Гневът на Лудия бог

9Открития

Джим приклекна зад една скала.

За пореден път, след като се бе измъкнал от елфите, проклинаше собствената си глупост. Едно от нещата, които го правеха толкова опасен и ценен, беше граничещият му с глупост оптимизъм. Пъргавият ум и уникалната физическа издръжливост му позволяваха да преценява ситуациите и почти винаги да взема правилни решения.

Но когато се случваше да сгреши, обикновено се излагаше на смъртоносна опасност. В момента беше сигурен, че е направил грешен ход.

Беше преценил пътя от крайбрежието до Баранор и залива от другата страна на полуострова, в който се криеха корабите, и бе решил да мине напряко, през планинския хребет. Даже май бе успял да види седловина между върховете на лунната светлина и смяташе, че е на прав път. Единственото, което евентуално можеше да му попречи, беше вероятността да пратят нови преследвачи, в което се съмняваше, или да се сблъска с вълчите ездачи, но от тях нямаше и следа.

Докато почти не се набута в лагера им.

Хвърли се на земята, очакваше всеки момент да се вдигне тревога. Изминаха няколко секунди, без да се случи нищо, и Джим рискува да погледне.

Около огъня бяха насядали същества, сякаш излезли от нечий кошмар. Всъщност не беше точно огън, защото пламъците, макар да излъчваха светлина и да топлеха, бяха някак сребристи, с почти син оттенък. Джим не бе успял да огледа вълчите ездачи при атаката, но сега лицата им бяха осветени и изнервяха дори привикнал на изненади човек като него. Приличаха на хора, имаха глави и два чифта крайници, но нямаха определени черти и дрехи. Повърхността им беше като непрекъснато променяща се течност и в никакъв случай не можеше да се нарече кожа. От време на време от нея излизаха малки облачета пушек или пара. „Вълците“, които лежаха наоколо с изплезени езици, също не бяха от този свят. Очите им светеха и Джим беше сигурен, че това не е отразена светлина. Ядяха нещо, но не можеше да различи какво. След това едно от съществата подхвърли на друго парче от нещо, което изглеждаше като ръка. Крадецът не беше сигурен дали е елфска, или човешка, но определено не бе животински крайник.

Огледа лагера и се замисли как да го заобиколи. Встрани от огъня имаше някакви колиби, които изглеждаха също толкова неземно, колкото съществата. Бяха кръгли, с плосък покрив и изградени от някакви камъни, а не от обичайните кожи и дървета. Нямаха врати и прозорци — създанията минаваха направо през стените.

Най-смущаваща в цялата гледка бе тишината. Нямаше разговори, смях, та дори и дишане. Джим знаеше, че те издават звуци, защото бе чул бойните викове и писъците, но сега цареше неестествена тишина. Определено не ползваха реч, за да общуват.

Огледа се за така наречените „стрели от бездната“. Искаше да се увери, че не летят наоколо, преди да тръгне да заобикаля.

Тръгна тихо, взираше се за евентуални капани или нежелани сблъсъци. Когато стигна от другата страна на лагера, видя нещо като клетка, построена от същия материал като колибите. Явно летящите същества се намираха вътре. Джим си позволи облекчено да си поеме дъх. Тези създания бяха много уверени или невероятно глупави, защото нямаха никакви постове и защитни съоръжения. Ако знаеше как да ги убие, можеше да планира нападение, което да ги помете за минути.

Продължи все така тихо, докато не се прехвърли зад следващия хълм. След това забърза към предполагаемия проход между върховете.

Небето на изток видимо просветляваше и това беше добре, защото от известно време Джим се колебаеше накъде да върви. Пътеката беше прехвърлила билото, но от източната страна ставаше съвсем тясна и беше рисковано да продължи, без да вижда по-добре. На светлината на залязващите луни се виждаше само морето от дървета долу. Със сигурност някъде там имаше пътека към брега, но беше глупаво да се пробва, преди да е съмнало.

Джим Дашър беше нетърпелив и импулсивен по природа, но през годините бе успял да обуздае тези си качества. А и точно в този момент беше по-разумно да се замисли.

Животът рядко предоставя избор, когато трябва да се вземат трудни решения. Особено ако човек служи на Короната и Крондор от поколения.

Джеймс Дашър Джеймисън не размишляваше често, но понякога се чудеше каква е неговата роля в цялата схема и какво му е подготвила съдбата. Той беше внук на лорд Джеймс, херцог на Риланон и най-доверения съветник на краля. Братът на дядо му пък беше Дашел Джеймисън, един от най-крупните търговци в Горчиво море. Двамата братя бяха скарани заради нещо, случило се преди раждането на Джим.

Баща му беше Дашър Джеймисън, лорд Карлстън, един от най-добрите администратори в двора, а майка му, лейди Роуела Монтонокси, беше ролдемска благородничка, далечна роднина на тяхната кралица. По всички правила от Джим се очакваше да е привилегирован и възпитан.

В университета на Ролдем го смятаха за един от най-обещаващите си студенти и очакваха да стане сериозен учен. Вместо това той бе открил привличането на тъмните улички и бардаците. Преподавателите бяха безсилни, защото той нямаше проблеми с ученето, без значение колко често отсъстваше — имаше дарбата щом прочете или чуе нещо веднъж, да го запомни завинаги. Разполагаше едновременно с логика за точните науки и абстрактно мислене, достойно за философ. Накратко, беше перфектният студент — когато се веснеше в университета. Многобройните наказания не му се отразяваха, защото използваше солидното си богатство, за да прави каквото си иска. Накрая монасите не издържаха и го пратиха обратно в Риланон.

Баща му беше решен да го направи чиновник и му уреди дребен пост в двора. За съжаление Джим рядко се задържаше там, понеже предпочиташе да прекарва времето си в залагане и разврат. Имаше приличен комарджийски талант, който му докарваше допълнителен доход, и сериозно влечение към леките жени, заради което често се замесваше в неприятности и попадаше в градската тъмница. Баща му го измъкваше всеки път, но накрая тъмничарите започнаха да намекват, че няма да го търпят непрекъснато.

Дашър опитваше всячески да избие апетита на сина си към тъмната страна на живота. Дори го заплаши, че ще го прати в армията, но без никакъв ефект. Накрая дядо му не издържа и го прати в Крондор при чичо му Джонатан Джеймисън, син на Дашел.

Джим се гмурна в новата обстановка, сякаш бе роден там, и бързо откри, че има нюх за бизнес. Освен това разбра, че между бизнеса на чичо му и определени структури в подземния свят има доста тясна връзка. Особено когато ставаше въпрос за контрабанда или някой саботаж срещу конкуренцията като добре обмислен пожар в складовете. На двадесет години Джим вече имаше собствена банда, която доставяше редки стоки без досадните митнически подробности.

Една година по-късно посред нощ в дома му нахлуха четирима мъже, облечени в черно. Той успя да повали двама, преди да го ударят по главата и да загуби съзнание. Когато се събуди, установи, че се намира в дворцовите тъмници.

След студена нощ и дълъг също така студен ден пред него се появи лорд Ерик фон Даркмоор, бивш рицар-маршал на Запада и херцог на Крондор, и му предостави простичък избор. Да стане агент на принца или да се приготви за продължителен престой в мрачната влажна килия.

Лорд Ерик му обясни, че семейните връзки този път няма да го спасят. Ако откажел, дядо му щял да получи съболезнователно писмо, обясняващо, че е загинал при съмнителни обстоятелства. Чак две години след като започна да работи за Ерик, Джим разбра, че цялата работа е била предварително замислена от дядо му и чичо му.

Но по него време вече бе потънал напълно в света на шпионажа. Работеше в градовете на Запада и се представяше или като Джеймс Дашър Джеймисън, син на лорд Карлстън и внук на херцога, или като Джим Дашър, обикновен член на Шегаджиите — добре организираната криминална структура в Крондор.

На двадесет и седем, когато го приеха в Конклава, вече беше опитен крадец, убиец и шпионин. Смятаха го за един от най-добрите агенти и най-опасния човек без магически дарби в Крондор. Джим не се интересуваше от репутацията си, но се гордееше, че върши работата си добре. Разбираше себе си напълно, когато останеше сам в най-тъмните часове на нощта. Той беше праправнук на легендарния Джими Ръчицата, някогашното хлапе, което се бе издигнало от уличен крадльо до най-могъщия херцог на Крондор, съветник на крале и кралици. Джим нямаше чак такива амбиции. Във всеки случай, не му се ставаше херцог. Обичаше приключенията твърде много, за да виси по цял ден в двореца. Наслаждаваше се на интригите, дебненето в сенките и убийствата. На тръпката да си по-бърз и по-умен от противника. Живееше заради задоволството, което му носеше изпълняването на мисии. След операция се радваше на топла вана, меко легло, дашни жени и обилни трапези. Но след няколко подобни дни започваше отново да жадува за покривите и каналите, да се прокрадва с ръка на дръжката на ножа в очакване на следващата засада.

Разбира се, имаше и моменти като настоящия. Да стои сам, в студа, на високия скалист хребет и да е убеден, че е откачен.

— Никой нормален човек не би искал такъв живот.

Но той го искаше, даже се нуждаеше от него. Беше измислил историята за Джими Ръката нарочно, за да изглежда, че връзката му с легендарния крадец е фалшиво самохвалство. Така не можеха да го заподозрат, че е син на благородник. Все още имаше твърде много хора, които можеха да свържат внука на херцога на Риланон с дядо му, легендарния лорд Джеймс.

Всъщност дори обичаше този живот. Дори мръсната работа. Знаеше, че се е посветил на по-висша кауза и че тези, чийто живот отнема, го заслужават. Чувството, че не служи само на собствените си низки импулси, беше превърнало жаждата му за приключения в нещо полезно и дори благородно и му даваше цел в живота.

Само че сега нещата се бяха променили, защото бе срещнал жена.

Сега, докато стоеше на това затънтено било и чакаше слънцето да изгрее, за да може да стигне до корабите в пълните с акули води и да предупреди банда магьосници за някакви адски същества и елфско племе, за което никой не беше чувал, мислеше само дали ще види Мишел отново.

Небето започна да просветлява и дърветата придобиха форма. Джим избута настрани мислите за новата си любов, и се вгледа надолу. Ето онова дере изглеждаше обещаващо. Той започна да се спуска, като отправи мълчалива молитва към Банат, бога на крадците и неприятностите — изглеждаше много подходяща за случая.

Някъде в късния следобед успя да стигне до крайбрежните скали. Погледна надолу и за пореден път се зачуди как градско момче като него е попаднало из тези места, където не ходеха и дивите кози. Надолу нямаше лесен път, макар че можеше да слезе изключително бързо.

Обходи тесния скален корниз и не откри нищо подходящо, затова насочи вниманието си към склона, по който бе дошъл. Щяха да му трябват няколко часа да се изкачи обратно и да потърси друг път, а и тогава нямаше гаранция, че ще намери нещо. Най-вероятно щеше да се наложи да изкара още една вечер на открито, а вече беше гладен и жаден. Спомни си с горчива усмивка за един измамник от Крондор, който беше измислил хитър номер — продаваше на наивниците наметало, с което можело да скачат от високо, без да се наранят. Разбира се, ако някой пробваше, щеше да е твърде потрошен или мъртъв, за да тръгне да го гони. В този момент му се искаше да разполага с нещо подобно, но разбира се, истинско.

Продължи да се оглежда, защото хич не му се катереше нагоре. Реши да обиколи още веднъж площадката, преди да тръгне. В северния край скалите се издаваха като корниз, който пречеше на спускането, а вълните се разбиваха на стотина стъпки отдолу. Скокът не беше невъзможен, стига водата да бе достатъчно дълбока и да нямаше камъни.

Реши да пробва южната страна. Току поглеждаше към трите закотвени кораба и се чудеше как да им сигнализира. Не че щеше да има полза. Освен ако някой от екипажа не се бе научил да лети, за да го измъкне оттук, или поне да му донесе въже.

Въже? Отново се огледа. Ако имаше въже, къде ли щеше да го върже? Приближи се до едно изсъхнало дърво, което бе израсло перпендикулярно на склона. Дънерът се държеше здраво и не помръдна, когато се отпусна на него. Щеше да го издържи, само да намереше въже.

Погледна надолу и видя, че на двадесетина стъпки под дънера има друга издатина с няколко дръвчета. Само че от тази гледна точка не можеше да прецени колко са високи. Мръдна малко по-встрани, огледа ги и започна да пресмята набързо. Можеше да увисне от дънера на ръце и краката му щяха да са на десетина стъпки от върховете на дръвчетата.

„Богове, толкова ли съм отчаян?“

Осъзнаваше, че ако скочи, няма да има никакъв шанс да се изкачи пак горе, но трябваше да стигне до корабите максимално бързо. Върна се при дънера и погледна надолу. Дръвчетата бяха иглолистни и изглеждаха доста ошмулени. Имаше нужда от нещо по-здраво, за което да се хване, или поне да забави падането му. Можеше да понесе няколко синини и драскотини, но един счупен крайник щеше да го обрече на бавна и мъчителна смърт.

Увисна на ръце на дънера, поколеба се за миг и се пусна. Полетът беше не повече от десетина стъпки, но Джим имаше чувството, че е поне сто. Както очакваше, получи няколко драскотини и натъртвания, но успя да се хване за един клон и се задържа. Спря, пое си дъх и се спусна още малко надолу.

Застана на ръба на издатината и се зачуди що за лудост го е обзела. До пясъка имаше още тридесет стъпки. От пясъка обаче стърчаха достатъчно скали, за да го тревожат. Огледа скалата, но тя беше ерозирала и нямаше за какво да се хване, за да се смъкне долу.

Ех, ако имаше въже… След това реши, че ако ще хаби желания, то по-добре да се озове направо в Крондор. За предпочитане в апартамента, който използваше като Джеймс Джеймисън, а не в бърлогата на крадеца Джим Дашър — изкъпан, добре облечен и наслаждаващ се на компанията на Мишел Фрашет, дъщерята на граф Монтагрен и — надяваше се — един ден майка на децата му.

Вятърът се усили и закотвените кораби започнаха да се поклащат. Как да се измъкне? Отново погледна надолу. Беше висок около шест стъпки, което значеше, че го очаква падане от около двадесет и пет. Достатъчно високо, че да си счупи нещо и да не може да стигне до корабите. Ако можеше да намали още малко височината…

Събу си ботушите и ги метна долу. След това махна колана, панталоните и ризата. Действаше бързо, за да не вземе да размисли. Завърза колана за най-издаденото дръвче. То едва издържаше собственото си тегло, а камо ли неговото. Но все щеше да издържи няколко секунди. Джим върза единия крачол на панталоните за колана, а другия за ръкава на ризата, пусна импровизираното въже и погледна надолу. Беше успял да спечели необходимите два метра.

Джим рядко се колебаеше, така че бързо се смъкна по корем, без да обръща внимание на парещите драскотини, и започна да се спуска на ръце. Усети леко потрепване и разбра, че дървото започва да се изскубва. Продължи да се смъква по дрехите си максимално бързо и след секунди чу пукането отгоре.

Пусна се и присви колене, за да омекоти удара в земята. Падна на пясъка, но си удари главата в един камък и за момент му се зави свят. В следващия миг видя, че дървото ще рухне върху него, и се претърколи настрани. Дънерът се стовари с трясък до него.

Джим легна на пясъка. Главата му кънтеше от удара. Внезапно осъзна, че е слязъл! Изправи се, въпреки че му се виеше свят, изчака призляването да премине и си пое дълбоко дъх. Наистина се беше ударил лошо. Трябваше да запали огън и да сигнализира на капитана на „Кралицата на Солданас“ да изпрати лодка колкото се може по-скоро.

Дрехите му бяха останали под дънера, който за малко не го бе смазал. За съжаление панталоните му бяха затиснати най-отдолу. Ризата беше разпрана, а от колана нямаше и следа. Ботушите му лежаха малко встрани и Джим отиде да си ги вземе. Имаше чувството, че изглежда нелепо с ботуши, скъсана риза и по бельо, но нямаше избор. Трябваше да намери колана си, защото вътре имаше кремък и можеше да използва токата за огниво. По брега може би щеше да открие и други кремъчета, но без желязо нямаше да стане.

Погледна към корабите и му се стори, че са на два пъти по-голямо разстояние, отколкото преди. Вече съзнаваше, че ще му се наложи да плува.

Поне вълните щяха да го крият от евентуални врагове. За съжаление трябваше да остави ботушите. Харесваше си ги, а и не бе лесно да се докара умишлено мизерен вид на един всъщност нов чифт. Зачуди се дали ветровитото време ще държи акулите настрана. Нямаше да е лошо, като гледаше колко драскотини има. Е, скоро щеше да разбере.

Джим за малко щеше да го отнесе, докато се катереше по котвеното въже. Морякът, когото беше изненадал, беше предупреден, заедно с останалия екипаж, да очаква внезапни нападения.

— Не трябваше да се приближаваш толкова, приятел — каза Джим и му помогна да стане от палубата. — Ударих си главата и не съм в най-добра форма.

Морякът видя, че е от отряда на Каспар, но все още изглеждаше настроен за бой.

— Къде е капитанът? — попита Джим, за да прекрати разправията.

— Сега ще дойде — отвърна друг от моряците, които се бяха събрали и гледаха подозрително мокрия мъж, облечен само с риза и бельо.

— Какво става? — попита първият помощник. — Дезертьор ли?

— Едва ли — отвърна Джим и бавно добави „сър“, за да се върне в ролята си на обикновен крадец. — Нося вест за капитана.

— Аз ще му я предам.

— Това няма да е необходимо — капитанът си проби път през тълпата и се обърна към моряците. — Връщайте се към задълженията си! Йост, този мъж ще дойде с мен.

Първият помощник не изглеждаше убеден, но кимна и отдаде чест.

— Последвай ме — капитан Уилям Грегсън беше опитен и лоялен командир от ролдемския флот. И той, като всички членове на малката флотилия, не носеше униформа и приличаше на търговски капитан, но бе военен до мозъка на костите.

— Какви са новините, лорд Джеймс? — попита той, щом останаха насаме.

— Главата ме боли — Джим седна, без да чака разрешение. — Треснах я в една скала, като скочих на брега. Имаш ли някакво лекарство?

Капитанът отиде до сандъка си, извади бутилка и наля две малки чашки.

— Бренди за медицински нужди. Какво става? Нямаше да плуваш в тези води, ако нямаме сериозен проблем.

— Каспар и останалите са пленници.

— Кой ги е пленил?

— Елфи, но никога не съм виждал такива. Имам много за докладване, но трябва да тръгна максимално бързо, така че ще трябва да изчакаш за подробностите по официалния ред.

— Тоест да си гледам работата, така ли? — попита капитанът навъсено.

— Нещо такова, капитане.

— Какво означава бързо? „Лейди Джеси“ е най-бързият ни кораб.

— Не е за кораб. Имам нужда от онова устройство, което ти оставих.

Капитанът се върна до сандъка и извади една златиста сфера.

— Чудех се за какво служи.

— Това нещо ще ме пренесе до нужното място по-бързо от всеки кораб на света. Но ми трябва още нещо, преди да тръгна.

— Какво?

— Панталони.

Капитанът се засмя, отиде до шкафа с дрехите си и извади панталони. Бяха възшироки, но щяха да свършат работа.

— Искаш ли и ботуши?

— Твоите няма да ми станат.

Грегсън извади резервните си ботуши, но наистина бяха твърде малки.

— Ще си намеря нещо по пътя. Довиждане, капитане — Джим натисна едната страна на сферата и изчезна, преди офицерът да може да реагира.

— Какво ли да кажа на екипажа? — зачуди се капитанът на глас.

На Острова на чародея наближаваше полунощ.

Джим посещаваше за пръв път дома на легендарния Черен чародей. Знаеше, че имат някаква далечна роднинска връзка, защото осиновената дъщеря на Пъг беше съпруга на стария лорд Джеймс, но Джим подозираше, че фамилията рядко се среща с роднините си.

Пренесе се в специално предвидена за това стая, в която дежуреше ученик. Въпреки това момчето подскочи от изненада, когато Джим се материализира. Все пак успя да се овладее бързо и каза:

— Чакайте тук. Сега ще извикам някой.

Крадецът не възрази. Лорд Ерик и братът на дядо му го бяха предупредили да се подчинява стриктно, ако някога се озове на острова.

Не му се наложи да чака дълго. Ученикът се върна с една царствено изглеждаща жена, очевидно току-що събудена.

— Кой си ти? — попита тя и го огледа изпитателно.

Джим се поклони съвсем леко подигравателно.

— Джеймс Джеймисън, внук на херцога на Риланон. С кого имам удоволствието?

— Аз съм Миранда. Ела с мен. Нямаше да си тук, ако ситуацията не е наложителна. Чувала съм за теб, Джим Дашър. При това добри неща. В подобни времена имаме нужда от корави копелета като теб.

Джим не беше сигурен дали това е комплимент, но реши да го приеме за такъв. Миранда го поведе по дълги коридори.

— Повечето ни ученици спят, както може да се очаква. Но на сутринта… може да видиш неща, които не си си и представял. Гледай да не ги зяпаш прекалено.

— След нещата, които видях последните два дни, едва ли има нещо, което да ме изненада.

Миранда влезе в стая, която очевидно се ползваше за кабинет, и му махна да седне срещу нея.

— Ами тогава ми разкажи за последните два дни.

Джим описа събитията точно и подробно.

— Борим се с враг, който е откачен — възкликна Миранда и забарабани с пръсти по писалището. — А сега и това!

Крадецът мълчеше.

— Какво мислиш, че трябва да направим, Джим Дашър?

Той помълча още малко, после изтърси.

— Първо ми трябват панталони и ботуши по мярка. След това трябва да се справите с онези същества. Но няма да е лошо да измъкнем Каспар и хората му от елфите. В тях има нещо налудничаво, както и доза отчаяние. Каспар каза, че народът им умира, и аз съм съгласен с него. Имат само пет-шест деца и едва ли повече жени. Общо са стотина. Едно време в укреплението са живели поне пет пъти повече.

— Ако съпругът ми беше тук… — Миранда въздъхна. — Само че го няма — погледна Джим изпитателно. — В момента сме с малко ограничени ресурси. Съпругът ми и двама други, които биха могли да се справят със ситуацията, отсъстват и нямам представа кога ще се върнат. Все пак имаме и други магьосници, които биха могли да се справят със съществата, които си видял. Но не съм сигурна какво да правим с елфите, които са пленили Каспар.

— Можете ли да ме пренесете в Елвандар? — попита Джим.

— В покрайнините му. Никой не може да влезе в Елвандар без позволение.

— Бил съм там и преди.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Кога?

— Преди няколко години, по заръка на лорд Ерик. По времето, когато научих за Конклава.

— Ясно — отвърна Миранда. — Ще те пренесем до границите на Елвандар — тя присви очи. — Май имаш нужда от хапване.

Джим кимна.

— Няма да откажа. Не съм ял цял ден. Какво ти ден — два дни.

Миранда се изправи.

— Ела, ще те заведа до кухнята.

Той я последва до градината, откъдето поеха по друг коридор. Вилата явно беше построена по квегански маниер, с градина по средата.

— За пръв път ли идваш тук? — попита Миранда.

— Да. Вярвам, знаеш, колко информация получават новите попълнения.

— На парченца и по малко.

— Само това, което е необходимо, както казва лорд Ерик — Джим се засмя. — Признавам, че когато научих за Конклава, бях учуден, но сега много неща ми се изясняват.

— Ти си рядка птица, Джеймс Джеймисън. Или предпочиташ да те наричам Джим Дашър? Колкото повече те опознавам, толкова по-малко разбирам.

— Джим Дашър, освен когато не съм в дворците на Крондор, Ролдем и Риланон. Аз пък наопаки, мога да извличам факти от съвсем малки късчета информация.

— Полезно качество. Заради него те избрахме.

— А аз мислех, че е заради семейството ми.

— Семейството ти ли? — възкликна Миранда. — Нека ти разкажа нещо за него.

Стигнаха до кухнята, където двама младежи се готвеха да пекат хляб за следващия ден. Миранда махна към килера и Джим започна да тършува вътре. Успя да намери половин вчерашна питка, сирене, две ябълки и кана с нещо като ейл. След това отиде до ведрото с водата и гребна с черпака.

— Щом си толкова жаден, защо не поиска вода по-рано? — попита Миранда, след като го видя да пресушава трети черпак.

— Научил съм се да потискам глада и жаждата за известно време. Сметнах, че е по-важно да ти предам вестите.

— Богове — засмя се Миранда. — Наистина отговаряш на репутацията си, Джим Дашър. Едва ли ако беше помолил за чаша вода, щяхме да загинем всички. Сега хапни, а аз ще ти разкажа за твоето семейство.

Джим отхапа от хляба и сиренето и се съсредоточи върху първата ябълка.

— Както знаеш, ти си далечен роднина на съпруга ми. И не, изобщо не си помисляй да ми викаш „бабо“, ако ти е мил животът! Прапрадядо ти Джеймс умря преди създаването на Конклава. Дядо ти и баща ти са дълбоко лоялни на Короната, но понякога интересите на Кралството и Конклава се разминават. С дядо ти и баща ти се разбираме добре, но трябва да знаеш, че разделението между двете части на фамилията е дълбоко. Враждата е от края на Войната на студенокръвните, защото съпругът ми отказа да се намеси, когато кешийската армия се появи пред вратите на Крондор. Принц Патрик, който по-късно стана крал, затаи дълбока обида. Конклавът се е посветил на опазването на този свят, дори на глупавите му лидери, но не поставя интересите на една нация пред друга.

Джим преглътна и попита:

— Това значи ли, че ако лоялността ми беше насочена в друга посока, нямаше да съм тук?

— По-скоро нямаше да си жив или поне нямаше да те вербуваме.

— Кралете идват и си отиват. Дядо ми е служил на четирима. Сегашният изглежда млад и обещаващ, но това не означава, че когато трябва да изиграе картите си, ще го направи правилно.

— Поне разполага с дядо ти като съветник.

— Дядо ми е много мъдър, много твърд — и вече много стар. Знам, че ще ми липсва, но ако не измислите някакво чудо като това с лорд Ерик, ще се наложи да бъде заменен след най-много година.

— Баща ти?

— Не. Той е талантлив администратор. Казват, че прилича на дядо си Арута Джеймисън, но не е политически хищник — Джим въздъхна. — Назрява опасна ситуация. След смъртта на принц Арута не сме имали западен владетел. Сменят се най-различни наследници, които идват да отбият номера и да се върнат в Риланон, за да седнат на трона. Западните лордове почват да се вълнуват и се чуват дори призиви за отделяне от Кралството.

— Тези слухове явно не са широко разпространени, защото още не сме ги чули.

— Спекулации. Нищо сериозно засега. Повярвай ми, ако бях доловил дори лек намек за съществуването на такова движение, щях да кажа на дядо ми, който пък сигурно щеше да го сподели с лорд Ерик.

— Който на свой ред щеше да каже на съпруга ми.

— В момента имаме по-сериозни проблеми от политиката на Кралството. Ще ме пренесеш ли до Елвандар?

Миранда кимна и каза:

— До брега на реката. Все още не са ми позволили да влизам, когато си искам — това явно я дразнеше, но Джим не направи коментар. — Застани до мен.

— А какво стана с ботушите?

— Вярно — тя погледна краката му и добави: — И други панталони, доколкото си спомням.

Изпрати един от пекарите и след малко момчето се върна с ботуши по мярка и панталони, които определено бяха по-добри от тези на капитана.

Джим се преоблече и застана до Миранда. Тя го хвана за рамото и внезапно двамата се озоваха в тъмна гора на брега на бърза река.

— Бродът е плитък, затова тече бързо — каза Миранда, докато Джим се мъчеше да задържи вечерята в стомаха си. Явно магическото пътуване изискваше време за свикване.

И без повече думи магьосницата изчезна.

Джим си пое дъх и осъзна, че е тръгнал без оръжия. Все пак прекоси брода, защото знаеше, че няма да остане сам задълго. Щом стигна другия бряг, спря, ослуша се и подвикна:

— Знам, че сте тук.

Двама елфи се появиха сякаш отникъде.

— Добре дошъл, Джим Дашър — каза единият.

Крадецът се вгледа в тъмното и се усмихна.

— Благодаря, Трелан. Радвам се да те видя отново — двамата се здрависаха дружески. — Трябва да говоря с кралицата и лорд Томас.

Трелан се обърна към другия елф.

— Ще го отведа и ще пратя някой да ме смени — и се обърна и хукна. След миг Дашър затича след него.

Знаеше, че ще трябва да тичат цялата нощ и част от сутринта, за да стигнат двореца. Затова се съсредоточи върху това да поддържа темпото на неуморимия елф. Само след пет минути отново започна да мисли за Мишел и се прокле за глупостта си.