Гневът на Лудия бог

6Клане

Магнус се сниши.

Бяха се притаили зад една ниска ограда заедно с трима Низши. Един от воините извъртя варнина си — нещо като кръстоска между кон и голям гущер — и погледна към скривалището им. Пъг, който клечеше до сина си, рискува и се надигна, за да вижда наближаващите ездачи, и изрече заклинание. Надяваше се, че ще проработи както в неговата реалност — все пак беше изкарал доста време в изучаването на тукашните закони на магията. Повечето пъти нещата се получаваха, но понякога заклинанията имаха неочаквани резултати.

Този път всичко стана както трябва и зад ездачите се вдигна глъчка. Появи се много детайлна илюзия на жени и деца, които бягаха в обратна на Пъг посока. Воините реагираха според дасатската си природа и се впуснаха в преследване с бойни крясъци.

Пъг направи знак на останалите да поизчакат. При повечето схватки с хора, или дасати в случая, той нямаше притеснение за личната си безопасност — можеше с лекота да се справи с дузината ездачи, които преследваха миража. Но нямаше желание да отнема живот, дори на тези същества, които планираха да изтребят всички от неговата раса, защото бяха под влиянието на сила извън техния контрол. Освен това знаеше, че днешният ритуал е обхванал целия свят и всяка смърт означава допълнителна мощ за Мрачния. Така че не възнамеряваше да му дава още храна.

Замисли се за този върховен бог на злото. Доколкото бе проучвал божествата на Мидкемия, смяташе, че подобна съдба ще постигне и неговия свят, ако Безименният успее да победи. Но това не бе толкова належащ проблем, колкото нуждата да се отблъсне Мрачният. Ако успееше да допринесе за поражението му, щеше да помогне и на дасатите, а не само на Мидкемия и Келеуан.

Знаеше, че нямат много време, преди ездачите да се осъзнаят и да се върнат. Искаше му се да избегне конфронтацията, защото се боеше, че истинската им природа може да бъде разкрита. Ако използваше магия срещу воините, трябваше да се погрижи да не оставя никакви свидетели, включително скритите наблизо Низши. С Макрос, Магнус и Накор можеше да удържи цяла армия, да убие хиляди, ако се наложи. Всеки от тях можеше да се справи и с по няколко жреци и йерофанти, но нямаше да устоят на цялата им комбинирана мощ. От живота си при цураните се бе научил колко опасен може да е враг, готов да умре за каузата си.

Накор даде сигнал, че е чисто, и тръгнаха по една малка пътечка. Все още бяха в града, но сега прекосяваха една от обширните открити местности, наричани райони, в които дасатите се занимаваха със земеделие. Макрос не им беше обяснил подробно дасатската администрация, но Пъг бе останал с впечатление, че при нормални обстоятелства тези райони са по-безопасни. Само дето обстоятелствата не бяха нормални.

Районът се намираше в рамките на града и по-едрите животни бяха унищожени отдавна, но това не означаваше, че няма други опасности. Нощните птици атакуваха понякога, а от време на време се промъкваше и някой земен хищник. Освен това тази нощ всеки дасат извън тяхната група им беше враг. Банди Низши, които обичайно щяха да са се притаили, обикаляха наоколо и се възползваха от възможността да се отдадат на дасатската жажда за кръв. Някой заблуден воин, отделен от братята от обществото си, можеше да стане плячка на тези, които обикновено живееха и умираха според прищевките му. Дори управляващите благородници трябваше да се обградят само с най-верните и лоялните си последователи.

Повелята на Мрачния беше слабите да паднат. Всеки дасат, който не можеше да оцелее, по презумпция беше слаб и животът му принадлежеше на Мрачния.

Бързаха по пътче, достатъчно широко за каруца. Пъг непрекъснато поглеждаше назад дали не ги следят. Покрай пътя имаше ниви с висока зърнена култура, наричана селабок, която предоставяше прикритие.

Постепенно небето взе да просветлява.

— Чакайте! — каза Пъг. — Чуйте.

Само звуците на нощните същества нарушаваха тишината. След това в далечината се чу вик — сигурно бяха воините, които Пъг бе излъгал със заклинанието.

— Колко ни остава? — обърна се той към Макрос.

— Ако няма други сблъсъци, след два часа ще стигнем Камлад. Там трябва да решим дали да заобиколим и да се забавим, или да прекосим участъка. При втория вариант опасността е по-голяма.

— Защо? — попита Накор.

— Първите кръвопролития са били почти веднага след обявяването на Великото клане — Макрос се беше задъхал: явно болестта му започваше да се проявява покрай трудната нощ. — Да го кажем по дасатски: глупавите, слабите и безразсъдните са измрели в първите часове. Капаните са щракнали, битките са се разгорели. След това, след час-два почивка, по-дръзките ще започнат да се сражават едни с други. Тази група, която срещнахме, беше победила в сблъсък с друга подобна — пое си дъх и продължи: — Имам предвид, че вече са останали опасните и коварни убийци, които търсят плячка. Кръвожадността кипи в най-високата си точка и ще остане така до сутринта. През деня нещата ще се поуталожат, защото дори най-коравите главорези ще започнат да усещат приближаването на залеза и ще осъзнаят, че са останали само тези като тях. Тоест най-добрите в убиването и криенето. И тогава всички ще се кротнат и ще зачакат залеза. Всеки, който се движи, ще е лесна плячка за засада. Затова първата ни цел е да прекосим Камлад и да се вмъкнем в следващия район преди обед. След това ще сме на няколко часа от Делмат-Ама. Бялото контролира тази част и там ще можем да изчакаме в безопасност и да разберем какво означава това клане.

— Какво мислиш, че означава? — попита Магнус.

Макрос обмисли за момент въпроса.

— Начало. Мрачният е ненаситен бог. Той иска кръв… но щом проявява чак такъв глад, значи се задава голяма промяна — бившият човек въздъхна. — Предполагам, че не е лесно да се нахлуе в горно ниво, дори за бог. Може би се гласи да последва армията лично — изгледа ги един по един. — Хайде, ще говорим по-подробно, когато стигнем в Делмат-Ама — забързаха отново. В небето на изток вече се виждаха първите лъчи на изгряващото слънце.

Откритият район свърши и се озоваха пред привидно безкрайна стена от десетинаетажни сгради.

— Вдясно има тунел за слугите — посочи Макрос и се огледа. — Не се заблуждавайте от тишината. Иззад всеки прозорец ни наблюдават с ножове в ръце. Поне двайсет Низши се чудят в момента дали сме опасни, или слаби и какви шансове имат, ако ни нападнат от засада. Трябва да се движим предпазливо. Прекосим ли Камлад, и сме в Делмат-Ама.

— Нали предлагаше да заобиколим този квартал? — попита Накор.

Макрос бавно тръгна напред.

— Забавихме се твърде много — след зазоряване се бяха крили три пъти, веднъж за повече от час.

— Днес използва ли се много магия? — попита Магнус.

Макрос се поколеба.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Досега прикривахме способностите си.

— Да. Можеше да унищожим всичко по пътя си, но на този свят само жреците използват магия. Поне тази, която е одобрена от Мрачния. Всяка друга проява ще привлече внимание.

— Но нали днес с бандите върлуват и жреци? Значи проявата на магия може да остане незабелязана.

— Какво си намислил? — попита Пъг.

Чертите на Магнус бяха дасатски, но баща му го познаваше от дете. Магнус успяваше да сдържа темперамента си по-добре и от него, но когато се ядосаше, ставаше упорит като муле. В момента явно му бе прикипяло.

— Не казвам да свалим маскировката и да тръгнем напред, взривявайки всичко по пътя си. Това ще е глупаво. Но не може ли да използваме уменията си, за да прелетим над квартала, без да ни видят?

Макрос се засмя.

— Това момче е по-умно и от баща си, и от дядо си. Въобще не ни хрумна да комбинираме летене с невидимост.

— Защото никой магьосник не може да ги ползва едновременно — довърши Накор, ухили се и познатата му реакция вдъхна кураж на останалите, въпреки неземните му черти. — Но пък ние тук сме повече от един, така че…

— Аз мога да вдигна всички ни — каза Магнус и махна към тримата Низши, които изглеждаха ужасени от идеята.

— Аз ще ни заслоня от всякакви магически наблюдения — включи се Макрос.

— А аз ще се погрижа за невидимостта — добави Пъг.

Последва кратка дискусия за подробностите. След това Пъг и Макрос изрекоха заклинанията си и Магнус подхвана своето.

Скоро всички бяха невидими. Приглушените гласове във въздуха показваха, че слугите не могат да се справят с преживяването мълчаливо. Пъг разбираше, че подобно усещане сигурно е доста стряскащо за неподготвените.

Магнус ги издигна и се понесоха над града. Пъг откри, че се заглежда надолу, предимно заради впечатляващата гледка. Не помнеше откога не е летял, без да ползва собствените си сили. Принципно не му се нравеше, защото беше придружено с леко прилошаване и главобол. Но този път синът му вършеше цялата работа и той можеше дори да се наслаждава на пътуването. Макрос също имаше сериозна задача, защото трябваше да следи за евентуални откриващи магии и да ги контрира максимално бързо. Заклинанието на Пъг обаче действаше автоматично и той нямаше друга работа.

Гледката отново му напомни колко различни са дасатите. Имаше няколко места на Мидкемия и Келеуан, които наричаше дом, освен това бе посещавал много светове с различни форми на живот, но дори най-странните същества му бяха по-близки от тези… хора.

Градът се простираше на десетки мили във всички посоки. Пъг не смееше дори да си представи колко труд е отишъл за построяването на тези… не можеше да ги нарече сгради, защото всяка бе свързана с останалите в едно цяло. Сигурно през времето бяха достроявани нови, но всичко беше напаснато идеално, без видими граници. Липсваше каквато и да е вариация на дизайна, която се срещаше и при най-хомогенните култури. Дори еднаквите сгради на цураните бяха изрисувани с най-различни орнаменти и символи за късмет. Тук всичко беше… от камък, с еднакви врати, единствената разлика беше в енергиите, които бяха принципно невидими за човешкото око. При по-внимателно вглеждане се забелязваха яркочервени и тъмнолилави искрици, които изглеждаха като слънчево отражение в седеф. Подобни ефекти щяха да са красиви, ако не беше скучната обстановка. Дасатската архитектура беше доста стриктна. Между всяка врата имаше по шест прозореца, а на всеки четири врати имаше тунел навътре в сградата. Над улицата имаше стълбища и площадки, които се повтаряха безконечно. Монотонността се нарушаваше само от високите стени, които поддържаха булеварди на стотици стъпки височина. По тях се движеше основният трафик и търговията.

Между кварталите имаше открити площи и паркове. Независимо дали бяха земеделски райони, пазари или обикновени градини, и при тях се наблюдаваше строго определен дизайн.

— Дасатите не притежават оригиналност — каза той на глас.

— Не е съвсем така — отвърна Макрос. — Но имат навика да се придържат към едно нещо, щом решат, че е полезно. Това разположение на парковете и земеделските райони осигурява ефикасно снабдяване на пазарите в гъсто населените части. Единствените по-различни пейзажи са около морските брегове. Морето не е така послушно като земята, затова се налагат компромиси. Но дори в крайбрежните градове се наблюдава подобен дизайн. Даже имат огромни мостове и системи от колони и подпори навътре, за да го наподобят.

— Защо? — попита Накор. — И аз оценявам добрата архитектура, но човек трябва да се съобразява с променливите обстоятелства.

— Дасатите не мислят така — обади се Магнус — Ако дизайнът не пасва на обстановката, те променят нея.

Пъг беше изненадан от спокойствието на сина си. Ако на него му се налагаше да пренася толкова хора, нямаше да е толкова спокоен. Магнус беше относително млад за магьосник, но вече демонстрираше неща, които затрудняваха майка му и баща му.

Спомни си онзи трагичен ден, в който се бе изправил пред Лимс-Крагма след глупавия си опит да надделее над демона Джакан, и ужасяващия избор, който му бе предложен. Щеше да се върне в света на живите и да довърши задачата, която му бяха отредили боговете, но трябваше да плати цена. Трябваше да наблюдава как всички, които обича, умират преди него.

Беше достатъчно тежко, когато умираха от старост. Спомняше си загубата на стария си учител Кълган, отец Тъли, принц Арута и добрия си приятел Лаури. По-трудно се справяше с тези, които загиваха ненавременно в тежките битки. Нищо не го бе подготвило и за загубата на децата му. Уилям, загинал на стените на Крондор в сблъсък с армията на Изумрудената кралица; Гамина, загубена в същата трагедия заедно със съпруга си лорд Джеймс. Поне и двамата бяха изживели пълноценен живот, а Гамина дори бе дочакала внуци.

Замисли се, че има далечни роднини, които почти не познава. Правнуците му Джими и Даш също имаха деца и той се зачуди дали ще надживее и тях.

— Какво е това? — попита Накор и прекъсна печалните му размисли.

Пъг се огледа, за да види за какво става дума. В далечината, на фона на слънцето, се издигаше нещо като дебел стълб от пушек. Само че не беше пушек, а по-скоро някаква енергия и определено не се издигаше, а се спускаше надолу.

— Трябва да побързаме — намеси се Макрос.

— Какво е това? — чу се гласът на Накор.

— Храмът на Черното сърце. Най-святото място на тази планета. Входът към владенията на Мрачния.

— А какви са тези енергии? — попита Пъг.

— Отнет живот. Ние ги виждаме поради уникалното си възприятие, но за дасатите, дори йерофантите и жреците, въздухът над храма е прозрачен. Това са жизнените есенции на хиляди умиращи. Мрачният се храни с тях и става все по-силен.

— С каква цел? — обади се Магнус.

— Това се стремим да разберем. Насочи ни надясно, към онова блещукане на югоизток. Това е езеро в следващия район, а зад него е горичката Делмат-Ама. Там ще започнем да събираме информация, за да разберем за какво е цялото това безумие.

Пъг се зачуди дали въобще би могъл да проумее случващото се. А като стана дума за безумия, как ли вървеше преследването на Лесо Варен на Келеуан? За момент се разтревожи за Миранда и се замисли дали ще я види отново. Изтика тревогите настрани и се съсредоточи върху запазването на заклинанието за невидимост.

Насочиха се в указаната от Макрос посока и отново се озоваха над паркова площ. Те винаги се намираха върху покривите на по-ниските сгради, само на няколко етажа от земята, и също имаха специфична подредба. Сградите бяха построени на кръст, а зелените площи заемаха външните квадранти. Най-северната постройка беше гигантска дори според раздутите дасатски мерки. Върху широката основа се издигаха шест масивни колони, а в центъра им се извисяваше огромна кула. Храм на Мрачния.

— Колко е голям — обади се Накор.

— И колко жизнена енергия излиза оттам — включи се Макрос.

Хиляди черни искрици излитаха от кулата и се насочваха към огромния стълб енергия, който бяха зърнали преди малко.

— Дълбоко под площада има помещения за екзекуции. Днес клането е брутално, но там се извършват ритуални убийства на всеки празник. Мрачният има нужда от постоянен запас жизнена енергия и народът се подчинява на волята му.

— Как са успели да оцелеят? — зачуди се Магнус.

— В миналото са превземали други светове — отвърна дядо му. — Дванадесетте планети са били населени от други същества, но дасатите са изклали всички, изтръгвали са сърцата им на олтарите.

— През годините жертвите им се изчерпали, те се обърнали едни срещу други и така се стигнало до днешната убийствена култура — Макрос замълча, за да даде възможност да обмислят думите му. — Истината за случилото се е скрита. Историята била подменена от религиозни догми, за да стане едно цяло с канона на Мрачния. Само Кръвните вещици имат някакви сведения за случилото се, но и те са твърде мъгляви.

— Защо? — попита Накор.

— Насочи ни към онази кула и оттам направо — каза Макрос на внук си. — Така ще стигнем до горичката — след това се върна на въпроса на Накор. — За няколко века Кръвните вещици били част от вярата на Мрачния, въпреки че по произход са били на служба при богинята на природата и живота. Въпреки че накрая осъзнали безсмислието от общество, което убива дори собствените си деца, голяма част от техните познания били изгубени. Ако имах повече време за проучване… — Макрос не довърши и пак се закашля.

Пъг подозираше, че състоянието му е наистина тежко. Макрос очевидно действаше припряно и Пъг имаше чувството, че назрява критична ситуация.

Задаваше се война. На Мидкемия или на Келеуан, близнака на този свят. Мрачният подготвяше силите си и само това го спираше да не отвори портал към горната реалност. Вероятно това събиране на енергия беше сред последните приготовления за нашествие.

Пъг разбираше логичната причина за подобна война. Вече си изграждаше мнение за корена на проблема в това общество. Беше очевидно, че при натиск на социалните сили, които бяха вплетени в постоянна борба и напрежение, един удар от страничен ъгъл може да срине цялото общество. Темпът на възстановяване след подобен ден беше показателен. На Мидкемия такова събитие щеше да постави цяла нация на колене.

Той знаеше, че при човешките култури всяко по-сериозно стълкновение между земеделците и търговците, армията и населението бързо преминава в хаос.

Западните държави се бяха възстановявали повече от двадесет години от последствията от Войната на студенокръвните. При това с огромната помощ на множество талантливи мъже и жени, включително членове на семейството му.

Отново насочи вниманието си към парковете долу. Група въоръжени дасати, вероятно Низши, се бяха скрили в шубраците и се забелязваха само от въздуха. Бяха окървавени и изтощени и доколкото разбираше, вече не искаха да се бият, а само да оцелеят до края на деня.

Откъм югозападния край на парка обаче се задаваше сериозен контингент воини заедно с двама жреци, които очевидно възнамеряваха да прочистят местността. Пъг помисли дали да не се намеси, но нима имаше смисъл? Освен това, въпреки че обикновено играеха ролята на жертви в това общество, Низшите не бяха по-малко кръвожадни. Знаеше, че при удобен случай щяха да се нахвърлят върху групата му, без да се замислят.

С огорчение осъзна, че макар да бе успял да вникне в културата на цураните, а и на множество други раси, няма да успее да разбере напълно мисленето на дасатите. Все едно гледаше мравуняк, въпреки че оценяваше социалния му ред. Трябваше да признае, че вероятно щеше да постигне по-добро разбирателство с мравките.

Продължиха да се носят над града и да се оглеждат за евентуална опасност. Накрая Макрос каза:

— Ето там, до малкото езерце.

Магнус промени курса и ги пренесе до указаната цел. Спуснаха се бавно, точно на ръба на района.

— Онази сграда на хълмчето — каза Макрос.

Постройката беше скромна, но добре защитена. Имаше здрава стена и дълбок ров със заострени колове.

— Някои от местните хищници са способни да прескочат оградата. Магнус, по-добре да кацнем до ей онези дървета. Ако се появим изневиделица пред портата, ще ни надупчат със стрели, преди да ни познаят.

Внук му се подчини и щом стъпиха на земята, Пъг премахна заклинанието за невидимост. Тримата Низши продължаваха да мълчат, както през целия полет, но по посивелите им лица се четеше облекчение, че най-сетне са стъпили на твърда земя.

— Вървете да обявите пристигането ни — нареди им Макрос. — Гледайте да не ви убият, преди да проговорите. Най-добре викнете от безопасно разстояние.

— Може да е прекомерна предпазливост, но човек никога не знае — продължи той, когато слугите тръгнаха. — Ние контролираме целия район и освен ако ТеКарана не е изпратил личния си легион, сигурно сме успели да опазим спокойствието по тези места. Трябва да ви предупредя обаче, че ще имаме малко време за планиране и още по-малко за действие. Задава се нещо чудовищно, иначе нямаше да бъде обявено Велико клане. Дасатите по принцип не се интересуват от историята, но аз се постарах да изровя колкото се може повече, щом възвърнах човешките си спомени. И ще ви кажа следното. Подобни повсеместни кръвопролития се започват само по две причини. Да се освободи социалното напрежение, което би могло да доведе до бунт срещу Мрачния или ТеКарана, и когато се подготвя нашествие в друг свят. Последната планета, която дасатите са завладели, е била Косриди и това се е случило преди три века. В момента там няма нито една форма на живот от оригиналните.

— Смяташ ли, че дасатите ще нападнат нашата реалност? — попита Магнус.

— Още не, но скоро. Ако нещата се развиват, както очаквам, Мрачният ще обяви мобилизация до месец. Бойните общества ще се присъединят към армиите на Караните и ТеКарана. Около два милиона воини и няколкостотин хиляди жреци. Плюс поне четири милиона Низши за поддръжка. Не забравяйте, че те разполагат с мощта на няколко свята.

Пъг беше смаян от тези цифри.

— Макрос, във войната с цураните за цели дванайсет години сме се били само с около двадесет хиляди. Изумрудената кралица изпрати четиридесет хиляди, но половината измряха в морето и под стените на Крондор. Останалите бяха разпилени на стотици мили по протежение на Кралския път. А и една трета дезертираха преди битката при Кошмарния хребет.

— Два милиона. Доста множко — каза Накор.

Пъг го погледна, но този път приятелят му не се хилеше.

— Нали знаеш какво означава това?

— Че трябва да им попречим да започнат войната.

— Можем ли? — обади се Магнус.

— Това е големият въпрос, нали? — отвърна дядо му.

— Сещам се само за един начин да го постигнем — каза Пъг.

Макрос кимна, сякаш бе прочел мислите на зет си.

— Да. Трябва да убием Мрачния, преди да даде заповед за нашествие.