Фаетон

Нова загадка

След като се наспаха добре, доктор Пеев и Пангу поеха отново на път още преди зазоряване. Беше съвсем тъмно, но и без часовник вече проличаваше настъпващото утро. Запровикваха се унило козодои, заквакаха неистово жаби, заехтяха безброй други звуци. Навярно така дневните птици и животни, изразяваха радостта си, че и тая нощ са се откопчили от дебнещата смърт.

Седнал отпред, гребеше Пангу. Защото неговият поглед беше много по-остър. Особено в мрака, когато съществуваше опасност всеки миг да се нанижат върху подводна скала или потънало желязно дърво, невидими под смолистата чернота на реката.

Скоро, съвсем скоро, започна да просветва. От тъмносиньо небето преля в течно сребро, което угаси доскоро блестящите звезди. По някаква невероятна алхимия среброто се превърна на злато, после — на бакър, и накрая запламтя целият кръгозор. Огнените лъчи на надзърналото слънце близнаха горските върхари. Росните капки по листата грейнаха като безредно пръснати брилянти. Младите пъпки нарастваха видимо и се пукаха пред очите им. Разперваха се, оттръсвайки лъскавите си люспи — червени, жълти, виолетови, само не и зелени, каквито са в умерения пояс. Провикна се гибон, заизвива утринния си химн в прослава на вечно раждащото се слънце. И то съвсем наблизо. Пеев го видя — на клона точно над преминаващото прау. Гърловата му торба — резонатор на мощния му глас, трептеше, набъбнала, изравнила се по големина с цялата му глава. Закрякаха папагали, колкото по-красиви на вид, с толкова по-грозни, по-продрани гласове, зачирикаха птички, бръмнаха пчели, разлетяха се пеперуди, заподскачаха от клон на клон маймуни, дракончета, жаби и катерици.

Пеев притвори очи. Наистина първият утринен час на екватора е очарователен, способен в миг да изличи спомена за всички несгоди, за всички мъки и опасности, които дебнат отвред.

В плитчината газеха маймуни макаки, ровеха из тинята и измъкваха уловените крабове. Някои, по-нетърпеливите, навлизаха в по-дълбокото, гмуркаха се и изплуваха я с риба, я с рак в ръка.

Но щом зърнаха приближаващата лодка, в панически бяг се втурнаха към брега и се покатериха по дърветата, изпокриха се в непрогледния шумак.

Още стотина метра по-нагоре им се стори, че заваля. Но се оказа, че не е дъжд. Небето оставаше синьо и безоблачно. Само във вира водата клокочеше.

Пангу подхвърли през рамо:

— Риби! Ядат плодовете.

Наистина бяха риби, които подскачаха да хванат първи падащите от нависналото дърво дребни лилави плодчета. Неуморният мусон люлееше горските върхари и брулеше всяко поузряло плодче, всяка поизсъхнала вейка, всяко повехнало листенце.

Внезапно даякът отклони прауто.

Биологът схвана начаса защо.

Защото на пет разкрача пред тях проплува едро бронирано туловище.

Крокодил!

Не! — възрази Пангу. — Гавиал!

Едва сега Пеев забеляза колко дълга и уродливо тясна беше муцуната му.

Той го знаеше, за природата няма уродливост. Тая „уродлива“ челюст беше чисто и просто едно от приспособленията й към изискванията на живота.

Гавиалът вирна муцуна и хората видяха хванатата като в огромни пинсети риба, която бързо се хлъзна в гърлото му.

Сродниците й, сякаш полудели, не забелязаха приближаването на опасния враг. Продължиха пиршеството си — много от тях осъдени да послужат за неговото пиршество.

— Нека туан да не се тревожи! — успокои го Пангу. — Гавиалът не яде хора.

Пеев естествено знаеше това добре. И се усмихна:

— Ако някой крокодил те подгони, помоли го да ти покаже муцуната си, та да си наясно дали да бягаш от него, или не!

Пангу схвана шегата, ала лицето му запази обичайния си безразличен, малко високомерен израз.

— Та затуй — рече той, — по-добре туан да не влиза във водата!

Пеев пое веслото от ръцете му, размаха го той. Така, на смени, можеха да пътуват повече и да стигнат по-рано.

Гребеше и си мислеше. Разбъркани мисли, както става, когато нямаш спешна задача, ей тъй, както сега, при разходка, в душевно отпускане: и за работата, заради която беше изпратен в тая страна; и за отклонението си от тая работа, което впрочем не му изглеждаше съвсем почтено, като че ли повече за развлечение; и за дома, за жена си, за детето.

Тъй далеч!

Всичко му изглеждаше безкрайно отдалечено сред райската красота, която го обграждаше. Отдалечено на почти космически разстояния…

А какъв беше тоя странен предмет, който се носеше насреща?

Не беше дънер, дънерите не са бели.

Пангу го видя навреме, просегна се с копието и го притегли към борда.

Крокодил! С обърнат нагоре корем!

Даякът посочи раната на корема му:

— Ако са го убили даяки, ще изядат месото. Ако са бракониери, ще одерат кожата.

Пеев не разбра хода на мислите му. Погледна въпросително.

И оня се доизказа:

— Значи не са нито даяки, нито бракониери.

— А какви?

— Какви? — промълви изплашен Пангу. — Само духовете, злите духове. Те винаги постъпват не като хората.

Почувствувал, че страхът отново може да прогони водача му, биологът побърза да се пошегува:

— Че защо ще го дерат тъкмо с нож? Щом са тъй всесилни…

Ала Пангу не спираше да клати глава:

Само те! Само те!

И шепнешком:

Ами аз с какъв ум съм тръгнал натам?

Тогава Пеев чу гъгнещите провиквания на двата самеца, на двете дългоноси маймуни, които седяха наперени един срещу друг върху издадения над реката клон на огромен банан.

Известно му бе, че колкото е по-дълъг носът на самеца, толкова по-високопоставен е в маймунската йерархия. Носът — това е неговият авторитет. Между другото и затова, че усилва гласа му.

Неволно забави лодката, та по-дълго да ги наблюдава.

Без да му обръщат внимание, двамата продължаваха вокалния си дуел. С все по-оглушителни провиквания, при които подобните им на краставици носове трептяха, направо се тресяха.

Чудно! Колко ли можеха да издържат?

Единият не издържа. Точно по правилото — тоя с по-малкия нос. Млъкна и хукна да бяга. С вид на опозорен. Но не към сушата, а обратно — към реката.

Достигна края на клона и се метна във водата. Все едно решил да се самоудави.

Естествено не това беше решението му.

Ето, след половин минута изплува и загреба уверено към отсрещния бряг.

Вече го наближаваше, когато на няколко метра зад него изникнаха над повърхността четири грозни брадавици. Маймуната усети страшния враг и размаха бясно ръце. Но въпреки отчаяните й усилия чудовището взе да я догонва.

Пеев остави веслото и вдигна пушката. Стреля.

Но не на живо, то се знае. Кой друг, ако не един биолог би спазвал забраната за убийство на тия вече изчезващи животни?

Разчиташе на гърма и плисъка на куршума пред озъбената морда.

Наистина крокодилът потъна. Но само за толкова кратко време, колкото беглецът да стигне до брега.

Той вече се измъкваше от водата, когато огромното туловище отново се подаде и се втурна подире му.

А гората, спасението, беше още далеч.

Кривейки се по ръце и крака, маймуната напрягаше последни сили да се добере до някое дърво. По земята крокодилът бяга не по-бавно от нея. Нейната сила, пъргавост, бързина се проявяват горе, по клоните.

Най-сетне тя достигна един клон, хвана се и отскочи нагоре, тъкмо пред щракналата озъбена челюст. Спря на няколко метра височина и се разтресе от страх.

Толкова поражения за тъй кратко време!

А крокодилът, разгневен, че бе пропуснал лакомата мръвка, разочарован, остана да лежи и да се кокори нагоре със злите си очи. Забравил предпазливостта си.

И заплати за това.

От шумака излетя с трясък на разкъсвани лиани и кършени клони слонът, който се бе излежавал за прохлада в крайбрежната локва. Без да се двоуми, той се нахвърли върху неочаквалото такова непредизвикано нападение влечуго, подхвана го с хобот, тръшна го в най-близкия дънер, после така зашеметен го затъпка с нозе. А то нозе ли бяха или железни колове?

Скоро страшният хищник бе превърнат на кървава пихтия.

— Много хубаво! — възкликна Пангу. — Всекиму каквото се полага! Който иска да убива, да бъде убит!

Пеев понечи да възрази, но се въздържа. Какъв смисъл! Тая черта на характера му не искаха да приемат и неговите близки — нима щеше да убеждава в същото един туземец? С неговия първобитен морал.

Всички го смятат чудак или, както беше по-модерно, сноб, който опитва да оригиналничи, да прави впечатление, да позира, когато настояваше, а само той знаеше колко искрено е то, че не понася победителите. Нито справедливите, нито несправедливите.

А му бе известно — та можеше ли да не бъде известно на един биолог, — че такъв е основният закон на природата. Победителите са нейните любимци, а към победените тя е безжалостна. Еволюцията се гради единствено от победители. Те оцеляват в борбата за съществуване, те се сдобиват с храна, те са онези, които имат щастието да оставят потомство. Победените чисто и просто отпадат от сцената на битието, незабелязани и излишни.

Човешката история също — и тя се пише от победителите. От по-слабите, сразените, не остава ни следа. Завоевателят унищожава паметниците им, писмеността им, културата им, унищожава ги и физически, та да не останат и наследствените им гени. Не е случайна латинската мъдрост: „Тежко на победения“. Всички помнят Римската империя, помнят Цезар, Калигула, Нерон, Август, а никой не се замисля за грамадите от човешки кости, върху които е изградено тяхното величие.

Дали ще извае някой паметник на Незнайния победен?

Нима и днес не е така? Не само в политиката. Ами в спорта? Защо реват тълпите по футболните стадиони — нали акламират победителите? Чии портрети се поместват в научните трудове — нали на тия, които са имали щастието да направят откритието? Всички знаят кой е Мохамед Али или Дан Колов, ала никой не си спомня ония, които са били тръшнати на ринга.

Пеев беше по-различен. Когато чуеше за някое научно откритие, за присъдена Нобелова награда, той се поставяше в положението на ония, хилядите, неизвестните, върху чиито постижения лауреатите бяха спечелили личната си победа. Когато се замисляше за парада на победоносната армия, тутакси си представяше оная, другата, разгромената — убитите, осакатените, заробените. Когато видеше увенчания с лаври спортист, не можеше да се освободи от съчувствието си към другите, които сега навярно плачеха от обида, от огорчение, от отчаяние, че всичките им усилия са се оказали напразни.

Само жал, само съчувствие!

И нескрита неприязън към триумфатора.

Когато станеше дума за подвига на хан Крум, той си представяше черепа на неудачника Никифор, превърнат във винена чаша; а при споменаване името на Василий Втори тозчас пред очите му се проточваше безкрайната върволица на ослепените българи.

Дори сега, при вида на смазаното чудовище, не беше в състояние да се възхити от постъпката на слона.

Че какво от това — по-силен бил, надвил го!

Дразнеше се и от високомерното друсане върху клона на дългоносия самец, който бе надвикал противника си.

Всички състезания, всички конкурси: спортни, музикални, литературни му навяваха само тъга — че зад единиците избраници ще се мъкнат покрусени от неуспеха стотици, хиляди други, не по-лоши от тях…

Пангу посочи още един крокодилски труп, изхвърлен от течението върху подалия се над повърхността дънер.

— Виж, туан! И тоя с разпран корем!

И се извърна решително:

— Няма да ходя по-нататък! Ако иска туан, нека продължи сам.

Пеев още се чудеше с какъв нов довод да преодолее това твърдоглаво суеверие, когато усети нещо. И мигновено дръпна ръката си. От зеленикавия вир изплува, сякаш излетя, огромно бронирано чудовище и понеже пропусна ръката му, захапа веслото. Изтръгна го от пръстите му и кой знае по какви подбуди, го отнесе със себе си в дълбините.

Такъв скок! Като делфин. А крокодилите уж изплували почти хоризонтално.

Останало без управление, неустойчивото прау се завъртя и така, на борд, напреко, се понесе по течението.

Даякът се обърна:

— С ръце, туан! С ръце! Да стигнем брега. Иначе ще се преобърнем. Я камък, я пън, я бързей…

И той самият показа как става това, като загреба с длани водата. Както децата в гумените си лодки.

Още ненадживял ужаса от несполучливото покушение на крокодила, биологът се поколеба дали отново да натопи китките си във водата. Ами ако онова страшилище пак се покаже?

— Греби, туан! — подкани го водачът. — Другото е по-страшно!

Успял вече да се овладее, Пеев размаха като него ръцете си.

Съвсем бавно, почти неусетно лодката почна да приближава брега. Но нали приближаваше, нали се движеше?

Колко ли време беше изминало така, в това непривично гребане и в очакване всеки миг озъбените челюсти да се вкопчат в китката му и да го измъкнат извън борда, да го завлекат в зелената ужасяваща бездна!

Най-сетне носът на прауто зари в крайречната тиня. Двамата скочиха в плитчината, вързаха го за един изпъкнал корен.

— Сега аз ще издялам ново весло — рече Пангу. — А туан Пеев нека си помисли какво ще прави после. Само че без мен!

И се залови да търси подходящо дърво. Но земните пиявици мигом облепиха босите му нозе.

Тогава той се огледа и като откри това, което търсеше, сряза ластара на провисналата лиана. После с избликналия сок натри краката си. Кръвопийките мигом се отпуснаха на земята. И повече не го закачиха.

При техния вид Пеев се върна в лодката.

Какво да прави?

Не можа да измисли нищо.

И включи радиоприемника си. Слушайки музика, можеше да му хрумне нещо по-свястно.

А какво по-свястно? Или да убеди Пангу, или да се върне назад, да дири нови водачи? А време вече не му оставаше и парите привършваше. Отчет трябваше да дава после.

Музиката прекъсна. Започна предаването на новините.

Пеев вече се тъкмеше да завърти на друга станция, когато чу нещо, което го накара да се откаже от намерението си.

Самият тон на диктора издаваше важността на съобщението:

„Предполагаме, че на слушателите е добре известен случаят с падналия преди четиридесет дни болид в непосредствена близост с брега.

Тогава мнозина бяха успели да видят огненото тяло, спуснало се косо от изток на запад и потънало сред вълните.

Такива явления не са редки. Почти всяка вечер могат да се наблюдават тъй наречените «падащи звезди» — метеори, които изгарят още в йоносферата, без да достигнат земната повърхност. По-едрите от тях успяват да преминат атмосферата и да паднат на земята. Това са метеоритите или болидите. От големината зависят и последиците им. Едни не причиняват никакви видими щети и от тях учените съдят за състава на тия гости от Космоса. Понякога обаче, за щастие съвсем рядко, ни спохождат и тела с огромни размери, които предизвикват сериозни изменения по земната повърхност. Такъв, допускат, е бил Тунгуският метеорит в СССР и другият, който с взривяването си е образувал Аризонския кратер в САЩ. Също кратерът Нгоро-Нгоро в Африка и много други. Подобен е и произходът на кратерите върху Луната.

С подобно обяснение тогава се задоволиха не само обикновените хора, но и учените. Приеха, че метеоритът е потънал в залива.

Но една снимка промени хода на нещата. Фотолюбител се готвел да улови чудния залез над морето. Когато видял огненото тяло, той съобразил и натиснал копчето. След като извадил снимката от проявителя, очите му открили нещо, което наблюдателите, смаяни от внезапността на явлението, не били забелязали. Макар и неясно, размазано, над светлото петно прозирали очертанията на предмет, наподобяващ космична ракета, но особена, на вид удвоена.

Военните власти, както се полага в такива случаи, забранили публикуването й, както и всякакви коментари във връзка с нея. А от правителството били отправени ноти до други държави, за да се разбере дали това не е някоя заблудена балистична ракета. Отговорите на всички запитани били категорично отрицателни.

При това положение военноморските сили предприели секретна изследователска операция за изясняване на тази загадка. Почти цял месец продължили проучванията: с подводни лодки, водолази, ехолоти, драги, тралове — с всички възможни средства на разположение.

И вчера една дълбокоморска телевизионна камера предала изображението на търсеното тяло. След подробно оглеждане от всички страни, след разчитане на буквените и цифрени означения по корпуса му, станало напълно ясно, че това е изчезналата в астероидния пояс междупланетна станция «Юпитер 5».

При това развитие на нещата правителството отмени цензурата, наложена във връзка с тоя случай.

Нашият специален кореспондент, изпратен на изследователския кораб, успял да види в екрана самата находка. Присъствувал и на подготовката за извличането и от дълбочина триста и петдесет метра.

Така и тази тайна беше разгадана.

Но като нейна последица изникват безброй нови загадки.

По каква причина, когато е навлязла сред астероидите, станцията е прекратила връзката си със Земята? Ако се е сблъскала с някой от блуждаещите хиляди скални късове, тя е щяла да бъде разрушена. А на морското дъно лежи непокътнат, без никаква драскотина апарат.

Дори ако са излезли от строя слънчевите батерии и вследствие на това прекъснато захранването с енергия на радиопредавателя; защо тя не е продължила пътя си, а е направила завой от сто и осемдесет градуса, за да поеме обратно към нашата планета? Кой е имал тая възможност и кой е бил заинтересован от това? Изключено е да е дело на някоя от великите сили, тъй като проектът «Юпитер 5» е плод на международно сътрудничество.

За беда неизвестностите не спират дотук. Изборът на траекторията за връщане не е случаен. Използувано е времето, когато Земята и Марс се намират в най-благоприятно за такъв обратен полет взаимно разположение. Избор, който може да бъде извършен от най-съвършените електронноизчислителни машини. Кой е разполагал с такава машина и с такива изчерпателни знания, за да върне апарата в отправната му точка, преодолявайки безбрежността на Космоса, което означава горе-долу с подобна точност да бъде улучена летяща муха от разстояние петдесет километра.

И още един въпрос: Защо станцията не е изгоряла при преминаването си през земната атмосфера, както завършват съществуването си обикновените спътници и орбитални станции след изпълнението на поставените им задачи? Въпросната снимка показва, че светлото петно е соплото на ракетата, което, обърнато към Земята, е намалило скоростта на падането, следователно и триенето. А кой е възпламенил двигателите тъкмо в подходящия момент?

И най-важното: защо земните радарни установки, радиотелескопи, оптически телескопи и безброй други устройства с подобно предназначение не са успели да засекат приближаващата ракета? Кой им е попречил и как е успял да постигне това? Такава апаратура би изиграла решаваща роля в ръцете на агресор, който иска незабелязано да нанесе първия ракетен удар.

Както виждате, завръщането на междупланетната станция поставя повече въпроси, отколкото предполагаемото й изчезване в Космоса.

И тъй като е отменена цензурата по този проблем, ние ще държим в течение уважаемите слушатели относно всички допълнителни подробности, до които получим достъп.“

Христо Пеев сви устни. Ясно, това вече съвсем не изглеждаше обикновена авария, каквато може да сполети всяка машинка. Беше много-много по-заплетено. Но какво?

Наистина какво?

Някакво ново, неподозирано оръжие?

Подготовка за космическа война?

Че малко ли бяха другите средства за самоунищожение на човечеството.

В това време Пангу бе привършил своята работа. В ръцете си държеше току-що огладеното весло.

— Е, какво реши туан Пеев? Сам ли ще върви напред или ще се връщаме заедно?