Фаетон

Бягството на Пангу

Пангу не влезе веднага в града. Изчака да се стъмни. Чак тогава подири Пиявицата.

Тлъстият търговец вече беше затворил дюкяна си.

Посетителят почука боязливо.

Отвътре се чу глас:

— Кой е?

— Туан Абдулах — почти пошепна Пангу. — Аз съм.

— Какво искаш?

Пусни ме вътре, туан! Оттук не смея да кажа.

Чу се тракане на верига и вратата се пооткрехна.

— Е?

— Дамар нося. И рог. И кожа на черна пантера.

Търговецът сложи пръст на устните си:

— Влизай бързо!

Даякът се промуши вътре и домакинът хлопна вратата зад него.

— Я да видим!

Пангу развърза рогозката, в която бе увил стоката си.

Пиявицата по навик сгърчи недоволно устни:

— Това ли било! Пък аз помислих, че кой знае какво носиш.

Пангу очакваше такова посрещане. Затова замълча.

Абдулах претегли на ръка дамара:

— Голям, ама калпав. Изветрял.

— Как ще е изветрял бе? Свалих го преди шест дни.

Търговецът вече разглеждаше носороговия рог:

— И тоя. Дълъг, ама тънък. И напукан. Виж!

Прехвърли и кожата:

— Тя пък пробита.

Така, в търсене на недостатъци, той най-сетне предложи цената:

— Сто рупии.

Макар и подготвен, Пангу все пак не бе допускал такова нахалство.

Той започна да завива вещите в рогозката, та да си ходи.

— Добре! — рече Абдулах. — Хайде, от мен да мине — двеста!

Това също приличаше на подигравка.

А никой не иска да служи за подигравки.

Пангу сам откачи веригата на вратата, натисна бравата.

Търговецът го спря с блага усмивка:

— Я чакай да се спогодим! Като приятели. Защо ти са на теб повече пари? Ще се върнеш в джунглата, а тя ти дава всичко наготово. Тя те храни, тя те облича. Затова последно — триста рупии! И ти доволен, и аз…

— Не! — махна с ръка Пангу.

Нали и той бе живял в града, понаучил бе цената на парите.

Със същия сладникав глас арабинът подметна ей тъй, между другото:

— Ако не ми ги дадеш, може да се разчуе нещо. Полицията такива търси.

При тая дума „полиция“ Пангу замълча. Безизразното му лице не трепна. Но търговецът познаваше даяките. Сигурен беше, че го е уплашил.

Така се споразумяха на четиристотин рупии.

Пангу натика свитите на руло банкноти в дупката на ухото си и излезе.

Вече можеше да подири Бия!

С тия пари Бия нямаше да го подмята.

Спря пред вратата на Мадам.

Мадам си беше чиста балийка, ама искаше другите да се обръщат към нея така, по европейски. И хората свикнаха.

В къщата й се пушеше тайно опиум и се играеше комар. Пангу се надяваше тъкмо тук да намери и Бия.

Почука.

Скоро отвътре излезе самата Мадам. Тя прибързано хлопна зад себе си вратата, за да не се види какво става вътре, и запита студено:

— Какво искаш?

Така разговаряше с бедните даяки. А в тъмнината не бе видяла кой е насреща й.

— Аз съм Пангу, Мадам. Диря Бия.

Тя се взря в него, помълча, премисли и рече:

— Да ти го кажа! Няма я Бия!

— Къде е?

— Замина. С кораба на един от Хонконг. От тия, дето изкупуват копрата по островите.

Нещастникът усещаше как краката му се подкосяват. Само това не бе очаквал.

— А няма ли… — заекна той. — Няма ли да се върне? Какво каза?

Мадам сви устни:

— Каза… Че й омръзнала тая дивотия. Че иска да види свят…

И се врътна. Прибра се, щракна ключа.

Пангу постоя още дълго така пред прага като замаян.

Няма я! Омръзнала й дивотията! Не ще се върне!

А той? Какво ще прави той?

С провлечени нозе тръгна. Тръгна — къде да е.

И се озова на кея, при своето прау.

Ами сега?

Какво друго? Обратно, на село!

Стъпи в лодката, седна.

И гневът му избухна отведнъж. И гняв, и обида, и мъка — всичко вкупом.

Че защо се бе трепал с тоя път дотук? Защо му трябваха повече тия пари? Защо…

Обезумял от болка, изгубил способност да мисли, той измъкна банкнотите от ухото си и ги запокити в реката.

— Не ги ща! — простена той. — За нея бяха… После размаха бясно веслото обратно, срещу течението.

Ден, два, три…

Дори не усети как се бяха изнизали, докато се носеше по реката. Ще речеш не той, а някой друг вместо него гребеше, при мръкване спираше на брега, улавяше някакъв дивеч, изяждаше го, наспиваше се. И пак потегляше.

Само с една мисъл: няма вече да види Бия!

Няма!

Не изпитваше никакво друго чувство, само мъка. Не и страх. И когато мина покрай Белия вир и видя пак изсъхналите дървета.

Нека го нападнат духовете! Нека го убият, нека му вземат разсъдъка!

Още по-добре! Да не помни, да не мисли!

Най-сетне нейде към обяд, когато от жар дори и птиците, дори и бръмбарите замлъкваха, достигна родното село.

Слезе от прауто, върза го за прогнилия пристан и по навик се упъти към колибата на вожда. Така го бяха учили, така знаеше — нему първом трябваше да обясни подбудите за дългото си отсъствие.

Обикновените селяни все още обитаваха старите дълги домове — бетанги, построени върху колове, където се събират по двеста-триста души, за всяко семейство отделна стая с отделно огнище. Но вождът все още запазваше старото си жилище, макар че младите все по-често намекваха за равенство.

Селото изглеждаше безлюдно. Наистина по това време жените събират ротанг и каучукова смола, прекопават градините с маниока и неполивен ориз, със захарна тръст, царевица и банани. Мъжете пък бяха на лов — нали трябва да доставят месо на семействата си? Ако трябва да разчитат на проскубаните кокошки и мършавите космати прасета, които ровеха под бетангите, щяха да стоят гладни. В сенките се излежаваха няколко също тъй мършави даякски кучета, незаменими за лов, но безполезни като селски пазачи, защото не лаят, а само вият, та не може да се спи от тях.

Ето и домът на вожда! Също такава бамбукова хижа, само че много по-малка, със стръмен покрив — всъщност застъпили се една-друга дъски от желязно дърво, което не гние, цялата оградена с веранда. Отстрани на входа се зъбеха дървените изображения на дракони и глигани.

Пангу се изкачи по стълбата, а тя представляваше подпрян наведен дънер с издълбани в него стъпала.

И го видя.

Вождът бе седнал кръстато върху рогозка от нацепени ротангови врежове, нашарени червено и синьо, опрял гръб в бамбуковата стена. Беше облечен в дочени дрехи по градски, но все още не се разделяше с наметката от леопардова кожа — древен знак на сана му. Бос както поданиците си — и той като тях не можеше да понася обувки, все още не можеше да възприеме тая новост.

И Пангу веднъж бе опитал да походи с обуща, но ги бе захвърлил начаса. Стори му се, че някой го е хванал за краката и иска да го спъне.

Никакво мускулче не трепна върху безкосместото лице на вожда, но завърналият се знаеше — видял го бе, недоволен бе.

Пангу поздрави и остана прав. Нямаше право пръв да заговори. Изчака.

Най-сетне вождът рече:

— Значи, прибра се! Пък аз си бях рекъл — залепна Пангу при хубавицата…

Той вече нямаше власт, властта принадлежеше на ония от града, но не се отказваше от последната си привилегия — да поучава.

— Хубаво е, дето си дойде. Малцина вече се завръщат. Опразват се селата.

Пангу кимаше, не възразяваше.

И оня продължи:

— Ха така! Че и ти да се задомиш пак. Неприлично е здрав, годен за работа мъж да стои неженен. Мина доста време от смъртта на Бунг, нали?

Пангу пак кимна. Запленен от Бия, почти беше забравил жена си Бунг, която умря при раждането ведно с детето.

— Време е да въведеш в бетанга невеста, да навъдите деца, та да не се обезлюди съвсем племето. И твоят дом да се напълни със съчки, с топливо, да разбереш и ти, че имаш добра къщовница. Пък и друго — толкова момичета стоят неомъжени заради такива като теб, дето нещо все ги тегли към града. По-лек ли е животът там, по-весел ли е, знам ли аз?

— Ами, по-весел! — отвърна кисело Пангу. — Но е различно. А човек, който и да е, все го привлича онова, що не познава. Да види и други места, и други хора, и друг живот.

— А племето? — възрази тъжно вождът. — Мислите ли какво ще остане от племето, след като мъжете се пръснат по света? И забравят от кое племе са, от кой род са; като забравят кои са прадедите им и престанат да ги тачат. Тогава и духовете на прадедите ще се отвърнат от тях, ще ги изоставят на злите сили.

Може би още дълго би го поучавал така, защото много мъка се бе набрала напоследък в гърдите му, ако не се бе чул воят на самолетното витло.

Двамата вдигнаха погледи.

Над главите им прелетя вертолет, снижи се надолу, та подплаши прасетата и кокошките наоколо, които с крясък и грухтене се изпокриха между коловете на бетангите, после леко се приземи на полянката край селото.

И то отведнъж оживя. Стояли досега на сянка, тълпи мъже, чийто ред за ловуване не беше днес, жени, зарязали огнищата, и рояк полуголи дечурлига се юрнаха нататък.

В джунглата това е събитие — да дойде самолет.

Кой знае защо, на Пангу това не направи впечатление, а старият вожд, макар че изгаряше от любопитство да хукне и той с другите, си наложи да остане на мястото си, без да трепне и тоя път никаква гънка по лицето му.

Все още беше вожд, макар и без власт. Който иска от него нещо, нека той дойде при него!

Дето се казва, само след минута при тях изтича Аби, десетгодишният братов син на Пангу. И още отдалеч се провикна:

— Полицаи… Търсят теб… Не казват защо…

Пангу мигновено прецени защо. Оня мръсник, Пиявицата, навярно го бе наклеветил. Или пък друг го бе видял как влиза в дюкяна с пълна рогозка, а излиза с празна. И с пари в ухото.

Но който и да беше издайникът, сега това не беше важно.

Важното беше какво да прави.

Ако останеше, щяха да надянат белезници на ръцете му и така опозорен да го откарат, за да го натикат в затвора. Преди това пък ще го съдят. Такъв е законът — забранено е да се убиват носорози. После иди доказвай, че не ти, а счупеният клон го е усмъртил. И там година ли, две ли ще стои в една стая с решетки. Наистина хранят обилно, толкова ядене в джунглата не можеш да добиеш, колкото и да се трепеш. Излежаваш се — а даякът най обича лежането. Ако не е гладът, не би се надигнал цели дни. Но нали не си свободен, нали не можеш да погледнеш гората, нали не можеш да побродиш из нея, не можеш да се напиеш, да танцуваш…

И реши.

Без да иска позволение от вожда, скочи направо от терасата и хукна към лодката си.

Отвърза я, нагласи се вътре и отново загреба. Обратно, надолу по течението.

Бреговете сякаш полетяха покрай него: десният, в чиято близост плаваше, по-бързо; отсрещният, далечният — по-бавно.

Селото изчезна, изостана зад зелените завои.

Тогава чу бученето на витлата.

Значи преследваха го!

С рязко гребване той свърна вдясно, шмугна се под нависналия над водата листак. Отгоре му се посипа градушка от пиявици и кърлежи, разлетяха се облаци комари, спотайвали се там в очакване на вечерта. Едър питон като оживял клон надигна срещу него озъбена морда, изсъска заплашително.

Пангу все едно не ги виждаше, не ги усещаше.

Сега по-опасни бяха полицаите.

Хеликоптерът премина толкова ниско, че почти докосна върховете на дърветата, откъдето се срина лавина от отчекнати вейки, листа и плодове. И отмина.

Шумът му заглъхна.

Беглецът се измъкна от укритието си.

Сега накъде?

Те си бяха отишли. Но както става при такива случаи, бяха наредили на вожда да задържи виновника и да им го предаде.

Значи — не биваше да се връща!

Всъщност какво значение имаше накъде ще отиде — щом като я нямаше Бия!

Оставаше му само това — да продължи по течението, да се завре в някой голям град на океанското крайбрежие. Най-близо до властта е най-безопасно. Там щеше да изчезне сред тълпите от такива като него, напуснали селата и племената си, забравили и племенните си, и собствените си имена…

Е, стига де — трябваше пак да се крие!

Вертолетът се връщаше.

И Пангу натика прауто сред тръстиката. Замря. Да не забележат никакво раздвижване, макар че изпокрилите се там водни птици се разлетяха с крясък. Дано ония отгоре, полицаите де, помислят, че те са ги подплашили с рева на перките.

Не го видяха и тоя път. Над тръстиките се бяха надвесили двадесетметровите стъбла на бамбуков гъсталак.

Бамбукът — същинска благодат за горските жители! Че за какво не става той? И за копия, и за лъкове, за колиби, салове, висящи мостове, домакинска посуда, кошници. А младите покълнеци имат прекрасен вкус.

Пангу изчака дълго така потулен да не го изненада отново полицейският самолет.

Чак надвечер се измъкна на открито, за да продължи.

А умираше за сън. Толкова дни бе гребал срещу течението, като все се надяваше, че щом се прибере на село, ще си отспи. А то?

Отляво зеленината проредя. И над водата се извиси бяла песъчлива скала, надупчена, сякаш разяден от дървояди дънер, от която излитаха и прилитаха стотици, може би хиляди лястовици салангани, чиито гнезда са лакомство за китайската кухня. Пангу също бе събирал някога такива гнезда, за да изкара някоя рупия в повече.

После зеленината отново притисна реката, сякаш искаше да я заприщи. Но не можеше — само дето течението се усили.

Свечери се. И беглецът отново върза лодката за подаден над водата клон от потънал дънер на желязно дърво. Сгъна се на дъното й, заспа мигновено, без да се безпокои нито от плача на лемурите, нито от провикванията на совите, нито от слонското тръбене, от свинското грухтене, от биволското мучене, от ръмженето на пантерата. Та нали сред тоя свят, сред тия звуци се бе родил и отрасъл?

Бе попаднал близо до водопоя им. Ала те не го смущаваха, смущаваше ги той тях.

Прозвънваха милиарди комари, жужаха бръмбари, скрибуцаха щурци, квакаха жаби, прелитаха в огнени вихрушки светулки като искрите на раздухано огнище, бляскаха в мрака безброй очи — все едно разноцветни въгленчета: зелени, сини, червени.

Само насън той замахваше с длан и размазваше накацалите по откритото му лице кръвопийчета, без да се събуди.

Събуди се едва по светло, когато реката отново засия като седефената вътрешност на мидена черупка.

Усещаше мускулите си схванати — и от неудобното лежане, и от преумората през последните дни. Протегна се да ги раздвижи. И видя на десетина метра над главата си едно нескопосно гнездо от клонки, в което, също току-що събуден, дългорък и червенобрад орангутан се протягаше досущ като човек. Досущ като човек той разтърка с юмруци очи, после разхвърля едрите бананови листа, с които се бе завил да се позапази от нощния хлад. Надигна се и увиснал на дългите си ръце, започна да се придвижва от клон на клон, докато достигна реката. Там се просегна с длан, натопи я и я облиза. Той така утоляваше жаждата си, защото се страхуваше от водата.

Пангу застана съвсем неподвижен. Прищя му се да види какво друго ще прави „горският човек“. Защото орангутан означава тъкмо това. И легендата е такава. Някога тия толкова подобни на хора маймуни наистина били хора. Но от мързел отказали да работят, престанали да говорят и накрая се превърнали в животни.

Напил се достатъчно, орангутанът пое обратно, пак само на ръце, и се захвана със закуската си. Налапа няколко цветни пъпки, откъсна някакви плодове и листа, натика в уста цял охлюв заедно с черупката и се изгуби в плътния листак.

Човекът отвърза лодката и продължи пътя си.

Гората, нависнала отстрани като блестяща клисура от зелена слюда, ехтеше от гласове: и дюдюкане на гибони, и врясъци на макаки, и кикот на птици носорози.

При неговото приближаване изтегналите се вече на припек крокодили забързваха да се приберат във водата.

А гребецът не спираше.

Все по-надолу и по-надолу!

Така — и втория ден.

И третия…

За малко щеше да отмине, без да забележи Белия вир. В последната минута видя изсъхналата гора, но нямаше време да размисля.

Да мисли за някакви си духове!

Мислеше за Бия.

И дали мислеше? Или спеше — преуморен, изтощен?

Стресна се, когато прауто се преобърна.

От какво?

Дали се бе блъснало в плаващ ствол?

Не му остана време да преценява.

Защото в следната секунда съзря на няколко крачки пред себе си ноздрите и очите на крокодил — и то много едър, защото разстоянието помежду им беше голямо.

Понякога и това става. Като остареят и не могат да уловят друга плячка, тия влечуги обръщат лодки, за да ядат хората вътре.

Човекът поиска да се прехвърли отново в прауто, ала силното течение вече го бе отнесло.

Добре че наблизо плаваше откъртен отнякъде дънер.

Друга надежда не му оставаше. И Пангу заплува нататък. Възседна го, но той се превъртя и го натопи отново във водата. Обезумял от ужас се покатери повторно върху му. И пак се преобърна.

Най-сетне, след много мъки, успя да застане в някакво донейде устойчиво положение.

Лодката му се носеше на тридесетина разкрача пред него.

Но как да я достигне, като крокодилът се навърташе все наоколо, подаваше муцуна ту отляво, ту отдясно? Чакаше полагащата му се плячка.

Докога ли щеше да го съпровожда? И къде ли забързаното течение щеше отново да превърти дънера? И докога ли прегладнялото чудовище щеше да го изчаква?

Дали изгубило търпение, нямаше то самото да се покатери при него?