Името на вятъра

Тъй като не гледаше към мен, докато говореше, настъпи временно объркване. Съдията отново направи знак и единият от охраната удари Скарпи по тила. Той подбели очи и главата му увисна напред. Измъкнах се през вратата на улицата.

Последвах съвета на Скарпи и дотичах до покрива още преди да са напуснали кръчмата.

> 29.

> Вратите на моето съзнание

В моето скривалище на покрива аз се увих в одеялото и заплаках. Плаках така, сякаш нещо в мен се беше счупило и сега всичко излизаше през него навън.

Когато накрая се изтощих от непрекъснатия рев, вече беше късно през нощта. Лежах, загледан в небето. Бях изморен, но не можех да заспя. Мислех за родителите си и трупата и с изненада установих, че спомените вече не са така горчиви като преди.

За пръв път от години използвах един от триковете, на които Бен ме бе научил, за да се успокоя и да изостря съзнанието си. Беше по-трудно, отколкото си спомнях, но го направих.

Ако някога сте спали цяла нощ, без да помръдвате, когато на сутринта се събудите, тялото ви е вдървено от липсата на движение. И ако можете да си спомните усещането от първото сладко протягане след това — приятно и едновременно с това болезнено, то тогава можете да се досетите как се чувстваше умът ми след всички онези години, когато накрая успя да се протегне и събуди сред покривите на Тарбеан.

Прекарах остатъка от нощта в отваряне на вратите на съзнанието си.

Вътре намерих неща, които отдавна бях забравил — как майка ми напасва думите за текста на песен, сценичната й дикция, три рецепти за чай за успокояване на нервите и срещу безсъние, гамите и положенията на пръстите при свиренето на лютня.

Моята музика. Наистина ли бяха минали години, откакто бях държал лютня?

Прекарах дълго време в мисли за чандрианите, за онова, което бяха сторили с моята трупа, и онова, което ми бяха отнели. Спомних си кръвта и миризмата на горяща плът и почувствах как в гърдите ми се разгаря дълбок и мрачен гняв. Ще призная, че в онази нощ мислите ми бяха черни и изпълнени с желание за мъст.

Но годините, прекарани в Тарбеан, ме бяха научили на желязна практичност.

Знаех, че мисълта за отмъщение не беше нищо повече от детска фантазия. Какво можех да направя?

Едно нещо ми беше дошло наум, докато лежах и се опитвах да си спомня.

Беше нещо, свързано с онова, което Халиакс бе казал на Синдер: _„Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило?“_

Чандрианите имаха врагове. Ако можех да ги открия, те щяха да ми помогнат. Нямах представа кои са „певците“ или „ситите“, но всеки знаеше, че амирите са храмовите рицари, силната дясна ръка на Атуранската империя. За съжаление всеки знаеше също така и че амирите не съществуват от триста години. Те бяха разпуснати след рухването на Атуранската империя.

Но Халиакс беше говорил за тях, все едно още съществуваха. А от историята на Скарпи се подразбираше, че амирите бяха започнали със Селитос, а не с Атуранската империя, както винаги ме бяха учили.

Очевидно в тази история се криеше нещо повече, нещо, което аз трябваше да разбера.

Колкото повече мислех за това, толкова повече въпроси се появяваха. Очевидно чандрианите не убиваха всички, които събираха истории и пееха песни за тях. Всеки знаеше по някоя и друга история и всяко дете все някога беше пяло глупавите стихчета за знаците, предвещаващи появата им. Кое беше направило песента на родителите ми толкова различна?

Имах въпроси. И, разбира се, имаше само едно място, където можех да отида за отговорите.

Огледах оскъдните неща, които притежавах. Имах вехто одеяло и конопен чувал, натъпкан със слама, който използвах за възглавница. Имах бутилка от една пинта с коркова тапа, която беше до половина пълна с чиста вода. Парче корабно платно, което бях затиснал с камъни и използвах като заслон срещу вятъра в студените нощи. Две неравни кубчета сол и една раздърпана обувка, която ми беше твърде малка, но се надявах да я изтъргувам за нещо друго.

И двайсет и седем железни пенита в дребни монети. Парите ми за черни дни. Преди няколко дни ми се струваха като огромно съкровище, но сега знаех, че никога няма да са достатъчно.

Когато слънцето изгря, извадих „Реторика и логика“ от скришното й място под една греда. Разгънах парчето специално обработено платно, което използвах, за да я запазя, и с облекчение установих, че е суха и в добро състояние. Усещах гладката кожа под ръцете си. Вдигнах я към лицето си и усетих миризмата на фургона на Бен — на подправки и мая, примесени с горчивия мирис на киселините и химическите соли. Това беше последното късче от миналото ми, което все още можех да докосна.

Отворих книгата на първата страница и прочетох онова, което Бен беше написал преди повече от три години.

C>

Квоте,

Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.

@ Твой приятел,

@ Абенти

C$

Кимнах на себе си и обърнах следващата страница.

> 30.

> „Скъсаната подвързия“

На табелата над вратата пишеше „Скъсаната подвързия“.

Приех това за добър знак и влязох вътре.

Зад бюрото седеше мъж. Предположих, че е собственикът — висок и слаб, с оредяваща коса. Вдигна глава от книгите с изражение на леко раздразнение.

Реших да оставя любезностите настрана, застанах до бюрото и му подадох книгата.

— Колко ще получа за това?

Той я прелисти с професионална вещина, като опипваше качеството на хартията между пръстите си и проверяваше подвързията. Сви рамене.

— Няколко йота.

— Струва повече! — възмутено отвърнах аз.

— Струва толкова, колкото можеш да получиш за нея — каза той с твърда убеденост. — Ще ти дам един и половина.

— Два таланта и правото да си я купя обратно до един месец.

Той се разсмя с накъсан, лаещ смях.

— Това не е заложен магазин.

Плъзна по бюрото книгата обратно към мен с едната си ръка, а с другата взе перо.

— Двайсет дни?

Той се поколеба, хвърли още един бърз поглед на книгата и извади кесията си. Извади два тежки сребърни таланта. Толкова пари на едно място не бях виждал от много, много дълго време.

Той плъзна парите по бюрото към мен. Възпрях желанието си веднага да ги сграбча и казах:

— Искам разписка.

Този път погледът му беше толкова продължителен и изпитателен, че започнах леко да се изнервям. Едва тогава осъзнах как ли изглеждах отстрани — покрит с едногодишна улична мръсотия и опитващ се да получа разписка за книга, която очевидно бях откраднал.

Накрая той отново невъзмутимо сви рамене и надраска бележка върху лист хартия. В долния й край той начерта една линия и направи движение с перото си:

— Подпиши тук.

Погледнах листа. Пишеше:

C>

Аз, долуподписаният, с настоящето удостоверявам, че нито мога да чета, нито да пиша.

C$

Погледнах собственика. Лицето му не изразяваше нищо. Топнах перото и внимателно изписах буквите АИ, все едно бяха инициали…

Той издуха мастилото и плъзна обратно към мен моята „разписка“.

— Какво означава А-то? — попита ме той, оголил зъби в някакво подобие на усмивка.

— „Анулиране“ — отвърнах аз. — Означава, че нещо е недействително, обикновено се използва за договори. И-то означава „Изгаряне“. Което е като да хвърлиш някого на кладата. — Той ме погледна озадачен. — Изгарянето е наказанието за подправяне на документи в Джунпуи. Мисля, че фалшивите разписки спадат към тази категория.

Не направих никакъв опит да взема парите или разписката. Настъпи напрегнато мълчание.

— Не сме в Джунпуи — каза той с предпазливо изражение на лицето.

— Това е така — признах аз. — Имате тънък усет за злоупотребите. Може би трябва да добавя и едно „З“.

Той отново се засмя с острия си, лаещ смях и усмихнато отвърна:

— Успя да ме убедиш, млади господине — извади нов лист хартия и го постави пред мен. — Ти напиши разписката, а аз ще я подпиша.

Взех перото и написах:

C>

Аз, долуподписаният, се съгласявам да върна екземпляра на книгата „Реторика и логика“, надписана „на Квоте“, на приносителя на тази бележка в замяна на две сребърни пенита, при условие че той представи настоящата разписка преди датата…

C$

Вдигнах поглед:

— Кой ден сме днес?

— Шуден. Трийсет и пети.

Бях загубил навика да следя датата. На улиците всеки ден е почти същият като следващия — само дето хората са малко по-пияни на Хептен и малко по-щедри на Деня на скръбта.

Но ако днес беше трийсет и пети, тогава имах само пет дни да стигна до Университета. Знаех, че приемат нови кандидати само до Сендлинг. Ако пропуснех подходящото време, щеше да се наложи да чакам два месеца — до началото на следващия семестър, — за да започна.

Попълних датата на разписката и начертах линия, на мястото, където трябваше да се подпише книжарят. Той изглеждаше доста слисан, когато плъзнах листа към него. Дори повече от това — дори не забеляза, че в разписката пише „пенита“ вместо „таланти“. Талантите струваха доста повече. Това означаваше, че току-що се бе съгласил да ми върне книгата за по-малко пари, отколкото я беше купил.

Задоволството ми бе попарено от мисълта, че всичко това беше много глупаво. Пенита или таланти — нямаше да имам достатъчно пари да откупя книгата обратно след два цикъла. Ако всичко минеше добре, на следващия ден изобщо нямаше да съм в Тарбеан.

Въпреки своята безполезност разписката ми помогна да уталожа острата болка от раздялата с последното нещо, което ми бе останало от моето детство. Духнах върху хартийката, внимателно я сгънах и напъхах в джоба си и прибрах двата си сребърни таланта. Бях изненадан, когато мъжът протегна ръка.

— Съжалявам за бележката — извинително се усмихна той. — Но не изглеждаше като някой, който има намерение да се върне. — Той леко сви рамене. — Ето, вземи.

Книжарят сложи в ръката ми една медна йота.

Реших, че в крайна сметка не беше лош човек. Усмихнах се в отговор и за миг се почувствах почти виновен за онова, което бях написал в разписката.

За един кратък миг се почувствах виновен и за трите пера, които бях откраднал. Тъй като обаче нямаше подходящ начин, по който да ги върна, преди да изляза, откраднах и шишенце мастило.

> 31.

> Същността на благородника

Двата таланта тежаха успокояващо в кесията ми и това нямаше нищо общо с теглото им. Всеки, който е оставал за дълго време без пари, знае какво имам предвид. Първата ми инвестиция беше в добра кожена кесия. Носех я под дрехите, здраво притисната към кожата ми.

Следващата беше истинска закуска. Пълна чиния с горещи яйца и резен шунка. Хляб, който беше мек и пресен, намазан с масло и мед, и чаша мляко, издоено от крава преди не повече от два дни. Може би това беше най-добрата храна, която някога бях ял.

Чувствах се странно от това, че седях на масата и се хранех с нож и вилица.

Чувствах се странно от това, че около мен имаше хора. Още по-странно беше, че някой друг ми носеше храната.

Докато обирах остатъците от закуската си с парче хляб, осъзнах, че имам проблем.

Дори и в тази долна кръчма от крайбрежната част на града привличах вниманието към себе си. Ризата ми беше просто стар конопен чувал с дупки за ръцете и главата. Панталоните ми бяха от платно и с няколко номера по-големи, отколкото ми бе необходим. Смърдяха на пушек, мас и застояла вода от уличните локви. Държах ги да не ми падат с парче въже, което бях изровил от боклука. Бях мръсен, с боси нозе и вонях.

Дали не трябваше да си купя дрехи и да намеря баня? Ако първо се изкъпех, след това щеше да се наложи да облека старите си дрехи. Обаче ако се опитах да си купя дрехи, изглеждайки по начина, по който изглеждах сега, най-вероятно дори нямаше да ме пуснат да вляза в магазина. А и се съмнявах, че някой би се съгласил да ми вземе мерките.

Съдържателят дойде да вземе празната чиния и аз реших банята да бъде първа най-вече защото ми беше омръзнало да смърдя като плъх, умрял преди седмица. Усмихнах му се.

— Къде мога да намеря баня тук наоколо?

— Тук, ако ти се намират няколко пенита. — Той ме огледа преценяващо. — Или можеш един час здраво да поработиш за мен. Огнището се нуждае от почистване.

— Ще ми трябват много вода и сапун.

— Два часа тогава — имам и чинии за миене. Първо огнището, след това банята и накрая чиниите. Как ти се вижда?

Близо час по-късно раменете вече ме боляха, а огнището беше чисто. Той ме заведе до една задна стая, в която имаше голяма дървена каца и решетка на пода. По стените имаше наредени куки за дрехите, а един прикован за гвоздеи лист ламарина служеше за грубо огледало.

Съдържателят ми донесе четка, кофа вода, от която се вдигаше пара, и парче сапун от луга. Търках се, докато кожата ме заболя и порозовя. Мъжът донесе второ ведро гореща вода, а после и трето.

Отправих тиха благодарствена молитва за това, че май не бях хванал въшки.

Вероятно съм бил толкова мръсен, че нито една уважаваща себе си въшка не бе пожелала да се настани в мен.

Докато се плакнех за последен път, погледнах захвърлените си дрехи. Сега, след като от години не бях се чувствал толкова чист, не исках дори да се докосна до тях, камо ли пък да ги облека. Ако се опитах да ги изпера, те просто щяха да се разпаднат.

Подсуших се и използвах грубата четка, за да разреша сплъстената си коса. Вече чистата ми коса изглеждаше по-дълга, отколкото когато беше мръсна. Изтрих запотеното импровизирано огледало и се изненадах. Изглеждах стар — поне по-стар от преди. Не само това — приличах на младия син на някой благородник. Лицето ми беше слабо и хубаво. Косата ми се нуждаеше от малко подстригване, но пък беше права и стигаше до раменете — точно по сегашната мода. Единственото, което ми липсваше, бяха благороднически дрехи.

Внезапно ми дойде идея.

Както си бях гол, се увих в една кърпа и излязох през задната врата. Взех и кесията си, но я скрих. Беше малко преди обяд и имаше хора навсякъде. Няма нужда да споменавам, че доста погледи се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и започнах да се движа с бърза крачка, без да се опитвам да се крия. Придадох на лицето си невъзмутимо и ядосано изражение, в което нямаше и следа от притеснение.

Спрях до баща и син, които товареха конопени чували в една каруца. Синът беше около четири години по-голям от мен и с една глава по-висок.

— Момче — сопнах се аз. — Къде наоколо мога да си купя дрехи? — погледнах многозначително към ризата му и добавих: — Прилични дрехи.

Той ме погледна, изражението му беше изпълнено с нещо средно между объркване и гняв. Баща му побърза да си свали шапката и застана пред сина си.

— Ваша светлост може да опита „При Бентли“. Дрехите там са обикновени, но е само на една-две преки от тук.

Изражението ми стана по-сурово.

— Това ли е единственото място наоколо?

Той отвори несигурно уста:

— Ами… би могло… има един…

Нетърпеливо му махнах да замълчи.

— Къде е? Просто ми го посочи, изглежда, не ти е останал много ум.

Той ми показа мястото и аз се отправих нататък. Докато вървях, се сетих за една от ролите на млад паж, която играех в трупата. Името на пажа беше Дънсти — нетърпимо капризно малко момче с важен баща. Образът му беше идеален за целта. Наклоних високомерно глава назад, изправих рамене по малко по-различен начин и се настроих мислено.

Отворих вратата с размах и нахлух вътре. Имаше мъж с кожена престилка, за когото предположих, че е въпросният Бентли. Беше към четирийсетгодишен, слаб и оплешивяващ. Той подскочи при звука от удара на вратата в стената. Обърна се и ме изгледа с невярващо изражение.

— Намери ми някаква дреха, глупако. Омръзна ми да ме зяпате ти и всеки друг кресльо, решил да отиде на пазар днес. — Отпуснах се на един стол и се намръщих.

Когато той не помръдна, го изгледах гневно.

— Да не би да не ме разбра? Или нуждите ми не са очевидни за теб? — Дръпнах края на кърпата, за да му покажа нагледно какво имам предвид.

Той просто си стоеше там и ме зяпаше изумено.

Сниших заплашително глас:

— Ако не ми донесеш нещо, което да облека… — изправих се и изкрещях: — Ще направя това място на парчета! Ще поискам от баща ми да ми даде камъните, останали от къщата ти, като подарък за Деня на средата на зимата. Ще накарам хрътките му да скачат върху мъртвото ти тяло! ИМАШ ЛИ ПРЕДСТАВА КОЙ СЪМ АЗ?

Бентли се засуети и аз отново се отпуснах на стола. Една клиентка, която не бях забелязал до този момент, побърза да излезе, като преди това спря, за да направи пред мен кратък реверанс.

С усилие се въздържах да не се разсмея.

След това всичко мина изненадващо лесно. Накарах продавача да търчи наляво-надясно и да ми носи една или друга дреха.

Подигравах се на качеството на плата, на кройката и на изработката на всяко нещо, което той ми показваше. Накратко казано, бях съвършеният малък лигльо.

В действителност бях много доволен. Дрехите бяха обикновени, но добре изработени. Всъщност в сравнение с онова, което бях носил само допреди час, дори и чистият конопен чувал щеше да е голям напредък.

Ако не сте прекарали много време в двора или в големите градове, ще ви е трудно да разберете защо успях така лесно да постигна каквото исках.

Нека обясня.

Синовете на благородниците са една от най-разрушителните сили на природата — като наводненията или смерчовете. Когато се сблъскате с някое от тези бедствия, единственото, което може да направи обикновеният човек, е да скърца със зъби и да се опита да сведе до минимум нанесената му вреда.

Бентли го знаеше. Той отбеляза местата за поправка на панталоните и ризата и ми помогна да ги сваля. Облякох отново робата, която ми беше дал, а той започна да шие така, сякаш дяволът му дишаше във врата.

Възмутено се друснах обратно на стола.

— Можеш да ме попиташ. Виждам, че умираш от любопитство.

Той вдигна за кратко поглед от иглата и конеца.

— Господине?

— Обстоятелствата около това, че се оказах без дрехи.

— А, да. — Той направи възел на конеца и започна панталоните. — Ще ви призная, че изпитвам известно любопитство. Не повече, отколкото е уместно. Не съм човек, който си пъха носа в чуждите работи.

— А — кимнах аз, преструвайки се на разочарован, — поведение, достойно за похвала.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от шума от движението на конеца през плата. Започнах да се въртя на стола. Накрая продължих, все едно той ме беше попитал:

— Една уличница ми открадна дрехите.

— Наистина ли, господине?

— Да, опита се да ме накара да ги разменя срещу кесията си, кучката му с кучка.

Бентли за кратко вдигна поглед, а на лицето му беше изписано искрено любопитство.

— Вашата кесия при дрехите ли ви остана, господине?

Изглеждах възмутен от думите му.

— Разбира се, че не! Ръката на един благородник никога не стои далеч от кесията му. Така казва баща ми — размахах кесията си пред очите му, за да подкрепя думите си.

Забелязах как мъжът се опитваше да потисне смеха си и това ме накара да се почувствам по-добре. В продължение на почти цял час се бях държал с него непоносимо — поне можех да му дам някаква история, която да разказва на приятелите си.

— Тя ми каза, че ако искам да запазя достойнството си, трябва да й дам кесията си, за да се прибера у дома, облечен в собствените си дрехи — поклатих презрително глава. — „Блуднице — казах й аз, — достойнството на един благородник не е в дрехите му. Ако ти дам кесията си, просто за да се спася от неудобно положение, точно това би означавало да се лиша от достойнството си.“

Престорих се на замислен за момент и след това заговорих тихо, все едно разсъждавах на глас:

— Значи от това следва, че достойнството на благородника е в кесията му — погледнах кесията в ръцете си и направих продължителна пауза. — Мисля, че оня ден чух баща ми да казва нещо подобно.

Бентли се разсмя толкова силно, че накрая се закашля, след това се изправи и разтърси ризата и панталоните.

— Заповядайте, господине, сега ще са ви точно по мярка. — На устните му играеше лека усмивка, докато ми ги подаваше.

Свалих робата и обух панталоните.

— Предполагам, че с тях ще мога да стигна до дома. Колко ти дължа за труда, Бентли? — попитах.

Той се замисли за момент.

— Един и две.

Започнах да завързвам връзките на ризата и не отговорих нищо.

— Съжалявам, господине — побърза да добави той. — За момент забравих кой сте. — Той преглътна. — Дори и един ще е напълно достатъчно.

Извадих кесията си, сложих в ръката му един талант и го погледнах право в очите.

— Ще очаквам някакво ресто.

Той сви устни, но после кимна и ми подаде два йота.

Прибрах монетите и здраво привързах кесията си под ризата, след това го погледнах многозначително и я потупах.

Видях как устните му отново се опънаха в усмивка.

— Довиждане, господине.

Взех си кърпата, излязох от магазина и вече с не толкова биещ на очи вид се отправих към странноприемницата, където бях получил закуска и баня.

* * *

— Какво мога да ви предложа, млади господине? — попита ми съдържателят, когато се доближих до тезгяха, после се усмихна и избърса ръце от престилката си.

— Куп мръсни чинии и парцал.

Той ме изгледа с присвити очи и след това се разсмя.

— Помислих си, че си избягал гол по улиците.

— Не съвсем гол — оставих кърпата на тезгяха.

— Преди човек не можеше да забележи момчето под цялата тая мръсотия. Бих се обзаложил, че косата ти е черна. Сега наистина изглеждаш различно — известно време той ме наблюдава с учуден вид. — Искаш ли си старите дрехи?

Поклатих глава.

— Изхвърли ги — всъщност по-добре ги изгори и внимавай някой случайно да не вдиша дима. — Той отново се разсмя. — Обаче освен тях имах и някои други вещи — напомних му аз.

Той кимна и потупа носа си отстрани.

— Вярно е. Изчакай за момент. — Той се обърна и изчезна през вратата зад тезгяха.

Насочих вниманието си към стаята, в която се намирах. Сега, когато не привличах към себе си враждебни погледи, тя изглеждаше по различен начин. Камината от обли камъни, в която къкреше черното котле. Леко неприятната миризма на лакирано дърво и разлята бира. Тихото боботене на разговорите…

Винаги съм обичал кръчмите. Мисля, че причината за това бе, че израснах по пътищата. Кръчмата беше безопасно място, един вид убежище. Точно в онзи момент се почувствах много уютно и си помислих, че е хубаво да притежаваш такова място и да живееш подобен живот.

— Заповядай — съдържателят сложи пред мен три пера, шишенце мастило и разписката ми от книжарницата.

— Тези неща ме учудиха почти толкова, колкото това, че избяга навън без дрехите си.

— Отивам в Университета — обясних му аз.

— Не си ли малко младичък? — повдигна вежди той.

Думите му ме накараха да се почувствам леко нервен, но в отговор свих рамене.

— Там вземат всякакви.

Той учтиво кимна, сякаш това обясняваше защо се бях появил босоног и смърдящ на улична мръсотия. След като изчака за миг да види дали ще продължа, кръчмарят си наля напитка.

— Не се обиждай, но вече не изглеждаш като някой, който би искал да измие чиниите.

Отворих уста да възразя — едно желязно пени за час работа си беше изгодна сделка, която се колебаех да откажа. Две пенита се равняваха на самун хляб, а дори не можех да изброя всичките пъти, в които бях оставал гладен през последната година.

След това погледнах към ръцете си, които лежаха на тезгяха. Бяха розови и чистички, беше ми трудно да повярвам, че са моите.

Осъзнах, че не искам да мия чинии. Имах по-важни неща за вършене. Изправих се и извадих едно пени от кесията си.

— Кое е най-доброто място, където мога да намеря керван, който отива на север? — попитах.

— Кръчмата на търговците на говеда, нагоре по Склона. Половин километър след мелницата на „Зелената улица“.

Почувствах да ми минават нервни тръпки при споменаването на Склона. Опитах се да не им обръщам внимание доколкото можех и кимнах.

— Имаш чудесна странноприемница. Бих бил щастлив и аз да имам толкова хубава, като порасна — подадох му пенито.

На лицето му разцъфна голяма усмивка и той ми върна монетата.

— След такава похвала можеш да се връщаш тук когато пожелаеш.

> 32.

> Медни монети, обущари и тълпи

Излязох на улицата около час преди обяд. Слънцето грееше и паветата под краката ми бяха топли. Неравномерният шум на пазара около мен се усилваше и аз опитах да се насладя на приятното усещане от това стомахът ми да е пълен, а тялото чисто.

Но в дъното на стомаха си усещах неясно безпокойство, подобно на усещането, че някой те наблюдава зад гърба ти. То ме преследваше, докато накрая инстинктите ми не взеха връх и аз бързо се шмугнах в една странична уличка.

Докато стоях, притиснат към стената, усещането постепенно намаля.

Няколко минути по-късно започнах да се чувствам глупаво. Доверявах се на инстинктите си, но от време на време и те даваха фалшива тревога. Просто за да съм сигурен, изчаках още няколко минути и след това се върнах обратно на улицата.

Неясното усещане на безпокойство се върна почти незабавно.

Потиснах го, опитвайки се да открия какво го предизвиква.

Но след пет минути се изнервих и свих в една странична улица, като наблюдавах тълпата, за да видя кой ме следи.

Нямаше никого. След още половин час напрежение и още две смени на улиците накрая разбрах каква е причината.

Чувствах се странно от това, че вървя с тълпата.

През последните няколко години тълпите се бяха превърнали за мен в част от градския пейзаж. Можех да ги използвам, за да се скрия от стражата или от някой собственик на магазин. Можех да мина _през_ тълпата, за да стигна там, където бях тръгнал. Можех дори да вървя в същата посока, в която вървеше тя, но никога не бях част от нея.

Толкова бях свикнал да не ми обръщат внимание, че почти щях да побягна, когато се сблъсках с първия търговец, който се опитваше да ми продаде нещо.

След като разбрах какво точно ме безпокои, по-голямата част от нервността ми ме напусна. Страхът обикновено е предизвикван от незнанието. Сега, като знаех какъв е проблемът, той се превърна просто в проблем, а не в нещо, от което да се страхувам.

* * *

Както вече споменах, Тарбеан беше разделен на две части — Склонът и Крайбрежната част. В Крайбрежната част беше беднотията. А богатите бяха в Склона. Крайбрежната част смърдеше. Склонът беше чист. В Крайбрежната част имаше крадци. В Склона имаше банкери — простете — обирджии.

Вече ви разказах историята на едно от моите неприятни приключения в Склона. Така че вероятно разбирате защо, когато тълпата пред мен се раздели за кратко на две, видях онова, което очаквах. Стражник. С бясно туптящо сърце бързо се вмъкнах в най-близката врата.

Известно време се опитвах да убедя себе си, че вече не съм същият онзи мръсен хлапак, когото бяха пребили преди години. Бях добре облечен и чист. Изглеждах така, все едно принадлежа към това място. Но старите навици умират трудно. Опитах се да контролирам внезапния гняв, който ме беше обзел, макар да не знаех дали съм ядосан на себе си, на стражника или на света като цяло. Вероятно по малко от всичко, взето заедно.

— Сега ще дойда — каза бодър глас иззад покритата със завеса врата.

Огледах магазина. Светлината от прозореца отпред падаше върху отрупана с различни неща работна маса и десетки наредени върху рафтове чифтове обувки. Реших, че можех да попадна и в по-неподходящ магазин от този.

— Нека отгатна — отново се чу гласът от задната част.

Иззад завесата се появи посивял възрастен мъж, който носеше дълго парче кожа. Беше нисък и прегърбен, но през плетеницата от бръчки лицето му беше усмихнато.

— … имаш нужда от обувки.

Той се усмихна стеснително, сякаш шегата му беше като чифт стари ботуши, които отдавна се бяха износили, но бяха твърде удобни, за да бъдат захвърлени.

Той погледна надолу към краката ми. Без да искам, и аз направих същото.

Бях бос, разбира се. От толкова дълго време нямах обувки, че даже не се сещах за тях. Поне не и през лятото. През зимата си мечтаех за обувки.

Вдигнах поглед. Очите на стареца играеха, сякаш не можеше още да реши дали ако се засмее, ще загуби своя клиент или не.

— Предполагам, че наистина имам нужда от обувки — съгласих се аз.

Той се засмя, накара ме да седна и премери босите ми стъпала с ръцете си. Добре че улиците бяха сухи, та краката ми бяха само прашни от ходенето по паветата. Ако беше валял дъжд, сега те щяха да са мръсни и да ме поставят в неудобно положение.

— Сега да видим какво точно искаш и дали ще имам подходящия размер за теб. Ако нямам, за час-два мога да направя или поправя някой чифт специално за теб. И така какви обувки ти трябват? За вървене пеш? За танци? Или за езда? — Той се наведе на стола си и взе един чифт от рафта зад него.

— За вървене пеш.

— Така си и мислех.

Той сръчно нахлузи чифт чорапи на краката ми, все едно всичките клиенти, които идваха при него, бяха все боси. След това ми обу черни обувки с катарами.

— Как ги усещаш? Стъпи малко на тях, за да разбереш.

— Аз…

— Тесни са. Така си и мислех. Няма нищо по-досадно от обувка, която ти стиска. — С мълниеносна бързина той свали обувките и ми обу нов чифт. — А тия как са?

Обувките бяха тъмнопурпурни, изработени от кадифе или филц.

— Те…

— Не са точно това, което търсиш? Всъщност не те виня — износват се ужасно бързо. Но пък цветът е хубав, добър е, за да привлечеш вниманието на дамите. — Той нахлузи нов чифт на краката ми. — А какво ще кажеш за тези?

Обувките бяха от обикновена кафява кожа и ми пасваха толкова точно, сякаш специално бе премерил краката ми, преди да ги изработи. Стъпих с единия крак върху пода и обувката ме обгърна плътно. Бях забравил колко прекрасно е усещането да носиш удобна обувка.

— Колко струват? — притеснено попитах аз.

Вместо да ми отговори, той се изправи и започна да обхожда рафтовете с поглед.

— Можеш да научиш много за човека от краката му — замислено каза той. — Някои хора влизат тук и се смеят, обувките им са съвсем чисти, а чорапите напудрени. Но когато си свалят обувките, краката им миришат ужасно. Тези хора имат нещо за криене. Имат своите неприятни, миризливи тайни и се опитват да ги скрият, точно както се опитват да скрият краката си. — Той се обърна към мен. — Обаче така и никога не успяват. Единственият начин да не ти миришат краката е да ги оставиш малко да се проветрят. Вероятно и с тайните е същото. Обаче не знам със сигурност. Единственото, от което разбирам, са обувките. — Той започна да рови в безпорядъка върху работната си маса. — Някои от тези млади мъже от двора влизат тук, веят си с ветрила и се оплакват от поредната трагедия. Но краката им са толкова розови и меки. Знаеш, че никога никъде не са ходили сами. Знаеш, че никога не са страдали наистина.

Той накрая намери каквото търсеше и вдигна чифт обувки, подобни на чифта, който беше на краката ми.

— Ето. Тези обувки бяха на моя Джейкъб, когато беше на твоите години.

Той седна на стола си и развърза обувките, които ми беше обул.

— Ти, от друга страна — продължи той, — имаш твърде груба кожа, белези и мазоли на стъпалата за толкова младо момче. С тези крака можеш цял ден да тичаш бос по камъните и пак да не ти трябват обувки. Има само един начин краката на момче на твоята възраст да станат такива.

Той вдигна поглед към мен, сякаш задаваше въпрос. Кимнах в отговор.

Възрастният мъж се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Как ги усещаш?

Изправих се, за да изпробвам обувките. Разликата беше, че макар и поизносени, те бяха по-удобни от новия чифт.

— Този чифт — той размаха обувките, които държеше — е съвсем нов. Изобщо не са носени, а за нови обувки като тези вземам един талант, може би талант и две. — Той посочи обувките на краката ми. — Тези обувки, от друга страна, са носени, а аз не продавам носени обувки.

Той ми обърна гръб и започна доста безцелно да подрежда работния си тезгях, като си тананикаше под нос. Почти веднага разпознах песента — „Калайджията напуска града“.

Знаех, че той се опитваше да ми направи услуга и само преди седмица щях веднага да се възползвам от възможността да се сдобия с безплатни обувки. По някаква причина обаче това не ми се струваше редно. Тихо си събрах нещата и преди да си тръгна, оставих два медни йота на стола му.

Ще попитате защо? Защото гордостта е странно нещо и щедростта трябва да бъде възнаграждавана с друга щедрост в отплата. Но най-вече защото ми се стори, че беше правилно да постъпя така, а това е достатъчно добро основание.

* * *

— Четири дни. Шест, ако вали.

Роент беше четвъртият каруцар, когото питах дали пътува на север към Имре, градът, който беше най-близо до Университета. Той беше мъж от Сийлдиш с едро тяло и буйна черна брада, която скриваше по-голямата част от лицето му. Той се извърна встрани и изпсува на сиару мъжа, който товареше топове плат на каруцата. Когато говореше на родния си език, той звучеше като бученето на лавина от сгромолясващи се камъни.

Грубият му глас намаля до тихо боботене, когато се обърна отново към мен:

— Два медни йота. Не пенита. Можеш да се возиш в каруцата, ако има място. Ако искаш, през нощта можеш да спиш под нея. Вечерта ще се храниш с нас. Обедът е само от хляб. Ако някоя каруца заседне, ще помагаш да я избутаме.

Последва нова пауза, докато той крещеше на мъжете.

Три каруци бяха натоварени с търговски стоки, а четвъртата болезнено ми напомни за една от къщите на колела, в които бях прекарал по-голямата част от детските си години. Жената на Роент, Рета, седеше пред този фургон. Видът й се променяше от строг, когато наблюдаваше мъжете, товарещи каруците, до усмихнат, когато разговаряше с едно момиче, което стоеше наблизо.

Предположих, че момичето е пътничка като мен. Беше на моята възраст, може би една година по-голяма. По онова време обаче една година ми изглеждаше голяма разлика. Тахлите имаха една поговорка за децата на нашата възраст. _„Момчетата растат, а момичетата порастват.“_

Тя беше практично облечена за пътуване, с панталони и риза, и беше достатъчно млада, за да не изглежда облеклото й непристойно. Държанието й беше такова, че ако бе само една година по-голяма, щях да бъда принуден да гледам на нея като на дама. Докато разговаряше с Рета, тя се движеше напред-назад с нещо средно между елегантна грациозност и детска жизнерадост. Имаше дълга черна коса и…

Казано по-просто — тя беше красива. Минало беше доста време, откакто бях виждал нещо красиво.

Роент проследи погледа ми и продължи:

— Всеки помага, когато подготвяме лагер за през нощта. Редуваме се да стоим на пост. Ако заспиш, докато си на пост, те оставяме. Ядеш заедно с нас, каквото и да сготви жена ми. Ако се оплакваш, те оставяме. Ако вървиш твърде бавно, те оставяме. Ако досаждаш на момичето… — Той прокара ръка през гъстата си черна брада. — Ще имаш неприятности.

Като се надявах да насоча мислите му в друга посока, попитах:

— След колко време ще приключи товаренето на каруците?

— Два часа — отвърна той с мрачна убеденост, сякаш предизвикваше работниците да се опитат да му противоречат.

Един от мъжете се изправи върху една от каруците и заслони с ръка очите си. Той извика, надвиквайки звука от конете, каруците и хората, които изпълваха площада.

— Не му позволявай да те уплаши, хлапе. Той е свестен човек въпреки всичкото му ръмжене.

Роент строго размаха пръст и мъжът се върна към работата си.

Нямаше нужда да ме убеждава повече. Обикновено можеш да имаш доверие на мъж, който пътува с жена си. Освен това цената беше добра и тръгваше в същия ден. Реших да се възползвам от възможността, извадих два йота от кесията и ги подадох на Роент.

Той се обърна към мен.

— Два часа. — Вдигна дебелия си пръст, за да наблегне на думите си. — Ако закъснееш, те оставяме.

— _Риеуса, ту киалус А'иша туа_ — тържествено кимнах аз. — Благодаря ви за това, че ще ми помогнете да съм по-близо до семейството си.

Големите космати вежди на Роент се вдигнаха нагоре. Той бързо се съвзе от изненадата и отвърна с бързо кимване, което почти приличаше на малък поклон. Огледах площада наоколо, като се опитвах да се ориентирам.

— Виж ти, някой е пълен с изненади — обърнах се и видях работника, който ми беше изкрещял от каруцата.

Той протегна ръка.

— Дерик.

Стиснах ръката му, чувствайки се неловко. Толкова време беше минало, откакто бях водил обикновен разговор с някого, че се чувствах странно и се колебаех да го направя.

— Квоте.

Дерик сложи ръце зад гърба си и се протегна с гримаса. Беше рус, с повече от глава по-висок от мен и около двайсетгодишен.

— Май доста изненада Роент. Къде си се научил да говориш Сиару?

— Един арканист ме научи малко — обясних му аз.

Наблюдавах Роент, който отиде да говори с жена си. Тъмнокосото момиче погледна към мен и се усмихна. Извърнах поглед встрани, защото не знаех как да постъпя.

— Тогава ще те оставя да идеш да си донесеш нещата — сви рамене Дерик. — Роент само ръмжи, иначе не е грубиян. Обаче щом каруците са натоварени, няма да чака повече.

Кимнах, макар да нямах свои „неща“. Трябваше да напазарувам това-онова. Казват, че можеш да намериш всичко в Тарбеан, ако имаш достатъчно пари. До голяма степен това беше истина.

* * *

Стигнах до стълбите към мазето на Трапис. Чувствах се странно да вървя по този път обут в обувки. Бях свикнал със студената влага на камъните под краката си, когато идвах да го посетя.

Докато вървях през късия коридор, от една от вътрешните стаи се появи дрипаво момче, което държеше малка зимна ябълка.

То внезапно се спря, щом ме видя, след това се намръщи, а очите му подозрително се присвиха. Момчето сведе поглед надолу и когато се разминавахме се блъсна грубо в мен.

Дори без да се замислям, плеснах ръката му встрани от кесията ми, твърде изненадан, за да кажа каквото и да било. Той избяга навън, оставяйки ме да стоя в коридора объркан и обезпокоен.

Никога не крадяхме един от друг тук. Отвън, на улиците, всеки се оправяше както може, но мазето на Трапис беше онова, което най-много се доближаваше до наше свещено място — нещо като храм. Никой от нас не би рискувал да развали това.

Слязох по последните няколко стъпала към главната стая и с облекчение видях, че всичко друго изглеждаше нормално. Трапис не беше там, вероятно беше отишъл да събира благодеяния, които да му помогнат да се грижи за неговите деца. Имаше шест легла, всичките заети, а още деца лежаха на пода. Няколко мърляви хлапаци бяха наобиколили една голяма кошница върху масата и вземаха от нея зимни ябълки. Те се обърнаха и ме изгледаха злобно и с неприязън.

Чак тогава ми просветна. Никой от тях не ме бе разпознал. Както бях чист и добре облечен, приличах на някое нормално момче, попаднало случайно в мазето. Мястото ми вече не беше там.

Трапис се върна точно в този момент, носейки под едната мишница няколко плоски самуна хляб, а под другата — ревящо дете.

— Ари — повика той едно от момчетата, които бяха застанали до кошницата. — Ела и ми помогни. Имаме нова посетителка и тя има нужда от смяна на пелените.

Момчето побърза да вземе детето от ръцете му.

Трапис остави хляба на масата до кошницата и очите на всички деца се впериха внимателно в него. Стомахът ми се сви. Той дори не ме бе погледнал. Ами ако не ме беше познал? Ако ме накараше да си вървя? Понеже не знаех как да реагирам на това, започнах да се промъквам към вратата.

Трапис се обърна към всяко от децата поотделно:

— Я да видим сега. Дейвид, ти ще изпразниш бъчвата с водата за пиене и ще я изтъркаш с четка. Нещо вкусът й започна да става неприятен. Когато той свърши с това, Натан може да я напълни от помпата.

— Мога ли да взема два? — попита Натан. — Трябва ми един и за брат ми.

— Брат ти може сам да дойде да си вземе хляба — меко отвърна Трапис и след това се вгледа по-внимателно в момчето, усещайки, че нещо се е случило. — Той да не е наранен?

Натан кимна, с поглед забит в пода.

— Доведи го. — Трапис сложи ръка на рамото на момчето. — Ще видим какво ще можем да сторим за него.

— Кракът му… — изломоти Натан, готов да се разплаче. — Целият гори и той не може да върви!

Трапис кимна и махна на следващото дете.

— Джен, ще помогнеш на Натан да доведе брат си тук. — Двете деца се затичаха навън. — Там, тъй като Натан няма да го има, ти ще носиш водата вместо него. Квоте, ти изтичай за сапун — той ми подаде половин пени. — Отиди при Марна в пералнята. Ще получиш от нея повече, ако й кажеш за кого е сапунът.

Внезапно почувствах как в гърлото ми се образува буца. Той ме позна. Не мога да обясня колко голямо облекчение изпитах от това. Трапис беше най-близкото нещо до семейство, което имах. Мисълта, че можеше да не ме познае, ме беше ужасила.

— Нямам време за поръчки, Трапис — колебливо отвърнах аз. — Напускам града. Отивам във вътрешността, към Имре.

— Така ли? — запита той, след това замълча за момент и ме погледна отново и по-внимателно. — Е, предполагам, че май наистина ще го направиш.

Разбира се. Трапис така и не беше обърнал внимание на дрехите, той виждаше единствено детето, облечено в тях.

— Отбих се, за да ти кажа къде са нещата ми. На покрива на работилницата за свещи има едно място, където се събират три покрива. Имам някои неща там — одеяло, бутилка. Повече няма да ми трябват. Мястото е добро за спане — сухо е. Никой не ходи там… — не довърших.

— Това е много любезно от твоя страна. Ще изпратя някое от момчетата там — отвърна Трапис. — Ела тук. — Той се доближи и несръчно ме прегърна, а брадата му гъделичкаше лицето ми. — Винаги съм щастлив, когато някой от вас се измъкне от това място — меко ми каза той. — Знам, че сам ще се справиш добре, но винаги можеш да се върнеш тук, ако имаш нужда.

Едно от момичетата на близкото легло започна да се мята и стене. Трапис се отдръпна от мен и се обърна, за да погледне какво става.

— Какво, какво — каза той и побърза да се погрижи за нея, а босите му крака шляпаха по пода. — Какво, какво. Тихо, тихо.

> 33.

> Море от звезди

Върнах се на площада на търговците на говеда с преметната на рамото ми пътна торба. В нея имаше един кат дрехи за смяна, самун хляб за из път, малко сушено месо, мях с вода, игла и конец, кремък и огниво, пера и мастило. Накратко, всичко, което един разумен човек би взел в случай на нужда, когато тръгва на път.

Обаче придобивката, с която най-много се гордеех, беше едно тъмносиньо наметало, което купих само за три йота от количката на един търговец на труфила. Беше топло, чисто и, ако не бърках, май аз бях едва вторият му собственик.

Нека добавя, че когато пътува човек, доброто наметало струва повече от всички други неща, които притежаваш, взети заедно. Ако няма къде да спиш, то може да ти послужи и за легло, и за одеяло. Ще пази гърба ти сух, когато вали, и ще заслонява очите ти от слънцето.

Ако си хитър, можеш да скриеш под него богат асортимент от интересни оръжия, а дори и да не си, пак можеш да скриеш доста неща.

Но освен всичко това остават още две неща, заради които си заслужава да имаш наметало. Малко неща са по-впечатляващи от носено с достойнство наметало, което леко се издува на вятъра. И второто — добрите наметала имат безброй малки джобове, които непреодолимо ме привличат по някакъв лишен от всякаква логика начин.

Както вече споменах, наметалото беше добро и имаше множество такива джобове. Бях напъхал в тях канап и восък, няколко изсушени ябълки, кутийка с прахан, топче в малка кожена торбичка, бучка сол, игла с формата на кука и медицински конец от котешки черва.

Погрижих се да похарча всичките си грижливо събирани монети от Федерацията, като запазих за пътуването кеалдишките си пари. Пенитата се харчеха добре в Тарбеан, но кеалдишките монети бяха приемани еднакво добре, независимо в кой от четирите края на света попадне човек.

Когато пристигнах, вече цареше суетнята, свързана с последните приготовления преди тръгване.

Роент обикаляше около каруците като животно, попаднало в клетка, и проверяваше всичко отново и отново. Рета наблюдаваше работниците със строго око и бързо ги нахокваше за всяко нещо, което не бяха свършили, както на нея й се искаше. За мое облекчение, никой не ми обърна внимание, докато напускахме града и се отправихме към Университета.

* * *

Докато изминавахме километър след километър, имах чувството, че от плещите ми бавно се смъкваше огромна тежест. Наслаждавах се на усещането за земята под обувките ми, вкуса на свежия въздух, тихото свистене на вятъра, който разрошваше полетата с пролетни жита. Усетих, че се усмихвам без всякаква друга причина освен това, че се чувствах щастлив. Ние, от Рух, не сме създадени да се застояваме дълго на едно място. Поех дълбоко дъх и почти се засмях на глас.

Докато пътувахме, гледах да съм сам, тъй като не бях свикнал да съм в компанията на други хора. Роент и наемниците нямаха нищо против да ме оставят на мира. От време на време Дерик се шегуваше с мен, но като цяло вероятно ме намираше твърде сдържан за неговия вкус.

Единственият друг останал пътник беше Дена. Разговаряхме за пръв път едва в края на първия ден от пътуването. Пътувах при един от наемниците и разсеяно белех кората на една върбова пръчка. Докато ръцете ми работеха, аз изучавах профила на лицето й, любувайки се на линията на челюстта й и извивката на врата й. Чудех се защо ли тя пътува сама и накъде е тръгнала. Докато размишлявах върху това, тя се обърна и видя, че я гледам.

— За какво мислиш? — попита ме, приглаждайки един немирен кичур от косата си.

— Просто се чудех ти какво правиш тук — отвърнах й почти честно аз.

Тя се усмихна и задържа очите си върху моите.

— Лъжец.

Използвах един стар сценичен номер, за да не се изчервя, свих рамене по най-безучастния възможен начин и сведох отново поглед към пръчката, която белех. След няколко минути я чух да се връща към разговора си с Рета. Това ме накара да се почувствам странно разочарован.

След като се установихме на лагер и вечерята вече се готвеше, аз се мотаех около каруците и разучавах възлите, които Роент беше използвал, за да завърже товара си да не падне. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дена да се доближава. Стомахът ми се преобърна и аз побързах да си поема дъх, за да се овладея.

Тя спря на около десетина крачки от мен.

— Успя ли да разбереш вече? — попита ме тя.

— Моля?

— Защо съм тук. — Тя меко се усмихна. — Знаеш ли, през по-голямата част от живота ми и аз съм се чудила за същото нещо. Мислех, че ако ти имаш някаква представа… — Тя се усмихна иронично и подканващо.

Поклатих глава, несигурен какво точно е смешното в цялата ситуация.

— Всичко, което успях да отгатна досега, е, че пътуваш за някъде.

— И аз това успях да отгатна — сериозно кимна тя.

Замълча и се загледа в линията на хоризонта около нас.

Вятърът разроши косата й и тя я приглади отново.

— А случайно да знаеш къде отивам?

Почувствах как на лицето ми бавно се появи усмивка. Беше странно усещане. Отдавна не се бях усмихвал.

— _Ти_ самата не знаеш ли?

— Имам своите подозрения. Точно сега си мисля, че отивам в Анилин. — Тя се залюля напред-назад на пръсти и пети. — Но ми се е случвало да греша преди.

Разговорът ни беше прекъснат от мълчание. Дена сведе поглед към ръцете си и започна да си играе с пръстена на ръката си. За миг мярнах отблясъка на сребро и бледосин камък. Внезапно тя отпусна ръце и ме погледна.

— А ти закъде пътуваш?

— Към Университета.

Тя учудено изви вежди и за миг започна да изглежда с десет години по-възрастна.

— Толкова си сигурен.

Усмихна се и изведнъж отново беше млада.

— Как се чувства човек, който знае къде отива?

Не знаех какво да отговоря, но Рета, която ни извика за вечеря, ми спести необходимостта да измислям какво да кажа. Дена и аз се отправихме заедно към лагерния огън.

* * *

Прекарах началото на следващия ден в кратки, несръчни опити да ухажвам Дена. Нетърпеливо — макар че не исках да _изглежда_ така — и бавно обикалях около нея, докато накрая не си намерих извинение да прекараме известно време заедно.

Дена, от друга страна, изглеждаше съвсем спокойна. Прекарахме останалата част от деня така, сякаш бяхме стари приятели. Шегувахме се и си разказвахме истории. Показах й различните видове облаци и й обясних какво време предвещават те. Тя пък ми показваше формите им — на роза, арфа, водопад.

Така измина целият ден. По-късно, когато се теглеше чоп, за да се види кой коя смяна от караула ще поеме, Дена и аз изтеглихме първите две смени. Без да го обсъждаме, прекарахме четирите часа на пост заедно. Като говорехме тихо, за да не събудим останалите, ние седяхме близо до огъня и всъщност по-скоро се гледахме един друг, отколкото да пазим лагера.

Третият ден беше почти същият като предишния. Прекарвахме приятно времето си, без да водим дълги разговори, а по-скоро наблюдавахме пейзажа наоколо и казвахме каквото ни дойдеше наум.

В онази нощ спряхме в един крайпътен хан, където Рета купи фураж за конете и някои други припаси.

Рета и мъжът й си легнаха рано, като преди това казаха на всеки от нас, че са уредили вечеря и легла с ханджията.

Храната беше доста добра — пушена сланина и картофена супа с пресен хляб и масло. Спахме в конюшнята, но и това беше доста по-добро от онова, на което бях свикнал в Тарбеан.

Общата стая миришеше на пушек, пот и разсипана бира. Бях доволен, когато Дена ме попита искам ли да се разходим.

Навън беше топла, тиха и безветрена пролетна нощ. Разговаряхме, докато бавно вървяхме през дивата гора зад странноприемницата. Малко след това стигнахме до широка поляна, която заобикаляше малко езерце.

Точно до водата имаше два пътни камъка, чиято повърхност изглеждаше сребърна на фона на чернотата на небето и водата. Единият стоеше изправен като пръст, сочещ към небето. Другият лежеше настрани и навлизаше във водата подобно на къс каменен пристан.

Никакъв полъх на вятъра не нарушаваше водната повърхност. Затова когато се качихме върху падналия камък, звездите блестяха над нас в небето и се отразяваха във водата долу. Сякаш седяхме сред море от звезди.

Разговаряхме в продължение на часове. Никой от двамата не споменаваше своето минало. Усещах, че в нейното имаше неща, за които тя предпочиташе да не говори, и между впрочем тя също избягваше да ме разпитва — предполагам, беше отгатнала, че и моите чувства са същите. Вместо това говорехме за нас самите, за любими, въображаеми и невъзможни неща. Показвах й звездите и съзвездията на небето и й казвах техните имена.

Тя ми разказваше истории за тях, които никога преди това не бях чувал.

Очите ми винаги се връщаха към Дена. Тя седеше до мен, обхванала с ръце коленете си. Кожата й беше по-блестяща от луната, а очите й по-големи от небето, по-дълбоки от водата и по-тъмни от нощта.

Бавно осъзнах, че я гледам безмълвно от много дълго време. Изгубен в мислите си, изгубен при вида на нейната красота. Но лицето й не изглеждаше обидено или насмешливо. Почти ми се стори, че тя разучаваше линиите на лицето ми сякаш в очакване на нещо.

Исках да хвана ръката й. Исках да погаля бузата й с върховете на пръстите си. Исках да й кажа, че тя беше първото красиво нещо, което виждах от три години. Че гледката на това как се прозява и закрива уста с опакото на ръката си беше достатъчна, за да спре дъха ми. Как понякога изгубвах смисъла на думите, които казваше, унесен от нежните като флейта извивки на гласа й. Исках да й кажа, че щом тя е тук, с мен, значи по някакъв начин вече нищо лошо не може да ми се случи.

В този секващ дъха миг почти я попитах. Почувствах как неизреченият въпрос напира да излезе от гърдите ми. Спомних си, че трябва да си поема дъх и след това се поколебах — какво можех да й кажа? Ела с мен? Остани с мен? Ела в Университета? Не. Внезапната неизбежност на тази мисъл стегна като с леден юмрук сърцето в гърдите ми. Какво можех да я попитам? Какво можех да й предложа? Нищо. Каквото и да кажех, то щеше да прозвучи глупаво като детска фантазия.

Затворих уста и погледнах над водата. Само на сантиметри от мен Дена направи същото. Можех да почувствам топлината й. Тя миришеше на прах от пътя и на мед, и на онзи мирис, който се носеше във въздуха в миговете, преди да завали проливен летен дъжд.

Никой от нас не проговори. Затворих очи. Близостта й беше най-сладкото и най-живото нещо, което бях изпитвал в живота си.

> 34.

> Още за учене

На следващото утро едва се събудих след двата часа сън, качих се на една от каруците и продължих да дремя през цялата сутрин. Едва към обяд осъзнах, че сме взели още един пътник от хана миналата нощ.

Името му беше Джосн и беше платил на Роент да го закара до Анилин. Имаше искрена усмивка и се държеше непринудено. Изглеждаше сериозен човек, но не ми хареса.

Причината за това беше проста — той прекара целия ден в каруцата до Дена. Ласкаеше я безсрамно и на шега й предлагаше да стане една от жените му. Това, че бяхме стояли будни до зори предната нощ, май не й беше оказало никакво влияние, защото тя изглеждаше все така сияйна и свежа както винаги.

Резултатът от всичко това беше, че целия ден бях раздразнен и я ревнувах, докато се преструвах на равнодушен. Тъй като бях твърде горд, за да се присъединя към техния разговор, останах насаме със себе си. През цялото време ме спохождаха мрачни мисли, докато се опитвах да не обръщам внимание на звука от неговия глас и си спомнях начина, по който изглеждаше Дена миналата нощ на лунната светлина, отразяваща се от водата зад нея.

* * *

Бях планирал тази нощ да поканя Дена да се разходим, след като всички се приберяха да спят. Но преди да успея да се доближа до нея, Джосн отиде до една от каруците и донесе голям дървен сандък с месингови закопчалки отстрани. Видът му накара сърцето в гърдите ми да замре.

След като усети, че цялата група, без мен, разбира се, беше в очакване, Джосн бавно отвори месинговите закопчалки и извади лютнята си с преднамерено равнодушен вид. Лютнята беше от вида, използван от членовете на трупите — дългият й грациозен гриф и заобленият тумбест корпус ми бяха болезнено познати.

Убеден, че е привлякъл вниманието на всички, Джосн изправи глава и дръпна струните. Изчака за момент, заслушан в звука, издаван от инструмента. След това, след като кимна сам на себе си, той започна да свири.

Имаше хубав тенор и доста ловки пръсти. Изсвири една балада, после лека и бърза пиянска песен, а след това бавна, тъжна мелодия на език, който не разпознах, но подозирах, че е Илиш. Накрая засвири „Калайджията Танер“ и всички се присъединиха към припева. Всички освен мен.

Седях неподвижен като камък и пръстите ме сърбяха. Исках да свиря, а не да слушам. Думата _„искам“_ не е достатъчно силна, за да опише онова, което изпитвах. Жадувах за това. Не съм много горд от мисълта, която ми хрумна — да открадна лютнята му и да избягам в тъмнината на нощта.

Той завърши песента със замах и Роент плесна с ръце няколко пъти, за да привлече вниманието на всички.

— Време е за сън. Ако се успите…

— _… ще ни оставиш_ — прекъсна го Дерик с лека закачка. — Знаем, господарю Роент. На разсъмване ще бъдем готови за тръгване.

Джосн се засмя и отвори с крак калъфа на лютнята.

Но преди да успее да я прибере, аз казах:

— Мога ли да я разгледам за малко? — постарах се гласът ми да не издава отчаянието ми, като се опитах в него да прозвучи просто лекомислено любопитство.

Намразих се за въпроса, който бях задал.

Да поискаш от музикант неговия инструмент е горе-долу като да поискаш от някой мъж да целунеш жена му.

Който не е музикант, не може да го разбере. Инструментът е като приятел и като любима. Хората, които не знаят това обаче, най-редовно и с досадна предвидимост искаха да докоснат и подържат инструментите. Знаех това отлично, но не можах да се въздържа:

— Само за миг?

Усетих неохотата на Джосн и видях как леко се напрегна. Но за занаята на музиканта да изглежда винаги дружелюбен беше също толкова важно, колкото и музиката му.

— Разбира се — отвърна той с веселост, която за другите вероятно изглеждаше убедително, но за мен определено беше пресилена.

Той се доближи до мен и ми подаде лютнята.

— Бъди внимателен…

Джосн отстъпи няколко крачки назад и много успешно си придаде спокоен вид. Но аз добре виждах как стои с леко присвити ръце, готов да се втурне напред и да грабне инструмента от мен, ако възникнеше нужда за това.

Завъртях лютнята в ръцете си. Обективно погледнато, тя не беше нищо специално. Баща ми щеше да я оцени като малко по-добра от дърво за горене. Докоснах дървото. Притиснах го до гърдите си.

— Красива е — казах тихо, без да вдигам поглед, а гласът ми беше изпълнен с вълнение.

Наистина беше красива. Беше най-красивото нещо, което бях виждал от три години насам. По-красиво от гледката на пролетните поля след три години живот в оная смъртоносна помийна яма, наречена „град“.

По-красиво от Дена. Или почти.

Честно мога да кажа, че тогава все още не бях напълно на себе си. Бяха минали едва четири дни, откакто вече не живеех на улицата. Не бях същият човек от дните, когато бях с трупата, но все още не бях и човекът, за когото се разказва в историите. Тарбеан ме бе променил. Научил бях много неща, които щеше да е по-добре да не бях научавал.

Но сега, като седях край огъня наведен над лютнята, почувствах неприятните части от мен самия, създадени от уличния живот в Тарбеан. Те опадаха като глинения калъп около охладено парче желязо и разкриха зад себе си нещо чисто и твърдо.

Дръпнах струните една по една. Когато ударих третата, тя прозвуча леко фалшиво и без да се замислям, аз настроих един от ключовете.

— Ей, не пипай там — Джосн се опита гласът му да прозвучи непринудено. — Ще изгубиш верния тон.

Обаче аз не го чувах.

Певецът и всички останали едва ли можеха да са по-далеч от мен, дори и да бяха на дъното на морето Сентхе.

Докоснах последната струна и настроих съвсем леко и нея също. Изсвирих един прост акорд. Той прозвуча нежно и вярно. Преместих един пръст и акордът прозвуча минорно по начин, който винаги ми беше звучал така, сякаш лютнята казваше _„тъжно“_. Отново преместих ръцете си и инструментът издаде два акорда, които си шептяха един срещу друг. След това, без да осъзнавам какво правя, аз започнах да свиря.

Усещането за струните под пръстите ми беше странно — като приятели, които отново са се събрали, забравили за общото между тях. Свирех тихо и бавно — звуците не стигаха по-далеч от кръга, очертан от нашия огън. Пръстите ми и струните внимателно разговаряха помежду си, сякаш танцът им разказваше за някаква сляпа страст.

След това нещо в мен се пречупи и музиката започна да избликва към тишината. Пръстите ми танцуваха преплетени и забързани и създаваха в кръга от светлина нещо ефирно и плахо. Музиката се носеше като паяжина, раздвижена от нежно дихание, променяйки се като лист, който се върти, докато се спуска към земята. В нея беше усещането за трите години в крайбрежната част на Тарбеан, за празнотата в мен и премръзналите ми от студ ръце.

Нямам представа колко дълго свирих. Може да е било десет минути, а може би цял час. Но ръцете ми не бяха свикнали с напрежението. Струните ми се изплъзнаха и музиката се разпадна на части, както смисълът на съня се изгубва при събуждането.

Вдигнах поглед и видях, че всички стояха неподвижни, а лицата им бяха стреснати или смаяни. След това, сякаш погледът ми беше развалил някаква магия, хората се раздвижиха. Роент се размърда на стола си. Двамата наемници се спогледаха един друг с повдигнати вежди. Дерик ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път.

Рета беше замръзнала неподвижно, с ръка, вдигната пред устата й.

Дена скри лицето си в шепи и започна да плаче тихо и безнадеждно.

Джосн просто стоеше. Лицето му беше пребледняло, сякаш някой го беше намушкал и кръвта му беше изтекла — изглеждаше поразен.

Подадох му лютнята, като не знаех дали да му благодаря или да се извиня. Той я взе сковано. Малко след това, неспособен да измисля какво да кажа, ги оставих да седят край огъня и се отправих към каруците.

Такава беше последната нощ на Квоте, преди да пристигне в Университета, с наметалото си, което му служеше и за легло, и за завивка. Когато си легна, светлият кръг на огъня зад него и мантията на сенките пред него се събраха в едно. Очите му бяха отворени, това е сигурно, но кой измежду нас можеше да каже какво виждаха те?

Нека оставим засега Квоте сам с мислите му и вместо това да погледнем зад него, към кръга от светлината на огъня. Всеки заслужава да остане за малко сам, когато го желае. И ако в очите му е имало сълзи, нека му простим. В края на краищата той бе просто още дете и тепърва щеше да научава истината за скръбта.

> 35.

> Пътищата се разделят

Времето се задържа хубаво, което означава, че фургоните стигнаха до Имре точно когато слънцето залязваше. Бях мрачен и обиден. Дена споделяше една каруца с Джосн през целия ден, а аз, понеже бях глупав и горд, се държах на разстояние от тях.

Веднага щом каруците спряха, се разрази трескава активност. Още преди фургонът му да беше спрял, Роент започна да спори с един гладко избръснат мъж с кадифена шапка.

След приключването на пазарлъка десетина мъже започнаха да разтоварват топове с плат, бъчви с меласа и конопени чували с кафе. Рета наблюдаваше цялата група със строг поглед. Джосн се въртеше наоколо, като внимаваше да не му повредят или от краднат багажа.

Моят собствен багаж беше по-лесен за опазване, тъй като имах само пътната си торба. Взех я измежду два топа с плат и се отдалечих от каруците. Метнах я на рамо и се огледах за Дена.

Вместо нея намерих Рета.

— Много ни помогна по пътя — каза тя с ясен глас, а атуранският й беше доста по-добър от този на Роент — почти без следи от сиару акцент. — Хубаво да имаш някой подръка, който да разпрегне кон, без да се налага през цялото време да му показваш.

Тя ми подаде една монета.

Взех я, без да се замислям. Беше рефлекс, изграден от годините ми опит като просяк и обратен на това да отдръпнеш ръка от огъня. Едва след като монетата беше вече в ръката ми, я разгледах по-внимателно. Беше цял меден йот — половината на онова, което бях платил, за да пътувам с тях до Имре. Когато вдигнах поглед, Рета вече се бе отправила обратно към каруците.

Тъй като не знаех какво да мисля за това, отидох при Дерик, който седеше на ръба на едно корито за водопой на коне. Той заслони очи срещу вечерното слънце, докато гледаше към мен.

— Май тръгваш по пътя си, а? Мислех си, че може да останеш с нас известно време.

Поклатих глава.

— Рета току-що ми даде един йот.

— Не съм много изненадан — кимна той. — Повечето хора, които пътуват с нас, са ни само в тежест. — Той сви рамене. — Освен това тя хареса свиренето ти. Замислял ли си се някога да се пробваш като музикант? Казват, че Имре е добро място за тях.

Насочих разговора обратно към Рета.

— Не искам Роент да й се ядоса. Той май се отнася доста сериозно към парите си.

— А тя не го ли прави? — разсмя се Дерик.

— Платих на Роент — поясних аз. — Ако искаше да ми върне част от парите, мисля, че щеше да го направи самият той.

— Те не правят така — кимна Дерик. — Мъжът при тях не дава пари.

— Точно това имах предвид — отвърнах аз. — Не искам да я въвличам в неприятности.

Дерик размаха ръце, за да ме прекъсне.

— Не си ме разбрал правилно — каза той. — Роент знае. Може дори той да й е заръчал да го направи. Но възрастните кеалдишки мъже не дават пари. Смята се за женско поведение. Ако могат, дори не купуват неща. Не забеляза ли, че Рета беше тази, която се пазари за стаите и храната в хана преди няколко нощи?

Сега, като го споменаваше, се сетих, че наистина беше така.

— Но защо? — попитах го аз.

— Не мога да ти кажа защо — сви рамене Дерик. — Просто при тях нещата стоят така. Затова в толкова много от кеалдишките кервани има екипи от мъж и съпругата му.

— Дерик! — разнесе се гласът на Роент иззад каруците.

Той въздъхна и се изправи.

— Дългът ме зове — рече младият мъж. — Надявам се да се видим пак.

Напъхах йота в джоба си и се замислих за онова, което Дерик ми беше казал. Истината беше, че моята трупа никога не беше стигала до Шалд. Беше обезпокоително да разбера, че не познавах света толкова добре, колкото си мислех.

Метнах пътната си торба на рамо и се огледах за последен път, като си мислех, че може и да е по-добре да избегна трудните сбогувания. Дена не се виждаше никъде. Това решаваше въпроса. Обърнах се да си тръгвам…

… и открих, че тя стои зад мен. Усмихна ми се неловко с ръце, сключени зад гърба. Беше очарователна като цвете, но никак не го осъзнаваше. Внезапно дъхът ми спря и забравих себе си, яда и обидата, които бях изпитал.

— Все още ли искаш да си тръгнеш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Можеш да дойдеш до Анилин заедно с нас — предложи ми тя. — Казват, че улиците там са постлани със злато. Можеш да научиш Джосн да свири на тая лютня, дето я разнася насам-натам — усмихна се. — Попитах го и той не би имал нищо против.

Замислих се върху предложението й. За миг бях почти готов да зарежа целия си план, само за да остана с нея малко по-дълго. Но този миг отмина и аз поклатих глава.

— Не ме гледай по този начин — укори ме тя с усмивка. — Що поостана там известно време, ако нещата тук не ти провървят. — Тя не довърши и ме погледна с надежда.

Не знаех какво _бих могъл_ да направя, ако тук не ми провървеше. Възлагах всичките си надежди на Университета. Освен това Анилин беше на стотици километри разстояние. Едва бях успял да купя дрехите, които носех на гърба си. Как щях да я открия?

Дена сигурно бе прочела по лицето ми какво мисля.

— Предполагам, че тогава просто аз ще трябва да дойда и да те намеря — закачливо се усмихна тя.

Ние от Рух сме пътешественици. Животът ни е низ от срещи и раздели, с кратки, но ярки познанства между тях. Затова аз знаех истината. Чувствах я, тежка, но сигурна, в дъното на стомаха си — нямаше да я видя никога пак.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя погледна неспокойно зад гърба си.

— По-добре да тръгвам. Чакай ме — дяволитата й усмивка проблесна отново, преди да се обърне и да си тръгне.

— Ще го направя — извиках след нея. — Ще те намеря там, където пътищата се срещат.

Тя се обърна и ме погледна, поколеба се за миг, след това помаха с ръка и се затича в ранния сутрешен здрач.

> 36.

> По-малко таланти

Прекарах нощта извън границите на Имре, в меко легло от горски мъх. На следващия ден се събудих късно, измих се в близкия поток и се отправих на запад към Университета.

Докато вървях, наблюдавах хоризонта, за да зърна най-голямата сграда на Университета. Знаех как трябваше да изглежда от описанието на Бен — скучна, сива и квадратна като каменен блок.

По-голяма от четири хамбара, взети заедно. Без прозорци, без украса, само с една двойна каменна порта. Десет пъти по десет хиляди книги — Архивът.

Много бяха причините, които ме накараха да дойда в Университета, но тази беше главната. Архивът съдържаше отговори, а аз имах много, много въпроси. Преди всичко исках да науча истината за чандрианите и амирите. Трябваше да разбера каква част от историята на Скарпи беше вярна.

Когато пътят пресече река Ометхи, се появи голям каменен мост. Сигурен съм, че знаете за какъв мост става дума. Беше едно от онези древни гигантски архитектурни творения, които са разхвърляни из целия свят и са толкова стари и солидно построени, че са се превърнали в част от пейзажа и никой не се чуди кой или защо ги е построил. Този мост беше особено впечатляващ — дълъг над шейсет метра и достатъчно широк, за да се разминат две каруци. Простираше се над каньона, който река Ометхи беше издълбала в скалата. Когато стигнах най-високата му точка, видях за пръв път в живота си Архива, който се издигаше над дърветата на запад като огромен сив камък.

* * *

Университетът се намираше в сърцето на малък град. Макар че, честно казано, се колебая дали изобщо можеше да се нарече „град“. По нищо не приличаше на Тарбеан с неговите усукани улички и воня на боклук. Беше по-скоро градче с широки улици и чист въздух. Малките му къщички и магазини бяха разделени от морави и градини.

Но тъй като това градче се бе появило, за да обслужва специфичните нужди на Университета, внимателният наблюдател можеше да забележи малките разлики в услугите, които то осигуряваше. Например имаше две работилници за духане на стъкло, три богато снабдени аптеки, две книговезници, четири книжарници, два бордея и прекомерно голям брой кръчми. Една от тях имаше голяма дървена табела, закована на вратата, която гласеше: „НЕ ОЧАКВАЙ СЪЧУВСТВИЕ!“. Зачудих се какво ли би помислил за това предупреждение един обикновен посетител.

Самият Университет се състоеше от около петнайсетина сгради, които почти не си приличаха една с друга. Мюз имаше кръгла централна част, от която във всички посоки излизаха осем крила и я правеха да прилича на розата на компаса. Холоус беше проста и квадратна, с прозорци с витражи, които изобразяваха Текам в класическа поза — застанал босоног пред входа на своята пещера и разговарящ с група студенти. Мейнс беше най-характерната от всички сгради — тя се простираше на площ от близо акър и половина и изглеждаше като сглобена от множество по-малки сгради, които не пасваха помежду си.

С приближаването ми до Архива сивата му повърхност без прозорци все повече ми напомняше за гигантски сив камък. След всичките години на очакване все още ми беше трудно да повярвам, че най-накрая съм тук. Пообиколих, докато намерих входа — две масивни каменни врати, които бяха широко отворени. Над тях, издълбани дълбоко в камъка, се четяха думите: „Ворфелан Рхината Морие“. Езикът ми беше непознат. Не беше сиару… може би — илиш или темик.

Още един въпрос, на който трябваше да намеря отговора.

Зад каменните врати имаше малко преддверие с по-обикновена, двойна дървена врата в него. Отворих я и усетих как покрай мен премина хладен и сух въздух. Стените бяха от гол сив камък, осветен от характерната нетрепкаща червеникава светлина на симпатични лампи. Вътре имаше голямо дървено бюро с отворени върху него няколко големи книги, подобни на счетоводни регистри.

Зад бюрото седеше млад мъж, който приличаше на чистокръвен кеалд, с характерното за тях червендалесто лице и тъмна коса и очи.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той с острия гърлен говор, който придаваше сиару акцентът.

— Тук съм заради Архива — глуповато отвърнах аз.

Стомахът ми трепереше и дланите ми се потяха.

Той ме огледа, очевидно чудейки се на каква възраст съм.

— Студент ли си?

— Ще бъда скоро — казах аз. — Още не съм ходил да ме приемат.

— Първо това трябва да направиш — сериозно рече той. — Не мога да пусна вътре никого, който не е записан в книгите. — Той посочи книгите върху бюрото пред него.

Стомахът ми спря да трепери. Не се опитах да скрия разочарованието си.

— Сигурен ли сте, че не мога да поогледам наоколо за няколко минути? Идвам от ужасно далече… — погледнах към двете двойни врати, които водеха вън от стаята — едната беше с табелка „ТОМОВЕ“, другата „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Зад бюрото имаше една по-малка врата с надпис „САМО ЗА ПИСАРИ“.

Изражението му се смекчи леко.

— Не мога. Това ще ми докара неприятности. — Той ме огледа отново. — Наистина ли ще ходиш да те приемат? — Скептичността му личеше дори зад силния акцент.

— Просто дойдох първо тук — кимнах аз, докато оглеждах празната стая и затворените врати, опитвайки се да измисля някакъв начин да го убедя да ме пусне да вляза.

Преди да успея да измисля нещо, той каза:

— Ако наистина ще ходиш там, трябва да побързаш. Днес е последният ден. Понякога не остават до по-късно от обед.

Сърцето ми започна да бие лудо. Мислех, че стоят целия ден.

— Къде са?

— В Холоус. — Той махна към външната врата. — Надолу, след това наляво. Една къса сграда с… цветни прозорци. Пред нея има две големи… дървета — Той замълча за момент. — Мисля, че бяха кленове? Така ли се казваха?

Кимнах и побързах да изляза навън, а скоро след това вече тичах надолу по пътя.

* * *

Два часа по-късно бях в Холоус и се опитвах да не обръщам внимание на раздразнения си стомах, докато се качвах на сцената на един празен театър. Стаята беше тъмна, с изключение на широк кръг светлина, който се спускаше върху масата на преподавателите. Застанах на ръба, очертан от светлината, и зачаках. Деветимата преподаватели бавно спряха да говорят помежду си и обърнаха погледи към мен.

Те седяха зад огромна маса с формата на полумесец, която беше толкова висока, че дори и седнали, те пак гледаха отвисоко към мен. Изглеждаха сериозни на вид мъже, някои на средна възраст, други доста възрастни.

Настъпи дълга пауза, докато накрая мъжът, който седеше в средата на полумесеца, не ме повика да се приближа. Предполагам, че той беше ректорът.

— Ела насам, за да можем да те видим. Точно така. Здравей. Кажи сега как се казваш, момче?

— Квоте, господине.

— И защо си тук?

Погледнах го право в очите.

— Искам да посещавам Университета. Искам да стана арканист.

Изгледах ги един по един. Някои от тях, изглежда, се забавляваха. Но никой не изглеждаше особено изненадан.

— Наясно ли си — каза ректорът, — че Университетът е за продължаване на образованието, а не за неговото започване?

— Да, ректоре. Знам това.

— Много добре — продължи той. — Мога ли да получа твоето препоръчително писмо?

— Страхувам се, че нямам такова, господине — отвърнах аз, без да се поколебая. — Абсолютно задължително ли е да имам?

— Прието е да има поръчител — обясни той. — За предпочитане е той да е арканист. От писмото му бихме научили какви са познанията ти, областите, в които имаш отлични постижения, и къде са слабостите ти.

— Арканистът, от който се учих, се казваше Абенти, господине. Но той никога не ми е давал препоръка. Мога ли аз самият да ви разкажа за себе си?

— За съжаление — важно кимна ректорът — ние няма как да разберем, че наистина си се учил при арканист, ако нямаш някакво доказателство за това. Имаш ли нещо, което да потвърди историята ти? Някаква друга кореспонденция?

— Преди пътищата ни да се разделят, той ми подари една книга, господине. Той ми я надписа и сложи подписа си.

— Това ще свърши работа — усмихна се ректорът. — Носиш ли я с теб?

— Не — позволих в гласа ми да се появи искрена горчивина. — Наложи се да я заложа в Тарбеан.

Преподавателят по реторика Хеме, който седеше вляво от ректора, изсумтя с възмущение, като с това си спечели раздразнения поглед на ректора.

— Хайде стига, Херма — рече Хеме и удари с ръка по масата. — Момчето очевидно лъже. Имам важна работа за вършене този следобед.

Ректорът го изгледа още по-раздразнено.

— Не съм ти позволил да си тръгнеш или да говориш, магистър Хеме. — Двамата се гледаха един друг продължително, преди накрая Хеме намръщено да отвърне поглед.

Ректорът се обърна отново към мен, след това улови движението на един от другите преподаватели.

— Да, магистър Лорен?

— Как се казваше книгата? — Високият слаб магистър ме изгледа безучастно.

— „Реторика и логика“, господине.

— И къде я заложи?

— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.

Лорен се обърна към ректора:

— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.

Ректорът кимна леко.

— Благодаря ти, магистър Лорен.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?

Поех си дълбоко въздух.

— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.

Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.

— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?

Замълчах за момент.

— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.

— На колко години си, момче?

— Квоте, господине.

— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.

— На петнайсет, господине.

Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.

Само ректорът не направи нищо.

— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?

На лицето ми се мярна усмивка.

— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.

Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.

— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.

Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.

— Колко зърна има в тринайсет унции?

— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.

Той леко повдигна вежди.

— Ако имам петдесет сребърни таланта и ги обърна във винтишки монети и после обратно, колко ще ми останат, ако кеалдимът ми взема четири процента всеки път?

Направих досадното обръщане между различните монети и след това се усмихнах, когато осъзнах, че това не беше необходимо.

— Четирийсет и шест таланта и осем драба, ако е почтен. Четирийсет и шест дори и да не е такъв.

Той кимна отново и се вгледа по-отблизо в мен.

— Имаш триъгълник — бавно каза магистърът. — Едната му страна е седем стъпки. Другата — три стъпки. Единият ъгъл е шестдесет градуса. Колко дълга е третата страна?

— Ъгълът между двете страни ли е?

Той кимна. Затворих очи, колкото да си поема дъх и ги отворих отново.

— Шест стъпки и шест педи. Точно.

Той издаде звук, който беше нещо като „хмммммф“, и изглеждаше изненадан.

— Доста добре. Магистър Аруил?

Аруил зададе въпроса си още преди да успея да се обърна към него.

— Какви са медицинските свойства на кукуряка?

— Противовъзпалителни, антисептични, действа като леко успокоително и болкоуспокоително. Пречиства кръвта — казах, като погледнах към възрастния мъж с очила и благ външен вид. — Става отровен, ако се използва в големи количества. Опасен е за бременните жени.

— Наименувай съставните части на ръката.

Изредих имената на всичките двайсет и седем кости по азбучен ред. След това мускулите — от най-големия към най-малкия. Изброих ги набързо за точност, като посочих къде се намират на собствената ми вдигната ръка.

Бързината и точността на отговорите ми ги впечатли.

Някои от тях скриха това, други го изразяваха открито на лицата си. Истината беше, че се налагаше да ги впечатля. От миналите си разговори с Бен знаех, че за да влезеш в Университета, ти трябват или остър ум, или пари. Колкото повече имаш от едното, толкова по-малко ще ти трябва от другото.

Така че трябваше да хитрувам. Бях се промъкнал в Холоус през задния вход, като се преструвах на момче за поръчки. След това се справих с две брави и прекарах повече от час, наблюдавайки как разпитват другите студенти. Чух стотици въпроси и хиляди отговори.

Също така бях чул и какви са таксите за обучение, поискани от останалите студенти.

Най-ниската беше четири таланта и шест йота, но повечето бяха двойно по-високи. От един студент поискаха повече от трийсет таланта за обучението му. За мен щеше да е по-лесно да взема парче от луната, отколкото да събера толкова пари.

Имах два медни йота в джоба си и нямаше откъде да получа и едно огънато пени повече. Така че трябваше да ги впечатля. Дори повече от това — интелигентността ми трябваше да ги смути. Да ги смае.

Приключих с изброяването на мускулите на ръката и започвах да разказвам за лигатурите, когато Аруил ми махна с ръка да замълча и зададе следващия си въпрос:

— Кога би пуснал кръв на пациент?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Когато искам да умре? — попитах го несигурно.

Той кимна по-скоро на себе си.

— Магистър Лорен?

Магистър Лорен беше блед и изглеждаше неестествено висок дори докато седеше.

— Кой пръв е провъзгласен за крал на Тарвинтас?

— Посмъртно? Фейда Калантис. Иначе това е брат му Джарвис.

— Защо е рухнала Атуранската империя?

Замълчах, объркан от въпроса. Никой от другите студенти не беше разпитван толкова нашироко.

— Ами, господине — бавно казах аз, за да спечеля няколко кратки мига, в които да помисля, — донякъде, защото крал Налто бил неспособен маниак с огромно его. Донякъде заради промените в църквата, която осъдила ордена на амирите, представляващ съществена част от силата на Атур. Донякъде причината била и в това, че войниците се биели в три различни завоевателни войни по едно и също време и високите данъци предизвикали бунт в земите, които вече били част от империята. — Наблюдавах изражението на магистъра, като се надявах, че той ще даде знак, когато реши, че е чул достатъчно. — Също така те намалили стойността на своите монети, подкопали общоприетия закон за желязото и се опълчили срещу Адем. — Свих рамене и продължих: — Но, разбира се, причините са били по-сложни от всичко това.

Изражението на магистър Лорен остана непроменено.

— Кой е най-великият човек, който някога е живял? — попита след кратко кимване.

Още един въпрос, в чийто отговор не бях сигурен. Замислих се.

— Илиен.

Магистър Лорен примигна веднъж безизразно.

— Магистър Мандраг?

Мандраг беше гладко избръснат и с гладко лице, а костеливите му ръце бяха изцапани с десетки различни цветове.

— Ако ти трябва фосфор, откъде ще го вземеш?

За момент гласът му толкова ми заприлича на гласа на Абенти, че отговорих, без да се замислям:

— От аптекаря!

Един от магистрите в другия край на масата се засмя и аз прехапах приказливия си език.

Мандраг леко се усмихна и немощно си пое дъх.

— Достъпът до аптеката е забранен.

— Мога да го получа от урина — бързо отвърнах аз. — Ако разполагам с пещ и достатъчно време.

— Колко от нея ще ти е необходимо, за да получиш две унции чист фосфор? — Той разсеяно изпука кокалчетата на ръцете си.

Спрях за момент, за да помисля, тъй като и това беше нов въпрос.

— Най-малкото сто и шейсет литра, магистър Мандраг, в зависимост от качеството на материала.

Настъпи дълго мълчание, докато той пукаше кокалчетата си едно по едно.

— Кои са трите най-важни правила на химика?

Това го знаех от Бен.

— Сложи ясен етикет. Мери два пъти. Яж другаде.

Той кимна, а на устните му продължаваше да играе лека усмивка.

— Магистър Килвин?

Килвин беше кеалдиш, широките му рамене и острата черна брада ми напомниха вида на мечка.

— Така — промърмори той и скръсти едрите си ръце пред гърдите си, — как ще направиш вечногоряща лампа?

Всеки един от останалите осем магистри направи някакъв жест на отчаяние или издаде някакво възклицание.

— Какво? — попита Килвин, като раздразнено ги огледа. — Това е моят въпрос и е мой ред да питам. — Той отново насочи вниманието си към мен. — И така — как би я направил?

— Ами — бавно казах аз, — вероятно бих започнал с някакво махало. След това ще го обвържа към…

— _Краем._ Не. Не по този начин. — Килвин изръмжа няколко думи и започна да удря с юмрук по масата, като всяко тупване на ръката му беше съпроводено от отривисто избухване на червеникава светлина, която избликваше от ръката му. — Без симпатия. Не искам _вечносветеща_ лампа. Искам _вечногоряща_.

Той ме погледна отново и ми се озъби, все едно имаше намерение да ме изяде.

— Литиева сол? — Попитах, без да се замислям, но после бързо размислих. — Не, натриево масло, което гори в затворен… не, по дяволите — смотолевих и накрая спрях — на останалите кандидати не им се бе наложило да се справят с въпроси като този.

Той ме прекъсна с кратко махване на ръка.

— Достатъчно. По-късно ще говорим за това. Елкса Дал.

Отне ми известно време, докато се сетя, че Елкса Дал е следващият магистър. Обърнах се към него. Той изглеждаше като първообраза на зловещия магьосник, който задължително присъства в толкова много лоши атурански пиеси. Сурови тъмни очи, слабо лице, къса черна брада. Като се има предвид всичко това, изражението му се оказа доста приятелско.

— Кои са думите за първото паралелно кинетично обвързване?

Бързо ги казах.

Той не изглеждаше изненадан.

— Какво беше обвързването, което магистър Килвин използва само преди малко?

— Капациторално кинетично светене.

— Какъв е синодичният период?

Погледнах го объркано.

— На луната ли?

Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.

Той кимна.

— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.

Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.

— Магистър Хеме?

Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.

— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.

Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.

За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.

Работата е там, че _не можете_ да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.

— Ами… — проточих аз, като се преструвах, че в момента мисля върху отговора, и наблюдавах как самодоволната усмивка на Хеме става все по-широка. — Предполагам, че имахте предвид _червена_ сяра — в този случай ще са необходими около четирийсет и една унции, господине — отвърнах му с още по-широка усмивка, показвайки всичките си зъби.

— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.

— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…

Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.

Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:

— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.

— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.

Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.

— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…

— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.

Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.

Или пък самият му глас имаше особен резонанс.

Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.

— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.

Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.

Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.

Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.

— _„Сохекетх ка сиару крема 'тетх ту?“_ — попита ме той. — _Колко добре говориш сиару?_

— _„Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря._

Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.

— Колко пръста съм вдигнал?

Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.

— Най-малко един — отвърнах. — И вероятно не повече от шест.

Той се усмихна широко и извади другата си ръка изпод масата — беше с два вдигнати пръста. Той ги размаха, така че другите магистри да ги видят, като клатеше глава встрани по един разсеян, почти детински начин. След това свали ръцете си на масата пред него и изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли седемте думи, които биха накарали една жена да те обикне?

Погледнах го, опитвайки се да реша дали зад този въпрос не се крие още нещо. Като не успях, просто отговорих:

— Не.

— Те съществуват — увери ме той и седна отново с доволен вид. — Магистре лингвист? — кимна той към ректора.

— Май покрихме по-голямата част от академичните науки — каза ректорът по-скоро на себе си.

Имах чувството, че нещо го е обезпокоило, но бе твърде сдържан, за да мога да предположа какво точно.

— Ще ми простиш ли, ако те попитам за неща, които не са от толкова научно естество?

Тъй като в действителност нямах избор, просто кимнах.

— Защо Абенти не ти е дал препоръчително писмо?

Поколебах се. Не всички пътуващи артисти са толкова порядъчни, колкото беше нашата трупа, и затова беше разбираемо, че не всички ги уважаваха. Но се съмнявах, че най-правилният подход беше да излъжа.

— Той напусна трупата ми преди три години. Не съм го виждал оттогава.

Видях как всеки от магистрите ме погледна. Почти можех да усетя как пресмятаха възрастта ми на обратно наум.

— О, хайде стига — извика Хеме възмутено и се размърда да става.

Ректорът го изгледа мрачно и това го накара да млъкне.

— Защо желаеш да посещаваш Университета?

Стоях като втрещен. Това беше единственият въпрос, за кои то бях напълно неподготвен. Какво можех да кажа? _Десет хиляди книги. Вашият Архив. Когато бях малък, мечтаех да мога да чета там._ Беше истина, но звучеше твърде детински. _Искам да си отмъстя на чандрианите._ Твърде драматично. _За да стана достатъчно могъщ и никой да не може да ме нарани повече._ Твърде плашещо.

Погледнах ректора и осъзнах, че мълча от доста време. Тъй като не бях способен да измисля нищо друго, свих рамене и казах:

— Не знам, господине. Предполагам, че и това ще трябва да науча.

В този момент в очите на ректора се появи нещо особено, но той се отърси от него и каза:

— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?

Беше задавал този въпрос и на другите кандидати, но никой не се бе възползвал от това право.

Въпросът изглеждаше почти риторичен, като ритуал, изпълняван преди магистрите да обсъдят таксата за обучение на кандидатите.

— Да, моля — изненадвайки го, отвърнах аз. — Искам да ви помоля за една услуга в допълнение към самото приемане. — Поех си дълбоко дъх и изчаках вниманието им да се насочи към мен. — Бяха ми необходими почти три години, докато стигна до тук. Може да изглеждам млад, но съм подходящ за това място колкото, а ако не и повече от някой богат благороднически син, който не може да различи сол от цианид дори след като ги опита. — Направих пауза. — Обаче в този момент имам в кесията си два йота и отникъде не мога да намеря повече от това. Нямам нищо ценно, което вече да не съм продал. Приемете ме за повече от два йота и аз няма да мога да си го позволя. Приемете ме за по-малко и аз ще бъда тук всеки ден, а през нощта ще правя каквото е необходимо, за да си осигуря прехраната, докато уча тук. Ще спя на улицата или при конете, ще мия чинии за остатъците от кухнята, ще прося за пенита, с които да си купя пера за писане. Ще направя всичко, което е необходимо — изрекох последните думи пламенно, почти ги изкрещях. — Но, моля ви, приемете ме безплатно и ми дайте три таланта, така че да имам с какво да живея и да мога да си купя каквото е необходимо за обучението, и аз ще стана студент, какъвто никога досега не сте виждали.

Настъпи кратко мълчание, последвано от гръмогласния смях на Килвин.

— Ха! — изрева той. — Ако един от десет студенти имаше половината на неговия огън, щях да преподавам с камшик и стол, вместо с тебешир и плочи за писане. — Той стовари с трясък ръката си върху масата пред него.

Това накара всички останали да започнат да говорят едновременно. Ректорът ми махна и аз се възползвах от възможността да седна на стола, който стоеше на ръба на кръга от светлина.

Обсъждането продължи доста дълго. Но за мен дори и две-три минути биха изглеждали като цяла вечност, докато просто седях, а група възрастни мъже обсъждаха бъдещето ми.

Нямаше викове, затова пък имаше доста ръкомахане, и то предимно от страна на магистър Хеме, който, изглежда, не ме харесваше точно толкова, колкото и аз не харесвах него.

Нямаше да е толкова зле, ако можех да разбера какво казваха, но дори и моят остър слух не можеше да долови за какво точно спорят.

Разговорът им внезапно замря и тогава ректорът погледна към мен и направи жест да се приближа.

— Нека бъде записано — каза той с официален тон, — че Квоте, син на… — Той спря и ме погледна въпросително.

— Арлиден — допълних аз и името ми прозвуча странно след всичките тези години.

Магистър Лорен се обърна и ме погледна, примигвайки.

— … син на Арлиден, е приет в Университета за продължаване на обучението му, на четирийсет и трети екис. Приет е в Арканум контингента, след като доказа, че е овладял основните принципи на симпатията. Официалният му поръчител е Килвин, магистър на изобретенията. Таксата му за обучение се определя на по-малко от три таланта.

Почувствах как отгоре ми се стовари огромна тежест. Три таланта бяха равностойни на всичките пари на света, защото нямах никаква надежда да ги спечеля преди началото на семестъра. Ако работех в кухнята и изпълнявах поръчки за дребни пенита, можех да спестя толкова пари за една година, ако бях голям късметлия.

Все още таях безумната надежда, че с времето можех и да открадна толкова с джебчийство, но в себе си знаех, че беше невъзможно това да стане. Хората с толкова пари ги пазеха по-добре и не ги оставяха просто в кесията си.

Не осъзнах, че магистрите са напуснали масата, докато един от тях не се приближи до мен. Вдигнах поглед и видях магистъра на Архива, който застана до мен.

Лорен беше по-висок, отколкото мислех — близо два метра. Дългото му лице и ръце го правеха да изглежда все едно някой го беше разтегнал. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, той ме попита:

— Не каза ли, че името на баща ти е Арлиден? — Зададе въпроса много спокойно, без следа от съжаление или извинение.

Това внезапно много ме ядоса — че можеше да смаже амбициите ми да вляза в Университета и после да дойде и спокойно да ме разпитва за мъртвия ми баща, така все едно ми казваше „добро утро“.

— Да — отвърнах напрегнато аз.

— Бардът Арлиден?

Баща ми винаги се беше смятал за член на трупа. Никога не наричаше себе си бард или музикант. Това, че го наричаха по този начин, ме раздразни още повече, ако това въобще беше възможно. Не си направих труда да отговоря, а само кимнах веднъж с остро движение.

Ако отговорът му се бе сторил прекалено кратък, той не го показа.

— Чудех се в коя трупа е свирил?

Опитът ми да се въздържам пропадна.

— А, _чудили_ сте се значи — казах аз, като се постарах да вложа в думите си всичката жлъч, на която ме беше научил животът в трупата. — Ами, можете да продължавате да си се чудите. След като аз съм потънал в невежество, значи и вие можете да останете в неведение за това известно време. Когато се върна, след като спечеля своите три таланта — може би тогава ще можете да ме попитате отново. — Изгледах го свирепо, сякаш се надявах да го изпепеля с погледа си.

Реакцията му беше почти никаква, едва по-късно разбрах, че да очакваш някаква реакция от магистър Лорен, беше все едно да се надяваш каменна колона да ти намигне.

В началото той изглеждаше леко объркан, след това изненадан и накрая, докато продължавах да го гледам кръвнишки, той леко ми се усмихна и ми подаде лист хартия, без да каже и дума.

Разгънах го и прочетох: „Квоте. Пролетен семестър. Такса за поучение: — 3 Таланта.“ _По-малко_ от три таланта. Разбира се.

Заля ме вълна на облекчение. Краката ми се подкосиха, внезапно седнах на пода и заплаках.

> 37.

> Блеснал поглед

Лорен ме поведе през двора.

— Това обсъждахме толкова дълго — безстрастно обясняваше магистър Лорен. — Трябваше да имаш такса за обучение. Всеки има такава.

Бях възвърнал хладнокръвието си, след като се извиних за ужасното си държане. В отговор магистърът кимна спокойно и предложи да ме придружи до канцеларията на касиера, за да се увери, че няма да се получи някакво объркване с моята „такса“ за приемане.

— След това беше решено да те приемем по начина, предложен от теб… — Лорен направи кратка, но многозначителна пауза, което ме наведе на мисълта, че нещата едва ли са били толкова прости. — … проблемът беше, че нямаме установен такъв прецедент — да се отпускат средства на новозаписани студенти. — Той отново направи пауза. — Това е доста необичайно.

Лорен ме поведе в друга каменна сграда, през един коридор и надолу по стълбището.

— Здравей, Рием.

Касиерът беше сприхав възрастен мъж, който още повече се раздразни, когато разбра, че трябва да ми даде пари, вместо да ми вземе. След като получих своите три таланта, магистър Лорен ме изведе от сградата.

Внезапно се сетих за нещо и започнах да ровя из джобовете си, доволен, че имам извинение да сменя темата на разговора.

— Имам разписка от „Скъсаната подвързия“.

Подадох му листа хартия, като се чудех какво ли щеше да си помисли собственикът, когато магистърът на Архива на Университета се появи при него, за да откупи книгата, която му беше продадена от един мърляв уличен хлапак.

— Магистър Лорен, оценявам, че се съгласихте да направите това, и се надявам, че няма да ме сметнете за неблагодарен, ако ви помоля за още една услуга…

Лорен хвърли един поглед на разписката, след което я напъха в джоба си и ме погледна внимателно. Не, не внимателно. Дори не и въпросително.

Всъщност на лицето му нямаше никакво изражение. Никакво любопитство или раздразнение. Нищо. Ако не виждах, че очите му са насочени към мен, бих си помислил, че е забравил за съществуването ми.

— Чувствай се свободен да ме помолиш — рече той.

— Тази книга… тя е всичко, което ми е останало от… онова време от моя живот. Много бих искал някой ден, когато имам парите, да я откупя обратно от вас.

Той кимна все така безизразно.

— Това може да се уреди. Не се безпокой, тя ще е в безопасност. Ще бъде пазена толкова внимателно, колкото и всяка друга книга в Архива.

Лорен вдигна ръка и махна на един преминаващ студент.

Момчето с пясъчноруса коса веднага спря и се приближи нервно.

Той кимна почтително на магистъра на Архива, като кимването му повече приличаше на поклон.

— Да, магистър Лорен?

— Симон, това е Квоте. — Лорен ме посочи с дългата си ръка. — Някой трябва да го разведе наоколо, да му помогне да се запише за различните предмети и така нататък. Килвин иска той да посещава часовете му по изобретения. За останалите неща се доверявам на твоята преценка. Ще се заемеш ли с това?

Симон кимна и махна косата, която беше влязла в очите му.

— Да, господине.

Без да каже нито дума повече, Лорен се обърна и се отдалечи, като широките му крачки караха черната му магистърска мантия да се развява зад него.

* * *

Симон беше млад за студент, макар да бе по-голям от мен с няколко години. Беше по-висок от мен, но лицето му беше все още момчешко, а държанието му — по детски срамежливо.

— Имаш ли къде да отседнеш? — попита ме, докато вървяхме заедно. — Стая в странноприемница или нещо подобно?

— Пристигнах едва днес — поклатих глава аз. — Нямах време да мисля за други неща освен за приемането.

— Знам как е — ухили се Симон. — Още се изпотявам, като дойде началото на всеки семестър. — Той посочи наляво към една широка алея, покрай която имаше дървета. — Тогава да отидем първо в Мюз.

Спрях да вървя.

— Нямам много пари — признах аз.

Не бях планирал да наемам стая. Свикнал бях да спя на открито и знаех, че трябваше да пестя трите си таланта за дрехи, храна, хартия и таксата за обучение за следващия семестър. Не можех да се надявам на щедростта на магистрите за два поредни семестъра.

— Значи приемането ти не е минало толкова добре, а? — каза съчувствено Симон, хвана ме за лакътя и ме поведе към друга от сивите сгради на Университета. Тя беше висока три етажа, имаше много прозорци и няколко крила, които излизаха от централната част. — Не се притеснявай от това. И аз самият бях страшно нервен първия път и почти щях да се напикая от страх — образно казано.

— Не се справих толкова зле — отвърнах аз, като внезапно се сетих за трите таланта в кесията си. — Но мисля, че обидих магистър Лорен. Той изглеждаше малко…

— Хладен? — попита Симон. — Резервиран? Като колона от камък? — Той се разсмя. — Лорен винаги изглежда така. Носят се слухове, че Елкса Дал е обещал десет златни марки на онзи, който успее да го накара да се засмее.

— О — поуспокоих се аз, — това е добре. Той е последният човек, когото бих желал да настроя срещу себе си. Очаквам с нетърпение да прекарам доста време в Архива.

— Просто се отнасяй грижливо с книгите и ще се разбираш с него добре. Той е доста незаинтересован през по-голямата част от времето, но трябва да внимаваш, когато се навърташ около книгите му. — Той повдигна вежди и поклати глава. — Тогава е по-свиреп от мечка, която пази малките си. Всъщност бих предпочел мечката пред това Лорен да ме види как прегъвам някоя страница.

Симон ритна един камък и той се търколи по паветата.

— Добре. Имаш няколко възможности в Мюз. За един талант ще получиш легло и купони за храна за семестъра. — Той сви рамене. — Не е нищо особено, но ще те пази от дъжда. Можеш да споделяш с някой стая за два таланта или да си вземеш своя собствена за три.

— Какви са тия купони за храна?

— Има три хранения на ден в столовата. — Той посочи дългата сграда с нисък покрив от другата страна на моравата. — Храната не е лоша, стига да не мислиш много откъде може да е дошла.

Направих няколко бързи сметки. Един талант за два месеца храна и сухо място за спане беше най-добрата сделка, на която можех да се надявам. Усмихнах се на Симон.

— Звучи точно като онова, което ми трябва.

Симон кимна и отвори вратата на Мюз.

— Нека тогава да бъде само легло. Хайде да намерим домакина и да те запишем.

* * *

Леглата за студентите, които не бяха в Арканум, се намираха на четвъртия етаж в източното крило на Мюз, което беше най-далече от баните на приземния етаж. Стаите не бяха нищо особено, точно както ги беше описал Сим. Но тясното легло беше с чисти чаршафи и имаше сандък, който се заключваше, където можех да държа оскъдните вещи, които притежавах.

Всички долни легла вече бяха заети, така че се настаних на едно горно в дъното на стаята. Когато погледнах през един от тесните прозорци от височината на своя креват, гледката ми напомни за скривалището ми високо сред покривите на Тарбеан. Това ми подейства странно успокоително.

Обедът беше паница гореща картофена супа, фасул, тънки резенчета тлъста пушена сланина и пресен черен хляб. Половината от големите, сковани от дъски маси в стаята бяха заети от около двеста студенти. Помещението беше изпълнено с тихия шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях и металното тракане на лъжиците върху ламаринените подноси.

Симон ме поведе към задния ъгъл на дългата стая.

Двама други студенти вдигнаха погледи към нас, когато се приближихме.

След като остави своя поднос, Симон ме посочи:

— Запознайте се с Квоте — нашия най-нов първокурсник с жаден поглед. — След това той махна към двамата студенти: — Квоте, това са двамата най-лоши студенти в Арканум — Манет и Уилем.

— Вече се срещнахме — каза Уилем, който беше тъмнокосият кеалдим от Архива. — Ти наистина си отишъл да те приемат — каза той, леко изненадан. — Мислех, че искаш да ми пробуташ фалшиво желязо. — Той протегна ръка да се здрависа. — Добре дошъл.

— Техлу да го удари! — измърмори Манет, докато ме оглеждаше.

Беше поне на петдесет, с буйна коса и прошарена брада. Беше леко разчорлен, сякаш се беше събудил само преди няколко минути.

— Толкова ли съм стар, колкото се чувствам? Или пък той е толкова млад, колкото изглежда?

— И двете — засмяно отвърна Симон, докато сядаше. — Квоте, Манет е бил в Арканум по-дълго, отколкото всички ние, взети заедно.

— Повярвайте ми — изсумтя Манет, — бил съм по-дълго в Арканум, отколкото всеки от вас е живял досега.

— И все още си е'лир от ниско ниво — рече Уилем, а тежкият му сиару акцент не позволяваше да се разбере дали влага сарказъм и думите си или не.

— Ура за това, че не съм е'лир — каза Манет с искрена убеденост. — Вие, момчета, ще съжалявате, ако се издигнете по-нагоре в класирането. Повярвайте ми. Това означава само повече караници и по-високи такси за обучение.

— Искаме да получим своето членство в гилдията — отвърна Симон. — За предпочитане е това да стане известно време преди да умрем.

— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.

Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.

— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.

— Седем и осем.

Симон изглеждаше изненадан.

— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?

— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.

— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.

Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.

Погледнах към Манет.

— Ти не участваш ли?

Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.

— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.

— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?

— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.

Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:

— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?

— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.

— Само благородниците — каза Уилем, — _краемлишките_ копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.

— Аз не съм против — рече Манет. — Нека им вземат парите и поддържат моята такса ниска.

Подскочих, когато в другия край на масата издрънча поднос.

— Предполагам, че говорите за мен — собственикът на подноса беше синеок красавец с внимателно поддържана брада и високи скули на модеганец. Беше облечен в скъпи дрехи с убити цветове. На хълбока си носеше нож с дръжка от ковано желязо. Това беше първото оръжие, което бях видял някой да носи в Университета.

— Совой? — Симон изглеждаше силно изненадан. — Какво правиш тук?

— И аз се питам същото нещо. — Совой погледна надолу към масата. — Няма ли свестни столове в това място? — Той седна, като се движеше със странно съчетание от елегантна изтънченост и сковано, обидено достойнство. — Чудесно. Следващото нещо, което ще правя, сигурно ще е да се храня с някой копач и да хвърлям през рамо кости на кучетата.

— Етикетът диктува да го направите през лявото си рамо, ваше височество — ухили се Манет с уста, пълна с хляб.

Очите на Совой гневно проблеснаха, но преди да успее да отвърне нещо, Симон попита:

— Какво се е случило?

— Таксата ми за обучение беше шейсет и осем стрехлаума — отвърна възмутено той.

— Това много ли е? — объркано попита Симон.

— Да, много е — саркастично натърти Совой, — а и нямаше никаква причина за това. Отговорих на всичките им въпроси. Това си е чисто и просто заяждане. Мандраг не ме харесва. Нито пък Хеме. Освен това всеки е наясно, че те изстискват два пъти повече пари от благородниците, отколкото вземат от вас, и ни обират до шушка.

— Симон е благородник — посочи го с лъжицата Манет, — а пък се справя добре.

Совой изсумтя:

— Бащата на Симон е херцог на хартия, който се кланя на тенекиения крал на Атур. Конюшните на баща ми са с по-дълга кръвна линия, отколкото половината от вас, атуранските благородници.

Симон леко се надигна на стола си, макар че не вдигна поглед от яденето си.

Уилем се обърна към Совой и тъмните му очи се втвърдиха. Но преди да успее да каже нещо, Совой се прегърби и потри лицето си с ръка.

— Съжалявам, Сим, къщата ми и името ми са и твои. Просто… надявах се тоя семестър нещата да се оправят, а вместо това те станаха по-лоши. Парите, които получавам, няма да стигнат дори да покрият таксата ми за обучение, а вече никой не иска да ми отпуска заеми. Знаеш ли колко унизително е това? Трябваше да се откажа от стаите си в „Златното пони“. Живея на третия етаж на Мюз. За малко да ми се наложи да споделям стаята си. Какво ще каже баща ми, ако разбере?

Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.

— Може би нещата щяха да минат по-добре, ако не се беше явил там, нагласен като паун — рече Манет. — Сваляй коприната, когато отиваш да те приемат.

— Това ли било? — каза Совой, готов да избухне отново. — Може би трябва да се самоунижавам? Да си посипя главата с пепел? Да си разкъсам дрехите? — колкото повече се ядосваше, толкова повече смешният му акцент ставаше все по-ясно изразен. — Не. Никой от тях не е по-добър от мен самия. Няма нужда да им се кланям.

На масата настъпи неловко мълчание.

Забелязах, че голяма част от студентите от съседните маси наблюдаваха представлението с интерес.

— _Хилта тиам_ — продължи Совой. — Мразя всичко в това място. Времето ви е бурно и нецивилизовано. Религията ви — варварска и превзета. Курвите ви са непоносимо неграмотни и без всякакви маниери. Езикът ви не е достатъчно изтънчен, за да изрази колко окаяно е това място…