Фаетон

Прозрачната пещера

То не беше случайно — това наводнение. Всичко си има свои духове: и животните, и дърветата, и потоците, и реките, и скалите — всичко. Само дето едни са лоши, а други добри. Добри са тия, що ти дават храна, питие, сянка, гориво. Бедите пък са дело на злите духове. Разгневил бе Пангу духовете на водата. И те му отмъщаваха.

Дали защото се спаси от оня горе, на клона, при буцата дамар? Или защото бе видял другите, които умориха глигана над Белия вир? Или пък затова, че се бе разбъбрал за тях пред един чужденец? И даякът е тукашен, и духовете са тукашни, все едно земляци. Общуват, воюват, но си остават земляци. А той бе намесил в техните си вътрешни работи един другоземец, който нито вярва в духове, нито ги тачи.

Така, увлечен в борбата с клокочещата под него стихия, подмятан от безредно забързаните вълни, едва смогващ да изчерпва преливащата през ниските бордове мътна вода, Пангу не усети кога е спрял дъждът. Спрял тъй внезапно, както бе връхлетял.

Макар че уважаваше духовете, Пангу съвсем не възнамеряваше да се предаде без съпротива. Защото не искаше да го удавят, да го разкъсат крокодилските зъби. Както всеки от неговото племе, държеше да бъде погребан в селото си. И после, след жътвата на ориза, роднините му да изкопаят останките му, да измият костите с благословена от дукуна вода и да ги положат в погребалната кошница навръх свещения кол, откъдето дори и след смъртта си да живее с племето си, да се радва и да скърби с него. Пък когато може — и да го предпазва от замислите на безчислените враждебни сили.

Небето попросветна. Черните космати облаци бързо се източваха надолу по реката.

А тя всъщност река ли беше или пространно езеро, дори истинско море, само че кафяво, разляло се навътре в джунглата, додето поглед стига. Кафяво море със зелени островчета, които прелитаха покрай него, понесени в обратна посока, сякаш забързали да се изкатерят навръх планината, откъдето се стичаше реката.

Между разкъсаните облаци ту тук, ту там се мярваха яркосини пролуки, които се сливаха една с друга, докато накрая запълниха целия небосвод.

Грейна и слънцето, по-право, плисна върху света цялата си жар, която бе събрало, додето плющеше дъждът. Навред заискриха отблясъци — някакви странни, безшумни светкавици: всяко гребенче на вълна, всяка грапавина по премятаните из водата дънери, всеки лист по зелените островчета наоколо.

Такъв блясък, до ослепяване!

Наистина ослепен от него, Пангу не видя изпречилия се пред него завъртян като пумпал палмов ствол. Листната корона подхвана прауто и мигом го преобърна.

Гребецът тутакси се озова във водата, задавен от мръсната й мътилка.

Но успя да се овладее.

Трябваше да действува! Мигновено! Иначе беше загубен!

Той изплува, озърна се, после размаха ръце и крака в отчаян опит да догони лодката си, която с дъното нагоре се отдалечаваше от него, повлечена от по-бързия повърхностен слой на водата.

Колко ли бе траяла тая луда гонитба, това надбягване със смъртта!

А крокодилите?

Дали вече някой не посягаше да захапе крака му?

Дори така, в паниката, успя да съобрази. В подобна стихия и те предпочитат да бъдат по-далеч, на завет в някой притулен разлив, че и на брега. Нямаше защо да се бои от тях.

Стигаха му безредните кални вълни, стигаха му замайващите въртопи, същински фунии, които увличаха в ненаситните си вътрешности всичко: и клони, и шума, и плодове, и трупове; които, ако не успееше навреме да ги избегне, можеха да погълнат и него в ненаситните си гърла.

А те не бяха прости въртопи, всеки даяк го знае, тях ги усукват спотаените на дъното водни духове. Тъй докарват жертвите долу при себе си, та да ги разкъсат на спокойствие.

Тъй си е — не са опасни крокодилите, не са опасни вълните, опасни са духовете, които властвуват над всичко живо и неживо тук, в своите владения.

Затова пък Пангу беше човек. А човекът е създаден да се бори срещу злото. И той щеше да се бори!

Всичко това той, разбира се, не го премисли. То си беше всмукано в плътта, в мозъка, в подсъзнанието му.

Да се бори!

Внезапно усети болезнен удар. В скала ли се бе блъснал или в повалено дърво?

При следващото премятане го видя — нито скала, нито дърво.

А удавен слон! Понесен безпомощен от течението, изгубил царственото си величие, превърнат в жалка играчка на стихията.

Пангу загреба с още по-голямо ожесточение.

Но явно не можеше да достигне прауто.

Тогава?

Да се метне ли пак върху някой дънер?

Да се метне, добре, ама те се въргалят във водата така, че щяха да го изхвърлят начаса.

Вече се озърташе за такава опора, когато видя как лодката му се заплете в корените на една палма нипа.

И той я догони, вкопчи се за нея.

Ала не смяташе да остане тук, в тая листна корона, сред бушуващата наоколо ярост.

Колко ли време се бори, напъва се, премята се, едва устояващ срещу течението, докато успя да я измъкне.

С не по-малко мъки се прехвърли вътре, без да я обърне пак.

Захвана се да изхвърля нахлулата вода с шепи. Защото бамбуковият му черпак бе отвлечен ведно с цялото му имущество. И най-лошото — ведно с веслото му.

Добре все пак, че мандоуто не бе паднало, че все още се държеше на пояса му.

С него той отсече един палмов лист, окастри перата му и опита да пригоди за весло жилавия му ствол.

Ех, не беше като истинско. Но щом липсваше друго…

Отново заплава надолу.

Нямаше нужда да гребе в това силно течение. Дръжката на листа му служеше предимно за кормило, да се предвардва, доколкото може от нови препятствия, които за беда изникваха на всяка крачка.

Колко ли време беше минало? Пангу въобще не се запита за това. Че кой в джунглата брои часовете? Времето си върви и без часовник.

Неусетно талвегът го изтласкваше настрана, към по-тихите води. Пък и той със своето палмово кормило помагаше на това отклонение.

Все по-близо до брега!

А и той сякаш сам се приближаваше. Наводнението бавно, едва забележимо се отдръпваше, оголваше педя по педя доскоро залетите площи, застлани с тиня и шума.

Пангу тъкмо взе да се поуспокоява и се сгърчи. Нещо огромно профуча над главата му и се пльосна сред водата с трясък. Високо право дърво се бе катурнало, защото подровените му корени не бяха го удържали.

Такива са горските великани — с рахитични краченца. Плитките им корени не могат да проникнат дълбоко в почвата, та да им дадат здрава опора. Затова дърветата се опират едно на друго. Търсят подкрепа от съседите си.

Пангу пак бе имал щастие.

Ако тоя колос се бе стоварил секунда преди това, щеше да смаже и лодката, и лодкаря.

От потъващата облистена корона се разлетяха птици, дракони, кожокрили. Заизкачваха се по все още подаващите се клони змии, маймуни, лемури, тупаи.

А това?

Безсъмнено маймуна, чиято глава едва се подаваше над повърхността.

Ето, наближи прауто. Присегна се, хвана се за борда с пръсти, четири дълги куки почти без палец, и се метна вътре. Мокра вир-вода. Седна на носа с такава увереност, сякаш цял живот се е возила с лодка, и започна да отръсква козината си, както се отръсква къпано куче. Загледа го, видимо доволна, че се бе измъкнала от противната мокра стихия. Без никаква уплаха, дори доверчиво.

Лангур — тънкотела маймуна! С разкошна златна козина и още по-разкошни бакенбарди, с увиснало носле над горната устна, което й придаваше особено надменно изражение. И дълга опашка, която вече бе успяла да преметне над коленете си.

То се знае, Пангу не я пропъди. И тя като него имаше право да живее. При това не му пречеше. Напротив, вдъхваше му по-голяма увереност — все е по-добре да не си сам, да си имаш другар. Пък дори маймуна.

Успокоен съвсем, лангурът захвана да се пощи, като усукваше подобно на паяк тънките си ръце, човъркаше с пръстчета из просъхващата козина, измъкваше нещо: бълха ли, кърлеж ли, солно кристалче от потта ли, и бързо го сдъвкваше.

Слънцето вече прижуряше жестоко.

А нямаше никаква сенчица, където да се приютят.

Лангурът все пак намери някакъв изход — вдигна ръце и заслони главата си с длани.

Човекът трябваше да търпи, защото ръцете му бяха заети.

Приближил достатъчно до брега, Пангу вече обмисляше как да се отклони, та да пристане в някой тих разлив, когато видя прозрачната пещера.

Друго не допусна — само пещера може да бъде куха и във вътрешността да се движат обитателите й.

Не бе виждал такава, не бе и чувал — все едно издълбана от огромен кварцов кристал, подобен на ония, които довличат планинските потоци.

Значи, не беше обикновена!

Нещо невъобразимо!

Така може да изглежда свърталището на злите духове!

Ето, видя ги и тях — същите, с които вече се бе срещал, накацали по някакви етажерки, един до друг, един над друг.

И най-чудното — сред тях зърна туан Пеев и туан Садикин!

Какво търсеха тук? И те ли също така бяха зли духове?

Май че не бяха.

Приличаха на пленници. Духовете ги бяха хванали за ръцете, за дрехите и ги държаха здраво.

Толкова!

Повече не свари да види.

Водата го отвлече надолу.

Значи… Значи, туан Пеев се намираше в беда. Туан Пеев бе спасил Пангу, а никой даяк не остава длъжник. Пангу трябваше да помогне на своя спасител!

Но как?

Така безпомощен! Без гребло, без друго оръжие освен мандоуто, затъкнато в пояса му.

Загреба с длани.

Но могат ли дланите да заменят веслото?

Тогава съгледа зеления остров — останал незалят от наводнението хълм.

Додето прецени, и лодката му се омота в мрежата на лианите. Пазейки се от бодлите и парливите власинки, от облепилите ги кърлежи и пиявици, той я примъкна навътре, докато носът и опря в сушата.

В тоя миг лангурът подскочи като пружина и се метна на първото дърво. Спря едва когато достигна върха му.

Пангу върза прауто и стъпи на брега.

Личеше си колко бързо се оттича водата назад, като наслагаше по доскоро залетите клони корица от тиня и кичури наскубани треви.

Още щом прекрачи, отвред запълзяха към него легиони пиявици.

Той неволно се дръпна, подпря се в дървесния ствол. Но мигновено отскочи и от него. Стволът се срина върху мястото, където бе стоял, превърнат на купчина стърготини. Значи — прояден от термити.

Няма що, върнал се обратно в лодката, човекът почна оттам да разучава местността, където бе попаднал. Главно — да открие клон, който може да се пригоди за весло.

Я да види тоя!

Но не! На него колония зелени мравки си шиеше гнездо от листа. Изглежда, водата бе отнесла старото.

На съседния пък бе издуло като гърненце стъблото си растение-готованец. И него не го биваше — тия гърненца бяха също така мравуняци с опасно жилещо население.

Пангу се заслуша. Освен това взеха да му се мяркат и силуетите на всевъзможни животни по земята и по клоните.

Това, разбира се, не беше остров, а върхът на възвишение, където се бяха изтегляли пред настъпващата стихия сухоземните обитатели. Бяха се изтегляли, изтегляли и накрая се бяха оказали, току-речи, опрени един в друг. Тревопасни и хищници, еднакво уплашени от бедствието, укротени, забравили враждите и глада си.

Ето един слон! Ето бивол! Там два носорога!

А на ниския клон се бе сгушила, кротка като домашно коте, пъстра пантера редом с огромен питон и необичайно замълчала дългоноса маймуна. По-нагоре се виждаха гибони, макаки, фазани, кожокрили и какво ли не. Като замръзнал стоеше опулен лори. До него също така вцепенен — и един тупаи. Просто да не повярваш, че това неукротимо пъргаво животинче може да изтрае толкова време в бездействие.

Всички — сякаш омагьосани, примирени от общата заплаха.

Под хоризонталния клон на банана, подпрян от цяла колонада враснали в земята и надебелели, превърнали се в нови стъбла въздушни корени, висяха три огромни полукръгли пчелни пити. На открито, без кошер, без хралупа, наглед съвсем леко достъпни.

Даяките примират за мед. Още повече — за пчелно пило. Пангу не би се отказал да вкуси и сега от тях.

Ала не посмя. За тая цел е нужна дълга подготовка, нужен е огън и дим от особени вейки. Защото стопаните на това лакомство са неописуемо свирепи. Раздразнени, преследват в бръмчащ облак грабителя на огромни разстояния и жилят жестоко. До смърт.

И не само заради това. Повече заради друго. Туан Пеев бе изпаднал в беда. И никой не го знаеше, никой друг не можеше да му помогне.

Подобаваше ли на един даяк да изостави тогова, който го бе спасил, без да направи поне опит да се отблагодари?

Ако беше друго, ако имаше насреща си хора, ако бяха зверове — не би се колебал толкова. Само че сега беше различно — налагаше му се да се бори със зли духове, да се навре сам в лапите им.

Трябваше ли да го стори? Имаше ли смисъл?

Туан Пеев каза, че е дукун. И въпреки магията му го бяха пленили. А Пангу не беше никакъв дукун.

Размисляше и дялкаше клона, който си бе избрал, докато накрая го превърна в донейде сносно весло.

Опита го — вършеше работа.

Повече не се колеба. Пък и водата продължаваше да спада. Загреба обратно — отначало вяло, неуверено, боязливо. После — с все по-ускоряващ се ритъм.

И колкото приближаваше, толкова повече сърцето му се свиваше. Стягаше до болка. Това бяха духове, а не шега!

Ето, зад подалите се над повърхността дървовидни папрати блесна стената на кристалната постройка.

Гребецът не посмя повече. Само дотук!

Притули лодката в шубрака, а той се покатери на най-близката палма и се свря сред кичура на листата й.

Оттук можеше да наблюдава всичко, което ставаше в тая зловеща, неправдоподобно прозрачна пещера.