Фаетон

Корените на злото

Останалите в лагера до космическия кораб се приготвиха за нощувка. Разпънаха палатки, намазаха се с репеленти против комари и пиявици. Офицерът нареди нощно дежурство — не толкова срещу зверове, колкото от недоверие към затворените пришълци. Ами ако измислеха някоя нова хитрост? Нещо, което не бе успял да прецени доктор Пеев?

Приседнал до огъня, биологът трябваше да им разкаже до последната подробност точно какво се бе случило.

Слушаха го наистина, ала на него все му се струваше, че не всичко му вярваха. Та то в действителност изглеждаше тъй необикновено.

И ако пред очите им не стоеше чудният космичен дом с наредените по етажерките лилави същества, можеха да сметнат, че се гаври с тях.

Накрая доктор Ситуморанг постави най-важния според него въпрос:

— Как си обяснявате това странно излизане от строя на биокомпютъра?

Пеев вдигна рамене:

— Признавам, не съм наясно. Само някакви бледи догадки. Първия смут в бодливото черно кълбо забелязах, когато изхвърлих в реката дистанционния детонатор. А втория, трайния, който ме убеди в правотата на предположението ми — когато Пангу ми се притече на помощ.

— Каква връзка може да има между тях? — недоразбра Ситуморанг.

— Допускам нещо подобно. Свръхразумът, както той сам се величае или както са го величаели някога създателите му, въпреки изключителните си разсъдъчни способности всъщност си остава само една изчислителна машина. Неговите аналитични и осмислящи системи не са пригодени да възприемат подобни постъпки, напълно непознати на „разумните“. Той не е програмиран нито да изпитва, нито да разбира такива психични прояви като емоциите. Чувството на самопожертвователност противоречи изцяло на заложената в него строго математическа логика. Тя признава само „да“ и „не“, целесъобразно или нецелесъобразно. Това, което извърших аз, това, което извърши Пангу според машинната му логика представлява безразсъдство. Да се жертвуваш, а защо? Да се отклониш от естествения инстинкт за самосъхранение? И тъкмо това безразсъдство — според неговата програма истински абсурд — смути хода на неговата непоклатима логика, обърка я. Свръхразумът всъщност „блокира“, както „засича“ обикновен калкулатор пред нерешима задача.

Доктор Ситуморанг сам се запита:

— Толкова ли антагонистични са емоциите и интелектът? Защо при човека те не блокират разсъдъчната му дейност?

— Защото компютърът е и си остава модел само на една от психичните прояви на нашия мозък. А човешката психика е несравнимо по-сложна от най-сложната интегрална схема, дори холографна. Не само по своята вместимост, по количеството битове, които е способна да запамети. Едно от отличията й, изглежда, е тъкмо „логиката на чувствата“, ако ни е позволено да се изразим така. Отлика и превъзходство, слабост и сила едновременно.

— Някои допускат, че ако се увеличи информационният обем на компютъра, ако запомнящите му устройства и връзките им се изравнят с броя и възможностите на мозъчните неврони и синапсите, ще се постигне качествен скок, тоест машината ще придобие самосъзнание и емоции.

Пеев отвърна колебливо:

— Може и да е така. Но това, което аз видях, отрича подобна възможност. Впрочем какво е то — самосъзнанието? Защо у малкото дете още го няма? Защо вероятно и в повечето животни го няма? Каква промяна се извършва в невроните, в електрохимичните им процеси, та индивидът да се превърне в личност? Какво са емоциите, тия психични прояви много по-примитивни от вместения в мозъчната кора разсъдък, които вече сме в състояние да управляваме със средствата на психофармацията и с електростимулация? Примитивни, заложени в лимбичната мозъчна система на бозайниците, атавизъм според някои, но които все още насочват волевата човешка дейност — за добро или за зло. Емоцията е, която дава подтика за действие на мозъка, основата на волята. В състояние ли сме да я ампутираме от разума? И какво ще се получи? Разумът не е само интелект, не е жива електронноизчислителна машина.

— „Вис виталис“ — подметна Ситуморанг. — Божественото начало.

— Разбира се, че няма божествено начало. Но има човешко начало, резултат на материални сили с материален носител. Само че още не сме го разсекретили. И затова нашата душа даже на най-големия глупак, превъзхожда и най-съвършения компютър. Сечивата са продължение на ръцете, компютърът — на мозъка. Ние го наричаме „логична машина“, докато всъщност неговото мислене не е логично, то е алгоритмично. А в това има малка разлика. Човешкият разум борави с дедуктивни и индуктивни методи, машината — с алгоритми. Алгоритъмът е система от правила за решаване на дадена задача, и то съставена и заложена в програмата й от човека. Въображението, та ако щете, интуицията е тази, която пък подсказва на човека какъв алгоритъм да създаде.

Той сам се прекъсна, забелязал, че умуванията му будят интерес единствено у колегата му. Останалите почваха да се отстраняват от групата и да се заглеждат в поклащащия се на водата космически пришълец.

— Май че ви преча? — рече той.

— Никак не пречите — успокои го офицерът. — Виждам само, че в случая аз и моите момчета сме ненужни. Бяхме се приготвили да се бием с терористи. А то…

И добави:

— Скоро ще пристигнат няколко катера, които ще бъдат много по-полезни за отбуксирването на тая чудесия.

Няма що, трябваше да почакат още.

Едва на разсъмване се дочу пухтенето на корабчетата, които скоро пуснаха котви до хидроплана. После вързаха орбиталната станция и я повлякоха на буксир надолу по реката.

Едва тогава самолетът отлетя към своята база с оказалия се излишен взвод десантчици.

Изправен до планшира на единия катер, доктор Пеев все още обясняваше на колегата си, а всъщност опитваше той самият да си изясни всичко, което бе видял и чул. Или ако не всичко, то поне най-важното:

— Вие навярно си спомняте разговора ни в Банджермасин? Тогава забелязах иронични искрици в очите ви, когато говорех разпалено за своите мечти.

Оня отвърна уклончиво:

— Иронични — не! Но недоверчиви.

— Оказа се, че сте имали основания и за едното, и за другото. Аз мечтаех да премахна злото в света с един удар. Като изключа хищничеството, като превърна всички живи същества на Земята в автотрофи. Растения и животни да асимилират направо слънчева енергия, без да се изяждат един друг.

— Не съм забравил основната ви мисъл: „Злото се е зародило тогава, когато първата уста е погълнала друго живо същество.“ За вас устата и зъбите бяха олицетворение на злото.

Пеев поклати глава:

— А колко скоро бях опроверган, напълно сразен! От това, което видях.

Той посочи с поглед плаващия във фарватера им космически кораб:

— От всичко, което чух. Тия там нямат уста, нямат зъби. Те фотосинтезират като нашите растения. Но от това не са станали по-добродушни. Дори обратно. В злобата си са взривили своята планета, докато ние, слава богу, още не сме стигнали дотам.

— Има време — подхвърли с болна усмивка Ситуморанг. — Нека и ние успеем да овладеем енергията на елементарните частици! Нали помните мнението на Айнщайн: „Целият наш прехвален технически прогрес, самата наша цивилизация, прилича на секира в ръката на психопат убиец.“

Доктор Пеев не беше напълно съгласен:

— Не, не е цивилизацията виновна. Не и техниката, която толкова ругаем. Ние сме виновни, нашата душевност, нашата агресивност. Време е да прекъснем хода на тая еволюция, която се управлява от стихийните биологични фактори, и да преминем към управлявана от човешкото съзнание еволюция.

Той замълча, загледан във все още мътния, клокочещ талвег на неприбралата се напълно в руслото си река.

После заговори:

— Трудно е, болно е да се отречеш наведнъж от мечтата, с която си живял години наред, мечта, която е станала твоя същност. Страшно боли. Но нали това е почтеността — да признаеш поражението си? Боли. Но и детето се ражда в болки. Убедих се, химера е била идеята ми да променям физиологичната основа на живота. Друг е пътят за борбата със злото. Това е пътят, сочен от мъдреците на всички времена. Пък аз се бях помислил за по-мъдър от тях. Нужно е само да променим нравствеността му. Злото може да се поправи, ако не и да се изкорени само с помощта на човешкото съзнание. С усъвършенствуване на обществото. Ако не с един замах, то поне в хода на една еволюираща етика. Ведно с техническия прогрес — и етически прогрес.

Чувствуваше се като Блудния син:

— Когато всички, а не само единици, ще станат като Пангу, потомъкът на главорезите даяки, който не се поколеба да скочи срещу крокодила само с нож в ръката, за да спасява един чужд човек. Но човек. Да даваш повече, отколкото искаш. Тогава и всички ще получават повече, отколкото ако всички само вземаха.

И пак замлъкна.

Доктор Ситуморанг запита:

— Нима ще преустановите изследванията си?

— Съвсем не. Нито аз ще ги спра, нито другите. Ще продължим. Само че под контрола на човешкото съзнание, съставка на което е и човешката нравственост. Възможно е да получим зелени фотосинтезиращи животни, възможно е и обратното — да присадим у растения ген за производство на животински белтък. И да заобиколим зловещата необходимост от кланици. Растенията да ни дават направо най-ценните аминокиселини.

И другият беше биолог, и другият беше учен. Нямаше нужда от дълги и подробни обяснения.

— А тези? — Ситуморанг промени темата. — Какво ще правите с тях?

Пеев се изправи:

— Виж, това няма да решавам аз. Въпросът е толкова сложен, толкова важен, че следва да бъде обсъждан от Организацията на обединените нации, от цялото човечество. Та представете си! От хилядолетия човек мечтае да се срещне с други разумни същества, да обмени опит, да се убеди, че не е сам във Вселената. И ето, те са пред нас! Ами сега? Никаква обмяна на знания, напротив дойдоха да ни погубят. Какво да сторим ние, след като ги обезвредихме? Да ги унищожим ли по същата машинна логика, която ги доведе тук? И имахме ли това право? Живот, създаван, еволюирал милиони години. Накрая останали само няколко десетки негови представители…

— Да ги изселим на друга планета?

— Защо не? На планета без магнитно поле, за да възстановят размножителната си способност. Но защо да не останат и тук, след като им създадем противомагнитен екран?

Доктор Ситуморанг подметна предпазливо:

— След като го няма тираничният Свръхразум, който е сковал способността им да мислят, който ги е превърнал в роботи, те може отново да развият атрофираните си умствени способности. И тогава да пристъпим към осъществяване на сътрудничеството ни.

— Но може и никога да не се развият. Ние сме биолози. И знаем — веднъж закърнял орган в хода на еволюцията никога не се възстановява. Произлезли от рибите, след като пак са се върнали във водата, нито ихтиозаврите, нито китообразните са си възвърнали изгубените хриле.

Той се замисли:

— И все пак. Така е при стихийната естествена еволюция. Не е изключено при направляваната от човешкото съзнание еволюция този закон да изгуби силата си. Има и такива експерименти. Чрез присаждане на нов ген е получена мушичка дрозофила с четири крилца вместо обичайните две.

Катерите пухтяха, повлекли кристалната постройка, а вътре лилавите стояха безучастно всеки на своята полица, безизразни и неподвижни и се припичаха на залязващото слънце.

Досущ като кактуси в саксиите си, подредени на цветарска изложба!

Развълнувани или доволни?

Най-вероятно — доволни, че и сега се бе намерил друг, който да мисли вместо тях.