Гневът на Лудия бог

3Разместване

Пъг погледна слънцето.

Пренастрои възприятията си от видимия спектър към другите енергийни състояния, които вече различаваше. Нямаше думи, с които да опише гледката. От две седмици се криеха в това имение на главната дасатска планета, под закрилата на Мартук, който се бе оказал таен последовател на Бялото. Пъг бе използвал това време, за да усъвършенства контрола на способностите си в тази реалност.

Исаланецът Накор, негов дългогодишен спътник и приятел, седеше на една пейка в градинката и го наблюдаваше. Неговият повереник Ралан Бек сега бе под грижите на Мартук и усвояваше ролята на млад дасатски воин.

Синът на Пъг, Магнус, седеше до баща си и размишляваше за тяхната мисия. Вярваше дълбоко на баща си, но все още нямаше представа защо са дошли в този мрачен свят, където не бе стъпвал човешки крак, и какво точно търсят. Разбираше, че дасатите са заплаха, но не беше сигурен какво точно могат да направят те четиримата тук, толкова далече от дома. Всъщност разстоянието май нямаше значение — тази планета си имаше двойник в тяхната реалност, и то относително добре познат на Магнус двойник. Но младият магьосник нямаше никаква представа как ще се върнат обратно.

Това го изнервяше. Все пак той беше един от най-могъщите заклинатели на Мидкемия, след родителите си и може би Накор, а вероятно един ден щеше да задмине и тях. Въпреки целия си талант и уменията си обаче нямаше представа как да се върнат в своята реалност. По време на пристигането се бе опитал да проумее магията, която ги бе транспортирала. Имаше добра представа за това как да мести тялото си, а и разбираше донякъде от разломна магия. Но въпреки че бе доловил някои познати нюанси, цялата логика все още си оставаше неразгадаема. Мартук бе споменал, че преминаването няма да е трудно, но не бе навлязъл в подробности.

Магнус знаеше, че трябва да се довери на дасатския ренегат, но таеше колебания. Въпреки че имаха подобни каузи, те не преследваха едни и същи цели. Без съмнение Мартук щеше да сложи интересите на собствения си народ над тези на човеците от Мидкемия, та дори това да им костваше живота.

В този момент другата причина за тревогите му се появи в градината. Ако можеше да се вярва на Пъг, това бе дядо му, легендарният Макрос. Само че съществото не беше човек, а дасат. Все пак имаше спомени, които без съмнение принадлежаха на Черния чародей, говореше перфектно кешийски, ролдемски и още много езици от Мидкемия и като цяло проявяваше човешко съзнание. Но присъствието на Макрос, в тази форма, на този свят, будеше обезпокоителни въпроси. Магнус изпитваше притеснения, но засега ги прикриваше успешно.

Откакто бяха пристигнали, Макрос отсъстваше почти постоянно и двамата с Пъг бяха разговаряли само за няколко минути. Високият дасат поздрави и се приближи до пейката.

— Може ли да седна?

Магнус кимна и се мръдна да направи място.

— Все още не мога да го проумея — каза Пъг. — Разбирам, че си се променил, но все пак виждам, че си ти — огледа внимателно чертите на съществото. — Ще се съгласиш, че досега бях разумно търпелив. Разбираме, че водиш движение, което е под постоянна заплаха, и имаш много отговорности. Но след като сега си тук, защо не ни разкажеш цялата история?

Накор стана от своята пейка и се настани до Пъг.

— Знаеш, че обичам добрите истории, но този път ни кажи истината.

Макрос се усмихна.

— Може би най-големият ми грях беше лъжата. По онова време… — той извърна поглед, сякаш споменът беше болезнен, и си пое дъх. — Беше преди толкова години, приятели. Бях арогантен и не вярвах на останалите дотолкова, че да им кажа простата, или не дотам, истина. И да ги оставя да изберат дали да направят правилното нещо.

— Манипулирах хората, за да осигуря… — той поклати глава. — Признавам, че бях и суетен. Бях толкова сигурен като млад… като човек. Пъг, цялото това преживяване ме направи по-смирен — обърна се към Магнус. — Имам пораснал внук, а не съм видял нито ден от живота му.

— Всъщност сме двама. Имам по-малък брат.

— Калеб — кимна Макрос. — Знам.

Пъг все още се удивляваше и почти насилваше ума си да възприеме това, което виждаха очите. Мъжът пред него беше Черния Макрос, бащата на съпругата му.

Току-що беше признал, че е използвал най-безсрамно другите като инструменти, за да извлече изгода. Беше ги излагал на опасност без предупреждение и изборите му бяха донесли болка, страдание и смърт. В резултат на това беше трудно да му се има доверие. От друга страна, Пъг бе видял как Макрос загива в битка с демонския крал Маарг. Това беше най-висша саможертва и бе спасила Мидкемия от ужас, в сравнение с който Войната на студенокръвните би изглеждала детска игра. Ако бе имал достатъчно време, Маарг със сигурност щеше да унищожи целия свят.

— Времето за потайност свърши — продължи спокойно Макрос, вдигна ръка и нежно докосна Магнус по лицето. — Това тяло е по-младо от твоето. Въпреки че имам стотици години опит, според дасатските стандарти съм на около тридесет. По очите приличаш на майка си — Магнус кимна, а дасатът се обърна към другите двама.

— Започни отначало — каза Пъг.

Макрос се засмя.

— Началото на тази история започва с моя край. Умрях в битка с Маарг — погледна към градината, сякаш за да се съсредоточи върху спомена. — Когато умрях… По някой път ми е трудно да си спомня. Колкото повече живея като дасат, толкова повече избледняват човешките ми спомени — отново се обърна към Магнус. — Съжалявам, момче, но каквито и семейни привързаности да съм изпитвал, вече не съществуват — отклони поглед. — Дори не попитах как е майка ти, нали?

— Всъщност попита — отвърна Магнус.

Макрос кимна.

— Значи паметта ми изчезва все по-бързо. Въпреки че съм живял над деветстотин години като човек, изглежда, че тук умирам.

— Умираш ли? — Пъг не можа да скрие смайването си.

— От относително рядка за дасатите болест. Ако някой извън приближените ми разбере, ще ме убият заради тази слабост. Грижите за възрастните не са познати тук. Щом очите или паметта започнат да те предават, те убиват на място.

— Има ли някакъв… — започна Магнус.

— Няма. Тяхната култура е основана на смъртта, а не на живота. Според Наруийн може би Кръвните вещици могат да помогнат, но те са на другия край на континента, а времето ни е съвсем малко. Освен това, след като веднъж си умрял, смъртта не те плаши, нали? Интересно какво ли са ми приготвили боговете този път — той се намръщи и се намести на пейката. — О, смъртта е лесна. Умирането е трудното. Та, както казвах, паметта ми изневерява, но ще ви кажа, каквото мога. Да видим дали споделяме обща кауза — обърна се към Накор. — Ти си комарджията. Онзи, който ме измами! Сега си спомних.

Накор се усмихна.

— Казах ти как, след като се съживи. След опита ти за възвисяване в божественост.

— Да… Подхвърли ми тесте карти — Макрос, изглежда, се забавляваше на спомена. След това присви очи и изгледа Накор внимателно. — Ти си повече от това, което показваш, приятелю — махна към къщата на Мартук. — Както и младият ти спътник. В него има нещо много, много опасно.

— Знам — отвърна Накор. — Според мен Ралан Бек носи в себе си частица от Безименния.

Макрос обмисли думите му.

— През годините научих доста неща за уменията и ограниченията на божествата. Какво искате да научите?

Накор погледна Пъг и му кимна да говори той.

— Според нас боговете са естествени създания, които са дефинирани от човешките вярвания. Ако вярваме, че богът на огъня е воин с факли, той ще се превърне в такъв — започна Пъг.

— Така е — съгласи се Макрос. — Но ако друга нация вярва, че е жена с огнена коса, то божеството ще изглежда така — огледа ги един по един. — В древността дасатите са имали божества за всеки аспект на природата, който можете да си представите. Имало е основни, за огъня, въздуха, смъртта и останалите такива, както и бог и богиня на любовта, или поне на фундаменталния подтик да се създава потомство. Но също така е имало множество дребни божества, които е трудно дори да се опишат. Имало е богиня на огнището, бог на дърветата, а за водата е имало бог на морето, отделен за реките, плюс богини за вълните и дъжда. Освен това е имало божества на пътуването, строителството и дори покровител на миньорите. На всеки кръстопът е имало светилища и населението е поднасяло дарове и е участвало в организираните ритуали. Дасатите се били силно вярващ народ, а чувството им за дълг би могло да засрами и цуранска монахиня. В пантеона им е имало хиляди богове и всеки от тях си е имал собствен празник. Дори това да се е изразявало само в оставянето на цвете на олтара или наздравица в кръчмата в негово име.

— Важно е да знаете, че всички божества са били съвсем истински, като тези, с които сте се сблъсквали на Мидкемия, независимо от могъществото им. Всички са носели божествената искрица дори ролята им да се е ограничавала до това да карат цветята да цъфтят — Макрос се обърна към Пъг. — Какво научи за Войните на хаоса след последната ни среща?

— Не много. Томас си върна още някои от спомените на Ашен-Шугар, а аз намерих два-три тома с митове, но нищо съществено.

— Тогава чуйте — Макрос погледна Накор. — Истината.

Накор кимна, но не каза нищо.

— Преди хората да се появят на Мидкемия, там е имало други древни раси. За някои от тях сте чували, например валхеру, господарите на драконите, и елфите. Имало е и други, но знанието за тях е изгубено в миналото. Имало е летяща раса, която се реела над най-високите върхове, и друга, която живеела в дълбините на океана. Не знаем дали са били миролюбиви, или войнствени, защото били унищожени от валхеру. Над всичко останало се извисявали две същества: Ратар, Богът на Реда, и Митар, Богът на Хаоса. Двамата Слепи богове на Началото. Тяхното царство била самата тъкан на вселената. Ратар заплитал нишките на времето и пространството, а Митар ги разплитал — и така до безкрай. И на Мидкемия царяло равновесие и всичко се развивало, малко или много, добре.

Накор се усмихна.

— Само за съществата с невероятна мощ.

— Да, времената не били добри за слабите. Управлявала мощта и нямало никакви наченки на милост и справедливост. Валхеру са били по-скоро израз на тази епоха, отколкото принципно зли. Всъщност е спорно доколко е съществувала концепция за добро и зло в онези времена.

— Но нещо се променило. Редът във вселената бил нарушен. Много ми се иска да знам причината за това, но уви, тя е загубена във времето. Настъпила фундаментална промяна. Не мога да кажа колко време е отнело, но за расите на Мидкемия изглеждало рязко. Навсякъде започнали да се отварят разломи и се появили множество раси: хора, джуджета, гоблини и други, които не оцелели. В цялата вселена се водела война и ние, хората… — той спря и се засмя — вие, хората, можете да осъзнаете само част от нея. До нас са достигнали само митове. В тях сигурно се крият парченца история, но едва ли някога ще разберем цялата истина.

— След като можеш да пътуваш във времето, значи си разполагал с начин да откриеш истината — подметна Накор.

Макрос се усмихна.

— Звучи логично, нали? Но аз нямах способността да пътувам във времето. Поне не така, както си го представяте — обърна се към Пъг. — Спомням си как с Томас ме открихте в Градината на Вечния град.

Пъг също си спомняше. Тогава за пръв път бе стъпил на Пътя на световете.

— Ако можех да пътувам, нямаше да позволя на пантатийския капан да ни отхвърли назад.

— Но ти ми обясни как да ни ускоря така, че времето да загуби значение — обади се Пъг.

— Вярно е, но нямах твоя талант в тази област, както и способностите на пантатийците да манипулират времето.

— При всичките ни сблъсъци с пантатийските жреци виждахме, че са умни, но не чак брилянтни — каза Пъг. — Опасни като цяло, но не и поотделно. Никога не съм се замислял, че времевият капан е невероятно сложно заклинание, което надхвърля способностите им. Явно поне един от тях е получил вдъхновение.

— Всичко води към Безименния — включи се Накор. — Сигурно е докоснал върховния жрец, подобно на Лесо Варен. И ето ти твоя вдъхновен гений.

— Да — съгласи се Макрос. — Ако всички бяха толкова талантливи, войната можеше да се развие другояче. Но с изключение на този случай те си бяха по-скоро дребно главоболие…

— Дребно ли? — ядоса се Пъг. — Десетки хиляди загинаха в двете войни заради това дребно главоболие.

— Не ме разбра. Те наистина създадоха хаос, но както отбеляза Накор, Безименният беше в центъра на всичко.

Макрос стана и закрачи пред тях.

— Има толкова много за разказване, а не знам откъде да започна. Ако имате някакви въпроси, ще е по-добре да ги оставите за после — махна с ръка и във въздуха се появи сфера. Пъг често бе използвал подобни илюзии, когато обучаваше ученици в Събранието, в Звезден пристан или на Острова на чародея.

— Този глобус е всичко съществуващо, а около него е бездната. Това е най-разбираемата за нас концепция — Макрос махна с ръка и сферата се раздели на различно оцветени пластове, от почти черно на дъното до бяло отгоре. — Всеки слой представлява ниво на реалност, като централния е нашият… тоест вашият. Както знаете, Косриди е двойник на Мидкемия, а този свят съответства на Келеуан.

— На Келеуан?! — възкликна Пъг. — Не знаех.

Макрос кимна и каза:

— Да. На Келеуан. Тази градина се намира в централната зала на имперския дворец в свещения град Кентосани. Ако си спомням добре цуранската география. Между физическите творения има специална връзка, която не твърдя, че разбирам. Може дори да се спори, че реалностите са само духовно изразени и насложени върху едно и също място. Всичко е абстрактно и е по-скоро в сферата на естествената философия. Все пак разбирам защо не познахте Омадрабар. Този свят е зает от дасатите много преди хората да се настанят на Келеуан.

— Ако се издигнете много високо, ще видите, че моретата са почти същите, но голяма част от земята е застроена. Знаете ли, че заради начина, по който дасатите развиват селското стопанство, са били принудени да изградят гигантски комплекси в самите градове, за да изхранват населението? — Макрос сви рамене. — Но да не се отклоняваме. Тези нива на реалност са били стабилни от… да речем, от самото начало — махна с ръка и пластовете в сферата се раздвижиха: всеки долен слой се повдигна и докосна частица от горния. — След това се е случило нещо, което наричам Смущението.

Пъг погледна спътниците си, но не каза нищо.

— Както и при това, което е довело хората на Мидкемия, едва ли ще узнаем истинската причина за Смущението — продължи Макрос.

— Дали не са еднакви? — подсмихна се Накор.

Макрос се намръщи като раздразнен учител.

— Ако разбереш, ще те помоля да ми кажеш. Това Смущение е нарушаване на баланса. Натиск от най-долния слой, в горна посока. Както дасатите се опитват да навлязат във вашата реалност, така и същества от третия кръг опитват да се появят тук.

— Описваш катаклизъм с безпрецедентен мащаб — каза Пъг.

Макрос кимна.

— Да, приятелю. Самата тъкан на вселената е изместена и трябва да спрем това, преди да стане по-лошо.

— Как? — попита тихо Магнус.

Макрос въздъхна по много човешки начин.

— Нямам реално познание, а само интуиция, но и тя не подсказва много — той махна с ръка и сферата изчезна. — Войните на хаоса са били опит нещата да се върнат към баланса, от най-горното ниво надолу. Можем само да предполагаме какво се е случило в другите реалности, но според мен са успели, защото иначе кризата щеше да е съвсем катастрофична. Нямаме никакви сведения за взаимодействие между вашата реалност и тази над нея.

— Заради затварянето на Безименния? — предположи Накор.

— Вероятно. Така че хаосът идва от долните нива. Мрачният бог на дасатите е достатъчно могъщ и за момента се е справил с всякакви заплахи отдолу.

— Може ли да попитам нещо? — обади се Магнус.

— Какво? — отвърна дядо му, ядосан на новото прекъсване.

— Защо тук? Защо Мидкемия и Келеуан?

— Много добър въпрос — Макрос се усмихна. — Предполагам, че някъде има отправна точка. Място, където първо се появява досегът с долното ниво. Като първия цурански разлом на Мидкемия в Сиви кули… Спомнете си, че боговете на всяка реалност са проявленията на едно и също нещо. Безименният е проява на злото във вселената на Мидкемия. Има милиарди други светове с различни раси, които имат собствена визия за злото. Можем да предположим, че както Безименният е бил затворен на Мидкемия, подобно нещо се е случвало и на другите места. Според мен, колкото повече се отдалечавате от Мидкемия, толкова по̀ ще се променя историята на Войните на хаоса. Спомнете си сферата. Ако сте далече от точката на досег, нещата ще си изглеждат съвсем нормално. Но ако сте близо до нея, всичко ще е в хаос.

— Звучи убедително — каза Пъг. — Но какво общо има с нашето пристигане тук?

Макрос кимна и се усмихна.

— Да минем към същината — погледна Пъг в очите. — Безименният е затворен, но все още има влияние и могъщество, въпреки че е ограничен от останалите богове. Той не харесва натиска отдолу на Мрачния бог на дасатите. Затова работи, доколкото е възможно, с останалите божества на Мидкемия, за да възстановят баланса.

— Значи работим за Безименния? — възкликна Накор.

— В известен смисъл. Вярвам, че всички имаме роли в неговите планове.

— И какви са тези планове? — попита Накор.

Макрос се намръщи.

— Мисля, че сме замесени в битка на боговете. И че в известен смисъл ние сме оръжията.

— Оръжия ли? — откликна Магнус. — Ние сме трима магьосници и…? — обърна се към Накор.

— Бек може и да е оръжие. В него няма почти нищо естествено.

— Има едно пророчество — каза Макрос. — Един дасатски лорд ще се разбунтува срещу ТеКарана и ще подготви идването на Богоубиеца.

— Мислиш, че Бек… — включи се Пъг.

— Той е оръжието — отвърна Накор. — Почти сигурен съм.

— Не знам — Макрос се закашля спазматично. — Дори и най-низшите биха ме атакували, ако видят такъв признак на слабост.

В този момент се появи един слуга. Водеше воин със знаците на Садхарин.

— Господарю… — започна слугата.

— Нося вест от Мартук — прекъсна го воинът. — Трябва да бягате. След час ще има съобщение от двореца. По залез ще започне Велико клане.

Макрос мигновено се обърна към слугата.

— Знаете какво да правите. Вземете само най-необходимото и се скрийте в най-близкото убежище.

— Да, господарю — мъжът кимна и тръгна.

Макрос се обърна към воина.

— Върни се при Мартук и му кажи, че ще се срещнем в горичката на Делмат-Ама, колкото се може по-скоро. Ако може, нека вземе Валко и максимален брой хора. Мисля, че е време.

Младият воин кимна и също тръгна.

— Дано боговете да ги закрилят — въздъхна Макрос.

— Какво става? — попита Пъг.

— Съберете си нещата. След няколко минути потегляме. ТеКарана е обявил Велико клане и след залез всеки в империята ще има разрешение да убие, когото успее. Всички съюзи и спогодби не важат. Мрачният иска убийства.

— Какво означава това? — попита Магнус.

Макрос изглеждаше угрижен.

— Означава, че е гладен. Обичайното клане не е достатъчно да го нахрани. Боя се, че това означава, че е готов да започне нашествието във вашата реалност.

Пъг, Накор и Магнус се спогледаха.

— Ами Бек?

— Той ще е добре с Мартук. В някои отношения той е по-истински дасат от повечето рицари. През следващото денонощие вероятно ще се забавлява повече, отколкото за цял живот. Надявам се поне да не посегне на Мартук.

— Защо ще го направи? — попита Пъг.

— Няма съюзи и приятелства освен уговорките, които се правят на момента. Мартук и останалите лордове на Ланградин си имат подготвени убежища и провизии за такъв случай. Но за обикновените хора тази нощ ще е игра на живот и смърт. Редът ще бъде възстановен утре по залез. Дотогава — ако искаш нещо, което принадлежи на съседа, вземи го. Ако искаш да уредиш стара сметка с добре защитен противник, сега е моментът. Ако си амбициозен и смъртта на няколко високопоставени членове на твоята фракция, бойно общество или дори семейството ти ще те облагодетелства, почвай да си точиш ножовете. Всяка смърт ще е дар за Мрачния и всяко убийство ще бъде опростено.

— По улиците ще бродят жреци и йерофанти — продължи той. — Всеки може да се превърне в жертва. В провинцията ще обикалят настървени банди. Всеки, който има нещо ценно, ще се барикадира или ще търси къде да се навре. А ние трябва да стигнем до убежището, което ще ни отнеме цялата нощ и част от деня — Макрос ги изгледа внимателно. — Не се притеснявам за нашата безопасност. Всеки от нас може да се справи с неприятностите по пътя.

— Страх те е да не ни разкрият — каза Накор.

— Да. Ако се чуе дори дума за вашето съществуване, ще бъде впрегнат целият ресурс на ТеКарана и Мрачния.

— Да тръгваме тогава — каза Пъг.

Макрос се усмихна.

— Да, да тръгваме. И ако след всичко, което си видял, ти е останала някаква молитва, сега е моментът да я кажеш.