Името на вятъра

— Разказвачите на истории са винаги различни — плахо се усмихна Летописеца. — Предпочитат историите им да бъдат оставяни без промени. Но също така предпочитат и внимателни слушатели. Обикновено слушам, а записвам по-късно. Имам почти съвършена памет.

— _Почти съвършена_ не ме задоволява напълно. — Квоте притисна пръст към устните си. — Колко бързо можеш да пишеш?

— По-бързо, отколкото човек може да разказва — с многозначителна усмивка му отвърна Летописеца.

— Бих искал да видя — повдигна вежда Квоте.

Летописеца отвори чантата си. Извади купчина листа от хубава бяла хартия и шишенце мастило. След като ги подреди внимателно, топна перото и погледна очаквателно към Квоте.

Квоте се изправи на стола и заговори бързо:

— Аз съм. Ние сме. Тя е. Той беше. Те ще бъдат — перото на Летописеца танцуваше и скърцаше върху страницата, докато Квоте го наблюдаваше. — С настоящото, аз, Летописеца, признавам, че нито мога да чета, нито мога да пиша. Полегат. Непочтителен. Чавка. Кварц. Лак. Еголиант. _Лхин ма Лу сорен хеа._ „Имаше една млада вдовица от Фаетон, чийто морал беше непоклатим като скала. Тя направи признание за своето истинско състояние…“ — Квоте се надвеси напред, за да го наблюдава как пише. — Интересно… О, можеш вече да спреш.

Летописеца се усмихна отново, докато бършеше перото си с парче плат. На страницата пред него имаше само един-единствен ред с неразбираеми символи.

— Това някакъв шифър ли е? — на глас се зачуди Квоте. — И доста чисто си го написал. Обзалагам се, че не изхабяваш много страници. — Той обърна листа, за да погледне написаното по-внимателно.

— Никога не хабя страници — високомерно отвърна Летописеца.

Квоте кимна, без да вдигне поглед.

— Какво означава „еголиант“? — попита Летописеца.

— А? О, нищо, измислих си го. Исках да видя дали някоя непозната дума ще те забави. — Протегна се и доближи стола си по-близо до този на Летописеца. — Веднага щом ми покажеш как да прочета това, можем да започваме.

— Доста е сложно… — Летописеца го погледна неуверено, но като видя как Квоте смръщи чело, въздъхна примирено. — Ще се опитам.

Пое дълбоко дъх и започна да реди символи, като едновременно с това обясняваше:

— Има около петдесет различни звука, които използваме, за да разговаряме. Всеки от тях съм означил със символ, състоящ се от една или две черти с перото. Всичко се свежда до звука. Вероятно дори бих могъл да запиша език, който не разбирам — той посочи листа. — Това са различните гласни звуци.

— Всички са вертикални линии — каза Квоте, като внимателно гледаше страницата.

Летописеца направи пауза и объркано отвърна:

— Ами… да, така е.

— Съгласните тогава сигурно ще са означени с хоризонтални линии? И ще се комбинират по този начин? — като взе перото, Квоте на свой ред надраска няколко символа върху страницата. — Хитро. Никога няма да ти трябват повече от две или три за една дума.

Летописеца мълчаливо наблюдаваше Квоте.

Квоте не забеляза това, тъй като вниманието му беше насочено към листа.

— Ако това е „ам“, то това трябва да са звуците с „а“. — Той посочи групата символи, написани от Летописеца. — А, ай, ае, ау. Което пък означава, че тези тук са с „о“. — Квоте кимна по-скоро на себе си и набута перото обратно в ръката на Летописеца. — Покажи ми съгласните.

Летописеца ги изписа сковано, като изричаше звуците, докато пишеше. Малко след това Квоте взе перото и сам довърши листа, като поиска от смаяния Летописец да го поправя, ако направи грешка.

Летописеца наблюдаваше и слушаше как Квоте довършва списъка със символи. От началото до края целият процес му отне около петнайсет минути. Не направи нито една грешка.

— Забележително ефективна система — одобрително рече Квоте. — Много логична. Сам ли я измисли?

Отговорът на Летописеца се забави, докато той разглеждаше редовете от символи върху страницата пред Квоте. Накрая, без да обръща внимание на въпроса на гостилничаря. Летописеца попита:

— Наистина ли си научил „Тема“ за един ден?

Квоте се поусмихна и погледна надолу към масата.

— Това е стара история. Почти я бях забравил. Всъщност ми беше нужен ден и половина. Ден и половина без сън. Защо питаш?

— Чух за това в Университета. Никога не съм го вярвал. — Той погледна надолу към страницата, където неговият шифър беше изписан със спретнатия почерк на Квоте. — Целия ли?

— Какво? — Квоте изглеждаше объркан.

— Целия ли език научи?

— Не. Разбира се, че не — почти сприхаво отвърна Квоте. — Само част. Всъщност доста голяма част, но не вярвам човек някога да може да научи всичко от нещо, камо ли пък цял език. — Квоте потри ръце. — Сега вече готов ли си?

Летописеца разтърси глава, сякаш за да я прочисти, приготви нов лист хартия и кимна.

Квоте вдигна ръка, за да попречи на Летописеца да започва да пише още, и каза:

— Никога преди не съм разказват тази история и се съмнявам, че ще я разкажа някога отново. — Квоте се приведе напред на стола си. — Преди да започнем, трябва да запомниш, че аз съм от рода Едема Рух. Ние разказваме истории отпреди още Калуптена да изгори. Преди да има книги, в които историите да се записват. Преди да започне да свири музика. Преди да лумне първият огън, ние, Рух, сме били в кръга на трептящия пламък и сме разказвали своите истории.

Съдържателят кимна на писаря.

— Знам за репутацията ти на велик колекционер на истории и летописец. — Очите на Квоте станаха твърди като камък и остри като натрошено стъкло. — Това не означава, че може и през ум да ти мине да промениш и дума от онова, което ти казвам. Ако се отклоня или отдалеча от нишката на разказа, не забравяй, че истинските истории рядко вървят по най-кратките и утъпкани пътища.

Летописеца тържествено кимна в отговор, докато се опитваше да си представи що за ум е този, който беше успял да разгадае кода му за по-малко от час. Ум, на който един ден беше достатъчен, за да научи цял един език.

Квоте се усмихна благо и огледа стаята, сякаш се опитваше да я запечата в паметта си. Летописеца потопи перото си в мастилницата, а съдържателят погледна надолу към скръстените си ръце и пое дълбоко дъх няколко пъти.

След това започна да говори.

* * *

— Донякъде всичко започна, когато я чух да пее. Гласът й пееше втори глас, смесвайки се с моя. Беше като портрет на душата й — необуздан като огън, остър като парче стъкло, сладък и чист като детелина. — Квоте поклати глава. — Не. Всъщност всичко започна в Университета. Отидох да изучавам магия като онази, за която разказват в историите. Магия като тази на Таборлин Великия. Исках да науча името на вятъра. Исках огъня и светкавицата. Търсех отговорите на десетки хиляди въпроси и достъп до архивите им. Но онова, което открих в Университета, много се различаваше от историите за него и аз бях силно обезсърчен.

— Предполагам, че истинското начало на историята се крие в онова, което ме накара да отида в Университета. Неочаквани огньове в полумрака. Мъж с очи като леда на дъното на кладенец. Миризмата на кръв и горяща коса. Чандриан. — Той кимна на себе си. — Да. Предполагам, че от там започна всичко. До голяма степен това всъщност е история за Чандриан.

Квоте поклати глава, сякаш за да се освободи от някаква мрачна мисъл.

— Но предполагам, че трябва да се върна още по-назад. Ако това ще е нещо като книга за живота ми, мога да отделя достатъчно време. Ще си заслужава, ако след това ме запомнят, ако не и с добри неща, то поне донякъде верни. Но какво би казал собственият ми баща, ако ме чуеше да разказвам историята по този начин? Щеше да каже: „Започни от самото начало.“ Много добре, ако ще разказваме, тогава да го направим както трябва.

Квоте приседна напред в стола си.

— Доколкото аз самият знам, в началото светът е бил създаден от безименната бездна от Алеф, който дал имена на всички неща. Или пък според другия вариант на историята — открил имената, които нещата вече притежавали.

Летописеца си позволи леко да се засмее, макар че не вдигна поглед от страницата си, нито пък спря да пише.

Квоте продължи, като самият той също се усмихваше:

— Виждам, че се смееш. Много добре, за да опростим нещата, нека да приемем, че аз съм центърът на сътворението. И по този начин ще пропуснем безбройните отегчителни истории за възход и упадък на империи, героични саги и балади за трагична любов. Нека побързаме да започнем единствения разказ, който наистина заслужава да бъде разказан — усмивката му се разшири, — моят.

* * *

Името ми е Квоте, произнася се почти като Куоте.

Имената са важни, тъй като те могат да ви разкажат много за човека, който ги носи.

Имал съм повече имена, отколкото който и да е друг би могъл да си позволи.

Адемите ме наричат Маедре. Което, в зависимост от това как се произнася, може да означава „Пламъкът“, „Гръмотевицата“ или „Счупеното дърво“.

„Пламъкът“ изглежда очевидно за всеки, който ме е виждал. Косата ми е искрящо червена. Ако бях роден преди неколкостотин години, най-вероятно щяха да ме изгорят като демон. Държа косата си късо подстригана, но тя е доста буйна. Когато я оставя да расте както си иска, щръква нагоре и изглеждам така, все едно някой ме е запалил.

Отдавам „Гръмотевицата“ на силния си баритон и сериозното си сценично обучение в ранна възраст.

Никога не съм мислил, че „Счупеното дърво“ е значимо име.

Макар че сега, като се върна назад, предполагам, че то може да бъде счетено, поне отчасти, за пророческо.

Първият ми ментор ме наричаше е'лир, защото бях схватлив и разбирах това. Първата ми истинска любовница ме наричаше Дулатор, защото й харесваше как звучи. Наричали са ме Шадикар, Огнения пръст и Шест струни. Наричаха ме и Квоте Безкръвния, Загадъчния Квоте и Квоте Кралеубиеца. Заслужил съм всички тези имена. Получил съм ги и съм си платил за тях.

Но съм се появил на белия свят с името Квоте. Веднъж баща ми каза какво означава то — „да знаеш“.

Разбира се, бил съм наричан и по много други начини. Повечето доста груби, макар че малко от тях — незаслужени.

Крал съм принцеси от покоите на крале. Изгорих до основи град Требон. Прекарах една нощ с Фелуриан и си тръгнах, като успях да запазя здравия разум и живота си. Бях изгонен от Университета на по-млада възраст, отколкото другите младежи бяха приемани. Вървял съм на лунна светлина по пътеки, за които останалите се страхуват дори да говорят посред бял ден. Говорил съм с богове, обичал съм жени и съм писал песни, които са карали менестрелите да плачат.

Може и да сте чували за мен.

> 8.

> Крадци, еретици и проститутки

Ако тази история трябва да описва моя житейски път, е добре да започнем от самото начало. От сърцевината на това кой всъщност съм аз. Затова трябва да си припомните, че преди да стана който и да е друг, аз бях един от рода Едема Рух.

Противно на общоприетото мнение, не всички пътуващи артисти са от рода Рух… Трупата ми не беше някаква нещастна сбирщина от актьори, които да се правят на шутове по кръстопътищата за жълти стотинки, с надеждата да заработят достатъчно, за да има какво да ядат. Ние бяхме придворни артисти — хората на лорд Грейфелоу. В повечето градове пристигането ни беше по-голямо събитие от Карнавала за средата на зимата и игрите „Солинада“, взети заедно. Трупата ни обикновено се състоеше от най-малко осем фургона и над двайсетина изпълнители — актьори и акробати, музиканти и фокусници, жонгльори и шутове. Моето семейство.

Баща ми беше по-голям актьор и музикант от всеки друг, който някога сте виждали. Майка ми имаше природна дарба за красноречие. И двамата бяха красиви, с тъмни коси и лица, на които лесно се появяваше усмивка. Бяха Рух до мозъка на костите си и всъщност това е всичко, което трябва да се каже за тях.

Може би само трябва да добавя, че преди да стане част от трупата, майка ми е била от благороден род. Тя ми е казвала, че баща ми я е подмамил далеч от „онзи окаян и мрачен ад“ със сладка музика и още по-сладки думи. Мога само да предполагам, че има предвид „Трите преминавания“, при които ходихме да посетим роднините си, когато бях още много млад. Някога отдавна.

Родителите ми никога не са се женили. Онова, което имам предвид, е, че никога не ги е било грижа да направят връзката си официално призната от която и да е църква. Това не ме притеснява. Те считаха себе си за женени и не мисля, че е имало особен смисъл да обявяват това пред което и да е правителство или Бог. Уважавам това. В действителност те изглеждаха по-доволни от връзката си и бяха по-верни един на друг от много други официално сключили брак двойки, които съм видял оттогава.

Нашият покровител беше барон Грейфелоу, а неговото име отваряше много врати, които обикновено оставаха затворени за Едема Рух. В замяна на това носехме неговите цветове — зелено и сиво, и затвърдявахме репутацията му навсякъде, където отидехме. Веднъж в годината прекарвахме два цикъла в имението му, като забавлявахме него и цялото му домакинство.

Детството ми беше щастливо, докато израствах в центъра на този безкраен панаир. По време на дългите пътувания с фургоните между градовете баща ми ми четеше от великите монолози.

Рецитираше по памет и гласът му се чуваше на половин километър разстояние по пътя наоколо. Спомням си, че четях заедно с него и се включвах в по-маловажните части. Баща ми ме окуражаваше сам да опитвам да рецитирам особено добрите моменти и така се научих да ценя усещането от добре казаните думи.

Заедно с майка ми правехме песни. Понякога родителите ми изиграваха романтични диалози, които аз проследявах в книгите. По онова време всичко това ми изглеждаше като игра. Дори и не подозирах колко ловко ме обучават.

Бях любопитно дете — бързах да задавам въпроси и да науча отговорите им. Тъй като учителите ми бяха акробати и актьори, не е чудно, че така и не ми се наложи да премина през омразните уроци, които повечето деца учат.

В онези дни пътищата бяха по-сигурни от сега, но предпазливите люде все така пътуваха с нашата трупа, за да са в по-голяма безопасност. Те допълваха образованието ми. Получих най-общи, еклектични познания върху държавните закони от един пътуващ адвокат, който беше твърде пиян или твърде надут, за да разбере, че изнася лекции на осемгодишно хлапе. Научих как да се оправям в гората от един ловец, който се казваше Лаклит и пътуваше с нас почти през целия сезон.

Научих за мръсните тайни на царския двор в Модег от една… куртизанка. Както казваше баща ми: „Наричай работника «работник». Наричай лопатата «лопата». Но винаги наричай проститутката «дама». Животът им и така е достатъчно тежък и никога няма да ти навреди да бъдеш учтив.“

От Хетера се носеше лек аромат на канела и на девет години аз намирах това за пленително, без да знам защо. Тя ме научи никога скрито да не правя нещо, за което не бих искал след това да се говори публично, и ме предупреждаваше да внимавам да не говоря насън.

А след това се появи Абенти — първият ми истински учител. Той ме научи на повече неща, отколкото всички останали, взети заедно. Ако не беше той, никога нямаше да се превърна в мъжа, който съм днес.

Не му се сърдете за това, моля. Той само искаше да направи добро.

* * *

— Вървете си по пътя — каза кметът. — Лагерувайте извън града и никой няма да ви притеснява, стига да не започнете някоя кавга и да не откраднете нещо чуждо. — Той многозначително погледна баща ми. — А на другия ден си продължете по пътя. Нямаме нужда от представления. Носят повече неприятности, отколкото си заслужават.

— Ние _имаме_ разрешително — каза баща ми, като извади сгънат пергамент от вътрешния джоб на жакета си. — Всъщност нашето задължение е да изнасяме представления.

Кметът поклати глава и не направи никакъв опит да погледне към нашата писмена заповед.

— Това само въвлича хората ни в свади — каза той твърдо. — Последния път имаше ужасно сбиване по време на представлението. Твърде много алкохол и твърде много вълнения. Местните изкъртиха вратите на общината и изпотрошиха масите. Там е работата, че залата е собственост на града и градът плаща разходите за ремонтите.

По това време фургоните ни вече бяха привлекли вниманието. Трип жонглираше. Марион и жена му подготвяха импровизирано представление с марионетки. Наблюдавах баща си от задната част на нашия фургон.

— Със сигурност не искам да обидим вас или вашия покровител — рече кметът. — Обаче градът трудно може да понесе още една такава вечер. Като жест на добра воля съм готов да предложа на всекиго от вас по една медна монета, да речем двайсет пенита, просто за да си вървите по пътя и да не причинявате никакви неприятности тук.

Трябва да сте наясно, че двайсет пенита може и да са добри пари за някоя дрипава трупа, която изкарва едва колкото да преживява. Но за нас това просто беше обида. Трябваше да ни предложи по четиридесет за вечерното представление, безплатно ползване на градската зала, добра храна и легла в странноприемницата. Последните, ние, разбира се, любезно щяхме да откажем, защото леглата им без съмнение щяха да са лоши, за разлика от тези във фургоните ни, които не бяха никак зле.

Макар баща ми да беше изненадан и оскърбен, той не го показа:

— Стягайте багажа! — извика през рамо.

Трип напъха по джобовете си топчетата, с които жонглираше, с подобие на елегантен жест. Чу се хор от разочаровани гласове от няколкото десетки жители на града, които наблюдаваха кукленото представление, когато куклите спряха насред поредната шега и след това бяха прибрани. Кметът облекчено извади от кесията си две сребърни пенита.

— Ще се постарая баронът да научи за щедростта ви — внимателно каза баща ми, докато кметът пускаше пенитата в ръката му.

Ръката на кмета замръзна.

— Баронът?

— Барон Грейфелоу. — Баща ми направи пауза, като търсеше върху лицето на кмета знак, че името му е познато. — Господар на блатата на изток, Худумбран край Тирен и на хълмовете Уидеконте. — Баща ми огледа хоризонта. — Все още се намираме сред хълмовете Уидеконте, нали?

— Ами да — отвърна кметът — Но сквайър Семелан…

— О, значи сме на територията на _Семелан_! — възкликна баща ми и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Възслаб господин с малка, грижливо поддържана брадичка? — Той потри брадата си с пръсти и кметът сковано кимна. — Очарователен човек с прекрасен глас, много музикален. Запознахме се, докато забавлявахме барона през миналия празник за средата на зимата.

— Разбира се — важно кимна кметът. — Може ли да видя вашето разрешително?

Наблюдавах как кметът го прочете. Отне му известно време, тъй като баща ми не си бе направил труда да спомене по-голямата част от титлите на барона, като виконт на Монтроне и господар на Трелистон. Всъщност нещата стояха така: вярно, че сквайър Семелан контролираше този малък град и земите около него, но Семелан от своя страна дължеше вярност директно на Грейфелоу. По-точно казано, Грейфелоу беше капитанът на кораба, а Семелан лъскаше палубата и му отдаваше почест.

— Разбирам — кметът сгъна пергамента и го върна на баща ми.

Това беше всичко. Спомням си, че бях шокиран от това, че кметът не се извини или не предложи на баща ми още пари.

Баща ми замълча за миг и след това продължи:

— Градът е във вашата власт, господине. Но ние така или иначе ще изнесем представление. Това или ще стане тук, или малко извън границите на града.

— Не можете да използвате сградата на общината — твърдо отвърна кметът. — Не искаме отново да бъде потрошена.

— Можем да изнесем представлението си точно тук. — Баща ми посочи пазарния площад. — Мястото е достатъчно, а и всички ще останат в града.

Кметът се поколеба, макар че аз самият не можех да повярвам на ушите си. Понякога изнасяхме представления на открито, защото местните сгради не бяха достатъчно големи. Два от нашите фургони бяха така построени, че да могат да бъдат използвани за сцена точно при такива случаи. Но през всичките си единайсет години успях да си спомня толкова малко случаи, при които сме били _принудени_ да играем на открито, че можех спокойно да ги изброя на пръстите на двете си ръце. И никога не бяхме изнасяли представление извън границите на града.

Но това ни бе спестено. Кметът най-накрая кимна и направи жест към баща ми да се приближи. Измъкнах се от задната част на фургона и се доближих достатъчно, за да успея да чуя края на онова, което му казваше:

— … тук сме богобоязливи хора. Да няма нищо вулгарно или еретично. Имахме много неприятности с последната група, която мина оттук — две сбивания, имаше местни хора, на които липсваше прането, а една от дъщерите на Бранстон забременя.

Почувствах се обиден. Очаквах, че баща ми ще покаже на кмета колко остър може да бъде езикът му и да му обясни каква е разликата между обикновените пътуващи артисти и Едема Рух. Ние не крадяхме.

Никога не допускахме нещата да излязат толкова извън контрол, че шайка пияници да изпотрошат залата, в която изнасяме представление.

Но баща ми не направи нищо такова, той просто кимна и се отправи обратно към нашия фургон. Направи жест и Трип отново започна да жонглира. Куклите отново бяха извадени от сандъците.

Когато обиколи фургона, той ме видя да стоя там, полускрит до конете.

— По изражението на лицето ти виждам, че си чул целия разговор — каза той с крива усмивка. — Не се ядосвай, момчето ми. Макар и да не е благосклонен към нас, той поне е честен. Просто казва на глас онова, което останалите таят в сърцата си. Защо мислиш искам всички да се движат по двойки, когато имаме работа в по-големите градове?

Знаех, че казва истината. И все пак тя беше трудна за преглъщане от едно малко момче:

— Двайсет пенита — язвително натъртих аз, — сякаш ни предлагаше милостиня.

Това беше най-трудната част от детството ми в Едема Рух. Бяхме чужденци навсякъде. Много хора гледаха на нас като на скитници и просяци, а за други не бяхме нищо повече от сбирщина от крадци, еретици и проститутки. Да си несправедливо обвинен е тежко, но още по-лошо е, когато хората, които те гледат с презрение, са глупаци, които никога в живота си не са прочели и една книга или пък не са се отдалечавали на повече от трийсетина километра от мястото, в което са били родени.

Баща ми се засмя и разроши косата ми.

— Можеш само да го съжаляваш, момчето ми. Утре ние ще си продължим по пътя, а той ще трябва да остане в неприятната компания на самия себе си, докато е жив.

— Той е едно невежо плямпало — казах кисело.

Баща ми сложи здравата си ръка върху рамото ми, като по този начин ми показа, че съм казал достатъчно.

— Предполагам, че това е така, защото се доближихме твърде много до Атур. Утре ще тръгнем на юг — по-зелени пасбища, по-любезни местни хора и по-хубави жени. — Той нададе ухо към фургона и ме смушка съучастнически с лакът.

— Чувам всяка твоя дума — със сладък глас се обади майка ми отвътре.

Баща ми се ухили и ми смигна.

— Е, коя пиеса ще играем тогава? — попитах го аз.

— Имай предвид, че не трябва да е нищо вулгарно, защото по тези краища хората са „богобоязливи“. — Той ме погледна. — Ти какво би избрал?

Доста време мислих, преди да отвърна:

— Бих изиграл нещо от цикъла на Брайтфилд. „Прокарването на пътя“ или нещо подобно.

— Пиесата не е особено добра. — Баща ми направи физиономия.

— Няма да усетят разликата — свих рамене аз. — Освен това тя е натъпкана догоре с поучителни истории за Техлу, така че никой няма да посмее да се оплаче, че е вулгарна. — Погледнах към небето. — Само се надявам да не ни завали някой дъжд.

Баща ми също хвърли поглед към облаците.

— Със сигурност ще вали. И все пак има и по-лоши неща от това да играеш представление под дъжда.

— Като например да играеш под дъжда и накрая да не ти платят достатъчно? — попитах аз.

Кметът бързаше с широки крачки към нас. Той пуфтеше, сякаш беше тичал, и челото му беше покрито с пот.

— Говорих с няколко членове на градския съвет и решихме, че няма да е проблем да използвате залата, ако желаете.

Езикът на тялото на баща ми беше съвършен. Бе очевидно ясно, че той се чувства обиден, но просто беше твърде учтив, за да каже каквото и да било.

— Със сигурност не бих искал да ви поставям…

— Не, не. Никак не се безпокойте. Всъщност дори настоявам.

— Е, много добре… Щом настоявате.

Кметът се усмихна и забързано се отдалечи.

— Така е малко по-добре — въздъхна баща ми. — Все още няма да е нужно да затягаме коланите.

* * *

— Половин пени на глава. Точно така. А всеки без глава влиза безплатно. Много благодаря, господине.

Трип обслужваше вратата, като внимаваше всеки, дошъл да гледа пиесата, да си е платил.

— Половин пени на човек. Макар че като гледам румените страни на вашата дама, май трябва да ви взема за човек и половина. Не че ми влиза в работата, де.

Трип имаше най-бързия език в цялата трупа и това го правеше най-подходящ да се погрижи никой да не се опита да се вмъкне с измама или със сила. Тъй като носеше своето зелено-сиво облекло на шут, Трип можеше да си позволи да каже почти всичко и въпреки това да му се размине.

— Здравей, мамо, малкият може да влезе безплатно, но ако започне да протестира, най-добре ще е бързо да му подадеш да суче и да го изнесеш отвън.

Трип продължаваше с безкрайното си бърборене:

— Точно така, половин пени. Да, господине, и за празната глава се заплаща пълна цена.

Макар че винаги ми бе забавно да наблюдавам как Трип работи, по-голямата част от вниманието ми беше насочена към фургона, който беше отишъл към другия край на града преди около четвърт час. Кметът беше спорил нещо със стареца, който го караше, и след това гневно се беше отдалечил. Сега видях, че кметът се връщаше към фургона, придружен от висок мъж, който носеше дълга тояга — местния полицай, ако не се лъжа.

Любопитството ми се засили и аз се промъкнах до фургона, като се стараех да остана скрит от погледите. Докато успея да се промъкна достатъчно близо, кметът и старецът отново бяха започнали да се карат. Полицаят стоеше наблизо и изглеждаше раздразнен и неспокоен.

— … казах ти. Нямам разрешително. Нямам нужда от него. Амбулантният търговец има ли нужда от разрешително? Калайджията има ли нужда от разрешително?

— Ти не си калайджия — каза кметът. — Не се опитвай да минеш за такъв.

— Не се опитвам да се правя на какъвто и да е — сопна се старецът. — Аз съм и калайджия, и амбулантен търговец, и съм повече от това. Аз съм _арканист_, треперещ идиот такъв.

— Точно това имах предвид — упорито каза кметът — По тези места ние сме богобоязливи хора. Не искаме да се забъркваме с нещата от мрака, за които смятаме, че е по-добре да бъдат оставени на мира. Не искаме неприятностите, които хората като теб могат да довлекат със себе си.

— Хората като мен ли? — повтори възрастният мъж. — Какво знаеш ти за хората като мен? По тези места вероятно от петдесет години не е идвал арканист.

— На нас така ни харесва. Просто се обърни и се върни там, откъдето си дошъл.

— Как ли пък няма да прекарам нощта под дъжда заради дебелата ти тиква — разпалено отвърна старецът. — Не се нуждая от разрешението ти, за да си наема стая или да търгувам на улицата. Сега се махай от главата ми или ще видиш с очите си какви неприятности могат да ти донесат _хората като мен_.

Върху лицето на кмета премина сянка на страх, който след това беше заменен от възмущение. Той направи знак на полицая зад гърба си.

— Тогава ще прекараш нощта в затвора за скитничество и заплашително поведение. На сутринта ще те пуснем да си вървиш по пътя, ако се научиш благоприлично да си държиш езика зад зъбите — полицаят пристъпи към фургона, като предпазливо държеше подръка тоягата си.

Старецът не помръдна от мястото си и вдигна ръка. От предните краища на фургона му избликна тъмночервена светлина.

— Не се приближавай повече — злокобно рече той. — Иначе може да стане лошо.

След миг на изненада осъзнах, че странната светлина беше дошла от две симпатични лампи, които старецът беше монтирал върху фургона си. Бях виждал такава лампа и преди — в книжарницата на лорд Грейфелоу.

Те са по-ярки от газовото осветление, по-постоянни от свещите или другите лампи и са почти вечни. Също така са и ужасно скъпи.

Бях готов да се обзаложа, че никой в този малък град не беше и чувал за тях, камо ли пък да ги беше виждал.

Полицаят спря на място, щом светлината се усили. Но след като не се случи нищо друго, той затвори увисналото си чене и продължи да върви към фургона.

Изражението на възрастния мъж стана неспокойно.

— Чакайте малко — каза той, когато червената светлина от фургона започна да намалява. — Не искаме…

— Затваряй си клепалото, дъртако — сопна се полицаят.

Той сграбчи ръката на арканиста с бързо движение, все едно пъхаше пръстите си в огъня. После, след като нищо не се случи, се ухили и стана по-самоуверен.

— Не си мисли, че няма здраво да те прасна, ако се опиташ да направиш някоя от дяволиите си.

— Добра работа, Том — похвали го кметът, който изглеждаше определено облекчен. — Води го, след това ще изпратим някой за фургона.

Полицаят отново се ухили и изви ръката на стареца. Арканистът се изви в кръста и издаде кратък стон на болка.

От мястото, където се криех, видях как лицето на арканиста се промени само за секунди от разтревожено на обидено и след това на разгневено. Видях, че устните му се движат.

Внезапно, сякаш от нищото, се появи жесток вятър, все едно без всякакво предупреждение се бе разразила буря. Вятърът се удари във фургона на стареца и го катурна на две колела, а след това с трясък отново обърна каруцата на четирите й колела. Полицаят се олюля и падна, сякаш повален от ръката на самия Бог. Дори на мястото, където се криех, на около двайсетина метра разстояние, вятърът беше толкова силен, че бях принуден да направя крачка напред, сякаш някой грубо ме бе блъснал в гърба.

— Махайте се! — гневно изкрещя възрастният мъж. — Не ме закачайте повече! Ще запаля кръвта ви и ще ви напълня със страх, студен като лед и твърд като желязо!

В думите му имаше нещо познато, но не можех да се сетя какво точно.

И кметът, и полицаят подвиха опашки и побягнаха. Очите им бяха широко отворени и стреснати като на подплашени коне.

Вятърът утихна също толкова бързо, колкото се бе и появил. Внезапният му порив едва ли беше траял повече от пет секунди. Тъй като по-голямата част от местните хора се бяха събрали около обществената сграда, се съмнявах, че някой друг освен мен, кмета, полицая и магаретата на стареца, които кротко и съвършено невъзмутимо си стояха под хамута, беше видял какво се е случило.

— Освободи това място от нечистото си присъствие — промърмори сякаш на себе си арканистът, докато наблюдаваше как двамата мъже бягаха. — Със силата на името си ти заповядвам да ми се подчиниш.

Накрая осъзнах защо думите му ми се струваха познати. Той цитираше редове от сцената с екзорсизъм в „Даеоника“. Не бяха много хората, които познаваха тази пиеса.

Старецът се обърна към фургона си и започна да импровизира:

— Ще ви превърна в масло посред горещ летен ден. Ще ви превърна в поет с душа на свещеник. Ще ви превърна в лимонов крем карамел и ще ви изсипя през прозореца. — Той се изплю. — Копелета. — Накрая, изглежда, раздразнението му утихна и той въздъхна дълго и уморено. — Е, едва ли можеше да стане по-лошо от това — промърмори възрастният мъж, докато разтриваше рамото на ръката, която полицаят му беше извил. — Мислиш ли, че ще се върнат, последвани от тълпа?

За момент помислих, че старецът говори на мен. После осъзнах истината. Говореше на магаретата си.

— И аз не мисля така — каза им той. — Но и преди съм грешил. Да останем близо до края на града и да хвърлим едно око на овеса, какво ще кажете?

Отново се качи в задната част на фургона и се върна с голяма кофа и полупразен чувал от зебло. Изсипа чувала в кофата и изглеждаше обезсърчен от резултата. Взе една шепа за себе си, преди да побутне с крак кофата към магаретата.

— Не ме гледайте така — каза им той. — Храната не достига навсякъде. Освен това можете и да пасете. — Той погали едното магаре, докато дъвчеше суров овес и сегиз-тогиз изплюваше по някоя люспа.

Стана ми много тъжно за този възрастен мъж, който бе съвсем сам на пътя и нямаше с кого другиго да разговаря освен с магаретата си. На нас от Едема Рух също ни беше трудно, но поне не бяхме сами. А този човек си нямаше никого.

— Отдалечихме се твърде много от цивилизацията, момчета. Хората, които имат нужда от мен, не ми се доверяват, а онези, които ми се доверяват, не могат да си позволят услугите ми. — Старецът надникна в кесията си. — Имаме едно пени и половина, така че нямаме кой знае какъв избор. Кое предпочитаме — да сме мокри тази нощ или гладни утре? Няма да успеем да направим каквато и да е търговия, така че вероятно ще се случи или едното, или другото.

Промъкнах се покрай ъгъла на сградата, докато накрая успях да прочета какво беше написано отстрани върху фургона на стареца. Пишеше:

C>

# {s}АБЕНТИ: НЕОБИКНОВЕН АРКАНИСТ.{/s}

# Писар. Търсач на вода. Химик. Зъболекар.

# Редки стоки. Грижи за всякакви неразпивожения.

# Откриване на изгубени вещи. Всякакви поправки.

# Не се правят хороскопи, любовни билета и злодеяния.

C$

Абенти ме забеляза веднага, щом се показах от мястото си зад сградата, където се криех.

— Здравей. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Написал си грешно „неразположения“ — посочих аз.

Той изглеждаше изненадан.

— Всъщност това е шега — обясни ми старецът, — аз си варя по малко.

— А, пиво ли — кимнах аз. — Сега разбирам — извадих ръка от джоба си. — Можеш ли да ми продадеш нещо за едно пени?

Изглежда той се забавляваше и едновременно с това беше и любопитен.

— А какво ти трябва?

— Нужен ми е малко лацилиум — миналия месец бяхме играли „Фариен Справедливия“ поне десетина пъти и детският ми ум беше изпълнен с интриги и убийства.

— Да не би да очакваш някой да иска да те отрови? — рече той донякъде изненадано.

— Ами всъщност не. Но ми се струва, че ако чакаш да разбереш, че със сигурност ти трябва противоотрова, вероятно ще е вече доста късно да си я набавиш.

— Предполагам, че мога да ти продам малко за едно пени — съгласи се старецът. — Това ще е горе-долу колкото дозата за човек с твоя ръст. Но трябва да знаеш, че противоотровата също е опасна. Действа само срещу определени отрови. Може да има обратния ефект, ако я вземеш в неподходящото време.

— О — отвърнах, — не знаех това.

В пиесата противоотровата се описваше като безпогрешно действаща във всички случаи.

Абенти замислено потупваше с пръсти устните си.

— Междувременно можеш ли да ми отговориш на един въпрос? — След като кимнах, той продължи: — Чия е тази трупа?

— Донякъде е моя — отвърнах. — Но, от друга страна, е на баща ми, защото той командва и казва накъде да вървят фургоните. Освен това е и на барон Грейфелоу, защото той е нашият покровител. Ние сме хора на лорд Грейфелоу.

Старецът ме погледна развеселено.

— Чувал съм за вас. Добра трупа. С добра репутация.

Кимнах, тъй като не виждах никакъв повод за фалшива скромност.

— Мислиш ли, че баща ти би се заинтересувал да ме вземе за помощник? — попита ме той. — Не твърдя, че съм голям актьор, но ще ви е полезно да съм наблизо. Мога да ти боядисам лицето с червен цвят, който няма да е пълен с олово, живак и арсеник. Мога да направя и осветлението да е бързо, чисто и ярко. Ако искате, може и в различни цветове.

Не се налагаше дълго да обмислям предложението — свещите бяха скъпи и се влияеха от въздушните течения, а факлите бяха мръсни и опасни.

Освен това всеки в трупата още от ранна възраст беше научил за опасностите, свързани с използването на козметични средства. Трудно беше да доживееш до старини като член на трупа, който се маже с отрови на всеки няколко дни и накрая на двайсет и пет годишна възраст вече е започнал да си губи разсъдъка заради тях.

— Може малко да си надвишавам правата — казах му, докато подавах ръката си, — но нека да бъда първият, който ще те посрещне с „добре дошъл“ в трупата.

* * *

Ако това трябва да е съвсем честно и пълно описание на моя живот и делата ми, мисля, че трябва да спомена, че подбудите ми да поканя Бен в трупата не бяха съвсем алтруистични. Вярно беше, че качествените козметични средства и чистото осветление щяха да са добре дошли допълнения към нашата трупа. Също така беше вярно, че съжалих възрастния човек, който пътуваше съвсем сам.

Но под всичко това бях движен основно от любопитството си. Бях видял Абенти да прави нещо, което не можех да си обясня — нещо странно и прекрасно. Не номерът със симпатичните лампи — добре разбирах какво е това: прах в очите, заблуда, която да впечатли невежите местни хора.

Онова, което той направи после, обаче беше различно. Той повика вятъра и вятърът дойде. Това беше магия. Истинска магия. От онази, за която бях чувал в историите за Таборлин Великия. Магията, в която бях спрял да вярвам, откакто бях навършил шест. Сега не знаех в какво да вярвам.

Така че поканих стареца в нашата трупа, като се надявах да намеря отговори на въпросите си. Макар по онова време още да не го знаех — всъщност исках да разбера какво е името на вятъра.

> 9.

> Пътуване във фургона заедно Бен

Абенти беше първият арканист, когото някога бях срещал — странна и вълнуваща личност за едно момче. Той имаше широки познания във всички науки — ботаника, астрономия, психология, анатомия, алхимия, геология, химия…

Беше едър, с блестящи очи, които бързо шареха от едно нещо на друго. По тила му беше останала лента тъмносива коса, но (и с това съм го запомнил) нямаше вежди. Тоест вежди имаше, но постоянно ги изгаряше по време на алхимичните си опити и те вечно се опитваха да израстат. Това му придаваше едновременно учудено, присмехулно и любопитно изражение.

Говореше спокойно, често се смееше и никога не остроумничеше за чужда сметка. Псуваше като пиян моряк с дървен крак, но само пред магаретата си. Те се казваха Алфа и Бета и когато си мислеше, че никой не го гледа, Абенти ги хранеше с моркови и бучки захар. Най-любима му беше химията, а баща ми казваше, че не е виждал човек, който по-добре да вари алкохол от стареца.

Още на втория ден след присъединяването на Абенти към трупата вече бях свикнал да се возя в неговия фургон. Задавах му въпроси, а той отговаряше.

След това ме караше да му изкарам някоя песен и аз го правех, като си акомпанирах на лютнята, която бях взел назаем от бащиния си фургон.

Понякога дори и той самият пееше с мен. Имаше ясен и дързък тенор, който винаги се люшкаше насам-натам, като търсеше нотите на най-неподходящите места. В повечето случаи, когато това се случеше, той спираше и започваше да се присмива на самия себе си. Беше добър човек, който никога не се самоизтъкваше.

Веднъж, след като се беше присъединил към трупата ни, го попитах какъв е животът му като арканист.

Той ме погледна замислено.

— Някога познавал ли си арканист?

— Веднъж платихме на един да поправи една счупена ос, докато бяхме на път. — Спрях за миг, за да си припомня. — Беше тръгнал към вътрешността на страната с керван, натоварен с риба.

— Не, не, момче. — Абенти направи презрителен жест. — Питам те за _арканист_, а не някакъв си заклинател, дето може да извика студ и пътува с керваните, че да запази прясното месо да не се разваля.

— Каква е разликата? — зададох аз въпроса, който се очакваше от мен.

— Ами, за да ти отговоря, ще се необходими повечко обяснения.

— Имам достатъчно време.

Абенти ме измери с поглед. Очаквах това. Изражението му казваше: „Говориш като доста по-възрастен, отколкото изглеждаш.“ Надявах се Абенти да свикне доста бързо с това. Уморително е да ти говорят като на дете, макар и да си такова.

Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.

— Това, че някой знае един-два номера, все още не означава, че е арканист. Може да знае как да намести кост или да прочете Елд Винтик. Може дори да знае малко и за симпатията, но…

— Симпатията? — възможно най-учтиво го прекъснах аз.

— Ти най-вероятно я наричаш магия — неохотно отвърна Абенти. — А всъщност не е. — Той сви рамене. — Но дори и познаването на принципите на симпатията не те прави арканист. Истинският арканист е минал през Арканум в Университета, тоест познава тайните, мистериите.

Веднага щом спомена за Арканум, аз го засипах с още десетки нови въпроси. Не бяха чак толкова много, колкото може би си мислите, но като добавите към тях стотиците други, които задавах, където и да отидех, можете да си представите, че едва успявах да се спра. С голямо усилие млъкнах, за да изчакам Абенти да продължи. Той, разбира се, беше забелязал реакцията ми.

— Значи си чувал за Арканум, така ли? — изглежда се забавляваше. — Тогава ми кажи какво си чувал?

Това хитро подпитване беше точно извинението, от което се нуждаех.

— От едно момче в Темпер Глен чух, че ако ръката ти е напълно отрязана, в Университета могат да ти я зашият обратно. Могат ли да го направят наистина? В някои истории се разказва, че Таборлин Великия е отишъл там, за да научи имената на всички неща. Там имало библиотека с хиляда книги. Наистина ли са толкова много?

Той отговори на последния ми въпрос, тъй като бях задал останалите твърде бързо, за да може да отговори и на тях:

— Всъщност са повече от хиляда. Десет пъти по десет хиляди книги. Дори повече от това. Повече книги, отколкото някога можеш да прочетеш. — Гласът на Абенти стана леко тъжен.

Повече книги, отколкото мога да прочета? Това някак не ми се вярваше.

— Хората, които виждаш да яздят с керваните — продължи Бен, заклинателите, които пазят храната да не се разваля, търсачите на вода, гадателите, ласкателите — всички те не са по-истински арканисти, отколкото всички онези пътуващи артисти са Едема Рух. Може и да поназнайват малко алхимия, малко симпатична магия, малко медицина. — Той поклати глава. — Но _не са_ арканисти — в никакъв случай. Те слагат мантии и важничат, за да се възползват от невежите и лековерните. Но ето как можеш да различиш истинския арканист.

Абенти свали от врата си една фина верижка и ми я подаде. Тогава за пръв път видях гилдер на Арканум. Не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — просто плоско парче олово с гравиран върху него някакъв непознат надпис.

— Това е истински „гилте“. Или ако предпочиташ — гилдер — с известно задоволство обясни Абенти. — Това е единственият начин да си сигурен кой е и кой не е арканист. Баща ти поиска да му покажа своя, преди да ме пусне да се присъединя към трупата ви. Това означава, че той е човек с богат житейски опит. — Наблюдаваше ме с престорено безразличие. — Не е много удобен, нали?

Скръцнах със зъби и кимнах. Ръката ми се бе вцепенила веднага щом бях докоснал гилдера. Любопитно ми беше да разгледам надписите от предната и задната му страна, но докато си поема дъх, ръката ми беше станала безчувствена чак до рамото, все едно цяла нощ бях спал върху нея. Зачудих се дали цялото ми тяло щеше да се вцепени, ако държах гилдера достатъчно дълго.

Не можах да разбера, защото фургонът подскочи на някаква неравност по пътя и изтръпналата ми ръка почти изпусна гилдера на Абенти на пода. Бен го сграбчи и го нахлузи обратно на врата си, като се кикотеше.

— Как можеш да го търпиш? — попитах го, докато разтривах ръката си, опитвайки се да върна усещането в нея.

— Така го усещат само другите хора — обясни той. — Собственикът му усеща единствено топлина. Ето така можеш да разбереш разликата между арканиста и някой, който просто умее да намира вода или да отгатва какво ще бъде времето.

— Трип умее нещо такова — рекох аз. — Хвърля седмици.

— Това е малко по-различно — засмя се Абенти. — Не е толкова необяснимо като специалните способности — той се отпусна по-надолу върху седалката. — И вероятно така е по-добре. Преди неколкостотин години човек спокойно е можел да намери смъртта си, ако останалите видели, че притежава някакво умение. Техлините ги наричали „демонически знаци“ и изгаряли хората, които ги притежавали — изглежда, че настроението на Абенти се беше развалило.

— Наложи се един-два пъти да измъкваме Трип от затвора — опитах се да разведря разговора. — Но май никой не се е опитвал да го изгаря.

— Подозирам, че Трип е имал чифт хитри зарове и също толкова хитро умение, което включва и играта на карти. — Абенти се усмихна уморено. — Благодаря ти за навременното предупреждение, но способностите, за които говоря, са нещо съвсем различно.

Не можех да търпя, когато някой се държи снизходително с мен.

— Трип не може да излъже дори когато от това зависи животът му — казах аз малко по-остро, отколкото възнамерявах. — И всеки в трупата може да различи добрите от лошите зарове. Трип просто хвърля седмици. Няма значение чии зарове използва — винаги хвърля седмици. Ако заложи на някой друг, тогава другият хвърля седмици. Ако се блъсне в маса, на която има зарове, те пак ще се отърколят на седмици.

— Хъм — кимна Абенти по-скоро на самия себе си. — Моите извинения. Това наистина звучи като някаква способност. Любопитно ми е да го видя.

— Вземи си собствените зарове — кимнах аз в отговор. — От години не сме му позволявали да играе. — Внезапно ми мина мисъл. — Може би вече не може да го прави.

— Тези способности не изчезват толкова лесно — сви рамене Бен. — Когато бях дете в Стауп, познавах един младеж със способности. Справяше се невероятно добре с растенията. — Усмивката на Абенти беше изчезнала, докато той стоеше загледан в нещо, което аз не можех да видя. — Доматите му бяха вече червени, когато доматите на всички останали още дори не бяха започнали да зреят. Тиквите му бяха по-големи и по-сладки, гроздето му не се налагаше да бъде правено на вино, за да не вкисне. — Той замълча с очи, вперени в далечината.

— Изгориха ли го? — веднага попитах аз с нездравото любопитство на младостта.

— Какво? Не, разбира се, че не. Не съм чак толкова стар. — Той се смръщи с престорена строгост. — Имаше суша и младежът трябваше да напусне града. Сърцето на бедната му майка беше разбито.

За момент настъпи мълчание. Чувах как, два фургона пред нас, Терен и Шанди репетират редове от „Свинарят и славеят“.

Изглежда и Абенти се заслуша, макар и с половин ухо.

Когато Терен забрави думите насред монолога на Фаин в градината, аз отново се обърнах към Бен:

— В Университета преподава ли се актьорското изкуство?

— Много други неща, но не и това — поклати глава Абенти, леко развеселен от въпроса.

Погледнах към него и видях как ме гледа с хитър поглед.

— Можеш ли да ме научиш на някои от тези други неща?

Той само се усмихна и това беше всичко.

* * *

Абенти започна, като направи кратък преглед на всяка една от различните науки. Макар любимата му наука да беше химията, той считаше, че образованието трябва да бъде цялостно. Научих се да боравя със секстанта, компаса, линията и сметалото. По-важното е, че се научих да се справям и без тях.

Само след един цикъл вече се бях научил да разпознавам всеки химикал в каручката му. След два месеца можех да дестилирам алкохол, докато стане твърде силен за пиене, да превързвам рани, да намествам кости и да разпознавам стотици болести според симптомите им. Познавах процесите, необходими за правенето на четири различни афродизиака, три противозачатъчни смеси, девет отвари за импотентност и два любовни еликсира, наричани „помощниците на девойката“. Абенти не ми обясни много ясно за какво се прилагат последните, но аз имах своите доста основателни подозрения по въпроса.

Научих формулите на повече от десет отрови и киселини и стотина лекарства и лекове за всичко, някои от които дори вършеха работа.

Удвоих теоретичните си познания за билките, макар че това не важеше за практическите. Абенти започна да ме нарича Червения, а аз му казвах Бен, в началото за отмъщение, а после като приятел.

Едва сега, много години по-късно, разбирам колко внимателно ме е подготвял Бен за онова, с което щях да се сблъскам в Университета. Той го правеше по хитър и заобиколен начин. Един или два пъти по време на нормалните ми лекции всеки ден Бен ме караше да правя едно малко упражнение за ума, което трябваше да усвоя, преди да продължим с нещо друго. Караше ме да играя на Тирани, без дъската за игра, като проследявам движението на камъните наум. Друг път спираше насред разговора и ме караше да повторя дума по дума всичко казано през последните няколко минути.

Това беше много повече от обикновеното наизустяване, което бях практикувал за играта ми на сцената. Мозъкът ми се учеше да работи по различни начини, като ставаше все по-добър в това. Умората, която изпитвах след това, беше подобна на усещането на тялото след цял ден цепене на дърва, плуване или правене на любов.

Чувстваш се изтощен, премалял и същевременно — равен на боговете. Приличаше на това чувство, с изключение на това, че интелектът ми беше този, който беше уморен, някак разширен, отпуснат и сякаш изпълнен със скрита мощ. Можех да почувствам как съзнанието ми започваше да се пробужда.

Изглеждаше, че колкото повече напредвах, толкова повече това усещане се засилваше, като вода, която постепенно подкопаваше стена от пясък. Не знам дали сте наясно какво означава геометрична прогресия, но това е най-добрият начин да опиша онова, което се случваше. През цялото това време Бен продължаваше да ме учи на различни мисловни упражнения, а аз бях почти сигурен, че го прави просто за да ме тормози.

> 10.

> Алар и няколко камъка

Бен взе от земята мърляв камък, малко по-голям от юмрука му.

— Какво ще стане, ако го пусна?

Аз се позамислих. Лесните въпроси, зададени по време на урок, най-вероятно не бяха толкова лесни. Накрая дадох логичния отговор.

— Най-вероятно ще падне.

Той повдигна вежда. През последните няколко месеца бях запълвал почти цялото му време и не му бях дал възможност да се опърли уж случайно.

— Най-вероятно ли? Ти да не си софист, бе, момче. Нима камъкът не е падал винаги досега?

Оплезих му се.

— Не се прави на много нахакан, за да ме убедиш. Това е заблуда. От тебе го знам.

Той се подхили.

— Добре. Честно ли ще е, ако кажа, че ти вярваш, че ще падне?

— Да, така е.

— А сега искам да повярваш, че когато го пусна, ще падне нагоре.

Усмивката се разля по цялото му лице. Постарах се. Беше нещо като упражнение за ума. След малко кимнах.

— Добре.

— До каква степен го вярваш?

— Не много — признах.

— Искам да повярваш, че този камък ще полети. Изпълни себе си с вяра, която мести планини и клати дървета.

Той направи кратка пауза и се опита да го обясни по друг начин.

— Вярваш ли в Бог?

— В Техлу ли? В известен смисъл.

— Не е достатъчно. Вярваш ли в родителите си?

Подсмихнах се.

— Понякога. Точно сега не ги виждам.

Той изсумтя и откачи камшика, който използваше, за да подканва Алфа и Бета, когато ги домързеше.

— Вярваш ли в това, е'лир?

Наричаше ме е'лир само когато сметнеше, че съм особено преднамерено упорит. Вдигна камшика, за да го разгледам внимателно. Имаше някаква злонамерена искра в очите му и аз реших да не предизвиквам съдбата.

— Да.

— Добре. — Замахна и удари каруцата, камшикът изплющя. Алфа завъртя ухо в посока на шума, без да знае дали се отнася за нея или не.

— Ето за такава вяра говоря. Нарича се _Алар_: вярата в камшика. Когато пусна този камък, той ще полети, свободен като птица.

Той заразмахва камшика заплашително.

— И стига си ме омайвал с приказки, защото ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се увлякъл по тази игричка.

Аз кимнах. Прочистих съзнанието си с помощта на един заучен трик и повярвах. Започнах да се потя. След десетина минути кимнах пак. Той пусна камъка и камъкът падна.

Заболя ме главата.

Той пак вдигна камъка.

— Вярваш ли, че той полита?

— Не! — намусих се аз, разтривайки слепоочията си.

— Добре. Наистина не полетя. Не се подлъгвай да приемаш несъществуващото. Може да звучи изкусително, но съчувствието не е за безволевите.

Той пак вдигна камъка.

— Вярваш ли, че ще полети?

— Но нали не полетя.

— Няма значение. Опитай пак.

Размаха камъка.

— Алар е крайъгълният камък на симпатичната магия. Ако ще налагаш волята си над света, трябва да имаш контрол над това, в което вярваш.

Продължих да опитвам. Никога не бях правил нещо по-трудно. Отне ми почти цял следобед. Най-накрая Бен пусна камъка и аз запазих твърдото си убеждение, че той няма да падне, въпреки че се случи точно обратното. Чух тупването му и погледнах към Бен.

— Успях — казах спокойно, изпълнен с повече от самодоволство.

Той ме погледна с крайчеца на очите си, като че не ми вярваше съвсем, но не искаше да си го признае. Побутна камъка разсеяно с нокът, после сви рамене и го вдигна отново.

— Искам да повярваш, че камъкът ще падне, както и че не ще падне, когато го пусна.

Той се подхили.

* * *

Легнах си късно същата нощ. С разкървавен нос и доволна усмивка. Успях да запазя двете измерения на вярата си независимо в съзнанието си и оставих мелодията на несъвместимостта им да ме отнесе в несвяст.

Да можеш да мислиш за две различни неща едновременно освен че е много полезно, беше почти като да пееш в хармоничен дует със себе си. Това се превърна в любимата ми игра. След два дни упражнения вече можех да пея и в трио. Скоро след това можех да правя умствения еквивалент на трикове с карти и жонглиране с ножове.

Имаше и други уроци, въпреки че никой от тях не беше така значим като Алар. Бен ме научи на „Сърце от камък“ — умствено упражнение, което ти позволява да оставиш настрана емоциите и предубежденията си и те оставя да мислиш ясно за каквото си пожелаеш. Бен каза, че човек, който истински владее техниката „Сърце от камък“, може да отиде на погребението на сестра си, без дори да пророни и сълза.

Той също така ме научи и на игра, наречена „Потърси камъка“. Смисълът й беше част от съзнанието ти да скрие въображаем камък в измислена стая. След това друга, отделна част от съзнанието ти да се опита да го намери.

На практика това те научава на ценен умствен контрол. Ако се научиш да играеш тази игра, развиваш здрав като желязо Алар, какъвто ти е нужен, за да работиш със симпатична магия.

Докато обаче, от една страна, умението да мислиш за две неща едновременно е изключително удобно, то, от друга, упражненията, които са нужни, за да постигнеш желаното ниво, са твърде обезсърчаващи и в някои случаи доста обезпокоителни.

Спомням си как един път търсих камъка повече от час, преди да се съглася да попитам другата си половина къде съм го скрил и да открия, че изобщо не съм. Просто съм чакал да видя колко дълго бих търсил, преди да се предам. Били ли сте някога едновременно ядосани и развеселени от себе си? Чувството е, меко казано, интересно.

В друг случай помолих за помощ, но в крайна сметка приключих с това, че се подиграх на себе си. Нищо чудно, че много от магьосниците, които среща човек, са малко ексцентрични, ако не и напълно откачени. Както каза Бен, магията не е за слабите духом.

> 11.

> Обвързването на желязото

Седях в задната част на фургона на Абенти. За мен това беше прекрасно място, пълно със стотици бутилки и вързопи и наситено с хиляди миризми. За младия ми ум обикновено то беше много по-забавно, отколкото бихте очаквали от една каруца на калайджия, но този ден случаят не беше такъв.

Предишната нощ беше валял проливен дъжд и пътят се бе превърнал в кално тресавище. Тъй като трупата нямаше някакви особени ангажименти, бяхме решили да изчакаме ден-два, за да могат пътищата да изсъхнат. Това се случваше често и тогава се падна точно в подходящия момент, за да може Бен да продължи с обучението ми. Така че аз седях зад дървената работна маса в задната част на фургона и се ядосвах, че ще изгубя целия ден, докато слушам обясненията му за неща, които вече бях разбрал.

Вероятно много ми е личало какво си мисля, защото Абенти въздъхна и седна до мен.

— Не точно това очакваше, а?

Малко се отпуснах, защото по тона му разбрах, че ще има кратка почивка от лекциите. Той събра в шепата си железните драбове, оставени върху масата, и замислено започна да подрънква с тях, докато ги подхвърляше в ръката си.

Погледна ме.

— Научил ли си се да жонглираш с всичките едновременно? Едновременно с пет топки? И с ножове?

Порових малко в спомените си. Трип не ми даваше да пробвам дори и с три топки в началото. Караше ме да жонглирам само с две. Дори ги изпуснах няколко пъти. Разказах това на Бен.

— Точно така — рече Бен, — овладей първо един номер, преди да започнеш да учиш следващия.

Очаквах, че ще се изправи и ще продължи нататък с урока, но той не го направи.

Вместо това вдигна шепата си, пълна с железни драбове.

— Какво знаеш за тези монети? — продължаваше да подрънква с тях.

— В какъв смисъл? От физична, химична или историческа гледна точка…

— От историческа — ухили се той. — Удиви ме със своите познания за дребните исторически детайли, свързани с тях, е'лир.

Веднъж го попитах какво означава е'лир. Той твърдеше, че означава „мъдрецо“, но аз имах своите съмнения по въпроса заради начина, по който се бяха извили устните му, докато го казваше.

— Отдавна, преди много време, хората, които…

— Колко отдавна?

— Преди около две хиляди години — изгледах го изпод вежди аз. — Номадите, които скитали в подножието на планините Шалда, се събрали заедно под управлението на един вожд.

— Как се казвал?

— Хелдред. Синовете му били Хелдим и Хелдар. Да изброявам ли цялото му родословие, или да разказвам по същество? — стрелнах го кръвнишки с очи.

— Извинявайте, господине. — Бен се изправи на стола си и придоби толкова съсредоточен вид, че и двамата не можахме да се сдържим и започнахме да се хилим.

— Накрая всички предпланини около Шалда попаднали под управлението на Хелдред — продължих аз. — Това означавало, че той владеел и самата планина. Започнали да засяват земята, изоставили номадския си начин на живот и бавно започнали да…

— Щеше да разказваш по същество? — попита Абенти и хвърли драбовете върху масата пред мен.

Опитах се да не му обръщам внимание.

— Те контролирали единствения богат и леснодостъпен източник на метал на голямо разстояние наоколо и скоро се превърнали в най-умелите майстори в обработката на метали. Възползвали се от това си предимство и натрупали много богатство и могъщество. До този момент най-разпространеният метод за търговия бил размяната. Някои по-големи градове сечели свои собствени монети, но извън тях парите им стрували само колкото теглото на метала, от който били изсечени. Металът на пръчки бил по-добър за разменна търговия, но целите пръчки метал били неудобни за носене.

Бен ми направи най-добрата си физиономия на отегчен ученик. Ефектът донякъде се разваляше от това, че преди два дни пак беше опърлил веждите си.

— Нали няма да навлизаш в подробностите за ползата от твърдата валута?

Поех си дълбоко дъх и реших да не тормозя чак толкова Бен, колкото го правеше той, когато ме обучаваше.

— Тези хора, които вече не били номади и тогава вече се наричали кеалдими, били първите, които въвели стандартизирана валута. Като насечеш една от по-малките метални пръчки на пет парчета, получаваш пет драба.

Започнах да събирам две редици от по пет драба, за да илюстрирам онова, за което говорех. Те заприличаха на малки кюлчета метал.

— Десет драба са равни на един меден йот. А десет йота…

— Достатъчно — внезапно ме прекъсна Бен. — Значи тези два драба — той вдигна две монети, за да ги разгледам — може да са дошли от една и съща кръчма, нали така?

— Всъщност вероятно ги леят поотделно… — Спрях се под острия му поглед. — Да, така е, разбира се.

— Значи има нещо, което все още ги свързва, нали? — Той отново ми хвърли същия поглед.

Не бях съвсем съгласен, но знаех, че не трябва да го прекъсвам.

— Аха.

Той постави и двете монети на масата.

— Така че щом мръднеш единия, и другият трябва да се мръдне, нали така?

Съгласих се, колкото да мога да поспоря с него, и след това се протегнах, за да преместя единия драб. Но Бен спря ръката ми, поклащайки глава.

— Първо трябва да им го припомниш. Всъщност трябва да ги убедиш, че е така.

Той извади една паница и бавно изцеди в нея капка борова смола. Топна едната монета в смолата, прилепи другата към нея, изрече някакви думи, които не можах да разпозная, и след това бавно раздели двете монети, като между тях се проточиха нишки от смолата.

Сложи единия драб върху масата, докато другият остана в ръката му. После отново измърмори нещо друго и след това се отпусна назад.

Повдигна ръката си и драбът върху масата повтори движението му. След това Абенти започна да размята ръката си насам-натам и кафявото парче желязо заподскача във въздуха.

Бен премести погледа си от мен към монетата.

— Законът на симпатията е една от най-основните части на магията. Той посочва, че колкото повече си приличат два предмета, толкова по-голяма е симпатичната връзка между тях. А колкото по-голяма е тази връзка, толкова по-лесно те могат да оказват влияние един върху друг.

— Определението, което даде, се върти в затворен кръг.

Той остави монетата. Престорената физиономия на учител, която се опитваше да изобразява досега, подаде и той се ухили, като се опитваше без особен успех да изтрие смолата от ръцете си. За момент се замисли.

— Май не върши особена работа, нали?

Кимнах колебливо, защото Бен имаше навика често да ми задава подвеждащи въпроси по време на уроците.

— Би предпочел вместо това да научиш името на вятъра, нали? — Очите му весело играеха, докато прошепна някаква дума и платнището, с което беше покрит фургонът над главите ни, прошумоля.

Усетих как на лицето ми пропълзява вълча усмивка.

— Жалко, е'лир. — На лицето му изгря същата дива усмивка. — Ще трябва да научиш първо буквите, за да можеш да пишеш. Трябва първо добре да познаваш струните, преди да можеш да пееш и свириш.

Той извади парче хартия и надраска върху него няколко думи.

— Номерът е да задържиш Алар здраво в мислите си. Трябва да вярваш, че те са свързани. Трябва да _знаеш_, че са свързани. — Той ми подаде листа хартия. — Ето как се произнася. Нарича се „Симпатично обвързване на паралелното движение“. Практикувай го. — Видът му стана още по-зловещ от преди — така както беше стар, посивял и без вежди.

Излезе, за да измие ръцете си. А аз прочистих съзнанието си, като използвах „Сърцето от камък“. Скоро се носех върху море от безметежно спокойствие. Залепих едно към друго двете парчета метал, като използвах борова смола. Фокусирах съзнанието си върху Алар, вярата в камшика, с мисълта, че двата драба са свързани. Изрекох думите, разделих монетите една от друга, казах последната дума и зачаках.

Нямаше изблик на сила. Нито вълна на студ или топлина. Не ме удари блестящ лъч светлина.

Бях по-скоро разочарован. Най-малкото толкова разочарован, колкото човек можеше да бъде, когато е в „Сърцето от камък“. Вдигнах монетата в ръката си и монетата върху масата се издигна по подобен начин. Нямаше съмнение, че това беше магия. Но някак не се чувствах особено впечатлен.

Очаквах… Не знам какво точно очаквах, но не беше това.

Прекарах останалата част от деня в експерименти с простото симпатично обвързване, на което ме бе научил Абенти. Разбрах, че почти всички неща могат да бъдат обвързвани едно с друго. Железен драб и сребърен талант, камък и парче плод, две тухли, буца пръст и едното от магаретата. Трябваха ми около два часа, докато разбера, че боровата смола не е необходима. Когато го попитах, Бен призна, че тя служи само за да ми помогне да се концентрирам.

Мисля, че беше изненадан, че бях разбрал това сам, без той да ми го каже.

Нека опитам съвсем набързо да обобщя симпатичната магия, тъй като едва ли някога ще ви е нужно нещо повече от това да имате просто най-обща представа как стават тези неща.

Първо, енергията не може да бъде създавана или разрушавана. Когато повдигаш единия драб и другият също се повдига над масата, онзи, който е в ръката ти, ти се струва толкова тежък, че все едно вдигаш и двата едновременно и това е защото в действителност ти наистина го правиш.

Така е на теория. На практика усещането е такова, все едно повдигаш три драба. Никоя симпатична връзка не е съвършена. Колкото повече се различават предметите, толкова повече енергия се губи. Представете си акведукт, който води до колело, задвижвано от вода. При добрата симпатична връзка има много малко загуби и по-голямата част от енергията се използва. Докато лошата връзка е изпълнена с дупки и много малка част от усилията, които полагаш, водят до онова, което искаш да постигнеш.

Например опитах се да свържа парче тебешир със стъклена бутилка, пълна с вода. Между двете неща имаше много малка прилика, затова, макар бутилката с вода да тежеше не повече от килограм, когато се опитах да вдигна тебешира, той сякаш тежеше трийсет кила.

Най-добрата връзка, която открих, беше клон от дърво, който счупих наполовина.

След като разбрах тази малка част от симпатичната магия, Бен ме научи и на други неща. Десетки симпатични обвързвания. Стотици малки хитрости за канализиране на енергията. Всяка една от тях беше като отделна дума от обширен език, който едва започвах да говоря. Доста често тези неща бяха повече от досадни.

Бен продължаваше да ми дава общи познания в други области — история, аритметика и химия. Но аз просто попивах всичко, което можеше да ме научи за симпатичната магия. Той разкриваше тайните си пестеливо и малко по малко, като искаше от мен да докажа, че съм научил всяка една от тях, преди да ми покаже следващата. Обаче изглежда, че тези неща ми се удаваха повече от естествената ми склонност да поглъщам знания, така че не ми се налагаше да чакам много дълго.

* * *

Не казвам, че пътят беше винаги лесен. Същото това любопитство, което ме правеше нетърпелив ученик, доста често ми докарваше и неприятности.

Една вечер, докато кладях огъня за готвене на родителите си, майка ми ме хвана да си тананикам едни стихчета, които бях чул предишния ден.

Тъй като не знаех, че е зад мен, тя ме чу как потропвам с две цепеници и разсеяно рецитирам:

P>

Лейди Лаклес има вещи седем —

пази ги под рокля с плат сатенен.

Пръстен има, не за употреба,

дума има, но и тя е вредна.

На мъжа й до бастуна славен

врата без дръжка е поставена.

В дървена кутия без ключалка —

на мъжа й топчетата малки.

Тайна свидна пази тя ревниво

и сънува, и мечтае, без да спира.

Върху друм, по кой се не пътува,

лейди Лаклес волно си бленува.

P$

Бях чул едно момиче да си я тананика, докато играеше на дама. Чух я само два пъти, но се бе загнездила в главата ми. Беше запомняща се като повечето детски стихчета.

Но майка ми ме чу и дойде до мен край огъня.

— Какво казваше току-що, скъпи? — Тонът й не беше гневен, но не беше и много доволен.

— Нещо, което чух във Фалоус — отвърнах уклончиво, тъй като по принцип игрите с градските деца бяха забранени.

_„Недоверието бързо се превръща в неприязън_ — казваше баща ми на новите членове на нашата трупа, — _така че стойте заедно, когато сте в града, и бъдете учтиви.“_

Хвърлих няколко по-тежки цепеници в огъня и пламъците бързо започнаха да ги облизват.

Майка ми мълча известно време и започнах да се надявам, че няма да ме разпитва повече, когато тя каза:

— Това, което пееш, не е хубаво. Поне за момент замисли ли се за какво става въпрос?

Всъщност не го бях правил. Стихчетата изглеждаха, общо взето, безсмислени. Но когато се замислих върху тях, видях почти очевидния сексуален намек.

— Сега разбирам. Но преди не бях помислил за това.

Изражението й леко поомекна и тя протегна ръка, за да приглади косата ми.

— Винаги мисли какво пееш, скъпи.

Изглежда ми се бе разминало, но не можах да се въздържа да не попитам:

— С какво е различно това от някои части на „Всичко, за което той чака“? Мястото, където Фаин пита лейди Периал за шапката й: „Чух за нея от толкова много мъже, че ми се прииска сам да се убедя дали ще ми стане.“ Доста е очевидно какво всъщност има предвид той.

Видях как устата й се стегна — не беше ядосана, но не и особено доволна.

След това нещо в лицето й се промени.

— Ти ми кажи каква е разликата.

Мразех подвеждащите въпроси. Разликата беше очевидна — единият отговор щеше да ми донесе неприятности, а другият — нямаше. Изчаках малко, за да й покажа, че размислям, след това поклатих глава.

Майка ми приклекна пред огъня и протегна ръце, за да се стопли.

— Разликата е… би ли ми донесъл триножника? — Побутна ме леко и аз се затичах, за да го донеса от задната част на фургона, докато тя продължи: — Разликата е в това да кажеш нещо _на_ някого и да кажеш нещо _за_ него. Първото може да е невъзпитано, но второто винаги е клюкарстване.

Донесох триножника и й помогнах да го постави над огъня.

— Освен това лейди Периал е само персонаж от пиеса, а лейди Лаклес е истински човек, чиито чувства могат да бъдат наранени. — Тя ме погледна от долу на горе.

— Не знаех това — виновно запротестирах аз.

Явно физиономията ми е била достатъчно сърцераздирателна, защото тя ме придърпа към себе си, за да ме прегърне и целуне.

— Не е толкова страшно, сладки мой. Просто запомни винаги да обмисляш онова, което правиш. — Тя прокара ръка през косата ми и се усмихна със слънчевата си усмивка. — Предполагам, че ще можеш да се реваншираш на лейди Лаклес и на мен самата, ако идеш да намериш малко сладка коприва за вечерята.

Всяко извинение, за да избягна наказанието и да мога да си поиграя малко в клоните на дърветата край пътя, беше добре дошло за мен. Изчезнах още преди да е успяла да довърши изречението.

* * *

Трябва също така да поясня, че голяма част от времето, което прекарвах с Бен, беше от свободното ми време. Продължавах да изпълнявам нормалните си задължения в трупата. Когато беше необходимо, играех младия паж. Помагах за рисуването на декорите и шиенето на костюмите. Вечер почиствах конете и траках върху лист ламарина зад кулисите, когато на сцената трябваше да се чува гръмотевица.

Не се оплаквах от загубата на свободното си време. Неизтощимата ми детска енергия и ненаситната ми жажда за познания направиха за мен следващата година една от най-щастливите, които мога да си спомня.

> 12.

> Напасване на парчетата от мозайката

Към края на лятото случайно дочух един разговор, който ме изведе от състоянието ми на блажено неведение. В детските си години рядко мислим за бъдещето. Тази невинност ни дава свободата да се забавляваме по начин, по който малцина възрастни могат да го правят. Денят, в който започваме да се терзаем за бъдещето, е денят, в който напускаме детството.

Беше вечер и бивакът на трупата бе разположен край пътя. Абенти ми беше дал да практикувам нова симпатична магия — „Максимум променлива топлина, предавана при постоянно движение“ или някакво друго претенциозно заглавие от този род.

Беше трудна магия, но пасваше към всичко останало като липсващо парченце от голяма мозайка. Беше ми отнела около петнайсетина минути, а по тона на Абенти предположих, че очакваше да ми бъдат необходими поне три-четири часа.

Така че тръгнах да го търся. Донякъде, за да ми даде следващия урок, и донякъде, защото исках поне малко да се похваля.

Проследих го до фургона на родителите ми. Чух гласовете на тримата много преди да мога да ги видя. Думите се сливаха в неясен шепот, тъй като гласовете бяха твърде слаби, за да разбера за какво говорят. Но когато се приближих още, чух една дума много ясно — _чандриани_.

Заковах се на място, като чух това. Всеки в трупата знаеше, че баща ми работи върху нова песен. От повече от година разпитваше хората от градовете, в които спирахме, за да изнасяме представления, за стари истории и рими.

В продължение на месеци търсеше истории за Ланре. След това започна да събира и стари приказни истории, легенди за зли духове и шамбъли. После пък започна да разпитва за чандрианите…

Това беше месеци по-рано. През последната половин година разпитваше повече за чандрианите, отколкото за Ланре, Лира и останалите. Повечето от песните, които баща ми беше написал, ставаха готови най-много за един сезон, а тази се проточваше вече втора година.

Освен това трябва да знаете, че баща ми не даваше и дума да се издума за някоя песен, преди да е станала готова за изпълняване. Имаше доверие единствено на майка ми, тъй като тя участваше в писането на всяка негова песен. Музикалните умения бяха негови, а най-подходящите думи биваха измисляни от нея.

Когато се налага да чакаш няколко цикъла или месец, за да чуеш завършената песен, самото очакване добавя допълнителни нюанси към очарованието й. Но след цяла година чакане вълнението придобиваше доста кисел вкус. Досега беше минала година и половина и хората вече умираха от любопитство. Понякога това водеше до размяната на остри думи, ако някой бъдеше хванат твърде близо до нашия фургон, докато баща ми и майка ми работеха.

Така че аз се приближих внимателно към огъня на родителите ми. Подслушването е лош навик, но оттогава насетне съм придобил и други, още по-лоши навици.

— … много за тях — чух Бен да казва, — но съм съгласен.

— Радвам се, че мога да поговоря с образован човек по този въпрос. — Силният баритон на баща ми беше пълна противоположност на тенора на Бен. — Уморен съм от тези суеверни хора от градчетата и…

Някой добави дърва в огъня и не успях да чуя думите на баща ми в последвалото пукане. Като стъпвах колкото се осмелявах по-бързо, се отправих към дългата сянка на фургона на родителите ми.

— … все едно гоня духове с тая песен. Беше глупаво да се опитвам да събера историята. По-добре никога да не бях се захващал с това.

— Глупости — възрази майка ми, — това ще е най-добрата ти работа и ти го знаеш.

— Значи мислиш, че има някаква истинска история, от която водят началото си всички останали? — запита Бен. — Историческа основа за Ланре?

— Всички следи водят към това заключение — отвърна баща ми. — Все едно да видиш дванайсет внучета и десет от тях да имат сини очи. Знаеш, че баба им също е със сини очи. Занимавал съм се с това и преди и го правя добре. Написах „Под стените“ по същия начин. Но… — Чух го да въздиша.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тази история е по-стара — обясни майка ми. — Сякаш вижда праправнучетата й.

— И те са разхвърляни по четирите краища на света — промърмори баща ми. — И когато накрая открия някое от тях, се оказва, че то има пет очи: две зелени и по едно синьо, кафяво и резедаво. А следващото е еднооко и окото му си променя цвета. Как мога и извлека заключения от това?

Бен се прокашля.

— Обезпокоителна аналогия — каза той. — Но ти си добре дошъл да използваш онова, което знам за чандрианите. През годините съм чувал много истории.

— Първото, което искам да науча, е колко от тях съществуват в действителност — каза баща ми. — В повечето истории се говори за седем, но дори и това е спорно. Някои споменават за три, други за пет, а в „Падането на Фелиор“ се казва, че са цели тринайсет за всеки понтифет в Атур и още един за храма.

— Това мога да ти отговоря — отвърна Бен. — Седем. Може да си сигурен. Всъщност отговорът е скрит в името им. _Чаен_ означава „седем“. _Чаен-диан_ означава „седем от тях“ — „Чандриан“.

— Не го знаех — каза баща ми. — _Чаен._ На какъв език е това? Илиш?

— По-скоро прилича на Тема — вметна майка ми.

— Имаш добър слух — каза й Бен, — наистина езикът е Темик. Той е с около хиляда години по-стар от Тема.

— Е, това опростява нещата — чух да казва баща ми. — Иска ми се да те бях попитал още преди месец. Предполагам, че нямаш представа с какво се занимават те? — По тона на баща ми можех да преценя, че наистина не очакваше отговор.

— Точно това е истинската загадка, нали? — засмя се Бен. — Мисля, че това е, което ги прави по-страшни от останалите страшилища, за които се разказва в историите. Духът търси отмъщение, демонът иска душата ти, „влачещият се човек“ е гладен и студен. Това ги прави по-малко ужасяващи. Защото можем да се опитаме да контролираме нещата, които разбираме. Но чандрианите се появяват като светкавица в спокойно синьо небе. За тях няма нито рима, нито разумна причина.

— В моята песен ще има и двете — заяви баща ми с мрачна решителност. — Мисля, че накрая успях да изровя причината за тяхното съществуване. Събирах я парче по парче от различните истории. Точно това ме дразнеше толкова много — че се справих с най-трудната част от работата и накрая ми останаха всички тези дребни подробности, които ми създадоха такива неприятности.

— Мислиш, че си разбрал причината? — полюбопитства Бен. — Каква е теорията ти?

— О, не, Бен — тихо се засмя баща ми, — ще трябва да почакаш заедно с всички останали. Твърде дълго се потя над тая песен, за да издам най-важната част от нея, преди да е завършена.

Можех да усетя разочарованието в гласа на Бен, когато отговори:

— Сигурен съм, че това е просто изпитана хитрост, за да ме накараш да продължа да пътувам с вас — промърмори Абенти. — Няма да мога да си тръгна, преди да съм чул проклетото нещо.

— Тогава ни помогни да я довършим — каза майка ми. — Знаците за появата на чандрианите са другата важна информация, която ни липсва. Всеки е съгласен, че съществуват знаци, които предупреждават за тяхното присъствие, но няма съгласие кои са те.

— Нека да помисля… — рече Бен. — Разбира се, синият пламък е очевиден знак. Но се колебая дали да го припишем само на чандрианите. В някои истории той е знак за демони. В други — за съществата фае или друга магия.

— Показва и лош въздух в мините — изтъкна майка ми.

— Така ли? — попита баща ми.

Тя кимна.

— Когато лампата гори със синкав пламък, това значи, че във въздуха има рудничен газ.

— Господи, рудничен газ в мина за въглища, това е ужасно! — възкликна баща ми.

— Духнеш ли пламъка, ще се загубиш в мрака. Ако пък го оставиш, всичко наоколо ще се взриви на парчета. Това е по-ужасяващо от всеки демон.

— Трябва да призная и че някои арканисти понякога използват специални свещи, за да впечатлят лековерните местни хора — добави Бен, като смутено се прокашля.

— Не забравяй с кого говориш, Бен — засмя се майка ми. — Ние нямаме нищо против някои малки номера. Всъщност следващия път, когато играем „Даеоника“, ще имаме нужда точно от сини свещи. Ако случайно намериш забутани някъде няколко от тях, биха ни свършили добра работа.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса — развеселено отвърна Бен. — Какви други знаци имаше… Предполагам, че очи като на коза или черни очи са също знак. Често съм чувал за това. Чувал съм също и че растенията увяхват, щом наблизо има чандриани. Дървото загнива, металът ръждясва, тухлите се ронят… — Той спря за момент. — Макар че не знам дали това са няколко различни знаци или е само един общ признак.

— Май започваш да разбираш с какви трудности се сблъсквам — мрачно рече баща ми. — Освен това остава въпросът дали всички те имат едни и същи знаци или всеки един от тях си има свои.

— Казах ти — раздразнено се намеси майка ми, — всеки от тях си има свой знак. Това е най-смисленото предположение.

— Любимата теория на моята съпруга — каза баща ми. — Но тя не отговаря на истината. В някои истории единственият знак е синият пламък. В други животните полудяват и няма син пламък. В трети се разказва за мъж с черни очи _и_ обезумели от страх животни, _и_ син пламък.

— Казах ти как да откриеш смисъл в това. — Ядосаният тон на майка ми показваше, че са обсъждали този въпрос и преди. — Не е задължително всички тези знаци да се появяват наведнъж. Понякога трима-четирима чандриани могат да излизат заедно. Ако един от тях кара пламъка да гасне, то тогава ще изглежда все едно, че всеки един от тях кара пламъците да намалеят. Това може да е причината за разликите в историите. Различният брой чандриани предизвиква появата на различни знаци в зависимост от това кои от тях са в групата.

Баща ми промърмори нещо.

— Умна жена имаш, Арл — успокои напрежението Бен. — За колко пари би я продал?

— За съжаление имам нужда от нея за работата си. Но ако се интересуваш от това да ти я заема за кратко, сигурен съм, че бихме могли да го уредим… — Чу се звук от плесница, последван от лек стон на болка и баритонения кикот на баща ми. — Идват ли ти наум някакви други знаци?

— Ами, тези същества би трябвало да са студени на пипане. Макар че не ми е ясно как някой би могъл да знае това. Чувал съм, че когато са наблизо, огньовете не искат да горят. Макар че това е в противоречие с историите за синия пламък. Би могло…

Вятърът се усили и разклати дърветата. Шумът на листата заглуши думите на Бен. Възползвах се от това, за да се промъкна по-близо с още няколко крачки.

— … да са „роби на сянката“, каквото и да означава това — чух баща ми да казва, когато шумът на вятъра стихна.

— И аз не знам — изгрухтя Бен. — Чух история, в която се разказваше, че са били жертвани, защото сенките им са сочели в грешната посока — към светлината. А в една друга един от тях беше наречен „гърмящата сянка“. Беше „_нещо си_ — гърмящата сянка“. Проклет да съм обаче, ако мога да си спомня как точно беше името…

— Като стана дума за имена, това е още едно от нещата, с които имам затруднения — каза баща ми. — Събрал съм над двайсетина и за мен ще е важно да чуя мнението ти за тях. Повечето…

— Всъщност, Арл — прекъсна го Бен, — бих предпочел да не ги изричаш на глас. Имам предвид имената на хората. Можеш да ги надраскаш в пръстта, ако искаш, или пък да ги изпишеш върху плоча за писане, но ще се чувствам по-добре, ако не ги изричаш на глас. Както се казва, малко предпазливост никога не е излишна.

Настъпи дълбока тишина. Спрях с вдигнат крак, както се промъквах по-наблизо, страхувайки се, че ще ме чуят.

— Е, какво сте ме зяпнали и двамата — сопна се Бен.

— Просто сме изненадани, Бен — чу се мекият глас на майка ми. — Не ни изглеждаш много суеверен.

— Така е, не съм. Просто съм предпазлив. Има разлика.

— Разбира се — рече баща ми, — аз никога…

— Запази това за клиентите, които плащат, Арл — пресече го Бен и този път в гласа му личеше явно раздразнение. — Твърде добър актьор си, за да го показваш, но отлично разбирам, когато някой ме мисли за побъркан.

— Просто не го очаквах, Бен — каза баща ми с извинителен тон. — Ти си образован човек, а на мен до гуша ми е дошло от хора, които се хващат за желязо и отсипват от бирата си, щом спомена за чандрианите. Аз само възстановявам една история, не се занимавам с тъмни изкуства.

— Добре, чуй ме тогава. Харесвам и двама ви твърде много, за да ви оставя да ме мислите просто за стар глупак — рече Бен. — Между другото, по-късно искам да говоря с вас за нещо и искам да го приемете съвсем на сериозно.

Вятърът продължаваше да се усилва и аз се възползвах от шума му, за да прикрия последните си няколко стъпки. Промъкнах се край ъгъла на фургона на родителите ми и надникнах през завесата от листа. Тримата седяха около лагерния огън. Бен седеше върху един пън, увит в оръфаното си кафяво наметало. Родителите ми бяха срещу него, като майка ми се беше облегнала върху баща ми и двамата се бяха наметнали с едно одеяло.

Бен отсипа от глинена кана в една кожена чаша и я подаде на майка ми. От дъха му се вдигна пара, когато проговори.

— Какво мислят за демоните в Атур? — попита той.

— Страхуват се от тях. — Баща ми чукна с пръст по слепоочието си. — Омекнали са им мозъците от всичките тези суеверия.

— А във Винтас? — попита Бен. — Доста от местните хора там са техлини. И те ли мислят по същия начин?

— За тях всичко това е някак наивно — поклати глава майка ми. — Те влагат преносен смисъл, когато говорят за демони.

— От какво се страхуват тогава нощно време във Винтас?

— От фае — отвърна майка ми.

— От драугар — изрече едновременно с нея баща ми.

— И двамата сте прави, зависи в коя част на страната се намираш — каза Бен. — А тук, във Федерацията, хората се присмиват и на едните, и на другите. — Той направи жест към заобикалящите ги дървета. — Но есенно време много внимават да не привлекат вниманието на шамбълите.

— Това е положението — потвърди баща ми. — За да си добър артист, е важно да знаеш предпочитанията на своята публика.

— Продължаваш да мислиш, че нещо с главата ми не е наред, нали? — Изглежда, Бен се забавляваше. — Слушай, ако утре тръгнем за Бирен и някой ти каже, че в гората има шамбъли, ще му повярваш ли? — Когато баща ми поклати глава, Бен продължи: — А ако двама души ти го кажат?

Ново поклащане на глава.

Бен се наведе напред от своя пън.

— А ако десетина души ти кажат съвсем искрено, че шамбълите са отвън, на полето, и ядат…

— Разбира се, че няма да им повярвам — раздразнено отвърна баща ми. — Това е нелепо.

— Разбира се, че е нелепо — съгласи се Бен и вдигна пръст. — Но същинският въпрос е, ще отидеш ли в гората?

Баща ми остана дълго неподвижен и замислен.

— Ще си глупак, ако не обърнеш внимание на предупреждението на половината град — кимна Бен, — макар и да не вярваш в същите неща, в които вярват те. Ако изключим шамбълите, от какво друго те е страх?

— От мечки.

— Бандити.

— Все неща, от които е разумно да се страхува един член на трупа — потвърди Бен. — Страхове, на които хората в града не обръщат внимание. Всяко място има своите малки суеверия и всеки се смее на суеверията и страховете на хората от другите места. — Той ги изгледа със сериозен вид. — Но някой от вас двамата чувал ли е някога шеговита песничка или история за чандрианите? Сигурен съм, че не сте.

След като помисли за момент, майка ми поклати глава. Баща ми отпи дълга глътка, преди и той да отвърне по същия начин.

— Чуйте ме сега, аз не казвам, че чандрианите съществуват и удрят изневиделица като гръм от ясно небе. Но навсякъде хората се страхуват от тях. Сигурно има някаква причина за това.

Бен се ухили и обърна наведнъж пръстената си чаша, като изля последните няколко капки бира върху пръстта.

— А имената са странно нещо. Опасно нещо. — Той им хвърли остър поглед. — Това го знам със сигурност, защото съм образован човек. И ако съм и малко суеверен… — той сви рамене. — Е, то това си е мой собствен избор. Аз съм стар човек. Позволете ми да имам своите прищевки.

Баща ми кимна замислено.

— Странно как никога не съм забелязал, че отношението на всички към чандрианите е едно и също. Трябваше да обърна внимание на това досега. — Той тръсна глава, сякаш за да я прочисти. — Предполагам, че можем отново да се върнем на имената по-късно. Ти за какво искаше да говорим?

Готвех се да се измъкна, преди да са ме хванали, но следващите думи на Бен ме накараха да замръзна, преди да успея да направя и крачка.

— Вероятно е трудно да го забележите, защото сте негови родители, но вашето момче, Квоте, е доста надарено. Всъщност „надарено“ едва ли е достатъчно, за да го опише — поне според мен.

Майка ми наблюдаваше Бен над върха на чашата си.

— Всеки, който прекара малко време с Квоте, може да разбере това, Бен. Не виждам защо някой трябва да го обсъжда. Особено пък ти.

— Не мисля, че схващаш напълно за какво става дума — рече Бен, като протегна краката си почти до края на огъня. — Лесно ли се научи да свири на лютня?

— Доста лесно, защо? — Баща ми изглеждаше малко изненадан от внезапната смяна на темата.

— На каква възраст беше?

Известно време баща ми замислено подръпва брадата си.

— Осем — гласът на майка ми прозвуча като флейта в настъпилата тишина.

— Я сега се опитайте да си припомните кога вие се научихте да свирите. Можете ли да си спомните на колко години сте били? Можете ли да си спомните какви затруднения сте срещнали тогава?

Баща ми продължаваше да подръпва брадата си, но лицето му сега беше по-замислено, а очите му се рееха в далечината.

— Мога да се обзаложа — продължи Абенти, — че е научил всеки акорд и всяка позиция на пръстите, след като ги е видял само веднъж. Не е имало никакви затруднения и никакви оплаквания от негова страна. И когато е правил грешка, я е правил само веднъж — никога повече от един път, нали?

Баща ми изглеждаше леко смутен.

— В повечето случаи, но той имаше затруднения като всеки друг. Например с акорда „Ми“ — беше му доста трудно с мажора и минора.

— И аз си го спомням, скъпи — меко го прекъсна майка ми, — но мисля, че причината просто беше, че ръцете му бяха твърде малки. Беше толкова мъничък…

— Обзалагам се, че не му е отнело много време да се справи с това — тихо каза Бен. — Има прекрасни ръце — майка ми би ги нарекла „ръце на магьосник“.

— Наследил ги е от майка си — усмихна се баща ми, — деликатни, но силни. Идеални за търкане на съдове, нали, жено?

Майка ми го перна леко и след това хвана една от ръцете му в своите и я разтвори, за да я покаже на Бен.

— Наследил ги е от баща си — грациозни и нежни. Идеални за съблазняване на дъщерите на благородниците. — Баща ми се опита да протестира, но тя не му обърна внимание. — С тези очи и ръце нито една жена в целия свят няма да е в безопасност, щом започне да гони дамите.

— Да ги ухажва, скъпа — нежно я поправи баща ми.

— Въпрос на изразяване — сви рамене тя. — Това си е истински лов и когато гонитбата започне, мисля, че само бих съжалила целомъдрените жени, които бягат. — Тя се облегна на баща ми, като продължаваше да държи ръката му, след това леко наклони глава към него и схванал намека, той целуна ъгълчето на устните й.

— Амин — рече Бен и вдигна чашата си за наздравица.

Баща ми сложи другата си ръка около майка ми и леко я стисна в прегръдката си.

— Все още не разбирам какво имаш предвид, Бен.

— Квоте прави всичко така — бързо като удар с камшик и почти никога не греши. Сигурен съм, че знае всяка песен, която някога сте му изпели. Знае по-добре от мен самия какво има в собствения ми фургон.

Бен вдигна стомната и махна запушалката.

— Той не просто запаметява — той разбира всичко. Вече е разбрал сам половината от нещата, които възнамерявах да му покажа.

Бен допълни чашата на майка ми.

— Той е на единайсет. Виждала ли си момче на неговата възраст, което да говори по начина, по който говори той? До голяма степен причината е в това, че е заобиколен от просветени хора. — Бен направи жест към фургоните. — Но най-съкровените мисли на повечето единайсетгодишни хлапета са свързани с това как да направят „жабче“ с камъни или да завъртят котката за опашката.

Смехът на майка ми се посипа като звънтене на звънчета, но лицето на Абенти остана сериозно.

— Истина е, госпожо. Имал съм по-възрастни ученици, които биха си мечтали да се справят и наполовина толкова добре. — Той се засмя. — Ако имах неговите ръце и четвърт от ума му, щях да ям със сребърни прибори след по-малко от година.

Настъпи мълчание. Майка ми първа проговори с тих глас:

— Спомням си, когато беше още бебе и топуркаше насам-натам. Непрекъснато наблюдаваше, наблюдаваше съсредоточено всичко с чистите си, искрящи очи, които сякаш искаха да погълнат света.

Гласът й леко потрепери. Баща ми я прегърна и тя отпусна глава на гърдите му.

Следващото мълчание беше по-продължително. Мислех вече да се измъквам, когато баща ми наруши тишината:

— Какво предлагаш да направим? — В гласа му имаше смесица от лека загриженост и бащинска гордост.

— Нищо друго, освен това да си помислите какви възможности за избор бихте могли да му дадете, когато му дойде времето — усмихна се благо Бен. — Той ще остави следа в света като един от най-добрите.

— Най-добрите какво? — избоботи баща ми.

— Какъвто реши да бъде. Ако остане тук, не се съмнявам, че ще стане следващият Илиен.

Баща ми се усмихна. Илиен беше героят на всички артистични трупи. Единственият наистина знаменит Едема Рух в цялата история. Всички най-стари и най-хубави песни бяха негови.

И което бе по-важното, ако се вярваше на историите, приживе Илиен бе преоткрил лютнята. Майстор на този инструмент, той бе преобразил архаичната, крехка и тежка дворцова лютня в прекрасната, универсална седемструнна лютня, която използваме в трупите и до днес. В същите тези истории се разказва, че инструментът на Илиен е имал цели осем струни.

— Илиен — тази мисъл ми харесва — отрони майка ми. — Крале, които идват от стотици мили, за да чуят моят малък Квоте да свири.

— А музиката му ще е причината за спирането на кавгите в кръчмите и междуособиците — усмихна се Бен.

— Жени с неопитомени страсти ще полагат глави в скута му, гръдта им ще гали лицето му.

Настъпи внезапна тишина. След това майка ми изрече бавно и многозначително:

— Мисля, че искаше да кажеш „неопитомени зверове ще полагат глави в скута му“.

— Нима това исках да кажа?

Бен се прокашля и продължи:

— Ако реши да стане арканист, се обзалагам, че ще получи кралска служба, преди да е навършил двайсет и четири. Ако пък си науми да бъде търговец, тогава не се съмнявам, че докато дойде време да си отиде от този свят, ще е завладял поне половината от него.

Веждите на баща ми се събраха неодобрително. Бен се усмихна и допълни:

— Не се безпокой много за последното. Твърде любопитен е, за да стане търговец.

Бен направи пауза, сякаш, за да обмисли много внимателно следващите си думи:

— А могат да го приемат и в Университета. Трябва да минат още доста години, разбира се. Мисля, че приемат най-малко на седемнайсет, но нямам никакво съмнение, че…

Не чух изречението му до края. Университетът! Бях започнал да си го представям така, както повечето деца си представят двореца на Фае — митично място, излязло от царството на сънищата. Училище с големината на малък град! Десет пъти по десет хиляди книги! Хора, които знаят отговора на всеки въпрос, който някога бих могъл да задам…

Когато отново насочих вниманието си към тримата, установих, че е настъпила тишина. Баща ми гледаше надолу към майка ми, сгушена в ръцете му.

— Какво ще кажеш за това, жено? Да не би преди дванайсет години да си била навестена в леглото от някое странстващо божество? Това би разбулило нашата малка загадка.

Тя го плесна закачливо и лицето й придоби отнесено изражение.

— Като се замисля, една нощ преди около дванайсет години при мен дойде мъж. Омагьоса ме с целувки и с акордите на чувствена песен. Отне целомъдрието ми и ме отвлече. — Тя замлъкна. — Но косата му не беше червена. Не може да е бил той.

Тя се усмихна дяволито на баща ми, който изглеждаше леко смутен. След това го целуна и той отвърна на целувката й.

Ето такива искам да ги запомня и днес. Измъкнах се от скривалището си, а в главата ми не спираше да се върти мисълта за Университета.

> 13.

> Антракт — плът и кръв

В странноприемницата „Пътният камък“ беше тихо. Тишината заобикаляше двамата мъже, които седяха на масата в иначе празната стая.

Квоте беше спрял да говори и макар да изглеждаше, че се взира надолу към скръстените си ръце, очите му всъщност гледаха невиждащо в далечината.

Когато накрая вдигна поглед, сякаш бе почти изненадан да види Летописеца, който седеше срещу него на масата с перо, застинало във въздуха над мастилницата.

Квоте изпусна смутена въздишка и направи знак на Летописеца да остави перото си. Летописеца го направи, макар и с известно закъснение, след като изтри писеца на перото с чист парцал, преди да го остави върху масата.

— Бих пийнал — внезапно заяви Квоте, сякаш самият той изненадан от тази мисъл. — Напоследък не съм разказвал много истории и гърлото ми доста пресъхна. — Той бавно се изправи и тръгна през лабиринта от празни маси към голия тезгях. — Мога да ти предложа почти всичко — тъмна бира, бяло вино, ароматен сайдер, шоколад, кафе…

— Шоколад бих пийнал с удоволствие, ако ти се намира — повдигна вежда Летописеца. — Не очаквах, че може да се намери подобно нещо толкова далече от… — Той се покашля. — Ами от всякъде.

— Тук, в „Пътният камък“, имаме всичко — рече Квоте и като обиколи с жест празното помещение, додаде: — С изключение на клиенти, разбира се.

Извади една глинена кана, която изкънтя глухо, щом той я постави върху тезгяха. Квоте въздъхна.

— Баст! Би ли донесъл малко ябълково вино? — извика.

Откъм вратата в дъното на стаята се чу нечленоразделен отговор.

— Баст — твърде тихо, за да бъде чут, измърмори Квоте.

— Довлечи се тук, долу, и си вземи, мързеливецо! — изкрещя гласът от мазето. — В момента си имам друга работа.

— Работник ли ти е? — попита Летописеца.

Квоте се подпря с лакти върху тезгяха и снизходително се усмихна.

След малко откъм вратата се чу звук от стъпки в тежки ботуши, които се изкачваха по дървените стълби.

Баст пристъпи в стаята, като задъхано мърмореше под нос.

Беше облечен семпло: черна риза с дълги ръкави, напъхана в черни панталони, а черните панталони — мушнати в меки черни ботуши. Лицето му беше остро и деликатно, почти красиво, с поразително сини очи.

Носеше към тезгяха една кана, като се движеше със странна грациозност, която не беше неприятна за окото.

— Само един клиент? — натърти укорително той. — Не можеше ли сам да си го вземеш? Откъсна ме от „Челум Тинтуре“. От близо месец ми опяваш да я прочета.

— Баст, знаеш ли какво правят в Университета със студентите, които подслушват учителите си? — лукаво попита Квоте.

Баст сложи ръка на гърдите си и започна да протестира, че е невинен.

— Баст… — Квоте му хвърли строг поглед.

Баст затвори уста и за момент, изглежда, се опитваше да измисли някакво оправдание, но после раменете му се отпуснаха.

— Как разбра?

— Гледаш как да се измъкнеш от четенето на тая книга от сума време — подсмихна се Квоте. — Или изведнъж си станал изключително прилежен ученик, или просто те хванах на местопрестъплението.

— Та какво правят със студентите в Университета, които подслушват? — полюбопитства Баст.

— Нямам ни най-малка представа. Никога не са ме хващали. Мисля, че да те накарам да седнеш и да изслушаш останалата част от историята ми, ще е достатъчно наказание. Колко съм несъобразителен — продължи Квоте, като направи жест към голямата стая. — Забравихме за нашия гост.

Летописеца беше всичко друго, но не и отегчен. Веднага щом Баст влезе в стаята, Летописеца започна да го наблюдава с любопитство. Докато траеше разговорът, изражението му ставаше все по-объркано и напрегнато.

Справедливостта изисква да се споменат някои неща за Баст. На пръв поглед той изглеждаше като обикновен, макар и привлекателен младеж.

Но в него имаше нещо различно. Например това, че носеше меки черни кожени ботуши. Поне това би забелязал човек, ако гледаше към него. Но ако някой случайно го погледнеше с крайчеца на окото си и сянката падаше по подходящ начин… можеше да види нещо съвсем различно.

И ако човек имаше подходящата настройка на съзнанието си, такава, която му позволява наистина да вижда онова, което гледа, щеше да забележи, че очите на Баст бяха странни. И ако съзнанието на въпросния човек имаше рядката дарба да не бъде заблуждавано от онова, което очакваше да види, той щеше да забележи още нещо в тези очи — нещо особено и прекрасно.

По тази причина Летописеца зяпаше младия ученик на Квоте и се опитваше да определи какво беше различното в него.

Когато разговорът свърши, начинът, по който Летописеца гледаше младежа, беше най-малкото невъзпитан, дори оскърбителен. Когато накрая Баст се обърна към него от тезгяха, очите на писаря се разшириха доловимо и вече пребледнялото му лице загуби напълно всякакъв цвят.

Летописеца бръкна в ризата си и дръпна нещо от врата си. Постави го на масата пред себе си на една ръка разстояние между него и Баст. Всичко това стана за частица от секундата, като очите му не се отделяха от тъмнокосия млад мъж на тезгяха.

Лицето на Летописеца беше спокойно, когато силно притисна с два пръста металния диск върху масата.

— Желязо — каза той със странна настоятелност в гласа, сякаш това беше нещо като заповед, която трябваше да бъде изпълнена.

Баст се преви на две, все едно някой го беше ударил в корема, и оголи зъби, издавайки звук, който беше нещо средно между ръмжене и писък. Като се движеше с неестествена бързина и пъргавина, той изви едната си ръка настрани и се напрегна, готов да скочи.

Всичко това се случи за време, по-кратко от поемането на един дъх.

Въпреки това дългите пръсти на Квоте някак успяха да сграбчат китката на младежа. Баст, който не усети какво става или пък не го беше грижа, скочи към Летописеца, но не успя да помръдне — ръката на Квоте сякаш го беше хванала като в окови. Младият мъж яростно се опита да се освободи, но учителят му продължаваше да стои зад тезгяха с протегната към него ръка, неподвижен като стомана или камък.

— Спри! — гласът на Квоте изплющя във въздуха като заповед и в последвалата тишина думите му прозвучаха остро и гневно. — Няма да позволя да има разпри между моите приятели. И без това съм загубил достатъчно. — Очите му се спряха на Летописеца. — Развали онова, което стори, или аз ще го разруша.

Летописеца спря и потръпна. След това устните му започнаха беззвучно да мърдат и той вдигна леко треперещата си ръка от колелото сивкав метал, който лежеше върху масата.

Напрежението напусна тялото на Баст и за момент той увисна като парцалена кукла на китката си, която изправеният зад тезгяха Квоте продължаваше да стиска. Олюлявайки се, Баст успя да се задържи на краката си и се подпря върху тезгяха. Квоте му хвърли дълъг, изпитателен поглед и след това пусна китката му.

Баст се отпусна тежко върху едно от столчетата, без да откъсва поглед от Летописеца. Движенията му бяха предпазливи като на човек с прясна рана.

Освен това се бе променил. Очите, които наблюдаваха Летописеца, продължаваха да са все така пронизващо морскосини, но сега синьото ги изпълваше целите, сякаш бяха скъпоценни камъни или дълбоки горски вирове, а меките му кожени ботуши бяха заменени от грациозни крака, завършващи с копита.

Квоте се приближи към Летописеца с властни движения, след това се обърна, взе две дебели чаши и първата бутилка, която му попадна. Постави чашите на масата, докато Баст и Летописеца неловко се оглеждаха един друг.

— Вижте сега — ядосано започна Квоте. — И двамата реагирахте по разбираем начин, но това ни най-малко не означава, че се държахте добре. Така че най-добре да започнем отначало. — Той си пое дълбоко дъх. — Баст, позволи ми да ти представя Деван Локийс, известен още като Летописеца. По всеобщо мнение — велик разказвач, паметлив мъж и събирач на истории. В допълнение към това, ако не се лъжа, и талантлив член на Арканум, поне ре'лар, ако не и повече, и един от най-много четирийсетимата хора в целия свят, които знаят името на желязото. Обаче въпреки тези си умения изглежда, че житейският му опит е недостатъчен, както беше нагледно демонстрирано от безумния му опит да предприеме самоубийствена атака срещу моя приятел, който, предполагам, е първото същество от този вид, което някога е имал късмета да види.

Летописеца остана невъзмутим по време на цялото това представяне и наблюдаваше Баст с изражението на човек, който следи змия.

— Летописецо, бих искал да се запознаеш с Бастас, син на Ремен, Принц на здрача и Телвит Маел. Най-блестящият и по-скоро _единственият_ ученик, който съм имал нещастието да обучавам. Чаровник, помощник зад тезгяха и не на последно място — мой приятел. Който за сто и петдесет години живот, без да споменаваме близо двете години под моята лична опека, успя да направи всичко възможно, за да не научи няколко важни неща. Първото от които — нападението на член на Арканум, който е достатъчно вещ, за да използва обвързването на желязото — е нещо много глупаво.

— Той ме нападна! — разгорещено извика Баст.

— Не казвам, че е неоправдано, казах, че е глупаво. — Квоте го изгледа студено.

— Щях да спечеля.

— Твърде вероятно. Но щеше да бъдеш наранен, а той щеше също да е ранен или мъртъв. Спомняш ли си, че ти го представих като мой гост?

Баст мълчеше, но изражението на лицето му продължаваше да е войнствено.

— Сега — продължи Квоте с пресилена бодрост — вече бяхте представени един на друг.

— Приятно ми е — каза Баст с леден глас.

— И на мен също — отвърна Летописеца.

— Няма причина вие двамата да не бъдете приятели — добави Квоте, а в гласа му се появи режеща нотка. — А приятелите не се поздравяват по този начин.

Баст и Летописеца се погледнаха един друг, но нито един от двамата не помръдна.

— Ако не спрете тия глупости, и двамата можете да си тръгнете веднага. — Гласът на Квоте стана тих. — Единият ще си остане с недовършена история, а другият може да започне да си търси нов учител. Ако има нещо, което не мога да понасям, то това е глупавата и упорита горделивост.

Нещо в тихата дълбочина на гласа на Квоте ги накара да извърнат поглед един от друг и когато обърнаха поглед към него, изглеждаше, че зад тезгяха беше застанал съвсем различен човек. Добродушният гостилничар беше изчезнал и на негово място стоеше мрачен и жесток мъж.

_„Толкова е млад_ — чудеше се Летописеца. — _Не може да е ни повече от двайсет и пет. Как не успях да го забележа по-рано. Може да ме прекърши с ръцете си като клечка. Как можах да се заблудя дори и за миг, че е обикновен съдържател?“_

След това видя очите на Квоте. Зеленият им цвят беше толкова потъмнял, че изглеждаше почти черен.

_„Това е човекът, който дойдох да видя_ — помисли си Летописеца. — _Това е мъжът, чийто съвет са търсили кралете и който е извървял старите пътища, разчитайки единствено на своята съобразителност. Това е човекът, чието име едновременно възхваляват и проклинат в Университета.“_

Квоте изгледа Летописеца и Баст един по един — нито един от двамата не можа да издържи погледа му задълго. След неловка пауза Баст протегна ръка. Летописеца се поколеба само за миг, преди бързо да протегне своята, сякаш се готвеше да я пъхне в огъня.

Нищо не се случи и двамата изглеждаха леко изненадани от това.

— Удивително, нали? — хапливо се обърна към тях Квоте. — Пет пръстта от плът и кръв. Човек дори може да си помисли, че от другата страна на тази ръка има някой подобен на него самия.

На лицата на двамата мъже се мярна чувство за вина. Те пуснаха ръцете си.

Квоте наля в чашите нещо от зелената бутилка. Този обикновен жест сякаш го промени. Той някак се затвори в себе си, докато накрая не остана почти нищо от тъмноокия мъж, който стоеше изправен зад тезгяха само преди миг. Летописеца наблюдаваше съдържателя, който отново държеше ленения парцал в ръка и внезапно изпита някакво чувство на загуба.

— А сега — Квоте побутна чашите към тях — вземете тези напитки, седнете на масата и си поговорете. Когато се върна, не искам да намеря никой от двама ви мъртъв, нито пък да видя къщата си в пламъци. Разбрахме ли се?

Баст смутено се усмихна, когато Летописеца си взе очилата и се върна обратно на масата. Младежът го последва и сграбчи бутилката, преди още да е седнал.

— Не прекалявайте с това — предупреди ги Квоте и се отправи към задната стаичка. — Не искам да се кикотите, докато разказвам историята си.

Двамата на масата започнаха напрегнат и колеблив разговор, а Квоте отиде в кухнята. Няколко минути по-късно той се появи отново и донесе самун черен хляб, студено пиле, наденица, масло и мед.

Когато Квоте донесе всичко, те побързаха да се преместят на по-голяма маса, като поглеждаха към съдържателя.

Летописеца скрито го наблюдаваше и не можеше да повярва, че човекът, който сега си тананика, докато реже наденицата, е същият онзи мъж, който само преди няколко минути се бе изправил зад тезгяха със страшен вид и потъмнели очи.

Докато писарят си приготвяше хартията и перата, Квоте замислено наблюдаваше през прозореца крайчето на слънцето над хоризонта. Малко след това се обърна към Баст:

— Колко успя да чуеш?

— По-голямата част, Реши — усмихна се Баст. — Имам добър слух.

— Това е добре. Нямаме време да се връщаме назад. — Той си пое дълбоко дъх. — Да се връщаме към разказа тогава. Пригответе се — сега в историята ще настъпи обрат. Мрачен и лош обрат. На хоризонта се появяват облаци.

> 14.

> Името на вятъра

През зимата времето тече бавно за една пътуваща трупа, но Абенти се възползва от това и най-сетне имаше време да започне сериозно да ме учи на симпатична магия. Обаче, както се случва често, особено при децата, очакването се оказа далеч по-вълнуващо от действителността.

Няма да е вярно, ако кажа, че бях разочарован от симпатичната магия. Но, честно казано, имаше известно разочарование. Не беше онова, което очаквах от магията.

Беше полезно. В това нямаше никакво съмнение. Бен използваше симпатична магия за осветлението на нашите представления. Тя позволяваше запалването на огън без кремък и вдигането на тежки предмети без неудобните въжета и макари.

Но първия път, когато го бях видял, Бен някак бе успял да повика вятъра. Това не беше просто симпатична магия. Това беше магията от приказките.

Това беше тайната, която исках да узная повече от всичко друго на света.

* * *

Пролетното топене на снеговете отдавна беше приключило и групата яздеше през горите и полята на западната част на Федерацията.

Както обикновено аз бях в предната част на фургона на Бен. Лятото вече беше решило да напомни за себе си и всичко наоколо отново беше зелено и цъфтеше.

Беше тихо вече от около час. Бен дремеше и ръката му хлабаво държеше поводите, когато фургонът мина през един камък и изтръгна всеки от нас от мислите, в които беше потънал.

Бен се поизправи на седалката и се обърна към мен с онзи тон, който бях свикнал да наричам „Имам една задачка за теб“.

— Как би кипнал един чайник вода?

Огледах се наоколо и видях голям камък от едната страна на пътя. Посочих го:

— Тоя камък трябва да се е затоплил на слънцето. Ще го обвържа с водата в чайника и ще използвам топлината в камъка, за да накарам водата да заври.

— Камък към вода не е много ефективно — смъмри ме Бен. — Само една петнайсета част от него ще може да бъде използвана за затоплянето на водата.

— Ще свърши работа.

— Не отричам. Но това ще е немарливо свършена работа. Можеш да се справиш и по-добре, е'лир.

След това той се развика на Алфа и Бета — знак, че наистина беше в добро настроение. Както винаги те приеха виковете му със спокойствие, въпреки че той ги обвиняваше в неща, които, бях сигурен, никое магаре не би сторило доброволно, особено пък Бета, чиято морална репутация беше безукорна.