Мечтата на доктор Пеев

Христо Пеев, доктор на биологическите науки, дойде на остров Калимантан да подбере за института си някои типични представители на местната фауна.

Тази беше служебната му задача. Но покрай нея си бе поставил за цел да проведе на място няколко по-особени експеримента, за които в България не съществуваха нужните климатични условия. А и надали директорът му би ги разрешил. Защото не само той, ами всеки, с когото споделеше идеите си, направо ги окачествяваше като налудничави.

Вероятно бяха такива. Но не беше в състояние да ги изличи от съзнанието си. За тях бе замечтал още от първия семестър в университета. Дето се казва, оттогава с тях лягаше, с тях ставаше. Вършеше си добросъвестно пряката работа, по-добросъвестно от другите, и тя му спореше. Пък и я обичаше, убеден, че е науката на бъдещето. Постигнал бе доста добри резултати в многобройни опити с трансплантация на гени. Засега, то се знае, все още между микроорганизми. Но то съвсем не означаваше, че няма да постигне и другото — да речем, пренасяне на ген от азотосвързваща бактерия в наследствения апарат на пшеница или царевица.

Не съществуват никакви теоретични ограничения за постигане на тая цел. Както и за още по-значителни постижения все по тоя път — чрез присаждане на отрязъци от дезоксирибонуклеинови киселини от едни организми на други.

И дори…

Тъкмо това беше неговата мечта, неговата идея фикс както я наричаше Мария, жена му, и тя като него биоложка. Намираше я поначало неосъществима. Да прехвърли гена, отговорен за производството на хлорофила в растенията, в генома на някой животински вид, за да получи същество, което ще притежава едновременно качества както на животно, така и на растение. Дръзко наистина, прекалено дръзко!

Животно, способно да фотосинтезира!

А защо му бе нужно това?

Защото беше убеден — разумът, нравствеността, сърцето му го напомняха всеки час, всеки миг, — че животът на нашата планета е съвсем неудачно устроен. Поначало погрешно, тръгнал по възможно най-противонравствения път. Първите си стъпки еволюцията като че ли е извървяла в правилния път. Не е толкова важно къде се е зародила първата жива материя — дали не още в Космоса, както твърдят някои, нещо като „предживот“, подготвен в полуфабрикати. В междузвездното пространство астрономите откриват гигантски облаци от вода, амоняк, метан, ацетилен, сероводород. Били уловени радиосигнали и от аминокиселини. Наистина в някои метеорити редом с други сложни вещества са установени захари, мастни киселини, порфирини. В Мърчисоновия метеорит в Австралия са намерени още аденин, гуанин, цитозин, тимин и урацил, които всъщност са градивните тухлички в генетичния код на всяко живо същество.

Всъщност за нашия учен не изглеждаше толкова важно къде е възникнал животът: в Космоса, в океана или в плитките блата. Където и да е станало това, отначало в прастарите водни басейни е съществувал истински бульон от полипептиди. И от всеки полипептид е тръгвала някаква нишка към истинския живот. Но от всички е оцеляла единствено днешната.

Как ли би изглеждала биосферата на Земята, ако бе взела надмощие друга полипептидна система?

Първите живи същества безсъмнено са били хетеротрофи, ползващи наготово „хранителния бульон“. Впоследствие някои от тях се отклонили от тоя път и преминали към автотрофен начин на живот — чрез самоизхранване, което значи, започнали сами да си произвеждат хранителните вещества посредством фотосинтезата. Навярно първите от тях са приличали на далечните си потомки — днешните еуглени, които са способни да се движат и да се хранят с готови органични вещества като животните, но едновременно с това притежават и хлорофил като растенията.

Проучванията сочат, че хищничеството — изяждането на други живи същества — се е появило преди около шестстотин милиона години. Дотогава земното население се е състояло от тинояди и филтратори. И както изглежда, първите хищници са наподобявали днешните амеби.

Постепенно те са ставали все по-добре въоръжени, все по-пъргави, все по-силни, все по-съвършени, превъзхождащи както растенията, така и животните, изхранващи се с тях.

Ей това беше веруюто на доктор Пеев — че „злото“ в света произтича от хищничеството. Без него щеше да съществува един свят от растения и консуматори на мъртва органична материя, свят на мирно съществуване без непрекъсващите жестоки битки, ежечасни, ежеминутни, ежесекундни убийства, без проливане на реки от кръв.

За да живееш, трябва да изядеш другия — това е основният закон на нашата майка природа. Злото, образно казано — това са ненаситно зиналите уста и острите зъби.

Всички етични системи, съчинявани от мъдреците, в действителност предлагат само полумерки — поограничаване на злото, ала съвсем не и пълното му премахване.

Светът на доброто и справедливостта според него можеше да настане едва след като всички твари преминат изцяло към автотрофния режим на живот, след като изчезнат както хищниците, така и вегетарианците — въобще готованците.

А то би се постигнало само ако те придобиеха способността да асимилират въгледвуокиса от въздуха — което значеше, ако се появяха фотосинтезиращи животни редом с фотосинтезиращите растения.

Днешната биосфера е постижение на стотици милиони години еволюция. Природата се стреми към усложняване в борба против ентропията — вселенското противодействие на всяка организация. Еволюция и ентропия — все едно Ормузд и Ариман у древните перси. И това, което прави най-силно впечатление — еволюцията се развива с прогресивно нарастваща скорост. Почти милиард години съществува неразумният живот върху планетата ни, а само един милион се оказва достатъчен за качествения скок — появата на хомо сапиенс. Тоя ход продължава да се ускорява непрекъснато. И ще се ускорява особено след като се намеси активно и разумът.

Доктор Христо Пеев беше убеден, че човекът е призван, предопределен да коригира своята създателка — природата; именно той със своите научни постижения да ускори еволюцията с милиони години наведнъж, да я насочи в желания от него път. Досега тя беше направлявана от стихийните биологични фактори. Време беше тази роля да се поеме от човешкия разум.

Голямата цел, изкореняването на Злото, прекъсването на всеобщото самоизяждане беше по силите само на неговата наука — генетиката. С нейните методи да се създадат организми без алчни уста, без зъби и нокти, неспособни за убийство.

Той все още не дръзваше да си представи и хора, годни да фотосинтезират. Кой друг, ако не един биолог, би знаел колко активна обмяна на веществата е в състояние да подхранва функциите на човешкия мозък, за който са нужни изобилни и най-разнообразни хранителни съставки и който не може да бъде задоволен с ниския коефициент на полезно действие от фотосинтезата на растенията.

Засега — не. Но в бъдеще? Наистина нейната ефективност при културните ни растения е слаба. Те най-често използуват по-малко от един процент от падащата върху им слънчева енергия.

А нима не би могла да се увеличи? В известни случаи се оползотворяват един и половина процента. Царевицата и захарната тръстика — двойно, в хидропоници — още два пъти повече. Има райони на Земята, където ефектът е още по-голям — например в Памир и другаде. А само един процент повишение в коефициента на полезно действие при биосинтезата може да произведе нови милиарди тонове биомаса.

Само за половин час Слънцето изпраща върху Земята толкова калории, колкото се получават от целогодишния добив на нефт, въглища и природен газ. И от тях, уви, растенията усвояват само един-два промила. Защото освен ниви и градини съществуват и огромни безжизнени пространства: пустини, планини, градски площи, пътища, заводи.

Целта на доктор Пеев засега беше съвсем скромна — да присади гена на фотосинтезата от някое растение и тоя, който управлява производството на фермента нитрогеназа при усвояването на азота от въздуха при азотобактера, в генетичния апарат на някое животно — първоначално в по-примитивен организъм, който не се нуждае от особено активна обмяна на веществата.

Да положи началото!

А после, ако сполучи — или той, или други да продължат нататък… Нататък… Той дори потръпваше при тая мисъл, докато създадат НОВИЯ ЧОВЕК, „Хомо футурус“, който за съществуването си няма да се нуждае ни от лов, ни от кланици, въобще от убийство под какъвто и да е предлог, който дори щеше да се откаже и от растителната храна, който, фигуративно казано, щеше да се препитава единствено със слънчеви лъчи.

Живот без проливане на кръв, без насилие, без жестокост!

Хранителната верига в природата е построена върху тъй безжалостна и тъй разсипническа основа, че за всяка единица тегло на индивида от по-горното звено са нужни десет единици от по-долното.

Защо да не се избегне това разточителство — което означава избиване на десетократно повече същества? Което означава непрекъсната кървава вакханалия, продължила повече от шестстотин милиона години?

Тогава, отхвърлил грижата за стомаха си, човекът щеше да се отдаде изцяло на духовните си потребности: наука, изкуство, спорт, удоволствие.

Щеше… Трябваше…

За жалост дотогава предстоеше много работа, огромна работа. А Христо Пеев едва бе понечил да направи прощъпалника си. Цяла седмица бе експериментирал с една малка тридакна, тридесетина сантиметра дълга, извлечена от рифа с помощта на местни рибари и поставена в аквариум с непрекъснато протичаща океанска вода. Бе проучил взаимодействията между нейния организъм и живеещите в тъканите й водорасли зооксантели. В природата се срещат и други подобни съжителства: при лишеите, където се наблюдава истинската симбиоза между плесен и водорасло. Тук обаче не става дума за симбиоза, тук гостоприемникът — мидата е всъщност паразит, по-право благоразумен хищник. Както човекът отглежда домашни животни, за да ги яде, така и тя развъжда в тъканите си зооксантели, за да усвоява произвежданите от тях органични вещества, а накрая също така да си ги смели целите.

Всъщност не такава форма на живот си представяше ученият, а пълно сливане. Интересуваше го главно как реагират животинските тъкани на съжителството с фотосинтезиращи клетки, които отделят атомния си кислород направо в тях.

Не е изключено така да са се появили и по-висшите растения от подобен паразитизъм към пълна симбиоза. Амебовидна клетка е приспособила в свои работни органи погълнати други микроорганизми: от синьо-зелени водорасли са произлезли хлоропластите, които и досега са запазили ядрата си; от аеробни бактерии — митохондриите; ядрото пък може да се окаже паразитираща бактерия, която е намерила най-подходящия начин така да възпроизвежда своя генетичен код, но за разлика от вирусите, без да унищожава гостоприемника си.

Пеев бе събрал доста данни, които предстоеше да преработи с компютъра, когато се завърнеше в България.

Сега щеше да пристъпи към втория си експеримент — не по-малко значителен от първия.

С едноместна лодка, задвижвана от прикачван мотор и натоварена с нужните инструменти и записващи устройства, се бе насочил към вътрешността на острова. Сам. Не възнамеряваше да се отдалечава много — само толкова, че след като си свърши работата, да се върне още същия ден преди мръкване.

Тоя път си бе поставил задачата да изследва някои физиологични процеси в непентеса — това чудновато индонезийско хищно растение, което в допълнение на автотрофното си хранене прибавя и веществата, получени от смилане на уловените в приспособените за целта листа-капани насекоми и други дребни животинки.

Не, няма спор! Границата между растенията и животните не е тъй непреодолима.

Теоретично поне, доказвано и от плахите опити на еволюцията, не е неосъществимо създаването на същества полуживотни-полурастения.

И… В крайна сметка — кротки, неагресивни, добродушни хлорофилни хора!

Хората на бъдещето — „Хомо футурус“… И Раят на Земята…

В действителност това не улесняваше особено задачата. Растенията са сложен продукт на природата, тяхната генетика е по-непроницаема дори от тая на човека.

От дете бе мечтал да пътешествува, да броди из неизследвани джунгли, да се преборва с опасности, да среща невиждани животни и растения. Та кое ли момче не е мечтало за това? И ето я, най-сетне мечтата се бе сбъднала.

Той плаваше по една река, която прорязваше екваториалния лес, река в едно от най-интересните кътчета на Земята — Индонезия. Мечтаната страна на хилядите острови, Смарагденият пояс, Градината на изтока, Островите на блажените — все наименования в превъзходна степен на тоя вулканичен архипелаг сред океана.

От двете му страни се издигаха като ослепително зелено ждрело горските великани, сякаш нямаше две еднакви дървета, омотани с оплетената мрежа на лианите. А под тях, досами брега, поклащаха кичести корони кокосовите палми, чиито стволове изглеждаха къдрави от облепилите ги лишеи, кипреха се стройни пинангови палми и навяващи тъга аренгови палми. В ослепителни отблясъци отразяваха слънчевите лъчи широките листа на дивите банани, над които се привеждаха дървовидните папрати. А в самата вода, сякаш да заличат всяка граница между нея и сушата, се поклащаха тръстиките, сред които всяка педя празнина беше заета от легналите върху водната повърхност листа на водните лилии. Сред тях се провираха чапли и безброй други птици, които отлитаха разтревожени, щом чуеха пухтенето на мотора му. А нейде от високото, откъм върхарите на гигантските дървета, ехтеше утринният хор на гласовитите гибони.

Открил удобно заливче, Пеев насочи нататък лодката си. Върза я за един нависнал клон, после скочи на брега и навлезе в мрачния тунел от омотани храсти и увивни растения.

Ясно — пътека, по която едрите животни идват на водопой. Опасна пътека, която изискваше да бъде постоянно нащрек. Но само тя можеше да му позволи проникването във вътрешността на гората.

Още щом пристъпи, и трепна. С глухо пърхане прелитна някаква птица с дълги бели пера на опашката като развяващи се подир кораба вимпели.

Райска мухоловка!

Той метна пушката през рамо и навлезе в окрайнината — мрачен гъсталак, който за негово облекчение скоро свърши и пред него се издигна истинската джунгла. Всъщност тя висеше на двадесет-тридесет метра над главата му, а край него се извисяваха великанските дървесни стволове: едни, като подали се направо от пръстта антични колони, други, надебелени в основите подобно на нашенските дъбове, трети, с дълбоки бразди от сливането на множеството въздушни корени, четвърти, с изпъкнали над земята дъсковидни корени, наподобили оперението на балистични ракети. Почвата въобще не се виждаше от опадалите сухи вейки и листа, сред които можеха да виреят само плауни и селагинели. И мъхове, и лишеи, и гъби — навред, сред окапалата шума и по стъблата. И мирис на гнило, на парник.

И влага — досущ като в парник! Тая влага, с която се бореше безуспешно, откак бе дошъл, от която плесенясваха и дрехите, и книгите, и припасите му.

Доктор Пеев нямаше право да се застоява на едно място, нито да съзерцава, нито да се мръщи. Отвред по тая настилка бързаха към него гладните сухоземни пиявици.

И той тръгна напред.

Скоро листният покрив отново се спусна, сля се с втория етаж на джунглата — сянкоустойчивите дървета, после, още по-ниско — третият етаж: дървовидните папрати и палмите джуджета, всички омотани в плетеницата на лазещата ротангова палма, чиито врежове достигат стотици метра дължина, и безбройните лиани — все едно корабни въжета.

Ето и едно от чудесата на Калимантан — дръвчето Полвалтеа, чието стъбло беше обсипано с едри оранжеви цветове! Ето и гигантската тигрова орхидея, ето и други замайващо красиви цветове, толкова много и тъй разнообразни, че той, биологът, вече се обърка.

А ето и това, което диреше!

Над бълбукащия поток висяха като окачени шарени делвички капаните на непентеса. Приличат на цветове, тъй ярко изпъстрени са те, за да примамват насекомите, а всъщност са видоизменени листа.

Пеев надникна в най-голямата, цял метър дълга. Дъното й запълваше някаква течност, в която плаваха хитинените щитчета на десетина бръмбари. И още нещо — един полуразложен охлюв. Такова е предназначението на тая течност — със сладкия си мирис да примамва жертвите, а след като те се подхлъзнат по гладкото устие на делвичката, да ги смели досущ както стомашните сокове на животните.

Тъкмо това му трябваше!

Биологът се дръпна рязко, за да се върне при лодката си.

И дали от неговото движение, или подплашени от нещо друго, над главата му се стрелнаха няколко странни същества. Странни биха изглеждали на непосветения, не и на него.

Ненапразно наричат Калимантан „родина на хвъркатите чудеса“.

Това се оказа летящ гущер — драконче, което се хлъзна по въздуха двадесетина метра върху разперените отстрани на тялото му ветрилца и се вкопчи в съседната палма. Насреща му, разперила четирите си лапички, между чиито пръсти бяха опънати тънки ципи сякаш върху четири парашутчета, премина летяща жаба.

В тая страна има и летящи змии, летящи катерички, летящи лисици, по-право огромни растителноядни прилепи.

Докторът почти тичешком достигна лодката и награби портативния осцилограф. С него смяташе да запише биотоковете на непентеса при различни дразнители.

Почти се спъна в някаква сива топка, която се търколи в краката му.

Какво ли беше? Такова твърдо, люспесто…

Но да, какво друго — панголин, покритият с люспи мравояд! Някога хората използували люспестата му кожа като броня, да не ги лови стрела. Чудна броня, от рогово вещество, все едно нокти. Още едно чудо в тоя чуден остров: нокти по кожата, зъби в стомаха, а устата беззъба.

В тоя миг чу вика:

— Пази се!

Той се обърна. По реката плаваше прау с един гребец в нея — Пангу, който бързаше да стигне навреме в града.

— Пази се! — повтори даякът. — Пантера! Вляво, вляво!

Пеев вдигна пушката, готов за стрелба.

Но къде се бе свряла тая хищница? Откъде го дебнеше?

В носа го лъхна и миризмата й — тъй характерна, както я помнеше още от зоопарка.

Ловецът, а дали тоя път беше ловец, или плячка, се взираше в гъстия листак.

И видя.

На три метра над земята, от зашумения клон потрепваше нервно краят на увисналата й опашка. Много често тя забравя да си я прибере. И така се издава.

Човекът опита да различи очертанията й сред листата. С много усилия и взиране накрая това му се удаде.

Черна пантера! От тия, дето обитават най-непроходимите гори. И най-опасна, най-дръзка до безразсъдство.

Приклекнала върху клона, готова за скок, а свирепата й глава свита между плешките.

Той натисна спусъка, прицелил се набързо между святкащите от ярост очи.

Не чу гърмежа. Видя само как хищницата, все едно неулучена, се метна към него.

В същия миг някой го блъсна настрана и зае мястото му.

Туземецът!

Той се сгърчи, изправил нагоре острието на копието си от желязно дърво, подпряно с обратната страна в земята.

И връхлетелият звяр се наниза на него.

Но и така, набучен на копието, което се подаде от гърба му, не се предаде. Опита да се метне повторно, и то върху Пангу, който мигновено отскочи назад.

Най-сетне замря. Потръпна няколко пъти с ноктести лапи и се отпусна безжизнен.

Вдигнал отново оръжието си, доктор Пеев приближи до трупа, готов при най-слабия признак на живот да стреля.

Нямаше нужда. Пантерата беше мъртва.

Беше слушал за това, сега се увери с очите си. Представителите на котешкото семейство трябва да бъдат стреляни в сърцето, не в главата.

Той беше отличен стрелец, дори с национални постижения, бе улучил жертвата си точно там, където се бе мерил, куршумът бе раздробил черепа й. Въпреки това тялото й, вече получилите от мозъка заповед за нападение нерви, мускулите й — всички бяха изпълнили тая заповед. Метнали се бяха върху врага, и то не един път. И кой знае каква щеше да се окаже участта му, ако не се бе явил местният човек със своето първобитно оръжие.

Задъхан от вълнение, той прегърна спасителя си:

— Ех, благодаря ти!

Извади една цигара от табакерата си и му я предложи. Обикновено не пушеше, запалваше само напоследък, за да се сближава по-лесно с тукашните хора, които обожават тютюна.

И така, както пушеха мълчаливо, все още развълнувани от станалото, го разгледа.

Даяк, от вътрешността на острова, от „маслинените хора“, както ги наричаха. Нисък, но мускулест, типичен монголоид със светла кожа и дълги черни коси, подрязани над челото, а отзад вързани на опашка. И съвсем голо лице, с изцяло оскубани косми, дори на веждите и клепките, което му придаваше вид на каменна статуя. Това впечатление се потвърждаваше и от напълно безучастния му израз. Ще речеш, същество от друга планета без чувства, без страсти. Но Пеев бе поопознал някои от тия хора, докато работеше с тях. Изживяваха и те мъки и радости по същия начин, както всички други, само дето мимиката им беше различна, неуловима за чужденеца. Както българското кимане за „да“ и „не“ обърква другите европейци. Ушите му, срязани и разтеглени, висяха почти до раменете. Наистина напоследък вече не ги обременяваха с многобройните бронзови пръстени, но все не се отказваха от обичая да ги пробиват и удължават, все още се смяташе, че колкото са по-дълги, толкова е по-шик. Вратът и плещите му бяха татуирани с най-сложни орнаменти — хем за красота, хем за племенно отличие — всяко племе със своя татуировка.

Пеев неволно погледна и палеца му. И той — татуиран. Някога, когато съществувал обичаят за обезглавяване на враговете, тая украса означавала броя на убитите.

Пангу, изглежда, се досети:

— Сега — рече той — младият воин трябва да донесе в селото не череп на човек, а на орангутан.

Биологът още не владееше добре индонезийски език. Въпреки че имаше дарба на полиглот, само за три месеца не би могъл да научи много. Половината от думите знаеше, за останалите само се досещаше. Още по-трудно му беше да говори. Но се стараеше.

— Нали е забранено? — съчини той бавно въпроса си.

— Вярно, забранено е. Но обичаят…

Ех, тези обичаи! Та нали от суеверия и в България все по-рядко се срещат прилепи и змии, и пеперуди мъртвешка глава, и кукумявки.

Не стигат бракониерите, от които индонезийските власти едва опазват обречените на изчезване орангутани, ами и туземните обреди…

Пеев махна с ръка. Нищо не може да спре тоя гибелен процес. Отиват си ту един, ту друг животински или растителен вид. А ние си пишем статиите за екологичното равновесие, присвояваме си звания и хонорари, ходим по симпозиуми — днес на един континент, утре на друг — както го наричат някои „симпозиумен туризъм“, за разлика от другите видове на държавни разноски.

И колкото повече се говори за опазване на природата, колкото повече симпозиуми заседават, толкова повече видове изчезват. В неудържима прогресия.

Дали не са прави ония, които ругаят съвремието ни, като го наричат „самоубиваща се цивилизация“? Дали наистина за биосферата човекът не е същото, което е раковият тумор за него? И той като раковата клетка — изплъзнал се от контрола на природните закони.

Гласът на даяка прекъсна мислите му:

— Туан — рече, — господине, ще одереш ли ти кожата на пантерата?

Че защо ми е?

Да я продадеш.

— Не! — поклати глава Пеев. — Ако искаш, ти я вземи!

Сякаш чакал само това съгласие, Пангу измъкна мандоуто и с няколко сръчни нареза отдели пъстрата кожа от трупа.

— Пробита е — измънка той. — От копието. Ама Пиявицата и тъй ще я купи.

Изплакна я от кръвта във водата, после я метна в своето прау.

— Нямам сол да я наръся. Ама до довечера все ще издържи.

И подаде ръка за сбогом:

— Тръгвам. Да стигна навреме. А ти, туан, повечко се озъртай!… Не само за пантери…

Той се наведе, пошушна му доверително:

— По-нагоре, при Белия вир… Горски духове… Видях ги с очите си.

Туземците са суеверни, натъпкали са света с всякакви свръхестествени зли сили. Навярно и на тоя му се е привидяло нещо през нощта. На страха очите са големи.

— Посред бял ден беше — поясни даякът. — Четири духа… Омагьосаха глигана и той падна… А наоколо гората останала без листа, сякаш пожар…

Пеев запита повече от любопитство. Та тоя човек му бе спасил живота.

— Как изглеждаха?

Пангу отвърна без колебание:

— Виолетови, съвсем виолетова козина. А телата им усукани като черупка на охлюв. И три очи, едно над друго. Различни. Отдолу нещо като крак, ама ходи все едно голяма пиявица. Хване се с единия край, проточи другия, стъпи с него и изтегли първия. Както се мери с педя.

Такова подробно описание!

Туземците поначало не обясняват как изглеждат духовете — ту сенки, ту превърнати в зверове, в скали, в мълнии… А тези?

Калимантан — островът на чудесата!

А дали не съществува някое още неизучено чудо? Това например, за което говори даякът. Някакво пълзящо растение, малко по-пъргаво от лигавите гъби, да речем, с чувствителността на срамежливата мимоза — защо не?

Нима щеше да пропусне тая възможност? Нещо толкова подобно на съществата, за които мечтаеше.

Доктор Пеев реши изведнъж:

— Заведи ме!

Пангу поклати глава:

— Не сега, туан! Аз трябва да ида в града. Важна работа.

И додаде:

— Ако ти ще ходиш, иди с дружина! Духовете не се задяват с повечко хора.

Качи се в прауто и загреба.

А доктор Пеев прикачи осцилографа към пъстрата каничка на непентеса и пусна самописеца. Да довърши опита си.

И после, още утре, щеше да поеме към тоя тайнствен Бял вир.

Дори да не се окажеше вярно сведението на даяка, непентеси щеше да намери и там. И животни, и растения — много повече оттук, в близост с града.

Беше решил…

Загрузка...