно. Махнах на един от по-опитните изобретатели, докато минаваше край мен.

Джаксим имаше характерния изтощен вид на повечето изобретатели, когато са по средата на голям проект. Сякаш беше решил да не спи, докато не приключи напълно.

— Трябва ли да има толкова много скреж? — попитах го аз и посочих контейнера с катран.

Ръбовете му бяха покрити с фини бели снопчета скреж, които се разклоняваха като миниатюрни храстчета. Всъщност въздухът около метала блещукаше от студ.

Джаксим му хвърли един поглед и след това сви рамене.

— По-добре да е твърде студен, отколкото недостатъчно — каза той с невесел кикот. — Хе, хе. Бум!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с него. Предположих, че това има общо с факта, че толкова рано сутринта в работилницата беше по-хладно. Още нито една от пещите не беше запалена и повечето ковашки огнища бяха затворени и неразпалени.

Внимателно преминах отново в мислите си през цялата процедура за преливането, за да се уверя, че няма да пропусна нещо. Беше толкова студено, че дъхът ми увисваше във въздуха като бяла пара. Потта по ръцете ми накара пръстите ми да залепнат към закопчалките на кутията по същия начин, по който посред зима езикът на някое любопитно дете залепва върху дръжката на помпата за вода.

Отлях трийсетина грама от гъстата мазна течност в съда под налягане и бързо затворих капачката. След това се върнах при димоотвода и започнах да подготвям материалите си.

След няколко напрегнати минути започнах дългия и сложен процес по подготовката и смазването на сините излъчватели.

Два часа по-късно концентрацията ми беше нарушена от глас зад гърба ми. Той не говореше особено високо, но в него се долавяше онзи сериозен тон, който човек никога не трябва да пренебрегва в Рибарника.

— О, боже мой — каза гласът.

Заради онова, което вършех в момента, първото, което погледнах, беше кутията с костен катран. Почувствах как ме облива студена пот, когато видях от единия й ъгъл да капе черна течност, която се стичаше под единия крак на работната маса и образуваше локва на пода. Дебелият дървен крак на масата беше почти разяден и дочух леко клокочене и пращене, когато течността в локвата започна да кипи. Всичко, което ми дойде наум, бяха думите на Килвин по време на демонстрацията: _Освен че е със силно разяждащо действие… газът изгаря при досег с въздуха…_

Още докато се обръщах да погледна, кракът поддаде и масата започна да се накланя. Лъскавият метален контейнер се катурна. Когато удари пода, металът беше толкова студен, че не просто се пропука или проби, а се разтроиш на парчета като стъкло. Бликнаха десетки литри от тъмната течност и плъзнаха по пода на работилницата. Помещението се изпълни с остър пукот и бълбукане, докато костеният катран покриваше топлия каменен под и започваше да кипи.

Някога отдавна някой умен човек беше проектирал Рибарника и разположил около двайсетина шахти в работилницата, които да помагат за почистването и овладяването на евентуалните разливания. Което беше по-важното, каменният под на помещението плавно се издигаше и спускаше по такъв начин, че хитро измислени улеи отвеждаха разлива към тези шахти. Това означаваше, че веднага щом контейнерът се разби на парчета, широко разлятата мазна течност започна да се движи в две различни посоки, насочвайки се към две различни шахти. В същото време тя продължаваше да кипи, като образуваше ниски гъсти облаци, тъмни и разяждащи като катран и готови всеки миг да избухнат в пламъци.

Фела, която работеше сама на една отдалечена в ъгъла работна маса, се оказа хваната в капан между тези два разширяващи се ръкава от тъмна мъгла. Тя просто стоеше с полуотворена от уплаха уста. Беше практично облечена за работа в работилницата със светли панталони и тънка, навита до лактите, ленена риза.

Дългата й тъмна коса беше вързана отзад на опашка, но все пак продължаваше да виси почти до кръста й. Щеше да пламне като факла.

Залата започна да се изпълва с ужасени възгласи, когато хората осъзнаха какво се случва. Те захвърляха инструментите си и събаряха недовършените си проекти, като се лутаха наоколо.

Фела не крещеше и не викаше за помощ, което означава, че никой освен мен не бе забелязал в каква опасност се намира. Ако вярвах на демонстрацията на Килвин, можех да предположа, че след по-малко от минута цялата работилница ще се превърне в море от пламъци и разяждаща мъгла.

Нямаше никакво време…

Хвърлих бърз поглед към проектите, разхвърляни върху съседната работна маса, в търсене на нещо, което би могло да ми е от някаква помощ. Но нямаше нищо такова — безпорядък от базалтови блокове, макари с медна тел, надписана до половина стъклена полусфера, вероятно предназначена да се превърне в една от лампите на Килвин…

И после изведнъж ми дойде наум какво трябва да направя. Грабнах стъклената полусфера и я запратих върху един от базалтовите блокове. Тя се разби на парчета и онова, което остана от нея, беше тънко изкривено парче счупено стъкло, горе-долу с големината на дланта ми. С другата си ръка сграбчих наметалото си от масата и прекрачих димоотвода.

Притиснах палеца си върху ръба на парчето стъкло и почувствах неприятно дръпване, последвано от остра болка. Знаейки, че съм си пуснал кръв, аз я размазах с палеца си върху стъклото и изрекох обвързване. Застанах пред крана за вода, пуснах стъклото на пода, съсредоточих се и стъпих силно върху него, като го натроших с петата си.

Прониза ме студ, какъвто никога преди това не бях изпитвал. Не просто като студенината, която усещате върху кожата и крайниците си в зимен ден. Той разтърси тялото ми като гръмотевица, паднала съвсем наблизо.

Но постигнах онова, което исках. Двойно подсиленото стъкло на резервоара с вода се покри с паяжините на хиляди пукнатини и аз затворих очите си точно в мига, в който то се пръсна на парчета. Два тона вода се удариха в мен като огромен юмрук, отместиха ме назад и ме измокриха до костите. В следващия миг се втурнах с всичка сила между масите.

Колкото и да бях бърз, явно не беше достатъчно. От ъгъла на работилницата изригна ярка пурпурна светлина, когато мъглата се запали със странни, назъбени и яростни червени пламъци. Огънят щеше да нагрее останалата част от катрана и щеше да го накара да закипи по-бързо. Това щеше да създаде още повече мъгла, огън и топлина.

Огънят се разпростираше, докато тичах. Той следваше двете струи костен катран, които течаха към шахтите. Пламъците се издигнаха с ужасяваща свирепост и се превърнаха в две огнени завеси, които отрязаха далечния ъгъл на работилницата от останалата й част. Бяха високи колкото мен и продължаваха да нарастват.

Фела се беше измъкнала иззад масата и сега се затича покрай стената към една от шахтите на пода.

Тъй като костеният катран изтичаше през решетката, между стената и шахтата имаше тънък процеп, в който нямаше пламъци или мъгла. Фела тъкмо се готвеше да притича през него, когато от решетката започна да извира черна мъгла.

Тя нададе кратък ужасе`н писък и се дръпна назад. Мъглата започваше да гори още докато кипеше и обгръщаше всичко наоколо в езеро от мътни пламъци.

Накрая успях да подмина и последната маса. Без да намалявам скоростта си, поех дъх, затворих очи и скочих над мъглата, като не исках това ужасно, разяждащо нещо да докосне краката ми. Почувствах върху ръцете и лицето си кратък и силен полъх топлина, но мокрите ми дрехи ме предпазиха от изгаряния и от това да се запаля.

Тъй като очите ми бяха затворени, се приземих доста тромаво и ударих хълбока си в каменната горна част на работната маса. Не обърнах внимание на това и се затичах към Фела.

Тя се бе отдръпнала към външната стена на работилницата, за да избяга от огъня, но сега гледаше към мен, а ръцете й бяха повдигнати леко нагоре, сякаш в опит да се защити.

— Свали си ръцете! — изкрещях й, докато тичах към нея, разперил мокрото си наметало с двете си ръце.

Не знам дали беше чула думите ми сред фучащите пламъци, но въпреки това, изглежда, ме разбра. Тя свали ръце и пристъпи към наметалото.

Докато изминавах последните метри, които ни разделяха, хвърлих поглед назад и видях, че огънят се разпространяваше дори по-бързо, отколкото очаквах.

Мъглата беше като залепнала за пода на височина около трийсетина сантиметра и беше черна като катран. Пламъците бяха толкова високи, че дори не можех да видя отсрещната страна, камо ли пък да предположа колко дебела е станала стената от огън.

Точно преди Фела да се мушне под плаща, аз го повдигнах, за да може да покрие изцяло главата й.

— Ще трябва да те изнеса — изкрещях аз, като омотах наметалото около нея. — Краката ти ще обгорят, ако се опиташ да вървиш.

Тя каза нещо в отговор, но то беше заглушено от слоевете мокър плат и аз не успях да го разбера сред бученето на огъня.

Вдигнах я не пред себе си, както галантния принц от някоя книжка с приказки, а върху рамото си — както се носи чувал с картофи. Бедрата й силно притискаха рамото ми и аз закрачих бързо към огъня. Топлината се удари в предната част на тялото ми и аз протегнах напред свободната си ръка, за да предпазя лицето си, като се молех влагата, с която бяха напоени панталоните ми, да запази поне донякъде краката ми от разяждащото действието на мъглата.

Поех си дълбоко дъх точно преди да се хвърля към огъня, но въздухът беше режещ и парлив. Без да искам, се закашлях и напълних дробовете си с още от парещия въздух точно когато навлизах в стената от пламъци. Усетих сковаващия студ на мъглата с долната част на краката си и докато тичах, навсякъде около мен се издигаха огнени езици, които ме караха да кашлям и да вдишвам още от лошия въздух. Главата ми се замая и усетих в устата си вкус на амоняк. Някаква далечна, рационална част от съзнанието ми помисли: „Разбира се, това е, което прави веществото избухливо.“

След това не помня нищо друго.

* * *

Когато се събудих, първото, което ми дойде наум, не беше онова, което бихте очаквали. От друга страна, то може и да не е чак такава изненада за вас, ако някога сте били млади.

— Колко е часът? — с ужас попитах аз.

— Първата камбана следобед — отвърна ми женски глас. — Не се опитвай да ставаш.

Отпуснах се в леглото. Трябваше да се срещна с Дена в „Еолиан“ още преди час.

Отчаян и с неприятно усещане за стягане в стомаха, насочих вниманието си към онова, което ме заобикаляше. Характерната антисептична миризма във въздуха ми даде да разбера, че се намирам някъде в Медика. Леглото също издаваше това — достатъчно удобно за спане, но не толкова, че да ти се прииска да се излежаваш в него.

Завъртях глава и видях две удивителни зелени очи, обрамчени от късо подстригана руса коса.

— О — отпуснах се аз обратно на възглавницата, — здравей, Мола.

Мола стоеше изправена до един от високите тезгяхи, които бяха наредени в краищата на стаята. Класическите тъмни цветове на работещите в Медика караха бледото й лице да изглежда още по-бледо.

— Здравей, Квоте — отвърна тя и продължи да пише своя доклад за лечението.

— Чух, че най-накрая са те повишили в ел'тхе — казах аз. — Поздравления. Всеки знае, че си заслужила това от дълго време.

Тя вдигна поглед и бледите й устни се извиха в лека усмивка.

— Топлината май не е повредила златния ти език. — Тя остави перото си. — Как се чувстват останалите ти части?

— Краката ми са добре, така че предполагам, че съм бил обгорен, но ти си ми направила нещо — повдигнах чаршафа, погледнах под него и след това внимателно го придърпах обратно на мястото му. — Също така изглежда, че съм доста разсъблечен. — Обзе ме внезапна паника. — Фела добре ли е?

Мола кимна сериозно в отговор и се приближи по-близо отстрани до леглото.

— Има едно-две натъртвания от това, че си я изпуснал, и малки изгаряния около глезените. Но й се е разминало с по-малко, отколкото при теб.

— Как са всички останали в Рибарника?

— Като се има предвид какво се е случило, учудващо добре. Няколко изгаряния от пожара или от киселини. Един случай на отравяне с метал, но не е сериозен. Димът е онова, което причинява най-много вреди при пожарите, но каквото и да е горяло там, изглежда, че не е правело никакъв дим.

— Имаше някакви амонячни изпарения — направих експеримент и си поех дълбоко въздух няколко пъти. — Но изглежда, че дробовете ми не са били изгорени — облекчено казах аз. — Поех си въздух само три пъти, преди да загубя съзнание.

На вратата се почука и главата на Сим надникна вътре.

— Нали не си гол?

— Полугол — отвърнах аз, — но по-опасните места са покрити.

След него влезе Уилем, който очевидно се чувстваше неудобно.

— Вече не си толкова розов, колкото преди — каза той. — Предполагам, че това е добър знак.

— Краката ще го болят известно време, но няма да му останат постоянни увреждания — каза Мола.

— Донесох ти чисти дрехи — весело рече Сим. — Онези, които носеше, не стават за нищо.

— Надявам се, че си избрал нещо подходящо от разнообразния ми гардероб? — кисело казах аз, за да прикрия неудобството си.

— Бил си без обувки, но в стаята ти не можах да намеря друг чифт — сви рамене на коментара ми Сим.

— Нямам втори чифт — казах аз и взех вързопа с дрехи от Сим. — Няма проблем. И преди съм ходил бос.

Малкото ми приключение се размина без постоянни увреждания. Но в този момент нямаше част от тялото ми, която да не ме боли. Имах мехури от изгаряния от опаката страна на ръцете си и по врата и леки изгаряния от киселина по долната част на краката си, заради това че бях газил в огнената мъгла.

Въпреки всичко изминах с куцане петте километра разстояние през реката до Имре, като се надявах, колкото и невероятно да беше това, че ще намеря Дена все още да ме чака.

Деох ме изгледа замислено, докато прекосявах двора срещу „Еолиан“. Измери ме от горе до долу многозначително.

— Бога ми, момче. Изглеждаш, сякаш си паднал от кон. Къде са ти обувките?

— Добро утро и на теб — отвърнах аз със сарказъм.

— Добър ден — поправи ме той и хвърли поглед към слънцето.

Щях да го подмина, но той протегна ръка и ме спря.

— Боя се, че тя си тръгна.

— Хиляди черни… проклятия — прегърбих се аз, твърде уморен, за да наругая късмета си, както си му е редът.

Деох направи съчувствена гримаса.

— Пита за теб — опита се да ме утеши той. — И те чака доста дълго — почти цял час. Най-дългото време, което съм виждал някой да стои неподвижно.

— С някой друг ли си тръгна?

Деох свали поглед към ръцете си, където си играеше с едно медно пени, което премяташе върху кокалчетата на пръстите си.

— Тя не е от тези момичета, които дълго остават сами… — изгледа ме съчувствено. — Отказа на няколко, но накрая си тръгна с един мъж. Не мисля, че наистина беше _с_ него, ако разбираш какво имам предвид. Търсеше си покровител, а онзи изглеждаше като такъв. С бяла коса, заможен — знаеш за какъв тип говоря.

Въздъхнах.

— Ако случайно я видиш, би ли й казал… — направих пауза, като се опитвах да измисля как да опиша онова, което се беше случило. — Можеш ли да направиш така, че „възпрепятстван поради непредвидими обстоятелства“ да звучи малко по-поетично?

— Мисля, че бих могъл. Ще й опиша и твоя гузен вид, както и това, че си бил без обувки. Ще създам сериозна основа за твоите бъдещи раболепни извинения.

— Благодаря — усмихнах се неволно.

— Мога ли да те почерпя едно? — попита ме той. — За мен е малко ранко, но винаги мога да направя изключение за приятел.

— Трябва да се връщам — поклатих глава аз. — Имам да свърша някои неща.

* * *

Докуцуках обратно до „При Анкер“ и видях, че общата зала жужи от възбудените разговори около пожара в Рибарника.

Тъй като не исках да отговарям на никакви въпроси, се промъкнах до една отдалечена маса и накарах една от сервитьорките да ми донесе паница супа и малко хляб.

Докато се хранех, острият ми слух долови части от историите, които хората разказваха. Едва тогава, когато го чух от други, осъзнах какво съм сторил.

Бях свикнал хората да говорят за мен. Както вече споменах, активно се опитвах да си изградя репутация. Но това беше различно — беше истинско. Хората вече разкрасяваха подробностите и неясните моменти, но сърцевината на историята беше там. Бях спасил Фела. Бях се втурнал в огъня и я бях отнесъл на безопасно място. Точно като галантния принц от приказките.

Тогава за пръв път вкусих какво означава да бъдеш герой. Усещането доста ми хареса.

> 67.

> Въпрос на ръце

След обеда в „При Анкер“ реших да се върна в Рибарника и да видя какви щети бяха нанесени. Според историите, които бях подочул, огънят бил овладян доста бързо. Ако това наистина беше така, можеше и да има шанс да довърша работата си по сините излъчватели. Ако ли не, може би поне щях да успея да си взема обратно липсващия плащ.

За моя изненада на по-голямата част от Рибарника й се беше разминало без почти никакви повреди, но северозападният ъгъл на работилницата на практика беше разрушен. Не беше останало нищо освен купчина потрошени камъни, стъкло и пепел. Блестящи петна от мед и сребро покриваха масите и пода, там, където различните метали са били стопени от горещината на огъня.

По-обезпокоително от разрушенията беше това, че работилницата беше пуста. Никога преди това не бях виждал това място толкова празно.

Почуках на вратата на кабинета на Килвин и след това надникнах вътре.

Нямаше никого. В това имаше известен смисъл. Без Килвин нямаше кой да организира разчистването.

Довършването на излъчвателите ми отне много повече часове, отколкото очаквах.

Нараняванията ми ме разсейваха, а превързаният ми палец правеше ръката ми малко несръчна. Както при повечето неща, свързани с изобретяването, работата ми изискваше две ловки ръце. Дори и едно такова дребно неудобство като превръзката представляваше сериозно затруднение.

И все пак завърших проекта си без инциденти и тъкмо се готвех да изпробвам излъчвателите, когато чух Килвин да ругае на сиару в коридора. Погледнах през рамо точно навреме, за да го видя как пристъпва тежко през вратата към кабинета си, следван от един от гилерите на магистър Аруил.

Затворих димоотвода и се отправих към стаята на Килвин, като внимавах къде стъпвам с босите си крака. През прозореца видях Килвин да размахва ръце като фермер, който гони врани.

Ръцете му бяха бинтовани с бели превръзки почти до лактите.

— Достатъчно — каза той. — Сам ще се погрижа за тях.

Мъжът хвана една от ръцете на Килвин и започна да оправя бинтовете. Килвин се освободи от хватката му и вдигна високо във въздуха и двете си ръце, та гилерът да не може да ги достигне.

— _Лхинсатва._ Като ти казвам достатъчно, значи е достатъчно. — Мъжът отвърна нещо, което беше твърде тихо, за да го чуя, но Килвин продължи да клати глава. — Не. И не искам повече от лекарствата ти. Достатъчно дълго спах.

Килвин ми махна да вляза.

— Е'лир Квоте. Трябва да говоря с теб.

Пристъпих в кабинета, без да знам какво да очаквам. Килвин ме изгледа мрачно.

— Знаеш ли какво намерих, след като огънят беше потушен? — попита ме той и махна към купчината тъмен плат върху личната му работна маса. Килвин внимателно повдигна единия му край с превързаната си ръка и аз разпознах обгорените останки от моя плащ. Килвин остро подръпна плата и ръчната ми лампа изпадна от него и тромаво се изтърколи върху масата.

— Говорихме за твоята лампа за крадци преди по-малко от два дни. При все това днес аз я намерих да лежи на място, където всеки съмнителен тип би могъл да си я присвои. — Той ме погледна намръщено. — Какво имаш да кажеш в свое оправдание?

Зяпнах го изумено.

— Съжалявам, магистър Килвин. Бях… Отнесоха ме…

— И защо си без обувки? — той хвърли поглед на босите ми крака, като продължаваше да се мръщи. — Дори и един е'лир трябва да има повече здрав разум и да не се мотае с боси крака на място като това. Поведението ти напоследък е доста неразумно. Това ме тревожи.

Докато се опитвах да изнамеря някакво обяснение, строгото изражение на Килвин внезапно се превърна в широка усмивка.

— Шегувам се с теб, разбира се — меко каза той. — Дължа ти огромни благодарности за това, че днес измъкна ре'лар Фела от огъня.

Той протегна ръка да ме потупа по рамото, след това размисли, като се сети за превръзките по ръката си.

Отпуснах се облекчено. Взех лампата и я завъртях в ръцете си. Не изглеждаше повредена от огъня или пък разядена от костения катран.

Килвин извади една малка торба и сложи и нея на масата.

— Тези неща също бяха в плаща ти — рече той. — Много неща. Джобовете ти бяха пълни като денковете на някой калайджия.

— Изглеждате в добро настроение, магистър Килвин — предпазливо казах аз, като се чудех какво ли болкоуспокояващо са му дали в Медика.

— Така е — весело отвърна той. — Знаеш ли поговорката _Чан ваен едан Коте_?

Опитах се да разгадая думите му.

— Седем години… Не знам какво е _Коте_.

— „Очаквай нещастие на всеки седем години“ — каза той. — Това е стара и доста вярна поговорка. Трябваше да се случи още преди две години. — Той махна с бинтованата си ръка към останките от работилницата си. — И сега, когато накрая стана, се оказа, че нещастието е доста обозримо. Лампите ми не са повредени. Никой не беше убит. От всички малки наранявания моето е най-сериозното, както и би трябвало да бъде.

Хвърлих поглед на превръзките му и стомахът ми се сви при мисълта, че нещо можеше да се случи на сръчните му ръце на изобретател.

— Как се чувствате? — попитах предпазливо.

— Изгаряния втора степен — каза той и след загриженото ми възклицание махна с ръка, прекъсвайки ме още преди да съм казал каквото и да било. — Просто мехури. Болезнени са, но не са овъглени и няма да загубя подвижността си за дълго. — Той въздъхна отчаяно. — И все пак ще ми е дяволски трудно да върша каквато и да е работа през следващите три цикъла.

— Ако всичко, от което се нуждаете, са ръце, мога да ви заема моите, магистър Килвин.

— Това е щедро предложение, е'лир — с уважение кимна той. — Ако ставаше въпрос само за ръцете ми, щях да приема. Но голяма част от моята работа включва сигалдрия, с която ще е… — Той направи пауза и внимателно подбра следващите си думи — … _неразумно_ да има допир един е'лир.

— Тогава ще трябва да ме повишите в ре'лар, магистър Килвин — усмихнах се аз. — Така ще мога да ви служа по-добре.

— Мога и да го сторя — ухили се под мустак той. — Ако продължаваш с добрите дела.

Вместо да насилвам късмета си, реших да сменя темата:

— Какво не е било наред с кутията?

— Била е твърде студена — отвърна Килвин. — Металът е само черупка, която защитава стъкления контейнер вътре и поддържа температурата ниска. Подозирам, че сигалдрията на контейнера е била повредена и той е ставал все по-студен. Когато реактивът е замръзнал…

Кимнах, осъзнал какво се бе случило.

— И е пукнал вътрешното стъкло. Както когато замръзне бутилка бира. След това е разял метала на кутията.

Килвин кимна.

— Сега Джаксим изпита на гърба си целия ми гняв — мрачно каза той. — Той ми каза, че си му обърнал внимание върху това.

— Бях сигурен, че цялата сграда ще изгори до основи — признах аз. — Не мога да си представя как сте успели да овладеете огъня толкова лесно.

— Лесно ли? — повтори той, леко развеселен. — Бързо, да. Но не знаех, че е _лесно_.

— Е, как успяхте?

— Добър въпрос — усмихна ми се той. — Ти как мислиш?

— Ами, чух един студент да казва, че сте излезли от кабинета си и сте извикали името на вятъра — точно като Таборлин Велики. Казали сте „огън, утихни“ и огънят ви е послушал.

Килвин гръмко се разсмя.

— Тази история ми харесва — рече той, широко ухилен зад брадата си. — Но аз също имам един въпрос към теб. Как успя да преминеш през огъня? Реактивът създава много силен пламък. Как така не си изгорял?

— Използвах един от резервоарите, за да се намокря, магистър Килвин.

Килвин изглеждаше замислен.

— Джаксим те е видял да прескачаш огъня само мигове след като се е разлял реактивът. Кранът работи бързо, но не чак толкова бързо.

— Страхувам се, че го счупих, магистър Килвин. Това ми се стори единственият възможен начин.

Килвин хвърли поглед през прозореца на кабинета си, намръщи се, след това излезе от стаята и отиде в другия край на работилницата при разбития резервоар. Той приклекна и вдигна едно назъбено парче стъкло между превързаните си пръсти.

— Как, в името на четирите ъгъла, успя да счупиш моя резервоар, е'лир Квоте?

Тонът му беше толкова озадачен, че аз започнах да се смея.

— Ами, магистър Килвин, според студентите съм го разбил с един-единствен удар на могъщата си ръка.

— И тази история ми харесва — ухили се Килвин, — но не ми се вижда правдоподобна.

— Други по-достоверни източници твърдят, че съм използвал парче железен прът от близката маса.

— Ти си чудесно момче — поклати глава Килвин, — но съм направил това двойно закалено стъкло със собствените си ръце. Широкоплещестият Камар не би могъл да го счупи с ковашки чук. — Той пусна парчето стъкло и се изправи. — Нека другите да творят каквото си щат, но ние трябва да споделим помежду си своите тайни.

— Тайната не е голяма — признах аз. — Знам сигалдрията за двойно закаленото стъкло. Онова, което мога да направя, мога и да го разруша.

— Но кой беше твоят източник? — попита Килвин. — Не би могъл да подготвиш нищо толкова бързо…

Вдигнах превързания си палец.

— Кръв — изненадано каза той. — Да използваш топлината на своята кръв би могло да се нарече безразсъдно, е'лир Квоте. А измръзването при обвързване? Какво би станало, ако беше изпаднал в хипотермичен шок?

— Възможностите, с които разполагах, бяха доста ограничени, магистър Килвин — казах аз.

— Доста впечатляващо — замислено кимна Килвин, — да премахнеш обвързването на онова, което съм направил толкова грижливо, като използваш само кръв.

Той започна да поглажда брадата си, след това се намръщи раздразнено, когато се сети, че превръзките му пречат.

— А вие, магистър Килвин? Как успяхте да овладеете огъня?

— Не и с използването на името на огъня — призна той. — Ако Елодин беше тук, нещата щяха да са много по-прости. Но тъй като името на огъня ми е непознато, трябваше сам да се справя някак си.

Погледнах го предпазливо, защото не бях сигурен дали отново се шегува или не. Понякога беше трудно да разбереш безизразния хумор на Килвин.

— Елодин знае името на огъня?

— Тук, в Университета, има може би още един-двама, но със сигурност Елодин има най-големи познания по въпроса.

— Името на огъня — бавно повторих аз. — И тогава вятърът можеше да бъде повикан и щеше да направи каквото му е казано, както го е направил Таборлин Велики?

Килвин отново кимна.

— Но това са само истории — възпротивих се аз.

— Откъде мислиш идват историите, е'лир Квоте? — развеселено ме погледна той. — Всеки разказ има своите дълбоки корени някъде по света.

— Какво име е това? Как действа?

Килвин се поколеба и след това сви едрите си рамене.

— Трудно е да се обясни на този език. На който и да е език. Попитай Елодин — той е свикнал да изучава тези неща.

Знаех от личен опит колко услужлив може да е Елодин.

— И така, _как_ спряхте огъня?

— В това няма голяма тайна — отвърна той. — Бях подготвен за подобен инцидент и в кабинета си имах малко шишенце с реактива. Използвах го като връзка и издърпах топлината от разлятото вещество. Реактивът стана твърде студен, за да кипи, а останалата мъгла просто изгоря. Огромната част от реактива изтече през решетките, докато Джаксим и останалите разхвърляха вар и пясък, за да овладеят това, което беше останало от него.

— Не може да говорите сериозно — казах аз. — Вътре беше горещо като в пещ. Не е възможно да сте преместили толкова много тауми топлина. Къде бихте могли да я сложите?

— Имах подготвен „гълтач на топлина“ точно за такъв спешен случай. Огънят беше най-елементарното нещастие, за което се бях подготвил.

— Дори и да е така, няма начин това да стане — отхвърлих обяснението му аз. — Трябва да са били… — опитах се да изчисля колко топлина е трябвало да премести, но спрях, защото не знаех откъде да започна.

— Моето приблизително изчисление е осемстотин и петдесет милиона таума — каза Килвин. — Макар че трябва да проверим топлинния капан, за да сме по-точни.

Бях изумен.

— Но… как?

— Бързо. — Той направи многозначителен жест с бинтованите си ръце. — Но не и лесно.

> 68.

> Вечно променливият вятър

На следващия ден вървях бавно с босите си крака, без плаща си и изпълнен с мрачни мисли за живота, който ми предстоеше. Новото усещане да бъда герой бързо избледня на фона на сегашното ми положение. Имах един кат дрипави дрехи. Мехурите от изгарянията ми не бяха сериозни, но ме боляха непрекъснато. Нямах пари за болкоуспокоителни или за нови дрехи. Дъвчех горчива върбова кора и настроението ми също беше горчиво.

Бедността висеше на шията ми като тежък воденичен камък. Никога преди не бях усещал толкова силно разликата между себе си и останалите студенти. Всеки, който посещаваше Университета, имаше някаква сигурност, на която да разчита. Родителите на Сим бяха атурански благородници. Уил идваше от заможно семейство на търговци в Шалд. Ако изпаднеха в затруднение, те можеха да заемат кредит от името на семействата си или да пишат до дома.

От друга страна, аз не можех да си позволя дори обувки. Имах само една риза. Как можех да се надявам да остана в Университета в продължение на годините, които ми бяха необходими, за да стана пълноправен арканист? Как можех да се надявам да се издигна, без да имам достъп до Архива?

До обяд настроението ми беше станало толкова мрачно, че докато се хранехме, се сопнах на Сим без причина и двамата започнахме да се караме като стара семейна двойка. Уилем не взе страна, като внимаваше да не вдигне поглед от чинията си. Накрая, в очевиден опит да разсеят отвратителното ми настроение, те ме поканиха на следващата вечер да отидем да видим „Три пенита за едно желание“ от другата страна на реката. Съгласих се, защото бях чувал, че актьорите изпълняваха оригинала на Фелтеми, а не някоя от цензурираните му версии. Пиесата беше подходяща за настроението ми, изпълнена с черен хумор, трагедия и предателство.

След обяда разбрах, че Килвин вече е продал половината от излъчвателите ми.

Тъй като това щяха да са последните сини излъчватели, направени за известен период от време, цената бе висока и моят дял беше малко повече от талант и половина. Предположих, че Килвин малко е надул цената, което леко жегна гордостта ми, но не бях в положение да оглеждам зъбите на харизан кон.

Дори и това не успя да подобри настроението ми. Сега можех да си позволя обувки и плащ втора ръка. Ако през остатъка от семестъра се трепех от работа като куче, можеше и да успея да заработя достатъчно, за да платя лихвата на Деви и таксата си за обучение. Мисълта за това не ме зарадва. Бях по-наясно от всеки друг път колко тежко е положението ми. Бях само на косъм от това да се проваля.

Настроението ми продължаваше да се влошава и пропуснах часовете по симпатия за напреднали, за да отида от другата страна на реката, в Имре. Мисълта да видя Дена беше единственото, което донякъде би могло да повдигне духа ми. Все още не й бях обяснил защо пропуснах срещата ни за обяд.

По пътя към „Еолиан“ си купих чифт боти, които бяха удобни за ходене и достатъчно топли за предстоящите зимни месеци. Кесията ми отново се оказа почти празна. Когато излязох от обущарския магазин, мрачно преброих парите си — три йота и един драб. Дори когато живеех на улицата в Тарбеан, имах повече пари…

* * *

— Днес се появяваш навреме — каза ми Деох, когато наближих „Еолиан“. — Някой вътре те очаква.

Усетих как на лицето ми се разля глуповата усмивка, потупах го по рамото и влязох вътре.

Вместо Дена видях Фела, която седеше сама на една маса.

Станчион стоеше наблизо и си бъбреше с нея. Когато ме видя да приближавам, той ми махна и се отправи към обичайното си място при бара, като ме потупа приятелски по рамото, когато минаваше край мен.

Щом ме видя, Фела се изправи и се втурна към мен. За миг помислих, че ще ме прегърне, сякаш бяхме влюбени, които най-сетне се събират заедно като в сладникава атуранска трагедия. Но тя внезапно спря и тъмната й коса се разлюля.

Беше очарователна както винаги, само дето една от скулите й беше посинена от дълбоко мораво натъртване.

— О, не — казах аз и докоснах със съчувствие лицето й. — Това да не е, защото те изпуснах? Толкова съжалявам.

Тя ме изгледа невярващо и след това се засмя.

— Извиняваш се, задето ме извади от огнения ад?

— Само за онази част, в която припаднах и те изпуснах. Беше чиста глупост от моя страна. Забравих да задържа дъха си и вдишах малко от лошия въздух. Имаш ли някакви други наранявания?

— Не и на такова място, което бих могла да покажа публично — отвърна тя с лека гримаса, поклащайки бедрата си по начин, който ми се стори почти влудяващ.

— Надявам се да не е твърде сериозно.

— Ами, да. — Тя направи престорено сърдита физиономия. — Надявам се следващия път да си свършиш по-добре работата. Когато спасяват живота на момиче, тя би очаквала по-внимателно отношение като цяло.

— Звучи справедливо — казах аз и се отпуснах. — Ще смятаме този опит за тренировка.

За миг настъпи мълчание и усмивката на Фела леко повехна. Тя повдигна ръка към мен, след това се поколеба и я отпусна встрани.

— Сериозно, Квоте. Това… беше най-ужасният момент в целия ми живот. Навсякъде имаше пламъци… — Тя сведе поглед и клепачите й потрепнаха. — Знаех, че ще умра. Наистина го усещах. Но просто стоях като… като подплашен заек.

Тя вдигна поглед, в очите й искряха сълзи. После усмивката й блесна, ослепителна както винаги.

— И тогава се появи ти, тичащ през огъня. Беше най-удивителното нещо, което някога съм виждала. Беше като… гледал ли си „Даеоника“?

Кимнах и се усмихнах.

— Беше като да видиш Тарсус, който се появява от ада. Премина през огъня и аз знаех, че всичко ще бъде наред.

Тя пристъпи към мен и сложи ръка върху рамото ми. Можех да усетя топлината й през ризата си.

— Щях да умра там… — смутено промълви тя. — Започвам да се повтарям.

— Не е вярно — поклатих глава аз. — Видях те. Ти търсеше изход.

— Не. Просто стоях, без да помръдвам. Като някое от онези глупави момичета от историите, които ми четеше майка ми. Винаги съм ги мразила. Питах я: „Защо тя не избута вещицата от прозореца? Защо не отрови храната на великана човекоядец?“

Фела беше свела поглед към върховете на обувките си, а косата беше скрила лицето й. Гласът й ставаше все по-тих, докато накрая едва се долавяше, почти като въздишка:

— Защо тя просто стои там и чака да бъде спасена? Защо сами не се спаси?

Сложих, както се надявах, успокоително ръка върху нейната. Когато го направих, забелязах нещо. Ръката й не беше деликатна и крехка, както очаквах. Беше силна и загрубяла — ръка на скулптор, която беше познала дълги часове работа с чука и длетото.

— Това не е ръка на девойка — казах аз.

Тя вдигна поглед към мен, очите й блестяха от влагата на сълзите. Тя изненадано се засмя и смехът й прозвуча почти като хлипане.

— Моля…?

Смутено се изчервих, когато осъзнах какво съм казал, но въпреки това продължих:

— Това не е ръка на изпадаща в несвяст принцеса, която седи, плете дантели и очаква принца да я спаси. Това е ръката на жена, която би се изкатерила по въже, изплетено от собствените й коси, за да спечели свободата си, или би убила в съня му отвлеклия я великан човекоядец — погледнах я право в очите. — И това е ръката на жена, която сама би преминала през огъня, ако не се бях оказал там. Леко обгорена може би, но в безопасност.

Повдигнах ръката й към устните си и я целунах. Изглеждаше подходящо да го направя.

— Въпреки това се радвам, че бях там, за да помогна — усмихнах се аз. — И така… харесваш ли Тарсус?

Усмивката й ме ослепи за пореден път.

— Харесвам Тарсус, галантния принц, и Орен Велситер, събрани в едно — отвърна тя през смях и хвана ръката ми. — Ела да видиш. Имам нещо за теб.

Фела ме отведе обратно до масата, където седеше, и ми подаде вързоп плат.

— Попитах Уил и Сим какво да ти взема за подарък и това ми се стори някак подходящо… — Тя замълча, внезапно засрамена.

Беше плащ. Цветът му беше тъмно горско зелен, платът беше скъп и чудесно ушит. Със сигурност не беше купен от количката на някой амбулантен търговец. Това беше дреха, каквато никога не бих могъл и да мечтая да си купя.

— Накарах шивача да направи цял куп малки джобове в него — каза тя неспокойно. — Уил и Сим споменаха, че това е много важно.

— Възхитителен е — казах.

Усмивката й проблесна отново.

— Трябваше да отгатвам мярката. Да видим дали ще ти стане.

Тя взе плаща от ръцете ми, доближи се до мен и го раздипли върху раменете ми, като ръцете й ме докосваха в удивително подобие на прегръдка.

Стоях, без да помръдвам, и ако използвам думите на Фела, като подплашен заек. Тя беше толкова близо, че можех да усетя топлината й. Когато се наведе, за да пооправи плаща върху раменете ми, едната й гърда докосна ръката ми. Стоях неподвижен като статуя. През рамото на Фела видях Деох, ухилен до уши на мястото си до вратата, в другия край на помещението.

Фела отстъпи назад, огледа ме критично, след това отново се приближи и поправи малко закопчаването на наметалото на гърдите ми.

— Отива ти — каза. — Цветът подчертава очите ти. Не че те имат нужда, де. Те са най-зеленото нещо, което виждам днес. Като късче от пролетта.

Докато Фела отстъпваше назад, за да се възхити на резултата от усилията си, видях една позната фигура да напуска „Еолиан“ през предната врата.

Беше Дена. Мярнах само за миг профила й, но го разпознах с такава сигурност, както познавах и собствените си длани.

Можех само да гадая какво е видяла и какви заключения си е извадила.

Първият ми импулс беше да се хвърля след нея към вратата. Да й обясня защо не бях на срещата ни преди два дни. Да й кажа, че съжалявам. Да й обясня, че жената, чиито ръце видя около мен, просто ми бе направила подарък и нищо повече.

Фела приглади плаща около раменете ми и ме погледна с очите си, в които само допреди миг блестяха сълзи.

— Точно по мярка ми е — казах аз, хванах плата между пръстите си и го заметнах встрани. — Много по-хубаво е, отколкото заслужавам, и не е било нужно да го купуваш, но ти благодаря.

— Исках да ти покажа колко ценя онова, което стори. — Тя се пресегна и пак ме докосна по ръката. — Наистина не е кой знае какво. Ако мога някога да направя каквото и да е за теб, каквато и да е услуга, трябва само да се отбиеш… — Тя спря и ме погледни озадачено. — Добре ли се чувстваш?

Хвърлих поглед към вратата зад гърба й. Дена вече можеше да е навсякъде. Никога нямаше да успея да я настигна.

— Добре съм — излъгах аз.

* * *

Фела ме почерпи напитка и известно време бъбрихме за дреболии. С изненада научих, че през последните няколко месеца беше работила с Елодин. Беше правила няколко скулптури за него и в замяна той от време на време се бе опитвал да я научи на някои неща. Тя вдигна уморено очи нагоре. Будел я посред нощ и я водел в една изоставена кариера на север от града. Слагал влажна глина в обувките и я карал цял ден да върви така. Той дори… Тя се изчерви, поклати глава и прекъсна разказа си. Бях любопитен какво се бе случило, но не исках да я карам да се чувства неудобно и не настоях да ми разкаже повече. После и двамата се съгласихме, че Елодин си е почти луд.

През цялото време седях с лице към вратата със слабата надежда, че Дена може би ще се върне и аз ще мога да й обясни каква е истината.

Накрая Фела се отправи обратно към Университета за часовете по абстрактна математика. Аз останах в „Еолиан“ с ръка върху чашата си и се опитвах да измисля как да оправя нещата между мен и Дена.

Искаше ми се да се отдам на едно добро, сълзливо пиянство, но не можех да си го позволя, така че докато слънцето залязваше, се отправих с бавно куцукане по пътя обратно към другата страна на реката.

* * *

Едва когато се готвех за една от редовните си разходки по покривите на Мейнс, осъзнах значението на нещо, което Килвин ми беше казал. Ако по-голямата част от костения катран беше изтекла през решетките…

Аури. Тя живееше в тунелите под Университета. Втурнах се към Медика, като бързах толкова, колкото ми позволяваха уморените ми подбити крака. Почти бях стигнал, когато ми се усмихна късметът и забелязах Мола, която пресичаше двора. Извиках и размахах ръка, за да привлека вниманието й.

Мола ме изгледа с подозрение, докато се приближавах към нея.

— Нали няма да ми правиш серенада?

Несъзнателно наместих лютнята на гърба си и поклатих глава.

— Имам нужда от услуга — казах аз. — Имам приятел, който може би е ранен.

Тя уморено въздъхна.

— Би трябвало да…

— Не мога да отида в Медика за помощ. — В гласа ми прозвуча загриженост. — Моля те, Мола! Обещавам, че ще отнеме не повече от час, но сега трябва да тръгваме. Страхувам се, че вече може да сме закъснели.

Нещо в тона ми я убеди.

— Какво се е случило с приятеля ти?

— Може би изгаряния, може би киселина и дим. Както при хората, които попаднаха във вчерашния пожар в Рибарника. А може да е и по-лошо.

— Ще взема чантата от стаята си. — Мола вече беше тръгнала.

— Ще изчакам тук, ако нямаш против — седнах на близката пейка. — Иначе само ще те забавя.

Седях и се опитвах да не обръщам внимание на различните си изгаряния и натъртвания, когато Мола се върна и аз я поведох към югозападната част на Мейнс, където се издигаха три декоративни комина.

— Можем да ги използваме, за да стигнем до покрива — посочих ги аз.

Тя ме изгледа с любопитство, но, изглежда, реши за момента да се въздържи от задаването на въпроси.

Бавно се заизкачвах нагоре по комина, като се възползвах от стърчащите парчета камък, за да поставям на тях ръцете и краката си. Това беше един от най-лесните начини да се стигне до покрива на Мейнс. Бях го избрал, защото донякъде не бях сигурен какви са уменията на Мола да се катери, а донякъде, защото моите собствени наранявания далеч не ми помагаха да се чувствам като атлет.

Мола се присъедини към мен на покрива. Тя все още носени тъмната си униформа от Медика, но върху нея беше сложила и сивия плащ, взет от стаята й.

Тръгнах по заобиколен път, така че да останем върху по-безопасните части от Мейнс. Нощта беше безоблачна и сребърната луна осветяваше пътя ни.

— Ако не те познавах — каза Мола, докато заобикаляхме един висок тухлен комин, — щях да помисля, че ме подмамваш тук с някакви по-нечисти намерения.

— Какво те кара да мислиш, че не е така — попитах я лекомислено аз.

— Не ми приличаш на такъв човек. Освен това едва ходиш. Ако опиташ нещо, ще те бутна от покрива.

— Недей да щадиш чувствата ми — ухилих се аз. — Дори и да не бях полусакат, пак можеш да ме бутнеш от тоя покрив.

Леко се препънах от един невидим ръб и почти паднах, защото реакцията на поочуканото ми тяло беше твърде забавена. Седнах на една част от покрива, която се издигаше малко по-високо, и изчаках моментното ми замайване да премине.

— Добре ли си?

— Вероятно не — изправих се на крака. — Точно зад онзи, следващия покрив е. Може би е по-добре да стоиш зад мен и да пазиш тишина. Просто за всеки случай.

Отидох до ръба на покрива. Погледнах надолу към живия плет и ябълковото дърво. Прозорците бяха тъмни.

— Аури — тихо я повиках аз. — Там ли си?

Почаках, все по-обезпокоен с всеки изминал миг.

— Аури, ранена ли си?

Нищо. Започнах да ругая под нос.

— Добре, мисля, че бях достатъчно търпелива — Мола скръсти ръце. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук?

— Последвай ме и ще ти обясня. — Отправих се към ябълковото дърво и внимателно започнах да се спускам надолу. Минах през живия плет и стигнах до желязната решетка. От нея се носеше амонячната миризма на костения катран — слаба, но натрапчива. Дръпнах силно решетката и тя се повдигна десетина сантиметра, преди да се закачи за нещо.

— Преди няколко месеца си намерих приятелка — казах аз, докато припряно се опитвах да пъхна ръката си между прътите на решетката. — Тя живее тук. Безпокоя се, че може да е наранена. Голяма част от реактива се изля в канализацията от Рибарника.

За момент Мола остана мълчалива.

— Ти говориш сериозно.

В тъмното опипвах долната част на решетката и се опитвах да се сетя как Аури я държеше затворена.

— Що за човек би живял там, долу?

— Уплашен — отвърнах аз. — Човек, който се страхува от силни шумове, хора и открито небе. Беше ми необходим почти месец, за да я придумам да излезе от тунелите, да не говорим пък да се приближи дотолкова, че да можем да разговаряме.

— Ако нямаш нищо против, ще поседна — въздъхна Мола и се отправи към пейката. — Цял ден съм на крак.

Продължих да опипвам долната страна на решетката, но колкото и да опитвах, никъде не можех да открия закопчалка. Все по-обезсърчен, сграбчих решетката и започнах да я дърпам с всичка сила отново и отново. Металът изскърца няколко пъти, но не поддаде.

— Квоте?

Вдигнах поглед към ръба на покрива и видях там да стои Аури — блед силует на фона на нощното небе. Тънката й коса се носеше като облак около главата й.

— Аури! — напрежението внезапно ме напусна и почувствах тялото си слабо и някак гумено. — Къде беше?

— Имаше облаци — отвърна тя просто, докато вървеше по ръба на покрива към ябълковото дърво. — Затова отидох да те търся от горната страна на нещата. Но луната се показа и аз се върнах.

Аури бързо се спусна по дървото и след това се закова на място, когато видя увитата в наметало фигура на Мола на пейката.

— Доведох един приятел да те посети — казах с възможно най-успокояващ глас. — Надявам се да нямаш против.

Настъпи продължителна пауза.

— Той добър ли е?

— Не е той, а тя. И да, тя е добра.

Аури леко се отпусна и се приближи до мен още няколко крачки.

— Донесох ти перо с пролетен вятър в него, но тъй като ти закъсня… — тя ме погледна строго, — вместо него ще получиш монета.

Протегна ръка, стиснала монетата между палеца и показалеца си.

— Тя ще те пази през нощта. Доколкото нещо може да те пази, разбира се.

Формата й беше като на атуранска монета за изкупване на греховете, но на лунната светлина блестеше като сребро. Никога не бях виждал подобна.

Коленичих, отворих калъфа на лютнята си и извадих малко вързопче.

— Донесох ти малко домати, фасул и нещо специално. — Подадох й малката торбичка, за която бях похарчил почти всичките си пари преди два дни, преди да започнат всичките ми неприятности. — Морска сол.

Аури я взе и надникна в малката кожена кесия.

— Но това е чудесно, Квоте. Какво живее в солта?

_Малко минерали_ — помислих си аз, — _хром, басал, малиум, йод… всичко, от което има нужда тялото ти и което вероятно не можеш да получиш от ябълките, хляба и останалите неща, които успяваш да отмъкнеш, когато не мога да те открия._

— Сънищата на рибите — отвърнах аз — и песните на моряците.

Аури кимна доволно, седна, разгърна кърпата и подреди храната си с вниманието, с което винаги го правеше.

Наблюдавах как започна да се храни, топвайки зеления фасул в солта, преди да отхапе от него. Не изглеждаше наранена, макар че бе трудно да се каже със сигурност на бледата лунна светлина. Трябваше да съм сигурен.

— Добре ли си, Аури? — попитах я.

Тя вдигна глава към мен с любопитство.

— Имаше голям огън. Голяма част от него се спусна в шахтите. Ти видя ли го?

— В името на светия Бог, да — каза тя с широко отворени очи. — Беше навсякъде и всички земеровки и миещи се мечки тичаха насам-натам, за да се измъкнат.

— Огънят стигна ли до теб? Изгори ли те?

— О, не. — Тя поклати глава с детинска, дяволита усмивка. — Не успя да ме стигне.

— Беше ли близо до огъня? — попитах пак. — Вдиша ли от дима?

— Защо да дишам от дима? — Аури ме изгледа, сякаш бях малоумен. — Навсякъде в Онова долу сега мирише на котешка пикня — тя сбърчи нос. — С изключение на мястото край Даунинг и в Белоус.

Поуспокоих се малко, но видях, че Мола започна да се върти на мястото си на пейката.

— Аури, може ли приятелката ми да дойде?

Аури замръзна, както се готвеше да отхапе от фасула, след това се отпусна и кимна веднъж, при което тънката й коса се завъртя около нея.

Махнах на Мола, която бавно тръгна към нас. Малко се безпокоях как ще протече срещата им. Беше ми нужен повече от месец внимателни увещания, за да измъкна Аури от тунелите под Университета, където тя живееше.

Страхувах се, че някоя неподходяща реакция от страна на Мола може да я изплаши и да я накара да се върне под земята, където нямах шанс да я открия.

Посочих Мола.

— Това е приятелката ми Мола.

— Здравей, Мола — Аури вдигна поглед и се усмихна. — Косата ти е слънчева като моята. Искаш ли ябълка?

— Благодаря ти, Аури. — Мола внимаваше изражението на лицето й да не издава нищо. — Бих хапнала.

Аури скочи на крака и се затича към мястото, където ябълковото дърво надвисваше над покрива. След това дотича обратно при нас, а косата й се вееше след нея като знаме. Тя подаде на Мола една ябълка.

— В тази има едно желание — каза тя, сякаш съобщаваше прост факт. — Трябва да си сигурна какво искаш, преди да отхапеш от нея.

След като каза това, тя отново седна и изяде още една шушулка зелен фасул, като дъвчеше грижливо.

Мола дълго оглежда ябълката, преди да отхапе от нея.

Аури бързо довърши храната си и завърза торбичката със сол.

— А сега посвири! — развълнувано каза тя. — Свири!

Усмихнах се, извадих лютнята си и прекарах ръка през струните. За мой късмет бях наранил палеца на ръката, с която свирех акордите, което не създаваше чак толкова големи затруднения при свирене.

Погледнах Мола, докато настройвах струните.

— Ако искаш, можеш да си вървиш — казах й аз. — Не бих искал да ти направя неволна серенада.

— О, не бива да си тръгваш — обърна се Аури към Мола с немигащи очи и напълно сериозно изражение. — Гласът му е като гръмотевична буря, а ръцете му познават всяка тайна, скрита в дълбините на студената тъмна земя.

— Предполагам, че си заслужава да остана за това. — Устните на Мола се извиха в лека усмивка.

И така аз свирих и за двете, докато звездите над главите ни продължаваха бавно да се въртят.

* * *

— Защо не си казал на никого? — попита ме Мола, докато вървяхме по покривите.

— Стори ми се, че на никого не му влиза в работата. Ако тя искаше хората да знаят, че е там, мисля, че сама щеше да им каже.

— Знаеш какво имам предвид — каза Мола раздразнено.

— Знам какво имаш предвид. Но каква щеше да е ползата? Тя е щастлива там, където е.

— Щастлива ли? — В гласа на Мола имаше недоверие. — Тя е облечена в дрипи и недохранена. Има нужда от помощ. От храна и дрехи.

— Нося й храна. И ще й занеса дрехи веднага щом… — поколебах се, защото не исках да призная унизителната си бедност — … веднага щом мога.

— Защо да чакаш? Ако само беше казал на някого…

— Точно така — казах саркастично аз, — сигурен съм, че Джеймисън щеше да се затича да донесе тук кутия с шоколади и пухен дюшек, само да разбереше, че под неговия Университет живее полупобъркана и примираща от глад студентка. Щяха да се отнасят с нея като с луда и ти го знаеш.

— Не е задължително… — Тя дори не довърши онова, което започна да казва, защото знаеше, че не е права.

— Мола, ако дойдат да я търсят, тя просто ще избяга като подплашен заек в тунелите. Ще я прогонят и аз ще загубя всякакъв шанс да й помогна.

Мола сведе поглед към мен и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. Засега. Но по-късно пак ще ме доведеш тук. Ще й донеса някои от моите дрехи. Ще са й твърде големи, но пак ще са по-добри от онова, което носи сега.

— Няма да стане — поклатих глава аз. — Преди няколко цикъла й донесох употребявани дрехи. Тя каза, че е мръсно да се носят чужди дрехи.

— Не ми прилича на кеалдиш. — Мола изглеждаше объркана. — Никак даже.

— Може би просто е била възпитана по този начин.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — излъгах аз.

— Трепериш. — Тя протегна ръка. — Ела, облегни се на мен.

Придърпах новото си наметало по-плътно около себе си, поех ръката й и бавно тръгнах обратно по пътя към „При Анкер“.

> 69.

> Вятър или женски прищевки

През следващите два цикъла новото ми наметало ме топлеше по време на редките ми разходки до Имре, където така и не успях да открия Дена. Винаги си намирах някаква причина да пресека реката — да заема книга от Деви, да обядвам с Трепе, да посвиря в „Еолиан“. Но истинската причина беше Дена.

Килвин продаде останалата част от излъчвателите и с постепенното излекуване на изгарянията ми настроението ми се подобряваше. Разполагах с пари, които да похарча за някои луксозни неща, като сапун и втора риза в замяна на старата. Този ден отидох до Имре за малко метални стърготини от басал, необходими за проекта, върху който работех в момента — голяма симпатична лампа, работеща с двата излъчвателя, които бях запазил за себе си. Надявах се, че ще ми донесе значителна печалба.

Може да ви се стори странно, че постоянно купувах материали за изобретенията си от другата страна на реката, но истината бе, че търговците близо до Университета често се възползваха от мързела на студентите и вдигаха цените. За мен ходенето си заслужаваше, ако можех да спестя няколко пенита.

След като купих каквото ми трябваше, се отправих към „Еолиан“. Деох беше на обичайното си място, облегнат на вратата.

— Оглеждам се за момичето ти — каза той.

— Тя не е _моето_ момиче — промърморих аз, раздразнен, че се бях оказал толкова прозрачен за него.

— Добре — Деох вдигна очи към небето. — _Момичето_ тогава. Дена, Диана, Дианае… Или както и там да се нарича напоследък. Не съм виждал и следа от нея. Дори поразпитах малко тук-там никой не я е виждал от цял цикъл. Това означава, че най-вероятно е напуснала града. Често го прави. Докато си свалиш шапката и е изчезнала.

Опитах се да скрия разочарованието си.

— Не е било нужно да го правиш — рекох аз, — но все пак благодаря.

— Не разпитвах само заради теб — призна Деох. — Аз самият също съм привързан към нея.

— Така ли? — казах аз колкото можех по-безразлично.

— Не ме гледай така. Не съм ти конкурент — той се усмихна криво. — Във всеки случай не и този път. Може и да не съм като вас от Университета, но мога да открия луната в ясна нощ. Достатъчно умен съм да не завирам главата си в един и същи огън два пъти.

Силно смутен, се опитах да запазя хладнокръвно изражение. Обикновено не позволявам чувствата ми да се изписват на лицето ми.

— Значи ти и Дена…

— Станчион още ми се подиграва за това, че тичам след момиче, което е наполовина на годините ми. — Той стеснително сви широките си рамене. — Въпреки това все още съм привързан към нея. Напоследък повече от всякога ми напомня за най-малката ми сестра.

— Откога я познаваш? — попитах го с любопитство.

— Не бих казал, че наистина я _познавам_, момче. Но за пръв път я срещнах преди колко… Може би около две години? Май не беше чак толкова отдавна — може би преди година и нещо…

Деох прокара пръсти през русата си коса и силно протегна гърба си, при което мускулите на ръцете му се издуха под ризата. След това се отпусна с оглушителна въздишка и погледна полупразния двор.

— Още часове няма да имам работа на вратата. Какво ще кажеш да дадеш извинение на един старец да поседне и пийне нещо? — Той махна с глава по посока на бара.

Погледнах високия, мускулест и с мургав загар на кожата Деох.

— Старец ли? Като гледам, косата и зъбите ти са си още на мястото. На колко си, на трийсет?

— Нищо друго не кара мъжа да се чувства толкова стар колкото една млада жена. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ела да пийнем.

Отидохме до дългия махагонов тезгях и той промърмори:

— Бирата притъпява спомените, въглените ги разпалват, а виното е най-доброто лекарство за копнежа на нараненото сърце. — Замълча и се обърна да ме погледне, сбърчил вежди. — Не мога да си спомня останалата част. А ти?

— Никога преди не съм го чувал — отвърнах аз. — Но Текам твърди, че от алкохола само виното е подходящо за спомените. Той казва, че доброто вино прояснява и фокусира мислите, като все пак ги поукрасява за утеха.

— Доста вярно — каза той и порови из рафтовете, преди да извади една бутилка и да я вдигне, за да я огледа на светлината на лампата. — Нека да я видим в розова светлина, какво ще кажеш?

Той взе две чаши и ме поведе към едно уединено сепаре в ъгъла.

— Значи познаваш Дена от доста време — подканих го аз, докато наливаше по чаша от бледочервеното вино.

— От време на време я виждах. — Той се облегна на стената. — По-скоро рядко.

— Как изглеждаше тя тогава?

Деох дълго обмисля отговора си, като обърна повече внимание на въпроса, отколкото очаквах.

Отпи от виното си.

— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно _по-възрастна_, по-скоро…

— Зряла? — предположих аз.

— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.

— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.

След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.

— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.

— Презрение ли?

Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.

— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?

Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.

— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?

Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.

— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.

Спомних си какво ми каза Сим за Деох преди по-малко от цикъл.

_Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек._

— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.

— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.

— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.

Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.

— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.

— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.

— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.

Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.

— Имаш ли представа защо го прави?

— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.

Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…

Но понякога просто нямаше причина.

_„Ние от Рух сме родени да пътуваме, сине. Когато кръвта ми казва да се скитам, аз й се доверявам.“_

— За повечето случаи вероятно са виновни обстоятелствата в живота й — продължи Деох.

— Обстоятелствата ли? — попитах аз с любопитство.

Когато бяхме заедно, тя никога не ми бе разказвала за миналото си и аз винаги внимавах да не настоявам. Знаех какво означава да не искаш да говориш много за миналото си.

— Ами, тя няма семейство, нито постоянни доходи. Няма дългогодишни приятели, които да й помогнат в нужда.

— И аз също нямам — промърморих аз, вкиснат от изпитото вино.

— Има разлика — каза Деох с лек упрек в гласа. — Мъжът разполага с много възможности да намери своя път в света. Ти си намерил мястото си в Университета и ако не го беше направил, пак щеше да имаш някакъв избор. — Той ме погледна многозначително. — А какъв избор има едно младо, красиво момиче без семейство? Без зестра? Без дом? Може да проси, да стане уличница. — Той започна да изброява на пръстите на ръката си. — Или любовница на някой лорд, което е горе-долу същото. А ние и двамата знаем, че Дена не би могла да бъде нечия държанка или собственост.

— Има и друга работа за вършене — казах аз и също започнах да изброявам: — Шивачка, тъкачка, сервитьорка…

— Хайде, момче, по-умен си, за да говориш така. — Деох изсумтя и ме погледна възмутено. — Знаеш какво става по тези места. И също така знаеш, че мъжете биха се възползвали от едно красиво момиче без семейство по същия начин, както и от една уличница, като единствената разлика е, че биха плащали по-малко за това да ги обслужва.

Упрекът му ме накара да се изчервя повече от нормалното, защото и виното си казваше думата. То караше устните и върховете на пръстите ми леко да изтръпват.

— Не можем да очакваме от нея да върви срещу вятъра. — Деох напълни отново чашите ни. — Тя трябва да се възползва от възможностите, когато те се открият. Ако има шанса да пътува с хора, които харесват пеенето й, или с търговец, който се надява, че хубавото й лице ще му помогне да продава дрънкулките си, кой би могъл да я обвини, че рискува и напуска града? И ако понякога се възползва от женския си чар, аз не бих я осъдил и за това. Младите благородници я ухажват, купуват й подаръци, рокли, бижута. — Той сви широките си рамене. — Ако тя продава тези неща, за да има пари, с които да живее, то в това няма нищо лошо. Това са подаръци, които са й направени по желание, и тя може да прави с тях каквото си поиска. — Деох ме погледна втренчено. — Но какво става, когато някой кавалер започне да фамилиарничи прекалено? Или се ядоса, че му е било отказано онова, което мисли, че е купил и платил? Какво би могла да стори тя? Без семейство, приятели и обществено положение. Без възможност за какъвто и да е избор, освен да му се отдаде, макар никак да не го желае… — Лицето на Деох стана мрачно. — Или да си тръгне. Да си тръгне бързо и да чака по-добри времена. Учудващо ли е тогава, че е по-трудно да я хванеш, отколкото носен от вятъра лист?

Той поклати глава и сведе поглед към масата.

— Не, не й завиждам за живота. Нито пък я съдя. — Дългата му тирада, изглежда, го беше изтощила и го караше да се чувства малко неудобно. Когато продължи, той не вдигна поглед към мен. — Въпреки това бих й помогнал, стига тя да ми позволи. — Той ме погледна с огорчена усмивка. — Тя не е човек, който би искал да се чувства задължен на когото и да е. Дори и съвсем малко.

Той въздъхна и раздели по равно в чашите ни последните капки вино от бутилката.

— Показа ми я в една нова светлина — искрено признах аз. — Срамувам се, че сам не бях забелязал това.

— Е, аз имам преднина пред теб — отвърна той непринудено. — Познавам я по-отдавна.

— Въпреки това ти благодаря — казах и вдигнах чашата си.

Деох вдигна своята.

— За Дианае — каза той. — Най-прелестната.

— За Дена, възхитителната.

— Млада и упорита.

— Умна и красива.

— Към която всички се стремят, но е винаги самотна.

— Толкова мъдра и толкова безразсъдна — казах аз. — Толкова весела и толкова тъжна.

— Богове на предците ми — почтително рече Деох, — запазете я винаги такава — непроменлива, непонятна за мен и далеч от всякакво зло.

И двамата пихме и оставихме чашите си на масата.

— Позволи ми аз да купя следващата бутилка — казах аз.

Това щеше да намали кредита, който бавно бях натрупал на бара, но Деох ми изглеждаше все по-симпатичен и мисълта да не го почерпя ми се стори направо унизителна.

— Реки, камъни и небеса — изруга той и потри лицето си. — Не смея. Още една бутилка и до залез-слънце ще лежим в реката с прерязани от мъка вени.

Махнах на сервитьорката.

— Глупости — рекох аз. — Просто трябва да минем на нещо не толкова сълзливо като виното.

* * *

Когато се връщах в Университета, не забелязах, че ме следят. Вероятно мислите ми са били толкова заети с Дена, че не е било останало място за нищо друго. А може би бях водил цивилизован живот толкова дълго, че започвах да губя рефлексите, изградени с толкова усилия в Тарбеан.

Вероятно донякъде причината беше и в къпиновото вино. Деох и аз разговаряхме дълго и заедно изпихме половин бутилка. Бях взел остатъка със себе си, защото знаех, че Симон го харесва.

Предполагам, че това, дето не ги бях забелязал, не беше от особено значение. Така или иначе крайният резултат щеше да е същият. Вървях по една зле осветена част от Нюхол Лейн, когато нещо тъпо ме удари по тила и бях завлечен в полусъзнание в близка уличка.

Бях зашеметен за кратко, но докато успея да събера мислите си, една тежка ръка вече притискаше устата ми.

— Добре, глупако. — Огромният мъж зад мен говореше в ухото ми — Ножът ми е опрян в теб. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще те намушкам. Това е всичко, което трябва да знаеш. — Почувствах леко бодване в ребрата под лявата ми ръка. — Провери търсача — обърна се той към съучастника си.

Всичко, което можех да видя на слабата светлина в уличката, беше висока безформена фигура.

Мъжът наклони глава и погледна към ръката си.

— Не съм сигурен.

— Запали клечка кибрит тогава. Трябва да сме сигурни.

Тревогата ми започна да прераства в истинска паника. Това не беше просто ступване в съмнителна уличка. Дори не бяха претърсили джобовете ми за пари. Беше друго.

— Знаем, че е той — каза високият нетърпеливо. — Да го направим и да приключваме с него. Замръзнах.

— Как не. Провери го сега, когато ни е подръка. Вече два пъти го изпускахме. Няма пак да се забъркваме в някоя каша като в Анилин.

— Мразя това — каза високият мъж и започна да рови в джобовете си вероятно за кибрит.

— Ти си идиот — рече онзи зад гърба ми. — Така е по-чисто. По-просто. Няма объркващи описания, имена или пък нужда да се безпокоим за дегизировка. Следвай посоката, увери се дали е нашият човек и толкоз.

Делничният тон на разговора им ме ужаси. Тези мъже бяха професионалисти. Осъзнах с внезапна сигурност, че Амброуз накрая е предприел необходимите стъпки, за да е сигурен, че никога повече няма да го безпокоя.

Мисълта ми запрепуска лудо и аз направих единственото, за което можех да се сетя — пуснах полупразната бутилка с вино. Тя се разби на парчета върху паветата и нощният въздух внезапно се изпълни с аромат на къпини.

— Няма що — изсъска високият мъж. — Що не вземеш да го оставиш да бие и камбаната?

Мъжът зад гърба ми стегна хватката си върху врата ми и ме раздруса силно само веднъж. Точно както бихте направили с някое немирно кутре.

— Нямай грижа — отвърна той раздразнено.

Отпуснах се, като се надявах да приспя бдителността му, след това се съсредоточих и промърморих обвързване под тежката ръка на мъжа, затиснала устата ми.

— Здрави гърди имаш — рече мъжът. — Ако стъпиш в стъклата, ще си е твоя _грешкатааааа_! — Мъжът изкрещя уплашено, когато алкохолът около краката ни се запали.

Възползвах се от моментното му разсейване и се извъртях, за да се измъкна от ръцете му. Но не бях достатъчно бърз. Ножът му изтръгна нажежена линия от болка по дължината на ребрата ми, докато се измъквах. Все пак успях да побягна надолу по уличката.

Но бягството ми се оказа краткотрайно. Улицата завършваше с отвесна тухлена стена. Нямаше врати и прозорци, нищо, зад което да се скрия или да използвам, за да се покатеря. Бях в капан.

Обърнах се и видях, че двамата са препречили входа на уличката.

Едрият трескаво тупаше с крак в опит да изгаси пламъците.

Моят крак също гореше, но не му обърнах внимание. Лекото изгаряне щеше да е най-малкият ми проблем, ако бързо не направех нещо. Огледах се трескаво, но уличката беше печално пуста. Нямаше дори и купчинка приличен боклук, който да използвам за импровизирано оръжие. Започнах да пребърквам като обезумял джобовете на наметалото си и същевременно отчаяно се опитвах да измисля някакъв план. Няколкото парчета медна тел бяха безполезни. Сол — можех ли да я хвърля в очите им? Не. Изсушена ябълка, перо и мастило, канап, восък…

Едрият угаси частично пламъците и двамата, извадили ножове, чиито остриета проблясваха на остатъците от огъня, бавно тръгнаха надолу по уличката. Продължих да ровя из безбройните си джобове и намерих една бучка, която не можах да разпозная. После се сетих — това беше торбичката с басалови стърготини, които бях купил, за да ги използвам в симпатичната си лампа.

Басалът е лек сребрист метал, полезен в някои сплави, които щях да използвам за конструирането на своята лампа. Манет, който винаги беше внимателен учител, се беше погрижил да опише опасностите, свързани с всеки материал, който използвахме. Ако се нагрееше достатъчно, басалът гореше с нажежен, ослепително бял пламък.

Бързо развързах кесийката. Неприятното беше, че не знаех дали ще се справя. Фитилите на свещите и алкохола бяха лесни за запалване. Единственото, от което имаха нужда, беше припламване от фокусирана топлина. Басалът обаче беше различен. Беше много трудно да бъде възпламенен и точно затова не се притеснявах да го нося в джобовете си.

Мъжете бавно се приближиха още няколко стъпки и аз хвърлих шепа от басаловите стърготини във въздуха във формата на широка дъга. Опитах се да достигна лицата им, но не се надявах много това да стане. Стърготините нямаха почти никакво тегло и беше все едно да хвърлиш шепа много пухкав сняг.

Свалих едната си ръка към пламъците, които облизваха крака ми и фокусирах своя Алар. Широката локва горящ алкохол зад двамата мъже потрепна и угасна, потапяйки уличката в почти пълна тъмнина. Но все още не можех да събера достатъчно топлина. Доведен до отчаяние, докоснах окървавената си страна, съсредоточих се и почувствах как отвътре започна да ме разкъсва ужасна студенина, докато издърпвах все повече топлина от кръвта си.

Експлозия от бяла светлина ослепи тъмната уличка. Затворих очите си, но дори и през спуснатите ми клепачи горящият басал беше пронизващо ярък. Един от мъжете изпищя с пронизителен и ужасен глас. Когато отворих очи, не виждах нищо друго освен синкави петна, които танцуваха пред очите ми.

Викът заглъхна до тихо стенание и аз чух глухо тупване, сякаш единият от мъжете беше паднал. Високият започна да бръщолеви неразбираемо и гласът му беше изпълнен с ужасени ридания:

— О, Господи. Там. Аз съм сляп.

Докато го слушах, зрението ми се проясни достатъчно, за да различа неясните очертания на уличката. Можех да видя тъмните силуети на двамата мъже. Единият беше коленичил с ръце, вдигнати пред лицето, а другият беше проснат неподвижно на земята, малко по-надолу по улицата. Изглежда се беше затичал с главата напред, беше се ударил в една ниска греда в началото на уличката и беше изпаднал в безсъзнание.

Остатъците от басала бяха разхвърляни наоколо върху паветата и искряха с пращене като малки синкавобели звезди.

Коленичилият мъж беше ослепял само временно, но слепотата му щеше да трае поне няколко минути — достатъчно дълго, за да мога да се измъкна от там. Бавно го заобиколих, като внимавах да стъпвам тихо.

Сърцето ми скочи в гърлото, когато той внезапно заговори отново:

— Там? — гласът на мъжа беше изтънял и уплашен. — Кълна се, Там, аз съм сляп. Хлапето призова светкавица върху мен. — Той се отпусна на четири крака и започна да опипва наоколо с ръцете си. — Беше прав, не трябваше да идваме тук. Да се забъркваме с такива хора не би ни донесло нищо добро.

Светкавица. Разбира се. Той не разбираше нищо от истинска магия. Това ме наведе на една идея.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя нервността си.

— Кой ви изпрати? — попитах, като наподобих колкото можех по-добре гласа на Таборлин Велики.

Едрият мъж окаяно изстена и спря да опипва с ръцете си.

— О, господарю. Не правете това отново…

— Няма да повтарям — прекъснах го гневно аз. — Кажи ми кой ви изпрати. И ако ме излъжеш, ще разбера.

— Не му знам името — побърза да отвърне той. — Получихме само половината от парите и косъм. Не научаваме имената. Никога не се срещаме с тях. Кълна се…

Косъм. Онова, което те наричаха „търсач“, вероятно беше някакъв търсещ компас. Макар да не можех да направя нещо толкова сложно, знаех на какъв принцип работи. Като се използваше мой косъм, компасът щеше да сочи към мен, независимо накъде побягна.

— Ако някога видя някой от вас двамата отново, ще призова нещо по-лошо от огън и светкавица — казах заплашително аз, като се промъквах към началото на уличката.

Ако успеех да взема търсача им, нямаше да се налага да се безпокоя, че ще ме проследят отново.

Беше тъмно и бях сложил качулката на плаща си. Може би три не знаеха как изглеждам.

— Благодаря ви, господарю — избръщолеви той. — Кълна се, че повече никога няма да чуете за нас. Благодаря ви…

Погледнах надолу към падналия мъж. Виждах една от бледите чу ръце, разперена върху паветата, но шепата му беше празна. Огледах се наоколо, като се чудех дали не е изпуснал търсача. По-вероятно го бе прибрал. Доближих се още, като сдържах дъха си. Протегнах се към плаща му, опипвайки за джобовете, но тялото притискаше наметалото. Хванах мъжа леко за рамото и бавно го повдигнах…

Точно в този миг той издаде тих стон и се изтърколи по гръб. Ръката му се отпусна с глух звук върху паветата и се удари в крака ми.

Иска ми се да можех да кажа, че просто съм отстъпил, защото знаех, че високият мъж ще бъде замаян и полусляп. Иска ми се да можех да ви кажа, че съм запазил спокойствие и че съм направил всичко възможно, за да ги сплаша още повече, или поне че съм казал нещо драматично и остроумно, преди да си тръгна.

Но това няма да е истината. Истината беше, че побягнах като подплашен елен. Изминах близо половин километър, преди тъмнината и замъгленото ми зрение да ме предадат и да налетя с главата напред на въжето, с което беше вързан един кон, и да се сгромолясам на земята с болезнена сила. Останах да лежа там — натъртен, окървавен и полусляп. Едва тогава осъзнах, че никой не ме преследва.

С мъка се изправих на крака, проклинайки глупостта си. Ако бях запазил самообладание, можех да взема техния търсещ компас и да осигуря безопасността си. Сега щеше да се наложи да взема други предпазни мерки.

Върнах се обратно в „При Анкер“, но когато стигнах там, всички прозорци бяха тъмни, а вратата — залостена. И така, полупиян и наранен, се изкачих до прозореца си, дръпнах резето и напънах… Но той не се отвори.

Бяха минали поне няколко дни, откакто за последно се бях прибирал толкова късно в странноприемницата, че да ми се налага да използвам прозореца.

Да не би пантите да бяха ръждясали?

Облегнах се на стената, извадих ръчната си лампа и я включих на най-слаба светлина. Едва тогава видях, че в цепнатината на рамката на прозореца е мушнато нещо.

Да не би Анкер да беше залостил с клин прозореца ми?

Но когато го докоснах, разбрах, че това не е дърво. Беше парче хартия, прегъната многократно. Издърпах я и прозорецът се отвори с лекота. Прекачих се вътре.

Ризата ми беше съсипана, но когато я свалих, онова, което видях отдолу, ме накара да изпитам известно облекчение. Порязването не бе особено дълбоко — беше болезнено и замърсено, но не толкова сериозно, колкото ударите с камшик. Плащът от Фела също беше разкъсан, което ме ядоса. Но с оглед на всичко, което се бе случило, щеше да ми е по-лесно да закърпя наметалото, отколкото бъбрека си.

Отбелязах си наум да поблагодаря на Фела, че беше избрала хубав, дебел плат.

Кърпенето щеше да почака. Предположих, че двамата мъже са се съвзели от уплахата, която им бях причинил, и отново ме търсеха.

Излязох през прозореца, като си оставих плаща, за да не го нацапам с кръв. Надявах се, че късният час и естествената ми способност да се промъквам крадешком щяха да попречат да бъда забелязан. Кой знае какви слухове щяха да тръгнат, ако някой ме забележеше да тичам окървавен и гол до кръста по покривите късно през нощта.

Събрах шепа листа и се качих на покрива на една конюшня, който гледаше към двора със стълба за наказания близо до Архива.

На слабата лунна светлина можех да видя тъмните, безформени сенки на падащите листа, които се въртяха над сивите павета. Прокарах ръка през косата си и изскубнах кичур косми. След това с ноктите на ръцете си изрових малко катран от покрива и го използвах, за да залепя космите върху един лист. Повторих тази операция десетина пъти, като пусках листата от покрива и наблюдавах как вятърът ги подхващаше в лудешки танц насам-натам през двора.

Усмихнах се при мисълта, че всеки, който сега се опиташе да ме проследи, щеше да получи десетки противоречиви сигнали, докато листата се въртяха във всевъзможни посоки.

Бях отишъл точно на този покрив, защото знаех, че тук вятърът се движи странно. Забелязах го едва когато започнаха да падат есенните листа. Те сякаш изпълняваха някакъв сложен, хаотичен танц над паветата. Първо в една посока, после в друга — и движението им никога не можеше да бъде предвидено.

Веднъж след като човек забележи странните вихрушки на вятъра, беше трудно да не им обръща внимание.

Всъщност, наблюдавано от покрива, движението им беше почти хипнотизиращо. По същия онзи начин, по който течащата вода или лагерният огън приковават и задържат погледа.

Макар да бях изтощен и наранен, се почувствах странно успокоен, докато в онази нощ гледах танца на листата.

Колкото повече го наблюдавах, толкова по-малко хаотичен ми изглеждаше той. В действителност започнах да усещам, че в начина, по който вятърът се движеше в двора, има някаква скрита закономерност. Движението изглеждаше хаотично само защото то беше извънредно и изумително сложно. Освен това то сякаш се променяше през цялото време. Беше закономерност, изградена то други променящи се закономерности. Беше…

— До много късно учиш — каза тих глас зад гърба ми.

Стреснах се от унеса, в който бях изпаднал, и тялото ми се напрегна, готово всеки миг да побегне.

Как някой бе успял да се качи тук, горе, без аз да го забележа?

Беше Елодин. Магистър Елодин. Облечен в чифт кърпени панталони и широка риза. Той ми махна лениво и се наведе да седне с кръстосани крака на ръба на покрива толкова небрежно, сякаш се бяхме срещнали да пийнем в някоя кръчма.