Гневът на Лудия бог

1Бягство

Миранда изпищя.

Жестоката агония, която бе впримчила съзнанието й, за момент изчезна и в този миг тя откри това, което търсеше. Сетивата й бяха погълнати от битката с противниците, но една малка и дисциплинирана част от съзнанието й беше подготвена. Беше употребила цялата си сила, за да отдели тази част от заслепяващата болка, съпътстваща дългите разпити и мъчения. При последните четири сеанса с дасатските жреци бе успяла да подчини тялото си и бе издържала на тормоза. Нервите й протестираха срещу неземните енергии, които опитваха да проникнат в самата й същност, но се бе научила да игнорира физическата болка още преди векове. Менталните атаки бяха по-неприятни, защото удряха по основния й източник на сила — уникалния интелект, който я бе направил невероятно могъща магьосница.

Дасатските духовници нямаха никакъв финес. Бяха нахлули в мислите й като мечка, бъркаща в пчелен кошер. Едно по-слабо съзнание щеше да бъде пометено още при първия удар. При третото подобно нападение Миранда почти бе докарана до идиотизъм. Въпреки това тя се бореше, защото знаеше, че не може да победи, ако не оцелее. Затова всичките й забележителни таланти бяха насочени към устояването на тези атаки.

Способността да се фокусира върху тази частица, това парченце, успя да я опази от лудостта. Решимостта да избяга от плен й даваше нужната цел.

В момента се преструваше на припаднала — нова стратегия в борбата с тъмничарите й. Освен ако тези същества не разполагаха с по-изострени сетива, отколкото показваха, номерът щеше да мине. Фалшивата липса на съзнание беше първият й успех по време на пленничеството. Въпреки риска се бе съсредоточила да диша бавно и накъсано. Жреците знаеха малко за хората и едва ли бяха наясно кои признаци да наблюдават. Битката беше на ниво съзнания и точно там тя щеше да триумфира. Беше сигурна, че е научила повече за противниците си, отколкото те за нея.

По един дасатите нямаше да са никаква пречка за опитен маг, а дори и за по-напредналите й ученици. Без капана на Лесо Варен тя без съмнение щеше да се справи с двамата жреци, които я бяха пленили. Но Варен беше сила, с която трябваше да се съобразява. Некромант с вековен опит, когото едва ли щеше да победи сама. Досега поне три от телата му бяха убивани, но той оцеляваше. Миранда нямаше шанс срещу обединената мощ на дасатите и Варен.

Беше разбрала, че жреците също използват някаква некромантска магия. През целия си живот бе отбягвала духовните магии, защото в основата си те бяха проявления на боговете. Сега съжаляваше за този си избор. Нейният съпруг, Пъг, бе единственият магьосник, който си бе поставил за цел да изучава подобни сили, при това въпреки традиционната потайност на религиозните ордени. Той имаше големи познания за черните магии благодарение на сблъсъците си с пантатийските жреци и техния култ. Бе успял да осуети неколкократните им опити да посеят хаос по целия свят. Миранда бе слушала бегло дискусии по темата и сега съжаляваше, че не е обръщала повече внимание.

Налагаше се да учи в движение. Жреците бяха напористи и непохватни и често разкриваха повече за своите дарби, отколкото научаваха за нейните. Липсата на финес в магията им работеше в нейна полза.

Чу, че мъчителите й излизат, но не отвори очи, остави сетивността бавно да се върне в горните слоеве на съзнанието й. Постепенно то започна да се прояснява, но с това се върна и болката. Миранда потисна импулса да изкрещи и задиша дълбоко, за да овладее агонията.

Лежеше върху каменна плоча, от която се излъчваше зла, неземна енергия. Самият досег с нея беше неприятен, а Миранда бе завързана, без никакви дрехи. Тялото й бе мокро от пот. Мускулите й бяха схванати, вързаните й крайници й създаваха допълнително неудобство. Наложи се да използва цялата си воля, за да се успокои и да остави болката да отшуми.

Вече почти седмица устояваше на дасатските разпити. Жреците се опитваха да научат колкото се може повече за нейната раса. За щастие, незнанието им й даваше предимство — дасатите нямаха опит с човешкото коварство и сериозно я подценяваха.

Реши да остави размислите за дасатите и да се съсредоточи върху бягството. След пленяването бързо бе преценила, че най-добрата тактика е да им издаде достатъчно, за да повярват на всяка нейна дума. Варен, който в момента обитаваше тялото на цуранския магьосник Винтаката, не се бе появявал от момента на пленяването й. Нещо, за което бе благодарна, защото той щеше да окаже сериозна помощ на дасатите. От друга страна, магьосникът си имаше собствени планове и въобще не се интересуваше от успехите на жреците, а само от това да ги използва.

Отвори очи. Мъчителите й бяха излезли, точно както очакваше. За момент се бе притеснила да не би единият да е останал, за да я наблюдава. Понякога дасатите говореха нормално с нея, друг път направо започваха с физическите мъчения. В действията им нямаше ясна логика и подредба. Отначало й бяха оставили способностите й, защото бяха любопитни докъде се простират. На четвъртия ден тя опита да удари един от жреците с цялата си мощ, когато докосна голото й тяло. В отговор съществата използваха заклинание, което я лиши от всичките й магически дарби.

Всеки сантиметър от тялото й пищеше от агония. Миранда си пое дълбоко дъх и впрегна цялата си воля, за да пренебрегне болката.

Пое си отново дъх и реши да опита дали наученото от мъчителите е вярно, или е просто напразна надежда. Накара съзнанието си да заработи по друг начин и изрече дребно заклинание, тихичко, почти без звук. Болката бавно започна да се оттегля! Най-сетне бе открила това, което търсеше.

Затвори очи и потърси образа, който бе запаметила по време на разпитите. Интуитивно знаеше, че е открила нещо важно, но не можеше да осъзнае какво. Искаше й се да има някаква връзка с Пъг или Накор. Двамата имаха невероятни познания за самата същност на магията, наричана често от Накор просто „оная работа“. Миранда се усмихна и отново пое дъх. Ако не беше в подобна ситуация, щеше да се засмее.

Накор щеше да се гордее с нея, че толкова бързо се е ориентирала в света на дасатите. Енергиите тук бяха подобни на тези у дома, но някак… Как ли щеше да се изрази Накор? Бяха изкривени. Сякаш енергиите се движеха под ъгъл спрямо тези, които тя познаваше. Все едно се учеше да ходи отново, но трябваше да се движи настрани, за да върви напред.

Пресегна се със съзнанието си и докосна оковите. Нямаше да й коства никакво усилие да ги отвори. Тя бързо се освободи.

Седна и започна да раздвижва крайниците си, за да си възвърне кръвообращението. Бе живяла няколко века, но изглеждаше на около четиридесет години. Беше стройна, но изненадващо силна, защото често се разхождаше из Острова на чародея и обичаше да плува. В косата й имаше само няколко бели косъма, а очите й бяха млади и жизнени. Магията наистина осигуряваше дълъг живот на някои от практикуващите я.

Паренето в стомаха започна да преминава. Поне дасатите не бяха използвали нажежени железа и остри ножове. Просто я пребиваха, когато смятаха, че ще има някаква полза.

Ако някога отново видеше Накор, щеше да го разцелува. Без неговото твърдение, че магията е съставена от някаква фундаментална енергия, нямаше да разбере как работи по различен начин в света на дасатите…

Беше сигурна, че все още е на Келеуан, в черната сфера, която бе видяла, преди да я пленят. Стаята всъщност беше малко помещение без таван — или той беше толкова високо, че се губеше в сумрака. За пръв път можеше да се огледа свободно. Входът беше закрит със завеса, но стойките, на които висеше, бяха високи само десетина стъпки. На фона на светлината, която се излъчваше от един странен камък на масата, материята изглеждаше тъмносивкава. Миранда затвори очи и отпусна сетива към границите на сферата.

Защо ли обичайните правила на магията бяха заменени от дасатските? Сякаш бяха пренесли част от собствения си свят тук.

Тя се изправи. Най-сетне го осъзна. Дасатите не само щяха да нападнат Келеуан, а и да го променят, така че да могат да живеят на него. Готвеха се за колонизация!

Сега вече беше съвсем наложително да избяга и да предупреди Събранието на Великите. Дасатите просто трябваше да разширят сферата. Нямаше да е лесно, но щеше да свърши работа. С достатъчно енергия тя щеше да обхване целия свят и да го преобрази, да го направи като тези от второто ниво на реалност. Или да го превърне в нещо като планетата Делекордия, която съществуваше между двете нива, както бе открил Пъг.

Отново протегна менталните си сетива. Бавно и полека, готова да ги оттегли в мига, в който докоснат нещо разумно, за да не я усетят мъчителите.

Видя, че дрехите й са метнати в един ъгъл на стаята, и бързо се облече. Нямаше проблем да се появи гола в Залата на Събранието, а и цураните не се притесняваха от голотата, за разлика от повечето култури на Мидкемия, но щеше да е някак лишено от достойнство.

Поколеба се. Времето течеше, но тя искаше да остане още малко и да се върне в Събранието с повече информация. За момент се зачуди дали да не направи заклинание за невидимост и да остане в сферата. Не, все пак щеше да е по-добре да предупреди магьосниците и да се върне с пълната им мощ.

Затвори очи и пробва да усети купола над себе си. Беше болезнено и се наложи да се отдръпне бързо, но успя да научи достатъчно. Това беше границата между първата и втората реалност, или поне тази част, която дасатите бяха пренесли на Келеуан. Щеше да успее да я прекоси, но първо трябваше да се подготви.

Зачуди се колко ли от мъчителите й са наоколо и изпрати лека частица от възприятията си, за да долови жизнените енергии. Ако се контролираше, нямаше да вдигне тревога. Ето един. Чувството беше, сякаш бузата й бе докосната от дребно семенце, понесено от вятъра. Побърза да се отдръпне, преди да я усетят. След още няколко опита се увери, че в купола има само двама жреци.

Пое си дълбоко дъх и се приготви за действие. След това се поколеба.

Знаеше, че най-разумно ще е да избяга, да предупреди Събранието и да се върне с достатъчно магьосници, за да отблъснат тази атака. Но част от нея искаше да научи повече за нашествениците, за да разбере по-добре срещу какво са изправени. В случай, че Пъг не се завърнеше от света на дасатите. Мисъл, която я ужасяваше.

Беше сигурна, че може да се справи с двамата жреци и да вземе единия в плен. С радост щеше да отвърне на гостоприемството, което й бяха оказали. Предполагаше, че Варен се е върнал в Събранието и е обяснил на останалите, че тя просто се е прехвърлила спешно на Мидкемия. Можеше да минат седмици, преди изчезването й да се установи и да се повдигнат въпроси. Секретността, с която действаха агентите на Конклава, беше и недостатък. Вероятно щеше да мине месец, преди да я потърсят.

Проучи най-близката „стена“. Опитваше се да долови ритъма на енергиите. Бягството нямаше да е лесно, защото не познаваше околния терен, а един далечен скок през тази бариера чак до Събранието беше доста рисков.

Реши да се пренесе до един близък хълм, където растяха красиви цветя. Гледката й бе направила впечатление малко преди да стигнат поляната с купола.

Внезапно долови нечие присъствие и се обърна. Единият дасатски жрец насочваше някакво устройство към нея. Миранда се постара да използва всичко научено за магията на това място и хвърли срещу него заклинание, което трябваше просто да го зашемети. Вместо това енергията сякаш изригна от нея и помете дасата през завесата от невидима сила.

Зад завесата имаше стена от някакво чуждопланетно дърво. Тялото на жреца я пръсна и влетя в съседното помещение. Миранда за момент погледна кървавата следа и й направи впечатление, че е по-скоро оранжева, а не червена.

Неочакваната мощ на атаката имаше едно предимство — вторият жрец бе съборен на пода от удара с отблъснатото тяло.

Миранда бързо се приближи и установи, че първият е мъртъв, а вторият е загубил съзнание. Огледа се набързо, да не би някой да е убегнал на сетивата й, но в крайна сметка беше сама, с един труп и един потенциален пленник.

Най-сетне имаше пълна видимост към целия затвор. Сферата беше с диаметър стотина стъпки, преградена на помещения с дървени стени и завеси. Имаше два нара, маса с пособия за писане, още една от странните каменни лампи и сандък. Подът беше покрит с вълнена черга. Миранда се огледа и видя цял куп непознати предмети. Това, което й убягваше, беше средството за транспортиране между света на дасатите и Келеуан. Очакваше нещо обемно, от типа на цуранските машини за разломи или поне някакъв пиедестал, на който да се стъпва, но не успя да открие нещо очевидно.

Беше ядосана и усети, че започва да кипва. Как смееха тези същества да нахлуват в света й и да го нападат? Миранда имаше избухлив характер, наследство от майка й. Цял живот се стараеше да го контролира, но когато избухнеше, единственият избор на близките й беше да я оставят на мира.

На пода се бе разпиляла купчина пергаменти и Миранда набързо събра цял наръч. Какво ли беше написано на чуждоземния език? Може би нещо, което да хвърли светлина върху предстоящите събития?

Чу стон и видя как поваленият жрец помръдва. Без да се колебае, пристъпи напред и го изрита с все сила в челюстта.

— Проклятие! — главата на дасата беше като гранит. За момент си помисли, че си е счупила крака. Коленичи, хвана пергаментите с лявата си ръка и го стисна за яката с дясната. — Ти идваш с мен!

Затвори очи и насочи вниманието си към стената на сферата. Опитваше се да усети енергийните потоци, сякаш настройваше струните на музикален инструмент.

Когато прецени, че е готова, се прехвърли. За момент тялото й сякаш бе разкъсано от кипящата енергия и тя изпищя. Все едно по нервите й бе потекъл лед. Когато се осъзна, видя, че е коленичила в тревата на хълма. Беше сутрин, което неизвестно защо я изненада. Всичко я болеше и дори й беше трудно да диша.

Очевидно тялото й се съпротивляваше на завръщането си в естествената си среда. Миранда не знаеше какво са й направили дасатите, за да може да живее при техните условия, но обратният процес явно щеше да е изпълнен с агония.

Жрецът бе оцелял при прехвърлянето. Миранда го стисна за рамото, сякаш само това й пречеше да загуби съзнание. След момент болката отслабна и тялото й започна да се адаптира. Тя си пое дълбоко дъх, отвори очи, но след миг отново стисна клепачи.

— Това не е добре…

Стисна зъби и се пренесе в Събранието. В помещението имаше двама магьосници и тя пусна пленника си в краката им.

— Това е дасатски жрец. Вържете го — не знаеше дали двамата са посветени за талноя, но всички в Събранието бяха научили за заплахата от дасатско нашествие. Неочакваната й поява ги стресна за момент, но те побързаха да се подчинят на нарежданията й. Стресът от бягството беше изчерпал и последните й сили. Миранда се олюля, падна и изгуби съзнание.

Отвори очи и видя, че е в покоите, които използваха с Пъг, когато гостуваха на Келеуан. До леглото й стоеше Аленка, най-старшият член на Събранието. Изражението му беше угрижено и той приличаше на дядо, който бди над болното си внуче.

Миранда примигна и успя да простене:

— Колко… време мина?

— Вчерашният ден и тази сутрин. Как си?

Миранда внимателно се надигна и установи, че е облечена в обикновена бяла нощница.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се погрижихме за теб — усмихна се Аленка. — Беше в доста лошо състояние.

Миранда спусна крака от леглото и бавно се изправи. Изчистената й роба беше сгъната на дивана до прозореца. Навън лъчите на следобедното слънце блестяха по повърхността на езерото. Тя смъкна нощницата и навлече робата, без да се притеснява от стария магьосник.

— Какво стана с дасата? — попита, докато се оглеждаше в огледалото на стената.

— В безсъзнание е и по всичко личи, че умира.

— Наистина ли? Не мислех, че раните му са толкова сериозни — Миранда се обърна към стареца. — Искам да го видя. Трябва да свикаме колкото се може повече членове на Събранието.

— Вече го направих — отвърна възрастният мъж. — Вестта за пленника се разчу бързо и не се появиха само тези членове, които не са в състояние да пътуват.

— Ами Винтаката?

— Изчезна — Аленка махна на Миранда и двамата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. — Предполагаме, че е мъртъв или че има нещо общо с цялата тази ситуация.

— Това не е Винтаката, а некромантът, Лесо Варен.

— Аха — отвърна старецът. — Това обяснява нещата — въздъхна и зави по друг коридор. — Жалко. Винтаката ми допадаше, макар че беше малко бъбрив. Винаги ставаше за компания.

— Съжалявам за приятеля ти. Но се боя, че всички ще загубим приятели, преди тази история да свърши.

Той кимна, после посочи, че трябва да завият по още един коридор.

— Затворили сме дасата в защитена стая.

— Браво.

Пред вратата пазеха двама чираци в сиви роби. В самото помещение двама Велики се суетяха над дасатския жрец.

Единият, казваше се Хостан, се обърна и поздрави Миранда. Другият не откъсваше очи от пленника.

— Двамата с Кубай сме убедени, че нещо не е наред с този… мъж.

Вторият магьосник кимна.

— Въобще не показва признаци на подобрение, а дишането му става все по-тежко. Ако беше човек, щях да предположа, че има треска — поклати глава. — Но нямам представа какво да правим с това същество.

Кубай беше магьосник, който се увличаше по лечителството повече от останалите си колеги, които смятаха тези изкуства за присъщи на Низшия път. Според Миранда беше идеалният избор за проучване на дасата.

— Докато ме държаха в плен, успях да науча някои неща за тези същества — каза тя. — Дасатите приличат на хората, доколкото може да се каже същото за раси като елфите и джуджетата. Имат два чифта крайници, очи, уши и така нататък, както виждате. Знам, че имат два пола, а жените раждат малките, също като нас. Това го разбрах, докато жреците ме изследваха внимателно. Не мога да говоря езика им, но позапомних няколко думи и имам обща представа какво знаят за нас.

Обърна се към неколцината магьосници, които се бяха появили веднага щом бяха разбрали, че е дошла, и повиши глас, за да я чуват всички.

— Физически са значително по-силни от нас. Не само заради това, че са на този свят. Но очевидно имат проблеми с различията между реалностите и затова са създали купол, в който да живеят. Нормалните им воини ще се справят без проблеми с нашите — независимо дали са цурани, или от Кралството — моментът беше подходящ да почне да насажда идеята за помощ от Мидкемия.

Погледна жреца и опита да си припомни какво бе научила по време на пленничеството си.

— Определено не изглежда добре — наведе се и видя капките пот, избили по челото на съществото. — Кубай, мисля, че си прав за треската. Сякаш е по-блед, но може и да се лъжа, заради светлината — спря, защото клепачите на жреца започнаха да потрепват. — Мисля, че идва в съзнание.

Двама от магьосниците мигновено започнаха защитни заклинания, но дасатът не се пробуди. Вместо това започна да стене и се загърчи в конвулсии. По кожата му започнаха да избиват мехури.

— Пазете се! — извика Миранда, без да знае защо.

Магьосниците се отдръпнаха назад. Внезапно тялото на жреца се подпали и последва гръмка експлозия, която повали най-близките и заслепи останалите.

Замириса на сяра и изгоряло месо. Всички се закашляха от вонята. На мястото на тялото бе останало само очертание от бяла пепел.

— Какво стана? — попита смаяният Аленка.

— Не знам — отговори Миранда. — Мисля, че извън купола си те не могат да се справят с огромния приток на енергия, който за нас е съвсем естествен. Явно му дойде твърде много и… видяхте какво стана.

— Какво ще правим сега? — попита старият магьосник.

— Ще се върнем при купола и ще го проучим — Миранда отново пое контрола, без да са я питали. — Това е сериозна заплаха за Империята.

Тези думи бяха достатъчни, за да мобилизират всички Велики.

— Трябва не само да го проучим, а и да го унищожим — каза Аленка и се обърна към един от другите магьосници. — Хочака, ще бъдеш ли така добър да известиш Небесната светлина в Свещения град? Обясни на императора какво се случи тук и му предай, че ще получи пълен доклад веднага щом приключим.

Миранда беше впечатлена от твърдия тон на стария магьосник и предположи, че като млад е бил внушителна фигура. Беше от онези тихи хора, които изненадват останалите, когато поемат контрола. Умееше да привлича внимание и излъчваше авторитет.

— Наложи се да поразуча купола, преди да избягам — започна Миранда и направи пауза за по-голям ефект. — Моля за разрешение да ви водя в тази операция.

Великите в стаята се смаяха от това предложение. Жена, при това чужденка, да застане начело? Все пак повечето се обърнаха към Аленка, за да чуят решението му.

— Това е съвсем логично — каза старецът и с тези четири прости думи предаде мощта на най-могъщото събрание на магьосници от два свята на Миранда.

Тя кимна и каза:

— Моля колкото се може повече от членовете да се съберат в Голямата зала след един час. Тогава ще ви обясня, какво знам и как предлагам да действаме.

Магьосниците излязоха, за да известят останалите. Миранда знаеше, че щом научат за опасността, всички Велики ще се появят в залата в уреченото време. Щяха да отсъстват само най-тежко болните.

Върна се в покоите си и седна на един диван. Не смееше да легне в леглото, защото се боеше, че отново ще заспи. Кратката почивка и храната не бяха достатъчни, за да се възстанови от тормоза по време на пленничеството. Трябваше обаче да се съсредоточи върху сериозната заплаха и да пренебрегне глада и болката, защото бяха сериозно притиснати от времето — с всеки миг щеше да става по-трудно да попречат на дасатите, каквито и да бяха плановете им.

На вратата се почука и влезе една от малкото ученички на Великите. Държеше поднос, на който имаше порцеланова кана, плодове и хляб.

— Великият Аленка каза, че имате нужда да се подкрепите.

— Благодаря — отвърна Миранда и й махна да остави подноса. Внезапно осъзна, че е ужасно гладна. Започна да се храни и усети как енергията се връща в изтерзаното й тяло. За пореден път съжали, че не обръща достатъчно внимание на лечителските магии, за разлика от съпруга си. Пъг със сигурност можеше да й възвърне енергията със заклинание или някоя неприятна на вкус, но ефективна отвара.

Мислите за Пъг я натъжиха. Знаеше, че е взел най-подходящите хора, които можеха да оцелеят в света на дасатите, но все пак се тревожеше. Обичаше съпруга си дълбоко. Не със страстта на младостта. Това го бе надживяла още преди Пъг да се роди. Обичаше го по-скоро с пълното разбиране на уникалните му способности, които го правеха най-подходящ за житейски спътник. Синовете й пък се бяха оказали неочаквана благословия. Може и да не беше най-добрата майка, но във всички случаи й харесваше да е майка.

Калеб беше предизвикателство, особено когато се оказа, че няма никаква магическа дарба, за разлика от брат си. Миранда обичаше Магнус с онази любов, която е запазена за първородните, но и Калеб имаше място в сърцето й, особено като се имаше предвид трудното му детство. Шегите на другите с него бяха доста жестоки, а застъпничеството на Магнус — едновременно благословия и проклятие. Все пак и двамата бяха развили изключителни качества и се бяха превърнали в мъже, с които можеше да се гордее.

Хапна още малко и се изправи. Заради Пъг, Магнус и Калеб бе готова дори да унищожи света на дасатите. Това бяха най-важните хора в живота й. Усети, че я обзема гняв. Ако Пъг беше тук, щеше да я сгълчи, че по този начин замъглява преценката си.

Протегна схванатите си крайници. После щеше да се занимава със собствените си физически неразположения. Сега трябваше да отблъсне нашествието.

На вратата се почука и влезе Аленка.

— Събраха се.

Миранда кимна.

— Благодаря, стари приятелю.

Двамата се отправиха към Голямата зала.

Почти всички места бяха заети, точно както очакваше Миранда. Тихите разговори престанаха веднага щом Аленка застана в средата на подиума.

— Братя… и сестри — започна старецът, спомнил си, че в залата вече присъстват и жени. — Събрахме се по молба на нашата стара приятелка Миранда — и отстъпи, та тя да заеме мястото му. Нямаше нужда да се обяснява коя е Миранда. Пъг бе имал статут на Велик още преди раждането на Аленка и съпругата му бе уважавана дори без да се броят собствените й способности.

— Келеуан е нападнат — започна Миранда без предисловие. — В този момент един черен купол се увеличава в една долина далече на север. Когато го видях за пръв път, приличаше на разлома, през който вашите предци нападнаха моя свят — нарочно споменаваше Войната на разлома. Знаеше, че всеки ученик в Събранието е наясно с трагичната война, която бе донесла толкова много смърт. Коварната Игра на Домове бе погубила хиляди цурански и мидкемийски войници само заради машинациите на една политическа фракция. Неколцина магьосници също бяха участвали в заговора да утвърдят на власт тогавашния Военачалник. Само намесата на Пъг и издигането на забележителната Мара от Акома бяха променили смъртоносната игра.

— Всички знаете историята за Войната на разлома, така че няма да я повтарям. Това, пред което сме изправени в момента, не е нашествие за власт, политически облаги и богатство и няма нищо общо с конвенционалните войни — тя направи многозначителна пауза. — Това не е нашествие, а начало на колонизация. Процес, който ще завърши с унищожаването на всичко живо на този свят.

Думите й предизвикаха невярващо мърморене. Тя вдигна ръце и продължи:

— Нека тези от вас, които се занимаваха с талноя и дасатския пленник, да обяснят на останалите.

Млъкна и за няколко секунди се опита да погледне колкото се може повече от присъстващите в очите.

— Ето какво знам. Дасатите искат да променят този свят. Ще го преобразят така, че да стане като техните светове. От най-дребните насекоми до най-едрите животни. Водата ще стане отровна, а въздухът ще прогаря дробовете ви. Дори докосването на най-дребното създание ще изпива жизнените ви сили. Това не е история, с която да се плашат децата. С това се занимават дасатите в купола, от който избягах.

— Трябва да ги спрем! — извика един млад магьосник.

— Да — съгласи се Миранда. — С устрем и решимост, но без да прибързваме. Предлагам група от най-добрите сред тези, които изучават различните аспекти на енергията и живите същества, както и неколцина от магьосниците от Низшия път, да проучат заплахата и след това да унищожат купола.

— Кога? — извика отново същият младеж.

— Колкото се може по-бързо. Трябва да известим императора, а освен това ще имаме нужда от войници. Боя се, че дасатите няма да ни позволят да унищожим купола просто така. Ще срещнем същества, които не се боят да умрат и могат да контрират заклинанията ни. Трябват ни корави мъже, които да им се противопоставят.

— Предлагам да се разделите на групи и да обсъдите наученото — каза Аленка. — След вечеря ще се съберем пак и ще решим какво да предприемем срещу тази заплаха — и удари с жезъла си по пода в знак, че срещата е приключила.

Миранда се приближи до него и прошепна:

— Ти ли накара младока да разбуни духовете?

— Мисля, че се включи в перфектен момент.

— Ти си опасен човек, стари приятелю.

— Сега ще изчакаме. Но мисля, че до вечерта ще имаме пълно съгласие. Аз лично не виждам друг вариант за действие освен този, който предложи.

Тръгнаха към покоите на Миранда.

— Надявам се, че планът ми ще проработи — каза тя. — В противен случай ще трябва да подготвим Империята за война срещу най-опасния противник във вашата история.

Двеста мъже стояха в пълна бойна готовност — стражи от четирите най-близки имения, които веднага бяха откликнали на призива на Великите. Бяха разделени на две групи, всяка под командването на магьосник, и очакваха заповедите на Миранда. Империята живееше в мир от много години, но цуранските тренировки и дисциплината бяха останали непроменени. Мъжете бяха корави и готови да умрат за честта на клановете си.

Миранда и дузина Велики се изкачваха по хълма, от който тя бе видяла купола за пръв път.

— Всички готови ли са?

Мъжете кимнаха и се спогледаха. Никой от тях не бе участвал в конфликт. За последно Велик бе загинал в битка по време на Войната на Разлома, преди повече от сто години. Тези мъже бяха учени, а не воини. Но бяха най-подготвените магьосници, с които разполагаше Империята.

Тринадесетимата бавно изкачиха хълма и Миранда се надигна на пръсти, за да погледне.

— Проклятие!

Долината беше празна. Единственият знак от дасатите бе почернялата земя на мястото на сферата.

— Махнали са се — каза един от по-младите магьосници.

— Ще се върнат — отговори Миранда. — Предлагам да разпространите вестта в цялата Империя. Всяко затънтено кътче трябва да се провери, отново и отново — изгледа ги твърдо в очите. — Дасатите ще се върнат и следващия път няма да е малък купол, а истинско нашествие.