8Заплахи

Миранда тичаше.

Тръбата бе прозвучала преди секунди и коридорът бе изпълнен с писъци. Допреди малко Миранда си бе почивала в отредените й покои, чакаше да бъде поканена на среща с Небесната светлина.

Десетки слуги и стражи се бяха втурнали да откликнат на тревогата. Сигналът беше уникален — в цялата империя имаше само една такава тръба и тя се надуваше само когато владетелят е в опасност.

Миранда усещаше, че е намесена черна магия. Настръхна от илюзорната миризма на гнило, когато стигна до императорските покои. Тежките дървени врати бяха затворени и десетина стражи се опитваха да ги разбият.

— Дръпнете се! — извика Миранда.

Войниците се поколебаха, но слугите я послушаха безпрекословно. Черната, всъщност по-скоро тъмносива роба и магьосническото й самочувствие им припомниха дългогодишния етикет и мнозина сведоха глави.

— Да, велика.

Войниците също се отдръпнаха и Миранда вдигна ръце. В момента не беше време за деликатност и тя насочи вниманието си към пантите и превърна камъните, в които бяха забити, на прах. След това тласна с длани, сякаш буташе нещо, и въздухът се раздвижи от невидимата сила, която удари портите като таран. Те паднаха на пода с гръмотевичен тътен. Стражите се втурнаха вътре още преди да е заглъхнал.

Миранда се обърна към слугите.

— Останете тук. Ако има нужда от вас, ще ви повикаме.

И забърза след войниците. По дългия коридор към градините се носеше вълна от изпепеляваща жега. Някъде напред се чуваха викове и писъци.

Този комплекс беше най-големият в двореца, серия свързани помещения, които позволяваха на императора и най-близките му да живеят настрани от огромния бюрократичен апарат. В началото на покоите бе разположена градина, оазис на спокойствие в динамичния и шумен палат. В нея имаше басейн и павилиони с копринени завеси, в които човек да се скрие от дневната жега. В момента скъпоценните коприни горяха, вероятно запалени от заклинание.

Миранда прецени ситуацията мигновено. Двама дасатски жреци лежаха мъртви до фонтана. По някакъв начин се бяха прехвърлили в имперските градини. От разрушенията наоколо личеше, че са започнали да хвърлят смъртоносните си магии безогледно във всички посоки. Цуранският магьосник, отговарящ за императора, бе отвърнал с огнено кълбо, вероятно за да ги забави и да прикрие бягството на владетеля. В резултат се бе разгорял пожар. Наоколо лежаха слуги и стражи, загинали по ужасяващ начин. Никое от телата не беше с императорската мантия, което означаваше, че Сезу е в друга част на покоите. Тя облекчено си пое дъх.

Императорът беше млад и неженен, поради което животът му се смяташе за двойно по-ценен. Без наследник на короната нацията щеше да бъде разцепена и Империята щеше да потъне в политически хаос. Според обичая, щом се счупеше Червеният печат и се обявеше война, близо до императора винаги имаше тръбач, който да вдигне тревога в случай на опасност за Небесната светлина. Освен това в покоите пазеше постоянно и жрец на Джастур.

Миранда се появи зад първата вълна имперски стражи точно навреме, за да види как този жрец хвърля магическия си чук по един дасат. Оръжието полетя във въздуха, удари дасата в гърдите и го събори. Той се преметна на няколко метра сред фонтан от оранжева кръв и спря почти до краката на Миранда.

— Оставете един жив! — опита се да надвика тя глъчката.

Знаеше, че призивът й е напразен. Стражите се бяха заклели да защитават императора с живота си и докато успее да стигне до тях, вече бяха насекли последния останал жрец на парчета. Миранда реши да не се ядосва за неща, които не зависят от нея, и се обърна към един офицер, който стискаше меч, покрит с оранжева кръв.

— Къде е Небесната светлина?

— В спалнята си — отвърна офицерът.

Миранда забеляза, че кожата му започва да почервенява на местата, където бе опръскана с дасатска кръв, и каза:

— Измий се, преди да пострадаш по-сериозно.

— Да, велика.

Въпреки че нямаше официален пост в Събранието, тя беше жена на Пъг и доверено лице на императора, така че следващите традициите цурани се обръщаха към нея с официалната титла. Отдавна беше спряла да ги поправя, защото просто нямаше смисъл.

Провря се между войниците и слугите и тръгна към стражите, които охраняваха спалнята.

— Опасността отмина. Трябва да видя негово величество.

Началникът им кимна, влезе вътре и след малко се върна и каза, че императорът ще я приеме. Миранда влезе и видя, че младият владетел е облякъл традиционната си златна броня и стиска древен железен меч. Нещо в стойката му издаваше, че това не е обикновено позьорство, а че е готов за бой.

Стройният магьосник Манвахат, който стоеше до него, кимна на Миранда и я изгледа въпросително. Миранда също му кимна и го усети как си отдъхва леко зад цуранската маска на спокойствие. Манвахат беше млад, но имаше репутация на хладнокръвен и могъщ магьосник.

— Ваше величество, трябва да напуснете Свещения град — каза Миранда още от прага.

Императорът примигна, сякаш не я бе разбрал, след което изражението му се промени, той пое дълбоко дъх и прибра меча си.

— Може ли да попитам защо, Миранда? Рядко получавам заповеди.

Миранда осъзна, че не бива да нарушава етикета, когато не са сами.

— Извинете, ваше величество. От загриженост за живота ви забравих мястото си. Тази атака е дело на Варен. Той е бил в двореца много пъти, представяйки се за Винтаката, така че знае как да вкара тези дасатски жреци в личната ви градина.

— Жреци ли?

— Няколко дасатски магьосници са се материализирали в градината и са почнали да убиват наред — тя направи пауза за момент. — Разбира се, това е самоубийствена атака. Но на Варен не му пука за дасатите, а те са религиозни фанатици и ще умрат, служейки на Мрачния.

— И защо да трябва да напусна двореца? — попита императорът.

— Варен е натрупал достатъчно познания като Винтаката и ще продължи да ви атакува. Той знае, че въпреки лоялността си Върховният съвет ще бъде разцепен, ако загинете. Без обявен наследник…

— Братовчедите ми ще се сдрапат кой да седне на трона — довърши Сезу. — Така е. Но къде да отида?

— Ваше величество, Винтаката посещавал ли е някое от провинциалните ви имения?

— Не съм сигурен. Може би преди да седна на трона.

— Не толкова отдавна — Миранда се замисли кога бе последната „смърт“ на Варен. — Да речем, последната година.

— Доколкото знам, не. Ще накарам първият министър да провери — лицето на императора светна. — Сетих се за едно място, където не е бил. Древното имение на Акома южно от Сулан-Ку. Никой не живее там, откакто дядо ми се е възкачил на трона, но пазим тези земи, защото там е родена Господарката на Империята. Сигурен съм, че Варен никога не е ходил там.

Миранда кимна на Манвахат и младият магьосник заговори.

— Ако Небесната светлина ми позволи, ще прехвърля вас и най-близките ви там за минути — императорът не изглеждаше убеден, затова той добави: — Другите ще се присъединят към вас съвсем скоро.

— Ще кажа на Събранието и ако се наложи, ще преместим цялото управление там. Мога да издавам заповеди съвсем бързо, ако Великите ми помагат.

— Служим на волята ви, ваше величество — отвърна Манвахат.

Императорът се обърна към един слуга.

— Кажи на Военачалника да свика Върховния съвет утре, а аз ще оставя инструкции как да се приготвим за предстоящото нашествие.

Слугата кимна и излезе.

След малко се появи друг служител и доложи, че всички пожари са угасени. Императорът освободи всички освен Миранда. Когато двамата останаха сами със стражите, маската на спокойствие падна и тя видя, че младият мъж е разгневен.

— Войната започна, нали?

Тя си позволи нещо, което нямаше да посмее допреди няколко часа. Пристъпи към него и положи ръка на рамото му. Стражите се напрегнаха, готови да реагират, ако тази чуждоземна жена се опита да навреди на господаря им.

— Да, започна — каза тя нежно. — И няма да свърши, докато не отблъснем дасатите напълно или те не завладеят Келеуан. Ще трябва да направите нещо, което не е правил никой владетел. Трябва да призовете всеки клан на оръжие и да мобилизирате цялото население, защото това е най-голямата опасност, пред която Империята се е изправяла през две хиляди годишната си история.

Императорът все още бе раздразнен, но отвърна с по-спокоен глас:

— Ще направим каквото трябва. Ние сме цурани.

Миранда се надяваше това да е достатъчно, но все пак попита:

— Ами съобщението?

Владетелят се загледа в далечината.

— Къде се предполага да отидем?

Миранда знаеше, че това е сърцевината на проблема. Съобщението от бъдещето можеше да се интерпретира доста свободно. Но ако трябваше да се приеме най-лошият случай, евакуацията на планетата щеше да е колосално усилие. Трябваше да се отворят и контролират стотици разломи, което щеше да погълне цялата мощ на Събранието. Дори с помощта на Звезден пристан и Острова на чародея пак щеше да е почти непосилно. И особено по време на война с толкова опасен противник. Миранда разбираше колебанията на императора. Това беше невъзможен избор.

Още повече че оставаше главният въпрос: къде наистина да отидат?



Миранда видя облекчението по лицето на сина си, но за съжаление не беше дошла, за да поеме задълженията му.

— Здравей, мамо — Калеб стана и я целуна по бузата.

— Калеб, сякаш остаряваш пред очите ми.

— Нямах представа, че е толкова сложно да се координират действията на Конклава и да се управлява училището.

— Има ли проблеми? — попита тя и седна на току-що освободения стол.

— В училището ли? Нищо съществено. Следваме инструкциите на баща ми и не приемаме нови ученици. В момента сме се съсредоточили върху обучението на настоящите с оглед на предстоящата борба. Засега всички се справят.

— Тогава какво не е наред?

— Нямаме вести от експедицията на Каспар към Върховете на Куор.

— С колко закъснява контактът?

— Няколко дни.

— Няма смисъл да се тревожиш, преди да мине поне седмица. Каква точно беше тази мисия?

Калеб присви очи. Знаеше, че майка му има свръхчовешка памет за подробности, и въпросът й означаваше, че най-вероятно въобще не е обърнала внимание на една от последните мисии, одобрени от Пъг преди заминаването му.

— Един от агентите ни във Фрийпорт засякъл съобщение между контрабандист и неизвестна пиратска банда, която подозираме, че работи с Лесо Варен.

— С него или за него? Тоест не знаете дали са съучастници, или просто са подлъгани и замесени в плановете му?

— Да. В съобщението се споменава за западните брегове на Върховете на Куор и по-специално за залива Кесана, заедно с приблизителна дата…

— И баща ти искаше да провери за какво става въпрос.

Калеб кимна.

— Освен това искаше да постигне сработеност между различните групи. Затова Накор помоли лорд Ерик да прати някои от нередовните части на Крондор заедно с войници от Кеш и Ролдем и поставиха Каспар начело.

— Баща ти отдавна се интересува от това място. Но все бяхме твърде заети, за да го посетим лично. Разбирам намеренията му, но можеше да избере и по-подходящо време — каза Миранда, замислена за предстоящия сблъсък. — Уведоми ме, ако получиш вест от Каспар. Сега можеш да си вземеш почивен ден.

— Само един ли? — намръщи се Калеб.

— Колкото и да ти се иска, няма да отидеш на лов. Сигурна съм, че жена ти няма да има нищо против, ако се задържиш тук още няколко дни или седмици — Калеб продължаваше да се мръщи. — Аз не мога да остана дълго. Имам много работа и трябва да направя план как да я свърша без помощта на баща ти и Накор.

— Каква работа?

Миранда въздъхна.

— Да убедя владетелите на Кеш, Ролдем и Кралството да приемат бежанци от Келеуан, ако се наложи.

Калеб примигна учудено.

— Бежанци? Ще разработваш резервен план?

Майка му потрепери. Калеб чак сега видя, че обичайната й сила и жизненост е изчезнала.

— Не. Не резервен, а по-скоро вероятен.



Пъг гледаше как слънцето залязва зад западния хоризонт, по-точно зад огромната като планина градска стена. Седеше на една пейка, където обикновено обядваха Низшите, които работеха в овощната градина. Останалите се бяха разположили около бараката на работниците, единствената сграда тук, заслонена от стотици дървета. Плодовете им бяха местният аналог на ябълката, жълто-оранжеви на цвят и блещукаха леко при откъсването. Отвътре пък бяха тъмнолилави.

Макрос седна с въздишка при Пъг.

— Край. Великото клане приключи. Е, убийствата ще продължат още малко. Боевете няма да спрат само защото слънцето се е скрило, но постепенно ще утихнат. Тези, които са се скрили, ще излязат и скоро ще започне почистването.

Накор стоеше на няколко крачки от тях и наблюдаваше измамния покой, който царуваше на това място. Тук никога нямаше пълна безопасност, но в момента всички си мислеха едно и също. Че вероятно преди векове животът на този свят не се е различавал много от живота на Мидкемия.

— Ето така би трябвало да изглежда.

— Да — съгласи се Пъг. Слънцето се скри напълно и нощното небе придоби зашеметяващи цветове, невидими за човешкото око. — Какво ли се е случило?

— Мрачният бог — отвърна Макрос. Болестта явно го измъчваше повече от обикновено. Напрежението от последните дни го бе докарало на ръба на изтощението.

— Не, има и нещо повече — каза Накор.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Магнус.

— Не може един местен бог, дори да е аналог на Безименния, да наруши баланса така. Знаем какво се е случило на Мидкемия по време на Войните на хаоса. Всички божества се обединили, загърбвайки различията си, и пленили Безименния, за да възстановят реда. Тук това не се е случило. Мрачният е разбил обединената мощ на стотици богове. Но как?

— Не стотици — поправи го Макрос. — Хиляди. Но не знаем как. Тази част от историята е изгубена.

Пъг кимна.

— Според логиката Мрачният не би могъл да се справи сам. Трябва да е имал съюзници.

— Кои? — попита Магнус. — И какво е станало с тях?

— Може би в подходящ момент се е обърнал срещу тях и накрая е останал едноличен победител — предположи Макрос.

— Не — отвърна тихо и замислено Накор. — Твърде много неща трябва да съвпаднат, което е малко вероятно — и се усмихна тъжно.

Пъг кимна в знак на съгласие. Премисли следващите си думи и се обърна към Макрос.

— Какво знаеш за следващата реалност?

— Третото ниво на съществуване?

Пъг кимна.

— Практически нищо.

— А за четвъртата?

— Пак така.

— Петата?

Макрос въздъхна.

— Имам няколко много болезнени, но запомнящи се досега с петото ниво. Когато ти затвори разлома към него, аз бях в лапите на Маарг, демонския крал. Използвах цялата си мощ, за да го зашеметя, и той ме пусна за момент. Помня, че паднах на нещо като каменен под в двореца му. Самото докосване до него носеше болка. След секунди загубих съзнание. Предполагам, че Маарг ме е убил бързо, защото следващият ми спомен е от залата на Лимс-Крагма…

— Какво? — попита Пъг.

— До този момент нямах спомен от времето между моята смърт и детството ми тук. Всъщност нямам спомен и от самото детство. Само някакви бегли образи — майка, Криене, трудности… — Макрос ги изгледа един по един. — Всъщност не съм живял този живот. Тези спомени са… чужди.

Накор кимна.

— По някакъв начин Лимс-Крагма те е пъхнала в чуждо тяло.

— Пъг, преди колко години умрях?

— Около четиридесет.

— Според моите спомени съм тук около тридесет и три мидкемийски години.

— А какво е станало през останалото време? — попита Магнус.

Макрос въздъхна.

— Това остава мистерия.

— Не съвсем — отвърна Накор. — Кой е най-ранният ти спомен? Като Макрос, а не като дасат?

— Преди единадесет години се връщах от летния празник и ми прилоша. Клекнах встрани от пътя, от страх някой да не види слабостта ми — той поклати глава. — Преди това бях Низш, производител на дрехи.

— Шивач — поправи го Магнус.

— Да.

— И само в рамките на единадесет години успя да изградиш съпротивително движение на цялата планета с хиляди последователи — каза Пъг.

Макрос затвори очи.

— Бялото съществува много преди мен.

— А кой е бил Градинар преди това? — попита Магнус.

Макрос изглеждаше объркан.

— Ами… не знам — въздъхна. — Свестих се до една стена, като тези тук. Болеше ме глава и едва докретах до колибата, където живееше… това тяло — дасатът погледна Накор в очите. — Не съм се преродил, нали?

Исаланецът бавно поклати глава.

— Не съм сигурен, но мисля, че не. Според мен боговете от нашия свят са взели съзнанието ти и са го поставили в друго тяло. Вероятно затова си болен.

— Умиращ — поправи го Макрос.

— Кой е бил Градинар преди теб? — повтори въпроса си Магнус.

Макрос изглеждаше сериозно притеснен.

— Не знам. И нямам представа кой може да знае. Поне никой тук. Мартук, Хиреа, Наруийн, а може би…

— Какво? — попита Пъг.

— Кръвните вещици. Ако има някой, който да знае, това са те.

— Тогава да ги попитаме — отсече Накор.

— Но ние… — почна Макрос.

Пъг го виждаше объркан за пръв път, откакто го бе срещнал преди много години, още като прост чирак в двора на лорд Боррик.

— Накор е прав. Ние сме предприели възможно най-опасната мисия на този, а може би и на всички останали светове. Тук има същество, което се нарича Мрачния бог на дасатите и застрашава безброй планети. Ние трябва да го спрем. Няма да предприема такова начинание, рискувайки живота на сина си и приятелите си, само защото някой иска да ни използва като кукли в плановете си. Искам да знам кой е в основата на това.

— Трябва да разберем кой е управлявал Бялото преди теб — допълни Магнус.

— Аз… — Макрос спря и поклати глава. — Напуснах дома си, който не беше много далеч оттук, и минах по Звездния мост до Матусия. Оттам отидох на едно място… Не помня къде, но очакваха пристигането ми.

— Какво място? — попита Накор.

— Убежище на Кръвните вещици — отвърна бавно Макрос.

— В такъв случай трябва да говорим с водачите на Сестринството.

— Лейди Наруийн? — предположи Магнус.

— Не — отвърна Накор. — Тя е важна, но не е начело.

— Откъде знаеш? — попита Пъг.

— Водачите не рискуват да имат бебета, да се крият и да бъдат преследвани от освирепели воини. Предводителите стоят на някое съвсем безопасно място и пращат на риск останалите.

— Баща ми е начело на Конклава и със сигурност поема рискове — обади се Магнус.

Накор се ухили — със своята усмивка, въпреки чуждоземното лице.

— По принцип баща ти не е най-нормалният човек, когото познавам. От друга страна, на нашия свят рядко се случва всичко живо да жадува да те убие.

— Почти рядко — съгласи се сухо Пъг.

— Макрос, къде са лидерите на Кръвните вещици? — попита Накор.

— От другата страна на планетата. В една заслонена долина на планината Скелар-ток.

— Тогава по-добре да тръгваме. Ако не мъкнем тези Низши, сигурно ще се движим по-бързо.

Макрос се засмя.

— Една нощ не е от значение. Аз трябва да си почина, както и вие, макар да не ви личи толкова. Освен това трябва да дочакам вести. Може да съм нечия марионетка, но все още съм водач на Бялото и трябва да знам, че хората ми са оцелели и са готови за действие.

— Една нощ — съгласи се Пъг. — Не че не съм свикнал да спя на земята, но предполагам, че не си ни довел тук случайно.

Макрос поклати глава и се засмя.

— Прав си. Тук има подземно убежище. Не е много комфортно, но ще свърши работа за една нощ — поведе ги към бараката на работниците и отвори вратата. Вътре имаше двама въоръжени Низши — нещо необичайно за ранга им. Макрос махна с ръка и Пъг усети магията във въздуха. Три от дъските на пода изчезнаха и разкриха тясно стълбище. Макрос махна отново, за да го освети, и тръгна надолу.

Загрузка...