Фаетон

Безсилието на свръхразума

Свит в листното ветрило на палмата, Пангу се взираше с ококорени очи в омагьосаната прозрачна пещера. Какво ставаше там? С кого разговаряше туан Пеев? Защото ясно се виждаше мърдането само на неговите устни. Понякога съвсем изрядко проговорваше нещо и туан Садикин. А злите духове, тия безобразни плашила, мълчаха. Пък и как можеха да говорят, като нямаха уста?

Свиваше се да не го забележи някой. И трепереше.

Ала не си отиваше. Стоеше. Та нали това е смелостта — да надмогнеш себе си? Никой даяк не ще позволи да го обвинят в малодушие. Пангу — също.

Щеше да трепери, но нямаше да бяга, нямаше да се махне оттук!

Щеше да види всичко — да види това, което друг не е виждал.

А сега?

Какво ставаше? Защо се размърдаха лилавите духове? Каква беше тая топка, която изнесоха навън? Какво беше предназначението й?

Навярно някаква магия? Зли духове правят само зли магии.

Той трепна.

Ето, излезе и туан Пеев. Застоя се умислен. После грабна чудноватото кълбо, нагази в реката и го запокити в бушуващата вода.

Значи… Значи, не беше омагьосано, щом се остави да го изхвърли. Значи, и духовете не са тъй всемогъщи, както си ги представяше Пангу, щом не успяха да попречат на белия човек.

А той защо не излизаше на брега? Не виждаше ли притаилия се наблизо крокодил или го бе сметнал за един от довлечените дънери?

И ужас!

Крокодилът го захапа, помъкна го навътре в реката.

Това, което после стори Пангу, не бе следствие на здрава преценка, на вяра в собствените сили, на осъзнато чувство за човешка взаимопомощ.

Извърши го повече инстинктивно, поддал се на избликналия непреодолим порив.

Човек в опасност! На него трябва да се помогне! Особено ако той е и твой спасител…

Даякът направо скочи от палмата във водата, преплува с възможната най-голяма скорост разстоянието, което го делеше от двамата противници: хищника и жертвата му, и се хвърли върху опасното влечуго.

Нямаше време да размисля, да преценява обстановката, да съобразява.

Той измъкна мандоуто си и го размаха. Зачатка с него по бронираната морда.

Постепенно безредните му удари, които отначало не причиняваха никаква вреда на костните плочки, почнаха да се осмислят, да набелязват някаква по-ясна цел, да се съсредоточават там, в най-уязвимото място.

Ето острието клъцна едното око на чудовището. Ослепи го.

Крокодилът побесня, размята яростно опашка, заотстъпва към дълбините.

Не успя. Втори удар засегна другото око.

От болка, от ужас, в безсилен гняв крокодилът изпусна плячката си.

И доктор Пеев, оплискан в кръв, побърза да се измъкне на брега.

Очакваше, че фаетонците тозчас ще се метнат отгоре му, за да го обезвредят, за да го отнесат при повелителя си.

А те не предприемаха нищо. Стояха съвсем безучастни, макар че го следяха с окулярите си.

На какво се дължеше това?

Без да чака отговор на тоя въпрос, Пеев хукна към ракетата.

Беше станало нещо!

И той трябваше да се възползува от него!

В главата му властвуваше само една мисъл — настойчива, упорита, натрапчива: „Водната среда поглъща радиовълните.“

Това беше единственото оръжие, с което разполагаше — това просто знание, което трябваше да му помогне в схватката със свръхсъвършения компютър, да прекъсне връзката му с неговите сетива и органи — виолетовите живи роботи.

Обзет от нагона си за действие, при грандиозността на предстоящата задача не забеляза, че сега спасителят му се нуждаеше от спасение. Макар и ослепен, в настървението си крокодилът го бе захапал за ръката, която бе изтървала оръжието си, и го отмъкваше във водата.

И щеше да успее, ако Садикин Суминтавикарта най-сетне не се бе опомнил от смайването си, ако не се бе възползувал и той от необичайното бездействие на похитителите и грабнал пушката си от купа с отнетите му вещи, не бе излетял навън, където едва не се сблъска с влизащия биолог. Беше овладян от една-единствена мисъл, един непреодолим порив: крокодилът не биваше да се скрие във водата! В никакъв случай! Защото тъкмо в неговия търбух можеше да се намира богатството му…

Изтича и нагази в реката. Задебна с дулото сгодното място и сгодния момент за стрелба. Та вместо хищника да не засегне с куршума плячката му.

Най-сетне издебна. Опитен ловец беше Садикин. Улучи мига, когато влечугото поутихна, опря цевта в ухото му и почти в упор натисна спусъка.

Крокодилът се метна нагоре, после се пльосна безжизнен пред краката му. Отпусна челюсти. И Пангу побърза да се измъкне на сушата.

Какво ставаше тук?

Как се сменяха непрекъснато роли и състояния! Все едно, както бе гледал на кино.

И какво ли бе намислил сега туан Пеев?

Поддал се на овладелия го порив за борба, за победа, подчинен изцяло на почти подсъзнателното досещане за уязвимото място на Свръхразума, за неговата ахилесова пета, забравил и кървящите рани на прасеца си, накуцвайки мъчително, българинът се вмъкна в ракетата, изтича до пиедестала и катурна оттам бодливото черно кълбо. То му се стори много тежко за неговите отпадащи сили, затова го затъркаля по пода, по трапа, по земята, изтъркаля го в плитчината и продължи навътре.

По-скоро! По-скоро!

Докато не се е опомнил, докато мисловните му схеми не са влезли отново в действие, докато не е започнал отново да се разпорежда над виолетовите.

По-скоро!

Не усещаше ни болка, ни умора.

Той, който се смяташе неспособен да мрази, сега мразеше от цялата си душа това бездушно творение на разума, това противно бодливо кълбо, което израняваше ръцете му.

Ала не го пускаше. Продължаваше да го избутва все по-навътре.

Ето, водата най-сетне го покри!

Най-много се бе тревожил от това, макар и неосъзнато — да не е пригодено да плава.

Но не, оказа се по-тежко. Потъна.

Макар и отслабващо, течението все още имаше достатъчна сила. То пое доскоро всемогъщата и безпощадна машина и я понесе надолу.

С подгъващи се нозе, напълно изнемощял, Пеев се затътра към брега. И там се строполи върху пресъхващата тиня. Дотук бяха стигнали силите му. Не би могъл да направи и крачка повече.

Изтощен, но доволен, предоволен. За пръв път тържествуващ за победата си.

Бе успял — водата е непроницаема за радиовълните.

Оная проклета свръхинтелигентна машина навярно вече се бе опомнила, навярно излъчваше тревожните си позиви.

Напразно!

Фаетонците явно не ги долавяха, защото си стояха всеки там, където бяха, когато Пангу нападна крокодила. Гледаха и сякаш не виждаха.

Безсъмнено недоумяваха какво да правят.

Нямаше го тоя, който мислеше вместо тях.

И стояха, не предприемаха нищо.

Най-сетне биологът успокои дъха си. Приседна.

А в душата му се набираше някаква противна утайка — сякаш беше убиец.

Наистина бе убил. Но не човек.

И все пак — разум! Компютърен, алгоритмичен разум.

Гадно усещане.

Стана пак. Не беше свършил всичко. Предстоеше му още работа.

Той повика даяка, свали ризата си, раздра я надве и с едната половина превърза раната му, а с другата — своя крак. Да поспре кръвоизлива.

Надигна се с мъка.

— Сега — рече той — да приберем овчиците в кошарата!

Чувството му за хумор се бе възвърнало.

— Иначе я си представи, ако им хрумне да се пръснат из гората. И почнат да се размножават. Може би няма да бъдат тъй опасни като повелителя им. Но дори така, оглупели, без разум, без воля, те представляват ако не друго, то най-вредните плевели на Земята. Като че ли са ни малко нашите? И то плевели, които с фитонцидите си — Пеев се поколеба — или по-право с дъха си са способни да опустошават цели гори, да тровят хора и животни.

Двамата хванаха един от виолетовите и го помъкнаха към ракетата.

Пеев не се бе надявал това да стане тъй лесно.

Сякаш чакал някой да му постави задача, да му посочи пътя, и фаетонецът сам влезе през люка, сам се покатери и зае мястото си върху една от етажерките.

Хората подкараха нататък втори пришълец. И той най-покорно изпълни желанието им.

Останалите, досущ като стадо овце, послушно тръгнаха подир първите, подредиха се по кристалните рафтове все едно саксии с кактуси в цветарски магазин.

Биологът изнесе вещите си и вещите на Садикин. После затвори люка.

Ония вътре не показаха никакъв признак на съпротива, дори не и на безпокойство.

Затъпели като добичета!

Тогава той взе радиопредавателя си. Нагласи го на аварийната вълна за връзка с института, с чието съдействие извършваше проучванията си. И заговори в микрофона:

— Тук доктор Пеев! Тук доктор Пеев! Чувате ли ме?

Отсреща се обадиха:

— Слушам ви, доктор Пеев!

— Строго секретно! — натърти биологът. — Строго секретно! Да не се дават никакви сведения в пресата!

— Разбирам, строго секретно!

— Открих причината за необяснимото завръщане на „Юпитер 5“.

Оттатък гласът не можа да сдържи възклицанието си.

Ученият продължи:

— Причинителите са в ръцете ми. Имам спешна нужда от помощ! Спешна помощ!

Оня запита:

— Координатите ви?

И когато Пеев му ги продиктува, и чу как гласът ги повтори за проверка, довърши:

— Чакам тук! Чакам!

Едва тогава се отпусна, полегна върху тревата. Но и така, в почивката си, не изпускаше от поглед прозрачната ракета. Оттам можеше да очаква всичко. И той беше готов за всичко.

Дойде, та приклекна до него и Садикин.

— Е, какво? — измърмори той нетърпеливо. — Няма ли да се махаме от това прокълнато място?

— Няма! Чакаме помощна експедиция.

И без това раздразнен, при тия думи яванецът едва се сдържа да не изругае.

Повъртя се напред-назад, стиснал пестници, ала накрая седна и той. А погледът му не се откъсваше от мъртвия крокодил, който бе извлякъл, доколкото бе могъл, на сушата. Да не го отвлече отстъпващата вода.

Поуспокоени след преминалото бедствие, животните почваха да се размърдват, да се провикват, да скачат, да се гонят, продължаваха прекъснатия за кратко ритъм на живота. Пак видели слънцето, сякаш при ново разсъмване, гибоните подхващаха пискливите си псалми. Запищяваха цикади, разкрякваха се птици, забръмчаваха оси, пчели и бръмбари, запърхваха пеперуди.

Както лежеше напълно безгрижно в присъствието на всемогъщия бял дукун, Пангу запита:

— Кажи бе, туан Пеев! Как успя да укротиш злите духове?

Пеев замълча. Да му обяснява ли? На човек, който няма представа за радиовълни, за компютри, за други планети, за техните обитатели и за разнообразните форми на живота.

Навярно само така:

— Всъщност укроти ги ти, Пангу.

— Аз! — даякът дори се обиди, приел думите за ироничен намек.

— Точно ти! По-право най-първо аз, когато изхвърлих първото кълбо. И после ти, когато се спусна да ме спасяваш от крокодила. Злите духове — принуден беше да се ползува от неговите представи, — или по-точно техният вожд…

— А кой е вождът им?

Оная черна бодлива топка. Тоя вожд не разбира какво значи приятелство, дружба, помощ на човека от човека. Не можа да проумее защо и аз, и ти рискувахме живота си. Нашето поведение го обърка — поведение, съвсем непонятно за него. И той прекъсна за малко да заповядва на виолетовите духове. Моята заслуга беше само тая — да се досетя какво е станало и да се възползувам от зашеметяването му, та да го изхвърля в реката.

— А сега? — даякът отново погледна уплашен. — Ако се върне?

— Няма да се върне! Защото сам не може да се движи. Пренасят го злите духове.

— Както някога прадедите ми са носили през джунглата в ротангови носилки белите туани?

— Горе-долу тъй.

— Ами ако ги повика да го носят пак?

— Първо, нали ги затворихме в прозрачната пещера? И второ, от водата те не могат да чуят неговия глас.

Ала Пангу не спираше. Това не бе крокодил, не бе пантера, та да се успокоиш, след като си го убил. Това все пак бяха свръхестествени сили.

— Те може да си изберат друг вожд.

— Не, не могат. Толкова са затъпели, забравили да мислят със собствените си мозъци. Превърнати в нещо като домашни животни. Накъдето ги подкараш — отиват. Оглупели, послушни, свикнали само да се подчиняват.

Опомнили се и те след оттеглянето на високата вода, към хората отново плъзнаха пълчища земни пиявици. Затова Пангу скочи да насече пелин, чийто сок ги пропъжда, и си намазаха краката. Но останаха прави. Изморително, ама нали се предпазваха от досадните кръвопийки?

Слизаха от дърветата гущери, змии, охлюви, мравки — всеки, който бе успял да се спаси от стихията. И се пръсваха да продължат прекъснатите занимания — всъщност да се изтребват взаимно.

Кралска кобра настигна обикновена очиларка, метна се, захапа я зад издутата качулка, разтърси я няколко пъти, докато начупи гръбнака й, после бавно, несмутимо почна да я нагълтва.

Може би беше минало повече от час, когато чуха бумтежа на самолета. Изтичаха на бреговата ивица да бъдат забелязани и размахаха ръце.

Хидропланът направи завой над тях, сетне, насочен срещу вятъра, леко се приводни. Леко, доколкото позволяваше все още бурното течение. Поизвъртя се и с помощта на забавилите оборотите си витла доближи плитчината. Люкът се отвори, оттам наизскочиха двадесетина войници в пълно бойно снаряжение, които се настаниха в изнесените гумени лодки и като при истински бойни действия направиха десант на брега. Залегнаха.

Пеев приближи до офицера им:

— Моля за извинение! Не съм дал ясно описание на обстановката, не съм уточнил от каква помощ се нуждая.

— А похитителите? — запита офицерът.

— Обезвредени са. Ето ги в ракетата им.

И посочи поклащащата се върху вълните орбитална станция.

Удивлението на офицера и на войниците не можеше да се опише. Ала не по-малко удивен беше и доктор Ситуморанг, биологът от банджермасинския институт, дошъл ведно с тях да се увери лично в здравословното състояние на българския си колега.

Тогава Пангу откри, че Садикин е изчезнал.

Но един от войниците ги успокои, че си е тръгнал.

— Как си е отишъл? Без да се обади!

— Качи се на лодката и загреба нагоре. Даже отмъкна със себе си един убит крокодил.

Ясно, ставаше дума за чудовището, което даякът бе ослепил, а бракониерът — довършил.

Само дето не можаха да си обяснят защо го е взел.

Офицерът подметна най-приемливия за всички довод:

— Защото се е уплашил от нас. И си го е отнесъл, за да му одере кожата скришом от нас.

Никой не можеше да допусне, че Садикин съвсем не бе възнамерявал да дере някаква си кожа, ами че единствено го интересуваше стомахът, съдържанието му, торбичката с диамантите — неговото състояние, което не искаше никой да види.

Пангу се изправи пред българина:

— Туан вече няма нужда от мен. Затова ще си ходя. Мястото ми е в моето племе.

Той се сбогува с всички и пое с прауто си нагоре срещу течението.