Гневът на Лудия бог

18Нашествие

Жената изпищя.

— Помогнете ми! — притискаше бебето към гърдите си. Беше покрита с кръв и някаква оранжева течност, непозната за скаутите.

Жената се приближи и конете запристъпваха нервно. Единият разузнавач слезе на земята и се приближи да погледне бебето. След това поклати глава и погледна спътника си. Детето беше мъртво.

Другият ездач отвърна с жест, че ще продължи с патрула, а другарят му да отведе жената до армейския лагер. Там имаше жреци, които щяха да й помогнат и да кажат молитва за бебето.

Първият разузнавач продължи да успокоява жената, а другият пришпори коня си по северния път. Преди два дни бяха получили сведения, че е било нападнато малко село в подножието на планината. Изпратиха най-бързия ездач на юг, а след това чрез магия вестта стигна до Свещения град. След няколко часа бе дадена заповед за мобилизация и започнаха да се събират воини от всички кланове. Сборният пункт бе малък кавалерийски пост на рода Амбукар близо до мястото на нападението. Местните конници бяха едни от най-добрите в империята и задачата им бе да патрулират из северните хълмове.

През вековете основната им цел бе да внимават за нападения на воините на тюн, така че бяха в добро състояние да отвърнат на дасатите. Ездачът изкачи един хребет и погледна на север. Пътят и селото, което се бе сгушило в една долинка, бяха част от обичайната му зона за патрулиране и той я познаваше по-добре и от лицето на сина си. Повечето сгради изглеждаха непокътнати, но в другия край на площада, до кладенеца, две пушеха, но това по-скоро се дължеше на кухненските огньове, отколкото на нападатели.

Жената, която бяха срещнали на пътя, бе единственото доказателство за атаката. Сто и двадесетте жители, служещи на клана Амбукар, бяха изчезнали. Скаутът беше опитен следотърсач и бързо разбра какво се е случило.

Селото беше ударено от отряд ездачи. Или поне така изглеждаше, макар че следите не приличаха нито на кон, нито на нийдра, нито бяха оставени от тюн. Той огледа по-подробно и видя следи от влачене. За момент ги гледа объркано, след което осъзна, че нападателите са омотали жителите в големи мрежи и са ги отнесли.

Беше твърде опитен, за да се съмнява в очите си, но в това нямаше смисъл. Като новобранец бе изкарал една кампания отвъд Кървавото море — сражаваха се срещу изгубените племена Цубар. Жестоките джуджета използваха хората като роби. Но никой робовладелец нямаше да влачи така стоката си, рискувайки травми и смърт. Обикновено пленниците се оковаваха в колона или се товареха на фургони.

Първото нападнато село беше на половин час езда. Ако побързаше, можеше да настигне ездачите — те щяха да се бавят заради пленниците. Пътят беше само един, защото от едната страна се спускаха бързеите на река Гагаджин, а от другата имаше стръмен склон. И беше тесен — можеха да минават максимум по трима ездачи или една каруца.

Скоро видя облаците прах отпред и разбра, че настига нападателите. Крайно време беше, като съдеше по кървавите следи. Ако селяните бяха нахвърляни в мрежите, както предполагаше, мнозина вече щяха да са мъртви. Задушени и смазани от тежестта на останалите.

От следващия хълм щеше да види селото. Скаутът пришпори коня си и го спря на билото.

Нападателите яздеха същества, каквито нямаше нито тук, нито на Мидкемия, и влачеха мрежи с натъпкани вътре тела. Слабите писъци показваха, че някои от клетниците са още живи. Това, което обаче привлече вниманието му, се намираше напред.

Над село Тастиано се издигаше сфера. Беше висока поне триста стъпки и сякаш бе заровена наполовина в земята. Това означаваше, че има диаметър шестстотин стъпки. Явно беше някаква магия, защото първият дасатски ездач мина през стената й като през пушек.

Двама от неприятелите се обърнаха и скаутът разбра, че са го забелязали. Ездитните им животни изглеждаха бързи и той също извърна коня си и го пришпори в галоп. Жребецът беше отгледан и за издръжливост, а не само за скорост, така че може би щеше да изпревари противника. Трябваше да отнесе предупреждение. В последните мигове, преди да се обърне, видя, че сферата се увеличава.

Великият Томатака изрече заклинание. Двамата дасатски жреци издигнаха защитна бариера, но единият бе изпепелен от огненото кълбо. Вторият отхвърча на почти тридесет стъпки и се удари в една скала, достатъчно силно, че да потроши костите си.

Битката продължаваше цяла сутрин. Хиляди цурански воини се стичаха в тесния проход, който водеше към закътаната долина. Бяха на юг от село Тастиано, което се намираше в склоновете на Стената, планинската верига, бележеща северната граница на империята. Един от двата основни притока на река Гагаджин течеше през тази долина.

Дасатите бяха подбрали добре мястото на десанта си, защото имаше само един достъп — тесен проход на няколкостотин стъпки над реката. Гагаджин течеше бързо и имаше стръмни брегове, което правеше невъзможно използването на лодки срещу течението. Ако тръгнеха на юг, нашествениците щяха да влязат в провинция Хокани и да заплашат старите имения на Минванаби, които сега принадлежаха на императорската фамилия. Оттам можеха да се насочат към град Джамар и после към Равнинния град и Залива на битката, където все още съществуваше оригиналният разлом, от който бе започнала войната с Мидкемия. Можеха да завият и на югозапад и да нападнат Силмани, най-северния град на Гагаджин, а оттам да се смъкнат към каквото бе останало от Кентосани, Сулан-Ку и старите имения на Акома, където се намираше императорът.

Томатака беше един от дузината магьосници, които бяха решили да се включат в тази ответна атака, щом научиха, че нашествието е започнало. Империята беше в хаос, макар че редът беше възстановен донякъде благодарение на императорските едикти. Десетки хиляди воини бяха потеглили в поход, но повечето щяха да пътуват още дни. Все пак първите няколкостотин навлязоха в прохода призори.

Великият се огледа. Ушите му все още бучаха от експлозията. Десетки дасати продължаваха да се изсипват от Черния купол. Беше непрогледен като нощта и с размерите на малка планина, откъдето идваше и името. Отвътре не излизаше никаква светлина и нямаше врати и прозорци, но дасатите преминаваха през стената без проблем.

Стотици цурани бързаха нагоре по прохода и жертваха живота си, за да спрат дасатското настъпление. Главата на Томатака още бучеше и той не можеше да им помогне с някакво заклинание. Реши да се изтегли назад, за да се поосвести. С тревога установи, че Черният купол се е разширил. Преди на ръба му имаше поразено от светкавица дърво и щръкнала скала. Сега вече бяха изчезнали от поглед. За последния час сферата се бе увеличила с десетина метра.

Той се обърна и заслиза покрай настъпващите воини. Някъде долу имаше кавалерийско подразделение. Конете бяха рядкост на Келеуан, но благородните фамилии поддържаха известен брой. Разбира се, нямаше да ги жертват в щурм нагоре по тесния проход. По-скоро ги пазеха в случай, че дасатите достигнат равнините.

Магьосникът знаеше, че това ще се случи. Беше видял как се бият воините им и как гинат сънародниците му. Империята, а и целият свят, не можеха да разчитат само на цуранската храброст и отдаденост.

Новоназначеният Върховен главнокомандващ Пракеш Аленбурга огледа помещението. В древни времена тук бяха живели лорд Сезу и легендарната му дъщеря Мара, известна по-късно като Господарката на Империята. Аленбурга не разбираше напълно значението на тези имена, но бе започнал да оценява дълбочината на цуранската история. Всичко на този свят говореше за древни времена и дълбока традиция. Това бе велик народ и той бе обзет от някакво странно уважение. Може би защото неговата нация бе млада и не страдаше от историческите капани, с които се сблъскваха цураните.

Аленбурга се поклони на императора. Все още го болеше глава от заклинанието, с което предната вечер бе научил цурански само за час.

— Залагам живота си, че ще понеса голямата отговорност, която поставяте в ръцете ми, ваше величество.

Император Сезу, кръстен на последния управник на този род, наклони глава.

— Ние ви благодарим, главнокомандващ — огледа помещението. До Аленбурга стояха Каспар от Оласко и Ерик фон Даркмоор. Зад тях беше импровизираният им щаб — Джоми, Серван, Тад, Зейн и още множество офицери от Кеш, Ролдем и Кралството. Две от момчетата щяха да служат като адютанти на Каспар, а другите двама на Ерик. Императорът кимна и на щаба. — Благодарим и на вас, които дойдохте да защитите нашия свят.

Владетелят се обърна към цуранските благородници, които се бяха стълпили в другия край на помещението. Залата вършеше работа на провинциален благородник, но бе малко тесничка за имперското командване.

— Благодарим и на оцелелите наследници на великите родове за вашето разбиране. В тази тежка ситуация трябва да се доверим на чуждоземците. Затова нареждаме да им се подчинявате безпрекословно в тази война. Сега вървете да подготвите войниците си, защото сме в страшна опасност — пое си дъх и каза високо и ясно: — За Империята!

— За Империята! — извикаха събраните благородници. Каквото и да мислеха за новия си главнокомандващ, щяха да стиснат зъби и да се подчиняват.

— Пригответе се за поход, ваши благородия. Свободни сте — каза генералът.

Всички се обърнаха към императора.

Владетелят седеше спокойно, но пръстите му бяха побелели от стискане на трона. Аленбурга разбра, че е нарушил протокола, и сведе глава.

— Ако Небесната светлина позволи…

За момент императорът не помръдна, след което кимна.

— Ще се съберем след един час, през което време искам да се подготвят сведенията от разузнаването. Всички воини трябва да са готови за поход максимално бързо. Логистичната подкрепа също трябва да бъде уредена. Ще действаме рязко и решително.

Цуранските благородници се поклониха като един и излязоха от помещението. Аленбурга се обърна към хората от Мидкемия.

— Трябва да обсъдим някои неща. Командната верига е в този ред: Каспар, Ерик и генерал Шавон. Ако нещо се случи с мен, Каспар застава начело — обърна се към младия владетел и заговори с искрено съжаление: — Ваше величество, простете ми бъдещите нарушения на протокола, но трябва да си вършим работата. Ще ми позволите ли?

— Разбираме. Ще наблюдаваме мълчаливо.

Каспар кимна на генерала да продължи. Двамата бяха измислили титлата върховен главнокомандващ по две причини. Първо, за да се покаже, че Аленбурга няма никакви амбиции, и второ, за да се избегнат подозренията, че титлата на Военачалник и Властелин на войната е присъдена на чужденец. Въпреки задаващото се нашествие това можеше да предизвика брожения сред традиционалистите.

Обикновеното население тепърва чуваше мълвата за унищожаването на Съвета и все още не знаеше за десанта. Аленбурга огледа помещението.

— Трябва ни план, но преди това трябва да сме наясно с ресурсите си — обърна се към заместниците си. — Какво знаем досега?

Каспар посочи картата.

— Пробивът е тук, в малка долина на двадесет и пет мили нагоре по реката. Около десет хиляди цурански воини се приближават от две посоки, тук и тук — той посочи реката и източните планини. — Ако дасатите пробият защитната линия, могат да тръгнат във всяка посока. Според мен най-добре за тях ще е да продължат на юг, по пътя покрай реката. След като свършат бързеите, ще могат да я ползват за придвижване и да транспортират припасите си по нея.

— Не мисля така — каза Ерик.

— Защо? — попита Аленбурга.

— Ще трябва да установят нов пост надолу по реката, а това ги поставя в риск. Те са по-добри воини, но засега ние ги превъзхождаме като численост. Ако ги заобиколим във фланг, тилът им ще се окаже в реката.

— Според мен ще тръгнат на запад — пръстът му посочи западните равнини. — След това ще завият на юг и ще нападнат Силмани. Там има само пасища и ферми.

Аленбурга се втренчи в картата, опитваше се да си представи терена.

— Аз бих избрал това място — той посочи източно от град Силмани. — Ако се ориентирам правилно, там има няколко брода и голяма гора на юг, от която да си набавят дърва за обсадните машини. Така няма да се притесняват от коя страна им е реката, ако контраатакуваме.

Джоми започна да се върти и след като никой не му обърна внимание, прочисти гърлото си.

— Капитане, искате да добавите нещо? — каза Аленбурга, без да се обръща. Момчетата бяха временно повишени, за да имат повече авторитет пред цураните.

— Генерале, не се обиждайте, но не мислите ли, че пропускате нещо?

— Какво?

— Тези дасати не са хора, нали?

— Какво точно искате да кажете? — попита нетърпеливо Аленбурга.

— Ами… цураните се по-различни от нас, но все пак са хора. Можем да предположим как ще мислят. Но дасатите са нещо друго. Ами ако не им пука за жертвите при пробива или не им трябват дървета за обсадни машини? Тогава какво, сър?

Генералът се намръщи.

— Момчето е право. Насреща ни не е човешка армия — обърна се към императора. — Ваше величество, има ли как магьосниците ви да ни пренесат до фронта, за да огледаме със собствените си очи?

— Веднага ще наредя, генерале.

Аленбурга благодари и добави:

— И да донесат нещо за пиене, докато чакам. Главата ми все още кънти като наковалня.

Ерик се ухили.

— Знам какво имаш предвид.

Слугите донесоха столове и освежителни напитки. Докато чакаха появата на магьосник, новите цурански командири започнаха да се опознават.

— Вижте там! — посочи Каспар.

Беше на следващата сутрин и офицерите от щаба наблюдаваха разширението на река Гагаджин от един хълм. Аленбурга погледна в указаната посока и видя, че нова колона дасатски воини се включва в схватката.

— Явно са отворили нов портал в сферата — каза Миранда, която стоеше до Каспар.

Черният купол вече заемаше по-голяма част от долината и се извисяваше над околните хълмове. Продължаваше да расте, точно както бе предрекла Миранда след пристигането си от Мидкемия. Тя и още стотина цурански магьосници бяха опитали всички налични заклинания срещу сферата, но без никакъв ефект. Това, което бе научила при бягството си, явно не можеше да се използва в този случай. Очевидно жреците на Мрачния бяха намерили начин да контрират човешката магия.

— Проклятие! — възкликна Аленбурга.

— Какво има? — попита Ерик.

— Фон Даркмоор, какво е съотношението на жертвите? — попита върховният главнокомандващ.

— Двадесет към едно.

— По-скоро тридесет — обади се Каспар.

— Цураните са най-безстрашните воини, които съм виждал — каза старият генерал от Мубоя. — За мен е чест да ги командвам — и кимна на лорд Джеурин Анасати, който беше почти дете, но в момента управляваше едно от най-влиятелните семейства в империята. Бяха го взели в щаба по политически причини, но момчето се оказа добър ученик и Каспар го бе зачислил към другите си адютанти, Тад и Зейн. Младият лорд прие комплимента на генерала мълчаливо.

— Но не искам да пилея живота им напразно — продължи Аленбурга. — Каспар, искам да заемеш позиция южно от хълмовете, където реката навлиза в равнините. Трябва да си достатъчно далече, за да не те нападнат, но и достатъчно близо, за да може да ги отрежеш, ако тръгнат да те заобикалят от югоизток или югозапад. Досега не съм видял кавалерия и обсадни машини, така че очаквам пехотен щурм — според Миранда и другите магьосници дасатските жреци бяха намерили начин да държат армията жива достатъчно дълго, за да си свърши работата, но не можеха или не искаха да го прилагат към ездитните животни и машините. Миранда бе обяснила защо дасатите трябва да стоят в сферата или да използват магия на открито — заради разликата в енергийното състояние. Аленбурга бе схванал основната концепция и нямаше нужда от подробности. След като излезеха от сферата, воините се опияняваха от енергията и след няколко часа умираха.

— Ще се справим, освен ако не ни нападнат с летящи килимчета — каза Каспар.

— Има още нещо. Искам да измислиш план, с който да ги забавиш. Трябва да прекосят тази територия за три дни, а не за един. Можеш ли да го направиш?

Каспар кимна.

— Вече имам идея.

— Добре. Накарай един от магьосниците да те прехвърли там и почвай да проучваш терена.

Каспар се подчини, а Аленбурга продължи да наблюдава конфликта. Оценяваше мълчаливо всяка схватка и се възхищаваше на героизма на цураните. По едно време заговори тихо, така че да го чуят само Ерик и Миранда.

— Ако имах десет хиляди от тези войници, щях да завладея цял Новиндус. Каква зашеметяваща храброст!

— Ще загинат до един, за да спасят света си — каза Ерик.

Аленбурга понижи глас още повече.

— Не могат.

Ерик погледна новия си командир. Бързо беше преценил, че Аленбурга е един от най-добрите стратези на своето време и заслужава не само подчинение, но и приятелство.

— Защо? — попита той също толкова тихо.

Аленбурга се обърна към Миранда.

— Дасатите отварят нови портали при всяко разширяване на Черния купол, нали?

Тя кимна.

Ерик пребледня.

— Това значи, че мащабът на атаките им ще се увеличава.

— Като дете не бях силен в математиката, но сферата удвоява големината си всеки път, нали?

Миранда кимна отново.

— Това е експоненциално.

— Значи, че ако днес има четири разлома, утре може да са осем, след седмица шестнадесет, а до месец шестдесет и четири?

— Вместо десетки дасати тук ще пристигат хиляди — отвърна Миранда.

Аленбурга кимна, сякаш това потвърждаваше най-лошите му страхове.

— Трябва да се прегрупираме. Нашите мъже умират ненужно — видя червен проблясък до ръба на сферата. — И не само войниците. Миранда, изтегли магьосниците ни.

Миранда не беше свикнала на военния протокол и не скочи да изпълнява заповедта.

— Защо? Точно те нанасят по-големи щети на дасатите.

Генералът й обясни търпеливо:

— Вярно е, но когато се уморят от убиването на воини, стават лесна плячка за жреците. Доколкото знам, дасатите имат много повече жреци за жертване, отколкото ние магьосници. Освен това имам за тях по-важна работа от мятането на огнени топки.

— Каква? — настоя Миранда.

— Рядко ми се налага да се обяснявам. Но ти не си войник и ще ти разясня, за да може после да предадеш думите ми на цуранските магове. В момента най-голямото ни предимство е теренът. Аз не го познавам, но лорд Джеурин и полевите командири са наясно. Трябва да се възползваме от това. Другото предимство, което може да ни дадете и за което всеки генерал би продал душата си, са мигновените комуникации. Ако цуранските магьосници не смятат, че е под достойнството им, ще могат да предават заповедите ми на различните части. Плановете рядко оцеляват след първия час на битката. После печели командирът, който се ориентира по-добре и успее да разположи силите си правилно, дори да отстъпва по численост.

— Значи мислиш, че можем да победим дасатите?

— Не. Това е невъзможно. Губим тридесет войници срещу един техен. Засега имаме предимство в магическата мощ, но маговете се изтощават. Рано или късно ще загубим прекалено много и жреците ще пометат останалите. Не, можем единствено да ги забавим и да ти дадем повече време.

— За какво?

— Да спасиш колкото се може повече хора. Ние ще загубим. Не можем да спасим този свят без някаква божествена намеса. Трябва да се евакуираме.

Миранда замълча за момент.

— Разбирам. Ще се върна в Събранието и ще започна да разработвам план за евакуация максимално бързо.

— Не знам къде ще ги сместиш, но всеки, който остане тук, ще загине — каза старият генерал от Мубоя.

Миранда изчезна, а Аленбурга видя, че Ерик фон Даркмоор го гледа въпросително.

— Какво?

— Мислиш да останеш, нали?

— А ти?

— Аз съм по-възрастен от теб, нови приятелю. Ако някой ще остава, по-добре да съм аз.

Аленбурга се усмихна.

— А аз, нови приятелю, не мисля, че ще мога да се върна при моя владетел, да слушам местните клюки и политически интриги и да знам, че съм се отказал твърде рано. Нямам желание да умирам, но ако ще оцелея, то ще съм последният, преминал през разлома, а ако загина, то ще е спасявайки колкото се може повече хора.

Ерик кимна и го потупа по рамото.

— Ще ми се да те бях срещнал по-рано.

— И аз. Омръзна ми да падам на шах от Каспар, а доколкото чувам, ти си доста по-слаб играч.

Въпреки касапницата долу Ерик се засмя. Само след миг обаче веселието му се стопи.

Мартук, Хиреа и Магнус гледаха как Пъг затваря очи.

— Опитвал съм това нещо само на моя свят, при това едва няколко пъти. Не знам дали ще успея.

Пъг се мъчеше да използва магическо зрение, за да види какво се случва в убежището. Преди малко в градината на Делмат-Ама се бе чул силен шум. Сякаш стотици хора бягаха отгоре и вдигаха по-голяма глъчка от Великото клане.

Зрението на Пъг си проби път през почвата и той вече виждаше какво става. Никога не беше наблягал на този тип заклинания и нямаше голям талант, но само за миг успя да схване ситуацията.

Отвори очи и каза:

— Убиват наред.

— Кой? — попита Мартук.

— Всички. Легионът на ТеКарана подкарва хората към Черния храм. Все едно гонят дивеч към ловджии.

Мартук и Хиреа се спогледаха.

— В нашата история никога не се е случвало подобно нещо… — старият инструктор поклати глава. — Трябва да направим нещо.

Пъг се облегна назад, уморен от заклинанието.

— Мисля, че трябва да изчакаме още.

— Защо? — попита Мартук и се изправи, сякаш бе готов да се качи горе и да надникне сам.

— Ако провеждаш такава мащабна операция — каза Пъг с нетърпелив тон — и знаеш, че някои от Низшите са много добри в криенето, какво ще направиш?

Мартук мълчеше.

— Ще оставиш воини, които да се появят по-късно и да ги изловят, след като излязат от скривалищата си, глупако — каза Хиреа.

Мартук сякаш щеше да се нахвърли срещу стария си другар, но след кратка вътрешна борба пусна дръжката на меча и седна на един стол. Овладя гнева си и се обърна към Пъг.

— Какво предлагаш?

— Да изчакаме. Скоро ще мине и втората вълна.

— А след това?

— Ще се опитаме да открием някак си Валко, както и Накор и Бек. Трябва да сме бързи, защото Мрачният вече се задейства. Жертва десетки хиляди, за да разшири нашествието на Келеуан. Сигурен съм, че ще избие целия свят, ако се наложи.

— Целият свят?! — възкликна Хиреа. Пъг му беше обяснил за Ужаса, който се представяше за Мрачния бог на дасатите, но той все още не можеше да схване пълната концепция.

— Защо не? — отвърна Магнус. — Има още единадесет свята. На Косриди има милиони дасати за убиване, като свърши тук. А след това може да се прехвърли на някой от следващите.

— Как стигнахме дотук? — попита старият инструктор.

— Поколения наред сте живели в лъжи и манипулации — отвърна Магнус.

Пъг кимна и каза:

— Нека ви разкажа за Войните на хаоса — и започна да им обяснява за видението си в Кулата на изпитанията на Келеуан и за всички истории, които бе научил впоследствие. Борбата на двата слепи бога, възходът и падението на валхеру, битката при Сетанон. Говореше, без да преувеличава, а воините го слушаха мълчаливо.

— Мислиш ли, че тази война се води и тук? — попита Мартук накрая.

— Мисля, че тя съществува във всеки аспект на реалността. Това е една и съща битка. Балансът във вселената е нарушен и ние се борим да го възстановим. Винаги ми се е струвало нелогично това да е двубой само между доброто и злото, защото те не могат да съществуват едно без друго. В противен случай биха се обезсмислили. В моята реалност няма място, доминирано от злото, като дасатската империя. Но ето, че вие, агентите на Бялото, се мъчите да върнете баланса. Защото злото не може да съществува без контраста на доброто.

— Не разбирам — призна Хиреа. — Но ще приема обяснението ти.

— Не е просто — каза Магнус. — Някъде в миналото се е получил пробив между цялостната вселена и Бездната. Оттам е дошло нещото, което наричате Мрачния. Той е изкривил баланса толкова много, че е успял да измести вашето божество на злото и е заел неговото място. След това силата му е нараснала и е прогонил останалите богове.

Магнус знаеше, че Пъг бе споменал за талноите на Мидкемия.

— Сигурно така и няма да разберем кой им е предложил убежище на нашия свят. Може би ако се завърнат… балансът в тази реалност ще се възстанови по-бързо.

Отгоре се чу шум и всички замръзнаха. Отново се разнесоха звуци на ожесточено преследване.

— Ще може да тръгнем скоро — каза Пъг.

— Надявам се Валко и неговите хора да са в безопасност — обади се Магнус.

— Трябва. В противен случай всички сме загубени — отвърна Хиреа.

— Къде са те? — попита Пъг.

— Подготвили сме едно място за подобен случай. Не е ползвано досега. Близо е до древния вход на палата, който ще ни отведе в покоите на ТеКарана. Планът е да нахлуем вътре, да убием ТеКарана, преди стражите да ни пометат, и да вземем престола.

— Да вземете престола ли? — попита Пъг. — В какъв смисъл?

Мартук и Хиреа са спогледаха.

— Все забравям, че въпреки маскировката ви липсват сериозни познания за нашата култура. Ако убия моя приятел в битка, е едно. Тогава ще донеса чест и слава на моето общество и мога да взема всичко от трупа. Но ако убия баща си, ставам глава на клана и вземам титлата. Както стана с Валко, когато уби Аруке. Ако успея да взема главата на суверена си, всичко негово става мое.

— Ако Валко убие владетеля, той ще стане новия ТеКарана — дообясни Хиреа. — Защо мислиш, че управниците се обграждат с фанатично верни талнои?

— Но това означава… — започна Магнус.

— Че някой трябва да убие Мрачния — довърши Пъг. — Иначе царуването на Валко ще е кратко.

— Какво предлагаш? — попита Аленбурга.

— Цураните са най-храбрите войници, които съм виждал, но им липсва организация над ротно ниво. Координирането на този план може да е трудно — Каспар погледна младия Джеурин Анасати. — Приятелю, имам тежка задача за теб.

— Каквото заповядате, господарю.

Цуранското командване се намираше в шатра, издигната на половин миля от мястото, където реката се спускаше в равнините. Прахът от битката вече се виждаше, а скоро щяха да чуят и шума. Дасатите изтикваха цураните постепенно и Каспар търсеше вариант да забави настъплението, както бе поискал генералът. Миранда и половин дузина магьосници се бяха появили след началото на евакуацията и бяха готови да помогнат с каквото могат.

Генералът се обърна към Каспар, който говореше с младия цурански благородник.

— Искам да пресрещнете авангарда тук — той посочи между сегашното им местоположение и първите хълмове от двете страни на реката. — Искам и две подразделения, с колкото войници съберем от двете страни. Лорд Джеурин, вие ще започнете да отстъпвате бавно, като подмамвате дасатите. А ние ще ги обградим и ще ги притиснем.

Младият благородник отдаде чест и излезе да даде нареждания на подчинените си.

— Ами тези, които идват след авангарда? — попита Каспар.

Аленбурга се обърна към Миранда.

— Можете ли да ги забавите за около час?

Тя въздъхна.

— Ще опитаме.

— Как върви евакуацията?

— Зле. В момента отварят втори разлом, към Новиндус, но ще отнеме поне ден. Единственият отворен в момента е в тясна стаичка в Събранието и прекарваме твърде малко хора. Освен това те излизат на остров в Морето на сънищата, в спорната зона между Кеш и Кралството. Добрата новина е, че хиляди цурани се отправят към разломите и когато ги задействаме, ще могат да преминат.

— Хиляди — повтори Ерик фон Даркмоор тихо, но премълча това, което си мислеха всички. Ако не се случеше чудо, щяха да загинат милиони цурани.

Три часа след обяд беше дадена заповед за отстъпление и оцелелите цурани започнаха да излизат от каньона. Дасатите ги последваха, но спряха, когато видяха строената в равнината армия.

Тридесет хиляди войници бяха разделени на три отряда. Облаците прах отзад показваха, че идват още, и командирът на дасатите разбра, че се изправя срещу достоен противник. Досега беше просто клане, в което неговите воини имаха тотално предимство, но им беше трудно да се приспособят към енергийното ниво на тази реалност. За всеки убит от цураните имаше по двама болни, които трябваше да се върнат в Черния купол. Там жреците се грижеха за тях и убиваха най-отслабналите.

Въпреки това през портала продължаваха да прииждат нови воини, а сферата се разширяваше. Каспар и останалите офицери смятаха, че там вече е разположен пълен щаб.

От разказите на Миранда за нейното пленничество знаеха, че това не е просто място на десант, а началната точка, от която щеше да почне трансформацията на света, за да стане годен за дасатите. Хората от Мидкемия съзнаваха съвсем ясно, че техният свят е практически на една крачка от Келеуан.

— Скоро — каза Ерик. Бяха достатъчно далеч от бойното поле и нямаше да участват в схватка, освен ако планът не се провалеше тотално, но той бе изтеглил меча си по навик. Беше участвал пряко в твърде много битки и имаше нужда да го чувства в ръката си.

Миранда и останалите Велики се бяха разположили на един хълм в западна посока, откъдето имаха добра видимост. Трябваше да изчакат уговорения сигнал, да атакуват тила на колоната и да нанесат максимални поражения. Срещу тях, скрита в една долина, се намираше цуранската кавалерия. Шест хиляди конници, готови да ударят при заповед.

— Идват! — каза Аленбурга.

Дасатите се приближаваха, но с бавна крачка, а не с обичайния устрем.

— Добре — каза Ерик. — Приеха гамбита.

— Да се надяваме, че никога не са играли шах.

Каспар се ухили.

— Да се надяваме, че младият ни лорд ще удържи хората си да не реагират като цурани.

Дасатите се приближаваха бавно към чакащата армия.

— Стрелци! — извика главнокомандващият. В този момент му се искаше да има поне няколко катапулта и требушета.

Развя се флаг и рота стрелци лашики изпрати залп стрели във въздуха. Дасатите явно не познаваха този елемент от военното изкуство. Стотици воини паднаха пронизани. Останалите просто ги прегазиха и продължиха марша си напред.

Аленбурга понечи да даде нова заповед, но Каспар го спря.

— Чакай!

— Колко още?

— Една минута. Сега!

Аленбурга даде знак на Джоми, който чакаше на кон в подножието на хълма. Младежът кимна и смуши животното към отстъпващите цурани. Имаше само една задача и знаеше какво точно да прави, но това не намаляваше притесненията му. Там, където отиваше, щеше да стане доста напечено.

Последва нов залп стрели, а Джоми стигна до лорд Джеурин.

— Заповед от главнокомандващия. Сега е моментът!

— Настъпление! — извика младият господар на Анасати. — Напред!

Цураните бяха получили точни инструкции за ролята си в битката. Тези в центъра знаеха, че почти сигурно ще загинат, но като един пристъпиха напред. Врагът бе по-силен от всичко, което бяха срещали, и бе решен да затрие всичко на този свят.

Каспар се обърна към останалите на наблюдателния пост.

— Започва се.