Фаетон

Свръхразумът

Чул вик за помощ, доктор Христо Пеев скочи на крака. Стори му се — гласът на яванеца.

Какво му се бе случило?

Без да се замисля, поддал се на първия порив, той грабна пушката и затича нататък, като се спъваше в щръкналите над мъховете дъсковидни корени на фикусите и се омотаваше в дращещите врежове на ротанга и другите лиани, които бяха оплели гората в непробиваема паяжина.

Измъкваше се от едно бодливо препятствие, за да попадне на друго, раздърпан, изранен от шиповете, с мехури по кожата от соковете на парливите растения и от власинките на косматите гъсеници, обсипан с дъжда на прегладнелите кърлежи, които като че ли мигом набъбваха, насмукали се с кръвта му.

Достигна мястото, където спътникът му бе изнесъл търбуха на крокодила.

— Садикин! — извика той. — Обадете се, Садикин!

Нищо! Никакъв отговор!

Всъщност — нещо друго!

Из околните храсти се подадоха дузина зли духове!

Такива бяха, точно както ги бе описал Пангу. Нищо не бе преувеличил, нищо не бе изменил.

Христо Пеев усети тръпка на ужас по гърба си.

Не допускаше, че съществуват. Макар че бе тръгнал именно за тях. А все се бе надявал да намери нещо друго.

Не това! Не това!

Отстъпи назад.

Тозчас се убеди, че и натам пътят му е отрязан.

Забрави, че има пушка.

Пък и да не бе забравил, щеше ли тя да му помогне в тая безизходица?

Не го оставиха да премисля дълго.

Ето, подуши странен аромат.

Излъчваха го те, неправдоподобните същества.

Целяха да го упоят.

При тая мисъл той най-сетне се сети за оръжието си. Трябваше да се съпротивлява!

Трябваше!

А не можеше.

Отпадаше, губеше сили. Губеше воля за борба.

Ето, подкараха го нанякъде, като го подбутваха с клещовидните си крайници.

Толкова дребни, достигащи едва до пояса му, а с каква сила!

Непреодолима!

Отведоха и него до чудноватия прозрачен цилиндър, накараха го да мине по кристалния трап и да влезе през отворения люк — тъй нисък, че едва се промъкна през него.

Какво ли представляваше това?

Стъклена подводница? Или космическа ракета?

В пространната зала с най-причудливата уредба, която можеше да си въобрази, с всевъзможни апарати и приспособления, едно от друго по-непознати и по-необясними.

И никаква мебелировка: нито столове, нито маси, нито легла. Нищо, което да напомня за каква да е земна обстановка.

Само някакви плоскости, подобни на полици, разположени покрай прозрачните стени чак до тавана, ако можеше да се нарече така горната част на цилиндричната зала.

На най-ниската седеше Садикин.

Седеше. Или по-право спеше.

Но спеше с отворени очи. Като сомнамбул.

Биологът пристъпи до него:

— Мистър Садикин, обяснете ми…

Оня го изгледа с унесени, сънливи очи и отвърна вяло:

— Какво да обяснявам? Та аз нищо не разбирам… Къде съм, какви са тия около нас, какво искат от нас…

Отмалял, Пеев се отпусна на рафта до него.

Мъчеше се да налучка поне нещичко, което да го насочи към някаква разумна догадка — някакъв глас, някакъв жест, някаква мимика.

Но каква мимика у роботи, какъв израз в някакви окуляри?

Теоретично бе допускал за възможно да съществува живот и другаде освен на Земята, и не само живот, ами и разум.

Само че никога не бе вярвал искрено в това.

И сега…

Ето ги!

Изключено беше да са от нашата планета. Всички земни същества са построени по някакви общи принципи. Всяко от тях още от пръв поглед може да бъде отнесено, ако не към точно определен вид или семейство, то поне към разред или клас животни.

А тия?

Постепенно упойката губеше действието си.

И той опита да се изправи, опита да се държи достойно, както подобава на човек при среща с другопланетци — или поне така, както си бе представял някога, че следва да се държи.

Опита да заговори властно. А от устните му се процеди съвсем неясно фъфлене:

— Обяснете ми кои сте вие! И с какво право ме докарахте тук?

Не очакваше отговор. И не го получи.

Странните виолетови същества стояха неподвижни, безучастни, сякаш не бяха го чули, сякаш сраснали с полиците, върху които се бяха подредили.

Той се обърна разколебан към яванеца:

— Ами сега?

— Че знам ли…

Тогава през люка се намъкна още едно същество, досущ подобно на останалите — сякаш излезли от една поточна линия на конвейер. То пристъпи към него бавно, стори му се даже тържествено, премествайки като педомерка по-голямото си ходило, и му подаде апарата му за радиовръзка.

Спасителна мисъл огря в миг съзнанието му. Пеев изтегли антената и вдигна микрофона пред устата си:

— Говори доктор Пеев! Говори доктор Пеев! Търся помощ!

Тозчас от мембраната се чу глас:

— Остави тези опити! На тая вълна връзката е прекъсната!

Странен глас! Човешки глас, но с особен нечовешки тембър.

Пеев се обърна смутен към Садикин:

— Изглежда, объркал съм станциите.

И преди другарят му да разбере какво иска да му каже, странният глас се обади отново:

— Не си сбъркал никаква станция! Ами връзката е прекъсната.

Българинът чуваше, но все не искаше да го повярва. Затова запревърта упорито бутона за настройка.

Гласът пак заговори — равен, безчувствен, повелителен:

— Остави! Излишно е!

Макар все още да не го бе възприел, Пеев допря микрофона до устата си:

— Кой си ти? И защо ми пречиш?

Оня отвърна начаса:

— Ти си тук не да задаваш въпроси, а да отговаряш.

Пеев се смути. Оня каза: „Тук“. Какво означаваше това? Значи, не беше някоя далечна станция, която се бе вплела в неговата вълна. Беше нещо различно, което той предусещаше смътно, ала все не искаше да възприеме.

— Добре, няма да питам. Питай ти!

Раздразнен, му бе заговорил също на „ти“.

От високоговорителя проехтя ясно и отчетливо:

— Хомо сапиенс, какво дириш тук? Шпионираш ли ни?

Пеев отвърна:

— Аз съм биолог. Правя експерименти с непентеса.

— Вече няма да ги правиш! Свръхразумът ще експериментира с теб.

Туй пък какво означаваше?

Ала оня оттатък не го остави да размисли:

— Хомо сапиенс значи разумен човек. А на планетата ви има ли и други разумни същества?

Пеев погледна към Садикин:

— Чухте ли? На планетата ВИ. Какво следва от това? Че той не е от нашата планета.

Задъхваше се от противоречия. И радост от осъществената среща с друг разум, тъй очаквана през вековете от милиони хора, и в същото време — тревога… Какво ли може да се очаква от някакъв чужд разум, навярно съвсем различен от човешкия, със съвсем чужда логика… А което е по-важно — със съвсем чужда етика…

Гласът прекъсна грубо разсъжденията му:

— Повтарям: Има ли на тая планета други разумни същества?

Трябваше да даде отговор. А не знаеше как.

Преобладаващите схващания окачествяват единствено човека като разумен, макар че Пеев не беше напълно съгласен с този хомоцентризъм. Подсъзнателно дори, в разрез с официалните теории, допускаше, че и някои други може да притежават нещо като разум, макар и различен от човешкия: маймуни, делфини, термити.

Той отвърна неуверено:

— Преобладава мнението, че няма други.

Нов въпрос:

— А орангутанът?

— Не му признават такова качество.

— Каква е тази неувереност? Да или не?

— Тогава: не!

— А крокодилът?

— Също не.

Високоговорителят замлъкна.

Тогава Пеев се обърна към яванеца:

— Разбрахте ли нещо, мистър Садикин?

— Разбрах само едно — че трябва час по-скоро да се махаме оттук!

Тозчас гласът се обади — все тъй безучастен, но и все тъй заповеден:

— Никъде няма да се махате! Ще останете на местата си, без да мърдате!

— Защо? — обади се Садикин. — С какво право?

— С единственото право — силата!

Охо! Пеев прехапа устни. Издаваше си нрава.

С него винаги така се случваше, пред по-силните се събуждаше и неговата дързост. Не понасяше силните.

Тоя противен инстинкт, докарал всички злини на човечеството: да бъдеш ти победител!

— Впрочем кой си ти? И кой ти позволява да държиш такъв тон?

От високоговорителя излетя една-единствена дума:

— Свръхразум!

Би му било смешно, ако не предчувствуваше опасността, която го заплашваше.

— Това пък какво е?

— Свръхразум, който стои над разумните.

Сега пък и „разумните“!

— А те какви са?

— Те са сетивата и органите на Свръхразума. Те гледат, те слушат, те подушват миризмите и ги предават на Свръхразума, а той взема решенията и им нарежда какво да сторят.

И добави:

— Вие сте обречени. Следователно имате право и да питате. Така от вашите въпроси Свръхразумът ще си изясни повече въпроси за тая планета и за живота върху нея. Питайте!

Пеев се озърна:

— Обречени! Кой ни е обрекъл? И на какво?

— Предназначени сте за експонати в Музея на съществата, които са населявали Земята преди нашето преселение.

— Преселение! Какво искаш да кажеш с това?

— Разумните, останали без родина, ще колонизират вашата планета.

— А хората? А останалите същества?

— Те няма да съществуват!

Изрече го тихо, безстрастно, но с такава убеденост, че биологът неволно потръпна.

Значи не идваха като приятели, нямаха никакви намерения да обменят знания, както се надяваха повечето фантасти, а нахлуваха като завоеватели, които унищожават всичко по своя път.

Уплашен и в същото време вбесен от гняв, Пеев тозчас запита:

— Впрочем къде си ти? Защо не те виждаме? Или си един от тия, които са ни обкръжили?

— Тия са разумните. И чакат заповед, та да правят това, което разпореди Свръхразумът.

Макар и изтръпнал от страх, биологът не можа да прикрие раздразнеността си:

— Свръхразум, та Свръхразум! Какво е това всъщност? Цар, император, жрец?

— На вашия жаргон това е биокомпютър. Такъв, какъвто вие скоро не бихте конструирали. Синтез на биотехнология и микроелектроника.

Много неща вече се изясняваха. И за станалото, и за предстоящото.

Пеев се обърна към Садикин:

— Чухте ли? Биокомпютър — мечтата на нашите електроници. Някаква биотронна схема върху биологични ултраструктури на молекулярно ниво, при които броят на елементите може да бъде милион пъти по-голям от нашите сегашни микроелектронни технологии.

Гласът го допълни:

— Никакъв полупроводник, никаква схема не може да съхрани такова количество информация, колкото нервната клетка. Но вие няма да постигнете това. Разумните не ще ви оставят да го постигнете.

— Какво искаш да кажеш?

— Че целият ви вид, тоя Хомо сапиенс повече няма да го има. На една планета няма място за два разумни вида. По-силният погубва по-слабия. При досега на две цивилизации едната загива. И вашата история на Земята го потвърждава. Кроманьонецът изтреби неандерталеца, европейските конквистадори унищожиха индианските култури.

Пеев не се сдържа:

— Отде знаеш всичко това?

Без забавяне, както подобава на електронно устройство, гласът отговори:

— Свръхразумът владее изключителни според вашите бедни схващания възможности във всички дължини на електромагнитните вълни. Да излъчва и да приема. Няма електронна схема, няма компютър, в който да не проникне. Свръхразумът се включи във всички земни информационни банки и прехвърли в своите запаметяващи блокове събраната там информация.

Биологът възкликна ужасен:

— Искаш да кажеш, че за теб няма никаква тайна?

— Никаква, ако е включена в електронно устройство.

Намеси се и Садикин:

— Защо не се покажеш? Да те видим! Защо се криеш?

Оня отвърна:

Свръхразумът прави само онова, което е нужно.

Едва тогава Пеев забеляза нещо, което в уплахата си бе пропуснал. Всички виолетови същества като слънчогледи бяха обърнали окулярите си към този край на залата, където стоеше някакво черно кълбо, достигащо малко над коленете му, обрасло като таралеж с безброй къси израстъци, навярно антени. Електромагнитните вълни се излъчват и приемат посредством антени.

Мисълта му заработи трескаво. Значи там, в тая безжизнена топка, се таеше страшната сила, която държеше в подчинение роботоподобните изроди и която, както изглежда, ги бе довела на Земята?

Как да го обезвреди?

И за да бъде напълно сигурен, той го посочи с пръст:

— Това си ти, нали?

Отговорът дойде начаса.

— Свръхразумът съобщава само онова, което е разумно.

Биологът пошепна на застаналия до него яванец:

— Не ви ли прави впечатление, че не говори в първо лице? Не употребява местоимението аз. Като малките деца. Те също не казват: „Аз искам!“, а — „Коко иска!“ Съзнанието им още не се е оформило като самосъзнание. Безличен като всяка машина.

Гласът от приемателя пак се намеси:

— Машина, вярно, но съвършена, по-интелигентна от разумните, по-интелигентна от хомо сапиенс.

Това всъщност не беше самохвалство. Тонът беше съвсем безизразен, без сянка от чувство. Само проста констатация след преценка на всички получени данни.

Садикин отдавна се канеше да зададе тоя въпрос. Странно, не се плашеше от това, плашеше се от хората. А тия не бяха хора.

И ето най-сетне го постави:

— Няма значение машина ли си или живо същество. По-важно е как ти и тия с теб попаднахте при нас?

Свръхразумът отговори:

— Ще го научите. Но само вие, никой друг. Пък то вече и за вас, и за останалите няма значение.

Пеев слушаше безчувствените му думи и мислеше, премисляше трескаво.

Тогава започна бурята. Притъмня съвсем. Светкавиците запламтяха. От черните облаци плисна пороят. Тук за едно денонощие се излива толкова дъжд, колкото в България за една година.

Виолетовите дадоха някакви признаци на безпокойство. Вдигнаха окулярите си нагоре, отстъпиха място на други досущ подобни на тях да навлязат през люка.

Това бе изчаквал Пеев, някакъв смут.

Той скочи и се втурна към изхода. Разбута двама-трима, които опитаха да му препречат пътя.

Не успя.

Безсъмнено по команда всички виолетови се скупчиха пред изхода подобно на огромен тампон. Запушиха го тъй, че да не остане никаква пролука. После хванаха беглеца с ръцете-клещи и го върнаха на предишното му място.

Садикин побърза да сподели с него откритието си:

— В борбата аз чух в моя радиоприемател същите щракания като морзова азбука, като шифър, както преди няколко дни. Дали това не е езикът им?

Преди Пеев да каже нещо, разумните се метнаха отгоре им и им изтръгнаха радиоапаратите. Навярно и те се бяха досетили. Те или самовеличаещият се Свръхразум, който им бе наредил това.

И ги оставиха на спокойствие.

А биологът не преставаше да мисли, вече на глас:

— При повечето земни животни звукът е заел ръководно място в комуникацията. Птиците, бозайниците. Но дори тук, на Земята, се срещат видове, които общуват посредством електромагнитни излъчвания. Например пчелите. Също — електрическите змиорки, скатовете. Нещо повече. Във Филипинската падина на океана са извлечени радиоактивни риби с рентгеново излъчване. А тия пришълци, тия разумни? Ние не знаем какъв е съставът на тяхната атмосфера, пригоден ли е за акустични сигнали. Затова навярно са усъвършенствували друга способност на живата тъкан — да генерира радиовълни. Нали и ние отдавна се убедихме в преимуществото им пред обикновения говор?

Отново го прекъсна гласът на Свръхразума:

— И не правете други подобни опити! Глупави и безполезни са.

Един виолетов, застанал на най-горната лавица, държеше апарата на Пеев над главите им така, че да продължи, разговора.

— Питате откъде идем. Добре, слушайте!

И без прекъсване, без да си поеме дъх, като истински компютър тозчас превключи на новата програма:

— Отдавна, много отдавна (да сме наясно, нашите мерки за времето са различни от вашите) между орбитите на Юпитер и Марс правеше обиколките си около Слънцето нашата планета.

Биологът не успя да сдържи възклицанието си:

— Фаетон! Значи хипотезата за Фаетон е вярна!

— Така я наричате вие. А как са я наричали разумните — вече няма значение. И нейната геологична история е подобна на земната. И върху нея, както върху Земята, попаднаха първите семена на живота — пръснатият, из целия Космос биологичен информационен код, който вие наричате дезоксирибонуклеинова киселина. И на нашата планета задействува всемирният закон на еволюцията — от по-нисшето към по-висшето. И там основният източник на енергия беше Слънцето. И тамошните същества използуваха неговото лъчение. Но понеже тая планета се намираше на двойно по-голямо от вашето разстояние до Слънцето, достигащата дотам енергия беше четири пъти по-малко. При вас багрилото-катализатор на фотосинтезата — хлорофилът, има ясно зелен цвят. У нас, където слънчевото греене е много по-слабо, то е виолетово.

Биологът веднага съобрази:

— Значи затова тия, „разумните“, както ги наричаш, имат такъв цвят. Потвърждава се хипотезата, че в бедна на енергия среда фотосинтезиращото вещество трябва да поглъща не само част от червените лъчи, както действува хлорофилът, а значително по-широк спектър. Именно виолетовите хромопласти са в състояние да асимилират топлата част на светлината: инфрачервената, червената, жълтата и част от зелената. Да не пропусне нито един фотон.

— Разсъжденията ти са правилни. Ходът на всяка еволюция е борбата с ентропията. С крайна цел — цефализацията. Нали така?

— Точно тъй! — отвърна Пеев. — Създаване на главен мозък.

— Еволюция: от мъртвата материя към живата, от живата към разума. Така се появи и видът на разумните. Но не отведнъж, а след жестока борба. Както и при вас. С тая разлика, че там нямаше такова разделяне на растения и животни. Всичко живо си набавя само нужната му енергия от слънчевите лъчи. Съперничеството се изостри, когато годните площи станаха недостатъчни за нарастващото население. И започна надпреварата в изобретяване на нови и нови способи за отнемане светлината на съседа. Едни видове се източваха нависоко, други развиваха огромна асимилираща площ, трети селекционираха багрила с колкото може по-висок коефициент на полезно действие. Нали го наричате така?

И преди Пеев да потвърди, оня продължи:

— Тия същества, според вас нито растения, нито животни, нямаха зъби и нокти като вашите. За да завоюват правото си за място под Слънцето, пускаха в ход всички оръжия, с които разполагаха. Изблъскваха се от удобните места с мускули и шипове, тровеха се с биологични хербициди и фитонциди.

Фитонциди! Биологът мигом проумя. С фитонциди го бяха обезвредили и „Фаетонците“, както ги кръсти веднага за себе си. А той не се бе досетил за това — та да бе сложил поне една кърпичка пред носа си.

Свръхразумът не спираше равния си разказ:

— Накрая се появиха разумните. Разумът надделя, разумът победи и мускулите, и шиповете, и фитонцидите. Той създаде отрови, по-мощни от всякакви фитонциди. И разчисти континентите само за разумните. Тъй почна Прогресът. Невиждан дотогава. Тая планета беше по-студена от вашата, направо сурова. Вашата е истински рай. Но тъкмо в сурови условия се развива разумът.

Всъщност и човекът е станал истински човек в борбата с мразовете на ледниковия период — помисли си Пеев. А тия на Фаетон са били още по-страшни. Но е имало живот. Както и на Земята в Антарктида все още съществуват сто и шестдесет, пък и повече вида растения.

— Разумът укроти огъня. И с него разчисти нови пространства за себе си. Изгради прозрачни укрития, в които и през най-студените сезони продължаваше действен живот, без да изпада в анабиоза. С обединената мисъл на всички разумни промени целия облик на планетата си. Впрегна в своя помощ машини и непознати дотогава енергии.

А навън бурята се усилваше. Дъждът плющеше, както огромна вълна прелива през борда. Придошлата вода надигна кристалната зала, почна да се плиска в стените й мътна и заплашителна.

Фаетонците, наблъскали се по всички полици, след като незабелязано за хората бяха затворили люка, стояха все тъй безучастни и неподвижни. Изглежда, нито слушаха, нито разбираха разговора, който водеха хората и техният електронен вожд.

— Разумните овладяваха тайните на природата. Отначало ползваха най-прости сметала като вашите. Но законът за еволюцията важи за всяка организирана система: жива и нежива. Изобретиха механични сметачни машини, после — електронни калкулатори. Роботите заместваха разумните при дейностите с тежък труд. След това все по силата на същия закон се появиха компютрите от по-висшите поколения: за управление на отделни цехове, на цели заводи, на големи стопански сектори. Докато накрая учените сляха мъртвата машина с живото същество — вплетоха в едно цяло електрониката и неврона. Така се роди Свръхразумът. Веднъж започнал, прогресът вече не можеше да бъде спрян. Разумните отстъпиха на него и последната си умствена дейност. Възложиха му да мисли вместо тях, да преценява, вместо тях да прави изводи. За себе си оставиха само задължението да му доставят информацията и да изпълняват решенията му. Превърнаха се в безлични изпълнители, както казах — в негови сетива и органи. Безлични индивиди, предназначени да поддържат съществуването на Свръхразума, да го захранват със своята енергия, както клетките в един обикновен организъм. Ти, хомо сапиенс, би казал, че извършват това посредством електромагнитна индукция. Те вече не бяха разумни, но продължаваха да се величаят с това име. По-рано всеки от тях мислеше самостоятелно, преценяваше самостоятелно, правеше заключенията си самостоятелно. Затова липсваше разбирателство, липсваше единомислие и единодействие. Затова се деляха на групи и групички, които вечно спореха помежду си, враждуваха и воюваха. Свръхразумът ги обедини, превърна ги в едно неделимо цяло — непоколебимо и целеустремено. По-рано всеки вършеше каквото му хрумне, сега всеки получи своя задача, която трябваше да изпълнява и да отговаря при несполука. Всички се подчиняваха безпрекословно на логиката, последователността и целесъобразността — които беше в състояние да прецени по-добре от всеки от тях поотделно Свръхразумът. И Прогресът се ускори неимоверно. Повиши се благоденствието. А благоденствието — мечтата на всички разумни преди това, както и на хомо сапиенс, е двуостър нож. Осигурява спокойствие за творчество, но в същото време демобилизира, лишава от воля, предизвиква леност.

Изгубил търпение да слуша този разказ, Садикин запита:

— Защо тия „разумни“ са тъй различни от нас?

— Защото са по-съвършени.

— И таз добра! Някакви полуживотни-полурастения…

Биокомпютърът се залови да обяснява с безстрастния си глас:

— Видът на симетрията е показател на съвършенство. Асиметричността е най-висшата форма. Еволюцията най-първо пусна на света същества с безброй плоскости на симетрия, после — с пет плоскости, после — с двустранна симетрия като вас. И едва накрая създаде разумните без никаква симетрия.

— А защо им са тия окуляри.

— Това са техните зрителни органи: горните за видимата и от вас светлина, средните — за инфрачервената и долните — за ултравиолетовата. С инфрачервената виждат по-топлите предмети и в най-мрачната нощ. А там, на оная планета, нощите бяха по-непрогледни от вашите…

Тогава придойде голямата вълна. В кристалния корпус се блъсна сякаш не вода с тиня и изкоренена растителност, а твърда кафява скала. Надигна го и го повлече със себе си.

Садикин неволно възкликна:

— А крокодилите! Та тя ще ти разпръсне!

Единствена тая мисъл властвуваше в съзнанието му. Но се овладя навреме. Замълча. Дори и тук, при тая смъртна заплаха, никой не биваше да се досети за тайната му, за тревогата, която през цялото време стягаше сърцето му.

Милионер! Всъщност милиардер! А тъй безпомощен!

Пеев не обърна внимание на възклицанието му. Пък не му беше до това да мисли за нещо друго. Прие, че бракониерът, напълно подивял, се тревожи за дивеча си.

Фаетонците се размърдаха. Явно бяха получили някаква заповед. Трима доскачаха до приспособлението в задния край на залата подобно на пулт за управление. И тозчас заработиха няколко реактивни двигателя, които преодоляха силата на водния поток, заковаха на място кристалната постройка.

Вълните налитаха мътни, запенени, размесени с камъни и дънери, блъскаха я, но видимо без никаква вреда за нея. От здрав материал беше направена. А то изглеждаше напълно естествено, ако наистина представляваше космически кораб, както отдавна предполагаше доктор Христо Пеев.

Той не се бе отказал от намерението си да се спаси. По какъвто да е начин. И като че ли единствения засега му бе подсказан от Садикин Суминтавикарта.

Компютърът общуваше с фаетонците посредством радиосигнали. Ако успееше да ги заглуши със своя радиопредавател, щеше да прекъсне връзката им. Това щеше да означава все едно да срежеш нервите на ръката, да прекъснеш нервните импулси, които носят заповедите от мозъка.

През цялото време вниманието му не можеше да се отклони от придържания над главата му радиоапарат.

Изглежда, дошъл бе моментът!

Възползувал се от кратката суматоха при борбата с водната стихия, той скочи на по-горната площадка и посегна да го грабне.

Но Свръхразумът, изглежда, предвидил всяка възможна негова проява, бе оставил някой от разумните да го следи и да докладва за поведението му.

Фаетонецът, който държеше апарата, трепна като ударен от ток и отскочи встрани, а неколцина негови събратя вкопчиха клещите си в дрехите на Пеев, в ръцете, в краката, в цялото му тяло. Отново го обезвредиха с изключителната си сила.