Еретиците на Дюна

Някогашната огромна сграда, в която Сестринството бе засекретило Дома на Ордена, Архивната служба и висшите членове на върховното ръководство, не беше обикновен източник на шумове и звуци през нощта. По-скоро те наподобяваха сигнали. В прекараните тук дълги години Одрейди се бе научила да ги разпознава и тълкува. Ето, специфичното напрегнато прискърцване идваше от дървото на подова греда, която не е била подменяна почти осемстотин години. Тя сякаш простенваше, свивайки се през нощта.

Спомените от паметта на Тараза разшириха още повече обхвата на разчитаните сигнали, макар тези спомени да бяха доста разпокъсани заради последните събития. През нощта Одрейди, пренесла се в предишния работен кабинет на старшата света майка, използваше малкото си свободно време, за да обедини всичко в себе си.

Дар и Тар, най-после събрани в едно.

Не ѝ беше трудно да познае кому принадлежи този коментар.

Общуването с Другите Памети налагаше едновременно присъствие на няколко равнища, някои от които разположени много дълбоко; Тараза обаче оставаше близо до повърхността. Одрейди взе решение да потъне в опита на големия брой същества в себе си. След малко разпозна едно от собствените си дишащи аз, което настояваше за определена дистанция и резервираност, докато другите искаха от нея да се гмурне във всепоглъщащите картини на видяното някога в пълен комплект с мирисите, докосванията и емоциите, защото всички оригинали бяха запазени непокътнати в съзнанието ѝ.

Сънуването на нечии сънища нарушава душевното равновесие.

Отново Тараза.

Същата, която се бе впуснала в много опасна игра с бъдещето на цялото Сестринство, оставено като залог! Колко внимателно бе разположила във времето информацията (предназначена за курвите), че тлейлаксианците са заложили в гола̀та нови и опасни умения. Нападението на кийпа на Гамму бе потвърдило, че изтеклите сведения са стигнали до местоназначението си. Бруталната атака обаче беше достатъчно предупреждение и за старшата майка. Колкото до оранжевооките, те трябваше да бъдат сигурни, че са събрали необходимите сили за пълното унищожаване на Гамму, и то само заради премахването на един гола̀.

Страшно много неща зависеха от Тег.

Тя го видя в Другите Памети като собствения си баща, когото никога не е познавала истински.

Не го разбрах и в самия край.

По-нататъшното задълбаване в спомените не ѝ се отразяваше добре, но не можеше да се освободи от силата на примамващия я резервоар на познание.

Припомни си думите на Тирана: „Страховитото пространство на моето минало! Отговорите се вдигат изведнъж като подплашено ято, което затъмнява небосклона на спомените, от които не мога да избягам.“

Одрейди се почувства като плувец, стремящ се да остане непосредствено под повърхността на водата.

По всяка вероятност друга ще заеме мястото ми. Дори може да ме нахокат.

Белонда сигурно бе решила да не дава с лекота съгласието си за новата главнокомандваща. Няма значение. Оцеляването на Сестринството бе главното, което засягаше и последната от светите майки.

Изплува от Другите Спомени и прекоси с поглед стаята до притъмнената ниша, където бюстът на жена се очертаваше смътно в слабите отблясъци на светоглобусите. Бюстът бе размит от сенките, но Одрейди помнеше добре лицето на Квинтиниус Виолет Ченои, символизираща пазителя на Дома на Ордена.

„Единствено заради Божията милост…“

Всяка сестра, издържала на агонията при изпитанието с подправката (което не бе изпълнено от Ченои), казваше или мислеше същото, но в действителност какъв беше смисълът му? Внимателният подбор при размножителния процес и правилната подготовка осигуряваха достатъчен брой успешно преминали теста свети майки. Каква бе тук ролята на Божията ръка? Бог със сигурност не беше и червеят, който донесоха от Ракис. Дали присъствието на Бога се долавяше единствено в успехите на Сестринството?

Ставам плячка на лицемерието на собствената ми Мисионария Протектива!

Добре знаеше за безбройните случаи, когато подобни мисли и въпроси са били изричани в същата тази стая. Безрезултатно! И все още не можеше да принуди себе си да извади от нишата бюста-пазител, почивал там толкова дълго.

Не съм суеверна. Не съм и натрапчива личност. Въпрос на традиция. Подобни неща имат стойност, която добре познаваме.

И съм сигурна, че мой бюст никога няма да бъде почитан толкова много.

Замисли се за Уаф и лицетанцьорите му, които загинаха с Майлс Тег при жестокото унищожение на Ракис. Не биваше да се връща към кървавата война на изтощение, поразила обитателите на старата Империя. По-добре беше да мисли за силите на възмездие, които постоянно нарастваха в отговор на безогледното насилие, упражнявано от почитаемите мами.

Тег знаеше!

Приключилата наскоро сесия на Съвета умори присъствашите, които така и не стигнаха до окончателни решения и изводи. Одрейди се почувства щастлива, когато успя да насочи вниманието им към няколко съществени въпроса, важни за всички.

Наказанията ги занимаваха известно време. Историческите прецеденти, извадени от архивни анализи, придобиха плът в задоволителна форма. Групичките, които се бяха съюзили с почитаемите мами, сега никак не бяха за завиждане.

Иксианците изглеждаха наистина прекомерно изтощени. Но нямаха и най-бегла представа какво унищожение им готви натискът на съперниците от Разпръскването.

Космическото сдружение щеше да бъде изтласкано в глуха линия и принудено да плати много скъпо за меланжа и техниката си. Сдруженците и Икс, поели заедно, щяха да се срутят един до друг.

Говорещите с риби почти не влизаха в сметката. Сателити на иксианците, те вече избледняваха в миналото, което човечеството щеше да забрави много скоро.

Ето че стигнаха и до Бене Тлейлакс. О, да, тлейлаксианците. Уаф бе отстъпил пред почитаемите мами. Не бе намерил сили да го признае, но истината блесна: „Само веднъж и с една от личните ми лицетанцьорки.“ Одрейди се усмихна мрачно, когато си спомни за горчивата целувка на баща си.

Ще се разпоредя да направят друга ниша. И ще поръчам нов бюст на Майлс Тег — Великия Еретик!

Подозренията на Лусила по отношение на башара бяха обезпокоителни. Дали най-после бе успял да надзърне в бъдното и да види не-корабите? Хубаво. Експертките по размножителния процес трябваше да проучат внимателно въпроса.

„Преминахме на стануване!“ — хвърли обвинението си и Белонда.

Всички знаеха значението на идиома — бяха се оттеглили в защитна позиция, докато трае дългата нощ на курвите.

Одрейди прецени, че казаното от светата майка не ѝ е направило особено впечатление, също както смехът, с който тя от време на време излагаше на показ широките си, скъсени с изпилване зъби.

Спряха се и на въпроса за клетъчните проби на Шийена. „Проверката за Сиона“ даде положителен резултат. Родословните особености я пазеха от взора на Прорицател и ѝ даваха възможност да излиза от не-кораб.

Докато при Дънкан нещата бяха различни. Одрейди насочи мислите си към гола̀та, намиращ се в приземения не-кораб. Стана от стола, прекоси помещението до тъмния прозорец и погледна към мержелеещия се в далечината космодрум.

Можеха ли да поемат риска и да пуснат Дънкан извън корабния щит? От клетъчните проби се разбра, че той представлява смес от много на брой голѝ Айдахо, някои от които — потомци на Сиона. Но каква бе частта на първоначалната закваска?

Не. Трябва да остане вътре.

А какво да правят с Мурбела — бременната Мурбела? Почитаема мама без право на почит.

„Тлейлаксианците са ме подготвили така, че да убия Впечатката“ — бе казал Дънкан.

„Ще се опиташ ли да убиеш курвата?“ — гласеше въпросът на Лусила.

„Тя не е Впечатка“ — дойде отговорът на гола̀та.

Съветът бе обсъждал надълго и нашироко възможния характер на връзката между Дънкан и Мурбела. Лусила остана твърдо на мнението си, че не може да се говори за никакво единение на двамата, които остават противници, предпазливи един към друг.

Най-добре ще е да не рискуваме, като ги съберем.

Но необикновеното сексуално умение на почитаемите мами трябваше да бъде проучено подробно. Може би си струваше да опитат с една среща на Дънкан и Мурбела в не-кораба? С внимателно подбрани защитни мерки, разбира се. Накрая тя съсредоточи вниманието си върху червея в товарния отсек, очакващ момента на метаморфозата. Вече бе готов малък басейн с пръстена стена, който напълниха с меланж. Когато мигът настъпеше, Шийена щеше да го подмами в меланжовата баня. И сипналите се от него пясъчни твари щяха да започнат дългия си преходен период.

Беше прав, тате. Всичко е толкова просто, когато го видиш с прояснен поглед.

Вече нямаше защо да търсят пустинна планета за червеите. Пясъчните твари щяха да създадат жизнената среда, необходима за Шай-хулуд. Не беше особено приятно да се мисли за планетата на Дома на Ордена като за свят с обширни площи пустош, но той трябваше да бъде създаден.

Документът „Последно желание и завещание на Майлс Тег“, въведен от него в запаметяващите системи на подмолекулярно ниво на не-кораба, заслужаваше дължимото внимание. Дори Белонда се бе съгласила.

Наложи се да направят пълна ревизия на всички исторически записи на Дома на Ордена. Необходимо беше да погледнат поновому на онова, което Тег бе забелязал у Изгубените — блудниците от Разпръскването: „Рядко научавате имената на действително богатите и властимащите. Виждате само техните говорители. На политическата арена се наблюдават няколко изключения, което обаче е съвсем недостатъчно за разкриването на цялостната структура на властта.“

Ментатът-башар бе вникнал дълбоко във всички техни постановки, след което бе формулирал пълното си несъгласие с изискваната от Архивната служба зависимост от „нашите целокупни обобщения“.

Майлс, знаели сме го, но просто никога не сме заставали лице в лице с проблема. Следващите няколко поколения ще трябва да подложат на дълбоко преосмисляне всичките ни Други Памети.

Вече не можеха да се доверяват на систематизираните постоянни бази с данни.

„Ако унищожите повечето копия, времето ще се погрижи за останалото.“

Ой, с какъв гняв посрещна Архивната служба многозначителната отсъда на башара!

„В по-голямата си част писането на история е процес на целенасочено отклоняване. В повечето исторически записи вниманието се пренасочва от скритите намерения и въздействия към регистрирането на събития.“

Ето кое бе засегнало светата майка Белонда. Тя продължаваше по принцип да държи на своето, макар че се съгласи донякъде да отстъпи: „Малкото исторически записи, които се измъкват невредими от ограничителния процес, изчезват в небитието поради очевидни други процеси.“

А Тег бе посочил някои от процесите: „Унищожаването на възможно най-голям брой копия, преиначаване на записаните с прекомерна прозрачност събития в смехотворни случки, пренебрегването им в образователните центрове, липсата на възможност да бъдат цитирани на друго място, а в определени случаи — премахване на авторите.“

Без да бъде споменат способът на изкупителната жертва, довел до смъртта на не един и двама приносители на лоши новини — помисли Одрейди, спомнила си за някакъв древен владетел, който винаги държал под ръка жезъл-пика за незабавно умъртвяване на подобни вестоносци.

„Разполагаме с богата информационна база, на която да се опрем за по-пълното разбиране на миналото си — бе изтъкнала тя. — Винаги сме знаели, че при конфликт се залага на решимостта на онзи, който държи в ръцете си богатството или неговата равнозначност.“

Може и да не беше от ранга на истинската „достойна и благородна цел“, но засега вършеше работа.

Пропускам основния въпрос.

Нещо трябваше да бъде направено за Дънкан Айдахо и всички го знаеха.

Одрейди въздъхна, повика топтер и се приготви за краткото пътуване до не-кораба.

Когато влезе в принудителния затвор на Дънкан, тя помисли, че поне мястото е удобно. Жилището бе на командира, доскорошен негов обитател беше и баща ѝ. Все още имаше следи от присъствието му тук — малък холостатен проектор, показващ изглед от дома му в Лернаус с достолепната стара къща, ширналата се ливада, реката.. Тег бе оставил на малка масичка до леглото шевния си несесер, използван във военновременна обстановка.

Дънкан, взрян в изображението на холостата, се бе свил в стол с платнена седалка. Погледна апатично нагоре към влязлата света майка.

— Значи го оставихте да умре там, така ли? — запита той.

— Направихме това, което трябваше — отвърна Одрейди. — Изпълних заповедите му.

— Знам защо си тук — рече Айдахо. — Но няма да ме накараш да променя решението си. Не съм жребец за вещиците. Разбра ли ме?

Тя приглади робата си и седна на края на леглото с лице към него.

— Прегледа ли записа, който баща ми остави за теб?

— Баща ти ли?

— Майлс Тег беше мой баща. Предавам ти последните му думи. Накрая ние гледахме с неговите очи. Той трябваше да види смъртта на Ракис. „Разумът в началото си“ разбираше зависимостите и думите-трупи с ключово значение.

Озадаченият вид на момчето я накара да обясни:

— Прекалено дълго бяхме в лабиринта на клопката, заложена ни от Тирана-прорицател.

Забеляза обзелото го напрежение в преливащите, сякаш котешки движения па тялото му, които издаваха добре подготвени за атака мускули.

— Няма никаква възможност да избягаш от кораба и да останеш жив — каза тя. — Знаеш защо.

— Сиона.

— Присъствието ти е опасно за нас, но предпочитаме животът ти да не е безполезен.

— Държа, че няма да се чифтосвам заради вас, особено пък с онази малка глупачка от Ракис.

Одрейди се усмихна, питайки се как ли би реагирала Шийена на направеното описание.

— Намираш, че е смешно ли? — засегна се Дънкан.

— Не съвсем. Имаме и детето на Мурбела, разбира се. Предполагам, че ще бъде достатъчно за целите ни.

— Свързах се с Мурбела и доста поговорихме. Тя мисли, че ще стане света майка, след като я приемете в Бене Гесерит.

— Защо не? Клетките ѝ отговарят положително на „проверката за Сиона“. Може би от нея ще излезе превъзходна сестра.

— Успя ли да се сближи с вас?

— Искаш да попиташ дали не сме забелязали, че прави мили очи, за да се добере до тайните ни, след което да избяга? О, Дънкан, знаем го.

— Да не би да твърдиш, че не може да го направи?

— Момче, хванем ли ги веднъж, те вече никога не са изгубени за нас.

— Следователно не приемате, че сте изпуснали лейди Джесика, така ли?

— Накрая и тя се върна.

— Кажи ми истината: защо дойде да ме видиш тук?

— Реших, че заслужаваш обяснение за плана на старшата света майка. Целта му е унищожаването на Ракис, както сам виждаш. Фактически тя е искала да бъдат премахнати всички червеи… или почти всички.

— О, господи! Защо?

— Те бяха сила на прорицанието, което ни държеше в робство. Пръснатите перлички от съзнанието на Тирана засилваха многократно неговата хватка. Той не предсказваше събитията, а ги създаваше.

Дънкан посочи към задната част на кораба и попита:

— А какво ще стане с…

— С нашия червей ли? Засега е само един. Когато бъдат достатъчно на брой, за да могат отново да оказват влияние, човешкият род ще е стигнал далеч отвъд сегашните си възможности. Ще сме твърде много и ще насочваме развитието на нещата по други пътища. Бъдещето ни няма да е изцяло подвластно на една сила. Никога вече.

Тя се изправи.

И тъй като момчето не каза нищо, продължи:

— Моля те да помислиш за начина на живот, който искаш да водиш при наложените ограничения, защото знам, че си даваш ясна сметка за тях. Обещавам, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

— Защо ще го направиш?

— Защото предците ми са те обичали. Защото и баща ми те обичаше.

— Обич ли? Вие, вещици, не можете да изпитвате обич!

Почти цяла минута тя не отмести погледа си, насочен надолу в него. Видя как обезцветената му коса вече тъмнее в корените и отново се навива на малки къдрички, особено по врата.

— Чувствам онова, което чувствам — каза Одрейди. — Освен това, Дънкан Айдахо, твоята вода е и наша.

Видя ефекта на фразата на свободните върху него, след което се обърна и излезе от стаята, преминавайки покрай стражите.

Преди да напусне кораба, тя се върна до товарния отсек и се загледа в червея, легнал кротко върху леглото си от ракиански пясък. Наблюдателният люк се намираше на около двеста метра над пленника. Докато гледаше, почувства мълчалив вътрешен смях с непрестанно нарастващото участие на Тараза.

Бяхме прави, а Шуонгю и хората ѝ грешаха. Знаехме, че иска да се измъкне. Трябваше да го иска след онова, което бе сторил.

Тя зашепна на глас, но не само за себе си, а и заради дежурните наблюдатели, застанали на пост в очакване на началото на прехода, който предстоеше на пленения червей.

— Вече знам езика ти…

Не, езикът беше без думи и всъщност представляваше танц, приспособяващ се към ритъма на една вселена. Можеше само да се говори, но не и да се превежда. Единственият начин да разбереш смисъла му бе да преминеш през целия опит на преживяното, но дори тогава той се променяше пред очите ти. Въпреки всичко „достойната с благородството си цел“ се оказа непреводимо познание. Докато гледаше надолу към грубата и неподвластна на горещината кожа на чудовището от Ракианската пустиня, Одрейди осъзна какво вижда — конкретното доказателство за достойната цел.

— Ей ти, стари червею! — подвикна тя тихо. — Това ли беше планът ти?!

Никой не отговори, но и светата майка всъщност не очакваше отговор.