Името на вятъра

Колкото повече говореше Совой, толкова по-тих ставаше гласът му, докато накрая изглеждаше, че говори на самия себе си:

— Кръвта ми може да бъде проследена петдесет поколения назад и е по-стара от дърво или камък, а докъде я докарах — той стисна главата си в ръце и погледна надолу към ламаринения си поднос. — Ечемичен хляб. Богове, предполага се, че човек трябва да се храни с пшеница.

Наблюдавах го, докато дъвчех пресния черен хляб. Вкусът му беше чудесен.

— Не знам какво съм очаквал — внезапно рече Совой. — Не мога да се справя с всичко това. — Той стана и си тръгна, като остави подноса си на масата.

— Такъв си е Совой — каза ми Манет ни в клин, ни в ръкав. — Не е лош човек, макар че обикновено не е чак толкова пиян.

— Той модеганец ли е?

— Едва ли някой може да е повече модеганец от Совой — засмя се Симон.

— Не трябва да го дразниш — каза Уилем на Манет.

Заради тежкия му акцент не можеше да се разбере дали упрекваше по-възрастния студент, но изражението на тъмното му кеалдишко лице определено беше укорително. Предположих, че като чужденец той самият се отнасяше със съчувствие към трудностите, които Совой срещаше да се приспособи към езика и културата на Федерацията.

— _Наистина_ му е трудно — призна Симон. — Спомняте ли си, когато трябваше да се раздели със слугата си?

Докато се хранеше, Манет направи жест с двете си ръце, сякаш свиреше на цигулка. Той обърна очи, а лицето му не изразяваше никакво съчувствие.

— Този път е трябвало да продаде пръстените си — включих се в разговора аз.

Уилем, Симон и Манет се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.

— На пръстите му има по-светли места, там, където ги е носел — обясних и вдигнах ръка, за да им покажа.

Манет ме погледна внимателно.

— Виж ти! Нашият нов студент изглежда доста схватлив. — Той се обърна към Уилем и Симон. — Момчета, в настроение съм да залагам. Обзалагам се на два йота, че нашият млад Квоте ще влезе в Арканум преди края на третия си семестър.

— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.

— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е'лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?

— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.

— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.

Въпросът ме свари неподготвен.

— Предполагам, че всичко.

— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.

— С какво ще започнеш?

— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.

Манет се намръщи и след това избухна в смях.

— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.

Почувствах как лицето ми пламна от смущение.

— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?

— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.

— Той имаше предвид фолклор, такива неща. — Уилем се обърна да ме погледне. — Искаш да работиш в Архива, така ли?

— Фолклорът е само едно от нещата — побързах да извъртя въпроса, та да не стана за смях. — Искам да разбера дали народните приказки на различните култури съответстват на теорията на Текам за септагията при разказваните истории.

— Виждаш ли? — Сим отново се обърна към Манет. — Защо си толкова дръпнат днес? Кога си спал за последно?

— Недей да ми говориш с този тон — промърмори Манет. — Дремнах няколко часа миналата нощ.

— Коя точно нощ? — настоя Сим.

Манет замълча за момент и погледна надолу към подноса си.

— Нощта на Фелинг?

Уилем поклати глава и промърмори нещо на сиару.

— Манет, вчера беше Сендлинг. Преди два дни ли си спал за последно?

— Вероятно не — отвърна несигурно Манет. — Винаги губя представа за времето, когато дойде приемането. Нямам никакви часове и това ми обърква графика. Освен това наваксвам по един проект в рибарниците. — Той не довърши, потърка лицето си и след това вдигна поглед към мен. — Те са прави. Точно сега леко съм се побъркал. Що се отнася до септагията на Текам, фолклора и другите тям подобни — за мен това е твърде книжна работа, но пък е интересно за изучаване. Не исках да те обидя по никакъв начин.

— Не си ме обидил — отвърнах аз непринудено и кимнах към подноса на Совой. — Би ли ми подал това? Щом като вашият благородник няма да се връща, ще взема неговия хляб.

* * *

След като Симон ме заведе да се запиша за различните предмети, аз се отправих към Архива, нетърпелив да го разгледам след всичките тези години, през които можех само да мечтая за него.

Този път, когато влязох в Архива, зад бюрото там седеше млад благородник и драскаше с перо върху лист хартия, който беше покрит със следи от много поправки и зачертавания.

Докато се приближавах, той се намръщи и задраска още един ред.

Лицето му беше навъсено. Ръцете му бяха меки и бледи. Ослепително бялата му ленена риза и наситено синята му жилетка миришеха на пари. На частта от мен, която още не се беше сбогувала с Тарбеан, й се прииска да пребърка джобовете му.

Той продължи да скрибуца с перото си още известно време, преди накрая да го остави с въздишка на силно раздразнение.

— Име — попита той, без да вдига поглед.

— Квоте.

Той прелисти дебелата книга, намери страницата, която търсеше, и се намръщи.

— Няма те в книгата. — Той ми хвърли бегъл поглед, намръщи се отново и след това се върна към стиха, който пишеше. Когато не показах, че имам намерение да напусна стаята, той махна с ръка, сякаш за да прогони някаква досадна буболечка.

— Чувствай се свободен да си тръгнеш.

— Аз просто…

Амброуз отново остави перото.

— Виж сега — бавно каза той, все едно обясняваше на някой бавноразвиващ. — Няма те в книгата — той направи пресилен жест с двете си ръце към книгата — и не можеш да влезеш. — Направи нов жест към вътрешните врати. — Точка по въпроса.

— Току-що ме приеха…

— Тогава, разбира се, те няма в книгата — отчаяно вдигна ръце.

Изрових от джоба си бележката за приемането.

— Самият магистър Лорен ми даде това.

— Не ме е грижа дори и да те беше донесъл тук на гърба си — отвърна Амброуз и многозначително топна отново перото си в мастилото. — Сега спри да ми губиш времето. Имам работа за вършене.

— Да ти _губя_ времето? — попитах го аз, вече загубил хладнокръвието си. — Имаш ли представа през какво съм преминал, за да стигна до тук?

Амброуз ме погледна и лицето му внезапно се развесели.

— Чакай, нека да отгатна — прекъсна ме той, сложи ръце на масата и се изправи. — Ти винаги си бил по-умен от другите деца в забутаното село Клодхъмп или от което там забутано място си, където има една-единствена уличница и нищо повече. Способността ти да четеш и да броиш е изпълвала с благоговение местните селяни.

Чух отварянето и затварянето на външната врата зад себе си, но Амброуз не чу нищо, докато заобиколи бюрото и се подпря в предната му част.

— Родителите ти са знаели, че си специален, затова са спестявали няколко години, купили са ти чифт обувки и са използвали свински чул, за да ти ушият риза. — Той се протегна и опипа плата на новите ми дрехи между пръстите си. — Необходими са ти били месеци вървене и друсане в разни каруци, теглени от мулета, за да стигнеш до тук. Но накрая… — Той широко разтвори ръце. — Слава на Техлу и всички негови ангели! Ти вече си тук! С блеснал поглед и изпълнен с мечти!

Чух смях и когато се обърнах, видях, че по време на тирадата му бяха влезли двама мъже и една млада жена.

— Божието тяло, Амброуз? Какви ги разправяш?

— Проклети първокурсници — оплака се Амброуз, докато заобикаляше бюрото, за да седне отново на мястото си. — Идват тук, облечени в дрипи, и се държат, сякаш са собствениците на това място.

Тримата новодошли се отправиха към вратата с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Изчервих се от притеснение, докато ме оглеждаха от главата до петите.

— Остава ли уговорката да ходим в „Еолиан“ тази вечер?

— Разбира се — кимна Амброуз. — При шестата камбана.

— Няма ли да провериш дали ги има в книгата? — попитах аз, когато вратата се затвори след тях.

Амброуз се обърна към мен с широка и неискрена усмивка, която по никакъв начин не можеше да се нарече приятелска.

— Чуй ме сега. Ще ти дам един безплатен съвет. У дома си може да си бил нещо специално, но тук си просто поредният хлапак с голяма уста. Така че се обръщай към мен като към ре'лар, върни се при леглото си и благодари на който там езически бог се молиш, че не сме във Винтас. Баща ми и аз щяхме да те приковем към някой стълб като бясно куче. — Той сви рамене. — Или остани тук. Направи сцена. Започни да ревеш. Или още по-добре — опитай се да ме удариш. — Усмихна се. — Ще те напердаша и ще накарам да те изхвърлят за ухото. — Взе перото и продължи да пише.

Тръгнах си.

Може би ще си помислите, че тази среща ме е обезкуражила.

Може би ще решите, че съм се почувствал предаден и че детските ми мечти за Университета са били жестоко разбити.

Точно обратното. Това ми вдъхна увереност. Бях се чувствал не на място, докато Амброуз не ми даде да разбера по своя специален начин, че нямаше голяма разлика между Университета и улиците на Тарбеан. Където и да отидеш, хората са, общо взето, едни и същи.

Освен това гневът те топли през нощта, а наранената гордост може да подтикне един мъж да постигне удивителни неща.

> 38.

> Симпатия в Мейнс

Мейнс беше най-старата сграда в Университета. През вековете тя се беше разраствала бавно във всички посоки, поглъщайки по-малките сгради и дворове, върху които се бе разпростирала. Приличаше на амбициозен архитектурен лишей, който се опитваше да покрие колкото се можеше повече акри.

Беше трудно да се ориентираш в нея. Коридорите правеха странни завои, свършваха неочаквано или пък вървяха по дълги, лъкатушещи, заобиколни пътища. Често се случваше да ти се наложи да вървиш двайсет минути, за да стигнеш от една стая в друга, макар иначе да бяха само на петнайсет метра разстояние. Разбира се, по-опитните студенти знаеха преки пътища — през кои работни помещения и зали за лекции да минат, за да стигнат по-лесно до там, докъдето са тръгнали.

Поне един от дворовете беше напълно изолиран и до него можеше да се стигне само ако се прекачиш през някой прозорец. Носеха се слухове, че имало стаи, които били напълно зазидани, някои от тях още със студентите вътре в тях. Говореше се, че духовете им обикаляли залите нощем, за да окайват съдбата си и да се оплакват от храната в столовата.

Първият ми предмет беше в Мейнс. За щастие съседите ми по легла ме бяха предупредили, че ще ми е трудно да се ориентирам в Мейнс, затова, макар че се изгубих веднъж, успях да стигна с достатъчен запас от време.

Когато накрая намерих стаята, в която се провеждаха първите ми занимания, с изненада установих, че прилича на малък театър.

Седалките бяха разположени във възходящи полукръгове около малката издигната сцена в средата. В по-големите градове трупата ми беше изнасяла представления на подобни места. Тази мисъл ме успокои и си намерих свободно място по-назад.

Бях силно развълнуван, докато наблюдавах как останалите студенти бавно се процеждат в залата. Всички бяха поне с няколко години по-големи от мен. Преговорих набързо в главата си първите трийсет симпатични обвързвания, докато театърът се пълнеше с неспокойни студенти. Може би бяхме около петдесетина души общо и залата беше три четвърти пълна. Някои имаха пера и хартия с твърди подложки, върху които да пишат. Други носеха восъчни плочки. Аз не бях взел нищо със себе си, но това не ме разтревожи особено. Винаги съм имал отлична памет.

Магистър Хеме влезе и се отправи към сцената, за да застане зад голямата каменна работна маса. Изглеждаше внушително в своята тъмна магистърска мантия и минаха само няколко секунди, преди залата, пълна с шептящи и мърдащи студенти, да утихне напълно.

— Значи искате да станете арканисти? — попита той. — Искате да научите магията, за която сте чували да ви разказват в приказките. Слушали сте песните за Таборлин Великия. За завеси от бушуващи пламъци, магически пръстени, невидими наметала, мечове, които никога не се изтъпяват, отвари, които ти помагат да летиш. — Той възмутено поклати глава. — Е, ако това е, което търсите, значи можете да си тръгнете още сега, защо няма да го намерите тук. То не съществува.

В този момент влезе един студент, разбра, че е закъснял, и побърза да си намери свободно място. Обаче Хеме го забеляза.

— Здравей. Радвам се, че реши да ни навестиш. Как се казваш?

— Гел — нервно отвърна момчето. — Съжалявам. Беше ми малко трудно…

— Гел — прекъсна го Хеме, — защо си тук?

Гел зяпна изумено за момент, преди да успее да отговори:

— Заради принципите на симпатията.

— Не обичам закъсненията в часовете си. За утре можеш да подготвиш доклад за разработката на симпатичния часовник, разликите между него и предишните по-неточни часовници, които използват хармоничното движение, и ефекта му върху точното манипулиране на времето.

— Да, господине — момчето се размърда неспокойно на стола си.

Хеме изглеждаше доволен от реакцията му.

— Много добре. И така, какво е симпатията?

Още едно момче забързано влезе в стаята, стиснало под мишница подложката си за писане. Беше младо, с което искам да кажа, че беше не повече от две години по-голямо от мен. Хеме го спря, преди да е успяло да стигне до някой стол.

— Здравей — прекалено любезно каза той. — А твоето име е?

— Базил, господине. — Момчето стоеше неловко на пътеката между редовете.

— Базил, ти да не би случайно да си от Йил? — попита го Хеме с язвителна усмивка.

— Не, господине.

— Аха — продължи Хеме, като се преструваше на разочарован, — бях чувал, че йилишките племена използват слънцето, за да отмерват времето, и затова нямат представа за това какво е това „точност“. Обаче, тъй като ти не си йилиш, не виждам какво извинение може да имаш за това, че си закъснял. Не мислиш ли така?

Базил отваряше и затваряше беззвучно уста в продължение на няколко мига, сякаш в опит да измисли някакво извинение, и накрая очевидно реши, че е по-добре да не го прави.

— Не, господине.

— Отлично. За утре можеш да подготвиш доклад за лунния календар на Йил, в сравнение с по-точния и цивилизован атурански календар, който би трябвало да ти е вече познат. Сядай.

Базил безмълвно се прокрадна до най-близкия стол с нещастното изражение на бито куче.

Хеме се отказа да продължава с лекцията и зачака появяването на следващия закъснял студент. И когато тя колебливо прекрачи прага, залата беше изпълнена с напрегнато мълчаливо очакване.

Беше млада жена, около шестнайсетгодишна. Което си беше рядкост, така да се каже. Съотношението на мъжете спрямо жените в Университета беше около десет към едно.

Държането на Хеме омекна, щом тя влезе в стаята. Той бързо се изкачи по стъпалата, за да я посрещне.

— А, скъпа моя. Добре, че не започнахме днешната дискусия.

Той я хвана под ръка и я отведе до първото свободно място няколко стъпала по-долу.

Тя очевидно се почувства смутена от оказаното й внимание.

— Съжалявам, магистър Хеме. Мейнс се оказа по-голямо място, отколкото очаквах.

— Не се безпокой — любезно отвърна Хеме. — Важното е, че вече си тук.

Той грижовно й помогна да подреди листата и мастилницата си и се отправи обратно към подиума.

Щом стигна до там, изглеждаше, че лекцията най-после щеше да започне. Но преди това той отново погледна към момичето.

— Съжалявам за недодяланите си обноски, госпожице. — Тя беше единствената жена в залата. — Как е вашето име?

— Риа.

— Риа е съкратено от Риан, нали?

— Да, така е — усмихна се тя.

— Риан, бихте ли кръстосали краката си?

Молбата беше отправена с толкова сериозен тон, че в стаята не се чу никакво хихикане. Смутена, Риан преметна крак връз крак.

— Сега, когато дверите на ада са затворени — продължи Хеме с нормалния си груб тон, — вече можем да започнем.

Така и направихме, като не обръщахме внимание на момичето през останалата част от лекцията.

С което, както по-късно разбрах, без да искаме, й направихме услуга.

Минаха два дълги часа и половина. Слушах внимателно, като през цялото време се надявах, че ще стигнем до нещо, което да не бях научил вече от Абенти. Но не се случи нищо такова. Бързо осъзнах, че макар Хеме _наистина_ да обясняваше принципите на симпатията, той го правеше на твърде елементарно ниво. Този предмет беше чиста загуба на време за мен.

След като Хеме разпусна класа, аз се затичах и го настигнах надолу по стълбите точно преди той да излезе през долната врата.

— Магистър Хеме?

Той се обърна към мен:

— О, да, нашето момче чудо. Не знаех, че идваш в моите часове. Не обяснявах твърде бързо за теб, нали?

Добре знаех, че не трябваше да казвам онова, което мислех.

— Вие много ясно обяснихте основите, господине. Принципите, които споменахте днес, ще послужат за добра основа за останалите студенти в класа.

Да бъдеш част от трупа до голяма степен е свързано с умението да бъдеш дипломатичен.

Той леко изпухтя при този преднамерен комплимент и след това се вгледа по-внимателно в мен.

— На _останалите_ студенти? — попита Хеме.

— Страхувам се, че вече съм запознат с основните неща, господине. Знам трите закона и четиринайсетте резултата. Както и първите деветдесет…

— Да, да, виждам — прекъсна ме той. — В момента съм доста зает. Утре преди часовете можем да говорим за това. — Той се обърна и бързо се отдалечи.

Тъй като все пак половин комат хляб е по-добре от нищо, аз свих рамене и се отправих към Архива. След като нямаше да науча нищо от лекциите на Хеме, можех поне да започна да се са самообразовам.

* * *

Този път заварих зад бюрото на входа млада жена. Тя беше удивително красива, с дълга тъмна коса и ясни умни очи. Със сигурност това беше много повече за предпочитане, отколкото среща с Амброуз.

Когато се доближих до бюрото, тя се усмихна.

— Как се казваш?

— Квоте — отвърнах, — син на Арлиден.

Тя кимна и започна да прелиства книгата.

— А как е твоето име? — попитах, за да запълня тишината.

— Фела — отговори ми, без да вдигне поглед, след това кимна на себе си и потупа дебелата книга. — Има те вътре, можеш да влезеш.

Имаше две двойни врати, които извеждаха от преддверието. На едната пишеше „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“, а на другата — „ТОМОВЕ“. Тъй като не знаех каква е разликата между двете, се насочих към тази с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Това ми трябваше — лавици, пълни с книги. Високи купчини с книги. Безкрайни редове с книги.

Вече бях сложил ръка на дръжката на вратата, когато гласът на Фела ме спря:

— Извинявай. За пръв път влизаш тук, нали?

Кимнах, без да пускам дръжката. Бях толкова близо.

Какво ли щеше да се случи сега?

— Книгохранилището е само за Арканум — извинително каза тя, изправи се и заобиколи бюрото към другата двойна врата. — Ела, нека ти покажа.

Пуснах неохотно дръжката и я последвах.

Тя издърпа с двете си ръце едно от тежките дървени крила, за да го отвори, и зад нея се разкри голяма стая с висок таван, изпълнена с дълги маси. Из стаята бяха разпръснати десетина студенти, които четяха. Помещението беше добре осветено с нетрепкащата светлина на десетки симпатични лампи.

Фела се наведе по-близо към мен и тихо ми прошепна:

— Това е главната читалня. Тук ще намериш всички необходими томове за по-голямата част от основните предмети. — Тя запъна с крак вратата и ми посочи към дългите лавици с триста-четиристотин книги, разположени покрай една от стените.

Това бяха повече книги, отколкото някога бях виждал събрани на едно място.

Фела продължи тихо да ми обяснява:

— Това е тихо място. Не може да се говори, а само да се шепне — вече бях забелязал, че в помещението цари почти неестествена тишина. — Ако ти трябва книга, която не е тук, можеш да попълниш заявка на бюрото. — Тя ми го посочи. — Те ще намерят книгата и ще ти я донесат.

Обърнах се, за да й задам въпрос, и едва тогава осъзнах колко близо до мен е застанала. Можете да си представите колко очарован съм бил от Архива, щом като не бях забелязал, че една от най-красивите жени в Университета стои на по-малко от педя от мен.

— Колко дълго отнема обикновено, за да намерят някоя книга? — попитах тихо, като се опитах да не я зяпам.

— Зависи. — Тя преметна дългата си черна коса през рамото си. — Понякога сме доста по-заети от останалите. А и някои хора по-лесно намират търсените книги от други. — Тя сви рамене и част от косата й отново падна напред, докосвайки ръката ми. — Обикновено е нужен повече от час.

Кимнах, разочарован, че няма да мога да се ровя в целия Архив, но все пак развълнуван, че съм вътре в него. Пак ще повторя — половин комат хляб е по-добре от нищо.

— Благодаря, Фела. — Влязох вътре и тя остави вратата да се затвори след мен.

Но само миг по-късно се появи отново.

— Още едно последно нещо — тихо прошепна тя. — Предполагам, че ти е ясно, но понеже все пак си тук за пръв път… — Изражението й беше сериозно. — Книгите не излизат от тая стая. Нищо не трябва да напуска Архива.

— Разбира се — отвърнах, — естествено, че е така.

Всъщност не го знаех.

Фела ми се усмихна и кимна.

— Просто исках да се уверя, че си наясно. Преди няколко години имахме един млад господин, когото използвахме да донася книги от книжарницата на баща си. Никога преди това не бях виждала Лорен да се мръщи или пък да говори с глас по-силен от шепот. Но когато хвана онова момче на улицата с една от неговите книги… — Тя поклати глава, сякаш нямаше думи да обясни какво се бе случило.

Опитах се да си представя високия, сериозен магистър ядосан и така и не успях.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. — Фела тръгна обратно към преддверието.

Приближих се към бюрото, което ми беше показала.

— Как мога да поискам книга? — тихо попитах писаря.

Той ми показа един голям дневник, който беше до половина изписан с имената и исканията на студентите. Някои търсеха книги със специфични заглавия или автори, докато други бяха направили по-общи запитвания за информация. Един от записите привлече вниманието ми: „Базил — илишки лунен календар. История на атуранския календар“. Огледах се и забелязах момчето от класа на Хеме, което си водеше бележки, наведено над една книга.

Записах: „Квоте — история на чандрианите. Доклади за чандрианите и знаците за появяването им — черни очи, син пламък и т.н.“

Отидох до близките лавици и започнах да преглеждам книгите. Разпознах една-две от онези, които бях изучавал с Бен. Единственият звук в стаята беше откъслечното драскане на перата върху хартията или слабият шум от прелистване, който наподобяваше на пърхане на птичи криле. Вместо да ме подразни, този звук ми действаше странно успокояващо.

По-късно щях да разбера, че наричат това място „гробниците“ заради тишината, която го правеше да изглежда като крипта.

Накрая книга със заглавие „Размножителните навици на обикновените дракуси“ привлече вниманието ми и аз я отнесох до една от масите за четене. Взех я, защото на корицата й имаше доста стилно релефно изображение на дракон, но когато започнах да я чета, открих, че е задълбочено проучване на някои широко разпространени митове.

Вече бях преполовил увода, който разясняваше как митът за драконите по всяка вероятност е произлязъл от доста по-обикновените дракуси, когато един писар ме докосна по лакътя.

— Ти ли си Квоте?

Кимнах и той ми подаде малка книга със синя корица от плат. Когато я разтворих, веднага се разочаровах. Беше колекция от приказни истории. Прелистих я, като се надявах да намеря нещо полезно, но тя беше пълна със сладникави приключенски истории за забавление на децата. Нали се сещате, онези, в които смели сирачета успяват да надхитрят чандрианите, печелят богатство, женят се за принцеси и накрая живеят доволно и честито.

Въздъхнах и затворих книгата. Донякъде очаквах това. До преди чандрианите да избият семейството ми, и аз си мислех, че това са детски приказки. Това търсене нямаше да ме доведе до никъде.

Отидох отново до бюрото и дълго мислих, преди да напиша на нов ред в дневника с поръчки: „Квоте — историята на ордена на Амир. Произход на Амир. Обичаите на амирите“. Стигнах до края на реда и се готвех да започна нов, когато спрях и вдигнах поглед към писаря зад бюрото.

— Всъщност ще взема всичко за Амир — казах аз.

— Сега сме малко заети — отвърна той, като махна към стаята, където след моето влизане бяха влезли още десетина студенти. — Но ще ти донесем нещо веднага щом можем.

Върнах се на масата и отново прелистих детската книжка, преди да я зарежа, отегчен от измислените истории в нея. Този път чакането се оказа много по-дълго и тъкмо научавах за лятната хибернация на сускуинианите, когато усетих леко докосване по рамото. Обърнах се, очаквайки да видя писаря с ръце, пълни с книги, или може би Базил, който се бе отбил да ме види. Стреснах се при вида на надвесения над мен, облечен в черната си мантия, магистър Лорен.

— Ела — каза ми той и направи жест да го последвам.

Последвах го извън читалнята, без да мога да предположа за какво става дума. Минахме зад бюрото на писаря и надолу по едно стълбище до малка, с нищо незабележима стая с маса и два стола. Архивът беше пълен със стаички като тази — леговища за четене, предназначени да осигуряват на членовете на Арканума място, където да седнат на спокойствие и да се отдадат на проучванията си.

Лорен постави на масата дневника с исканията.

— Забелязах твоето искане, докато помагах на един от новите писари да изпълнява задълженията си — рече той. — Интересуваш се от чандрианите и амирите, така ли? — попита ме той.

Кимнах.

— Някой от преподавателите ли ти постави тази задача?

За момент се замислих дали да не му кажа истината. За онова, което се бе случило с родителите ми. За историята, която бях чул в Тарбеан.

Но реакцията на Манет при моето споменаване на чандрианите вече ми беше показала колко глупаво щеше да бъде, ако го направех. Докато не бях видял чандрианите със собствените си очи, и аз не вярвах в тях. Ако някой ми беше казал, че ги е виждал, щях да го взема за луд.

В най-добрия случай Лорен щеше да помисли, че съм откачил, а в най-лошия — че просто съм едно глупаво дете. Внезапно осъзнах с поразителна яснота, че в опита си да разговарям с магистъра на Архива съм стъпил върху един от крайъгълните камъни на цивилизацията.

Той поставяше нещата на друга плоскост. Историите на стареца от забутаната кръчма на Доковете внезапно започнаха да изглеждат далечни и незначителни.

— Не, господине — поклатих глава аз. — Исках просто да задоволя любопитството си.

— Много ценя любопитството — каза Лорен без особена емоция в гласа. — Може би ще успея да задоволя твоето любопитство донякъде. Амирите са били част от църквата във времената, когато Атуранската империя е била все още могъща. Тяхното кредо било _„Иваре еним еуге“_, което може да бъде приблизително преведено като „За по-висшето благо“. Те били наполовина странстващи рицари, наполовина — нещо като доброволни пазители на реда. Имали съдебни правомощия и можели да са действащи съдии и в религиозни, и в светски съдилища. Всички те в различна степен поели над закона.

Вече бях научил по-голямата част от това, което магистърът ми разказваше:

— Но откъде са дошли? — попитах го аз, като не се осмелих да спомена повече от историята на Скарпи.

— Произлезли са от пътуващите съдии — отвърна Лорен — мъже, които пътували от град на град и донасяли със себе си правосъдието в малките атурански градчета.

— Значи произходът им е атурански?

— Какъв друг би могъл да бъде? — погледна ме той.

Не можех да му кажа истината — че заради разказа на един старец аз подозирах, че корените на амирите са много по-стари от тези на Атуранската империя. Както и че се надявах, че те може би съществуват и днес някъде по света.

Лорен прие мълчанието ми за отговор.

— Ще ти дам един съвет — меко каза той. — Амирите са драматични персонажи. Когато сме млади, всички ние се правим на амири и водим битки с мечове от върбови пръчки. Нормално е тези истории да привличат. — Той ме погледна в очите. — Обаче един мъж, един _арканист_, трябва да съсредоточи вниманието си върху настоящето. Той трябва да се занимава с практични неща.

Той задържа погледа си върху очите ми и продължи:

— Ти си млад. Много хора те преценяват само по този начин. — Поех си дъх, за да отвърна, но той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че се занимаваш с момчешки фантазии, а те съветвам да _не изглежда_ така, че се занимаваш с момчешки фантазии. — Той ме изгледа спокойно, а видът му бе все така невъзмутим както винаги.

Помислих за начина, по който Амброуз се беше държал с мен, и кимнах, усещайки как страните ми пламват.

Лорен извади перо и задраска реда, който бях записал в дневника.

— Аз много ценя любопитството, но не всички мислят като мен. Не ми се иска излишно да усложняваш първия си семестър с такива неща. Мисля, че ще ти бъде достатъчно трудно и без тези допълнителни грижи.

Наведох глава, усетил, че по някакъв начин съм го разочаровал.

— Разбирам. Благодаря ви, господине.

> 39.

> Достатъчно дълго въже

На следващия ден подраних с десет минути за часовете на Хеме и седнах на предния ред. Надявах се да хвана магистъра преди началото на урока и по този начин да си спестя това да ми се наложи да стоя на още една от лекциите му.

За съжаление той не се появи по-рано. Залата за лекции беше пълна, когато той влезе през долната врата и изкачи трите стъпала до високия дървен подиум. Хеме огледа залата, като ме търсеше с поглед.

— А, нашето момче чудо. Би ли се изправил?

Станах, без да знам какво да очаквам.

— Имам добри новини за всички вас — каза той. — Господин Квоте, когото виждате тук, ме увери, че е напълно наясно с принципите на симпатията. След това си твърдение той предложи да изнесе днешната лекция. — Той направи широк жест към мен да се присъединя към него на подиума и ми се усмихна безмилостно. — Господин Квоте?

Разбира се, той ми се подиграваше, като очакваше, че ще се свия от страх и срам на стола си.

Но аз се бях срещал с достатъчно кавгаджии през живота си. Така че се изкачих на подиума и му стиснах ръката. Обърнах се към студентите, като използвах школувания си сценичен глас:

— Благодаря на магистър Хеме за тази възможност. Мога само да се надявам, че ще успея да му помогна и да хвърля малко светлина върху тази твърде интересна тема.

След като сам беше започнал тази малка игра, Хеме вече не можеше да я спре, без да изглежда глупаво. Когато стисна ръката ми, той ме изгледа по начина, по който вълкът гледа някоя котка, която се е качила на дървото от страх. Като се подсмихваше самодоволно, се отправи към мястото, което бях освободил на първия ред.

Уверен в моето невежество, той с охота прие този фарс да продължи.

Никога нямаше да се измъкна от тази ситуация, ако не бяха два от иначе многобройните недостатъци на Хеме. Първо, бе достатъчно глупав да не повярва на онова, което му бях казал предния ден, и, второ, искаше да ме постави във възможно най-неловкото положение.

Или казано с по-прости думи, подаваше ми достатъчно въже, с което сам да се обеся. Очевидно не беше помислил, че веднъж вързана, примката може спокойно да бъде нахлузена и на нечий друг врат, не само на моя.

— Днес ще ви представя един пример, в който се прилагат законите на симпатията — обърнах се аз към курса. — Тъй като обаче времето ни е ограничено, ще имам нужда от помощ за подготовката му. — Посочих наслуки един от студентите. — Бихте ли ми донесли един косъм от косата на магистър Хеме, моля?

Хеме предложи един косъм със силно преувеличена любезност.

Когато студентът ми го донесе, Хеме се усмихна, все едно се забавляваше искрено, уверен, че колкото по-внушителна е подготовката ми за предстоящата лекция, в толкова по-неловко положение ще се окажа накрая.

Възползвах се от това малко забавяне, за да разгледам с какво оборудване ще ми се наложи да работя. От едната страна на подиума стоеше мангал, а бързият преглед на чекмеджетата на работната маса разкри тебешир, кибритени клечки със сяра, лупа, няколко свещи и няколко блокчета метал със странна форма. Избрах три свещи и оставих останалите неща.

Докато взимах косъма на магистъра, разпознах студента, който ми го подаде — Базил, момчето, което Хеме беше сплашил вчера.

— Благодаря ти, Базил. Би ли донесъл тук този мангал и след това би ли го разпалил възможно най-бързо?

Когато той го донесе по-наблизо, с доволство забелязах, че е оборудван с малко духало. Докато момчето сипваше спирт върху въглищата и се опитваше да го запали с искра, аз се обърнах към курса:

— Понятията в симпатията не са съвсем лесни за разбиране, но в основата на всички тях лежат три прости закона. Първият е Доктрината за съответствието, която казва, че „сходството увеличава симпатията“. Вторият е Принципът на кръвното сродство, който ни учи, че „частицата от едно нещо може да го представлява цялото“. И третият е Законът за съхраняването, който твърди, че „енергията не се създава или разрушава“. Съответствие, Сродство и Съхраняване. Трите С-та.

Направих пауза и се заслушах в звука на петдесетината пера, които записваха думите ми. До мен Базил работеше прилежно с духалото. Внезапно осъзнах, че тази работа можеше да започне и да ми харесва.

— Не се безпокойте, ако все още не виждате смисъл в тези неща. Демонстрацията би трябвало напълно да ви изясни всичко.

Погледнах надолу и видях, че мангалът вече се е нагрял добре. Благодарих на Базил, провесих над въглищата плитък метален съд и пуснах в него две от свещите да се стопят.

Сложих третата свещ в държача върху масата и използвах една от клечките със сяра в чекмеджето, за да я запаля. След това свалих съда от огъня и внимателно изсипах върху масата вече стопеното му съдържание, което образува топка от мек восък е големината на юмрук. Погледнах отново към студентите.

— При симпатията голямата част от онова, което правите, пренасочва енергията. Енергията се движи по симпатичните връзки — издърпах фитила и започнах да оформям восъка като кукла с горе-долу човешка форма. — Първият закон, за който споменах, „сходството увеличава симпатията“, означава просто, че колкото повече нещата приличат едно на друго, толкова по-силна ще бъде симпатичната връзка между тях.

Вдигнах високо грубото подобие на кукла, за да може всички да я видят.

— Това — казах аз — е магистър Хеме. — Тук-там в залата се разнесе сподавен смях. — Всъщност това е моето симпатично представяне на магистър Хеме. Някой може ли да отгатне защо то не е достатъчно добро?

Настъпи моментна тишина. Оставих мълчанието да се проточи известно време — аудиторията още не беше загряла достатъчно. Хеме ги беше стреснал вчера и сега те реагираха бавно. Накрая един студент от дъното на залата се престраши:

— Големината е различна.

Кимнах и продължих да оглеждам залата.

— Освен това той не е направен от восък.

Кимнах пак.

— Между тях има съвсем бегла прилика — в общата форма и пропорциите. Въпреки това фигурката е много лошо симпатично представяне. Поради това всяка симпатична връзка, базирана на нея, ще бъде доста слаба. Ефективността й ще бъде може би около два процента. Как можем да я подобрим?

Отново настъпи мълчание, което трая по-кратко от първото.

— Можеш да я направиш по-голяма — предложи някой.

Аз кимнах и продължих да чакам. Обадиха се други гласове: „Можеш да издълбаеш върху нея лицето на магистър Хеме“, „Да я боядисаш“, „Да й сложиш малка мантия“. Всички се засмяха.

Вдигнах ръка за тишина и с изненада установих колко бързо утихна залата.

— Като оставим настрана практическата страна на нещата, да предположим, че сте направили всички тези неща. И до мен стои напълно облечен и майсторски изработен магистър Хеме, висок метър и осемдесет — махнах с ръка. — Дори и след всички тези усилия най-доброто, на което можете да се надявате, е десет или петнайсет процента симпатична връзка. Което не е добре, всъщност изобщо не е добре. Това ни води до втория закон — „Сродството“. Един по-лесен начин да го запомните е „веднъж заедно — винаги заедно“. Благодарение на щедростта на магистър Хеме разполагам с косъм от неговата глава. — Вдигнах го и церемониално го поставих върху главата на куклата. — Колкото и лесно да изглежда това, сега вече имаме симпатична връзка, която ще работи при трийсет до трийсет и пет процента.

Наблюдавах Хеме. Макар в началото той да изглеждаше леко предпазлив, сега самодоволната усмивка се бе върнала на лицето му. Той знаеше, че без подходящото обвързване и правилно фокусиран Алар целият восък и всичките косми на света няма да свършат работа.

Убеден, че той ме смята за глупак, направих жест към свещта и го попитах:

— С ваше разрешение, магистре?

Той се съгласи с великодушно махване на ръка, облегна се назад върху стола си и скръсти ръце, убеден, че е в безопасност.

Разбира се, аз знаех обвързването и му го бях казал. А Бен ме беше научил на Алар, вярата в камшика, още когато бях на дванайсет.

Но не си направих труда да му обяснявам каквото и да било. Сложих крака на куклата на пламъка на свещта и той се разтече и започна да пуши.

Настъпи напрегнато мълчание, всички затаиха дъх и се надигнаха от местата си, за да погледнат към магистър Хеме.

Хеме сви рамене, преструвайки се на учуден. Но очите му приличаха на вълчи капан, който се готвеше да щракне. Ъгълът на устата му се изви в самодоволна усмивка и той започна да се надига от стола си.

— Нищо не усещам. Ка…

— Точно така — прекъснах го аз, а гласът ми изплющя като камшик и привлече вниманието на студентите към мен. — А защо е така? — Погледнах очаквателно аудиторията. — Заради третия закон, който споменах — „Съхраняването“. „Енергията не се създава или разрушава, а само е изгубвана и откривана.“ Дори и да сложа запалена свещ под краката на нашия многоуважаван преподавател, едва ли ще се случи нещо кой знае какво. И тъй като само около трийсет процента от топлината преминава, няма да получим дори и този незначителен резултат.

Направих пауза, за да дам възможност да обмислят за момент думите ми.

— Това е основният проблем на симпатията. Откъде да вземем енергията? Тук обаче отговорът е много прост.

Духнах свещта и след това отново я запалих от мангала. Измърморих беззвучно нужните слова.

— Като добавите втора симпатична връзка между свещта и по-силен огън… — Разделих съзнанието си на две части — едната обвързваше един с друг Хеме и куклата, а другата свързваше свещта и мангала. — Получаваме желания ефект.

Небрежно поставих крака на куклата от восък на няколко сантиметра над фитила на свещта, където всъщност е най-горещата част от пламъка.

От мястото, където седеше Хеме, се чу изплашено възклицание.

Без да поглеждам към него, продължих да обяснявам на курса с възможно най-сухия тон, на който бях способен:

— И, изглежда, че този път успяхме — студентите се засмяха.

Духнах свещта.

— Това също така е и много добър пример за силата, която може да управлява един умен симпатист. Представяте ли си какво би станало, ако бях хвърлил куклата в самия огън?

Вдигнах куклата над мангала.

В този момент Хеме се втурна към подиума. Може и само да съм си въобразил, но ми се стори, че сякаш стъпваше по-внимателно на левия си крак.

— Изглежда, че магистър Хеме е вече готов да продължи с нашето обучение. — Този път в залата се разнесе по-силен смях. — Благодаря на всички вас, мои състуденти и приятели. С това моята скромна лекция приключи.

В този момент използвах един стар сценичен трик. Има една определена интонация на гласа и съответен език на тялото, които дават знак на тълпата да аплодира. Не мога да обясня как точно става, но успях да получа желания ефект. Кимнах в отговор и се обърнах да посрещна Хеме сред аплодисментите, които макар далеч да не бяха оглушителни, все пак вероятно бяха значително повече, отколкото той някога беше получавал в живота си.

Почти бях готов да отстъпя назад, докато той извървяваше последните няколко стъпки до мен. Лицето му беше аленочервено, а на челото му пулсираше една вена, която сякаш бе готова да експлодира.

Що се касае до мен, моето сценично обучение ми помогна да запазя хладнокръвие и аз спокойно отвърнах на погледа му и му подадох ръка. Изпитах доста голямо удоволствие, когато той я стисна, след като хвърли бърз поглед към все още аплодиращите студенти. Ръкостискането му беше болезнено. Нещата можеха да станат и по-лоши, ако не бях направил леко движение с восъчната кукла над мангала. От моравочервено лицето му стана пепелявосиво с невъзможна на пръв поглед скорост. Силата на ръкостискането му се промени също толкова бързо и аз издърпах ръката си.

След като кимнах още веднъж към насядалите студенти, аз напуснах лекционната зала, без да поглеждам назад.

> 40.

> Върху роговете

След като Хеме разпусна своя курс, новината за онова, което бях сторил, се разпространи в целия Университет като горски пожар. По реакциите на студентите отгатнах, че магистър Хеме не е особено обичан. Докато седях на каменната пейка пред Мюз, минаващите студенти ми се усмихваха. Други ми махаха с ръка и ми вдигаха палец, усмихнати.

Докато се наслаждавах на своята популярност, вътре в мен бавно започна да нараства хладно безпокойство. Бях си създал враг в лицето на един от деветимата магистри.

Дори и не предполагах в какви неприятности съм се забъркал.

* * *

Вечерята в столовата беше черен хляб с масло, варено месо и фасул. Манет беше там и чорлавата му коса го правеше да прилича на голям бял вълк. Симон и Совой лениво се оплакваха от храната, като изказваха мрачни предположения какво е вареното месо. За мен, за когото бе минал по-малко от цикъл, откакто бях на улиците на Тарбеан, храната беше просто прекрасна.

— Не ме разбирай погрешно — каза Совой, — всички сме на твоя страна. Това е извън всякакво съмнение. Но все пак… — той направи жест с лъжицата — … ще те обесят за това.

— Ако има късмет — вметна Симон. — Това си е направо престъпление, нали така?

— Не е кой знае какво — казах аз с повече увереност, отколкото чувствах в действителност. — Малко му опарих крака — това е всичко.

— Всяка симпатия, която нанася вреда, се счита за престъпление. — Манет ме посочи с парче хляб, а разчорлените му прошарени вежди се смръщиха сериозно. — Трябва по-добре да подбираш своите битки, момче. Когато магистрите са наоколо, по-добре дръж главата си ниско наведена. Веднъж ако те нарочат, могат да превърнат живота ти в истински ад.

— Той започна пръв — сърдито казах аз с уста, пълна с фасул.

До масата задъхано дотича едно младо момче.

— Ти ли си Квоте? — попита, докато ме оглеждаше.

Кимнах и стомахът ми внезапно се преобърна.

— Искат да отидеш в Залата на магистрите.

— Къде се намира тя? Тук съм само от няколко дни.

— Някой от вас може ли да му покаже? — попита момчето, докато оглеждаше седящите на масата. — Трябва да отида да кажа на Джеймисън, че съм го намерил.

— Аз ще го направя — отвърна Симон и бутна чинията си встрани. — И без това не съм гладен.

Момчето, което Джеймисън беше пратил, си тръгна и Симон понечи да се изправи.

— Почакай — спрях го аз и посочих с лъжицата си своя поднос, — още не съм свършил.

Изражението на Симон беше неспокойно.

— Не мога да повярвам, че още искаш да ядеш — рече той. — _Аз_ не мога. Как ти можеш?

— Гладен съм — отвърнах. — Не знам какво ме чака в Залата на магистрите, но предполагам, че е по-добре да го посрещна с пълен стомах.

— Отиваш върху роговете — каза Манет. — Това е единствената причина да те извикат по това време на нощта.

Не знаех какво означава това, но не исках да показвам невежеството си пред никого.

— Могат да почакат, докато свърша — взех си ново парче от вареното.

Симон седна и започна да рови безцелно из храната си.

Да си кажа правата, в действителност вече не бях толкова гладен, но ме раздразни това, че се налага да оставя ядене след всичките онези пъти, в които бях гладувал в Тарбеан.

Когато накрая Симон и аз се изправихме, обичайният шум в столовата утихна, докато останалите ни гледаха как излизаме. Явно всички знаеха накъде съм се отправил.

Отвън Симон мушна ръце в джобовете си и тръгна горе-долу в посока Холоус.

— Като оставим шегите настрана, трябва да знаеш, че ще си имаш сериозни неприятности.

— Надявах се да поставя Хеме в неловко положение и той да си замълчи — признах аз. — Изключват ли много студенти? — опитах се думите ми да прозвучат като шега.

— Досега този семестър не са изключили никого — отвърна Сим с плаха усмивка в сините си очи. — Но пък е едва вторият ден от заниманията. Може да поставиш един вид рекорд.

— Не е смешно — казах, но въпреки това усетих, че се усмихвам. Симон винаги можеше да ме накара да се усмихна, независимо от обстоятелствата.

С водач като него стигнахме до Холоус по-бързо, отколкото ми се искаше. Аз отворих вратата и преди да вляза вътре, Сим колебливо ми помаха с ръка за сбогом.

Посрещна ме Джеймисън. Той се занимаваше с всичко, което не се контролираше пряко от магистрите — кухнята, пералнята, конюшните, складовете. Беше нервен тип с птиче лице — мъж с тяло на врабче и очи на ястреб.

Джеймисън ме придружи до голяма стая без прозорци с познатата маса във форма на полумесец. Ректорът седеше в центъра, както и по време на входящия изпит. Единствената разлика беше, че този път масата не беше на по-високо и седящите магистри бяха горе-долу на моята височина.

Погледите, насочени към мен, не бяха приятелски. Джеймисън ме съпроводи до мястото пред масата с формата на полумесец. Като гледах към нея от този ъгъл, изразът „върху роговете“ ми се изясни. Джеймисън се оттегли, седна зад една по-малка маса и топна перото си в мастилото.

Ректорът събра върховете на пръстите си и започна без предисловия.

— На четвърти Кайтелин Хеме поиска магистрите да се съберат. — Джеймисън започна да пише върху лист хартия, като от време на време спираше, за да топне отново перото в мастилницата, която стоеше в горната част на бюрото.

Ректорът продължи с официален тон:

— Присъстват ли всички магистри?

— Магистърът по физика — каза Аруил.

— Магистърът на Архива — каза Лорен, а лицето му беше невъзмутимо както винаги.

— Магистърът по аритметика — обади се Брандеур и разсеяно изпука пръсти.

— Магистърът по изобретенията — измърмори Килвин, без да вдига поглед от масата.

— Магистърът по алхимия — рече Мандраг.

— Магистърът по реторика. — Лицето на Хеме беше ожесточено и пламнало.

— Магистърът по симпатия — каза Елкса Дел.

— Магистърът на имената. — Елодин на практика ми се усмихна.

И това не беше просто формална извивка на устните, а топла, широка усмивка. Поех си треперещ дъх, облекчен, че поне един от присъстващите не гори от нетърпение да ми види сметката.

— И магистърът по лингвистика — заключи ректорът. — Всичките осем… — Той се намръщи. — Съжалявам. Зачертай това. Всичките _девет_ магистри присъстват. Представете оплакването си, магистър Хеме.

Хеме не чака втора покана.

— Днес студентът първи семестър Квоте, който не е член на Арканум, извърши върху мен злонамерени симпатични обвързвания.

— Магистър Хеме е записал две оплаквания срещу Квоте — със строг глас обяви ректорът, като не отместваше погледа си от мен. — Първото оплакване е използване на симпатия без разрешение. Какво е подходящото наказание за това, магистре на Архива?

— За неразрешено използване на симпатия, което е довело до нараняване, виновният студент трябва да бъде завързан и бит с камшик по гърба неколкократно, като ударите не трябва да са по-малко от два и не повече от десет — отвърна Лорен, сякаш четеше рецепта.

— Колко удара препоръчваш? — Ректорът погледна към Хеме.

Хеме се замисли за момент, преди да отвърне:

— Пет.

Почувствах как кръвта напусна лицето ми и се насилих да си поема бавно и дълбоко въздух през носа, за да се успокоя.

— Някой от магистрите възразява ли? — Ректорът огледа седящите около масата, но всички мълчаха и очите им бяха неумолими. — Второто оплакване — зла умисъл. Магистре на Архива?

— Четири до петнайсет единични удара и изключване от Университета.

— Препоръчан брой удари? — попита ректорът.

Хеме ме погледна право в очите.

— Осем.

Тринайсет удара с камшик и изключване — обля ме студена пот и усетих гадене в стомаха. И преди бях изпитвал страх. В Тарбеан страхът бе винаги само на крачка разстояние от мен. Той ме запазваше жив.

Но никога преди не бях изпитвал такова усещане за отчаяна безпомощност. Не просто страх от това, че тялото ми ще бъде наранено, но че целият ми живот ще бъде съсипан. Главата ми се замая.

— Разбираш ли оплакванията, направени срещу теб? — строго ме попита ректорът.

Поех си дълбоко дъх.

— Не напълно, господине. — Мразех начина, по който прозвуча гласът ми — треперещ и слаб.

Ректорът вдигна ръка и Джеймисън вдигна перото си от листа.

— Законите на Университета не позволяват студент, който не е член на Арканум, да използва симпатия без позволението на някой магистър. — Изражението на лицето му стана още по-мрачно. — И винаги, абсолютно винаги е било изрично забранено нанасянето на вреда чрез симпатията — особено пък на магистър. Преди няколкостотин години арканистите са били преследвани и изгаряни на клада за такива неща. Тук не можем да търпим подобно поведение.

Почувствах режещата нотка в гласа на ректора и едва тогава разбрах, че той е наистина разгневен. Той си пое дълбоко дъх.

— Сега разбираш ли?

Кимнах, разтреперан.

Той махна отново на Джеймисън, който продължи да пише.

— Квоте, разбираш ли оплакванията, направени срещу теб?

— Да, господине — отвърнах аз, колкото можех по-твърдо.

Всичко около мен изглеждаше твърде ярко и краката ми леко трепереха. Опитах се да ги накарам да спрат, но те само се разтрепериха още повече.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — отсече ректорът.

Единственото, което исках, беше да си тръгна. Почувствах върху себе си втренчените погледи на магистрите. Ръцете ми бяха влажни и студени. Вероятно щях да поклатя глава и да се измъкна от стаята, ако ректорът не беше заговорил отново:

— Е? — сопна се ректорът. — Няма ли да се защитиш?

Думите му докоснаха някаква струна в мен. Същите думи използваше Бен стотиците пъти, когато отново и отново ме учеше как да водя спор. Припомних си как ме смъмряше: _„Какво, няма ли да се защитиш? Всеки мой студент трябва да умее да защитава идеите си срещу нечия атака. Независимо по какъв начин живееш живота си — умът ти ще те защитава по-често от меча ти. Затова го поддържай винаги остър!“_

Поех си отново дълбоко дъх, затворих очи и се концентрирах.

След един дълъг миг почувствах как ме заобиколи хладното спокойствие на Сърцето от камък. Треперенето спря.

Отворих очи и чух собствения ми глас да казва:

— Имах позволение да използвам симпатия, господине.

Ректорът ми хвърли тежък и продължителен поглед.

— Какво? — попита след малко.

Държах около себе си Сърцето от камък като успокояващо наметало.

— Имах позволение от магистър Хеме — и косвено, и пряко.

Магистрите се размърдаха озадачено върху столовете си.

Ректорът никак не изглеждаше доволен.

— Обясни ни.

— След края на първата лекция отидох при магистър Хеме и му обясних, че вече съм запознат с идеите, които той предложи пред аудиторията. Той ми отговори, че ще разговаряме за това на другия ден. Когато дойде за заниманията на другия ден, обяви, че аз ще проведа лекцията, за да демонстрирам принципите на симпатията. След като разгледах наличните материали, направих пред състудентите си демонстрацията, която ми бе показал моят учител.

Това, разбира се, не беше вярно. Както вече споменах, първият ми урок включваше няколко железни драба. Беше лъжа, но правдоподобна.

Съдейки по израженията на магистрите, за тях това беше нещо ново.

Някъде дълбоко в Сърцето от камък аз се отпуснах, доволен, че сега раздразнението на магистъра се дължи на версията на истината, която Хеме беше посъкратил в гнева си.

— Направил си демонстрация пред курса? — попита ректорът, преди да успея да продължа, след това хвърли поглед на Хеме и после отново ме погледна.

— Съвсем проста демонстрация — отвърнах аз с най-невинния си вид. — Това необичайно ли е?

— Малко е странно — отвърна той и погледна Хеме.

Отново можех да усетя гнева му, но този път той не изглеждаше насочен срещу мен.

— Мислех си, че сигурно това е начинът, по който доказваш, че познаваш материала и преминаваш в курс за по-напреднали — все така невинно вметнах аз.

Още една лъжа — но отново доста правдоподобна.

Този път заговори Елкса Дал:

— Какво включваше демонстрацията?

— Восъчна кукла, косъм от главата на Хеме и свещ. Бих избрал различен пример, но материалите, с които разполагах, бяха ограничени. Помислих, че това може да е друга част от изпита — да се справиш с нещата, които ти дават. — Пак свих рамене. — Не можах да се сетя за никакъв друг начин, по който да демонстрирам и трите закона с материалите, които ми бяха подръка.

Ректорът погледна към Хеме.

— Истина ли е това, което казва момчето?

Хеме отвори уста, готов да отрече, но после очевидно си спомни, че това се бе случило пред очите на пълната със студенти зала. Не каза нищо.

— По дяволите, Хеме — избухна Елкса Дал. — Позволил си на момчето да направи кукла и след това го изправяш пред нас, като го обвиняваш в зла умисъл? — След това той добави, като се запъваше от яд: — Заслужаваш по-лошо от онова, което ти се е случило.

— Е'лир Квоте не може да го е наранил само с използването на една свещ — промърмори Килвин, като разглеждаше озадачено пръстите си, сякаш размишляваше върху нещо. — Не и само с косъм и восък. Може би ако имаше кръв и глина…

— Тишина! — гласът на ректора беше твърде тих, за да бъде наречен вик, но в него се усещаше достатъчно авторитет.

Той стрелна с поглед Елкса Дал и Килвин.

— Квоте, отговори на въпроса на магистър Килвин.

— Направих второ обвързване между свещта и мангала, за да илюстрирам Закона за съхранението.

Килвин не вдигна поглед от ръцете си.

— Восък и косъм? — измърмори той, сякаш обяснението ми не го бе задоволило напълно.

Погледнах го объркано.

— И аз самият не го разбирам, господине. Трябваше да получа прехвърляне от най-много десет процента. Не би трябвало да опари магистър Хеме, камо ли пък да го изгори. — Обърнах се към Хеме. — Наистина не исках да ви навредя, господине — казах с възможно най-смутения си глас. — Само трябваше леко да подскочите. Огънят беше горял не повече от пет минути и не можех да предположа, че при десет процента току-що запален огън би могъл да ви нарани.

Дори леко извих ръцете в отчаян жест — точно като смутен и объркан студент. Беше добро изпълнение.

Баща ми би се гордял с мен.

— Е, да, но го направи — кисело отвърна Хеме. — И къде между другото е проклетата кукла? Настоявам да я върнеш незабавно!

— Опасявам се, че не мога, господине. Унищожих я. Беше твърде опасно да я оставя да се търкаля някъде.

Хеме ме прониза с поглед.

— Не е чак толкова опасно — промърмори той.

Ректорът отново взе нещата в свои ръце.

— Това променя значително нещата, Хеме. Още ли държиш да подадеш оплакване срещу Квоте?

Хеме ми хвърли яден поглед, но не отвърна нищо.

— Предлагам да зачертаем и двете оплаквания — за моя изненада каза физикът Аруил със старческия си глас. — Ако Хеме го е изкарал пред курса, значи му е дал разрешение. И не може да има зла умисъл, щом като му е дал своя косъм и е наблюдавал как момчето го слага върху главата на куклата.

— Очаквах от него да има по-голям контрол върху онова, което прави — каза Хеме и ми хвърли отровен поглед.

— Това не е зла умисъл — упорито повтори Аруил и погледна ядосано Хеме иззад очилата си, а старческите бръчки по лицето му се смръщиха гневно.

— Може да го счетем за безразсъдна употреба на симпатия — спокойно се намеси Лорен.

— Предлагате да отменим предишните две оплаквания и да ги заменим с безразсъдна употреба на симпатия? — попита ректорът, като се опитваше да върне привидно официалния тон на обсъждането.

— Точно така — отвърна Аруил, като продължаваше да гледа гневно Хеме през очилата си.

— Всички ли са съгласни с това предложение? — запита ректорът.

Отвърна му хор от утвърдителни възгласи от всички с изключение на Хеме.

— Против?

Хеме продължаваше да мълчи.

— Магистре на Архива, какво е наказанието за безразсъдна употреба на симпатия?

— Ако някой е наранен при безразсъдна употреба на симпатия, виновният студент ще получи не повече от седем удара с камшик по гърба.

Зачудих се от коя ли книга цитираше магистър Лорен.

— Колко удара препоръчваш?

Хеме огледа лицата на останалите магистри, осъзнал, че ситуацията се е обърнала срещу него.

— Кракът ми е покрит с мехури почти до коляното. — Той скръцна със зъби. — Три удара.

Ректорът прочисти гърлото си.

— Някой магистър противопоставя ли се на това действие?

— Да — едновременно казаха Елкса Дал и Килвин.

— Кой желае да отменим наказанието? Нека гласува с вдигане на ръка.

Елкса Дал, Килвин и Аруил веднага вдигнаха ръце, последвани от ректора. Мандраг не вдигна ръка, както и Лорен, Брандеур и Хеме. Елодин ми се ухили весело, но също не вдигна ръка. Ядосах се на себе си за скорошното си посещение в Архива и лошото впечатление, което бях направил на Лорен. Ако не беше то, може би щях да успея да обърна нещата в своя полза.

— Четири и половина за отмяна на наказанието — каза ректорът след известна пауза. — Наказанието остава: три удара с камшик, които да бъдат изпълнени утре, петия ден от Кайтелин, по обяд.

Тъй като бях дълбоко в Сърцето от камък, единственото, което изпитах, беше леко аналитично любопитство за това какво ли е усещането да бъдеш публично бит с камшик. Всички магистри вече се готвеха да се изправят и си тръгнат, но преди всичко да приключи, аз казах:

— Ректоре?

Той си пое дълбоко дъх и накрая въздъхна шумно.

— Да?

— Когато ме приемахте, вие ми казахте, че приемането ми в Арканум е разрешено, при условие че докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията. — Цитирах думите му почти дословно. — Това може ли да се счита за доказателство?

И Хеме, и ректорът понечиха да отговорят едновременно. Гласът на Хеме беше по-силен:

— Слушай сега, малък лигльо!

— Хеме! — прекъсна го ректорът и след това се обърна към мен: — Опасявам се, че за да докажеш, че си овладял симпатията, ще ти е необходимо нещо повече от едно просто симпатично обвързване.

— Двойно обвързване — рязко го поправи Килвин.

За изненада на всички на масата, заговори Елодин:

— Мисля, че на доста от студентите, които понастоящем са членове на Арканум, ще им е трудничко да извършат двойно обвързване, да не говорим пък да извлекат достатъчно енергия, за да „покрият с мехури човешки крак почти до коляното“.

Бях забравил как тихият глас на Елодин стига до всички дълбоки места на гърдите ти, когато той заговори. Отново ми се усмихна щастливо.

Настъпи миг тишина, в която всички разсъждаваха върху думите му.

— Това е доста вярно — призна Елкса Дал, като се взря внимателно в мен.

Ректорът гледа известно време надолу към празната маса. След това сви рамене, вдигна поглед и се усмихна изненадващо жизнерадостно.

— Всички, които са за това да се приеме безразсъдното използване на симпатия от студента първи семестър Квоте като доказателство за неговото владеене на основните принципи на симпатията, да гласуват с вдигане на ръка.

Килвин и Елкса Дал вдигнаха едновременно ръце. Малко по-късно към тях се присъедини и Аруил. Елодин размаха своята. След известно време ректорът също вдигна ръка.

— Пет и половина гласа в полза на приемането на Квоте в Арканум — обяви той. — Предложението се приема. Събранието се разпуска. Техлу да бди над всички нас, глупаци и негови деца. — Той изрече последните думи много тихо и подпря челото си с ръка.

Хеме демонстративно напусна помещението, като влачеше след себе си Брандеур.

Когато минаваха през вратата, чух Брандеур да го пита:

— Ти не носеше ли нахут?

— Не, не носех — сопна се Хеме. — И не ми говори с тоя тон, все едно е моя грешка. Това е като да обвиниш някого, когото са намушкали на улицата, за това, че не бил с броня.

— Всички трябва да вземаме предпазни мерки — отвърна помирително Брандеур.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че… — Гласовете им бяха прекъснати от хлопването на вратата.

Килвин се изправи и протегна рамене. Той погледна към мястото, където стоях, замислено почеса гъстата си брада и с двете си ръце и след това се приближи към мен.

— Имаш ли своя сигалдрия вече, е'лир Квоте?

— Руни ли имате предвид, господине? — погледнах го безизразно аз. — Страхувам се, че не.

Килвин прекара замислено ръце през брадата си.

— Няма смисъл да идваш на заниманията за основите на изобретяването, за които си се записал. Вместо това утре ела в кабинета ми. По обяд.

— Страхувам се, че за обяд имам друга уговорка, магистър Килвин.

— Хм. Да. — Той се намръщи. — При първата камбана тогава.

— Страхувам се, че момчето ще има среща с моите хора скоро след наказанието с камшик, Килвин — каза Аруил с весел отблясък в очите. — Намери някой да те доведе в Медика след това, синко. Ще те позашием.

— Благодаря ви, господине.

Аруил кимна и се отправи към вратата.

Килвин го изпрати с поглед, след това се обърна и ме погледна.

— В кабинета ми. Вдругиден. По обяд. — Тонът, с който го каза, ми даде да разбера, че не ми задаваше въпрос.

— За мен ще бъде чест, магистър Килвин.

Той изсумтя в отговор и излезе, съпроводен от Елкса Дал.

Останах сам с ректора, който седеше неподвижно. Гледахме се един друг, докато звукът от стъпките в коридора постепенно затихваше. Излязох от Сърцето от камък и почувствах смесица от очакване и страх от всичко онова, което току-що се беше случило.

— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.

— О? — възкликна той.

Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.

— И колко дълго смяташе да изчакаш?

— Поне един цикъл, господине.

Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.

— Поне един цикъл — промърмори той.

Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.

— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.

Прогоних мисълта за наказанието.

— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.

Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо:

— Не съм толкова млад, колкото изглеждам, господине. Знам това. Просто ми се искаше и другите да го разберат.

— Предполагам, че скоро ще разберат. — Той ме изгледа продължително, преди да отблъсне стола си от масата и да ми подаде ръка. — Добре дошъл в Арканум.

Тържествено стиснах ръката му и след това се разделихме. Излязох навън и с изненада установих, че е посред нощ.

Вдишах дълбоко сладкия пролетен въздух и усетих как усмивката ми се връща на лицето.

След това някой ме докосна по рамото. Подскочих във въздуха на цели петдесетина сантиметра и за малко щях да скоча върху Симон с вой, драскане и хапане — моят единствен метод за защита в Тарбеан.

Той отстъпи крачка назад, стреснат от изражението на лицето ми.

Опитах се да успокоя бясното туптене на сърцето си.

— Симон. Съжалявам. Аз просто… Опитай се да не вдигаш много шум около мен. Лесно се стряскам.

— Аз също — прошепна той с треперещ глас и обърса челото си с ръка. — Макар че едва ли мога да те упрекна. Да си между роговете би стреснало и най-добрите измежду нас. Как мина?

— Очаква ме бой с камшик и ще ме приемат в Арканум.

Той ме изгледа с любопитство, опитвайки се да определи дали не се шегувам.

— Правилно ли те разбрах? Поздравления! — той плахо ми се усмихна. — Превръзки ли да ти купя или бира?

— И двете — усмихнах се в отговор аз.

* * *

Докато стигна до четвъртия етаж на Мюз, слухът за това, че не ме бяха изключили и за приемането ми в Арканум, вече ме бе изпреварил. Съквартирантите ми ме поздравиха с аплодисменти. Хеме не беше особено обичан. Някои от съквартирантите ми ме поздравиха с благоговение, а Базил специално излезе напред, за да стисне ръката ми.

Тъкмо се бях покатерил и седнал върху леглото си и обяснявах на Базил каква е разликата между камшик с едно и шест жила, когато дойде да ме потърси домакинът на третия етаж. Той ми нареди да събера нещата си, като ми обясни, че студентите от Арканум се намират в западното крило.

Всичко, което притежавах, все още се събираше спокойно в пътната ми торба, така че събирането му не беше кой знае колко трудно. Когато домакинът ме поведе извън помещението, състудентите ми от първия семестър в един глас се сбогуваха с мен.

Леглата в западното крило бяха подобни на онова, което бях оставил в предишната си стая. Бяха все същите редове от тесни кревати, само че тук те не бяха наредени по две едно върху друго. Всяко легло имаше малък гардероб и бюро в допълнение към сандъка. Нищо кой знае какво, но определено стъпка нагоре.

Най-голямата разлика беше в отношението на съквартирантите ми.

Някои ме гледаха намръщено и гневно, макар че по-голямата част демонстративно не ми обръщаха внимание. Приемът беше доста хладен, особено в сравнение с посрещането, което току-що бях получил от бившите ми съквартиранти, които не бяха членове на Арканум.

Причината за това беше лесно разбираема. Повечето студенти трябва да посещават няколко семестъра в Университета, преди да бъдат приети в Арканум. Всеки един от тях беше стигнал до тук по трудния начин. Аз не.

Само около три четвърти от леглата бяха заети. Избрах едно в задния край, далеч от останалите. Окачих втората си риза и наметалото си в гардероба и поставих пътната си торба в сандъка до краката на леглото.

Излегнах се и вперих поглед в тавана. Леглото ми лежеше извън светлината от свещите и симпатичните лампи на другите студенти. Най-накрая бях станал член на Арканум, което в много отношения беше точно мястото, където винаги бях искал да бъда.

> 41.

> Кръвта на приятел

На следващата сутрин се събудих рано, измих се и хапнах набързо в столовата. След това, тъй като нямах какво да правя преди наказанието с камшик на обяд, се разхождах безцелно из Университета. Разгледах няколко аптеки и магазини за бутилки и се възхищавах на добре поддържаните морави и градини.

Накрая спрях да си почина на една каменна пейка в един широк двор.

Бях твърде неспокоен, за да се занимавам с нещо целенасочено, затова просто седях, наслаждавах се на времето и наблюдавах как вятърът търкаля върху паветата няколко захвърлени хартии.

Не след дълго се появи Уилем и седна до мен, без да чака покана. Характерната му кеалдишка физиономия с тъмни коса и очи го правеха да изглежда по-възрастен от Симон и мен, но държането му беше леко непохватно, като на момче, което все още не е свикнало да бъде мъж.

— Нервен ли си? — попита ме той с дрезгавия си и гърлен сиару акцент.

— Всъщност се опитвам да не мисля за това — отвърнах аз.

Уилем изсумтя в отговор. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме студентите, които минаваха покрай нас. Няколко от тях прекъснаха разговорите си и посочиха към мен.

Вниманието, което привличах, бързо ми омръзна.

— Какво ще правиш сега?

— Ще поседя — простичко отвърна той. — Ще подишам.

— Умно от твоя страна. Разбирам защо си в Арканум. Имаш ли работа през следващия час-два?

Той сви рамене и ме погледна очаквателно.

— Ще ми покажеш ли къде е магистър Аруил? Той ми каза да се отбия… след това.

— Разбира се — отвърна той и посочи към един от изходите на двора, — Медика е от другата страна на Архива.

Заобиколихме масивния блок без прозорци на Архива. Уилем посочи с ръка:

— Това е Медика.

Беше голяма сграда със странна форма. Приличаше на по-голяма, но не толкова несиметрична версия на Мейнс.

— По-голяма е, отколкото очаквах — замислено казах аз. — И цялата сграда е за обучението по медицина?

Той поклати глава.

— Голяма част е заделена за грижи за болните. Никога не връщат никого, само защото не може да си плати.

— Наистина ли? — погледнах отново към Медика, като си мислех за магистър Аруил. — Това ме изненадва.

— Не е необходимо да плащаш _предварително_ — поясни той, — а след като се възстановиш. — Той направи пауза и след това, както очаквах, добави: — _Ако се възстановиш_, си уреждаш сметките. Ако нямаш пари, работиш, докато дългът ти е… — отново направи пауза. — Каква беше думата за „шейем“? — попита той, като вдигна и двете си ръце, обърнати с дланите нагоре, и започна да ги движи нагоре-надолу, сякаш бяха блюдата на везна.

— Претеглен? — предположих аз.

Уилем поклати глава.

— Не. „Шейем“ — наблегна на думата и изравни ръцете си една с друга.

— О — повторих жеста му, — уреден.

— Работиш, докато дългът ти с Медика не бъде _уреден_. Малко са онези, които си тръгват, без да си уредят сметките.

— Не е чак толкова изненадващо — мрачно се усмихнах аз. — Какъв е смисълът да избягаш от арканист, който притежава няколко капки от кръвта ти?

Накрая стигнахме до друг двор. В центъра му имаше пилон за знаме с каменна пейка под него. Не беше много трудно да отгатна кой щеше да бъде привързан към него след около час. Наоколо обикаляха около стотина студенти и придаваха на мястото странно празничен вид.

— Обикновено не е такова голямо събитие — извинително каза Уилем. — Но няколко от магистрите отмениха часовете си.

— Предполагам Хеме и Брандеур.

Уилем кимна.

— Хеме е злопаметен. — Той направи пауза, за да подчертае колко сдържано е твърдението му. — Ще бъде тук с всички свои хора. — Той бавно произнесе последните думи. — Това ли е правилната дума? _Свои_ хора?

Кимнах и видях, че Уилем изпита леко доволство от себе си. След това се намръщи.

— Това ме накара да си припомня нещо странно във вашия език. Хората все ме питат за пътя за Тиньо. Току някой рече: „Как е пътят за Тиньо?“ Какво означава това?

— Това е идиом — усмихнах се аз. — Означава…

— Знам какво е идиом — прекъсна ме Уилем. — Кажи ми какъв е смисълът му?

— О! — възкликнах леко смутен. — Просто поздрав. Нещо като „Как е денят ти?“ или просто „Какво става?“.

— Това също е идиом — измърмори Уилем. — Езикът ви е пълен с безсмислици. Чудя се как изобщо се разбирате един друг. _Как е?_ Къде отиваш? — Той поклати глава.

— В Тиньо очевидно — ухилих му се аз и след това изрекох един от любимите си идиоми на сиару: — _„Туан волген окетх ама.“_

Означаваше „Не им позволявай да те подлудят“, но буквално се превеждаше като „Няма нужда да си бъркаш с лъжица в окото заради това“.

Отдалечихме се от двора и известно време се разхождахме безцелно из Университета. Уилем ми показа някои по-забележителни сгради, включително няколко добри кръчми, комплекса за алхимия, кеалдишката пералня и местните бордеи — и законните, и незаконните. Минахме покрай безличните каменни стени на Архива, покрай един бъчвар, подвързвач на книги, аптекар…

Внезапно ми мина една мисъл.

— Познаваш ли добре билките?

— Познанията ми са предимно в областта на химията — поклати глава той — и понякога с Пъпет ръгаме любителски в Архива.

— Ровим — поправих го аз, наблягайки на отделните срички. — „Ръгаме“ е друго. Кой е Пъпет?

Уил не отговори веднага.

— Труден е за описване. — Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че въпросът не е важен. — Ще ви запозная по-късно. Какво ти трябва да научиш за билките?

— Всъщност нищо. Би ли ми направил една услуга? — той кимна и аз посочих близката аптека. — Иди да ми купиш два скрупула нахлрут — подадох му два железни драба. — Това трябва да ти стигне.

— Защо аз? — предпазливо ме попита той.

— Защото не искам мъжът вътре да ме изгледа с оня поглед, означаващ „ти си твърде млад“ — намръщих се. — Точно днес не ми се разправя с това.

Вече бях умрял от притеснение, когато Уилем се върна.

— Беше зает — обясни той, като видя нетърпеливото изражение на лицето ми.

Подаде ми малък хартиен пакет и звънтящо ресто и попита:

— Какво е това?

— За да успокоя стомаха си — отвърнах аз. — След закуската не ми е много добре, а не ми се иска да започна да повръщам по средата на наказанието.

Купих ябълково вино за двамата в близката кръчма и използвах своето, за да преглътна нахлрута, като се опитвах да не направя гримаса заради тричавия му горчив вкус.

Малко след това чух как камбанарията удари обяд.

— Май трябва да отивам за часовете. — Уил се опитваше да изглежда безгрижен, но гласът от устата му излезе така, все едно някой го беше хванал за гърлото.

Той смутено вдигна поглед към мен. Беше леко пребледнял под характерния си мургав тен.

— Не обичам да гледам кръв — той се усмихна нервно, — все едно дали е моята собствена… или кръвта на приятел…

— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.

Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.

Вместо това той постъпи като добър приятел — помогна ми в труден за мен момент. А аз му се отплатих с лъжи.

* * *

Докато вървях към стълба за наказания, усещах тежестта на очите на тълпата, приковани в мен. Колко ли души бяха? Двеста? Триста? След определена бройка числата престават да имат значение и всичко, което остава от тях, е безликата маса на тълпата. Сценичното ми обучение ми позволи да издържа на погледите им. Отправих се към стълба с твърда крачка, сподирен от море от шепоти.

Не вървях гордо, защото знаех, че това може да ги настрои срещу мен. Не показвах и разкаяние. Просто се държах подобаващо, както ме беше научил баща ми, и върху лицето ми нямаше нито страх, нито съжаление.

Докато вървях, усещах все по-силното въздействие на нахлрута. Чувствах се напълно буден, но всичко около мен стана болезнено ярко. Времето сякаш започна да се забавя с приближаването ми към центъра на двора. Виждах малките облачета прах, които вдигаха краката ми, когато стъпваха върху паветата. Почувствах внезапен полъх на вятъра, който подхвана подгъва на наметалото ми и се вмъкна под него, за да охлади потта, стичаща се между плешките ми. За момент ми се стори, че ако пожелаех, можех да преброя лицата в тълпата, която ме заобикаляше — сякаш бяха цветя в полето.

Не забелязах никой от магистрите в тълпата, с изключение на Хеме. Той стоеше близо до стълба и изглеждаше самодоволен като свиня. Скръсти ръце пред гърдите си и остави ръкавите на магистърската му мантия да се веят свободно отстрани.

Той улови погледа ми и устата му се изви в самодоволна усмивка, за която знаех, че беше предназначена за мен.

Реших, че е по-добре да си отхапя езика, отколкото да му направя удоволствието да изглеждам уплашен или дори обезпокоен. Вместо това му се усмихнах широко и самоуверено и след това погледнах встрани, все едно той беше последното нещо, за което ме бе грижа.

След това вече бях до стълба. Чух някой да чете нещо, но думите бяха за мен просто нищо незначещ шум, докато свалях наметалото си и го полагах върху каменната пейка, която стоеше в основата на стълба. Започнах да разкопчавам ризата, колкото можех по-небрежно, сякаш се готвех да се изкъпя.

Една ръка ме хвана за китката и ме спря. Мъжът, който беше прочел съобщението, се опита да ми се усмихне успокоително.

— Няма нужда да си сваляш ризата — каза той. — Тя ще намали малко жиленето от ударите.

— Нямам намерение да разсипя една напълно здрава риза — отвърнах му аз.

Той ме изгледа странно, сви рамене и след това прекара едно въже през железния пръстен над главата ми.

— Ще трябва да ми подадеш ръцете си.

Погледнах го равнодушно.

— Няма нужда да се безпокоите, че ще избягам.

— Така няма да паднеш, ако припаднеш.

Изгледах го от упор.

— Ако припадна, можете да правите с мен каквото желаете — твърдо казах аз. — Дотогава няма да позволя да бъда връзван.

Нещо в гласа ми го накара да спре. Не възрази, когато се качих върху каменната пейка под стълба и се протегнах към железния пръстен. Хванах го здраво и с двете ръце. Гладката му хладина ми се стори странно успокоителна.

Съсредоточих се върху него и се отпуснах в Сърцето от камък.

Чух как хората се отдръпват от основата на стълба.

След това тълпата утихна и не се чуваше никакъв звук освен тихото свистене и пукане от разгъването на камшика зад мен. Почувствах облекчение — щяха да ме бият с едножилен камшик. В Тарбеан бях виждал в каква кървава кайма превръща гърба на човек камшикът с шест жила.

Настъпи внезапна тишина. След това, преди да успея да се стегна, се чу по-силно пукане от предишните. Почувствах как по гърба ми пробягва линия от тъмночервен огън.

Скръцнах със зъби. Но не беше толкова зле, колкото бях очаквал. Очаквах по-остра и жестока болка въпреки предпазните мерки, които бях взел.

След това дойде вторият удар. Неговият пукот беше по-силен и аз го усетих по-скоро с тялото, отколкото със слуха си. Почувствах гърба си странно разхлабен. Задържах дъха си, защото знаех, че той е разкъсан и кърви. За миг всичко стана червено и аз се подпрях върху грапавото насмолено дърво на стълба.

Третият удар дойде, преди да се подготвя за него. Той закачи лявото ми рамо, след това разкъса цялата кожа надолу чак до левия ми хълбок. Стиснах зъби, отказвайки да издам звук. Държах очите си отворени и видях как светът около мен притъмня в ъглите за момент, преди отново да дойде на ясен фокус.

След това, без да обръщам внимание на изгарящата болка по гърба ми, стъпих на пейката и отпуснах пръстите си, сключени около железния пръстен. Един младеж скочи напред, сякаш очакваше, че ще се наложи да ме подхване. Погледнах го язвително и той отстъпи. Взех ризата и наметалото си, внимателно ги метнах през едната си ръка и напуснах двора, без да обръщам внимание на притихналата тълпа наоколо ми.

> 42.

> Безкръвен

— Можеше да е и по-лошо — това е сигурно. — Кръглото лице на Аруил беше сериозно, докато той обикаляше около мен. — Надявах се да минеш само с боя, но трябваше да се сетя, че няма да е така с тая твоя кожа.

Седях на края на дълга маса дълбоко във вътрешността на Медика.

Докато бърбореше, Аруил внимателно бодваше гърба ми.

— Но както казах, можеше да е и по-зле. Два разреза — едва ли можеше да се справиш по-добре от това. Чисти, плитки и прави. Ако правиш каквото ти кажа, няма да ти остане нищо освен гладки, сребристи белези, с които да се хвалиш на дамите колко си смел. — Той застана пред мен и повдигна ентусиазирано белите си вежди зад кръглите рамки на очилата. — А?

Изражението на лицето му успя да ме накара да се усмихна.

Той се обърна към младежа, който стоеше до вратата:

— Отиди и доведи следващите ре'лар от списъка. Кажи им да си донесат само каквото е необходимо за оправянето на право и плитко разкъсване.

Момчето се обърна и излезе, а стъпките му постепенно заглъхнаха в далечината.

— Ще осигуриш чудесна възможност за практика на един от моите ре'лар — весело каза Аруил. — Разрезът ти е добър и прав, с малка вероятност за усложнения. — Той мушна гърдите ми със сбръчкания си пръст и цъкна с език. — Само кости и твърде малко обвивка. За нас е по-лесно, ако има повече месо, с което да работим.

— Но — той сви раменете си почти до ушите и после отново ги отпусна — нещата невинаги са идеални. Това повече от всичко друго трябва да научи един млад медик.

Той вдигна поглед към мен, сякаш очакваше отговор. Кимнах сериозно.

Това, изглежда, го задоволи и кривата му усмивка се върна.

Обърна се и отвори шкафа, който стоеше до една от стените.

— Дай ми малко време и няма да усещаш вече паренето, което сега най-вероятно чувстваш по целия си гръб. — Той започна да дрънчи с разни шишенца, докато тършуваше из полиците.

— Всичко е наред, магистър Аруил — стоически отвърнах аз. — Можете да ме зашиете и така, както съм в момента.

Бях взел две скрупули нахлрут, които притъпяваха усещанията ми, и добре знаех, че е добре да избегна смесването им с други обезболяващи.

Той спря с ръка в шкафа и се наложи да я издърпа обратно, за да се обърне и да ме погледне.

— Някога преди шили ли са те, момчето ми?

— Да — честно признах аз.

— Без нищо, което да облекчава болката?

Кимнах отново.

Както бях седнал на масата, очите ми се падаха малко по-високо от неговите.

Той вдигна към мен скептичен поглед.

— Да видим тогава — каза така, сякаш не му се вярваше много-много.

Дръпнах крачола на панталона си над коляното, което ме накара да стисна зъби, защото движението опъваше гърба ми. Накрая успях да открия около педя от белега от външната страна на бедрото ми, където Пайк беше забил ножа си от парче стъкло още докато бях в Тарбеан.

Аруил го разгледа отблизо, като държеше очилата си с една ръка. Внимателно го мушна с пръст, преди да отсече:

— Мърлява работа — произнесе с леко отвращение.

Дотогава си мислех, че съм свършил доста добра работа.

— Конецът ми се скъса точно когато бях стигнал до средата — твърдоглаво натъртих аз. — Условията, при които ми се наложи да работя, не бяха идеални.

Аруил мълча известно време, подръпвайки с пръст горната си устна, докато ме наблюдаваше през полупритворените си клепачи.

— И тия неща харесват ли ти? — попита ме той с подозрение.

Засмях се на изражението на лицето му, но бързо спрях, когато целият ми гръб разцъфна от болка.

— Не, магистре. Просто се наложи да се погрижа за себе си колкото можех.

Той продължаваше да ме гледа и да подръпва долната си устна.

— Покажи ми къде се скъса конецът.

Показах му. Това не беше нещо, което лесно се забравя.

Той внимателно разгледа стария белег и го пипна отново, преди да вдигне поглед.

— Може и да ми казваш истината. — Той сви рамене. — Не знам. Но мисля, че ако… — Той не довърши, погледна несигурно в очите ми, след което се протегна, повдигна единия ми клепач и рече: — Гледай нагоре.

Каквото и да беше видял, то го накара да се намръщи. Взе едната ми ръка, силно натисна върха на нокътя ми и внимателно наблюдава в продължение на секунда-две. Намръщи се още повече, приближи се още до мен, хвана брадичката ми, отвори устата ми и я помириса.

— Тенасин? — попита и след това сам си отговори: — Не. Нахлрут, разбира се. Явно остарявам, щом като не можах да го забележа по-скоро. Това също обяснява защо не си оцапал с кръв цялата ми хубава и чиста маса. — Той ме погледна сериозно. — Колко?

Не виждах как бих могъл да отрека.

— Две скрупули.

Аруил помълча известно време, докато ме наблюдаваше. Малко след това свали очилата си и започна да ги търка ожесточено в ръкава си. Сложи ги отново и ме погледна право в очите.

— Не се изненадвам, че едно момче може толкова да се страхува от боя с камшик, че да вземе опиат. — Той остро ме погледна. — Но защо, ако се е страхувало толкова, си е махнало ризата преди наказанието? — Отново се намръщи. — Ще трябва да ми обясниш всичко това. Ако преди това си ме излъгал, си го признай и всичко ще е наред. Знам, че понякога момчетата разказват глупави истории — очите му проблеснаха зад стъклата на очилата, — но ако сега ме излъжеш, нито аз, нито пък някой от моите ученици ще те зашие. Няма да позволя да ме лъжат. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — И така, обясни ми. Не разбирам какво става тук. А това ме дразни повече от всичко друго.

Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината.

— Моят учител Абенти ме научи, доколкото разбираше от изкуството на медицината — обясних аз. — Когато ми се наложи да живея из улиците на Тарбеан, трябваше сам да се грижа за себе си — посочих коляното си. — Днес не останах с ризата си, защото имам само две ризи, а от дълго време не съм имал толкова много.

— А нахлрута?

— Този живот не ми приляга, господине — въздъхнах аз. — По-млад съм от всеки друг и мнозина мислят, че не ми е тук мястото. Ядосах много студенти с това, че ме приеха толкова бързо в Арканум. И успях да ядосам магистър Хеме. Всички тези студенти и магистър Хеме с неговите приятели ме наблюдаваха в очакване да видят знак за моята слабост — поех си дълбоко дъх. — Взех нахлрута, защото не исках да припадна. Трябваше да им покажа, че не могат да ме наранят. Научил съм се, че най-добрият начин да бъдеш в безопасност е да накараш враговете си да мислят, че не можеш да бъдеш наранен.

Звучеше доста грозно, казано по този груб начин, но си беше самата истина. Погледнах го предизвикателно.

Настъпи дълго мълчание, в което Аруил продължи да ме гледа, а очите зад очилата му леко се присвиха, сякаш той се опитваше да види нещо вътре в мен. Той отново потри с пръст горната си устна, преди бавно да заговори:

— Предполагам, че ако бях по-стар — каза той толкова тихо, сякаш говореше на себе си, — щях да кажа, че говориш глупости. Че нашите студенти са възрастни хора, а не хлапаци, които се карат и препират за глупости.

Той отново направи пауза, като продължаваше разсеяно да потупва устната си. След това бръчките в ъглите на очите му се извиха нагоре, когато той ми се усмихна.

— Но аз не съм толкова стар. _Хм._ Все още не. Дори и наполовина. Всеки, който си мисли, че момчетата са невинни и сладки, самият той никога не е бил момче или пък го е забравил. И всеки, който не мисли, че мъжете понякога са лоши и жестоки, сигурно не е напускал често дома си. И със сигурност никога не е бил медик. Ние виждаме последствията от жестокостта повече от всеки друг.

Преди да успея да кажа нещо, той продължи:

— Затвори си устата, е'лир Квоте, или ще се видя принуден да сложа в нея някакво гадно лекарство за свиване на мускулите. А, ето че идват.

Последните думи бяха към двамата студенти, които влязоха в стаята. Единият беше помощникът, който ме бе довел тук, а вторият, изненадващо, се оказа млада жена.

— А, ре'лар Мола — ентусиазирано се обърна към нея Аруил и всички следи от нашия сериозен разговор тутакси изчезнаха от лицето му. — Разбрали сте, че вашият пациент има два прави и чисти разреза. Какво сте донесли със себе си, за да се справите с положението?

— Преварено ленено платно, закривена игла, спирт и йод — отвърна тя, без да се поколебае.

Зелените й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.

— Какво? — попита Аруил. — Не сте взели симпатичен восък?

— Не, магистър Аруил — отвърна тя, леко пребледняла при тона ни неговия глас.

— И защо не?

Тя се поколеба.

— Защото нямам нужда от него.

Аруил, изглежда, се успокои.

— Да. Разбира се, че не ви трябва. Много добре. Измихте ли се, преди да дойдете тук?

Мола кимна и късата й руса коса се разлюля при движението на главата й.

— Тогава само сте положили излишни усилия и сте си загубили времето — строго каза той. — Помислете за всички микроби и болести, които може да сте събрали по дългия път дотук през коридора. Измийте се отново и ще започнем.

Тя се изми енергично и грижливо в легена наблизо.

Аруил ми помогна да легна по корем върху масата.

— Пациентът обезболен ли е? — попита тя.

Макар да не можех да видя лицето й, усетих сянка на съмнение в гласа й.

— Упоен — поправи я Аруил. — Наблюдателна сте, Мола. Не, не е. Сега какво бихте направили, ако е'лир Квоте ви увери, че не се нуждае от нищо такова? Той твърди, че самоконтролът му е като на прът от рамстонска стомана и няма дори да трепне, докато го зашивате. — Тонът на Аруил беше сериозен, но успях да усетя в него скрита нотка на забавление.

Мола погледна към мен и след това обратно към Аруил.

— Бих му казала, че се държи глупаво — отвърна тя след кратко мълчание.

— А ако той продължава да твърди, че няма нужда от упойка?

Този път мълчанието на Мола беше по-дълго.

— Изглежда не кърви никак, така че бих продължила. Също така бих му дала ясно да разбере, че ако мърда много, ще го завържа за масата и ще го лекувам както намеря за подходящо за негово собствено добро.

— Хм. — Аруил изглеждаше леко изненадан от нейния отговор. — Да. Много добре. И така, Квоте, все още ли държиш да се откажеш от упойката?

— Благодаря ви — учтиво отвърнах аз, — нямам нужда от упойка.

— Много добре — каза Мола, все едно снемаше всякаква отговорност от себе си, — първо ще почистим и стерилизираме раната.

Спиртът щипеше, но това беше всичко. Опитах да се отпусна доколкото можех, докато Мола обясняваше процедурата. Аруил постоянно се намесваше с коментари и съвети. Насочих мислите си към други неща и се опитах да не трепкам при притъпените от нахлрута убождания от иглата.

Тя приключи бързо и след това ме превърза с вещина и експедитивност, на които се възхитих. Докато ми помагаше да се изправя в седнало положение и ме увиваше в ленено платно, се зачудих дали и другите студенти на Аруил са толкова добре обучени като нея.

Тя връзваше последните възли отзад, когато почувствах върху рамото леко докосване, подобно на перо на птица, което беше почти недоловимо под притъпяващото въздействие на нахлрута.

— Той има прекрасна кожа — чух я да разсъждава на глас, най-вероятно обръщайки се към Аруил.

— Ре'лар! — строго каза той. — Такива коментари са непрофесионални. Разочарован съм от вашата липса на правилна преценка.

— Имах предвид белега, който може да очаква да му остане — отвърна язвително тя. — Предполагам, че няма да бъде нищо повече от бледа линия, при условие че успее да избегне повторното разтваряне на раната.

— Хм — рече Аруил, — да, разбира се. И какво трябва да направи, за да избегне това?

Мола ме заобиколи, за да застане срещу мен.

— Избягвай движения като това. — Тя протегна ръце пред себе си. — Или пък като това. — Тя ги вдигна високо над главата си. — Избягвай каквито и да е прекалено бързи движения — тичане, скачане или катерене. Превръзката може да бъде свалена след два дни. Недей да я мокриш. — Тя премести погледа си от мен към Аруил.

— Много добре, ре'лар — кимна той. — Свободна сте. — Той погледна младото момче, което мълчаливо наблюдаваше цялата процедура. — Ти също можеш да си вървиш, Гери. Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си. Благодаря ви.

Малко след това Аруил и аз отново останахме сами. Той стоеше, без да помръдва, покрил с ръка устата си, докато аз внимателно се опитвах да се пъхна в ризата си. Накрая, изглежда, той взе решение.

— Е'лир Квоте, би ли желал да учиш тук, в Медика?

— Много бих искал, магистър Аруил — честно отвърнах аз.

Той кимна сякаш на себе си, като продължаваше да държи ръка върху устните си.

— Върни се след четири дни. Ако си достатъчно умен да не разкъсаш шевовете си, ще те чакам тук. — Очите му проблеснаха.

> 43.

> Блещукащият път

Подкрепян от стимулиращия ефект на нахлрута и почти без да усещам болка, успях да стигна до Архива. Тъй като сега вече бях член на Арканум, можех свободно да се ровя из книгохранилището — нещо, което бях очаквал през целия си досегашен живот.

Дори по-хубаво от това — стига да не исках помощ от писарите, нищо нямаше да бъде записано в дневниците на Архива. Това означаваше, че можех да търся информация за чандрианите и амирите колкото си исках и никой, дори и Лорен, нямаше да научи за „детинските“ ми интереси.

Когато влязох в червеникаво осветения Архив, видях, че зад бюрото в чакалнята стояха едновременно и Амброуз, и Фела. Хем добър, хем лош късмет, ако въобще можеше да се нарече така.

Амброуз се беше навел към нея и й говореше с тих глас.

Видът й ясно изразяваше неудобството, което изпитва една жена, знаейки, че учтивият отказ не би й свършил никаква работа. Той бе сложил едната си ръка върху коляното й, а другата беше преметнал през облегалката на нейния стол и докосваше с нея врата й. Явно целта на Амброуз беше да изглежда нежен и влюбен, но тялото на Фела беше напрегнато като на уплашена сърна. Истината беше, че той я държеше до себе си по същия начин, по който се държи куче за каишка, за да не избяга.

Когато вратата се затръшна зад гърба ми, Фела вдигна очи, срещна погледа ми и след това погледна встрани, засрамена от неудобното положение, в което се бе оказала. Сякаш вината беше нейна. Много пъти бях виждал този поглед по улиците на Тарбеан. Той разпали в мен стар гняв.

Доближих се до бюрото, като вдигах повече шум от необходимото.

На другия край на бюрото имаше перо, мастилница и лист хартия, три четвърти от който бяха изпълнени с поправки и зачертавания. Както изглеждаше, Амброуз се опитваше да съчинява поема.

Стигнах до края на бюрото и изчаках известно време.

Фела гледаше навсякъде другаде освен към мен и Амброуз. Тя неловко се размърда на стола си, но очевидно не искаше да прави сцена. Покашлях се многозначително.

Амброуз ми хвърли поглед през рамо и се намръщи.

— Избрал си крайно неподходящ момент, е'лир. Върни се по-късно. — Той отново се завъртя, без да ми обръща повече внимание.

Изсумтях и се наведох над бюрото, протягайки врат да погледна листа хартия, който той беше оставил там.

— _Избрал съм_ крайно неподходящ момент? Моля те, имаш тринайсет срички на тоя ред тук — почуках с пръст върху страницата. — Това не е и ямбичен стих. Не знам дали изобщо може да се нарече каквато и да е стихотворна форма.

Той се обърна и ме погледна отново, изражението му беше ядосано.

— Мери си приказките, е'лир. Денят, в който бих дошъл при теб за помощ в поезията, е денят, в който…

— … е денят, в който имаш два часа свободно време — довърших аз. — Два дълги часа само като за начало. „Така, както бедният дрозд добре знае къде е неговият север?“ Погледни това — дори не знам откъде да започна с критиките. Чиста подигравка.

— Какво ли пък знаеш ти за поезията? — натърти Амброуз, без да си направи труда да се обърне.

— Знам добре къде куца един стих, веднага щом го чуя — отвърнах аз, — но тези тук дори не куцат. Защото при куцането има ритъм. А това по-скоро прилича на някой, който се е сгромолясал по стълбите. Неравни стълби. В дъното на които има бунище.

— Това е скачащ ритъм — остро и обидено настоя той. — Не очаквам от теб да го разбереш.

— Скачащ? — избухнах в смях и сложих на лицето си невярващо изражение. — Знам само, че ако имах кон, който „скачаше“ толкова лошо на краката си, щях да го убия в акт на милосърдие и след това щях да изгоря клетия му труп от страх, че местните кучета ще го оглозгат и ще умрат.

Амброуз най-сетне се обърна към мен и когато го направи, му се наложи да махне дясната си ръка от коляното на Фела. Това беше частичен успех, но другата му ръка продължаваше да докосва шията й и я притискаше към стола й в уж непринудена милувка.

— Сетих се, че може да минеш днес — каза той с пресилено весел тон. — Затова проверих в регистъра. Още те няма в списъците. Ще трябва да се задоволиш с „Томовете“ или да се върнеш по-късно, след като актуализират информацията в книгите.

— Без да се обиждаш, ама би ли проверил отново? Не съм сигурен, че мога да се доверя на грамотността на някой, който се опитва да римува „север“ с „пипер“. Не е чудно, че се налага да държиш жените, за да ги накараш да ти слушат поезията.

Амброуз настръхна и ръката му се плъзна от облегалката на стола, за да се отпусне покрай тялото му. Изражението на лицето му беше отровно злобно.

— Когато пораснеш, е'лир, ще разбереш, че онова, което един мъж и една жена правят заедно…

— Какво? Заедно, насаме в чакалнята на Архива? — махнах с ръка наоколо. — В името на божието тяло, това да не е бордей? И в случай че не си забелязал, тя е студентка, а не месингов гвоздей, който са ти платили да зачукаш. Ако ще насилваш някоя жена с присъствието си, то имай благоприличието да го направиш в някоя уличка навън. Така тя поне ще се чувства оправдана да изкрещи за помощ.

Лицето на Амброуз стана мораво и му беше необходимо доста време, за да върне гласа си.

— Изобщо не познаваш жените.

— Виж, с това мога да се съглася — спокойно отвърнах аз. — Всъщност това е причината, поради която дойдох днес. Да намеря някоя и друга книга по тази тема. — Остро почуках с два пръста върху регистъра. — Така че потърси името ми тук и ме пусни да вляза.

Амброуз отвори книгата, намери нужната страница и обърна регистъра към мен.

— Ето. Ако успееш да намериш името си в този списък, си добре дошъл да разглеждаш книгохранилището както намериш за добре. — Той се усмихна злобно. — В противен случай се чувствай свободен да дойдеш отново след около цикъл. Дотогава би трябвало да сме въвели новата информация.

— Накарах магистрите да ми напишат и бележка за всеки случай, ако има някакво объркване за приемането ми в Арканум — казах аз, повдигнах ризата си над главата и се обърнах, за да може той да види широките превръзки, които покриваха гърба ми. — Можеш ли да я прочетеш оттам или трябва да дойда по-близо?

Амброуз не отговори и аз свалих ризата си и се обърнах към Фела, без изобщо да му обръщам повече внимание.

— Милейди писар — обърнах се към нея с поклон, много лек поклон, защото гърбът ми не позволяваше по-дълбок, — бихте ли били така любезна да ми помогнете да открия някоя книга за жените? По-големите от мен ме инструктираха да се информирам по-подробно по тази твърде изтънчена тема.

Фела се усмихна нерешително и се поотпусна леко. Продължаваше да седи вдървено и скована от неудобство дори след като Амброуз си бе махнал ръката. Предполагам, че познаваше достатъчно добре нрава му и знаеше, че ако сега побегне и го постави в неловко положение, той щеше да я накара да си плати по-късно.

— Не знам дали имаме нещо такова.

— Ще се задоволя и с някой учебник за начинаещи — отвърнах й с усмивка. — Беше ми дадено да разбера, че нищо не знам за тях, така че всякаква допълнителна информация ще ми бъде от полза.

— Нещо с картинки? — заяде се Амброуз.

— Ако търсенето ни падне до това ниво, със сигурност ще те повикам — рекох аз, без да поглеждам към него.

Усмихнах се на Фела.

— Може би някоя книга с басни за животни — меко й казах аз. — Чувал съм, че жените са странни същества, много по-различни от мъжете.

Усмивката на Фела разцъфна и тя леко се засмя.

— Предполагам, че можем да хвърлим някой поглед наоколо.

Амброуз я погледна намръщено.

Тя му махна успокоително.

— Всеки знае, че той е член на Арканум, Амброуз — каза тя. — Какво толкова ще стане, ако просто го пуснем да влезе?

Амброуз я погледна кръвнишки.

— Защо не изтичаш с него в „Томовете“, за да го съпроводиш като малко момиченце за поръчки? — студено й отвърна той. — Аз мога и сам да се справя тук.

Като се движеше леко сковано, Фела стана от бюрото и тръгна към „Томовете“. Изкуших се да си помисля, че докато дърпаше вратата, тя ми хвърли кратък поглед, изпълнен с благодарност и облекчение. Но може би просто си въобразявах.

Когато вратата се затвори след нея, ми се стори, че стаята е станала малко по-мрачна. И не го казвам в някакъв поетичен смисъл. Сякаш светлината наистина беше намаляла. Погледнах към симпатичните лампи, които бяха окачени из стаята, и се зачудих какво ли не е наред.

Но малко по-късно почувствах бавно, изгарящо усещане, което започна да пълзи по гърба ми, и осъзнах каква е истината — ефектът на нахлрута беше започнал да намалява.

Най-силните болкоуспокоителни имат сериозни странични ефекти. Тенасинът понякога предизвиква делириум или припадъци. Лацилумът пък е отровен. Офалумът води до силно пристрастяване. Мхенката е може би най-силният опиат от всички, но не случайно я наричат „дяволски корен“.

Нахлрутът е най-слабият, но и доста по-безопасен. Той е лека упойка, стимулант, който свива кръвоносните съдове. Ето защо не кървях като заклано прасе след ударите с камшик. Най-хубавото от всичко беше, че той нямаше сериозни странични ефекти. Въпреки това използването му ставаше на някаква цена. Щом като ефектът на нахлрута отмине, той те оставя напълно изтощен и физически, и психически.

Въпреки това бях дошъл тук, за да видя книгохранилището. Сега бях член на Арканум и нямах намерение да си тръгна, преди да съм влязъл вътре в Архива. Обърнах се към бюрото с решително изражение.

Амброуз ме изгледа продължително и ме измери с очи, преди да изпусне дълбока въздишка.

— Добре — рече той. — Какво ще кажеш да сключим сделка? Ти ще си траеш за онова, което видя тук днес, а аз ще заобиколя правилата и ще те пусна да влезеш, макар че официално те няма в книгата. — Той изглеждаше леко нервен. — Какво ще кажеш за това?

Още докато Амброуз говореше, усетих как ефектът на нахлрута намалява все повече. Почувствах тялото си уморено и натежало, мислите ми станаха бавни и лепкави като сироп. Протегнах ръце, за да разтрия лицето си, и потрепнах, когато движението ми остро опъна всички шевове по гърба ми.

— Съгласен съм — отвърнах с надебелен език.

Амброуз отвори един от регистрите и започна да прелиства страниците с въздишка.

— Тъй като това е първият ти път в същинския Архив, ще трябва да платиш таксата за разглеждане.

Странно защо, усетих в устата си киселия вкус на лимон. Това беше страничен ефект, за който Бен никога не ми бе споменавал. Това ме разсея и малко след това видях, че Амброуз ме гледа с очакване.

— Моля?

Той ме изгледа странно.

— Таксата за разглеждане — повтори.

— Преди нямаше такава такса — казах аз, — когато бях в „Томовете“.

Амброуз вдигна поглед към мен, сякаш бях някакъв идиот.

— Това е защото това е _такса за разглеждане_. — Той погледна отново надолу към регистъра. — Нормално тя се плаща в допълнение към таксата за обучение за първия семестър в Арканум. Но тъй като ти направо прескочи години и дойде директно при нас, ще трябва да я платиш сега.

— Колко е таксата? — попитах аз и опипах за кесията си.

— Един талант — отвърна той. — И _трябва_ да я платиш, преди да влезеш. Правилата са си правила.

След като бях платил за леглото в Мюз, един талант бяха почти всичките пари, които ми бяха останали. Беше ми пределно ясно, че трябва да пазя парите си, за да спестявам за таксата за обучение за следващия семестър.

Ако не можех да платя, щеше да се наложи да напусна Университета.

И все пак, това беше нищожна цена за онова, за което бях мечтал през по-голямата част от моя живот. Извадих един талант от кесията си и му го подадох.

— Трябва ли да се подпиша някъде?

— Няма чак такива формалности — отвърна Амброуз, отвори едно чекмедже и извади малък метален диск. Тъй като бях замаян от страничните ефекти на нахлрута, ми беше необходимо известно време, докато осъзная какво е това — ръчна симпатична лампа.

— Книгохранилището не е осветено — сухо рече Амброуз. — Пространството вътре е твърде голямо, а и дългото излагане на книгите на светлина няма да е добро за тях. Ръчните лампи струват един талант и половина.

Аз се колебаех.

Амброуз кимна сякаш на себе си и се замисли.

— През първия семестър на много хора не им стигат парите. — Той се протегна към едно по-долно чекмедже и дълго рови в него. — Ръчните лампи са талант и половина и аз не мога да направя нищо по тоя въпрос. — Той извади десетсантиметрова свещ. — Но свещите струват само половин пени.

Половин пени за една свещ си беше добра сделка. Извадих едно пени.

— Ще взема две.

— Тази ни е последната — бързо отвърна Амброуз и се огледа нервно, преди да я набута в ръката ми. — Слушай сега. Можеш да я получиш безплатно. — Той се усмихна. — Само не казвай на никой. Това ще бъде нашата малка тайна.

Взех свещта доста изненадан. Очевидно празната ми заплаха преди малко го беше уплашила. Или пък тоя невъзпитан, надут благороднически син не беше чак такъв гадняр, за какъвто го бях помислил.

* * *

Амброуз набързо ме вкара в книгохранилището, като даже не ми остави време да си запаля свещта. Когато вратата хлопна зад мен, се оказах в такава тъмнина, че все едно ме бяха набутали в някой чувал. Единственото, което се виждаше, беше слаб отблясък от червеникавата симпатична светлина, процеждаща се изпод вратата зад мен.

Тъй като в себе си нямах никакъв кибрит, трябваше да прибягна към симпатия. Обичайно това би ми отнело само миг, но изтощеното ми от нахлрута съзнание едва успяваше да се концентрира достатъчно. Стиснах зъби, съсредоточих се в Алара в съзнанието си и след няколко секунди почувствах как в мускулите ми се просмуква хладина, докато черпех достатъчно топлина от тялото си, за да запаля фитила на свещта.

Книги.

Тъй като нямаше прозорци, които да пускат слънчевата светлина, рафтовете с книги бяха съвършено тъмни и единственото изключение беше светлината на моята свещ. В мрака се простираха една след друга нови полици с книги. Повече книги, отколкото можех да разгледам за цял един ден. Повече книги, отколкото бих могъл да разгледам през целия си живот.

Въздухът беше влажен и сух. Миришеше на стара кожа, пергамент и забравени тайни. Разсеяно се зачудих как поддържат въздуха толкова свеж в сграда без прозорци.

Като закрих пламъка на свещта с ръка, тръгнах между рафтовете на треперливата й светлина, като се наслаждавах на мига и попивах всяка частица от него. По тавана танцуваха сенки, докато местех свещта си от едната на другата страна.

Дотогава ефектът на нахлрута беше напълно отминал. Гърбът ми пулсираше и мислите ми бяха тежки като олово, сякаш имах висока температура или бях получил силен удар отзад по тила.

Знаех, че няма да издържа да чета дълго, но въпреки това не можех да се насиля да си тръгна толкова скоро. Не и след всичко, което бях направил, за да стигна дотук.

Мотах се безцелно насам-натам и разглеждах може би около четвърт час.

Открих няколко малки каменни стаи с тежки дървени врати и маси вътре. Очевидно предназначението им беше в тях да се събират за обсъждане малки групи, чиито разговори да не нарушават съвършената тишина на Архива.

Открих стълби, които водеха и нагоре, и надолу. Архивът беше висок шест етажа, но не знаех, че се простира и под земята. Колко ли надолу стигаше? Колко ли десетки хиляди книги чакаха под краката ми?

Трудно мога да опиша колко успокоително ми действаше хладният, тих мрак наоколо. Чувствах се напълно щастлив така — изгубен между безкрайните редици от книги. Усещах се в безопасност, защото знаех, че отговорите на всички мои въпроси са тук някъде и ме очакват.

Открих вратата с четирите плочи съвсем случайно.

Тя беше направена от солидно парче сив камък със същия цвят като околните стени. Рамката й беше широка около двайсетина сантиметра, също беше сива и също беше направена от единично парче камък. Вратата и рамката пасваха толкова добре една с друга, че в цепнатината между тях не можеше да се пъхне и карфица.

Нямаше панти. Нямаше и дръжка. Нямаше прозорец или някакъв плъзгащ се панел. Единствените й особености бяха четири плочи от закалена мед. Тя бяха поставени на една височина с предната част на вратата, която беше на една височина с предната част на рамката, която от своя страна беше на една височина с околната стена. Можеше да плъзнеш ръка от едната страна на вратата до другата, без да почувстваш каквито и да е ръбове.

Въпреки тяхната липса това пространство от сив камък без съмнение беше врата. Просто беше такава. Всяка медна плоча имаше отвор в центъра и макар той да не бе оформен по традиционния начин, нямаше никакво съмнение, че това са ключалки. Вратата беше неподвижна като планина, която беше тиха и безразлична като морето в безветрен ден. Това не беше врата, която да бъде отваряна. Беше врата, която трябваше да остане затворена.

В центъра й между медните плочи, които не бяха загубили блясъка си, в камъка дълбоко беше изсечена една дума: „ВАЛАРИТАС“.

В Университета имаше и други заключени врати, места, където се пазеха опасни неща, където спяха стари и забравени тайни — скрити и мълчаливи. Врати, отварянето на които беше забранено.

Врати, чиито прагове никой не преминаваше, чиито ключове бяха разрушени или загубени или пък самите те бяха заключени от съображения за безопасност.

Но всички те бледнееха пред вратата с четирите плочи. Положих дланта си върху хладната гладка повърхност на вратата и натиснах, като противно на всякаква логика се надявах, че тя може и да се отвори при докосване. Но тя беше все така солидна и неподвижна като сив камък. Опитах се да надникна през отворите в медните плочи, но не можах да видя нищо на светлината на моята единствена свещ.

Толкова силно исках да вляза вътре, че усещах вкуса на желанието в устата си. Това вероятно показваше някаква перверзна част от моята същност — дори когато най-накрая бях попаднал вътре в Архива, заобиколен от безброй тайни, аз бях все така привлечен от единствената заключена врата, която бях открил.

Вероятно търсенето на скритите неща е заложено в човешката природа. Или пък е заложено само в моята.

Точно тогава видях червеникавата нетрепваща светлина на симпатична лампа, която се приближаваше през редиците от книги. Това беше първият признак, който виждах, че и други студенти посещават Архива. Отстъпих крачка и зачаках, като си мислех да попитам онзи, който идваше, за онова, което се намира зад вратата. И какво означава „ВАЛАРИТАС“.