Фаетон

Пленник

Садикин Суминтавикарта се сети твърде късно, когато зъбът на мечката прониза ходилото му.

Как бе забравил това?

С трескаво движение той бръкна в джоба си и измъкна оттам автоматичното си ножче. Натисна пружинката. Острието се изправи с щракване.

И човекът се сгъна, просегна се с дясната ръка, докато с лявата стискаше клона, за да не се изхлузи надолу. Сега само тя, тая премаляла ръка, издържаше цялата тежест на тялото му.

Ето, успя да достигне целта! Замахна, заби ножа.

Попаднал бе в носа на звяра, откъдето рукна кръв.

Ала мечката не пусна. Изрева от болка и застърга още по-стръвно крака му.

— Помоощ! — почти изплака нещастникът. — Помоощ!

Наведе се още веднъж, още веднъж я намушка.

Тоя път улучи окото й.

И тоя път без полза!

Макар и тъй ранена, ослепена, стръвницата протегна отново лапа, нанесе нови рани по прасеца му.

И тогава, когато вече губеше всяка надежда, чу изстрела.

Видя как се свлече безпомощно нападателката, как се строполи тежко на земята.

И не мръдна повече.

Дотук бяха стигнали и неговите сили. Клонът се изплъзна от омекналите му пръсти и тялото му, омекнало като тях, се стовари върху мъртвия труп.

Не, не беше изгубил съзнание.

Само дето не му се ставаше. Лежеше му се — ако може часове, дни поред…

И видя тичащите насам хора. Позна ги — доктор Пеев и даякът Пангу.

Докторът държеше пушка. Изглежда, той бе стрелял.

Пангу го надигна под мишниците.

— Туан Садикин, ранен ли си?

Не виждаха ли?

Доктор Пеев не запита, а измъкна от чантата си някакво шишенце, поръси с насипания вътре прах раните, бинтова ги добре.

После извади спринцовката:

— Антибиотик! Тия мръсни нокти могат да вкарат в кръвта опасни зарази.

Чак след като дезинфекцира всички рани и драскотини, му позволи да се надигне, та да седне срещу него.

Седна. И в тоя миг, когато опасността беше преминала напълно, изтласканата за малко мисъл отново изплува в съзнанието му, завладя го изцяло.

Ами крокодилът? Трупът, дето изплава от дъното? И сега лежеше заклещен между клоните в плитчината.

Още ли стоеше там? Или течението вече го бе отвлякло?

Прииска му се да скочи начаса, да изтича нататък, макар че краката му бяха омотани в бинтове, да разсече гръдта му, да бръкне, да извади стомаха.

Да види! Да види торбичката!

Тя трябваше да бъде там! Наоколо не се мяркаха никакви други крокодили.

Да стане!… Да изтича!…

И се сепна.

Ами тия двамата? Нали щяха да разберат какво прави, нали щяха да видят съкровището му?

А всеки, който го види, ще го пожелае. Никой не би устоял срещу магията на проклетите кристалчета.

Никой!

Тези — също!

Пък кой знае защо са тук сега? Дали не следят тъкмо него?

Пангу вече беше одрал мечешките лапи и ги печеше върху накладения огън, откъдето се носеше примамващият им мирис.

Дали не се преструваше на зает? А в това време се озърта за торбичката?

Трябваше да отиде при крокодила! Трябваше!

Трябваше! Но не сега! Уви, не сега!

Само след като се избавеше някак си от натрапниците.

Какво от това, че го бяха спасили?

Спасили са го, навярно, за да откопчат от него тайната му, докато е жив.

А не допускаха, че е в крокодилския търбух.

Пангу донесе печените мръвки върху подноси от бананови листа.

— Хайде на трапезата! Туан Садикин има нужда от сила. Да заздравеят по-бързо раните.

А туан Садикин се чудеше как да ги отпрати, как да се отърве по-скоро от присъствието им.

Но няма що! Трябваше да яде с тях!

Вече посягаше към подадения къс месо, когато ново съмнение проряза съзнанието му: Ами ако искат да го отровят? Даяките са майстори в изготвянето на всякакви отрови. Доколкото можеше по-любезно при напрежението, в което беше стегната сега душата му, той запита:

— А вие, доктор Пеев, какво дирите насам? Как се озовахте тъй наблизо?

Естествено не очакваше откровен отговор.

Така и излезе. Българинът се усмихна:

— Търсим духовете на Пангу.

Будалосваше го явно.

Садикин сви устни:

— Вие, културен човек, да гоните духове! Когато знаете, че няма…

— Как да няма! — обиди се Пангу. — Когато съм ги видял с очите си!

— Духове може да няма — рече сериозно Пеев, — но някакви непознати същества: растения или животни, които Пангу смята за духове.

И се обърна към него с въпроса си:

— А вие, мистър Садикин, не сте ли срещали по тия места нещо по-особено?

— Тук всичко е особено.

— Различно от познатите особености. Нещо, което има виолетова козина, а по форма наподобява удължена охлювена черупка, с три очи и несиметрични крайници.

Яванецът смръщи вежди. Подиграваше ли се с него?

— Такова нещо не може да съществува, докторе. Заблудили са ви с измислиците си.

Пангу се наежи:

— Туан Садикин да знае, че даякът не измисля, даякът не лъже.

Пеев потвърди:

— Не, не ме лъже. Не се лъже и той самият. Има нещо, но какво?

Садикин взе нещата на подбив:

— Защо се чудите растение ли е или животно? Щом има козина, крайници, очи — ясно, животно! Нереално, но с признаци на животно. Като Сфинкса, като Минотавъра…

Пангу, отгризал първата хапка от печената лапа, отново се намеси:

— Няма животно без уста. А тия са такива — с очи, пък без уста.

— Ами виолетовата козина? — повече към себе си постави въпроса биологът. — Кое животно има такъв цвят?

Садикин примираше от глад, но все не се докосваше до своя дял от месото, страхуваше се от отрова.

Но като видя, че другите вече ядат, уж по погрешка се пресегна и взе късчето на Пангу. Размени го със своето.

Тогава рече:

— Растенията не са виолетови, а зелени.

Пеев се замисли:

— Младите листенца често имат друг цвят: червен, жълт, та и виолетов, което се дължи на пигмента антоциан. Другояче са оцветени и синьо-зелените водорасли, в които ведно с хлорофила във фотосинтезата участвува и фикоциан.

— Тогава излиза, че са растения. Какво се чудим?

Защото ходят — подметна отново даякът. — Някак особено, ама ходят.

В такъв случай и аз нищо не мога да кажа — съгласи се бракониерът.

А мисълта му нито за миг не можеше да се откъсне от заседналия върху дънера крокодил, в чийто търбух навярно лежеше торбичката с диамантите.

Доктор Пеев добави:

— Срещат се. Рядко наистина, но се срещат. Да не говорим за тия, които се местят с нарастването на коренищата си, да не говорим за гъбите, чийто мицел се развива откъм външната страна и всяка година образуваната окръжност става по-голяма. У нас го наричат „Самодивско хоро“.

— То е друго — каза Садикин. — И бамбукът за една нощ се удължава цял метър.

— Наистина е друго — съгласи се Пеев. — Аз мисля за волеви движения. Има ли такива?

И сам си отговори:

— Има! Толкова странни прояви, че и мен объркват. Ето, непентесът! Ето росянката, ето сараценията! Техните капани задействуват чак след като усетят кацването на плячката. И то не като листата на мимозата, които се свиват при всякакъв допир. Не. Власинките на росянката например не реагират на грубо докосване, да речем от дъждовните капки. Само на съвсем леки насекоми.

— Искате да кажете, че имат нервна система? — схвана мисълта му яванецът.

— Според някои — да. Различна от нашата, но със същите задачи.

— За това са нужни сетива.

— Твърдят, че има и нещо подобно. Хлорофилните зрънца изпълняват ролята на очи. Звукът възприемат с повърхността си. Освен това по някакъв начин долавят електромагнитните полета. И гравитационните. Да не говорим за светлинните лъчи, под чието въздействие листа и цветове сутрин се отварят, а вечер се свиват.

Пангу не можа да се сдържи:

— Всички от моето племе знаят, че и дърветата, и тревите имат душа. Защо се чудите?

Пеев се замисли:

— Напоследък излиза като че ли наистина първобитните представи за света не са били тъй наивни, както ни се струваше някога. А всъщност какво значи „душа“? Усещания, интелигентност, памет, чувства? В това поне сме убедени — че и растенията имат усещания, щом реагират на тях. Имат и памет, някакво подобие. Това се потвърждава в опита с филодендрон, който, веднъж изпитал удара на електрически ток, винаги потръпвал, когато към него се доближавал какъв да е метал. И ненаелектризиран. Тия потръпвания са регистрирани от осцилографа. А може би имат и чувства. Има сериозни доказателства, че реагират на музиката, като в зависимост от жанра увеличават или намаляват добивите. При опити с тъканни култури, при които в едната колба тъканта била заразена с вирус, загинала и другата, незаразената тъкан. Нещо като съчувствие.

Странен шум прекъсна думите му. По съседния дънер сякаш се срина някаква топка. Но тозчас се стрелна обратно нагоре. Пак се спусна и пак, със същата шеметна бързина се изкатери. Както детските топки с ластик.

И тримата го познаха — тупаи, подобно на мишка и катеричка животинче, в действителност родствено на, лемурите.

И съвсем безопасно.

Пеев продължи прекъснатите разсъждения:

— Доскоро осмивахме зоопсихологията — психологията на животните, като я смятахме лъженаука. Вече се примирихме с нея. Аз отивам още по-далеч, събирам материал за нова наука „фитопсихология“ — психология на растенията.

Садикин губеше търпение от тая бъбривост на сътрапезника му. Кога ли щяха да привършат с това ядене, та някак да им се изплъзне?

И го прекъсна иронично:

— Чак дотам — фитопсихология!

— Защо не? Щом притежават усещания, за да бъде осмислено тяхното съществуване, е нужна някаква интелигентност. Ние вече кръстихме изчислителните машинки интелигентни, а растенията по-просто ли са устроени?

— Не естествено, но в машините човекът влага своята логика.

— А как смятате, логиката на природата — тая природа, която е създала самия човек, по-нелогична ли е от човешката?

Пангу вече не се обаждаше, объркан от този разговор, който за него ставаше все по-непонятен.

Накрая не се сдържа.

— Аз си отивам — надигна се той. — Туан Пеев вече си има спътник, с когото да продължи. И си разбират езика.

Пеев направи последен опит да го задържи:

— Сега сме трима, духовете вече не са опасни. Не ни изоставяй!

Даякът тръсна тежката си черна коса:

— Реших. А щом съм решил, ще тръгна!

Сбогува се, нагласи се в прауто и загреба, последван от разочарования поглед на биолога и с нескрито задоволство от Садикин.

Поне единият се махна! Оставаше да се отърве и от другия.

Но се сепна. Ами ако тоя дивак не си отива, а е тръгнал да го предаде на преследвачите му?

Даяките минават за почтени хора, само че днес целият свят се е променил. Никому не можеш да се довериш.

Защо го пусна?

Тревогата стегна още по-силно гърлото му.

Как да се избави и от втория?

Трябваше още да се преструва!

Двамата седнаха отново по местата си да продължат прекъснатата гощавка.

За да го заблуди, продължи, сякаш се бе върнал в своето предишно, цивилизовано съществуване, в което такива беседи бяха твърде обичайни:

— Растенията са рожба на сляпата еволюция, а машината — на разумния човек. Рожбата на хомо сапиенс придобива фамилното име на баща си и става машина сапиенс. Това е то да се вдъхне разум в мъртвата материя. Впрочем същото се е случило и в живота, но при много по-продължително развитие.

Пеев се замисли:

— Страхувам се да си го представя. Успокоява ме само убеждението, че никога няма да бъде създаден изкуствен разум. Не изкуствен интелект, както се пише сега из вестниците. Защото интелектът е само качество на разума. И най-съвършеният компютър ще си остане „гениален идиот“, както го охарактеризират. Изчислява гениално, преценява нещата гениално, само дето не знае защо прави всичко това.

— Човекът ще осмисля неговата дейност — рече яванецът.

— Засега — да. Сега той му поставя задачите, той ги тълкува. И за него остава съвсем малко да се труди. Ето моят извод: компютърът ни прави още по-мързеливи. Да погледнем въпроса исторически. Когато нашият прапрадядо се научил да ползува острите камъни, зъбите и ноктите му станали излишни. Когато измислил писмеността, паметта му станала излишна. Няма защо да помниш, като можеш да го запишеш. След сметачните машини престана да смята. А когато създаде компютъра от четвърто или пето поколение, разумът му ще се окаже излишен. Ще престане и да мисли.

Садикин се изправи рязко. Беше решил, докато тоя бърборко насреща му продължаваше да философствува:

— Брей, как забравих! Заложил съм въдица. Отивам да я проверя. А вие в това време може да си починете малко. После ще обсъждаме бъдещите си намерения.

Без да подозира нищо, Христо Пеев се изтегна върху плътния килим от избуяли мъхове. Замисли се, загледан в огромните червени цветове на орхидеята Ванда, обсипали неколкометровите цветоносни стъбла, които се спускаха като шнурове от малкия кичур листа върху нависналия отгоре му клон.

Садикин незабелязано прибра вещите си и пристъпи към реката.

Но се сепна.

Напреки на пътя му премина стар черен орангутан с приведената си маймунска походка, помагайки си с дългите си ръчища в размах, кажи-речи, три метра.

Казват, че тия натежали старци, които вече избягват да се катерят по дърветата поради дебелината си, а по-вероятно поради старчески артрози, стават зли и агресивни.

Тоя дори не го погледна. Отмина го пренебрежително.

Но се спря на десетина крачки, просегна се с лявото си ръчище, докопа един клон, отрупан с плодове и почна да ги обира ту с десницата си, ту с уста.

Садикин, вцепенен досега, тръгна отново. Седна в лодката и загреба покрай брега към мястото, където бе видял изхвърления от течението крокодил.

След дълго взиране го откри. Приближи.

Можеше да е и тоя, неговият…

Понечи да разпори корема му, както си седеше в лодката.

Не му се удаде.

Трябваше да слезе, да нагази във водата.

И той нагази.

Пак — неудобно!

Тогава го хвана за опашката, издърпа го от оплетения клонак и го повлече, все така по гръб, към сушата.

Вече можеше!

Ловецът замахна с брадвата, разсече яката кожа и костната броня, зарови ръце във вътрешностите му, изряза стомаха и го измъкна на брега.

Стори му се, че гората е притихнала необичайно, ала в залисията си хич и не се замисли на какво може да се дължи това.

Изтърси съдържанието на кървавата торба, за която се бе блъскал досега.

Всичко друго: камъни, риба, маймунска глава. Само не и диамантите!

Това вече преминаваше мярката!

Къде другаде да дири? Какво още да опита?

Колеба се не повече от минута.

Отчаян, съкрушен.

И долови някакво чуждо присъствие.

Извърна се.

Наистина полудял ли бе, изгубил разсъдък от измислиците на оня дивак?

Не можеше да бъде истина! Не, не! То беше нещо друго, ужасен кошмар!

Такова не съществува, няма право да съществува!

Той отново изкрещя:

— Помооощ!

Защото беше нещо много по-ужасно и от мечката, която гризеше краката му.

Към него пристъпваха, но вече не както ги описваше Пангу, с бавни сгъвания на голямото ходило като гъсеници педомерки, а с отсечени скокове подобно на малки кенгура пет-шест-седем, кой знае колко чудновати, невиждани и неподозирани същества.

А същества ли бяха или нещо друго — такива уродливи, безформени, с тия сковани движения, с тия три очи подобни на окуляри? Някакви машини? Роботи? С виолетова козина.

Или наистина — духове? Духовете, на които той се присмиваше.

Обърна им гръб и се метна към лодката си.

Не я достигна. Още няколко такива твари пресякоха пътя му.

Бракониерът замахна с мандоуто, съсече едното.

Не се чу метален звук — значи не бяха роботи.

Не свари да нанесе втори удар.

Тънък ротангов ластар впи шиповете си в лицето му, после цяла такава мрежа облепи тялото му, впи се в дрехите и кожата му като бодливи пипала.

Тогава усети как го облъхна особена миризма, нещо между теменуга и мърша. Главата му се замая, мускулите му омекнаха и той се свлече обезсилен на земята.

Така, в полусъзнание, видя как нападателите му го подхванаха с нееднаквите си израстъци, със силата на железни клещи и го помъкнаха.

Все покрай брега достигнаха вира, в който плаваше нещо, на вид още по-странно от поробителите му.

Огромен кристален цилиндър! Отрупан с неизвестни приспособления отвън, наподобяващи реактивни сопла и радиоантени.

С още по-невероятна уредба вътре.

С необяснимо предназначение…

И толкова! Повече не помнеше…