Диамантът

Тъй беше от самото му раждане.

Нежелан! Мразен, преследван…

Кой беше баща му, коя — майка му? И какви бяха: мохамедани, християни, будисти, езичници? Законно роден ли бе или майка му така се бе отървала от позора?

Изглежда, не ще да са държали особено на него, щом като го бяха зарязали, щом го бяха подхвърлили пред вратата на бедния селянин Суминтавикарта.

Намерил той малкото дрипаво вързопче с подмокреното дете вътре и му дожаляло. Внесъл го в колибата, дал го на жена си да се грижи за него. Тъй рекъл: „Дали ще са седем синовете ни или осем…“

И тя го приповила, захранила го с оризова каша. Кажи-речи, само с ориз, маниока, мляна царевица израсна.

Кръстили го Садикин — Садикин Суминтавикарта.

Ужким осми син, ама другите седем не го приеха за брат. Побащимът му едва го отърваваше от побоите, що се сипеха върху му. А новата му майка, смазана от умора, хич не го поглеждаше.

Каквото и да станеше, все храненикът виновен, все отгоре му се нахвърляха. Кой изпуснал кокошките — той. Кой разлял коритото на прасето — той. Кой катурнал котлето с варения ориз — пак той.

На туй отгоре го караха да краде плодове от съседите. И ако откажеше — пак бой. Ще не ще, промъкваше се тихомълком в чуждата плантация, отмъкваше кичур банани или паднал дуриан, после — беж, преди да те е стигнал пъдарят! За беда, твърде често го настигаше и боя пак той изяждаше.

А когато тръгна на училище, животът му съвсем утежня. Братята му, от осемгодишния до четиринадесетгодишния, не можеха да му простят, че учителката все него хвали: колко бил умен, колко бил схватлив. А те — прости селски сополанковци, повече им дай да копаят, да берат каучук, да секат захарна тръстика — само учене не им искай!

Подир всяка похвала, подир всяка успешно завършена учебна година — все бой.

Та намрази и успехите си, които иначе бяха единствената му радост в тоя враждебен свят.

А когато умря старият Суминтавикарта, животът му съвсем опротивя. Изгубил бе единствения си защитник. Братята му го превърнаха на слуга, по-право на роб.

Не му оставаше време ни за наука, ни за сън. Ако не копае на полето, ще мете вкъщи, ще пали огън, ще носи вода, ще поправя мотиките, ще точи брадвите и ножовете, ще върши всички домашни работи: и мъжките, и женските.

Разбира се, не изтрая. Едва навършил петнайсет години, една нощ се измъкна от къщи.

И повече не се върна.

Отиде в Джакарта. В Джакарта се стичаха всички, за които нямаше хляб на село. Тъй разправяха: там имало фабрики, имало магазини и работилници. Ако не те вземат те на работа, ще станеш я полицай, я шофьор, я продавач на дребно. Все можело да се намери някаква работа.

Оказа се, че не било тъй лесно. Цял месец гладува, рови из кофите за смет, проси, спа на улицата.

Най-сетне се смилиха. За опит го назначиха метач в една банка. Ех, съвсем скромничка беше заплатата му, ама нали стигаше за храна? А спеше в самата банка. Взе го при себе си портиерът — да му прави дружина.

И продължи да се учи. Във вечерно училище. Добре че имаше и такива. През деня метеше, носеше кока-кола на чиновниците. И какво ли не още. Вечер — на училище. После — сън. На следния ден — отново. Ала не му тежеше, свикнал бе на къде-къде по-голямо тегло.

Година, две, три…

А когато завърши курсовете, по съвета на портиера се яви на конкурс за постъпване в банката.

И го спечели.

Назначиха го — помощник-каеиер.

И другите не вярваха, той — още по-малко. Довчера метач, а сега изведнъж наред с довчерашните си началници. Не той да мете, не той да носи кока-кола, а на него да носят…

Не можеше да повярва, че щастието най-сетне му се е усмихнало. Та тъкмо на него ли?

И като всички уважаващи себе си чиновници си намери приятелка. Миловидна, сладкодумна, както казват — бонбонче.

Още на втората седмица тя захвана да го подпитва за касата: какво пазят вътре, как я пазят, как се отваря. А като чу, че има шифър, не престана да човърка все тая тема — шифъра: „Ако не ми го кажеш, значи, че не ме обичаш.“

Садикин я обичаше много, до полуда. Но — тоя шифър! Защо й е притрябвал толкова?… Освен ако някой не й е поръчал да го научи.

Сметна, че не е просто женско любопитство, а друго, не заради него самия беше мила тя, ами заради шифъра.

И скъса с нея.

Досега му се доплакваше, като си спомнеше за това.

Повече не се залови с никакво момиче. Остана си ерген, заклет ерген, женомразец.

След това пък, съвсем неочаквано касиерът напусна, предаде на него цялата си работа.

И Садикин отново се разтревожи: защо напуска? Дали не е объркал някаква каша и иска да стовари вината върху другиго? Напоследък чиновниците често подмятаха, че нещо става с касовите бележки, необясними поправки и подозрителни излишъци.

От страх да не набедят него, си подаде оставката.

Назначиха го на работа в една търговска фирма. Но и там не се задържа. Като че ли го търсеха само да има върху кого да стоварят отговорността и да го пратят в затвора.

Напусна и там.

Реши да работи сам. Ако ще отговаря; да отговаря за своите постъпки, за своите грешки. Отвори магазин за обувки. И понеже си знаеше сметките, потръгна му. Но една вечер видя двама подозрителни субекти да се навъртат покрай витрината. Повика полиция. Провериха ги — порядъчни хора. А когато ги освободиха, единият се приближи до него: „Ще те наредим, да помниш!“ И наистина през нощта магазинът му изгоря. Огледът установи, че се дължи на късо съединение — оголен електрически проводник. Но той остана с убеждението, че съвсем не е случайно, че ония двамата така си бяха отмъстили. А може би ги бе изпратила конкуренцията. Защото го мразеха. Всички, пред които се изпречеше, го мразеха.

Избяга от столицата, това вавилонско стълпотворение. Нае си земеделска ферма. И уж се успокои — пасторална идилия. А то — за кратко. След месец всичките му крави измряха. Ветеринарят предположи, че са пасли отровни треви. Но Садикин вече знаеше — отмъщаваха му. Преследваше го някаква сила, някаква опасна мафия, която не беше в състояние да разкрие.

Купи си корабче — да прекупува копра. То се блъсна в риф и потъна. Застрахователното дружество не му го плати, ами на това отгоре го обвини, че го е потопил умишлено, за да получи обезщетението, което се оказа много по-голямо от стойността на амортизираното старо корито.

Нима и тук не личеше почеркът на същата враждебна организация? И тук, както навред.

Беше останал без нито една рупия.

И се нае работник в плантация с хевея. И нали си беше работлив, понеже събираше повече каучук, другите работници му се заканиха, че ще го пречукат, задето им завишава нормите.

Отиде на Калимантан.

Залови се да търси диаманти. В находището, отделено за частници. Но и там не се задържа. Един беше извадил хубаво кристалче, а на заранта го намериха мъртъв, ухапан от змия. Само това му трябваше на Садикин. От няколко дни забелязваше как двама подозрителни типове все го дебнат. Изводът за него беше само един — ако и той извади нещо по-ценно, и в неговата палатка щеше да се намъкне змия.

Затова избяга и оттам.

Захвана се с нещо, което не би допуснал преди това. Стана бракониер. Незаконна работа, заплаха от полиция, от арест, от затвор. Ала той не се плашеше от полицията, плашеше се от оная организация, тайнствената, непознатата, която смяташе, че го дебне на всяка крачка.

Такава сладка работа — далеч от хората, съвсем сам!

Това беше обяснението му пред самия себе си: „Със зверовете все се оправям някак си. Пантерата има нокти, крокодилът — зъби, кобрата — отрова. И знам от кое как да се пазя. От хората — не знам.“

Ловеше всякакви редки екземпляри: от пеперуди до орангутани. Всички, които бяха забранени за лов. Защото купувачите му искаха тъкмо това — забранена стока. От тщеславие: виж, аз имам нещо, което ти нямаш.

Законите за опазване на природата като че ли имат обратен ефект. Щом някой вид попадне в Червената книга, и търсенето му тозчас нараства като взрив. Не само от милионери сноби, дори от най-почтени научни институти и естествено-исторически музеи.

Поддържаше редовна връзка със закупчиците си. Щом събереше достатъчно стока, им се обаждаше по портативния си радиопредавател и те бързо го намираха — я с моторница, я с хеликоптер, за да си я получат.

За да не буди съмнения, навред се представяше за смахнат златотърсач. Уж рови из речната тиня за наносно злато. И говореше за него като истински маниак, макар че вътрешно беше напълно убеден в несъществуването му.

И днес Садикин гребеше срещу течението, като оглеждаше бреговете, преценявайки къде би било най-удобно да установи лагера си.

Тук-там по ниските брегове се припичаха на слънцето крокодили. Привидно съвсем безгрижно, а все с главите към водата, винаги готови да се намъкнат там при най-малката заплаха. Все по тая причина по-едрите от тях, истински допотопни страшилища, не се отдалечаваха много-много от дълбоките вирове.

Из плитчините газеха чапли, наблизо корморани сушаха крилата си след плодоносните си гмуркания. През разкъсаната завеса на крайбрежната зеленина се виждаха стада черни гибони, които съсредоточено човъркаха из пръстта в търсене на насекоми и червеи.

На малка пясъчна площадка бе накацал рояк оси, заприличал на килим с втъкан седеф. Подушили го, те връхлетяха отгоре му като златно облаче, ала не да жилят, ами да смучат потта, която се стичаше от челото и от разголените му гърди и ръце.

Садикин познаваше нрава им, затова не размаха уплашен ръце и не направи никакво рязко движение, за да не ги раздразни. Продължи да гребе равномерно, както досега. Докато нападателките една подир друга го изоставиха.

Внезапно той отклони лодката към брега. Бе зърнал увиснал на един сух клон, затова по-лесно забележим, прекрасен късоопашат питон от тия, дребните, дето не израстват повече от три метра, и особено много търсени заради пъстрата им кожа, от която се изработват луксозни обувки, дамски чанти, портмонета, колани и какво ли не.

Ловецът заобиколи отдалеч, за да не го усети плячката му, приготви пръта с телената примка, която му беше нужна сега. Запромъква се и той подобно на дебнещ хищник, без дори да усеща порязванията от острите като бръсначи листа на тревата аланг-аланг, напаст и за босоноги хора, и за добитък.

Внезапно се вцепени на място. Още крачка, и щеше да настъпи четириметрова кралска кобра, която, види се, като него си бе набелязала същата жертва — питона.

Първи не издържаха нейните нерви. Изсъска ядно, плъзна се встрани и безшумно изчезна в шубрака.

Едва сега Садикин усети как се бе разтуптяло сърцето му. Ако змията не се бе уплашила, или още по-зле — ако от уплаха го бе нападнала, той вече щеше да агонизира. Тя впръсква толкова отрова, че дори да си инжектираше противозмийски серум, пак надали щеше да оцелее. Най-малко щеше да лежи беззащитен на земята, докато го докопа я крокодил, я пантера.

Питонът реши да промени позицията си и се хлъзна по клона. Садикин съвсем не възнамеряваше да го изпусне. Затова се втурна подире му. Но както се оказа — съвсем непредпазливо. Защото, додето се усети, се видя проснат насред тинята, спънат от някакъв едва подал се корен.

Поде се на ръце в опит да стане веднага. Не му се удаде. Затънаха и ръцете му, кажи-речи, до лактите.

А и нямаше защо да бърза повече — питонът беше офейкал.

Оставаше му само едно — да се окъпе в реката ведно с дрехите, та и тях да изпере.

И почувствува нещо ръбесто под дланта си.

Измъкна го и в трескаво предчувствие го изми в най-близката локва. Близна го и с език.

Нали беше опитал и това, нали бе търсил и диаманти?

А нещото в ръката му толкова приличаше на диамант!

Познаваше добре особената форма на октаедъра.

И то от едрите, които стават за брилянти в украшения, в диадеми и пръстени, а не за шлифоване на други скъпоценни камъни или за короните на земните сонди.

Усещаше как от мръсния ръбест кристал по цялото му тяло плъзва някаква наелектризираща хладина.

Магията на диаманта!

Стори му се по-голям от най-големия, намиран в Калимантан — навярно двеста карата, пък може и повече. А двеста карата — това е цяло състояние, нещо, за което малцина биха дръзнали да мечтаят.

И му хрумна: дали има и други?

В същия миг страхът скова съзнанието му: ами ако някой го е проследил, ако е видял какво държи в ръце…

Той се втурна към храста, където му се мерна някаква сянка.

Нищо — само една уплашена от внезапната му поява тънка зелена змия.

А зад другия?

Също нищо!

Спря се, ослуша се.

Гълъбите продължаваха да си гукат безразлично отгоре. Наблизо се чуваше плачливият кикот на птица носорог.

Те още повече подсилваха чувството му за самотност.

Но него тъкмо това го успокояваше — самотността, да няма никой друг наоколо.

Забравил се от алчност, Садикин се пльосна по очи и почна да рови из тинята с пръсти едновременно с двете ръце.

Не усети колко ли време се бе въргалял така. И без това в джунглата никой не брои часовете. Да иска дори, не може и по слънцето да определи кое време на деня е. Нали то е скрито от мощния листен похлупак? Тук дори годишните сезони не се различават.

Изведнъж — още един кристал!

По-малък наистина, но пак диамант. Поне тъй му се стори.

След време намери и трети — още по-малък.

Свечеряваше се. Заопитва гласовете си басовият хор на квакащите жаби.

Търсачът се изправи. В залисията бе забравил да яде, да пие.

А мозъкът му сякаш щракаше, премисляше отде-накъде тъкмо тук да попаднат диаманти?

Откъде ли?

Навярно е било речен вир. И буйните води, повлекли наноси от планината, са оставяли тук, на дъното, да се утаяват по-тежките късове. Година подир година, век подир век. После реката изместила коритото си. И вирът се превърнал в тинесто блато.

Наглед блато — всъщност неизчерпаема съкровищница.

Налагаше му се да провери, налагаше му се да дири съвет от друг, който по-добре разпознава тия проклети камъчета.

И още нещо — който няма да го ограби, нещо повече — няма да го убие, за да го ограби.

Всеки голям диамант крие в прозрачната си вътрешност историите на не едно кърваво престъпление. Всяко едно от тия замайващо искрящи камъчета върху царските корони, върху диадемите, огърлиците и пръстените, е напоено с кръв.

Садикин не искаше да прибави и своята кръв в тия истории. Не искаше.

А трябваше да е сигурен какво притежава.

Представи си, че не са диаманти, а подобни на тях други малоценни кристали!

Понякога решаваше бързо — парадоксално дръзки решения, както му изглеждаха.

Той скри двата кристала, натикани в буца пръст, в хралупата на най-близкото дърво. Да не бият на очи.

Буца пръст — кой би допуснал какво има вътре?

Взе най-малкия, уви го в кърпата си, после се настани в лодката и натисна веслото.

Спуска се по течението два дни. Спеше само по три-четири часа все в лодката, вързал я за някой клон до брега. Спеше, притиснал до гърди кърпата с омотаната вътре скъпоценност. И сякаш през тъканта усещаше силата й — някакво сладостно, хладно гъделичкане. Същото усещане, както когато близнеш с език електродите на батерия за електрическо фенерче. Знаеше, че не е така, диамантът не е батерия, но не можеше да се отърве от това натрапчиво усещане.

На третата вечер наближи града.

За туземците — огромно селище; за него, свикналия с Джакарта — просто струпване на грубо сковани лавки, където алчни търгаши — китайци и араби, ограбваха труда на бедните даяки от вътрешността. Имаше административна сграда с полицейски участък, имаше лечебница с лекар и няколко медицински сестри, но липсваше дори най-скромно кино.

А Садикин имаше тая слабост — киното, да гледа това, което той никога няма да изживее: разкош, вили, мерцедеси, яхти, замайващи красавици, приключения.

Тук, ако ти се иска някакво забавление, трябва да се примириш с китайската лавка, където се пие бира и се играе на карти и зарове, понеже мюсюлманите са малцинство.

Садикин не ходеше и там. Все очакваше някаква заплаха, ако се понапие или ако се захване с комар.

Затова избягваше и града.

Сега се налагаше да отиде. Само Пиявицата можеше да му каже какво е намерил.

Щеше да се отбие при него, но след дълга преценка на цялата обстановка и всички възможни опасности.

Абдулах, търговецът, не е светец. Не току-тъй са го кръстили с тоя прякор. С чиста съвест би го пратил на оня свят, ако си наумеше да му отнеме находката.

Най-вече трябваше да се варди тъкмо от тоя, от когото очакваше съвет.

Премисля дълго. Най-сетне изготви плана си. Стори му се, че по-добър не би могъл да измисли.

Изчака да се стъмни съвсем. А то тук става бързо. Додето се смрачи, и гледаш — обгърнал те пълен мрак.

Тогава върза лодката за едно дърво и пое по тъмната пътечка сред шубраците. Тъмна и безлюдна, тъкмо такава, каквато я искаше да бъде. От зверове не се боеше в такава близост до града. Не се боеше и от змии, защото имаше здрави обуща и плътен панталон.

Излезе тъкмо там, където си бе определил — най-близо до дома на Абдулах — хем дом, хем дюкян.

Имал бе щастие — никого не срещна.

Завари търговеца, когато вече се тъкмеше да залости кепенците.

Поздрави.

Абдулах отвърна на поздрава тихо. И тозчас запита:

— Нещичко?

Умееше да чете в душите на клиентите си. Иначе би ли забогатял тъй скоро? Говореха, че е натрупал толкова пари, та щели да му стигнат предоволно не само до края на неговия живот, ами и за внуците му. И се тъкмял вече да зареже тоя пущинак, за да се пресели в някой голям град, да си поживее и той охолно.

Садикин присви очи:

— Да влезем вътре!

Търговецът го въведе в магазина си. И го загледа с търпеливо очакване. Свикнал бе с такива посетители, които не бързат да се издадат защо са дошли. Ще помълчат, ще помълчат и накрая ще проговорят! Щом са тук, при него, значи, той им е нужен, не те нему.

Посетителят познаваше добре помещението, в което се намираше: разположението му и обстановката, претъпканите шкафове и тезгяси. И главно — входовете му: единият към улицата, другият — към двора. Но преди да се стигне до двора, трябва да се мине край стаичката на двамата пазачи — и двамата с такава размесена кръв, та не можеш да проумееш коя преобладава: малайската ли, европейската ли, негърската ли.

От тях най-вече се боеше Садикин, затуй все за тях се озърташе.

И към прозореца, който също гледаше към двора.

Всичко беше така, както се полагаше по плана му.

Тогава измъкна кърпата, разгърна я и я поднесе към арабина.

В очите на Абдулах грейнаха издайнически две алчни искрици. Но той тутакси прие обичайното си безразлично изражение. Наведе се, взе диаманта, прецени теглото му на ръка, после извади лупата и го разгледа от всички страни.

— Хм! — Само това рече.

Но то стигаше.

Садикин запита шепнешком:

— Колко?

Абдулах взе да премисля наум.

Има пукнатинки — рече той накрая.

Другият, сякаш не чул, повтори въпроса си:

— Колко?

Не запита диамант ли е или нещо друго. Да не губи предимство при пазарлъка. Дадената цена щеше да отговори и на това.

Най-сетне търговецът отсече:

— Хиляда рупии.

За бедните даяки, с които обикновено търгуваше, това щеше да означава баснословно богатство.

Ала за Садикин, който бе работил в банка…

— Аз знам цената на… — не се доизказа, не посмя да изрече гласно думата.

И се озърна боязливо.

— Има пукнатинки — повтори арабинът. — Но хайде да не губим време! Последно — две хиляди!

Садикин също умееше да се пазари:

— Виждам, ценно ти е времето. Та да не ти го пилея! Дай пет хиляди и да си ходя!

Оня се намуси:

— Ти чуваш ли се какво говориш? Пет хиляди! Де у мен толкова пари?

Тогава бракониерът направи движение уж да си ходи.

— Ще намина утре. Пък ти дотогава потърси!

Търговецът го спря:

— Туй, що може да се свърши днес, не оставяй за утре!

Сложи ласкаво ръка на рамото му:

— Изчакай ме мъничко! Да притичам вкъщи, да видя дали мога да намеря още… Много са, ей… Прекалено… На загуба трябва да ги взема… Само да не те връщам… От приятелство…

И излезе през задната врата.

В същия миг Садикин отвори прозореца, прехвърли се вън, прекоси тичешком двора, прескочи задната ограда и хукна по тъмната уличка.

Далеч зад себе си чу глъчка, викове, закани, ала не спря. Бегом, задъхан, излезе от града и се шмугна в пътечката, по която бе дошъл.

Тичаше, тичаше. Не усещаше клоните, които шибаха лицето му, тръните, които деряха и дрехите, и кожата му.

Достигна реката, отвърза лодката, метна се вътре и загреба.

Не пое веднага срещу течението. Отде да знае дали някой наблизо няма да го види и да го издаде?

Трябваше да обърка всекиго, комуто хрумнеше да го преследва.

Отправи се към другия бряг. И все покрай него тръгна надолу.

Не можеше да сдържи любопитството си. Всъщност не просто любопитство. Искаше да се увери напълно.

Ето там, отсреща, беше дървеният кей!

И по него притичваха някакви сенки. От време на време спираха и светваха с фенерче да проверят има ли някой в полюшкващите се лодки.

Проверяваха! Диреха него!

Сигурен беше, че дирят него.

Абдулах с главорезите си бе решил да му отнеме диаманта. Ей затова бе излязъл от дюкяна, да ги викне. И понеже не бяха успели да пипнат тогава плячката си, бяха изтичали на пристанището. Там спира, там тръгва всеки, който идва в града.

Но ги бе надхитрил!

Планът му бе успял. Предпазливостта, страхливостта му, ако щете, мнителността му го бяха спасили.

Не само му тровеха живота — сега вече видя полза и от тях.

Преди години го склониха да се прегледа при психиатър. И оня му рече:

— Вашата болест е полезна само за тираните. Никому да не се доверяват, от всекиго да се пазят. За обикновените хора е мъка.

Че беше мъка — беше. Нали затова скиташе като слон единак, нали затова си нямаше ни приятел, ни приятелка, ни жена, ни деца.

Най-сетне бе видял полза и от тая мъка.

Доволен, той загреба обратно срещу течението.

Обратно, към своето съкровище!

Щеше да копае, да рови, дори да дращи с нокти, но щеше да изрови всички тия проклети кристалчета, които реката от векове бе наслагвала там.

Загрузка...