Гневът на Лудия бог

24Унищожение

Дасатите атакуваха.

Пъг и останалите магьосници се бяха струпали около императорската шатра. Спорът продължаваше почти час и всякакви рангове и почести бяха забравени.

Младият владетел настояваше да остане до последно и накрая Пъг не издържа.

— Ваше величество, никой не се съмнява в храбростта ви. Знаем, че умирате всеки път, когато някой от поданиците ви падне. Народът има нужда от вас повече от всякога.

И посочи тълпата отвън, която очакваше заповедите на Небесната светлина. Висши духовници от всеки орден очакваха господарят им да им нареди да се бият до смърт.

— Почти всички благородници жертваха живота си. Останахте само с деца, които трябва да управляват, а населението е уплашено. Народът е честен и трудолюбив, но има нужда от напътствия. Заповядайте на магьосниците, жреците и живите благородници да преминат веднага.

Грохотът на битката наближаваше.

— Скоро ще започне паника и никой няма да може да мине през разлома… А аз трябва да го затворя!

Императорът беше твърдо решен.

— Не, велики. Ще остана да се бия.

Пъг се вбеси. Сега не беше време за младежко упорство. Но този млад мъж беше свикнал да се подчиняват на всяка негова дума.

— Господарю, чували ли сте историята за император Ичиндар и първите преговори между Империята и Кралството?

— Не — отвърна младият владетел, несигурен накъде отива разговорът.

— Чудесно — Пъг вдигна ръка и императорът падна и подбели очи. Стражите посегнаха и извадиха мечовете си, но магьосникът ги спря.

— Стойте! Небесната светлина спи.

Първият съветник Чомата се засмя.

— Чувал съм тази история, велики. Касуми Шинцаваи нокаутирал императора, за да могат да го пренесат в безопасност през разлома.

— Добре. Обясни му я, като се свести — Пъг се обърна към двама стражи. — Вземете го и го пренесете през портала.

Генерал Аленбурга се обърна към събралите се отвън.

— Магьосници, жреци и благородници, ако обичате нацията си, вървете. Минете през разлома и се погрижете за народа си. Изградете нова Цурануани. Тръгвайте!

Мнозина се поколебаха, но повечето послушаха заповедта и тръгнаха към по-малкия разлом, който бе предвиден за евакуация на командването.

— Татко, ами ти? — попита Магнус.

— Аз ще остана още малко. Нещата са към своя край, но все още имам няколко задачи.

— Какво да кажа на майка?

— В никакъв случай да не се връща тук — Пъг погледна към битката. — Кажи й, че я обичам и ще се прибера скоро.

Магнус поклати глава.

— Знаеш, че ако й кажа да не идва, ще дойде.

— Убеди я. Обясни й, че ще мина през разлома след няколко минути.

— Не мога да я лъжа.

— Това не е лъжа. Ще мина през портал, но не този — той посочи към мрака. — Ще отида в Академията. Кажи й, че това място скоро няма да го има.

— Добре — Магнус го прегърна. — Не се оставяй да те убият.

Магнус тръгна, а Пъг се обърна към щабните офицери. Аленбурга, Каспар, Ерик и младите капитани чакаха търпеливо.

— Свърши се, господа.

— Най-сетне — каза Ерик фон Даркмоор.

Аленбурга се обърна към цуранските офицери.

— Вървете на новия свят. Това е заповед.

Те отдадоха чест и тръгнаха, а генералът се обърна към Джоми, Серван, Джим, Тад и Зейн.

— Вие изпълнихте дълга си. Благодаря ви за проявената храброст — спря поглед върху Джим Дашър. — И за лекото безразсъдство. Сега тръгвайте. Прибирайте се вкъщи.

Пъг посочи разлома към Академията.

— Минете през този. Ще имам нужда от вас.

Джоми погледна другарите си, те кимнаха и той отсече:

— Щом вие оставате, и ние няма да тръгнем.

— Джоми, ти си чудесен младеж, но ужасен офицер — скастри го Каспар. — Заминавайте!

Джоми се поколеба за момент, след което тръгна. Другите го последваха.

Ерик спря за момент Джим Дашър.

— Кажи на дядо си, че му желая всичко добро. Има всички причини да се гордее с теб.

Джим го погледна в очите.

— Благодаря, сър.

Каспар и Аленбурга също се обърнаха към него.

— Няма ли да дойдеш? — попита генералът.

Ерик поклати глава.

— Не. Мисля да поостана. Ако успея да забавя някой дасат с минута, ще позволя на още десетина души да минат през разлома. Последните няколко години живях назаем и е време да се отплатя — обърна се към Пъг. — Като се видиш с оня досаден дребосък, му благодари от мое име.

Магьосникът кимна. Не беше казал на никого за решението на Накор да остане на Омадрабар. Само Магнус знаеше.

— Добре, Ерик.

Старият рицар-маршал на Крондор извади меча си и закрачи към битката.

— Отива си един велик мъж — въздъхна Каспар.

Пъг само кимна. Нямаше думи. Накрая се насили да проговори.

— Ами вие двамата?

Аленбурга беше положил ръка на меча си и сякаш се готвеше да последва примера на Ерик.

— Трудно е да си представя, че се връщам — говореше високо заради глъчката отвън. Назряваше паника, защото всички се блъскаха към разлома. — Да изоставя всичките тези хора…

Каспар сложи ръка на рамото му.

— Няма смисъл да умираш с тях, Пракеш. Ти си имаш дом.

— Ще е твърде тихо, Каспар. След всичко тук завладяването на Оканала с шепа хлапета не ми се вижда като голямо предизвикателство.

— Тогава вървете на новия свят — предложи Пъг.

— Какво?

— Цураните ще имат нужда от силни водачи.

— Едва ли ще им трябва генерал в скоро време — отвърна Аленбурга, но Пъг видя искриците в очите му.

— Значи въобще не сте ги опознали. Преди да мине и един ден, ще има заговори и интриги, от които ще подскачате цял век. Войната е нищо в сравнение с цуранската политика. Накарайте първия съветник да ви обясни тяхната гледна точка за Войната на разлома. За тях е била дребна политическа игра.

— Поведи ги — каза Каспар. — Ще се нуждаят от теб.

Аленбурга се поколеба, след което придърпа бившия херцог в мечешка прегръдка.

— Ще ми липсваш, Каспар от Оласко.

— И ти на мен, генерале.

Аленбурга се обърна и излезе от шатрата.

— Каспар?

— Нямам желание да умирам като герой, Пъг. Идвам с теб.

Магьосникът махна и Каспар го последва към древния разлом. Множество хора се тълпяха към него, но стражите ги насочваха към по-големия портал. Щом обаче видяха черната роба, направиха път.

— Вървете — каза им Пъг. — Изпълнихте дълга си тук.

Двамата войници с брони на Акома отдадоха чест, извадиха мечовете си… и затичаха към битката.

— Ама наистина са забележителни — каза Каспар възхитено.

— Така е — съгласи се Пъг.

Двамата преминаха през разлома.

Варен погледна през ръба на ямата и откри, че едновременно го привлича и отблъсква. Част от него искаше да се обърне и да побегне, но друга го подтикваше да скочи. Той си пое дъх и се огледа.

Тук беше имало град. С ферми и села около него. Сега всичко беше потънало в ямата. Дупката. Тунела. Беше толкова огромен, че извивката му изглеждаше почти като права линия.

Каква мощ! Беше опиянен от нея. Насреща си имаше господство над смъртта, което надхвърляше и сънищата му, а през годините бе сънувал доста. Притегляше го. Ако намереше начин да подчини дасатите и да ги накара да му служат, щеше да завладее безброй светове.

Подтикът да скочи беше непоносим. Само да намереше някаква причина.

Варен се замисли за миг и просто скочи.

Пъг и Каспар се появиха пред пещерата.

— Къде са стражите? — попита бившият херцог.

— Върнах ги на острова, защото имах нужда от помощ. Освен това знам, че няма нужда да пазим тези неща.

Каспар сви рамене.

— Щом казваш.

Тръгнаха по тунела. Долу ги очакваха десетте хиляди бронирани фигури.

— Пъг, какви са те все пак? — Каспар първи беше открил талноя на Новиндус и бе предупредил Конклава.

— Спящи божества. Изгубените богове на дасатите.

— Как са попаднали тук?

— Сигурно никога няма да узнаем, но смятам, че е намесена божествена сила — Пъг реши да премълчи ролята на Банат и погледна кутията на пода. — Това е убежище. Известно време смятах, че Мрачният ги е пленил по някакъв начин, но вече не съм сигурен. Мисля, че боговете от три свята са направили план да спасят света от нещото, което унищожава Келеуан в момента.

Наведе се и отвори кутията. Вътре имаше пръстен и кристал.

— Накор измайстори кристала като средство за контрол на тези… същества.

Той посегна за пръстена.

— Недей! — спря го Каспар. — Ако го носиш твърде дълго, ще полудееш!

— Спокойно, няма да го нося дълго — Пъг си го сложи и се усмихна. — По-добре си запуши ушите и затвори очи, че ще се вдигне прах.

— Какъв прах?

Магьосникът вдигна ръце и изстреля спираловидна сребристобяла светлина към тавана. Тя започна да се върти и да пробива нагоре. Скоро се появи дупка, през която проникнаха слънчеви лъчи. Пъг разпери по-широко ръце и светлината се завъртя по-бързо. Дълбаеше свода на пещерата, в която талноите бяха прекарали хилядолетия.

Каспар примигваше, но не можеше да откъсне поглед. За пет минути беше издълбана дупка, през която можеха да излязат десетки същества.

— Сега какво? — попита бившият херцог и се закашля от праха.

— Ела навън.

Излязоха от пещерата, покатериха се по склона и застанаха до дупката. На слънчева светлина бронята на талноите под тях лъщеше като току-що полирана.

— Интересна гледка — каза Каспар.

— Да.

Пъг протегна ръка към талноите и затвори очи. Няколко минути не се случи нищо, но Каспар бе свикнал на търпение, когато ставаше въпрос за магия.

Внезапно във въздуха се появи блестящ сребрист овал.

Пъг посочи талноите и каза:

— Приберете се вкъщи.

Съществата се обърнаха към магьосника като едно и първото започна да се издига във въздуха. Щом излезе от дупката, ускори и мина през новосъздадения разлом. Последва го още едно, и още. Всяко следващо се движеше по-бързо, докато накрая не станаха почти неразличими за човешкото око.

— Дори с това темпо ще отнеме известно време, за да минат всичките десет хиляди.

— Къде отиват?

— На Келеуан, оттам в Черния купол и към втората реалност. Древните богове на дасатите се завръщат, за да възстановят дома си.

— Забележително.

— Какво ще правиш сега, Каспар? Заслужи си избора. Каквито и престъпления да си извършил в миналото, направи достатъчно за Конклава, за да ги изкупиш. Ако искаш да останеш, ще се радваме. Ти си способен мъж с много таланти.

Каспар сви рамене.

— Благодаря за поканата, но мисля да последвам примера на Тал Хокинс. Ако имате нужда от мен, ще помагам, но ми се ще да открия нов живот за себе си.

Пъг се усмихна.

— Младият владетел на Мубоя ще има нужда от нов генерал.

Каспар се ухили.

— И аз си мислех същото. Аленбурга ми разказа достатъчно, докато играехме шах, така че имам представа какво трябва да се направи.

— Завоевания и война?

— Не. Тази част е свършила, поне докато някой от съседите не сглупи. Сега им трябва мир и компетентна администрация.

— От каквото и да имат нужда, ще са късметлии, ако разполагат с теб.

— Благодаря, Пъг.

— За какво?

Очите на Каспар се бяха навлажнили.

— Че ми помогна да върна душата си. На твое място щях да накарам да ме обесят веднага след превземането на Оласко. Синът ти и Тал Хокинс са по-добри мъже, отколкото бих могъл да мечтая, но ще се опитам да заслужа тази щедрост.

— Вече го направи — Пъг погледна талноите, които продължаваха да се точат през разлома. — Искаш ли да те метна до Мубоя?

Каспар поклати глава.

— Още е светло, а наблизо има село, откъдето мога да си купя кон. След последните дни имам нужда от малко спокойствие. Пътуването ще ми се отрази добре.

— Разбирам.

Стиснаха си ръцете.

— На добър час, Каспар от Оласко.

— На добър час, магьоснико — бившият херцог се обърна и заслиза по пътеката. Когато се спусна от хълма, видя, че и последният талной е изчезнал, както и Пъг. След секунди разломът се затвори.

Каспар от Оласко благодари на боговете, че е оцелял, и започна следващото пътешествие на живота си.

Пъг се появи в кабинета, където го очакваха съпругата му и двамата им сина. Миранда се хвърли на врата му.

— Свърши ли се?

— Не още.

Тя отстъпи назад и го погледна.

— Ти ще се върнеш! — беше по-скоро обвинение, отколкото въпрос. Жена му продължи, преди да успее да й отговори: — Идвам с теб.

— Не! — прозвуча по-рязко, отколкото искаше, и май щеше да разпали ожесточен спор. — Не — каза той по-нежно. — Трябва да останеш тук. Без теб няма да мога да се върна.

— Защо?

— Защото ще опитам нещо, което съм правил само веднъж.

— Какво?

— Ще затворя разлома, докато съм вътре в него.

Миранда го изгледа невярващо.

— Трябва да има друг начин.

— И на мен ми се иска, но няма. Може би само след минути съществото, което идва от света на дасатите, ще се добере до порталите. Трябва да се върна и да ги затворя, но последният не може да бъде спрян от тук. Знаеш го. Трябва да се затвори от Келеуан.

— Или отвътре — допълни Магнус. Той не беше чак такъв специалист по разломите, но беше чел повече от майка си. — От какво ще имаш нужда?

— В покоите ми има два жезъла. Донеси ги.

Магнус тръгна, а Пъг се обърна към съпругата си.

— Аз ще се оправя, ако вие свършите работата си от тази страна.

Миранда се беше просълзила и не можеше да говори. Стискаше робата на мъжа си с две ръце, сякаш се боеше да го пусне. Накрая кимна.

Калеб се приближи до двамата.

— Обещаваш ли, че ще се върнеш невредим?

Пъг се засмя и го прегърна силно.

— Винаги си бил сладко хлапе. Радвам се, че пазиш момчешкото в себе си, въпреки че израсна силен мъж, с който се гордея.

— Ти си ми баща и те обичам — прошепна Калеб.

— И аз теб.

Магнус се върна.

— Нямаме много време — каза Пъг. — Елате навън.

Излязоха в малката градинка до къщата. Пъг подаде единия жезъл на жена си.

— Направени са от дъб, поразен от гръм, тук на острова. Еднакви са и единият трябва да бъде забит в земята като котва.

Миранда заби края на жезъла в земята.

— Момчета, помогнете на майка си.

Магнус и Калеб се приближиха и хванаха жезъла.

— Каквото и да стане, през следващия час не го пускайте. Дръжте го забит в пръстта. Той е единственият ми път обратно.

— Откъде научи това? — попита Миранда.

— От баща ти.

Тя присви очи, но не каза нищо.

— Ще се върна — обеща Пъг и изчезна.

Майката и синовете останаха неподвижни, стискаха здраво жезъла.

Пъг се появи в Академията. Половин дузина магове гледаха безпомощно изсипващите се бежанци.

— Пъг! — извика Малкълм от Тир-Сог. — Не можем да им смогнем! Не можем да ги извозим достатъчно бързо от острова, а в Шамата вече има безредици заради недостига на храна.

— Пращайте ги в Ландрет! — Пъг посочи двойния разлом. — Щом премина, го затворете. Разбрахте ли?

— Да. Ами другият?

Хората, които преминаваха, бяха паникьосани и почти се прегазваха в блъсканицата.

— Ще го затворя от другата страна — Пъг си пое дъх. — Затварям всички разломи!

Разбута тълпата, метна жезъла на рамо и прекрачи на Келеуан.

Озова се сред сцена на хаос и безумие.

Битката вече се водеше само на стотина метра от разлома към новия свят. Хиляди бежанци се опитваха да стигнат до него и по-слабите бяха буквално прегазвани. Пъг се издигна във въздуха, за да огледа по-добре.

Дасатите бяха навсякъде. Черният купол не се бе разраснал след последния път, но това беше само въпрос на време. Магьосникът опита да прецени кой от разломите е в най-голяма опасност и реши, че най-близкият ще падне първи.

Поколеба се. Всяка минута, която изчакаше, щеше да позволи на повече цурани да преминат. Животът им щеше да е тежък, но поне щяха да оцелеят. В мига, в който затвореше разлома, обричаше всички долу на смърт. Повечето щяха да срещнат ужасяващия си край в ямата. Видя, че един дасат стъпва на рампата, водеща към разлома, и го изпепели с кълбо от бяла енергия.

Това се оказа грешка, защото двама жреци мигновено го атакуваха. Пъг едва успя да вдигне защитата си, но вече не можеше да напада, без да се разкрие. Замисли се за миг дали да не стане невидим, но се отказа. Очакваше го много работа и щеше да има нужда от цялата си сила.

Затвори очи, за да се съсредоточи и за да не гледа хората, които всеки миг щяха да загубят надежда, и се пресегна към разлома. Никой на Келеуан и Мидкемия не разбираше повече от него. Този портал беше създаден от него и той си бе оставил средство за бързо затваряне. Сега просто си пожела разломът да спре да съществува.

В една секунда имаше сив овал, лъч на надеждата и път към безопасността, а в следващата изчезна. Отчаяният вой отдолу разби сърцето на Пъг и той едва се удържа да не атакува дасатите. Те бяха изиграни от Мрачния и всеки жрец или воин на Келеуан щеше да загине заедно с цураните, но това не намаляваше гнева му.

Приближи се до следващия разлом и затвори и него.

Тълпата изпадна в истерия. Майките стискаха децата си, сякаш можеха да ги скрият от приближаващите чудовища. Мъже изоставяха жените си и се хвърляха върху дасатите с голи ръце.

Пъг преглътна с мъка и затвори поредния разлом. След това тръгна към следващия. Имаше много работа и съвсем малко време.

Накор се размърда. Най-сетне бе свикнал с начина, по който се чувстваше тялото му. Ситуацията беше интересна и му се искаше да има повече време да я обмисли, но трябваше да направи нещо важно.

Стана и отиде до ръба на ямата. Ужасът се бе надигнал сред морето от оранжеви и зелени пламъци и ръмжеше, сякаш отправяше предизвикателство. Исаланецът се зачуди дали боговете на Келеуан могат да го чуят. Не че имаше значение. Тези божества бяха стари и уморени и не можеха да защитят владението си. Интересно дали щяха да отидат с дасатите на новия свят, или там щеше да има нови богове? Замисли се дали това въобще има някакво значение. Жалко, че нямаше да разбере.

Погледна надолу, защото се случваха две неща. Господарят на ужаса отдаваше голяма част от събраната енергия на портала между двата свята и едновременно с това променяше формата си. От размитите очертания се издигна широка глава, последвана от здрав врат и масивни рамене. Тялото му беше пародия на човешко, но имаше идеални пропорции. Беше вдигнал юмрук и го размахваше предизвикателно, докато се готвеше за прехвърлянето. Накор реши, че това е забавно, по някакъв отнесен начин, може би защото вече беше умрял.

Зачуди се дали щеше да изпитва отвращение, ако беше жив. По-скоро не. Това беше уникално преживяване. Богът на лъжците му беше оставил достатъчно енергия, за да може да мисли и да се движи. Предполагаше, че емоциите, които изпитва, са по-скоро ехо от предишния му живот, отколкото нещо настоящо. Преживяването беше събудило любопитството му и той бе доволен, че е запазил поне това си качество.

Нещо приближаваше бързо сред падащите тела. Ужасът използваше новопридобитите енергии, за да укрепи прохода към горната реалност, а не за собствената си лакомия. Колкото по-тънко ставаше тялото му, толкова по-интелигентен започваше да изглежда. Това щеше да е интересно да се проучи, ако имаше повече време.

Нещото се появи, но преди Ужасът да го забележи, Накор използва един от последните си трикове и го дръпна към себе си. Беше мъж с черна роба и макар да не бе виждал лицето му, исаланецът много добре знаеше кой е.

Лесо Варен гледаше с изумление. Дребосъкът просто бе посегнал със съзнанието си и го бе дръпнал към този глупав трон и той не можеше да му попречи.

Варен рядко бе рационален, а сега обстоятелствата съвсем не бяха добри. Може би дори не беше виждал по-лоши. Освен това чувстваше някакъв гняв, без да има представа защо.

— Не знам кой си, дребосъко, но не биваше да правиш това!

И атакува с най-смъртоносната си магия, но мъжът само му се ухили.

— Трудно е да убиеш някой, който е мъртъв, знаеш ли?

Некромантът се замисли. Мъртъв? Беше майстор в изкуството си, но никога не беше виждал подобно нещо. През годините бе съживил няколко десетки трупа, но немъртвите не бяха особено умни, всъщност си бяха идиоти. Опита да установи контрол над Накор, но дребосъкът само продължи да се хили.

— Това е забавно, но твоето време свърши. Трябва ми нещо, което е у теб.

Лесо го погледна.

— Какво…?

Пръстите на Накор сякаш потънаха в гърдите му. Варен се облещи от зашеметяващата болка.

Накор извади ръката си и разтвори шепа. Държеше малък кристал, заострен в двата края, приличаше на обработен диамант. Вътре в него пулсираше лилава светлинка.

— Ние сме само съдове — каза Накор. — Тук сме, защото носим нещо, което не може да съществува в тази реалност. В мен има искрица от Банат — той вдигна кристала, така че Варен да го види. — А това е парченце от Безименния. Господарят ти те изпрати тук да унищожиш Мрачния. Може да е луд и затворен на безброй мили от дома си, но е много ядосан, че някой друг се опитва да превземе света му. Ти си неговото оръжие, Лесо.

Варен се олюля и Накор го избута настрани.

— Вече нямаме нужда от теб, защото аз държа Богоубиеца!

Некромантът падна на земята и умря за последен път. Исаланецът погледна за момент нещото в дланта си и се обърна към Господаря на ужаса.

— Още няколко минути. После всичко ще свърши.

Пъг се издигна в небето. Опитваше да потисне мъката, че хиляди измират под него. Погледна към Черния купол и сърцето му натежа още повече. Сферата вече покриваше стотици мили. С този темп щеше да обхване целия свят за по-малко от месец.

Той продължи да се издига, докато не усети, че въздухът се разрежда и става студен. Създаде около себе си защитен балон, който обаче нямаше да издържи дълго, и продължи нагоре, докато не видя извивката на планетата.

Тъгуваше, защото бе живял години на Келеуан. Цураните бяха уникални. Притежаваха съвкупност от най-лошите и най-добрите човешки черти. Можеха да са жестоки и кръвожадни, но също така бяха щедри и честни и бяха готови да загинат за каузата си. Освен това знаеха да обичат.

Нещо в Черния купол се размърда. Пъг използва магическото си зрение, което бе усъвършенствано след престоя при дасатите, и видя в сферата толкова ужасяващи сцени, че едва сдържа гнева си.

Стотици воини на варнини влачеха мрежи с умиращи и мъртви цурани. Тунелът, който водеше към Омадрабар, отстоеше на фиксирано разстояние от ръба на сферата, така че след нейното уголемяване воините трябваше да покрият една и съща дистанция. Ямата вече бе широка стотици мили. Пъг усети, че в нея нещо се движи.

Накор гледаше отнесено. Хрумна му, че след като е мъртъв, е загубил интерес към всичко освен към задачата си. Чудеше се дали трябва да съжалява, защото си спомняше, че като жив беше много любопитен. После усети, че няма време за размисъл. Господарят на ужаса използваше силите си, за да източи живота от всичко наоколо. Неговите воини и жреци падаха в ямата и умираха, преди да стигнат дъното. Фигурата му беше мъглява и размита, но изведнъж се превърна в нещо кошмарно.

Изглеждаше величествено, точно както си го представяше Накор. Имаше високо поне тридесет стъпки тяло с човешка форма. Само краката бяха с обърнати стави, като на козел или кон. Главата беше без черти, макар че като че ли се забелязваха уши. Около челото му сияеше сребриста светлина, осеяна със златисти пламъци, образуващи демонична корона. Очите му бяха като два пламтящи въглена.

От гърба му изникнаха две сенчести крила, които трябваше да го издигнат през тунела към Келеуан.

Накор излезе от скривалището си и прекрачи тялото на Лесо Варен.

Господарят на ужаса се изстреля нагоре и ямата изведнъж стана тиха и пуста. След това се чу трясък, сякаш в тунела се бяха сблъскали някакви огромни неща. Накор се приготви.

Десетте хиляди бронирани фигури се спуснаха на каменния под, където допреди мигове бушуваше море от дасатска жизнена енергия. Древните божества се завръщаха. Щом докоснеха земята, броните им избухваха в различен цвят — сребърно, зелено, златно — и душите им се освобождаваха. Едно време Накор щеше да се възхити на подобна гледка, но сега само гледаше. Разбираше, че неговата роля свършва.

Вдигна кристала с една ръка — знаеше, че това ще е последното му действие — и го чукна с показалеца на другата, като дете, играещо на топчета. Богоубиецът се понесе нагоре, като изсмукваше енергията на тунела зад себе се.

Господарят на ужаса нямаше да се върне на Омадрабар. Най-сетне беше напуснал втората реалност. На практика Мрачният бог на дасатите беше мъртъв.

Накор седна и усети как съзнанието му се оттегля някъде. Последната му мисъл беше, че е живял много интересно.

Нещо идваше!

Пъг се съсредоточи върху Черния купол. Господарят на ужаса минаваше през прохода от Омадрабар на Келеуан! Каквито и времеви разчети да си беше правил, бяха напълно погрешни. Не разполагаше със седмици или дни за подготовка. Чудовището щеше да пристигне всеки момент…

Използва всичките си сетива, за да намери слабост в сферата. Не можеше да открие. Ако имаше достатъчно дни за проучване и Миранда, която се бе измъкнала от първия купол, беше тук, заедно може би щяха да открият начин да го спрат. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че дори с всичкото време на света пак може да не успее. Оставаше му само един избор, избор, който бе отрекъл от самото начало. Стегна се и започна да манипулира енергиите около себе си.

Насочи съзнанието си към космоса и откри каквото търсеше. Изрече най-сложното и могъщо заклинание, което беше създал — никога не беше предполагал, че ще го използва.

Около Келеуан обикаляше една луна, в перфектна орбита, определена от гравитацията на планетата и слънцето. Пъг наруши този баланс.

На милиони мили в космоса точно пред луната се появи огромен разлом, а неговият близнак се отвори във върха на Черния купол. Пъг се спусна до портала към Мидкемия — знаеше, че трябва да действа бързо. Трябваше да го затвори, защото иначе щеше да обрече родината си на същата съдба като Келеуан.

Високо в космоса луната удари разлома. Скоростта бе достатъчна, за да откъсне парче с размерите на огромна планина. Пъг пристъпи през портала в мига, когато огромната скала се появи в Черния купол и изфуча в тунела с невероятна скорост.

Господарят на ужаса имаше само момент, за да разбере, че нещо се е объркало. Увеличаващото се налягане го стисна като гигантска ръка. За кратък миг отгоре му се стовари стена от светлина.

Късът от луната и хвърленият от Накор кристал се сблъскаха. Ужасът не беше смъртен, но в този момент бе размазан напълно.

Вселената започна да се разкъсва.

Никой на планетата не усети болка. В един миг имаше борба, смърт и ужас, а в следващия всичко изчезна. На мястото на Келеуан се появи облак газ, който продължи пътя си около слънцето.

Пъг се намираше в сивота, лишена от всякакви усещания, светлина, мрак, студ и топлина. Беше му се случвало веднъж и тогава се бе пресегнал за своя учител, Кълган.

Този път имаше по-примамлива цел: Миранда и синовете им. Стискаше с всичка сила жезъла, чийто близнак се намираше вкъщи. Остави магията си да се влее в древното дърво и усети Миранда, Калеб и Магнус. Хората, които обичаше най-много на света.

Усещаше ги… някъде… там! Долови докосването на любимите си в ехото на жезъла и се протегна. След миг се озова пред тях. Изпитваше ужасна болка и трепереше.

— Свърши се — каза Пъг и рухна в обятията на синовете си.