Името на вятъра

Но и това място имаше своите тъмни страни. Докато оглеждах улицата, забелязах двама мъже, които се криеха в алеята срещу мен. Маските им бяха доста добри — кървавочервени и свирепи. Едната беше със зейнала уста, а другата беше оголила острите си зъби в жестока гримаса. И двамата носеха традиционните черни раса с качулки, което аз веднага оцених. Повечето от демоните в крайбрежната част хич не ги беше грижа дали са облечени с подходящия костюм.

Двата демона се измъкнаха от скривалището си, за да проследят добре облечена млада двойка, които се скитаха безцелно по улицата ръка за ръка. Демоните предпазливо ги дебнеха в продължение на стотина крачки и след това единият от тях грабна шапката на кавалера и я запрати в близката снежна преспа. Другият грубо сграбчи жената в прегръдката си и я повдигна от земята.

Тя се разпищя, а през това време мъжът, очевидно объркан от ситуацията, се опитваше да си върне бастуна, който демонът му беше отнел.

За щастие дамата му запази хладнокръвие и изкрещя: „Техлус! Техлус! Техлус антауса еха!“

При звука на името на Техлу двете фигури с червени маски се разтрепериха, след това се обърнаха и побягнаха надолу по улицата.

Всички нададоха одобрителни викове. Един от собствениците на магазини помогна на кавалера да вземе шапката си. Бях доста учуден от всеобщата вежливост. Очевидно дори и демоните бяха учтиви в добрата част на града. Окуражен от онова, което бях видял, огледах тълпата в търсене на най-подходящите хора. Пристъпих към една млада жена. Тя беше облечена в синя рокля на точици и наметка от бяла кожа. Косата й беше дълга и златиста, а лицето й — обрамчено от изкусни къдрици.

Докато пристъпвах към нея, тя погледна към мен и спря. Чух я как сепнато си пое дъх, когато вдигна ръка към устата си.

— Пенита, гус'жа? — протегнах длан аз, като нарочно леко потрепервах. Гласът ми също беше треперлив. — Моля ви… — Постарах се да изглеждам колкото се може по-дребен и отчаян. Влачех крака в тънкия сивкав сняг.

— Бедничкият ми. — Тя въздъхна толкова тихо, че едва я чух.

Непохватно опипа кесията си, която носеше отстрани, неспособна или нежелаеща да отмести поглед от мен. Малко след това погледна в кесията и извади нещо. Докато притискаше пръстите ми около него, усетих студената, успокоителна тежест на монета в шепата си.

— Благодаря, гус'жа — автоматично отвърнах аз, погледнах надолу за миг и видях, че между пръстите ми проблясва сребро. Отворих шепата си — вътре имаше сребърно пени. Цяло сребърно пени.

Зяпнах. Сребърното пени струваше колкото десет медни или петдесет железни. Което беше по-важно, с него стомахът ми щеше да бъде пълен всяка вечер в продължение на половин месец. За едно желязно пени можех да спя една нощ на пода в „Червеното око“, а за две щяха да ме пуснат да легна до огнището, край горещите въглени на вечерния огън. Можех да си купя вехто одеяло, което да скрия на покрива и да се топля в него през цялата зима.

Погледнах нагоре към жената, която все още ме гледаше с изпълнени с жалост очи. Тя нямаше представа какво означаваше жестът й за мен.

— Благородна госпожо, благодаря ви — казах аз с дрезгав глас, после си спомних нещо, което казвахме в трупата. — Нека всички ваши истории бъдат с щастлив край и пътищата ви да са спокойни и кратки.

Тя ми се усмихна и сигурно се готвеше да отвърне нещо, но аз изпитах странно усещане в областта на тила. Някой ме наблюдаваше. Когато си на улицата, или развиваш чувствителност към някои определени неща, или животът ти е кратък и нещастен.

Огледах се и видях един търговец, който говореше нещо с един стражник и сочеше към мен. Това не беше просто някакъв си пазач от стражата на крайбрежната част. Беше гладко избръснат и стоеше изправен. Носеше кожен жакет с метални нитове, а в ръката си държеше обкована с месинг тояга, дълга колкото ръката му. Чух откъслечни думи от онова, което му казваше търговецът:

— … клиенти. Кой би си купил шоколад с… — Той отново направи жест към мен и каза нещо, което не можах да чуя — … ви плаща? Точно така. Може би трябва да спомена…

Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.

Насочих се към първата уличка, която видях, а тънките ми обувки се хлъзгаха върху плиткия сняг, който беше покрил земята. Когато свивах по втора уличка, която се отделяше от първата, чух зад себе си тропота на тежки ботуши.

Дъхът ми пареше в гърдите ми, докато търсех място, където да се скрия. Но не познавах тази част от града. Нямаше купчини боклук, в които да се мушна, или изгорели сгради, където да се кача. Внезапно усетих как някакво остро замръзнало камъче проряза тънката подметка на едната ми обувка. Болка прониза крака ми, но аз се насилих да продължа да тичам.

След третия завой стигнах до задънена улица. Бях започнал да се катеря по една от стените, когато усетих как нечия ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна надолу.

Главата ми се удари в паважа и всичко около мен се завъртя, когато стражът ме вдигна от земята, като ме държеше за китката и косата.

— Хитрец си ти, а, момче? — задъхано изрече той, а топлият му дъх пареше лицето ми.

Миришеше на кожа и пот.

— Достатъчно си възрастен, за да си разбрал досега, че не бива да бягаш. — Той гневно ме разтърси и оскуба косата ми.

Изкрещях от болка и улицата се завъртя пред очите ми.

Той грубо ме притисна към стената.

— Трябва да си разбрал и че нямаш работа в Склона. — Той отново ме разтърси. — Да не си бавноразвиващ се, момче?

— Не — замаяно отвърнах аз, усетил студенината на стената със свободната си ръка. — Не.

Изглежда, че отговорът ми го вбеси още повече.

— _Не?_ — Той сякаш сдъвка думата. — Вкара ме в неприятности, момче. Може да се оплачат от мен. Ако не си бавноразвиващ се, значи трябва да ти бъде даден урок.

Той ме завъртя около себе си и ме хвърли на земята. Плъзнах се върху хлъзгавия сняг по улицата. Лакътят ми се удари в земята и изтръпна. Ръката ми, която стискаше един месец храна, топли одеяла и сухи обувки, се разтвори. Нещо много ценно излетя и падна на земята дори без да иззвънти.

Почти не обърнах внимание на това. Въздухът изсвистя, когато тоягата му ме удари в крака.

— Не идвай повече в Склона, ясно ли е? — изръмжа той.

Тоягата отново се стовари върху мен и този път ме уцели в плешката.

— Всичко отвъд улица „Фалоу“ е забранена зона за вас, улични копеленца. Разбра ли ме? — Удари ме през лицето с опакото на ръката си и усетих вкуса на кръв, когато главата ми отскочи от заснежените павета.

Свих се на топка, докато той съскаше над мен:

— И запомни, че улицата и пазарът на мелничарите са мястото, където работя, така че никога… Не се връщай… Тук… Никога! — Той придружаваше всяка своя дума с нов удар на тоягата си. — Ясно ли е?

Лежах и треперех в утъпкания сняг и се надявах, че най-сетне побоят е свършил.

— Разбра ли ме? — Онзи ме изрита в корема и аз усетих, че нещо там вътре се скъса.

Изкрещях и сигурно съм промълвил нещо. Когато не се изправих, той ме изрита отново и след това си тръгна.

Мисля, че или съм припаднал, или дълго съм лежал замаян. Когато все пак успях да се съвзема, вече се смрачаваше. Студът беше проникнал до мозъка на костите ми. Пълзях из калния сняг и влажните боклуци в търсене на сребърното пени, а пръстите ми бяха толкова премръзнали, че едва ги мърдах.

Едното ми око беше отекло и устата ми беше пълна с кръв, но продължавах да търся, докато и последната дневна светлина не изчезна. Дори и след като уличката потъна в катраненочерен мрак, продължавах да пресявам снега с ръцете си, макар дълбоко в себе си да знаех, че пръстите ми вече са толкова безчувствени, че дори по случайност да попаднех на монетата, нямаше да я усетя.

Изправих се на крака, като се опирах на стената, и се опитах да вървя. Нараненият крак забавяше движението ми. С всяка стъпка болката го пронизваше все по-силно и аз се опитвах да използвам стената за опора, за да облекча поне донякъде тежестта върху него.

Отправих се към крайбрежния квартал — частта от града, ми ято за мен се доближаваше най-много до представата за дом. От студа кракът ми ставаше все по-безчувствен и вдървен и макар някаква рационална част от мен да се тревожеше от това, практичната част от съзнанието ми беше доволна, че поне една част от тялото ми не ми причинява болка.

До тайното ми скривалище имаше километри разстояние и с това куцукане напредвах много бавно. В някакъв момент трябва да съм паднал. Не си спомням падането, но си спомням как лежах върху снега и колко сладостно удобно се чувствах. Усетих как сънят се спуска над мен като дебело одеяло — като смъртта.

Затворих очи. Спомням си дълбоката тишина на опустялата улица около мен. Бях твърде вцепенен и уморен, за да съм истински уплашен. В бълнуванията си си представих смъртта като голяма птица с криле от огън и сенки. Тя висеше над мен и търпеливо ме чакаше ли, чакаше…

Заспивах, а голямата птица ме обхвана в горящите си криле. Представих си сладостна топлина. След това ноктите й се впиха в мен, разкъсвайки плътта ми…

Не, това просто беше болката от счупените ми ребра, докато някой ме обръщаше по гръб.

Отворих замъглените си очи и видях един демон, който се беше надвесил над мен. Видът на мъжа с демонска маска ме стресна и ме извади от отнесеното и объркано състояние, в което се намирах, а примамливата топлина, която бях чувствал само преди миг, изчезна и бе заменена от усещането за отпуснатото ми и натежало като олово тяло.

— Така е. Казах ти. Тук в снега лежи едно хлапе! — Демонът ме изправи на крака.

Вече напълно събуден, забелязах, че маската му е чисто черна. Това беше Енканис, Господарят на демоните. Той ме закрепи несигурно на краката ми и започна да маха снега, който ме покриваше. Със здравото си око видях, че наблизо е застанала друга фигура със синьо-зелена маска.

— Хайде… — каза нетърпеливо вторият демон, а гласът звучеше кухо иззад редовете остри зъби.

Енканис не му обърна внимание.

— Добре ли си?

Не знаех какво да отговоря, затова се съсредоточих върху това да се задържа на краката си, докато мъжът продължаваше да изчетква снега от мен с ръкава на тъмната си мантия. Чух далечния звук на рогове.

Другият демон погледна нервно към пътя.

— Ако не запазим преднината си пред тях, здраво ще загазим — просъскка жената раздразнено.

Енканис махна снега от косата ми с обвитите си в черни ръкавици пръсти, след това спря за момент и се наведе, за да погледне лицето ми по-отблизо. Тъмната му маска странно се мержелееше пред размазания ми поглед.

— В името на божието тяло! Холи, някой здравата е пребил това хлапе. И то в деня на Средата на зимата!

— Стражата — успях да промълвя с дрезгав глас и при изговарянето на думата отново усетих вкуса на кръв.

— Целият си премръзнал — каза Енканис и започна да търка ръцете и краката ми със своите ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта ми. — Ще трябва да дойдеш с нас.

Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.

— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.

— Той не може да остане тук — отсече Енканис.

Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.

Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка ми рамото на своя приятел.

— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.

Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.

— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.

Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.

Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.

— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.

Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.

Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.

— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.

Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.

Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.

Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.

Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.

Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.

Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.

Не знам колко време ми е било необходимо, за да се прибера. Ходенето леко ме стопли, макар че продължавах да усещам краката си изтръпнали и вдървени. Когато погледнах назад към следите, които оставях, видях, че всяка втора крачка е белязана с кървава диря. Странно, по някакъв начин това ме успокои. Крак, който кърви, беше по-добре от такъв, който е измръзнал като чукан.

Спрях в първата кръчма, която разпознах — „Смеещият се мъж“. От нея се носеха музика, песни и празнични звуци. Не минах през предната врата, заобиколих откъм задната уличка. На входа на кухнята имаше две момичета, които се бяха измъкнали от работа и бърбореха помежду си.

Докуцуках до тях, като се подпирах на стената. Забелязаха ме, едва когато застанах пред тях. По-младата от двете погледна към мен и остана със зяпнала уста.

Направих още една крачка към тях.

— Може ли някоя от вас да ми донесе храна и едно одеяло? Мога да платя — протегнах ръка и се ужасих, като я видях колко силно трепери.

Отстрани на лицето бях омазан с кръв.

— Моля ви. — Вътрешната страна на устата ме болеше, когато говорех.

Те ме гледаха известно време в смаяно мълчание. След това се спогледаха и по-голямата дръпна другата вътре. Малкото момиче изчезна зад вратата, без да каже и дума. По-голямата, която сигурно беше към шестнайсетгодишна, се приближи до мен и протегна ръка.

Дадох й монетата и след това тежко отпуснах ръка.

Тя погледна таланта и след като ме изглежда продължително, изчезна във вътрешността на сградата.

През отворената врата се чуваха топлите, шумни звуци на оживената странноприемница — тихият шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях, острото дрънчене на бутилки и глухото думкане на дървените халби върху масите.

А между всички тези звуци на заден план нежно се промъкваше свиренето на лютня. Беше едва доловимо, почти удавено от останалия шум, но аз го разпознах толкова безпогрешно, колкото майката различава плача на бебето си, който се чува през десет стаи. Музиката беше като спомен за семейството, за приятелството и топлото огнище. От нея стомахът ми се стягаше и ме боляха зъбите. За миг спрях да усещам болката от студа в ръцете си и вместо това закопнях за познатото усещане от тях да струи музика.

Направих бавна, провлечена крачка. Полека се плъзнах по стената, надалеч от вратата, докато накрая вече не можех да чувам музиката. След това направих още една крачка, докато болката в ръцете ми от студа се върна, а болката в гърдите ми не се дължеше на нищо повече от няколкото счупени ребра. Това бяха по-прости болки, които по-лесно можех да понеса.

Не знам колко време мина, преди двете момичета да се върнат. По-малката държеше одеяло, увито около нещо. Притиснах го към наранените си гърди. Изглеждаше твърде тежко за размера си, но ръцете ми трепереха леко под собствената си тежест, така че ми беше трудно да преценя. По-голямото момиче протегна към мен малка, тежка кесия. Взех и нея и я стиснах толкова здраво, че премръзналите ми пръсти ме заболяха.

— Можеш да се настаниш до огнището вътре, ако искаш — погледна ме тя.

По-малкото момиче бързо кимна.

— Нати няма да има нищо против. — Тя пристъпи към мен и се протегна да хване ръката ми.

Дръпнах се назад, като почти паднах.

— Не! — исках да изкрещя, но вместо това от устата ми излезе немощно грачене: — Не ме докосвай — гласът ми трепереше, макар не бях сигурен дали звучеше ядосано или уплашено.

Подпрях се с олюляване на стената.

— Ще се оправя — гласът ми звучеше несигурно в собствените ми уши.

По-малкото момиче започна да плаче, а ръцете й висяха безполезно настрани.

— Имам къде да отида — гласът ми стана дрезгав и аз се обърнах.

Побързах да се отдалеча. Не бях сигурен от какво бягам — вероятно от другите хора. Това беше още един урок, който бях научил, и то може би твърде добре — хората означаваха болка. Зад гърба си чух сподавен плач. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато накрая стигна до ъгъла.

Добрах се до скривалището си, където покривите на две сгради се съединяваха под трети покрив, който висеше над тях. Така и не разбрах как успях да се изкача догоре.

В одеялото имаше цяла дамаджана вино с подправки и самун пресен хляб, а до него — парчета пуешки гърди, които бяха по-големи и от двата ми свити юмрука, взети заедно. Увих се в одеялото и се скрих от вятъра, докато снегът се превръщаше в суграшица. Тухлите на комина зад гърба ми бяха топли и прекрасни.

Първата глътка вино изгори устата ми като огън на местата, където бяха нараняванията. Но втората изобщо не пареше толкова. Хлябът беше мек, а пуйката още топла.

Събудих се в полунощ, когато всичките камбани в града започнаха да бият. Хората тичаха по улиците и крещяха. Седемте дни на Голямата скръб бяха зад гърба ни. Денят на средата на зимата беше отминал. Беше започнала нова година.

> 23.

> Горящото колело

Останах така увит в скривалището си през цялата тази нощ и се събудих на следващия ден, за да установя, че тялото ми се е превърнало в болезнен стегнат възел. Тъй като имах още храна и малко вино, предпочетох да си остана на мястото, вместо да рискувам да падна, докато се опитвам да сляза до улицата.

Този ден нямаше слънце и духаше влажен вятър, който сякаш никога нямаше да спре. Поривите му навяваха суграшицата дори под защитата на покрива, който ме пазеше. Коминът зад мен беше топъл, но не достатъчно, за да изсуши одеялото ми или да прогони вледеняващата влага, която се бе просмукала в дрехите ми.

Довърших виното и хляба още в началото на деня и след тона прекарах по-голямата част от времето си в опити да оглозгам докрай костите от пуйката и да стопя малко сняг в дамаджаната, за да мога да пийна вода.

Нито едното от двете не се оказа много успешно и накрая се наложи да напълня устата си с кишав сняг, от който ми остана такъв вкус на катран, че неволно потреперих.

Въпреки нараняванията ми следобеда успях да заспя и се събудих късно през нощта, изпълнен с най-прекрасното усещане за топлина.

Махнах одеялото от себе си и се изтърколих по-далеч от комина, който сега бе станал твърде горещ, само за да се събудя отново призори, този път целият треперещ от подгизналата ми от влага кожа. Чувствах се странно замаян и объркан. Отново се сгуших до комина и прекарах остатъка от деня в неспокойна и трескава дрямка, от която непрекъснато се будех.

Нямам спомен как съм успял да сляза от покрива — така както не бях на себе си от треската и почти осакатен. Не си спомням и как съм изминал разстоянието от близо километър през Талоус и Крейте. Само си спомням, че паднах по стълбите, които водеха към мазето на Трапис, като продължавах здраво да стискам кесията с парите си. Докато лежах на пода, изпотен и треперещ, чух шляпането на босите му крака по камъка.

— Какво, какво — нежно каза той, докато ме изправяше. — Тихо, тихо.

Трапис се грижеше за мен през дългите дни, в които треската не спираше. Той ме увиваше в одеяла, хранеше ме и когато треската не показа никакви признаци, че ще мине от само себе си, използва парите, които бях донесъл, за да ми купи лекарство с горчиво-сладък вкус. Гледаше лицето и ръцете ми да са влажни и хладни, като не спираше да мърмори своето търпеливо и нежно „Какво, какво. Тихо, тихо“, докато аз крещях, обезумял от безкрайните, трескави сънища за мъртвите ми родители, чандрианите и мъжа с празните очи.

* * *

Събудих се с бистър и свеж ум.

— Оооохрееее — високо каза Таний от леглото си, където беше вързан.

— Какво, какво. Тихо, тихо, Таний — рече Трапис, докато оставяше едно от бебетата и вземаше друго.

Детето се оглеждаше с тъмните си ококорени като на бухал очета, но изглежда, че не можеше само да държи главичката си изправена. В стаята беше тихо.

— Ооооооохрееее — повтори Таний.

Прокашлях се в опит да прочистя гърлото си.

— На пода до теб има чаша — каза Трапис, като галеше главата на бебето, която придържаше с ръката си.

— ОООООХ ООХРРРЕЕ ЕЕЕЕЕЕХХАА! — изрева Таний, като плачът му бе прекъсван от странни подобия на опити да си поеме въздух.

Звукът разтревожи останалите деца, които започнаха да се мятат върху леглата си.

По-голямото момче, което седеше в ъгъла, притисна ръце към главата си и застена. Започна да се люлее напред-назад, отначало леко, но после все по-силно и по-силно, докато накрая главата му се удари в камъните на стената.

Трапис беше до него, преди малкият да успее сериозно да се нарани. Прегърна люлеещото се момче.

— Тихо, тихо, Лони. Тихо, тихо. — Люлеенето на момчето се забави, но не спря напълно. — Таний, не е нужно да вдигаш целия този шум. — Гласът му беше сериозен, но не строг. — Защо създаваш неприятности? Така Лони може да се нарани.

— Ооррахее — тихо простена Таний.

Стори ми се, че в гласа му се усещаше нотка на разкаяние.

— Мисля, че иска да му разкажеш приказка — казах аз, изненадан, че съм проговорил.

— Аааа — каза Таний.

— Това ли искаш, Таний?

— Аааа.

За миг настъпи тишина.

— Не знам приказки — отвърна Трапис.

Таний упорито мълчеше.

_„Всеки знае приказка_ — помислих си аз. — _Всеки знае поне една.“_

— Оооооорее!

Трапис огледа утихналата стая, сякаш търсеше някакво извинение.

— Е — неохотно каза той, — мина доста време, откакто сме раз казвали приказка, нали? — Той погледна надолу към момчето и ръцете си. — Ти искаш ли приказка, Лони?

Лони енергично кимна, като почти удари бузата на Трапис с глава.

— Ще бъдеш ли така добър да поседиш сам, за да мога да разкажа приказка?

Лони почти незабавно спря да се люлее. Трапис полека отпусна ръцете си и отстъпи назад. След като известно време наблюдава, за да се увери, че момчето няма да се самонарани, той внимателно се върна при стола си.

— Е — тихо промърмори той на себе си и взе бебето, което преди малко бе оставил. — Имам ли приказка за вас? — много тихо каза той на детето с широко отворените очи. — Не. Не, нямам. Мога ли да си спомня някоя? Мисля, че се сещам за нещо по-добро.

Той дълго седя със замислено изражение на лицето си и тихо тананикаше на детето в ръцете си.

— Да, разбира се. — Трапис се поизправи върху стола си. — Готови ли сте?

* * *

Тази история е много стара. Отпреди раждането на който и да е от нас.

Дори преди раждането на бащите ни. Това се случило много отдавна.

Може би… Може би преди четиристотин години. Не, по-отдавна.

Вероятно преди хиляда години. А може би не чак толкова отдавна.

Лоши времена настъпили по света. Хората били гладни и болни. Имало глад и страшни чуми. Имало много войни и други лоши неща по онова време, защото нямало кой да спре всичко това.

Но най-лошото нещо по онова време било, че тогава по земята ходели демони. Някои от тях били малки и досадни същества, които плашели конете и прокисвали млякото. Но имало и много други, които били по-лоши.

Имало демони, които се криели в телата на хората и ги разболявали или ги карали да обезумеят, но и тези не били най-лошите. Имало демони, които приличали на огромни зверове, които хващали хората и ги изяждали, докато все още били живи и крещели, но тези също не били най-лошите. Някои демони крадели кожите на хората и ги носели като дрехи, но дори и тези не били най-лошите.

Имало един демон, който стоял над останалите. Енканис — поглъщащият мрака. Където и да отидел, сенките скривали лицето му и дори скорпионите, които посмеели да го ужилят, умирали от неговата поквара.

Техлу, който създал света и който властвал над всичко, наблюдавал света на хората. Той видял, че демоните ни се подигравали, убивали ни и изяждали телата ни. Той спасил някои хора, но само неколцина. Това било така, защото Техлу е справедлив и спасява само онези, които го заслужават, а в онези времена били малцина хората, които се грижели за собственото си добруване, камо ли пък за доброто на другите.

По тази причина Техлу не бил доволен. Защото той бил направил света така, че да е добро място за живеене за хората. Но неговата църква била покварена. Те крадели от бедните и не живеели според законите, които той бил установил…

Не, почакайте. По онова време още нямало църква, нито пък свещеници.

Имало само мъже и жени и някои от тях знаели кой е Техлу.

Но дори и те били грешни и затова, когато призовавали бог Техлу за помощ, той нямал желание да им помага.

Но след като години наред наблюдавал и чакал, Техлу накрая забелязал една жена с чисто сърце и дух. Името й било Периал. Майка й я била възпитала да познава Техлу и тя го почитала, доколкото й позволявал бедният й живот. Макар самата тя да живеела нелеко, Периал се молела само за другите и никога за себе си.

Техлу я наблюдавал дълги години. Той виждал, че животът й е труден, че я преследва лош късмет и се мъчи в ръцете на демони и лоши хора. Но тя никога не проклела неговото име, никога не спряла молитвите си и винаги се държала с всекиго любезно и с уважение.

И така, в една късна нощ Техлу й се явил насън. Той се възправил пред нея и тялото му изглеждало направено от огън и слънчева светлина.

Появил се пред нея в цялото си величие и я попитал дали знае кой е той.

— Разбира се — отвърнала тя и, виждате ли, била много спокойна, защото мислела, че това е просто странен сън. — Ти си бог Техлу.

Той кимнал и я попитал дали знае защо е дошъл при нея.

— Ще сториш ли нещо добро за съседката ми Дебора? — запитала тя, защото се молила за жената, преди да заспи. — Ще положиш ли ръката си върху съпруга й Лосел, за да го направиш по-добър човек? Той не се държи добре с нея. Мъжът не бива никога да вдига ръка срещу жена, освен ако не е с любов.

Техлу познавал съседите й. Той знаел, че те са порочни хора, които вършат порочни неща. Всички в селото били грешници освен нея. Всички в целия свят били грешници. Той й го казал.

— Дебора беше много любезна и добра с мен — отвърнала Периал. — И дори Лосел, когото не харесвам, все пак ми е съсед.

Техлу й казал, че Дебора е била в леглата на много различни мъже, а Лосел пиел всеки ден от седмицата, дори и по време на Скръбта. Не, почакайте… Тогава още нямало Дни на скръбта. Но така или иначе, той пиел много. Понякога толкова се разгневявал, че биел жена си, докато тя вече не можела да стои изправена и дори нямала сили да плаче.

Периал дълго мълчала в съня си. Тя знаела, че Техлу казва истината, но макар да била с чисто сърце, тя не била глупава. Периал подозирала, че съседите й вършат нещата, за които Техлу й разказал. Но дори и сега, когато вече знаела със сигурност какви са те, тя въпреки това се грижела за съседите си.

— Няма ли да й помогнеш?

Техлу отговорил, че мъжът и жената взаимно се наказват един друг. Те били грешници, а грехът трябвало да се наказва.

Периал казала честно онова, което мислела, може би защото си мислела, че сънува, а може би щяла да каже същото и будна, защото винаги казвала онова, което й лежи на сърцето:

— Не са виновни те, че светът е пълен с трудни избори, глад и самота — рекла тя. — Какво можеш да очакваш от хората, когато имат демони за съседи?

Но макар Техлу добре да чул мъдрите й думи, той отвърнал, че човешкият род е грешен, а грехът трябва да бъде наказван.

— Мисля, че знаеш твърде малко за това какво означава да си човек — казала тя. — Ако можех, аз бих им помогнала въпреки това — решително добавила.

— ТАКА БИ СТОРИЛА, ЗНАЧИ — рекъл Техлу, протегнал се и сложил ръка върху сърцето й.

Когато я докоснал, тя се почувствала като голяма златна камбана, която току-що била иззвъняла за пръв път. Отворила очи и вече знаела, че това не бил обикновен сън.

И тъй, тя не се изненадала много, когато открила, че е бременна. След три месеца родила чудесно тъмнооко момченце. Нарекла го Менда. Още на следващия ден след като се родил, Менда вече можел да пълзи. Два дни по-късно можел да ходи. Периал била изненадана, но не се обезпокоила, защото знаела, че детето е дар божи.

Въпреки това тя била мъдра и знаела, че хората може и да не разберат това. Затова пазила Менда близо до себе си и когато приятелите и съседите й идвали да я посетят, тя ги отпращала.

Но това не можело да продължи дълго, тъй като в малкия град няма тайни. Хората знаели, че Периал не била женена.

И макар децата, родени без брак, да били нещо обичайно по онова време, деца, достигнали зрелост за по-малко от два месеца, не се срещали често. Хората се страхували, че Периал е била в леглото с демон и детето й е демонско.

В онези мрачни времена такива неща се били случвали и преди и хората се страхували.

И така, всички се събрали заедно на първия ден на седмия цикъл и се отправили към малката къщичка, в която Периал живеела сама със сина си. Водел ги градският ковач, чието име било Ренген.

— Покажи ни момчето! — изкрещял той, но от къщата не дошъл никакъв отговор и той продължил: — Доведи момчето и ни покажи, че то е обикновено, човешко дете!

Отвътре не се чул звук и макар в тълпата да имало много мъже, никой от тях не искал да влезе в къща, в която може да има демонско дете. Така че ковачът изкрещял отново:

— Периал, доведи младия Менда или ще изгорим къщата заедно с теб.

Вратата се отворила и навън пристъпил мъж. Никой не го познавал, защото макар да били минали само седем цикъла, откакто бил в утробата, Менда изглеждал вече като седемнайсетгодишен младеж. Той се изправил гордо с гарвановочерната си коса и очи.

— Аз съм този, когото мислите за Менда — казал той със силен и дълбок глас. — Какво искате от мен?

Звукът на гласа му накарал Периал, която била вътре в къщичката, да ахне. Това не само било първият път, в който Менда проговарял, но също така тя разпознала същия глас, който бил чула в съня си преди много месеци.

— Какво искаш да кажеш с това, че те мислим за Менда? — попитал ковачът и здраво стиснал чука си.

Той знаел, че има демони, които изглеждат като хора, или носят човешките тела като костюми по същия начин, както хората се крият под овчи кожи.

Детето, което не било дете, заговорило отново:

— Аз съм синът на Периал, но не съм Менда. И не съм демон.

— Докосни тогава чука ми — казал Ренген, защото знаел, че демоните се страхуват от две неща: студено желязо и чист огън.

Той протегнал напред тежкия си ковашки чук. Чукът треперел в ръцете му, но никой не се учудил на това.

Този, който не бил Менда, пристъпил напред и поставил и двете си ръце върху желязната глава на чука. Нищо не се случило.

Периал, която наблюдавала от вратата на къщата си, избухнала в сълзи, защото макар да се доверявала на Техлу, майчинското чувство в нея я карало да се страхува за сина си.

— Аз не съм Менда, макар майка ми да ме е нарекла така. Аз съм Техлу, Господарят на всичко. Дойдох да ви освободя от демоните и порочността, която се таи в сърцата ви. Аз съм Техлу, син на самия себе си. Нека всички грешници да чуят гласа ми и да треперят.

И наистина всички се разтреперили. Но някои отказали да повярват на думите му.

Нарекли го демон и го заплашили. И понеже били ужасени, изрекли тежки думи. Някои хвърляли камъни, проклели го и се изплюли върху него и майка му.

Тогава Техлу се ядосал и щял да ги избие всички, но тогава Периал скочила и сложила ръка на рамото му, за да го възпре.

— Какво можеш да очакваш? — тихо го попитала тя. — От хора, които живеят с демони за съседи? Дори и най-доброто куче хапе, ако е било ритано достатъчно често.

Техлу се замислил върху думите й и видял мъдростта й. Тогава погледнал към Ренген, погледнал дълбоко в сърцето му и рекъл:

— Ренген, сине на Енген, имаш любовница, на която плащаш да легне с теб. Някои хора идват при теб да им свършиш работа, а ти ги мамиш и крадеш от тях. И макар да се молиш на висок глас, ти не вярваш, че аз, Техлу, съм създал света и се грижа за всички, които живеят в него.

Когато Ренген чул това, той пребледнял и изпуснал чука си на земята. Защото всичко, което казал Техлу, било истина.

Техлу погледнал към събралите се мъже и жени. Надзърнал в сърцата им и казал какво видял. Всички те били такива грешници, че Ренген бил измежду най-добрите от тях.

Тогава Техлу начертал една линия в калта на пътя, така че тя лежала между него и всички останали.

— Този път криволичи така, както криволичи и пътеката на живота. Можете да изберете един от два пътя. Всички вие пътувате от другата страна. Трябва да изберете дали ще продължите по своя собствен път или ще дойдете от моята страна.

— Но пътят е един и същ, нали? Води до едно и също място — попитал някой.

— Така е.

— Къде води пътят?

— До смъртта. Всеки живот, с изключение на един, свършва със смърт. Такъв е редът на нещата.

— Тогава какво значение има от коя страна върви човек? — Ренген бил този, който питал.

Той бил едър мъж, един от малцината, които били по-високи от Техлу, но бил разтърсен от всичко, което бил видял и чул през последните няколко часа.

— Какво има от нашата страна на пътя?

— Болка — отвърнал Техлу с глас, твърд и студен като камък. — Наказание.

— А от твоята страна?

— Сега болка — отговорил Техлу със същия глас. — Сега и наказание — за всичко, което сте сторили. Това не може да бъде избягнато. Но и аз съм тук, това е и моят път.

— Как да пресека от твоята страна?

— Покай се, кажи, че съжаляваш, и ела от моята страна.

Ренген прекрачил линията и застанал до своя Бог. Тогава Техлу се навел и вдигнал чука, който Ренген бил изпуснал. Но вместо да му го върне, той ударил ковача с него като с камшик. Веднъж. Два пъти. Три пъти. При третия удар Ренген паднал на колене, като стенел и плачел от болка. Но след третия удар Техлу оставил чука настрани и коленичил, за да погледне ковача в лицето.

— Ти беше първият, който пресече чертата — тихо казал той, така че само Ренген да го чуе. — Това е трудна и смела постъпка. Гордея се с теб. Вече няма да се казваш Ренген, сега си Уерет — Ковача на пътя.

След това Техлу го прегърнал с двете си ръце и докосването му отнело голяма част от болката на Ренген, който сега бил вече Уерет. Но не цялата, защото Техлу говорел истината, когато казал, че наказанието не може да бъде избягнато.

Един по един останалите пресичали линията и Техлу удрял всеки от тях с чука. Но след като всеки мъж или жена паднел, Техлу коленичел и говорел с тях, давал им нови имена и излекувал част от болката им.

В много от мъжете и жените се криели демони, които побягвали с писъци, когато ги ударел чукът.

С тези хора Техлу говорел по-дълго, но накрая винаги ги прегръщал и всички те му били благодарни. Някои от тях радостно танцували от това, че са се освободили от ужасните неща, които живеели в тях.

Накрая от другата страна на линията останали седмина. Техлу три пъти ги попитал дали ще пресекат чертата и те три пъти му отказали. След третия път Техлу прескочил линията, ударил със страшна сила всеки от тях и ги съборил на земята.

Но не всички от тях били хора. Когато Техлу ударил четвъртия, се чул звукът на съскащо желязо и се разнесла миризмата на изгоряла кожа. Причината била, че четвъртият мъж изобщо не бил човек, а демон, облечен в човешка кожа. Когато това се разкрило, Техлу сграбчил демона и го строшил с ръцете си, като проклел името му и го върнал във външния мрак, който бил домът на демонския род.

Останалите трима се оставили да бъдат ударени. Никой от тях не бил демон, макар че от телата на някои от тях избягали демони. След като свършил, Техлу не проговорил на шестимата, които не пресекли линията, нито пък коленичил да ги прегърне, за да успокои раните им.

На следващия ден Техлу решил да довърши онова, което бил започнал. Той вървял от град на град и предлагал на всички хора същия избор, който веднъж вече бил дал. Резултатите винаги били едни и същи — някои пресичали чертата, някои оставали от другата страна, някои от тях не били хора, а демони и той ги унищожавал.

Но един демон се изплъзвал на Техлу. Това бил Енканис, чието лице било в сенки и чийто глас режел мислите на хората като нож.

Където и да отидел Техлу, за да предложи на хората да изберат своя път, Енканис вече бил ходил там преди него, унищожавал реколтата и отравял кладенците. Енканис карал хората да се убиват едни други и да крадат деца от постелите им посред нощ.

След като изминали седем години, Техлу вече бил ходил навсякъде по света. Той прогонил демоните, които ни морели. Всички освен един. Енканис бил на свобода и причинявал повече нещастия от хиляда демони, като разрушавал и плячкосвал всичко където и да отидел.

И така Техлу продължавал да го гони, а Енканис продължавал да бяга. Скоро Техлу бил на няколко дни след демона, после два дни, след това само половин ден. Накрая бил толкова близо след него, че усещал студа от преминаването на Енканис и можел да види отпечатъците от ръцете и краката на демона, защото те били белязани със студен черен скреж.

Знаейки, че е преследван, Енканис стигнал до един велик град. Повелителят на демоните призовал силата си и превърнал града в развалини. Надявал се, че така ще забави Техлу и ще може да избяга, но Ходещият бог се спрял само колкото да определи свещеници, които да се погрижат за хората от разрушения град.

Енканис бягал в продължение на шест дни и разрушил шест велики града.

Но на седмия ден Техлу се доближил, преди Енканис да успее да събере силата си, и седмият град бил спасен. Ето защо седем е щастливо число и затова празнуваме на Каенин.

Сега вече Енканис бил притиснат и се съсредоточил изцяло върху това как да избяга. Но на осмия ден Техлу не спрял, за да се храни или да спи. И така в края на Фелинг Техлу хванал Енканис. Той скочил върху демона и го ударил с ковашкия си чук. Енканис паднал като камък, но чукът на Техлу се строшил и паднал на прашния път.

Техлу носил отпуснатото тяло на демона през цялата нощ и на сутринта на деветия ден стигнал до град Атур. Когато хората видели как Техлу носи безжизнения демон, те помислили, че Енканис е мъртъв. Но Техлу знаел, че това не може да стане толкова лесно. Никое обикновено острие или удар не биха могли да убият демона. Нямало и килия или решетка, която да може да го задържи.

Така че Техлу отнесъл Енканис при ковача. Поискал желязо и хората донесли всичкото, което имали. Макар че не бил почивал и не бил хапнал нито залък, Техлу продължил да работи през целия девети ден.

Докато десетима мъже задвижвали духалата, Техлу изковал великото колело от желязо.

Той работил през цялата нощ и когато първата светлина на десетото утро го докоснала, Техлу за последен път ударил колелото и то било завършено. Изковано изцяло от черно желязо, колелото се изправяло по-високо от човешки ръст. Имало шест спици, всяка от които била по-дебела от дръжка на чук, а пръстенът му бил широк колкото човешка ръка. Тежало колкото четирийсет мъже и било студено на пипане. Звукът от името му бил ужасен и никой не могъл да го произнесе.

Техлу събрал хората, които наблюдавали, и избрал измежду тях един свещеник. След това ги накарал да изкопаят голям ров в центъра на града, широк петнайсет стъпки и дълбок двайсет.

Когато слънцето изгряло, Техлу положил тялото на демона върху колелото. При първото докосване на желязото Енканис започнал да мърда в съня си. Но Техлу здраво го приковал към колелото, като стегнал брънките на веригата с удари на чук и ги направил по-здрави от всяка ключалка.

Тогава Техлу отстъпил назад и всички видели как Енканис се размърдал отново, сякаш смущаван от неприятен сън. След това той се разтърсил и се събудил напълно. Енканис опънал веригите си, тялото му се извило напред, докато ги дърпал. Там, където желязото докосвало кожата му, той усещал пробождането на ножове и игли, което било като изгарящата болка от измръзването или жиленето на стотици хапещи насекоми. Енканис се мятал върху колелото и започнал да вие, докато желязото го прогаряло, хапело и смразявало.

За Техлу този звук бил като нежна музика. Той легнал на земята до колелото и заспал дълбок сън, защото бил безкрайно уморен.

Когато се събудил, била вечерта на десетия ден. Енканис продължавал да е прикован към колелото, но вече не виел и не се мятал като уловено в капан животно. Техлу се навел и с голяма мъка повдигнал края на колелото и го подпрял върху едно дърво, което растяло наблизо. Веднага щом се доближил, Енканис го проклел на езици, които никой не знаел и чиито думи дращели и хапели.

— Ти сам си виновен за всичко — рекъл му Техлу.

Онази нощ имало празненство. Техлу изпратил мъжете да насекат дузина вечнозелени дървета и да ги използват за разпалването на клада на дъното на дълбокия ров, който били изкопали.

През цялата нощ хората от града танцували и пеели около горящия огън. Те знаели, че последният и най-опасният от всички демони на света бил хванат най-накрая.

И през цялата нощ Енканис висял на своето колело и ги наблюдавал, без да помръдва, като змия.

Когато дошло утрото на единайсетия ден, Техлу отишъл при Енканис за трети и последен път. Демонът изглеждал изтощен и само се оглеждал диво. Кожата му била бледна, а костите му прозирали през нея. Но силата му все още го обгръщала като тъмна мантия и криела лицето му в сенките си.

— Енканис — рекъл му Техлу — това е последната ти възможност да говориш. Направи го, защото зная, че е по силите ти.

— Господарю Техлу, аз не съм Енканис.

За един кратък миг гласът на демона бил жалък и всички, които го чули, били трогнати и натъжени. Но след това се чул звук като от съскането на нагорещено желязо и колелото иззвъняло като желязна камбана. Тялото на Енканис се извило от болка при този звук и след това увиснало отпуснато върху китките, докато звънът на колелото постепенно утихвал.

— Не опитвай номерата си, създание на мрака — казал Техлу със суров глас, а очите му били мрачни и твърди като желязото на колелото.

— Какво искаш тогава? — просъскал Енканис, а гласът му бил като стърженето на камък върху камък. — Какво? Дано те стигне разруха и опустошение, какво искаш от мен?

— Твоят път е много кратък, Енканис. Но все още можеш да избереш от коя страна искаш да пътуваш.

— Ти ми даваш същия избор, който даваш и на добитъка? — изсмял се Енканис. — Добре, тогава ще мина от твоята страна на пътя. Съжалявам и се пок…

Колелото иззвъняло отново с дългия и дълбок звън на голяма камбана. Енканис отново започнал да се мята върху веригите си и звукът на неговия крясък разтърсил земята и натрошил камъните на километър разстояние във всяка посока.

Когато звукът на камбаната и писъкът утихнали, Енканис увиснал задъхан и треперещ върху веригите си.

— Казах ти да не изричаш лъжи, Енканис — рекъл Техлу без всякаква милост.

— Тогава избирам моя път! — изпищял Енканис. — Не съжалявам! Ако можех да избера отново, само щях да променя скоростта, с която вървя по него. Твоите хора са като добитък, от който моят вид се храни! Бих те захапал и натрошил на парчета, ако ми дадеш половин час, ще направя такива неща, че тия мизерни, тъпи селяндури ще обезумеят от страх. Ще изпия кръвта на децата им и ще се къпя в сълзите на жените им — искал да изрече и още думи, но дъхът не му стигал, както се мятал върху веригите, които го държали.

— Така значи — отвърнал Техлу и пристъпил към колелото.

За миг изглеждало, че ще прегърне Енканис, но той просто се протегнал към железните спици на колелото. След това, като се напрегнал, Техлу повдигнал колелото над главата си. Понесъл го с вдигнати ръце към рова и хвърлил Енканис в него.

През дългите часове на нощта дузината вечнозелени дървета подхранвали огъня. Рано сутринта пламъците били угаснали, като оставили след себе си дебел слой зачервени въглени, които проблясвали, когато подухнел вятър.

Колелото с Енканис върху него се ударило тъкмо там. Последвал взрив от искри и пепел и то потънало на десетки сантиметри дълбочина в горящите въглени. Желязото, което приковавало Енканис и изгаряло и хапело плътта му, държало тялото му над въглените.

Макар и да не бил върху самия огън, горещината била толкова силна, че дрехите на демона се овъглили и започнали да се разпадат, без да се запалват. Енканис се мятал върху оковите си и забивал колелото все по-дълбоко във въглените. Той пищял, защото знаел, че дори демоните могат да умрат от огън и желязо. И макар да бил могъщ, той бил окован и горял. Чувствал как металът на колелото се нагорещявал под него, обгаряйки до черно плътта на ръцете и краката му. Енканис продължавал да крещи и дори когато кожата му започнала да пуши и се овъглява, лицето му продължавало да е скрито в сянката, която се надигала от него като език на тъмен пламък.

След това Енканис утихнал и единственият звук, който се чувал, бил съскането на потта и кръвта, които падали върху въглените от разпънатите крайници на демона. Дълго време всичко било тихо. Енканис дърпал веригите, които го държали към колелото, и изглеждало, че ще продължава да опитва, докато мускулите и сухожилията му не се отделели напълно от костите.

След това се чул остър звук като от спукването на камбана и ръката на демона се освободила от колелото. Нажежени до червено от огъня парчета верига се разхвърчали нагоре и паднали в краката на онези, които стояли горе край ямата. Единственото, което се чуло, бил внезапният, лудешки смях на Енканис, който звучал като натрошено стъкло.

Малко след това и втората му ръка била свободна, но преди той да успее да направи нещо повече, Техлу скочил в ямата и се приземил с такава сила на дъното й, че желязото иззвъняло. Техлу сграбчил ръцете на демона и ги притиснал отново към колелото.

Енканис изревал яростно и невярващо, защото макар да бил прикован отново към колелото и Техлу да го държал по-здраво от веригите, които той счупил, видял как Техлу също гори в пламъците.

— Глупак! — простенал той. — Ще умреш тук заедно с мен. Пусни ме и живей! Пусни ме и аз няма да ти създавам повече неприятности!

И този път колелото не иззвъняло, защото Енканис бил уплашен наистина.

— Не — отвърнал Техлу. — Твоето наказание е смърт и то ще бъде изпълнено.

— Глупак! Безумец! — Енканис продължавал да се мята без всякаква полза. — Ти гориш в пламъците заедно с мен и ти ще умреш като мен!

— Всички неща се превръщат в пепел рано или късно, затова и тази плът ще изгори. Но аз съм Техлу. Син на самия себе си. Баща на самия себе си. Бил съм преди и ще бъда след това. Ако трябва някой да се жертва, то това трябва да бъда аз самият. И ако съм необходим и ме повикат, тъй както трябва, то тогава аз ще дойда отново, за да съдя и наказвам.

И така Техлу го държал върху горящото колело и нито заплахите на демона, нито писъците му го накарали да помръдне дори и на милиметър. Затова когато Енканис си отишъл от този свят, с него си тръгнал и Техлу, който бил и Менда. И двамата се превърнали на пепел в ямата в град Атур. Ето защо свещениците на техлините носят раса със сивия цвят на пепелта. И така сме научили, че Техлу се грижи за нас, наблюдава ни и ни пази от…

* * *

Трапис прекъсна разказа си, когато Джаспин започна да реве и да се мята върху въжетата си. Тъй като вече нямаше история, която да задържа вниманието ми, аз полека отново се унесох.

След този случай в мен остана едно подозрение, което така и не ме пусна. Беше ли Трапис свещеник на Техлу? Робата му беше парцалива и мръсна, но преди време цветът й можеше да е бил точно такова сиво. Някои части от историята му бяха неясни и объркани, но други беше разказвал с внушителен замах, сякаш ги рецитираше от своите полузабравени спомени. Може би от проповеди? Или от четенията му на „Книгата на пътя“?

Никога не го попитах. И макар често да се отбивах в мазето му през следващите месеци, така и никога не чух Трапис отново да разказва друга история.

> 24.

> Самите сенки

През цялото време, което прекарах в Тарбеан, продължавах да се уча, макар че голяма част от уроците бяха болезнени и неприятни.

Научих се как да прося. Това всъщност беше едно практическо приложение на актьорското изкуство пред много трудна публика. Справях се добре, но пари се печелеха трудно в крайбрежната част, а празната паница за просене означаваше студена и гладна нощ.

След множество опасни опити и грешки накрая открих правилния начин как да обирам чуждите кесии и джобове. Бях особено добър в джебчийството. Скоро и всички брави и ключалки не можеха да ми се опрат. Използвах чевръстите си пръсти за нещо, което родителите ми или Абенти никога не бяха предполагали, че ще правя.

Научих се да избягвам всеки с твърде бяла усмивка. Смолата денер избелва зъбите бавно, така че ако съответният любител на сладкото беше живял достатъчно дълго, та да му побелеят зъбите изцяло, беше твърде вероятно вече да бе продал всичко, което е притежавал. Тарбеан беше пълен с опасни хора, но никой от тях не бе по-опасен от пристрастените към сладкото, които имаха отчаяна нужда от още смола. Такъв човек би убил за няколко пенита.

Научих как да си правя обувки от парцали.

Истинските обувки се бяха превърнали в непостижима мечта за мен. Мисля, че през първите две години краката ми бяха вечно ледени или насечени от порязвания, най-често и двете.

Но след третата година кожата на стъпалата ми беше загрубяла като стара щавена кожа и можех с часове да тичам бос по грубите павета на градските улици, без изобщо да ги усещам.

Научих се да не очаквам помощ от никого. В лошите части на Тарбеан викът за помощ привличаше хищници, както миризмата на кръв, носена от вятъра.

* * *

Бях заспал, сгушен в скривалището си, там, където се събираха трите покрива.

Събудих се от звука на остър смях и тропот на крака в уличката под мен. Шляпащите стъпки спряха, отново се чу смях, последван от звук като от раздиране на плат. Тъй като спях на ръба на покрива, погледнах надолу към улицата. Видях няколко едри момчета, почти мъже. Бяха облечени като мен, в парцали, и ужасно мръсни. Бяха петима, може би шестима. Движеха се между сенките и самите те приличаха на сенки. Гърдите им се повдигаха високо от тичането и дори горе от покрива можех да чуя дъха им.

Онова, което преследваха, стоеше насред уличката — малко момче, най-много осемгодишно. Едно от по-големите момчета го притискаше към земята. Голата кожа на момчето бледо блестеше на лунната светлина. Отново се чу звукът на съдран плат и момчето заплака с глас. Накрая плачът му се превърна в сподавено хлипане.

Останалите го наблюдаваха и говореха помежду си с тихи, настоятелни гласове, а на лицата им имаше жестоки, вълчи усмивки.

Аз самият бях преследван няколко пъти през нощта. Веднъж, преди няколко месеца, успяха да ме хванат. Погледнах надолу и бях изненадан да видя в ръката си, готова за хвърляне, тежка, червена керемида.

Спрях се за момент и погледнах назад към скривалището си. Там имах вехто одеяло и половин самун хляб. Парите ми за черни ши също бяха скрити тук — осем железни пенита, които бях скътал, в случай че късметът ми изневери. И най-ценното от всичко — книгата на Бен. Тук бях в безопасност. Дори и да ударех един от тях, останалите щяха да се качат на покрива за две минути. След това, дори и да успеех да избягам, нямаше да имам къде да отида.

Оставих керемидата. Върнах се на мястото, което се бе превърнало в мой дом, и се свих на завет в нишата под надвисналия покрив. Усуках одеялото в ръцете си и здраво стиснах зъби, като се опитвах да не чувам ниското боботене на разговора по-долу, прекъсвано от груб смях и тихи, отчаяни ридания.

> 25.

> Антракт — нетърпеливо търсене на причини

Квоте направи жест към Летописеца, който остави перото и се протегна с вдигнати над главата преплетени пръсти.

— От доста време не се бях сещал за това — каза съдържателят. — Ако търсиш причината защо се превърнах в онзи Квоте, за когото се разказват истории, предполагам, че можеш да я откриеш в това.

— Какво точно имаш предвид? — сбърчи чело Летописеца.

Квоте дълго мълча, загледан в ръцете си.

— Знаеш ли колко пъти в живота си съм бил пребиван?

Летописеца поклати глава.

Квоте вдигна поглед, засмя се и безгрижно сви рамене.

— Нито пък аз. Човек би си помислил, че нещо такова се запечатва в съзнанието. Че ще си спомням колко кости са ми били чупени, както и шевовете и превръзките. — Той поклати глава. — Не си го спомням. Но си спомням онова малко момче, което хлипаше в мрака. Спомням си го ясно след всички тези години, все едно се е случило едва вчера.

— Ти самият каза, че нищо не си могъл да направиш — намръщи се Летописеца.

— Можех — сериозно отвърна Квоте, — но не го сторих. Направих своя избор и съжалявам за това и до ден-днешен. Костите заздравяват. Съжалението остава в теб завинаги.

Квоте дръпна стола си от масата.

— Мисля, че ви разказвах достатъчно за тъмната страна на Тарбеан.

Той се изправи и продължително се протегна.

— Защо, Реши? — Думите внезапно бликнаха от устата на Баст. — Защо си останал там, ако е било толкова ужасно?

Квоте кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.

— Къде другаде можех да отида, Баст? Всеки, когото познавах, беше мъртъв.

— Не всеки — настоя Баст. — А Абенти? Можел си да отидеш при него.

— Хелоуфел беше на стотици километри разстояние, Баст — уморено отвърна Квоте, мина през стаята и се премести зад тезгяха. — Стотици километри без картите на баща ми, които да ме водят. Стотици километри без фургоните, в които да пътуваш и спиш. Без всякаква помощ, без пари и без обувки. Предполагам, че такова пътуване не би било невъзможно. Но за едно дете, което все още не се беше съвзело от удара, предизвикан от загубата на родителите му… — Квоте поклати глава. — Не. В Тарбеан поне можех да прося или да крада. Едва успях да оцелея в гората през лятото. Но през цялата зима? — Той отново поклати глава. — Щях да умра от глад или от измръзване.

Докато стоеше зад бара, Квоте напълни халбата си и започна да добавя щипки от разни подправки от различни малки кутии, след това със замислено изражение се отправи към голямата каменна камина.

— Разбира се, че си прав. Всяко друго място би било по-добро от Тарбеан. — Той сви рамене и се обърна към огъня. — Но всички ние сме подвластни на навиците си. Много по-лесно е да останеш сред коловозите на онова, което ти е познато. Може би дори съм си мислел, че заслужавам този живот. Че това ми е наказанието, че не съм бил там, за да помогна, когато дойдоха чандрианите. Наказанието ми, че не умрях, когато трябваше — заедно със семейството си.

Баст отвори уста да каже нещо, после я затвори и намръщено сведе поглед към масата.

Квоте го погледна през рамо и меко се усмихна.

— Не казвам, че това е разумно, Баст. Самата природа на чувствата не се поддава на разумно обяснение. Сега не се чувствам по този начин, но си спомням, че тогава мислех така. — Той отново се обърна към огъня. — Обучението на Бен направи паметта ми толкова ясна и остра, че понякога трябва да внимавам да не се порежа на нея.

Квоте взе един нагорещен камък от огъня и го пусна в дървената си халба. Той потъна вътре с остро съскане. Стаята се изпълни с миризмата на сух карамфил и мускатово орехче.

Квоте разбърка ябълковото си вино с една лъжица с дълга дръжка и се върна обратно на масата.

— Трябва също да имате предвид, че тогава не бях на себе си. Голяма част от мен все още беше под влиянието на шока — ако щете, още не се беше събудила. Имах нужда нещо или някой да ме събуди.

Той кимна на Летописеца, който с привично движение разтърси ръка, за да я отпусне, и след това отвори мастилницата си.

Квоте се облегна назад на стола си.

— Трябваше да си припомня нещата, които бях забравил. Имах нужда от нещо, за което да живея. Минаха години, преди да срещна някого, който можеше да стори това за мен. — Той се усмихна на Летописеца. — Преди да срещна Скарпи.

> 26.

> Ланре се появява

По онова време бяха минали две години, откакто бях дошъл в Тарбеан. Три мои рождени дни бяха отминали, без изобщо да забележа, и вече тъкмо бях навършил петнайсет. Знаех как да оцелея в крайбрежната част. Бях се превърнал в изкусен просяк и крадец. Отварях само с едно докосване чуждите брави и джобове. Знаех кои заложни къщи купуват стоки „от чичо“, без да задават въпроси.

Все още ходех в дрипи и често оставах гладен, но нямаше истинска опасност да умра от глад. Парите ми за черни дни бавно се увеличаваха. Дори след тежката зима, която често ме принуждаваше да плащам за място на топло, където да преспя, имах скрит запас от над двайсет железни пенита. Което за мен си беше като съкровището на някой дракон.

Чувствах се удобно на това място. Но като изключим желанието ми да увеличавам своите пари за черни дни, нямаше за какво друго да живея.

Нямах никаква цел. Нищо, към което да се стремя. Прекарвах дните си в търсене на подходящи за крадене неща и начини, по които да се забавлявам.

Но един ден в мазето на Трапис чух нещо, което бе на път да промени всичко това. Едно момиченце разказваше с изпълнен с благоговение глас за някакъв разказвач на истории, който непрекъснато висял в един бар на Доковете, наричан „Половин мачта“. Както изглежда, всеки път, когато удряла шестата камбана, той разказвал по една история. Която и история да поискали — той все я знаел. Освен това момичето каза, че онзи се бил обзаложил, че ако не знае историята, която поискаш, ще ги даде цял талант.

През цялата останала част от деня мислих за казаното от момичето. Съмнявах се, че е истина, но не можех да спра да си представям какво бих могъл да направя с цял сребърен талант. Можех да си купя обувки и навярно нож, да дам пари на Трапис и пак да удвоя парите си за черни дни.

Дори момичето да бе излъгало за облога, разказът й въпреки това ме беше заинтересувал.

По улиците забавления не се намираха лесно. От време на време на някой ъгъл дрипава трупа представяше с жестове някоя пиеса или успявах да чуя свиренето на гъдулар в някоя кръчма. Но повечето истински забавления струваха пари, а спечелените ми с труд пенита бяха твърде ценни, за да ги прахосвам по този начин.

Но имаше един проблем. Доковете не бяха безопасни за мен.

Ще обясня. Преди повече от година видях на улицата Пайк. Това беше първият път, в който го виждах след моя първи ден в Тарбеан, когато той и приятелите му ми скочиха в онази уличка и строшиха лютнята на баща ми.

По-голямата част от деня предпазливо вървях след него, като запазвах разстоянието между нас и се криех в сенките. Накрая той стигна до дома си в една тясна уличка на Доковете, където се намираше неговият вариант на моето скривалище. То представляваше нещо като гнездо от счупени щайги, което той беше наредил, за да му пази завет и сушина.

Цяла нощ висях на покрива в очакване той да напусне скривалището си на следващата сутрин. След това се спуснах до неговото гнездо от щайги и се огледах. Беше удобно, изпълнено с дребните вещи, които той бе събирал няколко години. Имаше бутилка бира, която изпих. Имаше и парче сирене, което изядох, и риза, която откраднах, тъй като беше по-малко дрипава от моята собствена.

По-нататъшното претърсване разкри различни други дреболии — свещ, кълбо канап, няколко топчета. Най-изненадващи бяха няколкото парчета брезент, на които с въглен беше нарисувано лице на жена. Наложи се да ровя десетина минути, докато накрая открих онова, което в действителност търсех. Зад всичко останало беше скрита една малка дървена кутия, която носеше следи от често използване. В нея имаше снопче изсъхнали виолетки, вързани с бяла панделка, кон играчка, останал почти без своята грива от конци, и къдрица руса коса.

Нужни ми бяха няколко минути опити с кремъка и огнивото, докато успея да разпаля огъня. Виолетките горяха добре и скоро високо във въздуха се понесоха облаци мазен дим. Стоях отстрани и наблюдавах как всичко, което Пайк беше обичал, изчезва в пламъците.

Но останах твърде дълго, за да се наслаждавам на момента. Пайк и един негов приятел дотичаха по уличката, привлечени от дима, и аз се оказах в капан. Побеснелият Пайк скочи към мен. Той беше по-висок с петнайсетина сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Дори по-лошо от това — стискаше в ръка нещо като груб нож от парче счупено стъкло, увито с канап в единия край.

Намушка ме веднъж в бедрото, точно над коляното, преди да ударя ръката му в паветата и да счупя ножа. След това отново посини окото ми и ми счупи няколко ребра, преди да успея да го изритам точно между краката и да се освободя. Докато бързах да се отдалеча, той куцукаше след мен и крещеше, че ще ме убие за онова, което бях сторил.

Вярвах му. След като закърпих криво-ляво крака си, взех всичките си спестени пари и купих пет пинти дрег — евтин, противен алкохол, който беше толкова силен, че от него в устата излизаха пришки. След това докуцуках до Доковете и изчаках Пайк и приятелите му да ме забележат.

Не отне много време. Позволих им да ме следят в продължение на около километър покрай Сиймлинг Лейн и към Талоус. Придържах се към главните улици, защото знаех, че те няма да посмеят да ме нападнат посред бял ден, когато наоколо има хора.

Но веднага щом се стрелнах в една странична уличка, те побързаха да ме настигнат, подозирайки, че се опитвам да избягам. Обаче когато завиха зад ъгъла, там нямаше никой.

Пайк се сети да погледне нагоре точно когато от ръба на един нисък покрив излях върху него кофата с дрег. Успях да го намокря целия и да опръскам лицето и гърдите му. Пайк изкрещя, започна да търка очите си и падна на колене. Тогава аз драснах фосфорната кибритена клечка, която бях откраднал, и я хвърлих върху него, наблюдавайки яркия й пламък, докато падаше.

Изпълнен с чистата и неумолима омраза на едно дете, аз се надявах, че той ще избухне в пламъци. Не стана точно така, но той все пак се запали. Изкрещя отново и започна да се мята наоколо, докато приятелите му го налагаха в опити да го угасят. Докато бяха заети с това, аз се измъкнах.

Беше минала повече от година, през която не бях виждал Пайк. Той не се беше опитвал да ме открие, а аз стоях настрана от Доковете, като понякога се отклонявах с километри от пътя си само и само да не мина близо до тях. Това беше един вид примирие. Обаче не се съмнявах, че Пайк и приятелите му помнят как изглеждам и горят от желание да ми видят сметката, стига да ме мярнат.

След като премислих отново, реших, че е твърде опасно. Дори обещанието за безплатни истории и шансът да спечеля сребърен талант не заслужаваха нова среща с Пайк. Освен това коя история да поискам?

Този въпрос се въртеше в главата ми през следващите няколко дни. Коя история можех да поискам да бъде разказана? Блъснах се в един пристанищен работник и ми сложиха белезници, преди да успея да бръкна в джоба му. Коя история? Просих на ъгъла на улицата срещу храма на Техлу. Коя история? Откраднах три самуна хляб и отнесох два от тях на Трапис като подарък. Коя история?

След това, както си лежах на покрива в моето скривалище и тъкмо се унасях в сън, внезапно ми просветна. Ланре. Разбира се, можех да поискам от него да разкаже истинската история на Ланре. Историята, която баща ми беше…

Сърцето ми почти спря, когато изведнъж си спомних неща, за които бях избягвал да мисля в продължение на години — баща ми, който лениво дрънка на лютнята си, и до него във фургона майка ми, която пее. Инстинктивно започнах да се отдръпвам от тези спомени, по начина, по който човек дръпва ръката си, когато усети топлината на огъня.

Но с изненада установих, че в тези спомени имаше само мека болка, а не дълбоката мъка, която очаквах. Вместо нея усетих трепета на леко вълнение при мисълта да чуя историята, която баща ми се бе опитвал да открие. История, която самият той можеше да разкаже.

Въпреки това знаех, че ще е чиста лудост да се затичам към Доковете само заради тази история. Цялата неумолима практичност, на която Тарбеан ме беше научил през годините, ме караше да остана в своето познато кътче от света, където бях в безопасност…

* * *

Първото, което видях при влизането си в „Половин мачта“, беше Скарпи. Той седеше върху висок стол край бара — възрастен мъж с очи като диаманти и тяло като на дървено плашило. Беше слаб и жилав, с гъсти бели косми по ръцете, лицето и главата. Снежнобелият цвят на космите изпъкваше още повече на фона на тъмнокафявия тен на кожата му и го правеше да изглежда все едно беше покрит с пръски морска пяна.

В краката му имаше група от двайсетина деца, няколко от тях бяха на моята възраст, но по-голямата част — по-малки. Бяха странна смесица — от мърляви босоноги хлапаци като мен самия до сравнително добре облечени, чисти деца, които вероятно си имаха родители и домове.

Нито едно лице не ми изглеждаше познато, но не можех да бъда сигурен кой от тях може да се окаже приятел на Пайк. Намерих си място близо до вратата, с гръб към стената, и приклекнах.

Скарпи прочисти гърлото си веднъж-дваж така, че изпитах жажда. След това с важен вид ритуално и скръбно погледна в глинената халба, която стоеше пред него, и внимателно я обърна с дъното нагоре върху тезгяха.

Децата се надигнаха и започнаха да оставят монети върху бара. Набързо ги преброих: две железни половин пенита, девет шайби и един драб. Стойността в монети на Федерацията на всички общо беше малко повече от три железни пенита. Може би разказвачът вече не предлагаше облога за сребърния талант Най-вероятно слухът, който бях чул, не беше верен.

Старецът кимна почти недоловимо на кръчмаря.

— Червено от Фолоус. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, почти хипнотичен. Плешивият мъж зад бара събра монетите и пъргаво наля вино в широката глинена чаша на Скарпи.

— Е, какво искате да чуете всички днес? — избоботи Скарпи, а гласът му се носеше като далечна гръмотевица.

За момент настъпи тишина, отново напомняща на някакъв ритуал, в който можеше да се долови почти благоговение. Последва я взрив от думите на всички деца, които се опитваха да говорят едновременно.

— Искам история за феи!

— … Орен и битката при Мант…

— Да, Орен Велситер! Тази с барон…

— Лартам…

— Мир Тариниел!

— Илиен и мечката!

— Ланре — казах аз почти без да искам.

Стаята отново утихна, докато Скарпи отпи от чашата си. Децата го наблюдаваха напрегнато по начин, който ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.

Скарпи седеше спокойно насред пълната тишина.

— Чух ли — думите му течаха бавно като тъмен мед — някой да казва Ланре? — Той заби в мен ясните си, пронизващи сини очи.

Кимнах, без да знам какво да очаквам.

— Искам да чуя за сухите земи над Стормуол — оплака се едно от малките момичета, — за пясъчните змии, които излизат изпод земята като акули. И за сухите мъже, които се крият под дюните и ти изпиват кръвта вместо вода. И… — Децата около нея й запушиха устата от всички посоки, за да я накарат да млъкне.

Бързо настъпи тишина, а Скарпи отново отпи от чашата си. Докато наблюдавах децата, които гледаха Скарпи, се сетих за какво ми напомняха те — за човек, който нетърпеливо следи часовник. Предположих, че когато напитката на стареца свърши, историята, която той разказваше, също щеше да свърши.

Скарпи отпи отново, този път само глътка, остави чашата и се завъртя на стола си, така че да е с лице към нас.

— Кой иска да чуе историята на мъжа, който загубил окото си и спечелил по-добро зрение?

Нещо в тона на гласа му и реакцията на останалите деца ми показа, че това беше просто риторичен въпрос.

— И така, Ланре и Войната на сътворението. Много, много стара история. — Очите му обходиха децата. — Седнете и слушайте, защото ще ви разкажа за Блестящия град, такъв, какъвто е бил преди много години и на много километри разстояние…

* * *

Някога, много отдавна и много далеч, съществувал Мир Тариниел — Блестящият град. Лежал между високите планини на света като скъпоценен камък в кралска корона.

Представете си град, който бил толкова голям като Тарбеан, на ъгъла на всяка негова улица имало искрящ фонтан или растяло зелено дърво, или стояла толкова красива статуя, че дори и горд мъж би заплакал, само като я погледнел. Сградите били грациозни и изящни, издълбани в самата планина от блестящ бял камък, който запазвал в себе си слънчевата светлина дълго след падането на вечерния мрак.

Селитос бил владетелят на Мир Тариниел. Веднага щом погледнел всяко нещо, Селитос можел да види скритото му име и да го разбере. В онези дни мнозина били тези, които можели да правят такива неща, но Селитос бил най-могъщият повелител на имената от всички, живели по онова време.

Селитос бил обичан от хората, които защитавал. Неговите решения били строги и справедливи и никой не можел да повлияе върху тях с лъжа и лицемерие. Силата на очите му била толкова голяма, че можел да прочете какво имало в сърцата на хората, сякаш били отворени книги с големи букви.

В онези времена в една огромна империя се водела ужасна война. Войната била наречена Войната на сътворението, а името на империята било Ерген. И макар светът никога да не бил виждал толкова величествена империя или толкова страшна война, сега те оживяват само в историите. Дори историческите книги, които споменават за тях като за съмнителни слухове, отдавна са се превърнали на прах.

Войната продължила толкова дълго, че хората почти не си спомняли вече времето, когато небето още не било черно от пушеците на изгорените градове. Някога в империята имало стотици горди градове. Сега от тях били останали само развалини, осеяни с телата на мъртвите. Навсякъде имало чума и глад, а на някои места хората били толкова отчаяни, че майките дори не смеели да дават имена на новородените. Но осем града останали. Те били Белен, Антус, Ваерет, Тинуса, Емлен и двойният град Мурила и Муриела. Последният останал бил Мир Тариниел, най-великият от всички и единственият, останал невредим след дългите векове на война. Той бил защитаван от планините и от смели войници. Но истинската причина за мира, който царувал в Мир Тариниел, бил Селитос. Като използвал силата на своя взор, той непрекъснато наблюдавал планинските проходи, които водели до многообичания му град. Покоите му били в най-високите кули на града, така че можел да види всяка атака много преди да се е превърнала в заплаха.

Другите седем града, които не притежавали силата на Селитос, търсели други начини да осигурят безопасността си. Те се доверили на дебели стени от камък и стомана. Осланяли се на силата на мишците, храбростта, доблестта и кръвта. И така, те се доверили на Ланре.

Ланре участвал в битки, откакто можел да повдигне меча, и до времето, в което гласът му започнал да загрубява, се равнявал на цяла дузина по-възрастни мъже. Оженил се за жена, наречена Лира, и любовта му към нея била по-гореща от яростта му.

Лира била ужасяваща и мъдра и притежавала сила толкова могъща, колкото неговата собствена. Защото докато Ланре имал силата на ръцете си и разполагал с верни нему мъже, Лира знаела имената на нещата и силата на гласа й можела да убие човек като гръмотевична буря.

Докато годините отминавали, Ланре и Лира участвали в битките рамо до рамо.

Те защитили Белен от изненадваща атака и спасили града от враг, който многократно ги превъзхождал. Събрали армиите и накарали градовете да признаят, че се нуждаят от съюз.

Дълги години те отбивали атаките на враговете на империята. Хората, които били напълно отчаяни, започнали да чувстват как в тях се разгаря нова надежда. Те се надявали на мир и възлагали своите несигурни още надежди на Ланре.

След това дошъл Блакът на Дросен Тор. _Блак_ означавало битка на езика от онова време, а при Дросен Тор се състояла най-голямата и ужасна битка в тази дълга и страшна война.

Те се били без прекъсване в продължение на три дни на слънчева светлина и три нощи на неспирната светлина на луната. Нито една от двете страни не успяла да разгроми другата, но и двете не искали да отстъпват.

За самата битка ще кажа само едно — повече хора загинали при Дросен Тор, отколкото живеят днес в целия свят.

Ланре бил винаги там, където битката била най-ожесточена и бил най-необходим. Мечът му никога не напуснал ръката му и не се прибирал в ножницата. В самия край, покрит с кръв, насред покритото с тела поле, Ланре трябвало да се изправи сам срещу страшен враг. Това бил огромен звяр, покрит с люспи от черно желязо, от чийто дъх излизал мрак, който задушавал мъжете. Ланре се бил със звяра и го убил. Той донесъл победа на своите, но я заплатил с живота си.

След като битката приключила и враговете били отхвърлени зад портите от камък, оцелелите открили безжизненото и студено тяло на Ланре близо до звяра, който той убил. Новината за смъртта му бързо се разнесла и се спуснала над полето като було на отчаянието.

Те спечелили битката и обърнали изхода на войната, но всеки от тях чувствал в себе си студенина. Слабият пламък на надеждата, която таели, започнал да трепти и гасне. Те възлагали надеждите си на Ланре, а той бил мъртъв.

В пълната тишина Лира се изправила до тялото на Ланре и изрекла името му. Гласът й бил като заповед. Гласът й бил стомана и камък. Гласът й му казал да живее отново. Но Ланре продължавал да лежи мъртъв и неподвижен.

Обзета от уплаха, Лира коленичила до тялото на Ланре и прошепнала името му. Гласът й бил мълчалива молба. Гласът й бил любов и копнеж. Гласът й го повикал да живее отново. Но Ланре лежал студен и мъртъв.

Обзета от отчаяние, Лира паднала върху тялото на Ланре и изплакала името му. Гласът й бил шепот. Гласът й бил ехо и празнота. Гласът й го молел да живее. Но Ланре лежал бездиханен и мъртъв.

Ланре бил мъртъв. Лира заплакала безутешно и докоснала лицето му с треперещи ръце. Мъжете наоколо обърнали глави, защото било по-малко страшно да гледат полето, покрито с кръв, отколкото нейната скръб.

Но Ланре чул зова й. Той се обърнал при звука на гласа й и дошъл при нея. Ланре се върнал от дверите на смъртта. Той изрекъл името й и взел Лира в обятията си, за да я утеши. Отворил очите си и се опитал да изтрие сълзите й с треперещите си ръце. И тогава си поел дълбок, изпълнен с живот дъх.

Оцелелите от битката видели Ланре да се раздвижва и изпаднали в почуда. Треперливата надежда за мир, която всеки от тях пазел в сърцето си толкова дълго, пламнала като горещ пламък в гърдите им.

— Ланре и Лира! — изкрещели те и гласовете им били като гръмотевица. — Любовта на нашия крал е по-силна от смъртта! Гласът на нашата господарка го върна обратно! Заедно те победиха смъртта! Какво друго може да ни се случи, освен заедно да победим? Заедно ние можем само да победим!

И така войната продължила и това, че Ланре и Лира воювали един до друг, правело бъдещето да не изглежда толкова мрачно. Скоро всички научили историята за това как Ланре умрял и как любовта му и силата на Лира го върнали обратно. За пръв път откакто се помнели, хората можели да говорят открито за мир, без да ги смятат за глупаци или безумци.

Минали години. Враговете на империята станали малобройни и отчаяни и дори и най-циничните хора виждали, че краят на войната бързо наближава.

След това започнали да се разнасят слухове — че Лира била болна, че Лира била отвлечена или мъртва. Че Ланре напуснал империята, че бил полудял. Някои дори твърдели, че Ланре се самоубил и отишъл да търси жена си в земята на мъртвите. Имало безброй истории, но никой не знаел каква е истината.

Докато слуховете се разгорещявали, Ланре пристигнал в Мир Тариниел.

Той бил сам, носел своя сребърен меч и лека ризница от черни метални люспи. Бронята му била толкова по мярка, че изглеждала като втора кожа от сянка. Той я бил изработил от останките на звяра, който убил при Дросен Тор.

Ланре поискал Селитос да се срещне с него извън града. Селитос се съгласил, като се надявал да научи истината за неприятностите на Ланре и да му предложи приятелска утеха. Те често се съветвали един с друг, защото и двамата били владетели на своите народи.

Селитос бил чувал слуховете и се обезпокоил. Той се страхувал за здравето на Лира, но още повече се страхувал за Ланре. Селитос бил мъдър. Той знаел, че мъката може да сломи сърцето и че страстта е докарала много добри мъже до безумие.

Те вървели един до друг по планинските пътеки. Ланре вървял първи и те стигнали до едно високо място в планините, от което можели да погледнат далече над земята. Гордите кули на Мир Тариниел ярко блестели под последните лъчи на залязващото слънце.

След дълго мълчание Селитос рекъл:

— Чух ужасни слухове за жена ти.

Ланре не отвърнал нищо и от мълчанието му Селитос разбрал, че Лира е мъртва.

След още една продължителна пауза Селитос отново опитал да подхване разговор:

— Макар да не знам какво точно се е случило, Мир Тариниел ще те подкрепи и ще ти осигури всякаква приятелска помощ.

— Ти си ми дал достатъчно, стари приятелю. — Ланре се обърнал и сложил ръка на рамото на Селитос. — _Силанкси_, обвързвам те. В името на камъка, бъди неподвижен като камък. _Аерух_, заповядвам на въздуха да натежи като олово върху езика ти. _Селитос_, наричам те. Нека всички твои сили те напуснат, с изключение на зрението ти.

Селитос знаел, че в целия свят има само трима души, които можели да мерят сили в изкуството на имената — Алеф, Иакс и Лира. Ланре не притежавал дарбата на имената — силата му била в неговата десница. Опитът да обвърже Селитос с името му би бил толкова безполезен, колкото опита на някое хлапе да нападне войник с върбова пръчка.

Въпреки това силата на Ланре го притискала с голяма тежест като желязно менгеме. Той стоял неподвижен като камък и не можел да стори нищо друго, освен да се чуди как Ланре е придобил такава сила.

Объркан и отчаян, Селитос наблюдавал как нощта падала над планините. Изведнъж с ужас видял, че част от спускащия се мрак всъщност е огромна армия, която напредвала към Мир Тариниел.

Дори по-лошо — не се чувал предупредителният звън на камбаните. Селитос можел само да стои и да наблюдава как пълчищата тайно се промъкват все по-близо и по-близо.

Мир Тариниел бил опожарен и жителите му били изклани и колкото по-малко ви разкажа за това, толкова по-добре. Една нощ и един ден Селитос стоял безпомощно до Ланре и не можел да стори нищо друго, освен да гледа и слуша виковете на умиращите, звъна на желязото и пукота на трошащия се камък.

Когато зората на следващия ден докоснала почернелите кули на града, Селитос установил, че можел да се движи. Обърнал се към Ланре и този път взорът не му изневерил. Видял Ланре, обвит в дълбок мрак и с болна душа. Но Селитос все още усещал оковите на магията, които го обвързвали. Когато заговорил, в него се борели ярост и объркване.

— Какво стори, Ланре?

Ланре продължил да гледа към развалините на Мир Тариниел.

Раменете му се изгърбили сякаш под товара на огромна тежест.

— За добър човек ли ме смятаха, Селитос? — гласът му бил изпълнен с умора.

— Смятаха те за един от най-добрите измежду нас. Смятахме те за безукорен мъж.

— И все пак аз сторих това.

Селитос се насилил да погледне към разрушения си град.

— Да, стори го — съгласил се той. — Защо?

За момент Ланре замълчал.

— Моята жена е мъртва. До това ме доведоха лъжа и предателство, но за смъртта й съм виновен аз. — Той тежко преглътнал и загледал в далечината.

Селитос проследил погледа му. От височината на планините той видял стълбове черен дим, които се издигали от земята под него. Селитос почувствал с ужасяваща увереност, че Мир Тариниел не бил единственият разрушен град.

Съюзниците на Ланре посели разруха в последните бастиони на империята.

Ланре се обърнал.

— А аз _бях считан за един от най-добрите_. — Белязано от печал и отчаяние, лицето на Ланре било страшно за гледане. — Аз, когото считаха за мъдър и добър, сторих всичко това! — Той размахал ръце като обезумял. — Представи си какви нечестиви неща носят скрити в сърцата си онези мъже, които не са ми равни. — Ланре се обърнал към Мир Тариниел и лицето му се изпълнило с умиротворение. — Поне за тях всичко е свършило. Те са в безопасност. В безопасност от хилядите злини, които се срещат в живота. Далеч от мъката, предизвикана от несправедливата съдба.

— Далеч от радостта и чудото… — тихо отвърнал Селитос.

— Не съществува радост! — изкрещял Ланре със страшен глас.

Камъни се пръснали на парчета от силата на неговия глас и ехото го върнало обратно, режещ като нож.

— Всяка радост, която расте тук, е бързо задушавана от плевели. Аз не съм някакво чудовище, което разрушава, защото това му доставя извратено удоволствие. Засявам сол, защото изборът, който имаме, е между плевели и нищо.

Селитос не видял в очите му нищо друго освен празнота.

Селитос се навел и взел от земята нащърбено парче планински кристал с остър край.

— Ще ме убиеш с камък? — Ланре глухо се засмял. — Исках да ме разбереш, да знаеш, че не лудостта ме е накарала да сторя това, което направих.

— Ти не си безумец — признал Селитос. — Не виждам лудост в теб.

— Надявах се, че може би ти ще се присъединиш към онова, което се стремя да направя — изрекъл Ланре с отчаяно желание в гласа. — Този свят е като приятел със смъртоносна рана, на когото бързо даваш горчив цяр, който само облекчава болката му.

— Като разрушиш света? — тихо рекъл на себе си Селитос. — Ти не си луд, Ланре. Това, което те е завладяло, е по-лошо от лудостта. Аз не мога да те излекувам. — Той опипал острия като игла връх на камъка, който държал.

— Ще ме убиеш ли, за да ме излекуваш, стари приятелю? — отново диво и страшно се засмял Ланре и след това погледнал към Селитос с внезапна отчаяна надежда в празните си очи. — Ще го направиш ли? — попитал той. — Можеш ли да ме убиеш, стари приятелю?

Очите на Селитос се отворили и той погледнал своя приятел. Видял как почти обезумелият от мъка Ланре потърсил силата да върне Лира отново към живот. От любов към нея Ланре потърсил познание от място, където познанието трябва да бъде оставено на мира, и го получил на ужасна цена.

Но въпреки голямата мощ на силата, която спечелил с толкова труд, той не могъл да повика Лира обратно. Без нея животът за Ланре не бил нищо повече от тежест, а силата, която притежавал, лежала в мислите му като нагорещен нож. За да избяга от отчаянието и агонията, Ланре се самоубил в търсене на последното убежище на всички хора, които някога опитали да избягат от дверите на смъртта.

Но точно както в миналото любовта на Лира го върнала отвъд дверите на смъртта, така този път собствената сила на Ланре го накарала да се завърне от сладката забрава. Новоспечеленото му могъщество изгаряло тялото му отвътре и го принуждавало да живее.

Селитос погледнал към Ланре и разбрал всичко. Под силата на неговия взор тези неща изглеждали като тъмна тъкан във въздуха над треперещата форма на Ланре.

— Мога да те убия — казал Селитос и извърнал поглед от изражението на Ланре, в което се появила внезапна надежда — за час или за ден. Но ти ще се върнеш като желязо, издърпано от сив камък. Името ти изгаря от силата в теб. Аз не мога да го угася, защото това ще е все едно да опитам да ударя с камък луната.

Раменете на Ланре увиснали.

— Надявах се, че ще можеш — простичко отвърнал той. — Но знаех истината. Аз вече не съм онзи Ланре, когото ти познаваше. Сега имам ново и ужасно име. Аз съм Халиакс и няма врата, която да може да ме спре. Всичко е изгубено за мен — няма я Лира, не мога да избягам в сладостното спокойствие на съня, нито в блажената забрава — дори лудостта не може да ме стигне. Самата смърт е като отворена врата за моята сила. Не мога да избягам. Единствената ми надежда за забрава е всичко да изчезне и Алеу да падне безименна от небето. — И като казал това, Ланре скрил с ръце лицето си и тялото му се разтърсило от тихи, мъчителни ридания.

Селитос погледнал към земята под него и усетил малка искрица надежда. Шест стълба дим се издигали от земята долу. Нямало го вече Мир Тариниел и шест града били разрушени. Но това означавало, че имало надежда. Все още бил останал един град…

Въпреки всичко, което се било случило, Селитос погледнал към Ланре със състрадание и когато заговорил, гласът му бил изпълнен с тъга:

— Нищо друго ли не остава тогава? Няма ли никаква надежда? — Той сложил ръка върху рамото на Ланре. — В живота има сладост. Дори и след всичко това аз ще ти помогна да я потърсиш. Ако имаш желание да опиташ да го направиш.

— Не — отвърнал Ланре и се изправил в целия си ръст с величествено и скръбно лице. — Няма никаква сладост. Ще посея сол, за да не поникнат горчиви плевели.

— Съжалявам — рекъл Селитос и също се изправил.

След това заговорил със силен глас:

— Никога преди взора ми не е бил замъглен. Не успях да видя истината в сърцето ти. — Селитос си поел дълбоко дъх. — Никога повече няма да бъда измамен от собствените си очи…

Той вдигнал камъка и вкарал острия му връх в окото си. Викът му отекнал от скалите и той паднал задъхан на колене.

— Нека никога повече не бъда така сляп.

Настъпила пълна тишина и оковите на магията паднали от Селитос. Той хвърлил камъка в краката на Ланре и рекъл:

— Обвързвам те със силата на собствената си кръв. Бъди прокълнат от собственото си име.

Селитос изрекъл дългото име, което лежало в сърцето на Ланре, и при звука му слънцето потъмняло и вятър започнал да събаря камъни от планинския склон.

След това Селитос заговорил:

— На това те обричам. Нека лицето ти винаги бъде скрито в сянка, черна като съборените кули на моя многообичан Мир Тариниел.

— На това те обричам. Собственото ти име да бъде обърнато срещу теб и да не знаеш покой.

— На това обричам теб и всички, които те последват. Нека то да трае до края на света и Алеу падне безименна от небето.

Селитос гледал как мракът се събирал около Ланре. Скоро вече нищо не се различавало от красивите му черти, само лека следа от носа, устата и очите му. Всичко останало било в черна безформена сянка.

Тогава Селитос се изправил и рекъл:

— Победи ме веднъж с коварство, но никога повече няма да го направиш. Сега виждам по-добре от преди и силата ми се върна. Не мога да те убия, но мога да те отпратя от това място. Махай се! Сега ми е още по-противно да те гледам, като знам, че някога ти беше добър човек.

Още докато изговарял думите, те горчали в устата му. Ланре, с лице обвито от сянка, по-черна и от най-беззвездната нощ, бил издухан надалеч като дим от вятър.

След това Селитос навел глава и горещите му кървави сълзи се стичали върху земята.

* * *

Едва когато Скарпи спря да разказва, забелязах колко ме беше увлякла историята. Той наклони глава назад и пресуши остатъка от виното в глинената си чаша. Обърна я наопаки и я сложи върху тезгяха с глух звук, който прозвуча като финал.

Настъпи врява от въпроси, коментари, молби и благодарности от децата, които бяха стояли неподвижни като камък през цялото време, докато траеше разказът. Скарпи направи недоловим жест към кръчмаря, който постави пред него халба с бира, докато децата започнаха да се разотиват към улицата.

Изчаках, докато и последното от тях излезе, преди да се приближа към него. Той обърна към мен диамантено сините си очи и аз запелтечих:

— Благодаря ти. Исках да ти благодаря. Баща ми щеше много да хареса тази история. Тя е… — внезапно млъкнах. — Исках да ти дам това — извадих едно желязно половин пени. — Не знаех какво ще се случи, затова не платих. — Гласът ми звучеше дрезгаво. Вероятно бях изрекъл повече думи, отколкото казвах за цял месец.

Той се взря по-отблизо в мен.

— Ето правилата — каза той, отбелязвайки ги на възлестите си пръсти. — Първо: не говори, когато говоря аз. Второ: давай дребна монета, _ако_ имаш в повече. — Той погледна към половината пени на тезгяха.

Тъй като не исках да призная колко много се нуждая от парите, се зачудих какво друго да кажа.

— Знаеш ли много истории?

Той се усмихна и мрежата от бръчки, които насичаха лицето му, по някакъв начин се превърнаха в част от тази усмивка.

— Знам само една история. Но изглежда, че често малки части от нея се превръщат в отделни истории. — Той отпи от чашата си. — Всички те растат около нас. В именията на Кеалдим и в работилниците на Кеалдар, над Стормуол в голямото пясъчно море. В ниските каменни къщи на Адем, изпълнени с тихи разговори. И понякога… — Той отново се усмихна. — Понякога историята расте в мизерни долнопробни кръчми, край доковете на Тарбеан. — Блестящите му очи погледнаха дълбоко в мен, сякаш бях книга, която той можеше да прочете.

— Добрата история разказва истината — казах аз, повтаряйки нещо, което баща ми обичаше да казва просто за да запълни тишината.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого — странно, но приятно.

— Предполагам, че тук има толкова истина, колкото и навсякъде другаде. Жалко, че светът може да е по-добър с малко по-малко истина и повече… — замълчах, защото не знаех от какво искам повече.

Погледнах надолу към ръцете си и ми се прииска да бяха по-чисти.

Той бутна монетата от половин пени към мен. Взех я и той се усмихна. Грубата му ръка се спусна леко върху рамото ми като птица, която каца.

— Всеки ден с изключение на Деня на скръбта. Горе-долу като удари шестата камбана.

Тръгнах да си вървя и след това спрях.

— Вярна ли е? Историята? — направих неопределен жест. — Онази част, която разказа днес?

— Всички истории са верни — отвърна Скарпи, — но тази наистина се е случила, ако това имаш предвид. — Той отпи още една дълга глътка, после са усмихна, а очите му игриво заблестяха. — Повече или по-малко. Трябва да бъдеш малко лъжец, за да разказваш историите по правилния начин. Прекалената истина обърква фактите. Прекалената честност те кара да звучиш неискрено.

— Баща ми казваше същото.

Веднага щом го споменах, в мен се надигна объркваща бъркотия от чувства. Едва когато видях как ме следваха очите на Скарпи, осъзнах, че нервно отстъпвам към изхода. Спрях и се насилих да се обърна и да тръгна с лице към вратата.

— Ще дойда, ако мога.

Чух усмивката в гласа му зад мен, когато каза:

— Знам.

> 27.

> Булото пада от очите му

Напуснах кръчмата с усмивка, нехаещ, че все още съм в опасност в района на Доковете. Радостта ми се дължеше на това, че скоро щях да мога да чуя нова история. От дълго време не бях очаквал с нетърпение нещо да се случи. Върнах се обратно на своя уличен ъгъл и си изгубих три часа в просене, като усилията ми бяха възнаградени само с една тънка спечелена шайба.

Дори и това не развали доброто ми настроение. На следващия лен беше Денят на скръбта, но след това отново щеше да има истории!

Обаче, както си седях, изведнъж почувствах да ме побиват неприятни тръпки. Сякаш забравеното усещане наруши редкия момент на щастие, на който се наслаждавах. Опитах се да не му обръщам внимание, но то остана в мен през целия ден и на следващия също — като комар, който дори не можех да видя, камо ли да смачкам. До края на деня бях сигурен, че пропускам нещо. Нещо, свързано с историята, която Скарпи беше разказал.

Без съмнение за вас ще е лесно да го забележите, когато чуете историята по подредения начин, по който ви я разказах. Но имайте предвид, че близо три години аз бях живял като животно в Тарбеан.

Някои части от съзнанието ми все още бяха в спящо състояние, а мъчителните ми спомени събираха прах зад вратите на забравата. Бях свикнал да ги избягвам по същия начин, по който сакатият прехвърля теглото си върху здравия крак.

Късметът ми се усмихна на следващия ден и аз успях да открадна вързоп парцали от задната част на една каруца и да ги продам на вехтошар за четири железни пенита. Тъй като бях твърде гладен, за да се безпокоя за утрешния ден, си купих дебел резен сирене и топла наденица, после и един цял самун пресен хляб и топла ябълкова пита. Накрая, за глезотия, отидох до задната врата на близката странноприемница и изхарчих последното си пени за халба силна бира.

Седнах на стъпалата на пекарната от другата страна на улицата и наблюдавах хората, които влизат и излизат, като същевременно се наслаждавах на най-доброто си ядене от месеци. Скоро полумракът се сгъсти в мрак и главата ми се замая приятно от бирата. Но докато храната слягаше в стомаха ми, неприятното усещане се завърна дори по-силно от преди. Намръщих се, раздразнен, че това разваля иначе съвършения ден, който бях прекарал.

Нощта ставаше все по-тъмна, докато накрая странноприемницата от отсрещната страна на улицата цялата се обля в светлина. Няколко жени се навъртаха край вратата. Шепнеха с нисък глас на мъжете, които минаваха край тях, и ги поглеждаха многозначително.

Допих остатъка от бирата и се готвех да пресека улицата и да върна халбата, когато забелязах да се доближава примигващата светлина на факла. Погледнах към улицата, видях ясно различимия сив цвят на свещеник на техлините и реших да изчакам, докато отмине.

Тъй като бях пил в Деня на скръбта и наскоро бях откраднал, си помислих, че колкото по-малко се срещам с духовенството, толкова по-добре за мен самия.

Той беше закачулен и факлата, която носеше, беше между нас, та не можех да видя лицето му. Свещеникът доближи близката група жени и след това се чу тих шепот на разговор. Различих ясния звън на монети и се дръпнах още по-навътре в сянката на вратата.

Техлинът се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Останах неподвижен, защото не ми се искаше да ми се налага да бягам да се крия, докато главата ми беше още замаяна. Този път обаче факлата не беше помежду ни. Когато той се обърна да погледне в моята посока, не можах да различа нищо от лицето му, само мрак под качулката му, само сенки.

Той продължи по пътя си, без да усети присъствието ми или без да го е грижа за това.

Но аз останах на мястото си, неспособен дори да помръдна. Видението на мъжа с качулката и скритото му в сенки лице беше отворило врата в съзнанието ми, през която спомените започнаха да нахлуват. Спомних си за мъжа с празните очи и кошмарната усмивка, спомних си за кръвта по меча му. Гласът на Синдер беше като повей на леден вятър: „Това ли е огънят на родителите ти?“

Не той самият, а мъжът зад него. Мълчаливият, който седеше край огъня. Мъжът, чието лице беше скрито в сенките.

Халиакс. Това беше полузабравеното нещо, което се бе загнездило на ръба на съзнанието ми, след като чух историята на Скарпи.

Стигнах с тичане до своя покрив и се завих през глава с вехтото одеяло.

Парчетата от историята и от моя спомен бавно се напаснаха едни с други. Започнах да признавам пред себе си невъзможната истина. Чандрианите съществуваха. Халиакс беше истински. Ако историята, която Скарпи беше разказал, бе истинска, то тогава Ланре и Халиакс са един и същи човек. Чандрианът беше убил моите родители и цялата трупа. Защо?

На повърхността на съзнанието ми бавно като балончета изплуваха други спомени. Видях мъжа с празните очи, Синдер, който коленичеше пред мен. Безизразното му лице, режещият му и студен глас: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“ Те убиха родителите ми за това, че бяха събирали истории за тях. Избиха цялата ми трупа заради една песен. Стоях буден цялата нощ и в главата ми се въртяха отново и отново само тези мисли. Бавно осъзнах, че това е истината.

И какво мислите, че направих тогава? Заклех се, че ще ги избия до крак за стореното? Може би. Но дори и да съм го направил, в сърцето си знаех, че това е невъзможно. Тарбеан ме беше научил на здрав разум. Да убия чандрианите? Да убия Ланре? Как можех дори да се опитам да го направя? Щеше да ми е по-лесно да се опитам да открадна луната. Поне знаех къде да я намеря през нощта.

Но имаше едно нещо, което можех да направя. Утре щях да разпитам Скарпи за истината, която се криеше зад неговите истории. Не беше много, но беше единственото, което можех да сторя. Поне засега отмъщението вероятно не беше по силите ми.

Но поне имаше надежда да науча истината.

Вкопчих се здраво в тази надежда в най-тъмните часове на нощта, докато накрая слънцето не изгря и аз не заспах.

> 28.

> Зоркото око на Техлу

На следващия ден се събудих от камбаната, отброяваща часа. Преброих четири удара, но не бях сигурен колко още бяха минали, преди да се събудя. Примигнах, за да прогоня съня си очите си, и се опитах да преценя часа по положението на слънцето. Около шест камбани. Скарпи щеше всеки момент да започне да разказва поредната история.

Затичах се по улиците. Босите ми крака шляпаха по грубо издяланите павета, вдигаха пръски в локвите и се възползваха от всички преки пътища през тесните улички. Всичко се размазваше пред очите ми, докато дробовете ми задъхано вдишваха влажния застоял въздух на града.

Почти влетях в „Половин мачта“ и веднага се настаних близо до вратата и с гръб към стената. Смътно осъзнах, че в странноприемницата има повече хора, отколкото беше обичайно за тази вечер. След това се потопих в историята на Скарпи и вече не обръщах внимание на нищо друго освен на дълбокия му, боботеше глас и на искрящите му очи.

* * *

… Селитос Едноокия се изправил и рекъл:

— Господарю, ако сторя това, ще ми бъде ли дадена силата отмъстя за загубата на Блестящия град? Ще мога ли да объркам кроежите на Ланре и неговите чандриани, които избиха невинните и погребаха моя многообичан Мир Тариниел?

— Не — отвърнал Алеф. — Всички твои лични чувства трябва да бъдат оставени настрани и трябва да наказваш и възнаграждаваш само онези дела, на които лично ти си станал свидетел от този ден насетне.

Селитос склонил глава.

— Съжалявам, но сърцето ми казва, че трябва да се опитам да спра тези неща, преди да бъдат извършени, а не да чакам и да раздавам наказания след това.

Някои от руачите започнали да шепнат в съгласие със Селитос и се изправили до него, защото си спомнили за Мир Тариниел и били изпълнени с ярост и болка от предателството на Ланре.

Селитос се приближил до Алеф и коленичил пред него.

— Трябва да откажа, защото не мога да забравя. Но аз ще му се противопоставя заедно с тези верни руачи до мен. Виждам, че сърцата им са чисти. Ще се наричаме Амир в памет на разрушения град. Ще се изправим срещу Ланре и всеки негов последовател. Нищо няма да ни спре да се борим за общото добро.

По-голямата част от руачите също се отдръпнали от Селитос. Те се страхували и не желаели да се замесват в такива важни дела.

Но Техлу се изправил и рекъл:

— За моето сърце най-важна е справедливостта. Ще оставя този свят зад гърба си, защото най-добре ще му служа, като служа на теб. — Той коленичил пред Алеф, склонил глава и разтворил ръце.

И други пристъпили напред. Тал Кирел, който бил обгорен, но оживял в пепелищата на Мир Тариниел. Деах, която изгубила двама съпрузи в битката и чието лице, уста и сърце били твърди и студени като камък. Енлас, който не носел меч и не ядял животинска плът и когото никой никога не бил чувал да изрича тежки думи. Красивата Геиса, която имала стотици ухажори в Белен, преди стените да паднат. Първата жена, която разбрала какво е да е недокосната от мъж.

Леселте, който се смеел лесно и често, дори когато злочестината му била голяма. Имет, почти момче, който никога не бил пял и убивал, без да заплаче. Ордал, най-младата от всички тях, която никога не била виждала нещо живо да умира, стояла изправена смело до Алеф, а в златистите й коси блестяла панделка. А до нея бил Андан, чието лице било като маска с горящи очи и името му значело „гняв“.

Те се приближили към Алеф и той ги докоснал. Докоснал ръцете, очите и сърцата им. Последния път, когато ги докоснал, те усетили болка и от гърбовете им пораснали криле, които можели да ги отнесат където пожелаели. Криле от огън и сянка.

Криле от желязо и стъкло. Криле от камък и кръв.

След това Алеф изрекъл дългите им имена и те били обвити от бял пламък. Огънят танцувал по крилете им и те станали бързи. Огънят примигвал в очите им и те видели най-дълбоките кътчета на човешките сърца. Огънят изпълнил устата им и те запели песни на силата. След това огънят се спуснал върху челата им като сребърни звезди и те станали едновременно справедливи и мъдри, и страшни за гледане. После огънят ги погълнал и те изчезнали завинаги от погледите на смъртните.

Никой освен най-могъщите не можел вече да ги види, и то с голяма мъка и излагайки се на голям риск. Те раздавали справедливост по света, а най-великият от всички тях бил Техлу…

* * *

— Чух достатъчно — гласът не беше силен, но прозвуча така, все едно беше изкрещял думите.

Когато Скарпи разказваше история, всяко прекъсване беше като да сдъвчеш пясък, докато ядеш хляб.

От задната част на стаята към тезгяха се приближиха двама мъже в тъмни наметала — единият беше висок и надменен, а другият нисък с качулка. Докато се движеха, видях под наметалата им да проблясват сиви раса.

Свещеници техлини. Дори по-лошо, видях още двама мъже с брони под наметалата. Не ги бях забелязал, докато седяха, но сега, когато се изправиха, бе болезнено ясно, че бяха храмови войници. Лицата им бяха сурови и според мен под наметалата си носеха мечове.

Не бях единственият, който ги забеляза. Децата се изнизваха през вратата. По-умните се опитваха да изглеждат безразлични, но някои се затичаха още преди да се излезли навън. Противно на здравия разум, три деца останаха — едно момче от Сийлдиш с дантелена риза, едно малко босоного момиче и аз.

— Мисля, че всички чухме достатъчно — каза кротко, но строго по-високият от двамата свещеници.

Той беше сух, с изпити очи, които тлееха като скрити въглени. Грижливо поддържана брада с цвета на сажди придаваше допълнителна острота на и без това острото му като нож лице.

Той подаде наметалото си на по-ниския с качулката. Под него беше облечен в сивото расо на техлините. Около врата си носеше сребърни везни. Сърцето ми слезе в стомаха. Не беше просто свещеник, а Съдия. Видях другите две деца да се измъкват през вратата.

— Под бдителното око на Техлу те обвинявам в ерес — каза Съдията.

— Аз съм свидетел — допълни вторият свещеник изпод качулката си.

Съдията направи жест към наемниците.

— Вържете го.

Наемниците го сториха незабавно и по най-грубия начин. Скарпи спокойно изтърпя цялата процедура, без да каже и дума.

Съдията наблюдаваше как охраната му започна да връзва китките на Скарпи, след това се извърна леко встрани, сякаш искаше да пропъди разказвача от мислите си. Бавно огледа стаята и накрая погледът му се спря върху плешивия мъж с престилката зад тезгяха.

— Т-техлу да ви благослови! — побърза със заекване да каже собственикът на „Половин мачта“.

— Ще го направи — простичко отвърна Съдията.

Той отново бавно огледа стаята. Накрая се обърна към втория свещеник, който стоеше по-назад от тезгяха:

— Антони, дали чудесно място като това е убежище на еретици?

— Всичко е възможно, Съдия.

— Аха — меко каза Съдията и за пореден път бавно огледа стаята, докато накрая измери с очи мъжа зад тезгяха.

— Мога ли да предложа напитка на почитаемите? Ако това ще ви достави удоволствие? — побърза да предложи собственикът.

В отговор получи единствено мълчание.

— Имам предвид… напитка за вас и вашите братя. Една чудесна бъчва отлежало бяло? За да изразя своята благодарност. Позволих му да остане, защото в началото историите му бяха интересни. — Той преглътна с мъка и побърза да добави: — Но след това започна да разказва за греховни неща. Страхувах се да го изхвърля, защото той очевидно е луд, а всеки знае, че божият гняв пада върху онези, които вдигнат ръка срещу лудите… — Гласът му изневери и стаята внезапно притихна.

Той отново преглътна и дори от мястото си до вратата аз успях да чуя сухия звук, издаден от гърлото му.

— Щедро предложение — рече накрая Съдията.

— Много щедро — като ехо повтори по-ниският свещеник.

— Обаче силната напитка понякога изкушава хората да извършват греховни постъпки.

— Греховни — прошепна вторият свещеник.

— А някои от нашите братя са дали обети за въздържание от изкушенията на плътта. Ще трябва да откажа. — Гласът на Съдията беше изпълнен с благочестиво съжаление.

Успях да уловя погледа на Скарпи и той ми отвърна с мимолетно подобие на усмивка.

Стомахът ми се разбунтува. Изглежда, старият разказвач на истории не си даваше сметка в какви големи неприятности се бе забъркал. Същевременно обаче дълбоко вътре една егоистична част от мен самия не спираше да повтаря: _„Ако беше дошъл по-рано и бе научил каквото ти трябва, тогава нещата нямаше да са толкова зле, нали?“_

— Бихте ли приели да получите стойността на бъчвата, господа? — наруши мълчанието кръчмарят. — Щом не желаете самата бъчва.

Съдията не отговори, сякаш обмисляше предложението.

— В името на децата ми — примоли се плешивият мъж. — Знам, че ще използвате парите за тяхно добро.

Съдията сви устни.

— Много добре — каза той след кратко мълчание, — заради децата.

— Децата — гласът на ниския свещеник беше неприятно пронизителен.

Собственикът успя да изобрази на лицето си немощна усмивка.

Скарпи спря очите си върху мен и ми смигна.

— Човек би помислил — гласът на Скарпи се лееше като гъст мед, — че такива доблестни духовници като вас биха могли да намерят и по-добри неща за вършене от това да арестуват разказвачи и да изнудват честните хора за пари.

Звънтенето на монетите на кръчмаря спря и сякаш дъхът на всички в стаята секна. Съдията обърна гръб на Скарпи с преднамерено безразличие и каза през рамо на по-ниския свещеник:

— Антони, изглежда си имаме благовъзпитан еретик — колко странно и удивително! Трябва да го продадем на трупата Рух — донякъде той прилича на говорещо куче.

Скарпи продължи да говори, обръщайки се към гърба на мъжа:

— Не че очаквам да скочите сами да търсите Халиакс и Севен. Винаги съм казвал: „Малките хора вършат дребни дела.“ Предполагам, че не е лесно да се намерят достатъчно дребни дела за хора като вас. Но вие сте изобретателни. Можете да събирате боклука или да проверявате бордеите за свободни легла, когато ги посещавате.

Съдията се обърна, сграбчи глинената чаша от тезгяха и я запрати към главата на Скарпи, разбивайки я на парчета.

— Не говори в мое присъствие! — изфуча той. — Ти нищо не разбираш!

Скарпи леко тръсна глава, сякаш за да я прочисти.

По кафявото му лице, към една от белите му като морска пяна вежди, се стече червена струйка.

— Предполагам, че това може и да е истина. Техлу винаги е казвал…

— Не изричай името му! — кресна Съдията, а лицето му беше станало моравочервено. — Устата ти го омърсява. Това е богохулство!

— О, хайде стига, Ерлус — смъмри го Скарпи, все едно говореше на малко дете. — Техлу ви мрази дори повече, отколкото останалият свят, който ви ненавижда достатъчно силно.

В стаята настъпи неестествена тишина. Лицето на Съдията пребледня.

— Бог ще се смили над теб — изрече той със студен, треперещ глас.

Скарпи известно време гледа безмълвно Съдията. След това започна да се смее. Смееше се силно и гърлено — чак се давеше от смях и изглеждаше искрен до дъното на душата си.

Очите на Съдията се стрелнаха към единия от мъжете, които бяха вързали разказвача. Мъжът с жестокото лице удари без всякакво предупреждение Скарпи със стегнатия си юмрук веднъж в бъбреците и веднъж в основата на врата.

Скарпи рухна на пода. В стаята беше тихо. Звукът от удара на тялото му в дървения под сякаш се разсея по-бързо от ехото на смеха му. По знак на Съдията един от пазачите вдигна възрастния мъж за задната част на врата му. Разказвачът се клатеше като парцалена кукла, а краката му се влачеха по пода.

Но Скарпи не беше в безсъзнание, а само зашеметен. Очите му се въртяха нагоре-надолу в опит да фокусира Съдията.

— Милост за _моята_ душа. — Той изграчи с нещо, което при други обстоятелства би могло да мине за кикот. — Нямаш пред става колко забавно ми е да чуя това от теб.

Скарпи сякаш заговори на въздуха пред себе си:

— Трябва да бягаш, Квоте. Нищо няма да спечелиш, ако се замесиш с хора като тези. Отиди на покривите. Остани там, където няма да те виждат известно време. Имам приятели в храма, които могат да ми помогнат, но ти не можеш да сториш нищо за мен тук. Бягай.