Гневът на Лудия бог

14Бедствие

В Съвета цареше пълен хаос.

Няколко от лоялните на императора фракции се бяха обединили, за да спрат това, което според тях бе нагъл опит на Военачалника да възстанови предишната си позиция. Тецу Минванаби, Властелин на войната на нациите на Цурануани по милост и благоволение на своя братовчед Небесната светлина, се изправи и вдигна ръце.

— Тишина!

Постът на Военачалник беше най-важният в отсъствието на владетеля, но насреща му имаше поколение благородници, които не бяха приучени да се съобразяват с новата му власт и не бяха склонни да се подчиняват безпрекословно като предците си преди столетие. Тецу обаче беше харизматичен лидер, а и беше довел десетина имперски стражи, които се опитваха да въдворят ред.

— Чуйте ме! — изкрещя Тецу.

Разкъсваше се от противоречиви чувства. Беше отраснал по различен начин от другите. Кланът Минванаби беше един от петте най-големи, така че мястото му сред управленския елит му бе гарантирано още отпреди да се роди. Но Минванаби трябваше да живеят в сянката на рода Акома, от който произлизаше имперската династия. Тецу бе заговорничил и упорствал цял живот, за да се докопа до най-влиятелната позиция в държавата. Но каквито и убийствени фантазии да имаше, си ги пазеше за себе си, защото все пак бе цуранин. Днес обаче беше дълбоко развълнуван. Днес бе първият ден, в който трябваше да води Съвета от името на императора. Сутринта, в старото имение на Акома, Небесната светлина му бе казал неща, които не можеха да не смутят всеки нормален човек. Беше му дал нареждания и каквито и амбиции да имаше, Тецу ги бе загърбил, защото все пак бе цуранин.

— Чуйте ме! — изкрещя отново Тецу и в помещението настъпи тишина. Той огледа събралите се, мнозина от които му бяха стари приятели и политически врагове. — Днес говоря от името на Небесната светлина. Преди малко бях прехвърлен тук с помощта на Великите. Първо трябва да ви предам пожеланията на Небесната светлина да сте живи и здрави — направи пауза за по-голям ефект. — Втората ми задача е да ви напомня за немислимата атака срещу нашия владетел в този дворец.

Възцари се абсолютна тишина. Никой благородник не можеше да си представи по-ужасно дело. Според цуранските традиции императорът беше символ на надеждата, поставен на трона от боговете, за да бди над народа. Императорът беше свещен.

— Чуйте думите на Небесната светлина! — извика Тецу. — Армията е мобилизирана! Червеният печат на войната в храма на Джастур е счупен! Небето е озарено от символите на войната! Империята Цурануани е във война с расата на дасатите!

— Къде са тези дасаги? — извика Азулос Кечендава. — Какви са? Никога не съм чувал за такъв народ!

— Дасати — поправи го Военачалникът. — Колкото до това къде са… Чуйте думите на Великия Аленка, който ще говори от името на Събранието и Небесната светлина.

Старият магьосник стоеше близо до трона и очакваше този момент. Бавно излезе в центъра на залата и огледа всички присъстващи.

— Нека ви разкажа за дасатите… — започна старецът.

И за около един час обясни всичко научено за предстоящото нашествие, като надграждаше предишното предупреждение на Миранда. Благородниците, които бяха присъствали предния път, гледаха разтревожено, но новодошлите бяха скептично настроени. Отначало имаше множество прошепнати въпроси, но към края на речта на Аленка всички бяха убедени. Империята беше в ужасна опасност. Бяха изправени срещу по-могъщ, по-решителен и по-многоброен противник.

— Благодаря на Великия Аленка за тази трезва оценка — Военачалникът се изправи. — Сега ще говоря от името на Империята!

Официалната фраза привлече вниманието на всички. Каквото и да последваше, нямаше да е плод на лична облага, а щеше да е за благото на нациите.

— Всички сме обвързани с Империята и Небесната светлина. На мен се пада тежката грижа да поведа тази война. Днес ще издам няколко декрета. Всеки от водачите на двадесет и петте клана ще получи командването на регион…

Чу се оглушителен трясък и Аленка отхвръкна назад, сякаш пометен от гигантска ръка, падна на пода и остана да лежи неподвижно.

Във въздуха се отвори овал от лилава енергия и от него започнаха да изскачат воини с черни брони със златен кант. Крещяха на неразбираем език и се хвърляха върху първия видян благородник.

Церемониалните мечове и копринените роби не можеха да предложат голяма защита и цураните бяха изклани с плашеща ефикасност. Мъжете от имперската стража бяха самоотвержени, но нямаха шанс пред превъзхождащия ги противник.

Докато дасатите се разпръсваха из двореца, от един сервизен коридор, който се ползваше от бюрократичните служители, излезе човек. Приближи се до неподвижния Аленка, който вероятно умираше от вътрешни наранявания, погледна го с фалшиво съжаление, вдигна крак и премаза гърлото на стареца.

Рязкото движение го накара да залитне и той за малко щеше да падне. Тялото на Винтаката, което приютяваше Лесо Варен, имаше леки недъзи и това го дразнеше. Но не можеше да си осигури ново, докато не намереше безопасно място, за да започне отново черните си магии. Усмихна се на писъците и кръвопролитието. Цуранските благородници гинеха като мухи под остриетата на гвардейците на ТеКарана. Махна с ръка и изрече заклинание, така че бойците да не го атакуват по погрешка. Знаеше, че въпреки договорката с жреците от Омадрабар едва ли някой е предупредил дасатите да не убиват куция невзрачен тип в черна роба.

Варен беше свикнал с кръвта и болката, защото смъртта бе в основата на черното му изкуство, но намираше цялата касапница за недостатъчно забавна. Вече беше вдигната тревога и все повече стражи се хвърляха, за да умрат като котенца срещу лъв. Просто не беше честно. Дасатите бяха твърде могъщи в тази реалност. Все пак, за негов интерес, някои от първите пристигнали вече показваха признаци на онова странно опияняване, същото като при малкия симулакрум, който беше пратен на разузнаване. След известен престой на слънце дребното създание бе избухнало в пламъци. Варен се зачуди дали някога ще разбере напълно концепцията за различните реалности и енергийните потоци между тях. Великите изучаваха доста съвестно тази материя. Специално той никога не се бе интересувал, освен от жизнените енергии, и то когато се опитваше да ги плени в момента на смъртта. Тези фанатици цураните обаче бяха доста полезни. Щяха да изгинат до крак, за да защитят императора, който несъмнено беше укрит на друго място. Гвардейците на ТеКарана също бяха обречени, защото който оцелееше след клането, щеше да загине от излишъка на енергия. Зачуди се дали просто ще паднат на земята и ще умрат, или ще избухнат в пламъци като малкото създание. Жалко, че не можеше да остане и да види.

Огледа залата, която се бе превърнала в кланица. За негово забавление, част от кръвта беше оранжева, което означаваше, че дасатите понасят жертви, докато унищожават елита на империята Цурануани.

Войниците продължаваха да прииждат и взе да му става скучно да гледа как съществата се избиват. Обърна се и тръгна по коридора към административната част на двореца. Докато минаваше покрай кабинетите, където се помещаваше канцеларията на първия съветник, спря, за да се наслади на собствената си работа. Десетина служители лежаха в сгърчени пози, неколцина бяха издрали лицата си в агонията, която ги бе погубила преди няколко минути. Ето това вече беше изкуство!

Започна да си подсвирква несвързана мелодия и продължи покрай пълните с трупове канцеларии. Убийството на почти всички благородници в империята щеше да създаде сериозни проблеми. Той се усмихна. Да видим как това хлапе ще управлява държавата си без бюрократичен апарат!

Мартук бързо се спусна по стълбата в убежището.

— В двореца се разнесе мълва и вече знаем за какво е била вчерашната суматоха.

Пъг, Магнус и Хиреа се надигнаха от наровете.

— По повеля на Мрачния ТеКарана е изпратил Трети и Пети легион, десет хиляди воини, във вашата реалност.

— Къде? — попита Пъг.

— В света на цураните. Не знам подробности, но според слуховете всеки воин е приготвил смъртното си наследство.

— Какво значи това? — попита Магнус.

— Всеки боец на служба при ТеКарана има кутия с принадлежности, които после отиват при семейството или бойното общество. Може да са лични вещи, писма до бащи и въобще всичко, което воинът иска да остави като наследство — обясни Хиреа.

— Това означава, че са били изпратени на смърт — добави Мартук. — Това е било самоубийствено нападение. Обяснили са им, че ще загинат в името на Мрачния.

Хиреа поклати невярващо глава.

— Два легиона. Знаеш ли, че най-големият син на Астамон Хинглара служеше в Пети?

— Харесвах Астамон, макар че Хинглара са Салмоди — отвърна Мартук и обясни на Пъг и Магнус. — Салмоди и Садхарин почти винаги са на враждуващи страни. Но пък добри мъже могат да се намерят във всяко общество.

— Какво означава това? — попита Пъг. — Защо такова самоубийствено нападение?

— Означава, че много цурани са загинали, а на Мрачния не му пука колко от нас ще жертва, за да изпълни целите си — Мартук въздъхна. — Много от нещата, които отричам, се възприемат за нормални от моя народ. Но дори най-закоравелите трудно ще преглътнат загубата на десет хиляди само за да обезкървим противника. Ние сме завоеватели, а не чатак, че да ни колят!

— Това не го разбрах — обади се Магнус.

— Добитък — обясни му Пъг.

— Въпрос на чест е да запазим това, което сме завзели — допълни Хиреа. — От издигането на Мрачния сме завладели шест свята и никога не сме отстъпвали. Всички очакваме да умрем, но го правим, за да може империята ни да се разширява. Не умираме заради самата смърт. Това не е пътят на дасатите.

Мартук видя, че двамата човеци продължават да не го разбират. Той обаче беше живял сред съществата от първата реалност и беше наясно с техните виждания.

— Ние не сме философски народ като ипилиакците. Те разбират неща, които ние не си представяме. Представят си неща, до които дори не може да се докоснем. Ние сме насилствена раса и за нас завоеванието е висшата форма на успешно насилие. Иначе безсмисленото кръвопролитие е…

— Комедия — довърши Пъг. — Болката на другите.

— И това е обидно. То е подигравка с това, което тези десет хиляди бойци, най-добрите сред нас, е трябвало да направят!

— Да се смееш на болката на другите е едно — добави Хиреа. — Но подобна загуба…

— Зависи каква мисия са имали — намеси се Магнус. — За какво са ги използвали.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мартук.

Магнус изгледа замислено стария воин.

— Ако ТеКарана искаше да превземе Келеуан, щеше да изпрати милион.

Мартук и Хиреа кимнаха.

— Цураните са доблестни воини и ще измрат до крак, за да защитят дома си, но нямат шанс в такава битка.

— Така че трябва да има някаква причина за жертването на десет хиляди гвардейци вместо започването на мащабно нашествие — каза Пъг. — Не съм сигурен, но предполагам, че за дасатските воини ще е нужно обучение, за да оцелеят в първата реалност, точно като в нашия случай.

— Абсолютно — отвърна Мартук. — Аз мога да пътувам до Делекордия, без да изпитвам сериозни неудобства. Ипилиакците са като мен и Хиреа, но живеят между нашата и вашата реалност. Вероятно са им трябвали векове, за да свикнат с енергиите на света си. Без подготовка ще е трудно на който и да е дасат да живее там повече от седмица. Някои сигурно ще се приспособят, но повечето ще умрат. Направо ще е невъзможно без подготовка като вашата дасат да оцелее повече от няколко часа в първата реалност.

Пъг си спомни колко тежки тренировки бяха преминали с Магнус, Накор и Бек.

— Нима се надяват да подготвят цяла армия без магически способности?

— Не — отвърна Мартук. — Ние не се нагаждаме към новия свят. Ние променяме света според нуждите си.

— Как? — попита Магнус.

— С магия — отвърна Хиреа, сякаш отговорът беше очевиден.

— Но толкова могъща магия… — Пъг замълча. — Ясно. Мрачният не се нуждае от милионите животи, за да отвори разлом и да прекара армията си. Той използва енергията, за да променя световете!

Магнус видя, че баща му е поразен от необятното могъщество на противника им.

— Татко?

— Днешната атака не е била завоевателска, а диверсия.

— Как така, човеко? — попита Мартук.

— ТеКарана има съюзник. Лудия некромант Лесо Варен. Той може да обсебва тела и се крие в империята на цураните. Жена ми и неколцина други го издирват, но той може да е навсякъде. Търсят следи от смъртоносната му магия, но докато не се разкрие…

— Но защо да са съюзници? — включи се Хиреа.

— Защото имат общи цели: да донесат разруха и смърт на Келеуан.

— Защо един човек ще има такива желания?

— Защото е луд — обясни Магнус.

— Но не е глупав — добави Пъг. — Ако мисли, че ще има полза да ви отвори портал на Келеуан, ще го направи — Мартук и Хиреа слушаха внимателно. — Вече е научил достатъчно за цураните. Знае, че ако силите на Мрачния направят пробив, императорът ще изпрати милион воини, всеки готов да се жертва. Заедно с комбинираната мощ на духовниците и Събранието ще успеят да отблъснат нашествието. Няма да им е лесно, но ще затварят всеки разлом, който засекат — Пъг спря за момент, обмисляйки думите си. — Мрачният има нужда от време, за да разгърне силите си, така че цялата воинска и магическа мощ на цураните да не може да го спре.

— Което означава, че му трябва хаос — каза Магнус.

— Да — съгласи се Пъг. — Трябва да хвърли империята в хаос, така че тя да не може да реагира.

— Как? — попита Мартук.

— Като убие императора — отвърна Магнус.

— Или унищожи Събранието. Не могат да нападнат храмовете, защото се твърде разпръснати, така че трябва да е Събранието или императорът.

— Или Върховният съвет — предположи Магнус.

— Да, може би това… — Пъг се изправи и погледна Хиреа и Мартук. — Трябва да говоря с Накор веднага.

— Невъзможно — отвърна старият воин. — Вече се сбогувахме официално като инструктор и ментор. Не може да отидете сами. Няма причини двама Низши да искат среща с друг, слуга на новобранец от гвардията.

— Има ли начин да следим какво правят новобранците, в случай че ни се отвори възможност?

— Възможно е — отговори Мартук. — Разполагаме с членове на Бялото на ключови места. В двореца на ТеКарана, при останалите владетели, в храма на Мрачния. Никой не знае какво ни разказахте за Градинаря и Кръвните вещици. По-добре да си мислят, че сме под нечие мъдро ръководство — изглеждаше уморен. — Ще направим каквото трябва. Нямаме избор. Ако се наложи да ударим, ще ударим.

— Без значение дали сте готови — каза Магнус.

— Ако успея да се свържа с Накор, може би ще успея да ви помогна някак.

— Ще видя какво мога да направя — Мартук се изправи и тръгна към стълбите. — Починете си. Боя се, че скоро няма да имаме време за почивка. Освен ако не намерим вечен покой.

— Това, което казахте за Градинаря, го разтърси дълбоко — каза Хиреа, след като приятелят му излезе. — Ние разчитахме, че той ще ни избави от лудостта на Мрачния.

Пъг внимателно обмисли следващите си думи.

— Може все пак да сте прави.

Хиреа го изгледа любопитно.

— Последните думи на частичката от Макрос, която се намираше в онова тяло, ме карат да вярвам, че Накор е ключът към всичко. Накор и Бек.

— Бек — повтори Хиреа. — Обучил съм някои от най-великите воини на моето време, но това същество е необикновено. Доколкото знам, никой човек не би трябвало да е способен на подобни неща. А сега вече е по-могъщ и от останалите дасати. Какъв е той все пак?

— Според мен е оръжие — отвърна Пъг. — Но само Накор знае със сигурност.

Хиреа разкопча колана с ножницата и се излегна на един нар.

— Тогава трябва да почакаме.

— Но не твърде дълго — отвърна Пъг и се обърна към Магнус. — Каквото и да открие Мартук, трябва да се свържем с Накор още тази вечер.

Миранда беше ужасена от информацията, която пристигаше от Келеуан през Академията. Свещеният град беше подложен на тежко нападение.

Според докладите хиляди дасатски бойци се бяха изсипали през разлом в залата на Върховния съвет. В радиус от половин миля не бе останал жив човек.

Имперската гвардия, с изключение на онези, които пазеха Сезу, бе дала живота си в защита на благородниците. Аленка и още десетина Велики бяха загинали в първите минути на атаката. Други се бяха притекли на помощ и също бяха убити. Повечето магии нямаха ефект срещу дасатите. Един находчив маг бе оцелял, след като бе съборил каменна статуя върху връхлитащите воини. Миранда се замисли и за съществата в подножието на Върховете на Куор. Може би трябваше да пробва да стовари огромни скали отгоре им. Това можеше и да ги убие.

Отпусна се в стола на Пъг, потресена от текущите събития. След няколко минути влезе Калеб.

— Още новини от Келеуан.

— Какво?

Той й подаде съобщението.

— Последните дасати са умрели преди два часа. Някои са били отслабени от престоя на слънце или от въздуха. Във всеки случай последният воин е бил разкъсан на площада в търговския квартал от озверяла тълпа.

— Хубаво е да се знае, че поне са смъртни — отвърна горчиво Миранда. — Какво друго?

— Жертвите възлизат приблизително на петдесет хиляди.

— Богове! Толкова много?

— Десет хиляди дасати са нахлули на три места в града. Един отряд в залата на Съвета, посред заседание, втори в административната част на двореца и трети в най-богатия търговски квартал.

Миранда вече бе видяла доклада, че атаката е започнала по време на заседанието. Все още нямаше окончателна равносметка за щетите, но във всички случаи бяха потресаващи.

— Това е работа на Варен.

— Откъде знаеш?

— Дасатите няма как да организират толкова фокусирана атака. Варен им е дал информация. С един удар успяха да обезглавят цуранската империя.

— Императорът е жив — каза Калеб.

— Но кого ще управлява? — Миранда стана и закрачи нервно. — Първородните синове? Дъщерите? Съпругите? Всяка значима фамилия в империята Цурануани е осакатена, което значи дестабилизация на политическите партии и кланове. За всяко семейство, което разполага с подходящ наследник, ще има сто потънали в скръб и без ефективен водач. Това е по-лошо, отколкото ако бяха убили императора.

— Е, поне той е оцелял — каза Калеб.

— Да, и това дава на цураните едно сериозно преимущество.

— Какво?

— Сляпото подчинение — отвърна Миранда.

Калеб я погледна колебливо.

— Какво предимство е това при липсата на ефективно командване?

— Цураните имат нужда от пълководци. Ние можем да им предоставим. Трябва само да им бъде заповядано да се подчиняват на чужденци…

— А ако императорът им нареди, те ще се подчинят — довърши Калеб.

— Какво става със срещата, която поиска Томас?

— Всички ще се съберат преди залез.

— Добре. Не знам какво точно ще каже Томас, но имам идея. Виждала съм го само няколко пъти, но от думите на баща ти знам, че не се паникьосва лесно. Този път изглежда наистина разтревожен.

— Татко разказвал ли ти е за Ужаса? — Калеб се настани на един стол в ъгъла.

Миранда въздъхна.

— Има много неща, за които баща ти не говори. Особено за младостта си. Мисля, че го прави по множество причини.

— Например?

Калеб не беше от празнословните и майка му знаеше, че наистина му е интересно. За пореден път осъзна колко по-различен е от Магнус и от тях двамата с Пъг. Заради липсата на магически дарби той винаги изглеждаше малко встрани от техния живот въпреки опитите им да го приобщят и голямата им любов.

— Нямаме много време преди срещата, но ще се опитам да ти обясня — тя затвори очи, сякаш си спомняше нещо. — И аз не говоря за младостта си, а знаеш, че съм по-възрастна от баща ти.

Калеб се ухили.

— Казала си ни да не повдигаме тази тема.

Тя отвърна на усмивката. По принцип не беше суетна, но играеше тази роля пред семейството си. Един от малките й недостатъци.

— Това, което помниш, е истинско. Няма значение колко ясни са спомените ти, за теб то е истина. Реалността е това, което възприемаш като реалност.

— Не съм сигурен, че разбирам — отвърна Калеб.

— От всички нас ти живееш в най-реалния свят. Не ти се налага да боравиш с абстрактните концепции на магията. Живееш сред неща, които можеш да видиш, да пипнеш, да помиришеш. Да речем, че си излязъл на лов — тя направи пауза. — И видиш следи от мечка. Само че изкуствено създадени. Да кажем, някой носи ботуши, които оставят мечешки следи.

Калеб поклати глава.

— Дълбочината няма да е същата, заради разликата в теглото.

Миранда вдигна ръце.

— Друго се опитвам да кажа. Да предположим, че аз използвам магия, за да създам перфектните мечешки следи и ти се натъкнеш на тях. Какво ще си помислиш?

— Перфектни? — той не беше сигурен, че подобно нещо е възможно, но сви рамене. — Добре. Ако видя тези перфектни следи, ще реша, че си мечка.

— Именно. Ще ги проследиш и преди да ме видиш, ще си мислиш само: „Мечка, мечка, мечка“. И като откриеш, че не е животно, какво става?

— Не знам. Трябва да се засмея ли?

Тя се сдържа да не се намръщи.

— Ако преди да разбереш, че съм аз, дойде брат ти и попита какво става, ще отговориш, че следиш мечка. Но след като видиш, че съм аз, вече ще си мислиш: „Майка е оставила следите.“ — Миранда го погледна в очите. — Разбра ли?

— Не съм сигурен.

— Възприятията ти ще са се променили. От този момент, като се сетиш за тези следи, ще си казваш: „Майка беше.“ Или: „Мислех, че е мечка“, но в съзнанието ти няма да има мечка.

— Няма мечка — произнесе Калеб още по-объркано.

Миранда се засмя.

— Ако не те бях раждала, щях да се усъмня чие дете си.

— Не съм глупав, майко.

— Знам — тя се засмя по-силно. — Но си заседнал в реалния свят, където можеш да докоснеш всичко. Баща ти живее в главата си, повече от всеки друг, включително мен и дядо ти. Някой ден Магнус може да го засенчи, но трябва да натрупа огромен опит, за да го настигне. Баща ти е изживял много неща и възприятията му за тях може да са се променили. Но не и чувствата.

Калеб разбра за какво му говори.

— Тоест аз ще си спомням как съм се чувствал, докато съм следял мечката, въпреки че не е имало мечка!

— Да! Баща ти е преживял много болка и страдание като млад. Сега посреща изпитанията с опита и усвоените с труд уроци. Но чувствата от младостта му си остават, и то същите, както ги е преживял. Някога разказвал ли ти е за принцеса Карлайн?

— Не си спомням.

— Тя била дъщеря на лорд Боррик и след осиновяването станала нещо като братовчедка на баща ти. Но като чираче в Крудий той бил влюбен в нея. Съдбата му дала възможност да докаже чувствата си и после му я отнела при пленяването от цураните. Карлайн се омъжила за негов приятел, станала херцогиня на Саладор и накрая починала. Някъде дълбоко в себе си баща ти пази ехото от тази младежка любов към недостижимата принцеса — тя направи пауза и добави спокойно: — Освен това му липсва жена му.

Калеб я погледна малко изненадано, после се сети.

— Катала.

— Знам, че баща ти ме обича, и в много отношения аз съм перфектната му спътница в живота, както и той за мен. Но да си толкова могъщ и да гледаш безпомощно как жената, която обичаш, чезне от коварна болест… — Миранда въздъхна. — Не мога да си представя как се е чувствал. Освен това скърби и за децата си.

Калеб кимна. Уилям и Гамина бяха загинали в битката за Крондор по време на Войната на студенокръвните.

— Понякога забравям, че съм имал брат и сестра, които са загинали, преди да се родя.

— Но баща ти ги е обичал силно. Все още не може да си прости, че се е отчуждил от Уилям. Това е една от причините никога да не се меси в избора ти на житейски път.

Калеб сви рамене.

— Мислех, че татко ме оставя да скитам и да ловувам, защото съм безполезен като магьосник.

Миранда се усмихна нежно.

— Ако брат ти искаше да ходи на лов или за риба, баща ти щеше да го остави. Това е урокът, който е научил от Уилям.

— Значи затова не говори много за миналото.

— Защото не иска да събужда болезнени спомени. А и в момента си има достатъчно други проблеми.

— Значи татко не ти е разказвал за Ужаса?

— Съвсем малко. Всъщност не се различава от казаното от Томас — тя се изправи. — Трябва да тръгваме. Не исках да се отплесвам в такъв разговор, но въпросите ти повдигнаха нещо, което ме тормози. За тази част от съпруга ми, която не мога да докосна: спомените и чувствата за първото му семейство.

— И аз се тревожа за него.

Миранда примигна.

— Ще речеш, че след всичко, което сме преживели, би трябвало да съм свикнала… — тя се стегна. — Да вървим да поздравим гостите.

Калеб я последва по коридорите на вилата. Излязоха на моравата пред най-голямата сграда на острова, ако не се броеше замъкът на носа. На тревата в полукръг бяха подредени дървени скамейки. Присъстваха четиридесет от най-могъщите магьосници и горе-долу толкова духовници от различни ордени, които бяха повече или по-малко добре разположени към Конклава. Мнозина от присъстващите ги поздравиха, други бяха увлечени в разговори. Миранда не обърна внимание на представителя на фракцията Ръцете на Корш от Академията. Кешийските традиционалисти бяха по-слабо реакционно настроени от другата фракция, Жезъла на Ватум — бяха прекалено увлечени в собствената си значимост, за да представляват някаква политическа опасност. За щастие се изолираха от всякакви социални и политически конфликти, така че Кралството и Кеш не ги смятаха за заплаха. Сигурна беше, че двете монархии ще реагират по друг начин, ако разберат колко магическа мощ е струпана в Академията. Все пак от Звезден пристан имаше полза, защото отвличаше вниманието от Острова на чародея. За останалия свят Черния магьосник живееше сам. През годините тази маскировка бе поддържана от баща й, Пъг, Накор и всеки ученик, достатъчно кадърен, че да прогонва пиратите и отклонилите се от курса си кораби. Няколко сини светлини от прозорците на кулата. Малко ужасяващи звуци. В краен случай две-три илюзии — и готово.

Сега обстановката наподобяваше прием в кралския палат на Ролдем. Само дето нямаше млади придворни.

— Благодаря ви, че се отзовахте — каза Миранда и всички разговори секнаха. — Томас от Елвандар ще пристигне след малко. Преди това искам да кажа нещо.

Огледа събралите се и продължи:

— Всички вие се познавате, поне по репутация. Тук сте, защото сте признати майстори в изкуството си и заемате важни длъжности. Искам да ви предупредя, че това, което ще каже лорд Томас, може да ви се стори невероятно, но е самата истина — чу приближаването на дракона зад гърба си, но не се обърна. Гледаше смаяните лица на събралите се.

Калеб й прошепна:

— Златният е по-хубав.

Този дракон беше доста по-голям от червения. Главата му беше като товарен фургон, а крилата му можеха да покрият главната сграда. Въпреки това кацна леко като носено от вятъра листо. Томас ловко скочи от рамената му, които се извисяваха над покрива, благодари му и драконът бавно се издигна във вечерния въздух.

Томас започна направо:

— Това, че сте тук, значи, че Пъг и Миранда ви вярват. Нося ви изключително важно предупреждение — изгледа ги строго. — Аз съм Томас, консорт на ослепителната Агларана, владетелка на Елвандар. По нейната воля съм Военачалник на Елвандар. Нося бронята на Ашен-Шугар, владетеля на Орлови предели, и неговите неземни спомени. Отреден ми е по-дълъг живот от нормалното, но съм смъртен като вас. Пътувал съм отвъд звездите и в царството на самата Смърт. Говорил съм с богове и демони. Казвам ви тези неща, за да разберете какъв съм и да се вслушате в думите ми, защото сега ще ви говоря за Ужасите… Някои от вас може да са се натъквали на информация за Ужасите в старите легенди, а други никога да не са чували за тях. И в двата случая няма значение. Само двама човека от този свят са срещали Ужас и единият в момента се намира много далече. Затова загърбете всякакви представи и слушайте.

— Току-що ни каза да забравим за мечката, нали? — прошепна Калеб.

Майка му кимна.

Томас започна своята история.

Събраните магьосници и духовници бяха потресени. Без преувеличения и драматизъм Томас им бе разказал за единствения сблъсък на валхеру с Ужасите, в място, наречено Границата. То съществуваше между реалностите и Бездната и подобно на Пътя на световете и Вечния град не подлежеше на рационално описание.

— В Кеш, близо до Ролдем, има място, наречено Върховете на Куор — завърши Томас. — Там открихме местност, в която нашият свят и Границата са се сплели. Няколко деца на Ужаса, почти незначителни същества според критериите на Бездната, бяха успели да се промъкнат. Те просто си играеха, но действията им бяха смъртоносни. Двамата с Миранда ги унищожихме и премахнахме риска. Въпреки това поисках да се съберете, защото опасността може да не е преминала. Ако Ужасите намерят път към нашия свят, няма да има време за реакция.

— Как бихме могли да се справим с толкова голяма опасност? — попита върховният жрец на Дала от Крондор. Носеше проста бяла роба вместо натруфените си церемониални одежди.

— Точно затова помолих Миранда да свика тази среща. Може никога да не се наложи, но по-добре да сме подготвени, отколкото опасността да ни изненада.

— Какво можеш да ни кажеш за тези същества? — попита Комис от Звезден пристан. За разлика от повечето магьосници, предпочитащи черни роби, той носеше богато украсена лилава, везана с бели шнурове. Въпреки че беше относително млад, беше главен инструктор по така наречената сенчеста магия, която изучаваше енергиите, свързани с другите реалности. Изследванията му бяха в основата на въпросите, повдигнати от Томас.

— Не много, освен че докосването им изсмуква живота и умъртвява плътта. Колкото са по-могъщи, толкова са по-интелигентни. Тези, които унищожихме вчера, бяха като деца. Дори не можеха да комуникират, поне според нашите представи. Но нямаха търпение да ловуват в този свят. По-силните обаче могат да бъдат разбрани. Говорил съм с един и знам къде е затворен.

— Трябва да го изследваме! — възкликна върховният жрец на Ишап от Риланон. Това беше най-старият орден и единственият, който служеше на някой от великите богове. Всички храмове бяха автономни, но ишапианците имаха голямо влияние и бяха предотвратили не един религиозен конфликт с напътствията си.

Томас поклати глава.

— Пътуването е опасно, а мястото е почти невъзможно за достигане — той се замисли за момент. — Може да се обсъди подобна експедиция, ако се комбинират способностите… — погледна Миранда, която само сви рамене.

Знаеше за какво говори Томас. Двамата с Пъг бяха пленили Господар на Ужаса в подземията на черната цитадела във Вечния град.

— Ако проучим това същество, може да създадем заклинание! — каза един магьосник.

— Или ритуал за прогонване! — добави един жрец. — Щом не е от този свят, може да бъде изгонено с правилен екзорсизъм.

Това даде начало на оживена дискусия. Томас махна на Миранда и двамата отидоха малко встрани.

— Добро начало — каза воинът.

— Надявам се — отвърна тя. — Свърши отлична работа, като не описа заплахата докрай, това я направи още по-страшна — лицето й помръкна. — Не че съм сигурна, че може да има нещо по-страшно.

— Ужасите не могат да бъдат убити. Онзи, който пленихме, сигурно е още жив, ако някой не го е освободил — Томас хвърли поглед към дискутиращите. — Сигурно ще имат много въпроси. Може ли да остана тук тази вечер?

— Разбира се. Не е нужно да питаш. Ти си част от семейството.

— Повече от всякога ми се иска Пъг да е тук. Неговите познания в тази област далеч надвишават моите.

— И аз искам същото, даже повече от теб.

— Естествено.

— Имам чувството, че всичко е свързано — каза тя. — Появата на тези същества при Куор и дасатите. Възможно ли е Варен да се опитвал да докара създания от Бездната, преди да избяга?

— Всичко е възможно. Варен е тотално луд. Но е слуга на Безименния. Той може да желае да потопи света в хаос, но със сигурност знае, че появата на Ужасите няма да му е от полза. Боговете са им естествени врагове, защото представляват есенцията на тази реалност, а Ужасите са точно обратното.

— Искам да дойда с вас, когато отидете да проучвате плененото същество. Искам да знам дали може да бъде убито, или поне прогонено.

Томас се съгласи, после каза:

— Сега няма да е зле да поговоря с тези влиятелни хора.

— Кога ще потърсиш Куор? — попита тя.

— До няколко дни. Защо?

— Искам да дойда с теб.

— Ще видим — отвърна Томас и се обърна. — Има неща на света, които е по-добре да не научаваш.

Миранда кимна. Много добре го знаеше.