Името на вятъра

От тази вода не се носеше миризмата на отпадни води от леярна, така че и двамата пихме и аз напълних бутилката си.

Знаех какво се разказваше в историите. Беше съвсем ясно какво се случваше, когато някоя млада двойка стигнеше до река.

Дена щеше да се изкъпе край пясъчния бряг до близката ела от другата страна на потока, скрита от чужди очи. Аз щях да се преместя на дискретно разстояние, но все пак достатъчно близо, за да можем да разговаряме.

После… _нещо_ щеше да се случи. Тя щеше да се подхлъзне и да навехне глезена си или да пореже крака си на остър камък и аз щях да бъда принуден да се втурна към нея. И тогава…

Но това не беше история за двама влюбени, които се срещат край реката. Така че аз наплисках лицето си с вода и смених ризата си с чиста зад едно дърво. Дена потопи главата си във водата, за да се охлади. Лъскавата й коса беше тъмна като мастило, докато я изстискваше с ръце.

След това седнахме върху един камък, пляскахме с крака във водата и се взаимно се наслаждавахме на компанията си, докато почивахме. Разделихме си една ябълка, като си я предавахме един на друг след всяка хапка, което много наподобяваше на целувка, ако никога преди това не си се целувал.

И след като няколко пъти внимателно я подканих, накрая Дена запя. Един куплет от „Ела да се измиеш в реката“ — куплет, който никога преди това не бях чувал и който заподозрях, че тя измисля в момента. Няма да го повторя сега, защото тя го изпя на мен, а не на вас. И тъй като това не е историята на двама млади влюбени, които се срещат край реката, той няма особено място тук и аз ще го запазя за себе си.

> 73.

> Гуци-гуц

Скоро след като ябълката беше изчезнала, Дена и аз извадихме крака от водата и се приготвихме да тръгваме. Обмислих дали да не си остана необут, защото за краката, които бяха свикнали да тичат боси по покривите на Тарбеан, нямаше никаква опасност да бъдат наранени и от най-твърдата горска почва. Но не исках да изглеждам нецивилизован, така че започнах да навличам чорапите си, макар да бяха влажни и студени от потта ми.

Завързвах си обувката, когато откъм гората, зад група масивни борове се чу слаб шум.

Протегнах се тихо и леко докоснах Дена по рамото, за да привлека вниманието й, след това сложих пръст на устата си.

„Какво?“, беззвучно изрекоха устните й.

Приближих се по-близо до нея, като стъпвах внимателно, за да вдигам възможно най-малко шум.

— Мисля, че чух нещо — прошепнах аз, като доближих главата си до нейната. — Ще отида да погледна.

— Как ли пък не — прошепна в отговор тя, а лицето й изглеждаше много бледо на сянката на боровете. — Точно така каза и Ясен, преди да си тръгне снощи. Проклета да съм, ако оставя и теб да ми изчезнеш.

Преди да успея да отговоря, откъм дърветата се дочу още шум от движение. Шумолене в храстите, острото пропукване на суха борова клонка. Когато шумовете станаха по-силни, успях да различа звука от нещо голямо, което дишаше тежко. След това се разнесе ниско, животинско грухтене.

Не беше човек. Не бяха и чандрианите. Облекчението, което изпитах, беше краткотрайно, когато дочух още едно грухтене, примесено със сумтене. Беше див глиган, най-вероятно тръгнал към реката.

— Застани зад мен — казах на Дена.

Повечето хора не осъзнават колко опасни са дивите глигани, особено наесен, когато мъжкарите се борят помежду си за надмощие. Симпатията нямаше да ми свърши работа. Нямах източник, нямах и връзка. Нямах дори и най-обикновена здрава тояга. Дали няколкото ми останали ябълки щяха да го разсеят?

Като сумтеше и пуфтеше, глиганът разблъска ниските увиснали клони на близкия бор и се появи. Вероятно тежеше два пъти повече от мен. Когато ни забеляза, той издаде силно гърлено грухтене. Вдигна глава и сбърчи нос, опитвайки се да улови миризмата ни.

— Не бягай или ще те подгони — тихо казах аз и бавно пристъпих пред Дена. Тъй като нямах нищо по-добро, извадих сгъваемия си нож и го отворих с палеца си.

— Просто отстъпи назад и влез в реката. Те не са добри плувци.

— Не мисля, че тя е опасна — каза Дена зад мен с нормален глас. — Изглежда по-скоро любопитна, отколкото ядосана. — Тя напра ви пауза. — Не че не оценявам благородните ти пориви.

Когато погледнах животното отново, видях, че Дена е права. Беше свиня, а не глиган и под слоя кал прозираше розовият цвят на домашно прасе, а не кафявата четина на диво. Отегчено, животното наведе глава и започна да рие със зурлата си между храстите под боровете.

Едва тогава осъзнах, че съм застанал в полуприклекнало положение, с протегната напред ръка, като някой борец. В другата си ръка държах жалкото си сгъваемо ножче, което беше толкова малко, че ми бяха необходими няколко разреза, за да разрежа дори по-голяма ябълка. Най-лошото беше, че бях обул само едната си обувка. Изглеждах нелепо — като Елодин в някой от най-лошите му дни.

Лицето ми пламна и осъзнах, че съм станал червен като захарно цвекло.

— Милостиви Техлу, чувствам се като идиот.

— Всъщност това доста ме ласкае — каза Дена. — Като изключим няколко по-скоро дразнещи позьорства в кръчмите, не знам друг да е скачал в моя защита преди.

— Да, разбира се — продължавах да държа погледа си наведен, докато обувах втория си чорап и обувка, защото бях твърде смутен, за да я погледна в очите. — Мечтата на всяко момиче е да бъде спасено от нечие домашно прасе.

— Говоря сериозно — каза тя.

Когато вдигнах поглед, видях, че е леко развеселена, но на лицето й нямаше подигравка.

— Изглеждаше… свиреп. Като вълк с настръхнала четина. — Тя спря и ме огледа. — Или лисица по-скоро. Много си рижав за вълк.

Поуспокоих се малко. Наежена лисица е по-добре от малоумен, полуобут идиот.

— Само дето държиш ножа не както трябва — сухо каза тя и кимна към ръката ми. — Ако наистина се бе опитал да намушкаш никого, щеше да го изпуснеш и да си отрежеш палеца. — Тя се протегна, хвана пръстите ми и леко ги мръдна. — Ако го държиш така, палецът ти ще остане цял. Недостатъкът е, че ще загубиш доста от подвижността на китката си.

— Май си участвала в много битки с нож? — смаях се аз.

— Не в толкова много, колкото си мислиш — каза тя със закачлива усмивка. — Това е поредната страница от оная изтъркана книга, която вие, мъжете, толкова обичате да използвате, за да ни ухажвате. — Тя раздразнено вдигна очи към небето. — Не мога да изброя мъжете, които са се опитвали да прелъстят целомъдрието ми, като ме научат как да го защитавам.

— Никога не съм те виждал да носиш нож. Защо?

— Защо да нося нож? Аз съм деликатно цвете и прочие. Жена, която се разхожда насам-натам с нож, очевидно си търси неприятности. — Тя бръкна дълбоко в джоба си и извади дълго, тънко парче метал, чието острие проблясваше. — Обаче жена, която _има_ нож в джоба си, е _подготвена_ за неприятностите. Общо взето, е по-лесно да изглеждаш безобиден. Като цяло това ти спестява неприятности.

Единствено фактът, че говореше толкова спокойно, помогна думите й да не ме стреснат. Ножът й не беше много по-голям от моя, но нейният не беше сгъваем. Беше обикновено парче метал с малко кожа, навита около дръжката. Очевидно не беше предназначен за ядене или други обичайни дейности около лагерния огън. Повече приличаше на онези остри като бръснач хирургически ножове, които използваха в Медика.

— Как държиш това в джоба си, без да се срежеш? — попитах я аз.

— Джобът ми е разрязан отстрани — Дена се завъртя, за да ми покаже. — Прикрепен е към крака ми. Точно затова е толкова плосък. Така че да не се вижда, че го нося. — Тя хвана кожената дръжка и вдигна ножа пред себе си, за да мога да виждам. — Ето така. Трябва да държиш палеца си върху плоската страна.

— Да не се опитваш да съблазниш добродетелността ми, като ме учиш как да я защитавам? — подкачих я аз.

— Все едно пък имаш някаква добродетелност — засмя се тя. — Опитвам се да те предпазя да не порежеш хубавите си ръце следващия път, когато трябва да спасиш момиче от някое прасе. — Тя килна глава встрани. — Като стана дума… знаеш ли, че когато си ядосан, очите ти…

— _Опа-а гуци!_ — разнесе се глас иззад дърветата, придружен с глухото дрънчене на хлопка. — _Гуци-гуц…_

Едрата свиня вирна глава и заприпка през храсталака по посока на гласа. Дена прибра обратно ножа си, докато аз вдигах пътната си торба. Последвахме прасето през дърветата и по-надолу по течението на потока намерихме мъж с шест едри свини, които се въртяха около него. Имаше и един стар шопар и двайсетина прасенца с различна големина, които лудуваха в краката му.

Свинарят ни хвърли подозрителен поглед.

— Здрасте-е! — изкрещя той. — Ни съ плашети. Нема да ухапят.

Тялото на мъжа беше сухо и жилаво от постоянното излагане на слънцето. Имаше рунтава брада. На дългата му тояга висеше груба бронзова хлопка, а през рамото му беше преметната опърпана торба. Не миришеше толкова отвратително, колкото вероятно бихте очаквали, тъй като свинете, оставени да пасат на воля, са по-чисти от онези, които затварят в свинарници. А дори да вонеше, едва ли бих могъл да го упрекна за това, защото без съмнение в някои моменти от живота си бях вонял доста по-зле.

— Санким ми съ счу нещо край рикатъ — провлачи той с толкова тежък и мазен акцент, че едва ли не усетих вкуса на думите му.

Майка ми наричаше този начин на говорене „акцента на дълбоките долини“, защото човек можеше да чуе такова произношение само на места, които нямат много връзки с външния свят. Дори и в малките градчета като Требон напоследък хората не говореха толкова архаично. Заради годините, прекарани в Тарбеан и Имре, не бях чувал подобна реч отдавна. Мъжът явно беше отрасъл в някой наистина отдалечен район, забутан далеч в планините.

Той се приближи до нас. Изражението на обруленото му лице беше неприветливо, докато ни оглеждаше с присвити очи.

— Ко прайте вий двамца тъдява? — подозрително попита той. — Май ви чух дъ пейти.

— Туй брат'чедка ми — отвърнах аз в същия дух и кимнах към Дена. — Мноо убаво пей, нъл тъй? — протегнах му ръка. — Драго ми да тъ видя, г'сине. Викат мъ Квоте.

Той остана изненадан, когато ме чу да говоря по неговия начин, и голяма част от неприветливостта и подозрението, изписани на лицето му, се разсеяха.

— То и мен ми драго, г'син Квоте — отвърна и раздруса ръката ми. — Щот рядко по тука иде чиляк, дет дъ хортува как си требе. Тия мискини гаче ли устата им тъпкана с вълна.

— Моят старият думаше: „Вълна в устата — вълна в главата“ — засмях се аз.

— Мене мъ викат Скоиван Шиемелпфенег — ухили се той и разтърси ръката ми отново.

— Туй име е кат за некой крал — отбелязах. — Има ли грижа да тъ викам Шием?

— Тъй мъ викат и аверите — ухили се пак той и ме тупна по гърба. — Та за теб и за убавото моме съм Шием.

Той гледаше ту към мен, ту към Дена.

Не мога да не призная на Дена, че дори не мигна при внезапната промяна в начина ми на говорене.

— Шъ прощаваш — посочих я. — Шием, ей я на мойта драга брат'чедка.

— Динаех — представи се тя.

— Харно моме е, мъ пусто толкоз е срамлива, та много не хортува…

Дена влезе в ролята без ни най-малко колебание, заби поглед в краката си и започна нервно да увива плат от дрехата си около пръстите си. Вдигна поглед само колкото да се усмихне на свинаря и след това отново наведе очи, имитирайки толкова добре несръчна срамежливост, че аха да заблуди и мен самия.

Шием докосна учтиво челото си и кимна.

— Баш ми драго да тъ вида, Динаех. Бая лазарника съм на тоз свет, ама по-убав глас от твоя не съм чул — каза той и бутна леко назад безформената си шапка.

Когато Дена продължи да избягва погледа му, той отново се обърна към мен.

— Чуваш го туй стадо, значи — кимнах аз към разпръснатите свине, които криволичеха между дърветата.

— Не е то _стадо_ — поклати глава той и се ухили. — Овци и крави съ стадо. Свините съ _пръжки_.

— Ни думай? Друже Шием, дъл ша склониш да ни продадеш едно гуде? С брат'чедката не сме турили залък в уста днеска…

— Мое и да мое — предпазливо отвърна той и очите му се спряха на кесията ми.

— Току-виж си земал четири йота — продължих аз с ясното съзнание, че предложението ми е щедро. — Ама зер викам да апнем всинца.

Това беше непринуден начин да опипам почвата. Хората, свикнали на самотията, като овчарите или свинарите или изобщо не обичаха чужда компания, или бяха жадни за разговор. Надявах се Шием да е от втората категория. Нуждаех се от информация за сватбата, а, изглежда, никой в града не искаше да говори за това.

Усмихнах му се многозначително, бръкнах в пътната си торба и извадих бутилката с домашен алкохол, която бях купил от калайджията.

— Тука ми съ чини, че и малце пиячка се намира. То си е ранко, ама що па да не гаврътнем по едно…

Дена продължи да играе ролята си и вдигна глава само колкото да улови погледа на Шием, усмихна се срамежливо и побърза да сведе очи.

— Мене съ мъ учили кво требе и кво не — благочестиво отвърна свинарят, като сложи ръка на гърдите си. — Аз пия само га съм жъден или га вятър повей. — Той драматично килна шапката върху главата си и направи нещо като частичен поклон. — Вий ми съ чините свесни люде. Да апна с вази ми е баш по сърце.

* * *

Шием сграбчи едно прасенце и го отнесе встрани, където го закла и одра, като използва един дълъг нож от торбата си. Почистих едно място от окапалите листа и наредих камъни, за да стъкмя набързо огнище.

Малко след това дойде Дена с наръч сухи съчки.

— Предполагам, че ще се опиташ да изтръгнеш от горкия човечец всичко, което знае? — тихо прошепна тя над рамото ми.

Кимнах.

— Съжалявам за историята със срамежливата братовчедка — добавих, — но…

— Не, идеята беше добра. Не ме бива в недодяланото говорене, а е по-вероятно той да се довери на човек, който говори като него. — Очите й трепнаха. — Почти е готов с прасето.

Тя се отправи към реката.

Използвах скришом малко симпатия, за да запаля огъня, докато Дена набързо приготви два шиша за печене от върбови чатали. Шием се върна с прасенцето, акуратно разрязано на четири части.

Разменяхме си бутилката с алкохол, докато месото се печеше над огъня, като пушеше и изпускаше капки мазнина върху въглените. Аз само се преструвах, че пия, като просто надигах бутилката колкото да си навлажня устата. Дена също я надигна, когато й я подадох, и след това страните й леко порозовяха. Шием удържа на думата си и тъй като вятърът вееше, не след дълго носът му беше вече приятно червен.

Свинарят и аз бъбрехме за незначителни неща, докато от другата страна прасенцето цвърчеше и пукаше. Колкото повече слушах, толкова по-малко внимание обръщах на акцента на Шием и толкова по-лесно ми ставаше да поддържам този начин на говорене, без да се налага да се съсредоточавам. Докато прасенцето стане готово, вече почти не мислех за това.

— Бая тъ бива с ножа — направих аз комплимент на Шием. — Да тъ питам само, що го изкорми мъненкото, га дъртите свини беха наблизо…

Свинарят поклати глава.

— Свинете съ гадни копиленца. — Той посочи една свиня майка, която изприпка към мястото, където беше одрал прасенцето. — Виде` ли? Сака да докопа карантиите на мъненкото. Свинете съ малко джаста-праста, нема това-онова.

След като обяви, че прасенцето е почти готово, Шием извади кръгъл самун селски хляб и го раздели на три.

— Овнешко — промърмори той на себе си, — кой ти яде овнешко, га мое да мезнеш пушена сланинка? — Той се изправи на крака и започна да разрязва месото с дългия си нож. — От кое рачиш, млада гуспойце? — обърна се Шием към Дена.

— Ни съм никък от придирчивите — отвърна тя. — Шъ взема квото доде.

Бях доволен, че Шием не гледаше към мен, когато тя заговори.

Акцентът й не беше идеален — ъ-тата й бяха малко провлачени и стягаше твърде много гърлото си, когато говореше, но се справи доста прилично.

— Ни мой да тъ е срам — рече Шием. — Шъ стигни, та ча и шъ артиса.

— Най ми съ апва бут — отвърна Дена, след това смутено се изчерви и сведе поглед.

Тоя път й се получи по-добре.

Шием се доказа като истински кавалер, като се въздържа от груби коментари, докато поставяше дебел резен месо, от което се вдигаше пара, върху нейното парче хляб.

— Пай си пръстите. Шъ съ опариш.

Когато всички изядохме парчетата си, Шием ни сервира по още едно, а след това и трето. Не след дълго вече облизвахме мазнината от пръстите си и дояждахме последните остатъци. Реших да подхвана основния въпрос. Ако и сега не беше готов да сподели някоя клюка, значи никога нямаше и да бъде.

— Чуда съ как си по тез баири, при сите тия лошотии, дет стават.

— Кви съ тия лошотии? — попита той.

Той още не беше чул за клането на сватбеното тържество. Това беше добре.

Макар да не можеше да ми разкаже подробности за самото нападение, това означаваше, че щеше да е по-склонен да разговаря за събитията отпреди сватбата. Дори и всички в града да не бяха уплашени до смърт, се съмнявах, че щях да открия някого, който да иска да говори откровено за мъртвите.

— За некви сакатлъци чух при Маутхен — казах аз, като се стараех информацията да е възможно най-неопределена и безобидна.

— Да ти река, нема чудно у таъ работа — изсумтя той.

— Що тъй?

Шием се изплю встрани.

— Тия Маутхен съ баш говеда и хич не съ читави люде. — Той отново поклати глава. — Хич не припарвам до Барорхил, харно, дето старата ми вкара акъл в главатъ. Виж, Маутхен немът акъл.

Едва когато чух Шием да произнася името на мястото с тежкия си акцент, го разбрах правилно. Не беше Боро-рил — потока Боро. Беше Баро-хил, тоест Надгробната могила, казано постарому.

— Аз свинете не пускам да пасат там, па тея гламави нещастници си дигнаха къща на баира… — Той възмутено поклати глава.

— Немаше ли кой да ги спре? — подпита Дена.

— Маутхен акъл не зимат. — Свинарят издаде оскърбителен тук. — От грошове чиляк оглушава.

— Че кво му има, къща кат къща — възпротивих се аз. — Що па не?

— Чилякът щял щерка му да е у къща с харен изглед — съгласи се Шием. — Ма га купайш основите и найдеш кости и таквиз, па съ не спреш… Улави люде.

— Ма верно? — попита Дена с ужас.

Шием кимна и се наведе напред.

— Има и още. Оня копа, удря камъне. Да речеш да е спрял, ама не… — Той подсмръкна. — Зафаща да ги вади, че и още търси и ги туря у строежа!

— Че що да не? Нали са найдени камънете? — попитах аз.

Шием ме изгледа, сякаш бях малоумен.

— Че ти шъ си дигнеш ли къща от надгробни камъне? Шъ дадеш ли на щерка си дар, изкопан от гроб?

— Найдено е нещо, а? И какво? — подадох му бутилката.

— Ей го де, начи, тайното нещо — кисело отвърна Шием и отпи пак. — Копал, чилякът, копал, вадил камъне. Дорде не стигнал до стайче — запечатано и от камък. И ги заклел сите да си траят кво найдел вътре, че да бъдело изненада за сватбата.

— Пари ли, що ли? — попитах аз.

— Нема да съ пари — поклати глава той. — За пари Маутхен нема дъ си трай. Сигур е било… — Той отвори уста, затвори я, като търсеше подходящата дума — … как го викат онуй, дето го турят на полицата, да им се дивят сите гости?

Безпомощно свих рамене.

— Семейна ценност? — предположи Дена.

Шием сложи пръст отстрани на носа си и след това я посочи с усмивка.

— Туй ще да е. Таквоз лъскаво, да се чудят чиляците. Тоз Маутхен се гледа да се фука, мискинина.

— Демек никой не го знае що е? — попитах аз.

— Да има двама-трима да знаят — кимна Шием. — Маутхен и брат му, двамца от синовете, жената му май. Цялата им пасмина се дуеше за таз тайна, на сички разправяха.

Това поставяше всичко в нова светлина. Трябваше да се върна във фермата и да огледам пак.

— Видел ли си други люде по тез места днеска? — попита Дена. — Чичо ми се затри, тъ го дирим.

— Не е като да съм го видел — поклати глава Шием.

— Сърцето мъ свива за него — настоя тя.

— Нема да тъ лъжа, моме — рече той. — Има що да съ плашиш, ако е сам чилякът из тез лесове.

— Що, лоши люде ли бродят? — попитах го аз.

— Не квито мислиш. Аз се смъквам насам сал веднъж у годината, есенес. То си требе зарад фуража за свинете, ма не пъ чак толко. Чудни работи стават тъдява, хеле па на север. — Той погледна Дена и след това отново сведе глава към краката си, очевидно несигурен дали трябваше да продължи.

Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.

— Не ни хортувай легенди, Шием.

Той се намръщи.

— Преди две нощи, га станах… — Той се поколеба и хвърли поглед към Дена — … по нужда, видех нещо да свети на север. Голема вълна син пламък. Колко клада да беше, ма блесна тъй, изведнъж. — Той щракна с пръсти. — После немаше нищо. И така — три пъти.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Преди _две_ нощи? — попитах аз. — Сватбата беше едва снощи.

— Две нощи ти викам, нал тъй? Оттогаз карам се на юг. Хич не ща и да знам кво е било, дето струва син пламък нощем там горе.

— Истина ли, Шием. Син пламък?

— Да не съм некой лъжлив Рух, дет ти изкарва акъла за пенита, момко — очевидно раздразнен каза той. — Животът ми е минал по тез баири. Секи знай, че по камънака на север има нещо. Затуй чиляк не стъпва там.

— Нема ли ферми нататък? — попитах аз.

— По тея скали нема кво да гледаш, освен ако не садиш камъни — разпалено рече той. — Ти кво, ще речеш, че не моа да позная огън? Беше син, викам ти. На ей таквиз талази. — Той широко разтвори ръце. — Гаче ли си сипал спирт в огъня.

Оставих тази тема и насочих разговора в друга посока. Не след дълго Шием въздъхна дълбоко и се изправи на крака.

— Свинитата го опасоха туй място — каза той, вдигна тоягата си и я разтърси, така че грубата хлопка зазвъня силно.

Животните послушно дотичаха от всички посоки.

— Опа-а гуци! — извика той. — Гъц-гъц! Ай да ви изброя!

Увих остатъците от печеното прасе в парче зебло, а Дена отиде с бутилката до реката на няколко пъти и угаси огъня. Докато приключим с това, Шием вече беше събрал стадото си. То се оказа по-голямо, отколкото мислех. Повече от двайсетина едри свине майки, плюс младите прасенца и шопара със сив четинест гръб. Той ни махна набързо и си тръгна, без да каже и дума повече. Хлопката на тоягата му дрънчеше на всяка негова крачка, а свинете го следваха в разпръсната група.

— Е, това не беше кой знае колко умно — рече Дена.

— Трябваше да го притисна малко. Суеверните хора не обичат да говорят за нещата, от които се страхуват. Той се готвеше да замълчи, а аз трябваше да разбера какво е видял в гората.

— Можеше да го измъкна от него — настоя тя. — С мед по-лесно се ловят мухи, нали знаеш.

— Може би е така — признах аз, метнах торбата си на рамо и започнах да вървя. — Нали каза, че не можеш да говориш с тоя недодялан диалект.

— Имам ухо на имитатор — безучастно сви рамене тя. — Бързо научавам такива неща.

— Бая ма втрещи… — изплюх се ядосано. — Проклет да съм. Ще минат няколко дни, преди да се отърва от тоя говор. Като някоя жилка, заседнала между зъбите ми.

— Май трябва пак да тръгваме да търсим из храсталака. — Дена огледа унило околността. — Да намерим моя покровител и някои отговори за теб.

— Всъщност няма особен смисъл — казах аз.

— Знам, но не мога да се откажа, без поне да съм опитала.

— Не това имах предвид. Погледни… — Посочих мястото, където свинете бяха рили в пръстта и листата в търсене на някоя вкусна хапка. — Оставил е свинете да опасат навсякъде. Дори и да е имало следа, никога няма да успеем да я открием.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с уморена въздишка.

— Остана ли нещо в бутилката? — изтощено попита. — Още ме боли главата.

— Какъв съм идиот — казах аз и се огледах. — Трябваше по-рано да ми кажеш. — Отидох до една млада бреза, отрязах няколко дълги ленти от кората й и ги отнесох на Дена. — Вътрешната страна на кората е добро болкоуспокояващо.

— Добре е човек да те има подръка. — Тя обели малко с нокътя си, сложи го в устата си и сбърчи нос. — Горчиво е.

— По това можеш да разбереш, че е истинско лекарство. Ако беше приятно на вкус, щеше да е бонбон.

— Не е ли такъв животът? — попита тя. — Искаме сладките неща, но имаме нужда от горчивите. — Усмихна се, докато го казваше, но само с устни. — Като стана дума за това, как да открия покровителя си? Отворена съм за предложения.

— Имам една идея — казах и метнах пътната си торба през рамо, — но първо трябва да се върнем до фермата. Има нещо, което искам да погледна още веднъж.

* * *

Върнахме се до билото на Бароу Хил и този път разбрах защо са го кръстили Надгробната могила. Беше осеян с издутини, макар че наблизо нямаше никакви други скали. Сега, когато специално ги търсех с поглед, нямаше как да ги пропусна.

— Какво искаш да погледнеш? — попита Дена. — Нали осъзнаваш, че ако се опиташ да влезеш в къщата, ще съм принудена да те задържа физически.

— Погледни къщата — отвърнах аз. — А сега погледни към скалата, която стърчи над дърветата зад нея — посочих й. — Скалите наоколо са тъмни…

— … а камъните на къщата са сиви — довърши тя.

Кимнах.

Тя продължи да ме гледа с очакване.

— И какво точно означава това? Както каза свинарят — те са намерили надгробни камъни.

— Тука няма надгробни могили — казах аз. — Хората във Винтас строят надгробни могили, където има такива традиции или в ниските блатисти места, където не могат да се копаят гробове. Сигурно сме на поне осемстотин километра разстояние от истинска надгробна могила.

Приближих се към фермата.

— Между другото, за построяването на надгробни могили не се използват камъни. А дори и да го направят, няма да използват дялани, готови камъни. Тези са били докарани някъде отдалече — прекарах ръка по гладките сиви камъни на стената, — защото някой е искал да построи нещо, което да издържи дълго време. Нещо солидно — обърнах се към Дена. — Мисля, че тук е погребана стара планинска крепост.

Дена се замисли за момент.

— Защо биха го нарекли Бароу Хил, ако не е имало истински надгробни могили?

— Вероятно защото хората наоколо никога не са виждали истински надгробни могили, а само са чували за тях в легендите. И когато са видели хълм с големи могили по него… — посочих хълмчетата със странна форма, — се е появило името Бароу Хил.

— Но това е затънтено място — тя се огледа безцелно — насред нищото…

— Сега е така. Но когато това е било построено? — махнах към една пролука сред дърветата на север от изгорялата ферма. — Ела тук за малко. Искам да погледна нещо друго.

Когато минахме покрай дърветата по северния хребет на хълма, пред нас се откри разкошна гледка към заобикалящата ни околност. Червеният и жълтият цвят на есенните листа спираха дъха. Успях да видя няколко къщи и хамбари, разхвърляни тук-там, заобиколени от златисти поля или светлозелени пасбища, изпъстрени с белите точици на овцете. Виждаше се и потокът, където с Дена бяхме топили краката си във водата.

Когато погледнах на север, забелязах отвесните скали, за които беше споменал Шием.

Там местността изглеждаше по-неравна.

— Оттук можеш да видиш на петдесет километра разстояние във всяка посока — кимнах на себе си аз. — Единственият хълм с по-добър изглед към околността, е този — посочих един висок хълм, който закриваше северните зъбери. — И неговият връх е практически като точка. Твърде тесен е за каквото и да е укрепление с по-прилични размери.

— Съгласна съм, убеди ме — тя се огледа замислено и след това кимна. — Тук е имало планинска крепост. Какво следва?

— Ами, искам да стигнем до върха на оня баир, преди да се разположим на лагер за през нощта — посочих високия тесен хълм, който в момента скриваше от погледа ни част от отвесните скали. — До там са само 3-4 километра и ако по северните зъбери се случва нещо странно, оттам ще имаме добър поглед върху него — замислих се за момент. — Освен това, ако Ясен е някъде в околовръст на трийсет и няколко километра, той ще може да види огъня ни и да дойде при нас. Дори и да се е скрил и да не иска да отиде в град, може би все пак ще се реши да се приближи до лагерен огън.

— Това поне ще сложи край на препъването из храсталаците — кимна Дена.

— Имам своите добри моменти — казах аз и направих величествен жест надолу към хълма. — Моля, първо дамите.

> 74.

> Пътният камък

Въпреки че като цяло бяхме доста уморени, с Дена изминахме разстоянието доста бързо и изкачихме северния хълм точно когато слънцето залязваше зад планините. Макар дърветата да покриваха баира от всички страни, върхът му беше гол като главата на свещеник.

Гледката във всички посоки беше неограничена и поразителна. Единствено съжалявах, че докато вървяхме, се бяха насъбрали облаци и небето беше станало еднообразно сиво като каменна плоча.

На юг се виждаха няколко малки ферми. Потоци и тесни пътища криволичеха през дърветата. Западните планини изглеждаха като някаква далечна стена. На юг и изток до небето се издигаха стълбове дим и ниските кафяви сгради на Требон.

Когато се обърнах на север, видях, че онова, което ми бе казал свинарят, беше истина. В тая посока нямаше признаци за човешко присъствие.

Нямаше пътища или ферми, или стълбове дим, а само все по-пресечена местност, голи скали и дървета, надвиснали над стръмните урви.

Единственото нещо на върха на хълма бяха няколко сиви камъка.

Три от масивните камъни бяха наредени един до друг, за да образуват огромна арка, нещо като гигантска врата. Другите два лежаха настрани, сякаш се излежаваха в гъстата трева. Присъствието им ми подейства успокоително, като неочакваната компания на стари приятели.

Дена седна на един от падналите сиви камъни, докато аз продължавах да стоя изправен и да оглеждам околността. Почувствах върху лицето си леки пръски дъжд и като промърморих проклятие, вдигнах качулката на плаща си.

— Няма да трае дълго — каза Дена. — През последните няколко нощи е все така. Събират се облаци, вали към половин час и след това вятърът ги раздухва.

— Това е добре — рекох аз. — Мразя да спя под дъжда.

Сложих пътната си торба на завет край един от сивите камъни и двамата с Дена започнахме да подготвяме бивака си. Всеки един от нас се зае да върши нещо, сякаш бяхме правили това заедно стотици пъти.

Дена разчисти място за огнище и събра камъни. Аз донесох наръч дърва и бързо разпалих огън. При следващата обиколка ми дойде наум да изровя и няколкото глави див лук, които бях забелязал, докато се изкачвахме нагоре по хълма.

Заваля силен дъжд, който спря, когато започнах да правя вечерята. Използвах малкото си гърне за готвене, за да направя варено с остатъците от свинското от обеда, малко моркови, картофи и лука, който намерих. Подправих го със сол, чер пипер и градински чай. След това затоплих самун хляб край огъня и отворих восъчното покритие на сиренето. Накрая пъхнах две ябълки между горещите камъни на огъня. Щяха да се изпекат навреме за десерта.

Докато стане вечерята, Дена беше натрупала цяла купчина дърва за горене. Разстлах одеялото си, за да може тя да седне върху него, и когато започнахме да ядем, тя издаде одобрителен звук.

— Едно момиче може лесно да свикне с такова отношение — каза Дена, след като свършихме. — Беше се облегнала на един от сивите камъни. — Ако лютнята ти беше тук, можеше да ми посвириш, докато заспя, и тогава всичко щеше да е съвършено.

— Тази сутрин по пътя срещнах един калайджия и той се опита да ми продаде бутилка вино — рекох аз. — Иска ми се да бях приел предложението му.

— Обичам плодово вино. Да не е било ягодово?

— Мисля, че да.

— Ами, така се получава, когато не си послушал калайджията, когото си срещнал по пътя — сгълча ме тя със сънлив поглед. — Умно момче като теб би трябвало да е чуло достатъчно истории, за да постъпва по-разумно… — Внезапно тя седна и посочи над рамото ми. — Виж!

Обърнах се.

— Какво да гледам? — попитах аз.

Небето все още бе натежало от облаци и от околността не се виждаше почти нищо друго освен море от мрак.

— Продължавай да гледаш. Може би ще… Там!

Видях онова, което ми сочеше. Блещукаща синя светлина в далечината. Изправих се на крака и загасих огъня зад мен, за да не ми пречи да виждам. Дена застана до мен и за момент двамата чакахме с притаен дъх. Появи се нов отблясък синя светлина — този път по-силна от преди.

— Какво мислиш, че е това? — попитах аз.

— Почти сигурна съм, че всички железни мини са по-далеч на запад — размишляваше Дена. — Не може да е от тях.

Появи се ново припламване. Като че ли идваше откъм отвесните скали, което означаваше, че ако беше пламък, значи беше доста голям. Поне няколко пъти по-голям от нашия огън.

— Спомена, че покровителят ти си има начин, по който да ти даде сигнал — бавно казах аз. — Не искам да любопитствам, но да не е…

— Не. Това няма нищо общо със синия пламък — засмя се тихо тя за мое неудобство. — Това би било твърде зловещо дори и за него.

Погледахме още известно време, но светлината не се появи повече. Взех едно клонче, дълго горе-долу колкото палеца ми, счупих го на две и след това с помощта на камък забих и двете парчета в земята, подобно на колчета за палатка. Дена въпросително вдигна вежди.

— Сочи към мястото, където видяхме светлината — казах аз. — В тая тъмнина не мога да видя никакви ориентири, но на сутринта това ще ни покаже посоката.

Върнахме се на местата си и аз хвърлих още дърва в огъня, които вдигнаха във въздуха блещукащи искри.

— Единият от двама ни вероятно трябва да остане край огъня — рекох аз. — В случай че някой се появи.

— И без това не съм свикнала да спя нощем — каза Дена. — Така че това не би трябвало да е проблем.

— Имаш проблеми със съня ли?

— Сънувам — отвърна тя с тон, даващ да се разбере, че това с всичко, което смята да каже по темата.

Взех няколкото кафяви бодли, които се бяха закачили за ръба на плаща ми, и ги хвърлих в огъня.

— Мисля, че имам идея какво се е случило във фермата на Маутхен.

— Кажи ми — оживи се тя.

— Въпросът е защо чандрианите биха нападнали точно това място в точно този момент?

— Очевидно заради сватбата.

— Но защо точно тази сватба? Защо в тази нощ?

— Защо просто не ми кажеш? — попита Дена, като разтриваше челото си. — Не се опитвай да ме дразниш, та да получа някакво внезапно просветление, както би направил моят учител.

— Съжалявам — почувствах как отново се изчервявам от смущение.

— Не е необходимо. Обикновено нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да си разменяме остроумия, но денят беше дълъг, а и главата ме боли. Така че давай по същество…

— Става дума за онова, което Маутхен е намерил, докато е разкопавал старата крепост, за да търси камъни — казах аз. — Изровил е нещо от развалините и е разпространявал клюки за него в продължение на месеци. Чандрианите са чули за това и са се появили, за да откраднат предмета — със замах довърших аз.

— Нещо не се връзва — намръщи се Дена. — Ако всичко, което са искали, е този предмет, са могли да изчакат да мине сватбата и да убият само младоженците. Щеше да е доста по-лесно.

— Права си — това леко помрачи ентусиазма ми.

— Би звучало по-логично да са искали да се отърват от всички, които знаят нещо за това. Като стария крал Селон, когато мислел, че регентът му ще разкрие измяната му. Избил цялото му семейство и изгорил имота му, за да е сигурен, че нито дума няма да се разчуе и никой няма да може да намери каквото и да е доказателство. — Дена махна на юг. — Тъй като всеки, който знае тайната, е щял да присъства на сватбата, чандрианите са могли да влязат, да избият всеки, който е чул нещо, и да разрушат или откраднат предмета, какъвто и да е той. — Тя направи движение с ръка. — Чиста работа.

Седях като зашеметен. Не толкова от онова, което беше казала Дена, макар, разбира се, предположението й да бе по-добро от моето. Спомних си какво се бе случило на трупата ми. _Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят…_ Те не бяха убили просто родителите ми. Бяха избили всички, които са били достатъчно близо, за да чуят дори и само част от песента.

— Ще те оставя да разсъждаваш върху огромната ми мъдрост, докато спя. Събуди ме, когато имаш нужда да разбереш нещо друго. — Дена се уви в одеялото ми и се сви с гръб към огъня.

Успях да остана буден само благодарение на усилие на волята. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Бях яздил стотина километра и след това бях вървял пеш още десетина. Но Дена беше ранена и се нуждаеше повече от сън. Освен това исках да наблюдавам за всякакви други следи от син огън на север.

Такива нямаше. Поддържах огъня и разсеяно се чудех дали в Университета Уил и Сим са били обезпокоени от внезапното ми изчезване. А Аруил, Елкса Дал и Килвин? Щяха ли да се зачудят какво ми се беше случило? Трябваше да оставя бележка…

Нямаше как да разбера колко време беше минало, защото облаците все още скриваха звездите. Но вече бях слагал дърва в огъня шест-седем пъти, когато видях, че Дена се сепна и внезапно се събуди. Тя не се изправи веднага, но дишането й спря и видях как тъмните й очи лудо се въртят насам-натам, сякаш все още не можеше да осъзнае къде се намираше.

— Съжалявам — казах аз, най-вече за да й позволя да се съсредоточи върху нещо познато, — да не те събудих?

— Не, аз… не. — Тя се успокои и се изправи до седнало положение. — Изобщо не си ме събудил. Стига ми толкова сън. Искаш ли ти да поспиш? — Тя разтърка очи и ми хвърли поглед над огъня. — Глупав въпрос — изглеждаш ужасно. — Започна да отвива одеялото. Ето…

— Задръж го. Плащът ми върши достатъчно добра работа. — Вдигнах качулката и се излегнах в тревата.

— Какъв кавалер — леко ме подкачи тя и уви одеялото около раменете си.

Сложих ръка под главата си и заспах още докато се опитвах да измисля някой остроумен отговор.

* * *

Разбудих се от някакъв неясен сън, в който вървях по оживена улица, за да видя над себе си руменото лице на Дена, върху което играеха острите сенки, хвърляни от огъня. Като цяло това беше доста приятен начин да се събудиш.

Тъкмо се готвех да кажа нещо в тоя смисъл, когато тя допря пръст до устните си, което ми подейства влудяващо по много различни начини.

— Тихо — прошепна тя. — Ослушай се.

Седнах.

— Чуваш ли го? — попита ме тя след малко.

Наострих уши.

— Чувам само вятъра…

Тя поклати глава и ме прекъсна с махване на ръка.

— Там!

Сега вече го чух. В началото помислих, че е шум от падащи камъни, които се търкаляха надолу по хълма, но не беше това. Звукът не заглъхваше постепенно, както би трябвало да стане. По-скоро беше като шум от нещо, което влачеха нагоре по хълма. Широкото ни огнище беше пълно догоре с блещукащи въглени.

Точно в този миг чух нещо недалеч надолу по склона… Ако кажа, че съм чул звука на чупеща се клонка, ще ви излъжа. Когато човек, който се движи през гората, счупи клон, се чува кратък остър пукот. Това е така, защото клонът, който човек счупва по случайност, е малък и се счупва бързо.

Онова, което чух, не бяха чупещи се вейки. Беше продължителен пукащ звук — подобен на шума, който издава дебел колкото крак клон, когато е отчупен от дървото — _креек-керррка-кррааккк_.

След това, докато обръщах поглед към Дена, чух другия звук.

Как да го опиша?

Когато бях малък, майка ми ме заведе да видя една менажерия в Сенарим. Това беше единственият път, когато бях виждал лъв, и единственият път, в който бях чувал рева му. Другите деца в тълпата се уплашиха, но аз се засмях възхитено. Звукът беше толкова дълбок и нисък, че можех да почувствам как гърдите ми завибрираха от него. Това усещане много ми хареса и си го спомням и до ден-днешен.

Звукът, който чух близо до Требон, не беше лъвски рев, но го усетих по същия начин върху гърдите си. Беше сумтене, по-дълбоко и от рева на лъва. Повече приличаше на звука на гръмотевицата, който се чува в далечината.

Счупи се още един клон почти на билото на хълма. Погледнах в тази посока и видях някаква огромна форма, която се очертаваше неясно на светлината от огъня. Почувствах как земята под краката ми леко потрепери.

Дена се обърна към мен, очите й бяха разширени от паника.

Хванах я за ръката и се затичах към отсрещната страна на хълма. В началото Дена тичаше с мен, но после спря, когато видя накъде се бях насочил.

— Не бъди глупав — изсъска тя. — Ще си счупим вратовете, ако тичаме надолу в тъмното — тя се заозърта лудо наоколо, след това вдигна поглед към близките сиви камъни. — Качи ме там и след това аз ще те издърпам горе.

Сплетох пръсти, за да й направя стъпало. Тя сложи крака си върху него и я повдигнах толкова рязко, че почти я подхвърлих във въздуха и тя успя да се хване за ръба на камъка. Изчаках за миг, докато тя преметне крак върху скалата, след това метнах торбата си на рамо и започнах да се катеря нагоре по страната на масивния камък.

Всъщност по-скоро трябва да кажа, че се _опитах_ да се изкатеря нагоре. Скалата беше толкова изгладена от времето, че ръцете ми нямаше за какво да се задържат. Плъзнах се обратно към земята, а пръстите ми напразно драскаха по повърхността й.

Хукнах към другата страна на арката, скочих върху един от по-ниските камъни и след това скочих отново.

Ударих се толкова силно в скалата с цялата предна част на тялото си, че си изкарах въздуха и халосах лошо коляното си. Ръцете ми се вкопчиха във върха на арката, но не успяха да открият там нищо, за което да се задържат…

Дена ме хвана. Ако това беше някаква героична балада, щях да ви кажа, че тя бе сграбчила здраво ръката ми и ме бе издърпала в безопасност. Но истината е, че тя улови ризата ми с едната си ръка, а с другата здраво хвана косата ми. Тя ме дрънна силно и ме задържа да не падна достатъчно дълго, та да успея да се захвана и да се изкатеря до нея на върха на камъка.

Докато лежахме там задъхани, надникнахме през ръба на скалата. Под нас, на върха на хълма, тъмната форма се бе насочила към кръга от светлината на огъня ни. Полускрита от сенките, тя изглеждаше по-голяма от всяко животно, което някога бях виждал — огромна като претоварен фургон. Беше черна, с масивно като на бик тяло.

Приближаваше се със странно влачене, което не приличаше на движението на бик или кон. Вятърът раздуха огъня и го накара да се разгори. Тогава видях, че фигурата движеше едрото си тяло ниско над земята, с крака, разположени отстрани като на гущер.

Когато тя се доближи още до светлината, вече нямаше как да бъде сбъркана. Това беше огромен гущер. Не дълъг като змия, и тумбест като парче шлака. Дебелият му врат преминаваше в глава с формата на масивен плосък клин.

Той измина разстоянието от билото на хълма до огъня ни наведнъж и с неочаквана бързина. Отново изсумтя с дълбок като тътена на гръмотевица звук, който усетих върху гърдите си. С приближаването си гущерът мина покрай другия сив камък и аз осъзнах, че очите не ме лъжат — той беше по-голям от сивия камък. Раменете му бяха високи повече от два метра, а тялото дълго към пет. Беше голям колкото каруца и едър колкото дузина бикове, събрани заедно.

Мърдаше огромната си глава нагоре-надолу и отваряше и затваряше широката си уста, вкусвайки въздуха.

След това избухна син пламък. Внезапната му светлина беше заслепяваща и чух как до мен Дена извика. Бързо наведох глава и усетих как над нас премина вълна от топлина.

Разтърках очи, отново погледнах надолу и видях нещото да се приближава по-близо до огъня. Беше черно, люспесто и огромно. Отново изсумтя с гръмотевичен звук, след това разклати глава и издиша нова огромна вълна от синкав пламък.

Беше дракон.

> 75.

> Антракт — покорство

В странноприемницата „Пътният камък“ Квоте спря да разказва и погледна с очакване. Мълчанието се проточи, докато Летописеца вдигна поглед от листа.

— Давам ти възможност да кажеш нещо — рече Квоте. — Нещо от сорта на „Това не може да бъде!“ или „Драконите не съществуват…“.

Летописеца избърса върха на перото си.

— Не ми е работа да коментирам историята — кротко каза той. — Ако казваш, че си видял дракон… — Той сви рамене.

— И това го казва авторът на „Размножителните навици на обикновените дракуси“. — Квоте го изгледа разочаровано. — Деван Локийс, Великия разобличител?

— Казва го Деван Локийс, който се съгласи да не те прекъсва и да не променя дори и една дума от историята, която записва. — Летописеца остави перото и започна да разтрива ръката си. — Защото това бяха единствените условия, при които можеше да получи достъп до история, която много желаеше да чуе.

— Чувал ли си за термина „тих бунт“? — спокойно го погледна Квоте.

— Чувал съм — отвърна Летописеца с лека усмивка.

— Аз ще го кажа вместо него, Реши — весело каза Баст. — Аз не съм се съгласявал с нищо.

Квоте погледна първо единия, после другия от двамата и след това въздъхна.

— Малко неща ме отвращават повече от прекаленото покорство — рече той. — Добре ще е и двамата да запомните това. — Той махна на Летописеца отново да вземе перото си. — Много добре… И така, беше дракон.

> 76.

> Размножителните навици на обикновените дракуси

— Това е дракон — прошепна Дена. — Техлу да ни пази и закриля! Дракон!

— Не е дракон — възразих. — Дракони не съществуват.

— Погледни го! — изсъска ми тя. — Ето го там! Погледни огромния проклет дракон!

— Това е дракус — поправих я аз.

— Дяволски огромен е — каза тя с истерична нотка в гласа. — Това е един дяволски огромен дракон, който ще дойде тук и ще ни изяде.

— Не яде месо — рекох аз. — Растителнояден е. Нещо като голяма крава.

Дена ме погледна и започна да се смее. Не се смееше истерично, а безпомощно като някой, който току-що бе чул нещо толкова смешно, че просто не може да се въздържи да не се изхили. Запуши устата си с ръце и започна да се тресе от смях, като единственият звук, който се чуваше между пръстите й, беше тихо пухтене.

Отдолу просветна нов отблясък от синия огън. Както се смееше, Дена замръзна и след това махна ръце от устата си.

Погледна ме с широко отворени очи и измуча с тих и леко разтреперан глас:

— Му-у-у.

И двамата бяхме преминали толкова бързо от състояние на ужас към усещането, че сме в безопасност, че бяхме готови да се смеем на всичко просто от облекчението, което изпитвахме. Така че когато тя отново се разтърси от конвулсивен смях, който се опитваше да заглушава с ръце, аз също започнах да се смея и коремът ми се тресеше от опитите да не издавам звук. Лежахме така като две кикотещи се деца, докато под нас огромният звяр сумтеше и душеше около огъня ни, като от време на време изпускаше пламъци.

След няколко дълги минути най-сетне успяхме да започнем да се контролираме.

Дена избърса сълзите от очите си и си пое дълъг, разтреперан дъх. Плъзна се по-близо до мен, докато лявата част на тялото й се притисна до дясната ми страна.

— Слушай — тихо каза тя, докато и двамата надничахме през ръба на камъка, — това нещо не пасе. То е огромно. Никога не би успяло да се нахрани достатъчно. И погледни устата му. Погледни какви зъби има.

— Точно така. Те са плоски, а не остри. То яде дървета. Виж колко е голямо. Къде би могло да намери достатъчно месо? Ще трябва да изяжда по десет елена всеки ден. Не би могло да оцелее!

— Откъде знаеш! — обърна се да ме погледне тя.

— Четох за това в Университета. В една книга, наречена „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Използва огъня, за да привлече партньор. Нещо като оперението при птиците.

— Искаш да кажеш, че това нещо там долу… — Известно време тя мълча, търсейки подходящите думи — … ще се опита да се чифтоса с нашия лагерен огън? — На мен ми изглеждаше, че тя отново ще избухне в смях, но вместо това си пое дълбоко дъх и запази хладнокръвие. — Е, това е нещо, което трябва да видя…

И двамата усетихме как камъкът и земята под нас потрепериха. В същия момент наоколо притъмня забележимо.

Когато погледнахме надолу, видяхме, че дракусът се търкаля в огъня като прасе в калта. Земята се тресеше, докато той се извиваше и мачкаше огъня под себе си.

— Това нещо трябва да тежи… — Дена не довърши и поклати глава.

— Пет тона — предположих аз. — Поне пет.

— Може да ни докопа. Може да бутне тези камъни.

— Не ми се вярва — казах аз и потупах с ръка камъка под мен, като се опитвах да звуча по-уверен, отколкото бях наистина. — Те са били тук дълго време. В безопасност сме.

Докато се търкаляше в големия ни лагерен огън, дракусът беше разхвърлял горящи клони по цялото било на хълма. Сега той се бе насочил към един полуизгорял пън, който пушеше в тревата. Дракусът го подуши и след това се претърколи върху му, смазвайки го върху земята. След това се изправи отново на крака, отново подуши пъна и го изяде. Не го дъвчеше. Глътна го наведнъж, като жаба, която гълта щурец.

Това се повтори на няколко пъти, докато звярът обикаляше в кръг около вече почти угасения огън. Той душеше, въргаляше се върху горящите парчета дърво и след като бяха угасени, ги изяждаше.

— Предполагам, че в това има смисъл — каза Дена, докато го наблюдаваше. — Ако нямаше нещо в главата си, което да го кара първо да угаси пламъците, едва ли щеше да оцелее много дълго.

След няколко минути душене и въргаляне дракусът се върна при смачканите въглени, което беше всичко останало от огъня ни. Обиколи ги няколко пъти, след това отиде и легна върху тях. Свих се уплашено, но той просто се размърда напред-назад като кокошка, която се наместваше върху полог. Върхът на хълма беше вече напълно тъмен, с изключение на бледата лунна светлина.

— Как може никога да не съм чувала за тези неща? — попити Дена.

— Те са много редки — отвърнах аз. — Хората са склонни да ги избиват, защото не разбират, че тези зверове са сравнително безобидни. А и не се възпроизвеждат много бързо. Този е вероятно около двестагодишен и е достигнал горе-долу максималната им големина — възхитих се аз. — Обзалагам се, че в целия свят няма повече от двеста-триста дракуса с такава големина.

Наблюдавахме още няколко минути, но долу нямаше никакво движение. Дена се прозя широко.

— Богове! Толкова съм изтощена. Нищо не може да те измори толкова, колкото усещането за сигурна смърт. — Тя се претърколи по гръб и след това настрани, после отново се обърна с лице към мен. — Господи! Тук, горе, е студено. — Тя видимо трепереше. — Мога да разбера защо се е сгушил върху нашия огън.

— Можем да слезем и да вземем одеялото — предложих аз.

— Как не — изсумтя тя.

Тя обгърна раменете си с ръце и продължи да трепери.

— Ето, вземи — изправих се и свалих плаща си. — Увий се с това. Не е много, но е по-добре от голия камък — подадох й го. — Ще те наблюдавам, докато спиш, за да съм сигурен, че няма да паднеш през ръба.

Тя дълго ме гледа и аз почти очаквах, че ще ми откаже. Но малко след това тя взе плаща и се уви с него.

— Вие, господарю Квоте, със сигурност знаете как да накарате едно момиче да се чувства добре.

— Изчакай до утре — казах аз. — Още нищо не си видяла.

Седях тихо, като се опитвах да не треперя, и накрая дишането на Дена стана равномерно. Наблюдавах я как спи с тихото доволство на момче, което си няма и представа колко е глупаво и какви неочаквани трагедии ще му донесе следващият ден.

> 77.

> Отвесните скали

Събудих се, без да си спомням кога съм заспал. Дена ме разтърсваше леко.

— Не се движи твърде рязко — каза тя, — че сме доста нависоко.

Изправих се бавно. Почти всеки мускул от тялото ми ме болеше. Бедрата и прасците ми бяха като стегнати и твърди възли от болка.

Едва тогава осъзнах, че съм отново с плаща си.

— Събудих ли те? — попитах Дена. — Не си спомням…

— Донякъде го направи. Задряма и се катурна върху мен. Дори не отвори очи, когато започнах да ругая… — Дена не довърши и продължи да наблюдава бавното ми изправяне. — В името на добрия Бог! Приличаш на болен от артрит старец.

— Знаеш как е — оправдах се аз. — Когато човек се събужда, е най-вдървен.

— Ние, жените, по правило нямаме такъв проблем — усмихна се самодоволно тя. Докато ме гледаше, изражението й стана сериозно. — Ти май говориш сериозно?

— Вчера, преди да се срещна с теб, яздих близо сто километра. Не съм свикнал да го правя. И когато миналата нощ скочих, се ударих доста силно в скалата.

— Нарани ли се?

— Разбира се, цялото тяло ме боли.

— О — ахна тя и сложи ръце на устата си, — хубавите ти ръце!

Погледнах надолу и разбрах какво има предвид тя. Трябва да бях наранил ръцете си доста зле при безумния си опит да се изкача върху сивия камък снощи. Мазолите ми на музикант бяха спасили по-голямата част от върховете на пръстите ми, но кокалчетата ми бяха зле нарязани и покрити със засъхнала кръв. Другите части от тялото ме боляха толкова много, че дори не бях забелязал.

Стомахът ме присви, когато видях ръцете си, но когато ги отворих и затворих, установих, че са просто болезнено одрани, но не и сериозно наранени. Като музикант винаги се безпокоях, че нещо можеше да се случи с ръцете ми, работата ми като изобретател беше удвоила тези ми страхове.

— Изглеждат по-зле, отколкото всъщност са — казах аз. — Откога го няма дракуса?

— Поне от няколко часа. Тръгна си малко след изгрев-слънце.

Погледнах надолу от високата си наблюдателна точка върху арката от сив камък. Миналата вечер върхът на хълма представляваше еднообразно пространство от зелена трева. На сутринта приличаше на бойно поле. На места тревата беше стъпкана, на други изгоряла и заприличала на стърнище. Там, където се беше въргалял или влачил тежкото си тяло, драконът бе издълбал дълбоки бразди в земята.

Слизането от сивия камък се оказа по-трудно от качването върху него. Върхът на арката беше на около четири метра от земята и не беше много подходящо да се скача от тази височина. Нормално не бих се безпокоил за това, но в сегашното ми схванато и натъртено състояние се притеснявах да не се приземя непохватно и да не си навехна глезена.

Накрая успяхме да слезем, като използвахме ремъка на пътната ми торба като импровизирано въже. Дена завърза единия край около кръста си, а аз се спуснах, държейки се за другия край. Разбира се, торбата се разтвори широко и вещите ми се разпиляха, но аз стигнах до земята невредим, само със зелени петна от тревата върху колената си.

След това Дена увисна от ръба на скалата, аз я хванах за краката и я спуснах полека долу. Въпреки че имах натъртвания по цялата предна част на тялото си, усещането, което изпитах, доста подобри настроението ми.

Събрах си нещата и седнах да зашия с игла и конец пътната си торба. Малко след това Дена се върна от разходката си до дърветата, като по пътя вдигна одеялото, което бяхме оставили долу. Имаше няколко големи дупки от ноктите на дракона, когато беше минал върху него.

— Виждала ли си някога такова нещо? — казах и протегнах ръка към нея.

— Знаеш ли колко пъти съм чувала тоя въпрос? — повдигна вежди към мен тя.

Ухилих се и й подадох буцата черно желязо, която бях получил от калайджията.

— Това камък от Лоден ли е? — Тя погледна буцата с любопитство.

— Изненадан съм, че го разпозна.

— Познавам един, който използваше такъв за преспапие — каза тя презрително. — Специално отбеляза, че макар този камък да е толкова ценен и рядък, той го използва за преспапие. — Тя се намуси. — Беше празноглавец. Имаш ли някакво желязо?

— Потърси там някъде — посочих разхвърляните си вещи. — Сигурно ще намериш нещо.

Дена седна на един от ниските сиви камъни и започна да си играе с притеглящия камък и парче от желязна тока. Бавно заших пътната си торба и след това отново прикачих към нея ремъка, като го заших на няколко места, така че да не се изхлузи.

Дена беше напълно погълната от магнита.

— Как действа това нещо? — попита ме тя, като отдели токата и после я пусна да залепне отново. — Откъде идва привличането?

— Това е вид галванична сила — отвърнах аз, после се поколебах. — Което е заобиколният начин да ти кажа, че нямам абсолютно никаква представа.

— Чудя се дали го привлича желязото само защото то самото е направено от желязо — размишляваше тя, като докосваше буцата със сребърния си пръстен без всякакъв ефект. — Ако някой намери камък от Лоден, направен от месинг, дали той ще привлича друг месинг?

— Може би ще привлича мед и цинк — рекох аз. — От това е направен месингът.

Сложих торбата пред себе си и започнах да опаковам нещата си. Дена ми върна буцата и се отправи към разрушените останки от огнището.

— Изял е всичкото дърво, преди да си тръгне — каза тя.

Отидох и аз да погледна. Мястото около огнището беше истинска бъркотия. Сякаш цял кавалерийски легион беше яздил там. Бутнах с върха на обувката си един голям преобърнат чим трева, после се наведох и вдигнах нещо, което намерих.

— Погледни това.

Дена се приближи и аз вдигнах предмета, за да може тя да го види.

Беше една от гладките черни люспи на дракуса, голяма горе-долу колкото дланта ми и с формата на сълза. В средата беше дебела към половин сантиметър, а краищата й бяха заострени.

Подадох го на Дена.

— За вас, милейди. За спомен.

Тя претегли люспата в ръката си.

— Тежка е — каза Дена. — Ще ида да намеря една и за теб… — Тя заподскача обратно и започна да рови из остатъците от огнището. — Мисля, че е изял и някои от камъните заедно с дървото. Знам, че снощи събрах повече от тези тук, за да оградя огъня.

— Гущерите ядат камъни през цялото време — казах аз. — Така смилат храната си. Камъните натрошават храната в червата им. — Дена ме погледна скептично и аз продължих: — Вярно е. И кокошките го правят.

Тя поклати глава и след това извърна поглед, като продължи да подритва изровената земя.

— Знаеш ли, в началото някак се надявах, че ще превърнеш тази среща в песен. Но колкото повече говориш за това нещо, вече не съм толкова сигурна, че го искам. Крави и кокошки. Къде е усетът ти за драматизъм?

— Не е необходимо да преувеличавам — отвърнах аз. — Освен ако нещо не бъркам, в тази люспа има предимно желязо. Как бих могъл да направя това по-драматично, отколкото вече е?

— Шегуваш се — каза тя и вдигна люспата да я огледа по-внимателно.

Засмях се.

— Скалите наоколо са пълни с желязо — казах аз. — Дракусите ядат скалите и те бавно слизат надолу към стомаха им. Металът полека се отлага в костите и люспите им — взех люспата и отидох при един от сивите камъни. — Година след година дракусът сваля кожата си и след това я изяжда, като по този начин желязото остава в тялото му. След двеста години…

Почуках с люспата върху камъка и тя издаде остър, звънтящ тук, нещо средно между звука от камбана и от парче гледжосана керамика.

Подадох й я обратно.

— Някога миньорите ловували тези зверове заради желязото в тях. Дори и в наши дни предполагам, че някой алхимик би платил доста пари за люспите или костите им. Органичното желязо е истинска рядкост. С него вероятно могат да правят всякакви неща.

Дена погледна люспата в ръката си.

— Печелиш. Можеш да напишеш песента. — Очите й светнаха от идеята, която внезапно й бе дошла. — Дай да видя лоденския камък.

Изрових го от торбата си и й го подадох. Дена доближи люспата до него и тя веднага залепна за буцата с остро щракане, като издаде същото онова странно керамично звънтене. Дена се ухили, върна се при огнището и започна да мушка камъка от Лоден насам-натам из останките в търсене на още люспи.

Погледнах към северните зъбери.

— Не ми се иска да съм човекът, който съобщава лоши новини — казах аз и посочих слабия дим, който се издигаше над дърветата, — но там, долу, нещо пуши. Колчетата, които забих, са изчезнали, но мисля, че снощи видяхме синия огън в тая посока.

Дена местеше буцата напред-назад над останките от огнището.

— Дракусът не би могъл да е отговорен за случилото се във фермата на Маутхен. — Тя посочи обгорената земя и трева. — При развалините нямаше нищо такова.

— Нямах предвид фермата — рекох аз. — Мислех си дали нечий покровител не е опитвал миналата нощ да се стопли с малък, весел лагерен огън…

— И дракусът го е видял. — Лицето на Дена помръкна.

— На твое място не бих се безпокоил — побързах да добавя аз. — Ако патронът ти е толкова умен, колкото казваш, вероятно се чувства тук в безопасност като у дома си.

— Покажи ми който и да е дом, който да е в безопасност от това нещо — мрачно каза тя и ми върна обратно камъка от Лоден. — Да идем да хвърлим един поглед.

* * *

До мястото, където малкият стълб дим се издигаше над гората, бяха само няколко километра, но ние се движехме бавно. Бяхме наранени и изтощени и нито единият от двама ни не таеше големи надежди за онова, което щяхме да открием, когато стигнехме до мястото.

Докато вървяхме, си разделихме последната ми ябълка и останалия самун хляб. Отрязах няколко ленти брезова кора и двамата с Дена ги сдъвкахме. След около час мускулите на краката ми се отпуснаха дотолкова, че ходенето вече не беше мъчение.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-бавно напредвахме. Заоблените хълмове бяха заменени с остри зъбери и склонове, покрити със сипеи. Трябваше да се катерим или да заобикаляме, понякога се налагаше да се върнем назад, за да намерим път.

И имаше неща, които ни разсейваха. Попаднахме на едно място, пълно със зрял глог, което ни забави почти цял час. Не след дълго намерихме един поток и спряхме при него да пийнем вода, да се измием и да починем. Надеждите ми за флирт като по книгите бяха отново осуетени от това, че потокът се оказа дълбок само петнайсетина сантиметра. Не беше много подходящ за къпане.

Стигнахме до източника на дима едва в ранния следобед и онова, което открихме там, не беше каквото очаквахме.

* * *

Мястото беше една усамотена долчинка, скътана между отвесните скали. Казвам „долчинка“, но в действителност повече приличаше на нещо като отпечатък от гигантска стъпка между баирите.

От едната й страна беше надвиснала висока и стръмна стена от черна скала, а от другата имаше отвесна пропаст. Двамата с Дена се приближихме до нея на два пъти, но не можехме да продължим нататък, докато накрая намерихме път, по който да стигнем дотам. За наш късмет денят беше безветрен и пушекът се издигаше право нагоре като стрела в ясното синьо небе. Ако не беше той да ни насочва, вероятно никога нямаше да намерим мястото.

Някога сигурно това е била приятна, малка част от гората, но сега изглеждаше като земя, през която беше минала вихрушка. Дърветата бяха изпочупени, изтръгнати с корена, обгорени и смачкани. Навсякъде бяха издълбани дълбоки бразди от оголена пръст и скала, все едно някой гигантски фермер беше обезумял, докато ореше полето си.

Преди два дни нямаше да мога да отгатна какво беше предизвикало това разрушение, но след онова, което бях видял миналата нощ…

— Нали уж били безобидни? — обърна се към мен Дена. — Май тук дракусът доста е буйствал.

С Дена избирахме откъде да минем през останките.

Белият дим се вдигаше от дълбоката дупка, останала от голямо кленово дърво, което е било изскубнато. От огъня бяха останали едва няколко въглена, които пушеха на дъното, там където някога са били корените на дървото.

Разсеяно ритнах с върха на обувката си няколко буци пръст в дупката.

— Е, добрата новина е, че твоят покровител не е тук. Лошата новина е, че… — спрях и поех дълбоко въздух — Усещаш ли тая миризма?

Дена също си пое дъх и кимна, бърчейки нос.

Качих се върху ствола на падналия клен и се огледах. Вятърът смени посоката си и миризмата стана по-силна — миришеше на мърша и гнилоч.

— Нали спомена, че не ядат месо — каза Дена, като нервно се оглеждаше.

Скочих от дървото и тръгнах обратно към отвесната скална стена. Там имаше малка дървена колиба, която беше разбита на трески. Миризмата на гнило стана по-силна.

— Добре — каза Дена, като погледна към останките, — на мен това хич не ми изглежда безобидно.

— Не знаем дали дракусът е виновен за това — възразих. — Ако чандрианите са нападнали това място, дракусът може да е бил подмамен от огъня и да е предизвикал разрушенията, когато го е гасял.

— Мислиш, че чандрианите са направили това? Не отговаря на нищо, което съм чувала за тях. Те би трябвало да нанасят светкавични удари и след това да изчезват. А не да идват на посещение, да направят няколко пожара и да се върнат по-късно да довършат започнатото.

— Не знам какво да мисля. Но две разрушени къщи… — започнах да ровя из останките. — Струва ми се логично да има някаква връзка.

Дена внезапно си пое дъх. Проследих погледа й и видях една ръка, която се подаваше изпод няколко тежки дървени трупи.

Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.

— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.

— Донеси го тук и ще погледна.

Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.

— Арбалет.

— Не му е помогнал много — каза тя.

— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречни кът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.

— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.

— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?

— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.

— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.

Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.

— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.

— Може би е побеснял?

Това ме накара да се замисля.

— Тази идея е плашеща — огледах разрушенията наоколо. — Как изобщо може да ти мине подобна мисъл? Може ли гущер да хване бяс?

— Има ли още нещо, което искаш да огледаш тук? — Дена се размърда неловко от крак на крак и неспокойно се огледа. — Защото аз приключих с това място. Не искам да съм тук, когато това същество се върне.

— Част от мен мисли, че трябва да направим прилично погребение на този човек…

— _Нямам_ намерение да оставам тук толкова дълго — поклати глава Дена. — Можем да кажем на някого в града и те ще се погрижат за това. Онова може да се върне всеки миг.

— Но защо? — попитах аз. — Защо продължава да се връща? Това дърво е мъртво от доста време, но това другото е било изтръгнато само преди ден-два…

— Защо те е грижа за това? — попита ме Дена.

— Чандрианите — твърдо отвърнах аз, — искам да знам защо са били тук. Дали те контролират дракуса?

— Не мисля, че са били тук — рече Дена. — Може би са били във фермата на Маутхен, но това тук е просто работа на един побеснял дракон крава. — Тя ме изгледа внимателно и продължително. — Не знам какво си дошъл да търсиш тук, но не мисля, че ще го откриеш.

— Имам чувството, че това тук трябва да има някаква връзка с фермата — поклатих глава аз и се огледах.

— Мисля, че ти се _иска_ да има такава връзка — меко каза тя. — Но този мъж е мъртъв от доста време. Ти самият го каза. А спомняш ли си рамката на вратата и коритото за вода във фермата? — Тя се наведе и почука върху един от дървените трупи на разрушената колиба, който издаде плътен звук. — И погледни арбалета — металът не е ръждясал. Чандрианите не са били тук.

Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Дълбоко в себе си знаех, че се хващам за сламки. Въпреки това чувствах, че не е правилно да се предам, без да съм опитал да направя всичко възможно.

Дена улови ръката ми.

— Хайде. Да тръгваме. — Тя се усмихна и ме задърпа, ръката й в моята беше хладна и гладка. — Има и по-интересни неща за правене от това да ловим…

Откъм дърветата се чу оглушителен шум от трошене — _кккрек-кекррк_. Дена пусна ръката ми и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.

— Не… — извика. — Не, не, не…

Внезапната заплаха от дракуса ме накара да се съсредоточа.

— Ще се оправим — казах аз, като се огледах. — Той не може да се катери. Твърде тежък е.

— Да се катери къде? На някое дърво ли? Та той ги събаря за забавление!

— На зъберите — посочих отвесната скална стена, която преграждаше тази малка част от гората. — Хайде…

Затичахме се към основата на стената, като се препъвахме в браздите и прескачахме падналите дървета. Зад гърбовете ни се чу буботещо, гръмотевично сумтене. Хвърлих бърз поглед през рамо, но дракусът още беше някъде между дърветата.

Стигнахме до основата на стената и аз започнах да търся място, откъдето и двамата да можем да се изкачим. След една дълга минута, в която се суетяхме като обезумели, излязохме от един гъст храсталак от смрадлика, за да открием ивица от хаотично разровена пръст. Дракусът беше ровил на това място.

— Погледни! — Дена посочи една пролука в скалата — дълбока цепнатина с ширина около шейсетина сантиметра. Беше достатъчно широка, за да може човек да се вмъкне вътре, но твърде тясна за огромния гущер. Върху отвесната скална стена имаше следи от острите му нокти и разровената земя беше осеяна с отчупени парчета скала.

Двамата с Дена се мушнахме в тясната пролука. Вътре беше тъмно и единствената светлина идваше от малката лента синьо небе високо над главите ни.

Докато пълзях навътре, на някои места бях принуден да се обръщам настрани, за да успея да премина. Когато отдръпнах ръцете си от стените, дланите ми се оказаха покрити с черни сажди. Неспособен да си пробие път навътре, очевидно дракусът беше бълвал огън надолу в тесния проход.

Само след десетина стъпки пукнатината се разшири малко.

— Там има стълба — каза Дена. — Качвам се нагоре. Ако това нещо издиша огън към нас, тук ще бъде като дъждовна вода, които се спуска по сухо дере.

Тя се закатери и аз я последвах. Стълбата беше груба, но здрава и след около шест метра стигнахме до равно място. От три страни ни обграждаше тъмен камък, но от четвъртата имаше и ясен изглед към разрушената колиба и дърветата долу. Един дървен сандък беше опрян срещу скалната стена.

— Виждаш ли го? — попита Дена, като надникна надолу. — Кажи ми, че не си ожулих колената от бягане за нищо.

Чух глух звук и почувствах как покрай гърба ми се издигна вълна горещ въздух. Дракусът изсумтя отново и през тясната пукнатина долу премина нова струя огън. След това се чу внезапен, ужасен звук като от триене на пирони о камък, когато дракусът започна да драска яростно с нокти върху основата на отвесната скала.

— Безобиден ли? — Дена ми хвърли прям поглед.

— Не преследва нас — казах аз. — Ти видя, че е ровил при тая стена много преди да дойдем тук.

— Какво е това място? — Дена седна.

— Нещо като наблюдателен пост — отвърнах аз. — Оттук се вижда цялата долина.

— Очевидно е наблюдателница — въздъхна тя. — Имах предвид цялото място.

Отворих дървения сандък, който беше опрян на скалната стена.

Вътре имаше грубо вълнено одеяло, пълен мях с вода, малко сушено месо и дузина опасно остри стрели за арбалет.

— И аз не знам — признах аз. — Може би мъжът долу е бил беглец.

Шумът отдолу спря. С Дена надникнахме към опустошената долина. Накрая дракусът се отдалечи от скалата. Той вървеше бавно, а огромното му тяло изриваше неравна бразда в земята.

— Не се движи толкова бързо колкото снощи — отбелязах аз. — Може да е болен.

— А може би е уморен от тежкия ден, прекаран в това да ни следи и да се опитва да ни убие. — Тя вдигна поглед към мен. — Седни. Караш ме да се чувствам неспокойна. И без това известно време никъде няма да ходим.

Седнах и двамата наблюдавахме как дракусът тежко се придвижи до средата на долчинката. Приближи се до едно десетметрово дърво и го бутна без всякакво забележимо усилие.

След това започна да го яде, като започна от листата. След това схруска клони, дебели колкото китката ми, с такава лекота, с която овцата си пощипва трева. Когато накрая стволът на дървото беше напълно оголен, предположих, че ще спре. Но той просто захапа единия край на дънера с огромната си плоска уста и изви масивния си врат. Стволът се разцепи и натроши и в устата на звяра остана голяма хапка, която дракусът изгълта почти наведнъж.

С Дена се възползвахме от възможността и ние да хапнем нещо за обяд. Малко хляб, наденица и останалата част от морковите ми.

Поколебах се да се доверя на храната в сандъка, тъй като съществуваше доста голяма вероятност мъжът, който бе живял тук, да е бил малко луд.

— Все още ме удивлява това, че никой от околността никога не го е виждал — рече Дена.

— Вероятно хората са го зървали за миг — казах аз. — Свинарят ни разказа, че всеки знае, че в тези гори има нещо опасно. Вероятно просто са предположили, че е демон или някаква подобна глупост.

Дена ме погледна отново, а устните й се извиха в лека усмивка.

— И това го казва човекът, който дойде в този град да търси чандрианите.

— Това е различно — разгорещено запротестирах аз. — Не обикалям насам-натам, като декламирам приказни истории и се хващам за желязо. Тук съм, за да науча истината. За да получа информация, която идва от по-надеждно място от някакви си истории от трета ръка.

— Не исках да докосвам болното ти място — слисано се оправда Дена. — Наистина е невероятно животно. — Тя отново погледна надолу.

— Когато прочетох за него, всъщност не повярвах за огъня — признах аз. — Стори ми се малко невероятно.

— По-невероятно от гущер, голям колкото конска каруца?

— Той просто е по-голям. Но виж, огънят не е нещо естествено. Ако не друго, то къде държи тоя огън? Очевидно не гори запален вътре в него.

— Не обясняват ли това в книгата, която си чел? — попита ме Дена.

— Авторът прави някои предположения, но това е всичко. Не е могъл да хване някой дракус и да го разреже.

— Това е обяснимо — каза Дена, докато наблюдаваше как дракусът небрежно бутна друго дърво и започна да яде и него. — Каква ще е тая мрежа или клетка, която би успяла да го задържи?

— Въпреки това човекът има някои интересни теории — казах аз. — Знаеш ли как от кравешкия тор се получава газ, който може да гори?

— Не. Наистина ли? — Дена се обърна да ме погледне и се засмя.

— Децата на фермерите хвърлят искри върху прясно кравешко лайно и наблюдават как то гори — кимнах аз и се ухилих. — Затова фермерите трябва да внимават при съхранението на тора. Може да се натрупа газ и да експлодира.

— Аз съм градско момиче — каза тя, като се кикотеше. — Не сме играли на такива игри.

— Изпуснала си голямо забавление — казах аз. — Авторът предполага, че дракусите просто съхраняват такъв газ в някакъв мехур. Истинският въпрос всъщност е как го запалват. Авторът предлага една хитроумна идея за арсена. От химична гледна точка в това има смисъл. Арсенът и въглищният газ ще се взривят, ако се смесят. Така се появяват светлините в мочурищата. Но аз мисля, че това не би било много разумно. Ако животното имаше толкова много арсен в тялото си, то би се самоотровило.

— Мммм-хъммм — рече Дена, като продължаваше да наблюдава дракуса под нас.

— Но ако се замислиш, всичко, което му е нужно, е една малка искра, за да запали газа — продължих аз. — А има много животни, които създават достатъчно голяма галванична сила, за да се получи искра. Прищипаните змиорки например могат да създадат толкова много, че да убият човек, а са дълги само петдесет-шейсет сантиметра — посочих към дракуса. — Нещо толкова голямо със сигурност може да генерира достатъчно сила, та да се получи искра.

Надявах се, че Дена ще се впечатли от моята находчивост, но тя изглеждаше погълната от сцената под нас.

— Ти всъщност не ме слушаш, нали?

— Не особено — отвърна тя, обърна се към мен и ми се усмихна. — Онова, което имам предвид, е, че за мен си е напълно логично. Той яде дърво. Дървото гори. Защо да не бълва огън?

Докато се опитвах да реша какво да й отговоря, тя посочи на долу към долината.

— Погледни дърветата там, долу. Не ти ли се виждат странни?

— Като изключим това, че са потрошени и изядени ли? — попитах аз. — Не особено.

— Виж как са подредени. Трудно се забелязва, защото на мястото цари пълна бъркотия, но изглежда така, сякаш са растели на редове. Все едно някой ги е засадил.

Сега, когато тя ми го показа, наистина изглеждаше така, сякаш голяма част от дърветата са били подредени в редици преди идването на дракуса. Дузина редове с по двайсетина дървета всеки. Сега от тях бяха останали само дънери или празни дупки.

— Защо някой би насадил дървета насред гората?

— Това не е овощна градина… — замислено каза тя. — Ти видя ли някакви плодове?

Поклатих глава.

— А дракусът е изял само тези дървета — продължи тя. — Има голямо празно пространство в средата. Другите дървета той просто събаря, а тези ги събаря и яде — тя присви очи. — Какво дърво яде в момента?

— Оттук не мога да видя — отвърнах аз. — Клен? Да не би да обича сладко?

Погледахме още известно време, след това Дена се изправи.

— Е, важното е, че няма да ни налети и да избълва огън върху гърбовете ни. Да идем да видим какво има в другия край на оная тясна пътека. Предполагам, че това е пътят, по който да се измъкнем оттук.

Слязохме по стълбата и бавно се запромъквахме по лъкатушещия път на дъното на пукнатината. Той се виеше и усукваше още двайсетина стъпки, преди да стигне до малък затворен каньон със стръмни стени, които се издигаха от двете страни.

Нямаше изход, но беше очевидно, че каньонът е бил използван за нещо. Мястото беше почистено от растения и на дъното пръстта беше утъпкана. Имаше две дълги изкопани огнища и над тях върху платформи от тухли бяха поставени големи метални тави. Те доста наподобяваха на казаните, използвани от касапите за топене на лой, но бяха широки, плоски и плитки като тави за печене на някакви огромни пайове.

— Наистина обича сладко! — засмя се Дена. — Човекът си е правил кленови бонбони тук. Или пък сироп.

Приближих се, за да погледна. Наоколо се търкаляха ведра от вида, който бихте използвали да пренасяте кленова мъзга, та да я сварите.

Отворих вратата на една малка разнебитена барака и видях вътре още кофи, дълги дървени лопати за разбъркване на мъзгата, стъргалки за ваденето й от тавите…

Но нещо не беше както трябва. В гората беше пълно с кленови дървета. Нямаше смисъл да бъдат отглеждани. И защо човек би избрал такова отдалечено място?

Може би онзи мъж е бил просто смахнат. Взех наслуки една от стъргалките и я погледнах. Ръбът й беше омазан с нещо тъмно, сякаш с нея бяха стъргали катран…

— Пфу! — каза Дена зад гърба ми. — Горчиво е. Мисля, че са го прегорили.

Обърнах се и видях Дена, която стоеше до едно от огнищата. Бе откъртила един голям кръг от нещо лепкаво от дъното на една от тавите и беше отхапала от него. Беше черно, а не тъмнокехлибарено като цвета на кленовите бонбони.

Внезапно осъзнах какво всъщност се бе случило.

— _Недей!_

Тя ме погледна озадачено.

— Не е чак _толкова_ лошо — каза тя, а думите й бяха заглушени от лепкавото нещо, с което бе пълна устата й. — Странно е на вкус, но не съвсем неприятно.

Пристъпих към нея и избих парчето от ръката й. Очите й проблеснаха гневно към мен.

— _Изплюй го!_ — отсякох аз. — _Веднага! Това е отрова!_

Само за миг изражението на лицето й стана от гневно на ужасено. Тя отвори уста и остави парчето да падне на земята. След това се изплю, а слюнката й беше гъста и черна. Набутах бутилката с вода в ръцете й.

— Изплакни си устата! — наредих й аз. — Изплакни я и се изплюй отново!

Тя взе бутилката и в този момент аз си спомних, че вътре нямаше вода. Бяхме я свършили по време на обеда.

Затичах се и се проврях през тесния проход. Стрелнах се нагоре по стълбата, грабнах меха с вода и след това се спуснах бързо обратно до малкия каньон.

Дена седеше на земята. Беше много бледа и очите й бяха широко отворени. Пъхнах меха в ръцете й и тя започна да гълта от него толкова бързо, че се задави и леко повърна, докато плюеше водата обратно.

Протегнах се към огнището и пъхнах ръката си дълбоко в пепелта, докато намерих на дъното неизгорели въглени. Извадих една шепа от тях. Разтърсих ръка, та по-голямата част от пепелта да изпадне, и след това й подадох шепата черни въглени.

— Изяж това! — наредих аз.

Тя ме погледна безучастно.

— Направи го! — раздрусах въглените пред очите й. — Ако не ги сдъвчеш и преглътнеш, ще те съборя на земята и насила ще ги напъхам в гърлото ти! — Сложих един въглен в устата си. — Виж, няма страшно. Просто го направи. — Тонът ми омекна и стана по-скоро умолителен, отколкото заповеден. — Дена, довери ми се.

Тя взе няколко въглена и ги сложи в устата си. Лицето й беше все така бледо, а очите й се напълниха със сълзи. Започна да дъвче с хрущящ звук и след това с гримаса отпи от водата, за да преглътне.

— Тук са приготвяли от проклетия офалум — казах аз. — Голям глупак съм, че не се сетих за това по-рано.

Дена се опита да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Не говори. Продължавай да ядеш. Толкова, колкото може да понесе стомахът ти.

Тя кимна сериозно с широко отворени очи. Продължи да дъвче, леко се задави и след това преглътна въглена с още една глътка вода. Изяде една дузина бързо един след друг и след това отново си изплакна устата.

— Какво е офалум? — попита тихо.

— Наркотик. Това са денерови дървета. Току-що изяде цяла хапка денерова смола.

Седнах до нея. Ръцете ми трепереха. Притиснах ги върху краката си, за да скрия това.

След моите думи тя остана мълчалива. Всеки беше чувал за денеровата смола. В Тарбеан събираха от уличките и входовете на квартала край доковете вкочанените тела на сладкоядите, които бяха поели прекалено голяма доза от нея.

— Колко глътна?

— Просто я дъвчех като карамел. — Лицето й отново пребледня. — Има още малко, залепнала на зъбите ми.

— Продължавай да си плакнеш устата — побутнах меха с вода към нея.

Тя изжабурка водата между бузите си, преди да я изплюе и да повтори целия процес отново. Опитах се да отгатна колко от наркотика беше поела в тялото си, но имаше много неизвестни — не знаех колко точно беше погълнала, колко пречистено беше веществото и дали фермерите бяха взели някакви мерки да го филтрират или пречистят.

Тя размърда уста и опипа с език зъбите си.

— Добре, вече съм чиста.

Насилих се да се засмея.

— Всичко друго си, но не и чиста — казах аз. — Цялата ти уста е черна. Приличаш на дете, което си е играло в сандъка за въглища.

— Ти не изглеждаш много по-добре — отвърна ми тя. — Приличаш на коминочистач.

Тя се протегна и докосна голото ми рамо. Явно бях скъсал ризата си, когато тичах презглава да донеса меха с вода. Тя се усмихна изнурено, но очите й си останаха все така уплашени.

— Защо стомахът ми е пълен с въглени?

— Въглените са като химическа гъба — отвърнах аз. — Поемат наркотиците и отровите.

— Всички ли? — тя леко се оживи.

Помислих си дали да не я излъжа, после се отказах.

— По-голямата част. Ти ги погълна доста бързо. Ще поемат голяма част от смолата.

— Колко голяма?

— Около шест части от десет — отвърнах. — Може би дори малко повече. Как се чувстваш?

— Уплашена — призна тя. — Треперя. Но като изключим това, не се чувствам по-различно.

Тя се размърда неспокойно на мястото си и сложи ръката си върху парчето смола, което бях изтръгнал от нея преди малко. Захвърли го встрани и нервно избърса ръка о панталоните си.

— Колко време ще мине, докато разберем?

— Не знам доколко са го пречистили — отвърнах аз. — Ако все още е необработен, ще е необходимо повече време да стигне до организма ти. Което е добре, защото така ефектът му ще се разпростре върху по-дълъг период от време.

Опипах пулса на врата й. Беше силно ускорен, но това не означаваше нищо. Моят пулс също препускаше лудо.

— Погледни тук, горе — вдигнах ръка и наблюдавах очите й.

Зениците й реагираха бавно на светлината. Сложих ръка на главата й и под предлог, че повдигам клепача й, натиснах силно с пръста си посинялото място на челото й. Тя не трепна, нито пък показа по какъвто и да е начин, че това й причиняваше болка.

— Преди си мислех, че си въобразявам — каза Дена, като вдигна поглед към мен. — Но очите ти наистина си сменят цвета. Обикновено са яркозелени със златист пръстен от вътрешната част…

— Наследих ги от майка си — обясних аз.

— Но аз ги наблюдавах. Когато вчера счупи дръжката на помпата, те станаха матовозелени и мътни. А когато свинарят каза онова за Рух, само за миг те станаха тъмни. Помислих си, че е просто от светлината, но сега виждам, че не е така.

— Изненадан съм, че си го забелязала — казах аз. — Единственият друг човек, който някога го е споменавал, беше един мои стар учител. А той беше арканист, което означава, че, общо взето, работата му беше точно такава — да забелязва нещата.

— Е, моята работа е да забелязвам нещата в теб. — Тя леко повдигна глава. — Хората вероятно се разсейват от косата ти. Тя е толкова блестяща. Толкова… Толкова объркваща. А лицето ти е наистина изразително. Ти винаги го контролираш — дори и начина, по който се движат очите ти. Но не и цвета им. — Тя се усмихна. — Сега са светли. Като зелен скреж. Трябва да си ужасно уплашен.

— Предполагам, че това е просто старомодна похот — казах аз с възможно най-грубия си тон. — Не се случва толкова често някое красиво момиче да ми позволи да съм толкова близо до нея.

— Винаги ми казваш най-красивите лъжи — каза тя и извърна поглед от мен към ръцете си. — Ще умра ли?

— Не — казах аз с твърд глас, — разбира се, че не.

— Можеш ли… — Тя вдигна поглед към мен и се усмихна отново, а очите й бяха влажни, но не пълни със сълзи. — Можеш ли заради мен да го изречеш със силен глас?

— Няма да умреш — повторих аз и се изправих. — Хайде да идем да видим дали нашият приятел гущерът не си е отишъл вече.

Исках да я накарам да разсее мислите си и да се движи. И така, и двамата пийнахме по малко вода и тръгнахме обратно към наблюдателницата.

Дракусът лежеше на слънце и спеше.

Възползвах се от възможността да напъхам одеялото и сушеното месо в пътната си торба.

— Преди съм се чувствал гузен, когато съм крал от мъртвец — казах аз, — но този път…

— Сега поне знаем защо се е криел насред това затънтено място с лък, наблюдателница и всичко останало — рече Дена. — Една малка загадка е разрешена.

Започнах да завързвам торбата си, но после размислих и прибрах и стрелите за арбалета.

— За какво са ти?

— Сигурно струват нещо — отвърнах аз. — Имам дълг към един опасен човек. Всяко пени ще ми е от полза… — Не довърших, защото внезапно ми хрумна нещо.

Дена ме погледна и можех да видя, че и тя беше стигнала до същото заключение.

— Знаеш ли колко би струвала толкова много смола? — попита ме тя.

— Всъщност не — отвърнах аз и се замислих за трийсетте тави — дъното на всяка една от тях покрито с черна, лепкава, втвърдена смола, голяма колкото чиния. — Предполагам, че струва много. Ужасно много.

Дена пристъпи от крак на крак.

— Квоте, не знам какво да мисля за това. Виждала съм момичета, пристрастени към това нещо. Имам нужда от пари. — Тя се засмя горчиво. — В момента дори нямам втори кат дрехи. — Тя изглеждаше неспокойна. — Но не знам дали нуждата ми е чак толкова голяма.

— Мислех си за аптекарите — побързах да кажа аз. — Те ще го пречистят за лекарство. Това е силно болкоуспокояващо. Цената изобщо няма да е толкова добра, колкото ако отидем при другия вид хора, но все пак половин самун…

— Харесва ми половината самун — усмихна се широко Дена. — Особено след като загадъчният ми покровител, изглежда, е изчезнал.

Върнахме се обратно долу при каньона. Този път, когато излязох от тесния проход, видях тавите за изпаряване в различна светлина. Сега всяка от тях се равняваше на тежка монета в джоба ми. Таксата за обучение за следващия семестър, нови дрехи, освобождаване от дълга ми към Деви…

Видях, че Дена гледаше към тавите със същия интерес, макар лицето й да бе по-безизразно от моето.

— С това мога да живея охолно цяла година — каза тя. — И няма да съм длъжна никому.

Отидох до бараката за инструменти и взех по една стъргалка за всеки от двама ни. След няколко минути работа събрахме всички черни лепкави парчета в едно блокче с големината на пъпеш.

Тя потрепери за миг и след това ме погледна с усмивка. Страните й бяха зачервени.

— Внезапно се почувствах много добре. — Тя скръсти ръце над гърдите си и започна да разтрива ръцете си нагоре-надолу. — На истина много добре. Не мисля, че е само заради мисълта за всички тия пари.

— От смолата е — казах аз. — Това, че мина толкова дълго време, преди да ти подейства, е добър знак. Щях да се обезпокоя, ако се бе случило по-рано — погледнах я сериозно. — Сега ме слушай. Трябва да ми кажеш, ако почувстваш някаква тежест в гърдите или имаш затруднения с дишането. Ако нито едното от тези две неща не се случи, значи си добре.

Дена кимна, след това си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— В името на сладкия ангел Ордал, който е над нас! Чувствам се прекрасно. — Тя ме погледна разтревожено, но после на лицето йи отново се появи широката усмивка. — Дали ще се пристрастя от това?

Поклатих глава и тя въздъхна облекчено.

— Знаеш ли кое е най-странното? Страхувам се да не се пристрастя, но не ме е грижа, че се страхувам. Никога преди това не съм се чувствала по този начин. Нищо чудно, че нашият голям люспест приятел се връща за още…

— Милостиви Техлу! — рекох аз. — Дори не ми мина през ум за това. Ето защо той драскаше с нокти да се добере дотук. Усеща миризмата на смолата. Яде дърветата от два цикъла — по три-четири на ден.

— Най-големият сладкояд на света идва да си вземе дозата. — Дена се засмя, но след това на лицето й се появи ужас. — Колко дървета бяха останали?

— Две или три — отвърнах аз, като се замислих за редиците празни дупки и пречупени дънери. — Но откакто се върнахме тук, може да е изял още едно.

— Виждал ли си някога сладкояд, когато изпитва глад за смола? — каза Дена, обхваната от паника. — Те откачат.

— Знам — казах аз и се сетих за момичето, което бях видял да танцува голо в снега в Тарбеан.

— Какво мислиш, че ще направи, когато дърветата свършат?

Обмислях дълго отговора си.

— Ще тръгне да търси още. И ще бъде отчаян. И освен това знае, че на последното място, където е намерил от тези дървета, е имало малка къща, която е миришела на хора… Ще се наложи да го убием.

— Да го убием ли? — Тя се засмя и след това притисна ръце към устата си. — С какво? С моето пеене и твоето перчене? — Започна да се кикоти неудържимо, въпреки че беше запушила устата си с ръце. — В името на бога! Съжалявам, Квоте. Колко дълго мислиш, че ще съм в това състояние?

— Не зная. Ефектите от офалума са еуфория…

— Това вече го имам — смигна ми тя и се ухили.

— Последвано от вманиачаване и известен делириум, ако дозата ти е била достатъчно голяма, а след това изтощение.

— Може би поне веднъж ще поспя през нощта — каза тя. — Не може сериозно да мислиш, че ще успееш да убиеш това нещо. Какво ще използваш? Остра пръчка ли?

— Не мога просто да го оставя да беснее на воля. Оттук до Требон са само около осем километра. А някои малки ферми са дори още по-близо. Помисли само каква вреда може да нанесе.

— Но как ще го направиш? — повтори тя. — Как можеш да убиеш такова нещо?

Обърнах се към малката барака.

— Ако имаме късмет онзи мъж да е имал достатъчно здрав разум, за да си купи и резервен арбалет…

Започнах да тършувам вътре, като изхвърлях разни неща през вратата — гребла за разбъркване, кофи, стъргалки, лопата, още кофи, буре…

Бурето беше с размера на малка бъчонка за бира. Изнесох го извън бараката и откъртих капака. На дъното видях чувал, в който имаше голяма лепкава маса от черната денерова смола — поне четири пъти повече, отколкото вече бяхме остъргали заедно с Дена.

Извадих чувала и го сложих на земята, като го отворих, за да може Дена да погледне вътре. Тя надникна, ахна и след това започна да подскача.

— Сега вече мога да си купя и пони! — възкликна тя, като се смееше.

— Не знам за пони — казах аз, като направих някои сметки наум, — но мисля, че преди да разделим парите, трябва да ти купим една хубава полуарфа с това. А не някаква си жалка лира.

— Да! — извика Дена и след това ме прегърна буйно и с възхищение. — А на теб ще купим… — Тя ме погледна с любопитство, и покритото й със сажди лице беше само на сантиметри от моето. — Какво искаш?

Преди да успея да отговоря или да направя каквото и да е, дракусът изрева.

> 78.

> Отрова

Ревът на дракуса беше като звук от тромпет, ако можете да си представите тромпет, голям като къща и направен от камък, гръмотевица и разтопено олово. Този път не го усетих върху гърдите си. Усетих го с краката си, когато земята потрепери от него.

Ревът ни накара да подскочим. Горната част на главата на Дена се удари в носа ми и аз се олюлях, заслепен от болка. Дена изобщо не забеляза това, тъй като се препъна и падна, размахала комично ръце и крака.

Докато помагах на Дена да се изправи, чух далечен грохот, след което ние предпазливо отново се качихме в наблюдателницата.

Дракусът лудуваше, подскачайки като пияно куче и събаряйки дърветата така, както някое хлапе катурва царевици в полето.

Наблюдавах с притаен дъх как стигна до един стар стогодишен дъб, масивен като сив камък. Дракусът се вдигна на задните си крака и подпря предните върху един от по-ниските клони, сякаш искаше да се покатери върху него. Дебелият колкото дърво клон направо се сцепи.

Дракусът отново се изправи на задни крака и удари дървото с цялата си тежест. Наблюдавах го, убеден, че ще се наниже на строшения клон, но назъбеното копие от твърдо дърво едва одраска гърдите му, преди да се разцепи на трески. Дракусът се удари върху ствола и макар и да не го пречупи, дървото се пропука със звук, наподобяващ трясъка на светкавица.

Звярът се мяташе наоколо, подскачаше и падаше, търкаляше се върху назъбените издатини на скалите. Той избълва огромен пламък и отново атакува пропукания дъб, като го удари с тъпата страна на огромната си клиновидна глава. Този път успя да събори дървото, като предизвика взрив от пръст и камъни, когато корените на дървото бяха изтръгнати от земята.

Единствената мисъл, която мина през главата ми, беше колко безполезно е да се опитвам да убия това същество. То само се удряше с много по-голяма сила, отколкото можех да се надявам да употребя срещу него.

— Няма как да го убием — признах аз. — Все едно да се опитваме да нападнем някоя гръмотевична буря. Как изобщо бихме могли да го нараним?

— Ще я подмамим към някоя стръмна скала — простичко предложи Дена.

— Нея? — попитах аз. — Защо мислиш, че е _тя_?

— А ти защо мислиш, че е той? — тръсна глава тя, сякаш за да я прочисти. — Както и да е, няма значение. Знаем, че огънят го привлича. Трябва просто да провесим нещо запалено от някой клон. — Тя посочи няколкото дървета, които бяха надвиснали на отвесната скала под нас. — След това, когато дракусът се хвърли да го гаси… — Тя направи пантомима с двете си ръце, за да покаже нещо, което пада.

— Мислиш ли, че дори това би го наранило? — попитах я аз със съмнение.

— Ами, когато събориш мравка от масата, тя не се наранява, макар за нея това да е като да падне от висока скала. Но ако някой от нас скочи от покрива, се нараняваме, защото сме по-тежки. Има смисъл в това, че колкото по-голямо е едно нещо, толкова по-тежко пада. — Тя многозначително погледна надолу към дракуса. — От това по-голямо нещо няма накъде.

Разбира се, тя беше права. Имаше предвид съотношението между размер и обем, макар да не знаеше, че се нарича по този начин.

— Поне би трябвало да се нарани — продължи Дена. — После можем да изтъркаляме няколко скали върху него или нещо подобно. — Тя ме погледна. — Какво има? Да не би идеята ми да не е добра?

— Не е много героична — отвърнах недоволно аз. — Надявах се на нещо малко по-елегантно.

— Ами, оставих бронята и бойния си кон у дома — рече тя. — Ядосан си, защото големият ти университетски мозък не може да измисли нищо, а моят план е просто блестящ. — Тя посочи към оградения отвсякъде каньон зад нас. — Ще накладем огън в една от онези метални тави. Те са широки и плитки и ще поемат топлината. В оная барака имаше ли някакво въже?

— Аз… — усетих познатото присвиване под лъжичката. — Не. Не мисля, че има.

— Не унивай толкова — потупа ме Дена по ръката. — Когато дракусът си тръгне, ще проверим развалините на къщата. — Тя погледна към животното. — Честно казано, знам как се чувства тя. Почти съм готова и аз да се разтичам и разскачам наоколо.

— Това е маниакалното поведение, за което ти споменах — припомних й аз.

След четвърт час дракусът напусна долината. Едва след това с Дена излязохме от скривалището си, като аз носех пътната си торба, а тя тежкия мушамен чувал с всичката смола, която бяхме открили.

— Дай ми лоденския камък — рече тя, след като свали чувала на земята.

Подадох й го.

— Намери въже. А аз ще ти намеря подарък. — Тя се отдалечи, като подскачаше с лекота, а черната й коса се носеше след нея.

Набързо претърсих къщата, като сдържах дъха си колкото можех. Намерих брадвичка, счупени глинени съдове, една крина червиво брашно, плесенясал сламен дюшек, кълбо с канап, но не и въже.

Дена нададе възхитен вик откъм дърветата, дотича обратно при мен и набута една тъмна люспа в ръката ми. Беше загрята от слънцето, малко по-голяма от нейната, но по-скоро овална, отколкото с формата на сълза.

— Любезно ви благодаря, милейди.

Тя направи очарователен реверанс и се ухили.

— Намери ли въже?

— Това е най-близкото до него, което успях да намеря — подадох й кълбото с груб канап. — Съжалявам.

— Е, добре. — Дена се намръщи, после сви рамене. — Сега е твой ред да измислиш план. Може би някоя странна и чудна магия от Университета? Някои от онези тъмни сили, които е по-добре да не бъдат закачани?

Повъртях люспата в ръцете си и се замислих върху думите й. Имах восък, а тази люспа беше подходяща за създаване на връзка, колкото и всеки косъм. Можех да направя кукла на дракуса, но после какво? Опарването на някой крак едва ли щеше да притесни същество, което се чувстваше съвсем удобно, излегнато върху легло от нажежени въглени.

Но с помощта на кукла човек можеше да стори и по-зловещи неща.

Неща, които дори не биха минали и през ума на един добър арканист.

Неща с игли и ножове, които биха накарали човек да кърви дори и да се намира на километри разстояние. Истински злонамерени неща.

Погледнах преценяващо люспата в ръката ми. В средата беше по-дебела от дланта ми. Дори като използвах кукла и горещ огън за източник на енергия, не знаех дали щях да успея да премина през люспите, за да навредя на съществото.

Най-лошото от всичко беше, че ако опитах да направя това, нямаше как да разбера дали съм успял. Не можех да понеса мисълта да си седя безучастно край огъня и да забивам игли в някаква си восъчна кукла, докато на километри разстояние един полудял от наркотика дракус се търкаля в обхванатите от пламъци развалини на фермата на някое невинно семейство.

— Не — рекох аз. — Не мога да се сетя за такава магия.

— Можем да идем да кажем на пристава, че трябва да си намери една дузина помощници с лъкове и да дойдат да убият подлудения от наркотик и голям колкото къща дракон кокошка — предложи тя.

Внезапно ми просветна.

— Отрова — казах аз. — Трябва да го отровим.

— Имаш ли подръка няколко килограма арсен? — попита тя скептично. — И дали и това би било достатъчно за нещо толкова голямо?

— Не арсен — побутнах мушамения чувал с крака си.

Тя погледна надолу към него.

— О — рече тя унило, — а какво ще стане с понито ми?

— Вероятно ще трябва да се лишиш от него. Но ще ни останат достатъчно пари, за да ти купим полуарфата. Всъщност обзалагам се, че от тялото на дракуса ще мога да изкарам дори повече пари. Люспите ще струват доста. А естествениците в Университета биха умрели от желание да могат…

— Не е нужно да ме убеждаваш — прекъсна ме тя. — Знам, че това трябва да направим. — Тя вдигна поглед към мен и се ухили. — Освен това ще станем герои и ще убием дракона. Съкровището, което ще спечелим от него, е допълнителен бонус.

— Добре тогава — засмях се аз. — Мисля, че трябва да се върнем при сивия камък и да накладем огън там, та да подмамим дракуса.

— Защо? — Дена изглеждаше озадачена. — Знаем, че той ще се върне тук. Защо просто не направим лагер тук и да чакаме?

— Погледни колко денерови дървета са останали — поклатих глава аз.

— Всички ли ги е изял? — Тя се огледа.

Кимнах.

— Ако го убием тая вечер, през нощта можем да се върнем обратно в Требон — казах аз. — Омръзна ми да спя на открито. Искам да се изкъпя, да ям топла храна и да спя в истинско легло.

— Отново послъгваш — весело рече тя. — Ставаш по-добър в опитите си, но за мен си прозрачен като плитък поток. — Тя мушна гърдите ми с пръст. — Кажи ми истината.

— Искам да те върна обратно в Требон — признах аз. — За всеки случай, ако си изяла повече смола, отколкото е добре за теб. Не бих се доверил на никой от местните доктори, но вероятно те имат някои лекарства, които бих могъл да използвам. Просто за всеки случай.

— Моят герой — усмихна се Дена. — Много си мил, но се чувствам чудесно.

Протегнах се и силно пернах ухото й с върха на пръста си.

Тя сложи ръка отстрани на главата си с възмутен вид.

— Оу… ох — изглеждаше объркана.

— Изобщо не те заболя, нали?

— Не — призна тя.

— Ето каква е истината — сериозно казах аз. — Мисля, че ще бъдеш добре, но не го знам със сигурност. Не знам колко от онова нещо е останало в организма ти. След един час ще имам по-добра представа, но предпочитам да съм с един час по-близо до Требон. Което би означавало, че няма да се наложи да те нося от по-отдалеч. — Погледнах я право в очите. — Не бих рискувал живота на хората, на които държа.

Тя ме слушаше с мрачно изражение. След това на лицето й отново разцъфна усмивка.

— Харесвам мъжественото ти перчене — каза тя. — Покажи ми още от него.

> 79.

> Сладки приказки

Бяха ни необходими около два часа, за да се върнем на хълма със сивия камък. Щяхме да стигнем по-бързо, но маниакалното поведение на Дена ставаше все по-обсебващо и цялата й допълнителна енергия по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Тя се разсейваше твърде лесно и бе склонна да тръгне в някаква нейна си посока, щом забележи нещо интересно.

Пресякохме малкия поток, през който бяхме минали и преди, и макар той да беше дълбок едва до глезените, Дена настоя да се изкъпем. Аз се поизмих, след това се преместих на дискретно разстояние и се заслушах в няколкото доста цветисти песни, които тя изпя. После ми отправи и няколко не дотам изтънчени покани да се присъединя към нея във водата.

Излишно е да казвам, че останах резервиран. Има определени думи, назоваващи хората, склонни да се възползват от жените, които не са способни да се контролират напълно, и нито една от тези думи никога няма да бъде използвана с основание за мен.

* * *

Щом стигнахме до върха на хълма със сивия камък, се възползвах от енергията, която Дена имаше в излишък, и я изпратих да събере дърва, докато аз направя огнище още по-голямо от предишното. Колкото по-голям беше огънят, толкова по-бързо щеше да привлече дракуса.

Седнах до мушамения чувал и го отворих. От смолата се носеше миризма на пръст, нещо като сладникав, опушен мирис на тор.

Дена се върна на върха на баира и хвърли на земята наръч дърва.

— Колко от смолата смяташ да използваш? — попита ме тя.

— Още не съм решил. Ще трябва да налучквам.

— Сложи я всичката. По-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш после.

— Не е нужно да слагам чак толкова много — поклатих глава аз. — Това ще е просто прахосничество. Освен това смолата е силно болкоуспокояващо, когато се пречисти както трябва. Хората биха могли да я използват като лекарство…

— … а на теб биха ти свършили добра работа парите — довърши Дена.

— Така е — признах аз. — Но, честно казано, по-скоро си мислех за твоята музика. Изгуби лирата си в онзи пожар. Знам какво е да останеш без инструмент.

— Чувал ли си историята за момчето със златните стрели? — попита Дена. — Като малка винаги съм се чудела на тази история. Трябва наистина много да искаш да убиеш някого, та да стреляш по него със златна стрела. Защо просто да не задържиш златото и да не се прибереш у дома?

— Това несъмнено поставя историята в различна светлина — казах аз и погледнах надолу към чувала.

Предположих, че такова количество денерова смола би струвало поне петдесет таланта при някой аптекар. Може би дори и сто, в зависимост от това колко пречистена е.

Дена сви рамене и се отправи обратно към дърветата, за да потърси още съчки, а аз започнах внимателно да обмислям колко денер ще е нужен, за да отровя един петтонен гущер.

Беше ужасно трудно да се отгатне това, като нещата се усложняваха допълнително от факта, че нямах точна мярка. Започнах със зърно с големината на върха на малкия ми пръст — предположих, че в действителност Дена е погълнала горе-долу толкова.

Обаче после получи и щедра доза въглен, който ефективно беше намалил количеството денер наполовина. Значи оставаше топче черна смола малко по-голямо от грахово зърно.

Но това беше дозата, достатъчна, за да накара едно момиче да стане еуфорично и енергично. А аз исках да убия дракуса. Затова утроих дозата и след това я утроих още веднъж, за да съм сигурен. Крайният резултат беше топче с големината на едро узряло гроздово зърно.

Предположих, че дракусът тежи пет тона или осемстотин камъка. Предположих също и че теглото на Дена е осем-девет камъка — за по-сигурно осем. Това означаваше, че за да убия дракуса, ми трябваше доза сто пъти по-голяма от това топче с размера на грозде. Направих десет топчета с размера на грозде, след това ги смачках в едно голямо топче с размера на кайсия.

Направих още девет топчета колкото кайсия и ги сложих и дървеното ведро, което бяхме взели от денеровата плантация.

Дена хвърли на земята още един наръч дърва и надникна в кофата.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Не изглежда толкова много.

Беше права. Изобщо не изглеждаше много в сравнение с огромните размери на дракуса. Обясних й как бях стигнал до това количество.

— Предполагам, че сметките ти са горе-долу верни — кимна тя. — Но не забравяй, че това нещо яде дървета почти цял месец. Сигурно има определена доза, която може да понесе.

Кимнах и добавих още пет топчета с големината на кайсия вън ведрото.

— Освен това може да е по-издръжливо, отколкото си мислиш. Смолата може да действа по различен начин на гущерите.

Отново кимнах и добавих още пет топчета в кофата.

След известно размишление добавих и още едно.

— Така стават двайсет и едно — обясних аз. — Добро число — три седмици.

— Няма нищо лошо в това и късметът да е на наша страна — съгласи се Дена.

— Освен това искаме и да умре бързо. Ще е по-милосърдно за дракуса и по-безопасно за нас.

— Тогава да го удвоим — погледна ме Дена.

Кимнах и тя отново тръгна към дърветата, а аз приготвих още двайсет и едно топчета и ги пуснах във ведрото. Тя се върна с още дърва за горене точно когато търкалях между пръстите си последното топче.

Натъпках смолата в дъното на кофата.

— Това би трябвало да е повече от достатъчно — рекох аз. — Толкова офалум би бил достатъчен да убие два пъти цялото население на Требон.

И двамата с Дена погледнахме в кофата. В нея беше около една трета от цялата смола, която бяхме намерили. Онова, което беше останало в найлоновия чувал, беше достатъчно, за да купим полуарфа за Дена, да изплатя дълга си към Деви и пак да ни остане толкова, че да живеем охолно в продължение на месеци. Помислих си, че можех да си купя нови дрехи, пълен комплект нови струни за лютнята си, бутилка авенишко плодово вино…

После се сетих как дракусът разхвърляше дърветата насам-натам, все едно бяха житни класове, и небрежно ги трошеше на трески с тежестта си.

— Трябва да удвоим количеството още веднъж — каза Дена, сякаш в отражение на собствените ми мисли, — ей така, за всеки случай.

Удвоих дозата още веднъж и изтъркалях още четирийсет и две топчета, докато Дена донасяше наръч след наръч дърва.

Успях да разпаля огъня точно когато започнаха да падат първите дъждовни капки.

Огънят, който стъкнахме, беше по-голям от предишния, с надеждата, че по-ярките пламъци ще привлекат дракуса по-бързо. Исках да върна Дена възможно най-бързо в относителната безопасност на Требон.

Накрая измайсторих набързо една стълба с помощта на брадвичката и канапа, които бях намерил. Беше грозна, но вършеше работа и аз я подпрях отстрани върху арката от сив камък. Този път с Дена щяхме да разполагаме с лесен начин да стигнем до безопасно място.

* * *

Вечерята ни беше далеч по-скромна от тази през миналата нощ. Трябваше да се задоволим с последните остатъци от вече баятия хляб, сушено месо и последните картофи, които изпекохме на края на огъня.

Докато се хранехме, разказах на Дена цялата история с пожара в Рибарника. Донякъде защото бях млад, бях момче и отчаяно исках да я впечатля, но и също защото исках да изясня, че съм пропуснал обяда с нея поради обстоятелства, които бяха изцяло извън моя контрол. Тя беше съвършеният слушател — внимаваше и ахкаше точно в моментите, когато трябваше.

Вече не се безпокоях, че е погълнала свръхдоза от наркотика. След като беше насъбрала цели купища дърва за горене, маниакалното й държане постепенно се уталожваше, оставяйки я в състояние на доволна, почти замечтана летаргия. Въпреки това знаех, че последствията от смолата щяха да я накарат да се чувства изтощена и слаба. Исках да е в безопасност в някое легло в Требон, за да може да се възстанови.

След като приключихме с храненето, отидох до мястото, където тя седеше, облегната на един от сивите камъни. Навих нагоре ръкавите на ризата си.

— Добре. Трябва да проверя как си — важно казах аз.

— Май наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче? — лениво, с полузатворени очи се усмихна тя.

Опипах за пулса й в извивката на деликатната й шия. Беше бавен, но равномерен. Тя леко се дръпна, когато я докоснах.

— Гъделичкаш ме.

— Как се чувстваш?

— Уморена — отвърна тя, като леко заваляше думите. — Добре съм, но съм уморена и ми е малко студено…