Гневът на Лудия бог

12Разкритие

Миранда крачеше нервно.

Аленка и част от Великите се бяха събрали на неофициален съвет. Намираха се в широка градина в магьосническия град, където се помещаваше Събранието. Аленка, най-възрастният сред присъстващите, с изключение на Миранда, наблюдаваше с интерес как тя крачи наоколо, неспособна да остане на едно място по време на дискусията.

— По-добре седни и се успокой. Така ще мислиш по-ясно.

Тя поклати глава и продължи да се разхожда.

— Мисленето ми си е добре. Тревожа се, че още не сме намерили Лесо Варен.

Митикал, навъсен маг на средна възраст, чиято обръсната глава го оприличаваше повече на кръчмарски бияч, се намеси:

— Всеки член на Събранието и всички жреци на различните богове са известени. Всички, които разполагат с гадателска магия, търсят и най-дребните следи от некромантство. В момента, в който го засечем, ще бъде унищожен, без значение от последиците.

Миранда спря. Осъзна, че този мъж е посветил живота си на мисията да спре Варен, и разбра, че всички членове на Събранието са готови да загинат, но да отстранят опасността от лудия некромант.

Нейните отношения със Събранието открай време бяха трудни. Допреди издигането на Господарката на Империята и намесата на Пъг всяка жена с магическа дарба беше убивана. Едва през последния век жените бяха започнали да практикуват открито, но много от традиционалистите възприемаха трудно новите си „сестри“, а камо ли тази избухлива и невъзпитана чужденка. Търпяха я само защото бе омъжена за Миламбер, най-великия сред Великите.

Атаката срещу императора бе променила това. Сега съветите й се обмисляха внимателно. Беше се сбъднал най-големият страх — покушение срещу Небесната светлина — и всички загърбваха различията си.

— Може да се е върнал на вашия свят — предположи Аленка.

Миранда поклати глава.

— Не. Съпругът ми е експерт по разломите. Преди да потегли, издигна няколко прегради. Ако към Мидкемия се отвори портал, веднага ще бъде засечен.

— Значи се е покрил дълбоко — каза Митикал.

— Простете нетърпението ми. Мразя да чакам врагът да нападне пръв — тя посочи на север, където се виждаха заснежените върхове на планините. — Сигурно се крие в някоя пещера или пък в някоя колиба в южните блата. Доколкото знам, е издържал и на по-тежки условия. Ще изчака, колкото трябва, и ще ни нападне. Да се надяваме, че следващата му атака няма да е по-лоша от тази.

— Че какво може да е по-лошо от атака срещу императора?

— Успешна атака — отвърна Миранда заядливо.

Възцари се тишина.

— Тук не мога да направя нищо повече — продължи тя. — На Мидкемия изниква ситуация, която може да има връзка с главните ни проблеми. Ако имате нужда от мен, знаете как да ме намерите.

Пренесе се в залата на разлома и оттам — на Мидкемия. Един ученик с черна роба я изгледа с бегъл интерес. Според споразумението разломът беше в Академията на Звезден пристан, а не на Острова на чародея — така се осигуряваше по-добра дискретност за Конклава. Само че пък трябваше да се занимават с Академията. Миранда се дразнеше, че това магическо училище бе създадено от мъжа й, но вече бе в ръцете на други, които често не се съгласяваха с неговите преценки. Не че тя самата винаги се съгласяваше. Но поне се бе научила да цени мнението му, дори когато според нея беше неправилно.

Загърби раздразнението си от отношението на магьосниците в Академията и поздрави небрежно ученика, преди да изчезне. Най-големият й специалитет беше възможността да се пренася мигновено на места, които вече е видяла. Повечето магьосници от Мидкемия и Келеуан имаха нужда от специални устройства за тази цел. Други имаха способността да се пренасят върху сложно подредени геометрични фигури, обикновено разположени като плочки по под. Тази практика беше широко разпространена сред монасите на Келеуан, които така се прехвърляха от храм в храм. Тази услуга не беше достъпна за нормалните хора, освен ако не предложеха „дарение“, което всъщност си беше легален подкуп, на съответния храм.

Миранда можеше просто да види едно място и да се пренесе там. Не беше сигурна как точно става и затова й беше трудно да учи другите. Все пак Магнус се бе оказал добър ученик. Един ден сигурно щеше да я задмине. Пъг също бележеше напредък. Накор твърдеше, че не може, но тя бе сигурна, че лъже. Дребосъкът беше забавен, но тя никога не можеше да му се довери като Пъг. Някъде дълбоко в него имаше нещо скрито и нередно. Съпругът й бе доверявал живота си в ръцете му многократно и дребният комарджия винаги беше оправдавал очакванията. Въпреки това тя се боеше, че някой ден ще изгуби Пъг заради подобна личност, която си има собствени планове.

Появи се в кабинета и видя, че Калеб спи на бюрото. Майчинското в нея проговори и тя си спомни как го бе люляла на ръце като малък. Пое си дъх и потисна емоциите.

— Калеб, върви да си лягаш!

Той почти подскочи на стола.

— А?

— Прибирай се. Сигурна съм, че Мари иска да вижда съпруга си поне от време на време. Аз имам работа.

— Кое време е?

— Нямам представа — тя погледна през прозореца. — Нощ е. На Келеуан беше обед, така че не ми се спи. Докато баща ти и останалите спасяват света, някой ще трябва да свърши дребната работа.

— Знам — Калеб се прозя. — Преглеждах доходите от именията на татко, както и някои от забавените проекти. Трябва да решим кога ще приемем нови ученици и… още много неща — той посочи една голяма купчина документи. — Поне с тези приключих. Тези тук пък могат да почакат, но има и няколко, които искат незабавна реакция — и посочи пергаментите, върху които бе дремал.

— Добре, аз ще се заема, а ти се наспи и утре ще може да си ловуваш, или каквото там правиш. Лягай си.

Калеб я целуна по бузата и излезе. Миранда седна във все още топлия стол и за пореден път си пожела Пъг да се върне. Въпреки че се прикриваше добре, дълбоко в себе си беше изплашена и най-много се боеше, че повече няма да види съпруга си.

Пъг мълчеше и слушаше. Виждаше, че се случва нещо значимо, и искаше да вникне напълно. Магнус беше зад него, също така съсредоточен върху разговора. Трите възрастни Кръвни вещици бяха насядали в полукръг. Носеха еднакви черни роби с оранжеви яки и колани, докато по-младите сестри бяха облечени в бяло и оранжево.

Макрос се бе отпуснал на един стол малко по-настрани. Изглеждаше съвсем изтощен и дори се подпираше на жезъла си.

— Аз съм Аударун, най-старшата сестра в ордена — каза средната вещица. — Отляво е Сабила, а отдясно — Маурин. Ние сме триархът, който управлява Сестринството. Ние сме пазителите на знанието и защитниците на живота — обърна се към Макрос. — Как стана Градинаря?

Макрос ги огледа една по една.

— Не знам. Един ден се прибирах вкъщи и получих… припадък. Стана ми лошо и се скрих зад една ограда, за да не покажа слабост. След това получих спомени от предния си живот. Знаех… — гласът му потрепна. — Прибрах се вкъщи и ми беше зле. Имах сънища. Семейството ми беше уплашено. Жена ми ме умоляваше да се стегна и да отида на работа, защото иначе ще ме убият — той наведе глава. — Напуснах ги и оттогава не съм ги виждал.

— Продължавай — насърчи го Аударун. — Какво стана после?

— Скитах дълго. Не си спомням много. Понякога се криех, друг път ходех смело по улиците, все едно изпълнявам важна задача. Като не ме гледаха, крадях храна… — той затвори очи, сякаш това му помагаше да си спомни. — Накрая стигнах до едно място.

— Какво място?

— Не помня — Макрос отвори очи. — Беше като градината на Делмат-Ама, но друго.

— И там какво стана? — продължи да го насърчава Аударун.

— Срещнах някого.

— Кого?

— Каза, че името му е… — Макрос отново затвори очи. — Каза, че се казва Датамай.

Трите жени се спогледаха.

— Чували сте това име?

— Да — отвърна Аударун. — Това е фалшиво име от една стара легенда. Какво ти каза?

Макрос продължаваше да мижи.

— Каза, че ме бил очаквал. Не, че вие ме очаквате. След това… — отвори очи. — Сложи ръце на главата ми, сякаш ме благославяше, и болката изчезна. Паметта ми се проясни. Спомних си голяма част от предишния живот, както и сегашния.

— Така си и мислех — каза Аударун. — Как изглеждаше този мъж? Като Низш? Като жрец?

— Не мога да си спомня.

Вещиците изглеждаха разтревожени, но не по начина, показващ вътрешна борба при вида на проявена слабост. Тези жени бяха наистина загрижени.

— Какво му е? — попита Аударун и се изправи.

Пъг също се изправи.

— Каза ми, че е тежко болен и умира.

Вещицата го погледна объркано.

— Трябваше да ми кажете по-рано — тя коленичи до Макрос, прегледа го и даде нареждане на една от по-младите сестри да донесе разни неща. После се обърна към Пъг. — Вдигнете го и елате с нас.

Бащата и синът подхванаха Макрос и го понесоха след Аударун. Влязоха в една малка спалня, която приличаше повече на килия. Пъг беше виждал множество подобни из храмовете на Мидкемия и Келеуан. Мебелировката се състоеше само от нар, малка маса и стол. Светлината се осигуряваше от просто кандило на масата.

Положиха Макрос на нара и Аударун продължи да го преглежда. Младата жена дойде с кошница, пълна с колби, стъкленици и торбички с билки, друга сестра донесе гърне с кипнала вода. Аударун бързо приготви някаква отвара и махна на Пъг и Магнус да надигнат Макрос.

Магьосникът се съвзе достатъчно, за да отпие от отварата, и след няколко минути се освести.

— Припаднах ли?

— Да — отвърна Аударун. — По-скоро загуби способността да останеш в съзнание.

— Умирам — каза Макрос.

— Кой ти каза това? — Аударун придърпа един стол и седна до него.

— Един лечител… — той изглеждаше объркан. — Не помня къде. Спомените ми избледняват. С всеки ден ми е по-трудно — обърна се към Пъг. — Знам, че съм забравил повече от човешкия си живот, но сега вече не помня и части от тукашния. Боя се, че не ми остава много време.

Аударун се наведе над него.

— Който и да си ти, нямаш никакво време. Приятелю, ти не умираш. Ти вече си мъртъв.

Пъг и Магнус бяха зашеметени.

— Да, това обяснява всичко — каза бавно Макрос.

— За мен няма никакъв смисъл — намеси се Пъг.

Аударун го погледна.

— Щом си стигнал тук, с тази перфектно направена и поддържана маскировка, значи си някакъв много могъщ жрец или магьосник. Дасатите не се справят добре с илюзиите. Нямаме нужда. Ние ценим силата и могъществото над всичко.

— Жреците са се съсредоточили върху мрачните аспекти на некромантството, но ние, Кръвните вещици, разбираме живота и светлите му аспекти. Това тяло не съдържа истински живот — тя погледна Макрос в очите. — Ти си симулакрум, фалшив живот, който наподобява истинския.

Аударун прати младата сестра за още неща, след това отново се обърна към Макрос.

— Магията, която те е създала, е толкова обширна и чужда за мен, че почти не я разбирам. Никой смъртен не може да създаде нещо подобно, което оставя само една алтернатива.

— Бог — каза Пъг.

— От вашия свят — добави тя бързо. — Някое божество от вашата вселена е решило, че е жизненоважно да пробие бариерата и да помогне на Бялото, като противодействие на Мрачния. Не съм теолог, но Сестринството пази голям обем непокварено знание. Навсякъде другаде йерофантите са изкоренили всичко, което не се вписва в доктрината. Ще проверя в архивите ни дали има сведения за нещо подобно в миналото. Но знам, че това божество е нарушило правила, които са обвързващи, както дишането и храненето за нас. Който и да е изпратил тук това същество, е знаел, че последиците може да са също толкова катастрофални, колкото това, което се опитва да предотврати.

— Отчаяните времена искат отчаяни мерки — намеси се Магнус. — Това е наша поговорка.

— Възможно е — каза старата вещица. — Понякога е разумно да запалиш насрещен огън, за да се сбориш с пожар. Но ако нещата излязат от контрол…

— … се получава истинско бедствие — довърши Пъг и замълча.

— Щом не съм този, който си мисля, защо съм тук? — обади се съществото, представящо се за Макрос.

— Не мога да ти кажа — отвърна Аударун. — Преди десет години получихме сведение, че се е появил някой, представящ се за Градинаря. Знаехме, че зад теб стоят могъщи сили, защото още с появата си започна да трупаш последователи, сякаш си водил Бялото дълги години. Мартук е един от най-надеждните ни агенти и беше помолен от лейди Наруийн да се свърже с теб и да проучи истинските ти цели. Бяхме убедени, че това е план, създаден от слугите на Мрачния, но имаше твърде много… странности. Мартук не само че не откри нещо нередно, но и беше увлечен, подобно на останалите, и призна водачеството на Градинаря. Затова ние зачакахме.

— След няколко месеца вече бе ясно, че това същество има мисия, която до голяма степен съвпада с нашите интереси. Освен това той осигуряваше силен фокус и ясна цел, която ни липсваше. Дотогава Бялото беше просто съвкупност от Кръвни вещици и няколко симпатизанти, които обменяха информация и спасяваха жени и деца от преследване. Имаме подобни убежища из целия свят. Появата на Градинаря ни даде нужния фокус. Събрахме могъщи съюзници като младия Валко и станахме още по-ефективни и силни… Но въпреки че се облагодетелствахме от появата на това същество, знаехме, че в него има нещо дълбоко фалшиво. Никога в историята на дасатите не се е случвало обикновен Низш да се издигне и да стане такъв лидер. Освен това да използва магия, която не познаваме? Невъзможно — тя се обърна към Макрос. — Каква е твоята цел, странно същество? Това искаме да разберем.

Създанието, представящо се за Макрос, я погледна немощно.

— Знам само, че ми повериха водачеството на Бялото, за да го подготвя.

— За какво? — попита Аударун.

— Не знам.

— Аз знам — намеси се внезапно Пъг.

Всички се обърнаха към него. Пъг погледна Макрос и каза:

— Дълбоко в паметта си имаш съобщение от някой, който отчаяно иска да се свърже с нас. Но е трябвало да изчака да видим с очите си срещу какво сме изправени.

— Но нищо не се раздвижва — отвърна Макрос. — Нищо не е очевидно.

Магнус погледна съществото, което твърдеше, че е духът на дядо му в дасатско тяло, с подновен интерес.

— Как се чувстваш?

— Отварата възстанови част от силите ми, но като цяло… се чувствам празен.

— Фалшивият живот, който ти е даден, изтича — каза Аударун. — Остава ти малко време. По някое време ще затвориш очи и ще се свърши. Няма да има болка.

Макрос се излегна и загледа тавана.

— Би трябвало да се чувствам уплашен или ядосан. Вместо това се притеснявам за мисията си. Ако действително съм създаден само за да ти предам послание, Пъг… — той си пое дълбоко дъх. — Странно е да имам тези спомени, за които казвате, че дори не са мои.

Магнус се обърна към Аударун.

— Ами това дасатско тяло?

— Предполагам, че е умряло в онзи момент на слабост, вероятно от сърдечна болест или нещо друго. Някой се е възползвал от този миг и е вкарал вътре фалшивите човешки спомени — тя поклати глава. — Невероятно постижение. Магията изглежда съвсем проста, но е изключително могъщо некромантство. Ще ми се да зная чие дело е.

— На Банат — отвърна Пъг.

— Кой? — попита старата вещица.

— Банат.

— Богът на крадците? — попита Магнус.

— Калкин — обади се Макрос.

— Кое е това същество? — поинтересува се Аударун.

— В нашия свят имаме много богове — обясни Пъг. — Макар и не толкова много, колкото сте имали вие преди Мрачния.

— Как може в един свят да има повече богове, отколкото в друг? — усмихна се тя.

— Теологията е специалност на духовниците. Може би ние слагаме множество общи елементи под един знаменател, за да го разберем по-добре. Петдесет от вашите божества може да са петдесет аспекта на едно от нашите.

— Разкажи ми за този Банат.

— Банат, наричан също Калкин, Адериос, Яшамиш и с още множество имена от различните народи. Определят го като Шегаджията, но той е много повече. Бог на крадците, но също така на изгубените каузи и безнадеждните начинания, майстор на заблудата и нарушител на правилата.

Тя се засмя горчиво.

— Олапанги! Нашият народ го е наричал Измамника. Изучавала съм десетте хиляди божества и той ми беше любимото. Има много истории за това как крои номера на останалите богове и на смъртните. Името Датамай, което това същество спомена, също е от митовете. Датамай е инструмент на Измамника, който казва на хората едно, докато Олапанги върши съвсем друго. Измамника е един от най-колоритните и най-опасните богове. Той може да бъде нежен или рязък, съчувстващ или груб, но винаги постига целта си. Имаме стар израз, макар че малцина от дасатите знаят, че произлиза от Олапанги: „С всякакви средства.“

— Целта оправдава средствата — обади се Магнус.

— Виждам, че и вие имате подобна поговорка.

— Често се случва, когато целта е жизненоважна, да се прибегне до иначе немислими… — очите на Пъг се разшириха. — Толкова съм глупав!

— Татко?!

— Аз… ние сме използвани.

— От Банат?

— Да — Пъг се наведе над Макрос и се взря в очите му, сякаш искаше да надникне вътре в него. — А теб са те използвали най-грубо. Който и да си ти, дори не са ти позволили да умреш и да получиш достойно погребение.

— Сега си спомням — каза Макрос.

— Какво? — попита Пъг.

Дасатът се усмихна.

— Спомням си теб, Пъг. Когато с Томас и дракона Риатх дойдохте да ме освободите от Градината… — той се засмя. — Ха, Градинаря! Калкин е гадно копеле, но му признавам чувството за хумор — Макрос млъкна и преглътна. Пъг виждаше, че страда. — Стояхме в Градината, в покрайнините на Вечния град, и говорехме за опасностите от завръщането на Драконовите господари на Мидкемия. Ти попита защо боговете не са се намесили. Спомняш ли си как ти отговорих?

Пъг кимна.

— Ти каза: „Намесили са се. Защо мислиш, че сме тук? Това е игра, а ние сме пионки.“

— Нищо не се е променило, Пъг. Това е съобщението. Това все още е играта на боговете, а ние сме пешките. Калкин може да изкривява правилата, защото това му е в природата, но и той си има лимит. Освен това не действа сам. Не би могъл да пробие в тази реалност без помощ от останалите богове — гласът му съвсем отслабна. — Аз… Макрос… винаги е бил слуга на боговете и той прокара пътя. Ти също си тяхно творение, но имаш по-различна съдба — Макрос затвори очи и Пъг разбра, че краят е близо. — Трябва да намериш Накор. Той знае отговорите.

Пъг кимна и каза:

— Ще го направя — сложи ръка на очите на Макрос и добави: — Нямаме повече нужда от теб.

Дасатът, който носеше спомените на древния магьосник, се отпусна.

— Погрижете се за тялото — каза Пъг на вещиците.

— Имаме още въпроси — отговори Аударун.

— Но това същество не разполага с отговорите. То изпълни задачата си.

— И сега какво? — попита старата вещица.

— Трябва да се върнем в града. Някъде там има невероятно опасно същество и един дребен комарджия, който ми е приятел, се опитва да го контролира. Доколкото разбирам, той разполага с отговорите.

— Какво е това същество, което твоят приятел контролира? — попита Аударун и махна на подчинените си да изнесат мъртвото тяло.

— Един странен младеж, всъщност необикновен. Казва се Ралан Бек и е тук, за да спаси две вселени. Вашите пророчества го наричат Богоубиеца.

Трите Кръвни вещици се смълчаха.

— Откъде знаеш за Пророчеството? — попита Аударун.

— От Мартук. Той изтърва от време на време по нещо и аз сглобих парченцата. Все още не съм разбрал напълно каква е нашата роля. Но както каза това същество, което носеше спомените на тъст ми, това е игра на боговете, а ние сме обикновени пешки.

— Само че имаме ум и воля и няма да позволя да ни жертват в този гамбит — Пъг се обърна към Магнус. — Чака ни дълъг път.

— Татко, мисля, че мога да ни пренеса направо в градината.

Пъг се изненада.

— Наистина ли?

— Научих се от майка. Сигурен съм, че мога да ни пренеса без устройство.

— Да вземем Валко и да тръгваме.

Аударун вдигна ръка.

— Младият Валко няма да замине с вас.

Пъг я изгледа предпазливо. Вещиците бяха все пак дасати и бяха склонни към насилие. И въпреки че им липсваше обичайната лудост, не бяха по-малко опасни.

— Защо?

— Той също има роля в предстоящите събития, роля, която е не по-малко критична от вашата. В това поне съм сигурна — тя бавно се надигна. — Ако Мрачният внезапно изчезне, убийствата няма да спрат. Има твърде много заинтересовани, от ТеКарана до най-нисшия слуга, нещата да си останат постарому. В сърцевината на нашето общество има зло, което заразява всички аспекти. Дори сърцето да умре, инфекцията ще продължи още векове. Мнозина ще продължат, сякаш нищо не се променило. Ще рече — нужно е да има цялостно преустройство на културата ни. Не само Мрачният, но и ТеКарана, останалите владетели и духовенството трябва да бъдат унищожени. А след това ще има дълготрайни безредици.

— Докато благородниците се борят за власт — допълни Магнус. — Говорите за хаос.

— По-добре да има хаос, отколкото ред, който се е изродил в такава култура на смърт и страдание. По-добре да станем животни, защото те поне се грижат за малките си — Аударун го погледна твърдо. — Нека силните оцелеят, а постепенно ще ги научим да помагат на слабите.

— Тръгвате по тежък път — каза Пъг.

— Ние го избрахме много отдавна, магьоснико — тя се изправи. — Ние не сме съюзници, но имаме общи цели. Не искаме да видим нашествие във вашия свят. Расата ни оцелява само с експанзия, защото в противен случай се обръщаме срещу себе си. По-добре да предизвикаме гражданска война, която да трае десетилетия, но да прекратим този ужас. Трябва да отрежем собствената си ръка, за да предотвратим по-тежката травма.

Пъг кимна.

— Така е. Но мнозина ще опитат да вземат властта в името на Мрачния, дори той да е изчезнал. Ще използват съществуващия ред, за да смачкат опозицията.

— Ние сме единствената опозиция. Едно време, когато сме имали множество божества, сме били нещо повече. Служели сме им с радост и те са ни водили. Но сега единственият ни избор е да се борим с Мрачния. Може би, ако боговете ни се завърнат, ще имаме по-добра съдба. Но това е в сферата на мечтите. Засега… засега Валко е нашият стълб, който ще се опълчи на ужаса. Той е избран, заедно с още неколцина млади благородници, да станат следващите лидери на расата ни. При добро стечение на обстоятелствата може да стане ТеКарана.

— Нямате представа, колко забележително е това, че той се учи бързо — продължи тя. — Повечето воини биха започнали да убиват безогледно, при вида на нещата, които той прие спокойно. Мнозина биха ви убили само защото съществувате… Ние, от триарха, живеем в това убежище и сме пощадени от лудостта на Мрачния. Неговата отрова се протяга от ямата и достига до всички дасати. Ние избягваме докосването му, но дори и за нас вашето присъствие тук е… изпитание.

— В такъв случай ще ви освободим от присъствието си максимално бързо — каза Пъг. — Искам все пак да знаете, че основната ми грижа е оцеляването на моята раса, но искрено се надявам, че ще успеем да помогнем и на вас.

— В такъв случай вие сте по-добри — каза Аударун. — Надявам се, че един ден расите ни ще се изравнят.

Пъг се обърна към Магнус.

— Да тръгваме.

Магнус се приближи до баща си и го хвана за рамото, затвори очи и си представи тайното убежище под градината. След секунда двамата се пренесоха там.

Двамата Низши подскочиха от ужас от внезапната им поява. Пъг им махна да се успокоят, огледа се и каза:

— Да си починем и да видим дали Мартук и Хиреа ще се върнат тази нощ. В противен случай ни очаква доста тежка задача, с която да се справим сами.

— Да открием Накор?

— Да открием Накор.