Еретиците на Дюна

На разсъмване Тег излезе от прикритието на дърветата покрай главния път. Представляваше равна и широка магистрала — добре трамбована, поддържана и почиствана от буренак. Според него имаше място за десет платна — както за моторен, така и за пеши транспорт. Сега пешият трафик преобладаваше.

Беше отърсил прахта от дрехите си и повторно бе проверил дали няма някакъв отличителен знак по тях. Сивата му коса сигурно бе поразбъркана, защото нямаше гребен. Приглади я с пръсти.

Трафикът по пътя се бе проточил на много километри през долината по посока на Исаи. Утрото беше безоблачно, с лек насрещен вятър, поел към морето далече зад града.

През нощта бе успял да установи деликатно равновесие с току-що придобитите си усещания, по-точно — с новото си по същество съзнание. Пред втория му визуален център пробягваха непознати досега неща: сведения за случващото се около него, преди то още да е станало, както и усещане за мястото, където трябва да стъпи, преди да е направил следващата крачка. Сякаш вече бе запънат спусъкът на реакцията, която щеше да го изстреля в действие с размити очертания на движенията, към които тялото му не се бе приспособило. Не можеше да намери друго разумно обяснение. Имаше усещането, че пристъпва предпазливо по острието на бръснач.

Колкото и да се опитваше, не бе успял да прецени какво бе станало с него в действителост под въздействието на Т-сондата. Беше ли подобно на преживяваното от света майка при агония с подправката? Не долавяше у себе си струпване на Други Памети. Не вярваше, че сестрите могат да извършат нещата, които бе направил той. Двойното виждане, подсказващо му какво да очаква от всеки жест в обсега на неговите сетива, приличаше на нов вид истина.

Учителите на ментата Тег го бяха убеждавали, че съществува форма на изживяване на реалността, неподвластна на доказване по пътя на подреждането на обичайните житейски факти. Тя обитавала легендите и поезията например и често пъти се движела обратно на желанията.

„Най-трудното нещо за ментата е просто да я приеме“ — повтаряха му до втръсване те.

Башарът се бе отнасял скептично към думите им по този въпрос, но сега бе принуден да признае грешката си. Т-сондата го бе прехвърлила през прага на нова реалност.

Не знаеше защо бе избрал именно този момент, за да излезе от мястото, където се бе скрил; може би движението на човешкия поток му се бе сторило подходящо.

По-голямата част от пешия трафик включваше градинари с кошове зеленчуци и плодове за пазара. Кошовете ги следваха, носени от евтини суспенсорни устройства. Мисълта за храна предизвика остри спазми по цялото му тяло, но засега бе принуден да не им обръща внимание. По време на дългата служба на Бене Гесерит бе събрал опит от обстановката на по-примитивни планети, така че тукашната гледка не се различаваше за него особено много от други подобни, където фермерите водеха натоварени животни. Движението пешком го порази със странната си смесица от древност и съвремие — хората крачат, а продукцията им се носи зад тях от обикновени, но все пак технологично усъвършенствани приспособления. С изключение на суспенсорите сцената почти с нищо не се отличаваше от извършваното от човечеството в най-дълбока древност. Товарното животно си е товарно животно, дори когато слиза от поточната линия на иксиански завод.

Използва услугите на двойното си виждане, за да избере един от градинарите — нисък и дебел човек с тъмна кожа, груби черти на лицето и ръце с големи мазоли. Мъжът се движеше с предизвикателно изразена самостоятелност. Теглеше осем големи коша, пълни догоре с пъпеши с груба кора. Миризмата им предизвика обилно слюноотделяне в устата на Тег, докато изравняваше крачката си с тази на градинаря. Вървя няколко минути редом с него, преди да се престраши:

— Това ли е най-добрият път за Исаи?

— Далече е — отвърна мъжът с гърлен глас, в който се чувстваше предпазливост.

Башарът погледна назад към натоварените кошове. Градинарят му хвърли бърз страничен поглед и каза:

— Отиваме до пазарното средище. Други поемат оттам нашите продукти до Исаи.

Докато разговаряха, Тег установи, че местният фермер го насочва (почти избутва) към банкета на пътя. Мъжът се обърна назад и леко отметна главата си. Трима други се изравниха с тях и заобиколиха плътно башара и спътника му, така че високите кошове да ги скрият от останалата част от трафика.

Тег се напрегна. Какво замисляха? Но не усети заплаха. Двойното му виждане не откриваше нищо застрашително, поне в непосредствена близост.

Някакво голямо превозно средство мина покрай тях и продължи напред.

Той разбра за преминаването му само по мириса на ползваното гориво, разклатените от вятъра кошове, буботенето на мощен двигател и напрежението, обхванало внезапно спътниците му. Високите кошове скриха напълно и возилото.

— Башар, търсехме ви, за да ви осигурим защита — каза бързо градинарят до него. — Мнозина ви преследват, но тук не се вижда никой от тях.

Тег погледна изненадано към мъжа.

— Служехме при вас в Рендитаи — поясни фермерът. Той преглътна. Рендитаи! За миг се върна назад в мислите си, за да си спомни — мястото на малка схватка в дългата му история на сблъсъци и последващи преговори за примирие.

— Прощавай, но не помня името ти.

— Бъдете доволен, че е така. По-добре е.

— Но ви благодаря. На всички.

— Ние сме доволни, че можем да ви се реваншираме, башар.

— Трябва да стигна до Исаи — настоятелно каза Тег.

— Там е опасно.

— Навсякъде е опасно.

— Предполагахме, че ще искате да отидете в Исаи. Скоро ще дойдат да ви вземат и ще продължите скрит на сигурно място. Аха, пристигна! Башар. изобщо не сме ви виждали. Не сте минавали оттук.

Един от фермерите пое да тегли редицата кошове на спътника си заедно със своите, а ниският дебел мъж бутна Тег в някаква тъмно оцветена кола. Башарът зърна за миг блестящ металопласт и армирано метастъкло, когато колата бе намалила, за да го вземе. Вратата рязко се затвори след него и той се озова сам в мека тапицирана седалка в задната част на наземното превозно средство. То набра скорост и след малко остави зад себе си крачещите фермери. Стъклата около Тег затъмняваха прелитащия отвън пейзаж. Силуетът на шофьора също беше в сянка.

Първата възможност да се отпусне на топло и удобно място след пленяването едва не го подмами да заспи. Не усещаше никаква заплаха. Тялото му продължаваше да го боли след изтърпените прекомерни усилия и жестоко измъчилата го Т-сонда. Но си заповяда да остане буден и нащрек.

Шофьорът се наклони встрани и заговори през рамо, без да се обърне:

— Башар. от два дни ви търсят. Някои мислят, че сте напуснали планетата.

Два дни ли?

Зашеметяващият взрив и онова, което бяха правили с него, явно го бяха извели от съзнание за дълго. Чувстваше го и по силния си глад. Опита се да накара имплантираното хронометърно устройство да изпрати показания към визуалните му центрове, но то само примигваше, също като при предишните му опити по време на сеанса с Т-сондата. Разбра, че бе променено както вътрешното му усещане за време, така и всичко, свързано с отчитането му.

И тъй, някои мислеха, че е напуснал Гамму.

Тег не попита кои са преследвачите. Нападението и последвалите го изтезания очевидно бяха дело на тлейлаксианци и хора от Разпръскването.

Огледа превозното средство. Беше от хубавите наземни коли отпреди Разпръскването с всички белези на превъзходна иксианска изработка. Досега не се бе возил в такава, въпреки че ги познаваше. Реставраторите ги бяха възстановили и върнали към някогашната стара представа за качество. Беше чувал, че нерядко подобни машини стоят изоставени на странни места — в стари срутени сгради и канали, както и заключени в складове; а понякога и направо по нивите. Бе чувал още как участник в претърсваща група пътувал из провинцията по време на жътва и се натъкнал на гладко ожъната нива, в средата на която се виждало запуснато място, обрасло с висок къпинов гъсталак. Разказващият бе добавил:

„Там можеше да се проникне само със специални средства. Те са извити подобно на кука в края си, а острието на обратната страна е остро като бръснач.“

Тег познаваше споменатите средства като оръжие. Носеха различни имена в зависимост от областта, където се срещаха — „маките“ в района около Дън и „манкил“ тук, на Гамму.

Шофьорът отново се наведе леко встрани и каза през рамо:

— Башар, имате ли адрес, на който искате да отидете в Исаи?

Тег извика в паметта си едно от местата за връзка, установени по време на първия оглед на Гамму, и го съобщи на мъжа с въпроса:

— Знаеш ли къде е?

— Най-вече е подходящо за срещи и пийване, башар. Чувал съм, че сервират и хубава храна, стига влезлият да може да си плати.

Без да знае защо се спира тъкмо на споменатото място, Тег каза:

— Ще рискувам.

Не се налагаше да обяснява на шофьора, че на същия адрес има дискретно-уединени зали, предназначени за частни срещи.

Споменаването на думата „храна“ отново извика острите спазми на глада. Ръцете му се разтрепериха и бяха необходими няколко минути, за да се успокои. Разбра, че преживяванията от последната нощ са изчерпили почти цялата му енергия. Обходи с търсещ поглед вътрешността на колата, питайки се дали в нея няма нещо за ядене или пиене. Възстановяването на возилото бе извършено грижливо и с любов, но не се виждаха никакви тайници.

Добре знаеше, че коли от същата класа съвсем не са редки в някои квартали; те винаги намекваха за богатство. Кой бе притежателят на тази? Не и шофьорът, разбира се. Всичко в него говореше за нает професионалист. Но след като някой беше изпратил колата, значи и на други бе известно къде се намира…

— Дали ще ни спират и претърсват? — попита Тег.

— Не и тази кола, башар. Тя е собственост на Планетарната банка на Гамму.

Пое мълчаливо новата информация. Споменатата институция бе едно от местата за срещи, набелязани от него. По време на предварителния оглед беше обследвал внимателно и основните ѝ филиали. Споменът го върна към отговорностите, които пое като пазител на гола̀та.

— Спътниците ми — осмели се да продължи с въпросите, — дали са…

— Други се грижат за тях, башар. Не мога да кажа нищо.

— Може ли да им се предаде…

— Само когато е безопасно.

— Разбирам.

Потъна назад в облегалката и отново загледа внимателно интериора. Наземните коли от същата класа бяха изработени с огромно количество пластичен материал и почти неунищожим металопласт. Доста неща обаче ставаха неизползваеми с времето — тапицерията, облегалките за глава, електрониката, суспенсорните инсталации, отделителните втулки на тръбите от турбовентилатора. Слепващите повърхности също старееха, независимо от всички грижи за опазването им. Реставраторите се бяха постарали настоящата кола да изглежда като току-що излязла от завода-производител — мек блясък по всички метални повърхности; тапицерия, поддаваща под тялото с тихо проскърцване. Също и миризма с неопределимия аромат на ново — смесица от лак и фини тъкани, както и леко парлив дъх на озон, идващ от плавно тиктакащата електроника. Отникъде обаче не се долавяше мирис на храна.

— Колко остава до Исаи? — попита Тег.

— Още половин час, башар. Има ли нещо, което налага по-висока скорост? Не искам да привличам вниманието на…

— Много съм гладен.

Шофьорът се огледа вляво и вдясно. Наоколо вече нямаше фермери. Пътят беше почти пуст с изключение на два тежки транспортни контейнеровоза, теглени от трактори, които се движеха плътно вдясно, и огромен камион с щръкнала отгоре му автоматична плодоберачна машина.

— Опасно е да се бавим прекалено дълго — каза водачът на колата. — Но знам едно място, където сигурно ще мога да ви осигуря набързо канче супа.

— Каквото и да е. Не съм ял от два дни, които на всичко отгоре бяха много напрегнати.

Стигнаха до кръстовище и шофьорът сви вляво по тесен път, разположен между високи, равномерно отстоящи едно от друго иглолистни дървета. След малко зави в заобиколена също с дървета еднопосочна алея за коли.

Ниската постройка в дъното ѝ бе съградена от тъмни камъни с черен покрив от стъклопласт. Прозорците бяха тесни и по тях проблясваха гърла на защитни огнемети.

— Само за момент, господине — обади се шофьорът. Той слезе от колата и Тег видя за първи път лицето му — прекалено тясно, с дълъг нос и малка уста. Хирургическа намеса бе оставила видими следи по бузите. Очите несъмнено бяха изкуствени със сребърен отблясък. Отдалечи се и влезе в къщата. Когато се върна, отвори вратата откъм Тег и каза:

— Моля ви да побързате, господине. Вътре има човек, който ви топли супа. Казах, че сте банкер. Не трябва да плащате.

Тъничък лед по земята припукваше при всяка стъпка. Наложи се да се приведе леко, за да мине през входната врата. Влезе в тъмно преходно помещение с дървена облицовка и ярко осветена стая на другия край. Носещата се оттам миризма на храна го привлече като магнит. Ръцете му отново започнаха да треперят. До един от прозорците в стаята бе поставена малка маса с изглед към оградена и покрита градина. Храсти, тежко окичени с червени цветове, почти скриваха каменната стена, която я опасваше. Жълти осветителни тела грееха досущ като в летен ден. Тег с благодарност се отпусна на единствения стол до масата. Докосна бялата ленена покривка с релеф по краищата. И само една лъжица за супа.

Вдясно от него проскърца врата; влезе дундеста фигура на мъж със съд, от който се издигаше пара. Мъжът сякаш се сепна, когато го видя; после донесе съда до масата и го сложи пред него. Обезпокоен от моментното му колебание, Тег с немалко усилие си наложи да забрави за изкусителния аромат, който бе изпълнил ноздрите му. за да съсредоточи вниманието си върху влезлия.

— Супата е хубава, господине. Сам я приготвих. Изкуствен глас. Видя и белезите от двете страни на челюстта. Мъжът приличаше на старинно механично творение. Почти нямаше врат, главата му стоеше като закачена за дебелите рамене; ръцете бяха странно свързани сякаш с шарнири в лактите; краката изглежда се движеха само в хълбоците. Сега стоеше неподвижен, но бе влязъл в стаята с леко оттласкване и полюшване, което говореше, че в по-голямата си част е сбор от причудливи резервни части. Страдалческото изражение в очите бе недвусмислено.

— Господине, знам, че не съм хубавец — простърга гласът му. — Бях съсипан при Алайорската експлозия.

Тег не знаеше нищо за споменатата експлозия, но очевидно другият бе сметнал, че поне има представа. Все пак „съсипан“ му прозвуча като чудато обвинение срещу Съдбата.

— Питам се дали те познавам — каза той.

— Тук никой не познава никого — отвърна мъжът. — Яжте супата си. — Бегло посочи нагоре към навит накрайник на статично „копойче“, чиито светлинки проблясваха като доказателство, че наоколо няма следи от отрова. — Храната е безопасна.

Башарът погледна тъмнокафявата течност в съдината. Виждаха се големи парчета месо. Посегна към лъжицата. Треперещите му ръце на два пъти не успяха да я хванат, а после разсипа по-голямата част от съдържанието ѝ, преди да смогне да я вдигне към устата си.

Внимателни пръсти хванаха здраво китката на Тег, а изкуственият глас заговори тихо в ухото му:

— Башар, не знам какво са ви сторили, но тук никой не ще може да ви причини зло, преди да прекрачи мъртвото ми тяло.

— Познаваш ли ме?

— Мнозина са готови да се пожертват за вас, башар. Синът ми остана жив благодарение на храбростта ви.

Тег позволи мъжът да му помогне. Друго не можеше да направи, преди да преглътне първата хапка. Супата беше гъста, топла и посмекчи спазмите. Ръката му беше по-спокойна и той кимна към ветерана с благодарност.

— Още, господине?

Едва сега разбра, че е изпразнил съда. Изкушаваше да каже „да“, но шофьорът бе заръчал да бърза.

— Не, трябва да тръгвам.

— Тук никой не ви е виждал — тихо каза мъжът.

Когато се върнаха на главния път, башарът се облегна възглавницата на седалката и се замисли за любопитно отзвучавашите думи на съсипания човек. Фермерът бе изрекъл почти същото: „Не сме ви виждали и не сте минавали оттук.“ В думите и на двамата се долавяше сходна реакция, свидетелстваща за промените, станали на Гамму след първоначалния му оглед. Вече бяха влезли в окрайнините на Исаи и Тег се запита дали трябва да се дегизира. Съсипаният човек бе го разпознал веднага.

— Къде ме търсят сега почитаемите мами? — обърна се отново към шофьора.

— Навсякъде, башар. Не можем да гарантираме пълната ви безопасност, но са взети мерки. Ще съобщя къде съм ви оставил.

— Казват ли защо ме преследват?

— Башар, те никога не обясняват нищо.

— Откога са на Гамму?

— Много отдавна, господине. Откакто бях още почти дете и се сражавах при Рендитаи.

Най-малко сто години — помисли Тег. — Достатъчно време, за да концентрират голяма сила в ръцете си, ако може да се вярва на страховете на Тараза…

Той лично им вярваше.

„Никакво доверие на онези, които могат да изпаднат под влиянието на курвите“ — му бе казала още старшата майка.

Не долавяше непосредствена заплаха в текущата ситуация. Чувстваше само обгърналата го отвсякъде секретност. Затова и не бе проявил интерес към допълнителни подробности.

Навлезли бяха доста навътре в Исаи и от време на време той съзираше гигантската грамада на старинното черно седалище на Харконите, наричано Барони, което се мяркаше между стените около големите частни резиденции. Колата зави и пое по улица с малки търговска къщи. Бяха евтини сгради, построени предимно с ползвани повторно материали, свидетелство за което беше липсата на съответствие между съседни елементи в контрастиращите цветове. Но имаше ясно забележими знаци, че стоките вътре са с най-добро качество, а оказваните услуги — предпочитани пред онези, предлага ни другаде.

Каза си, че Исаи не бе западнал или дори започнал да прецъфтява. Не, тукашният растеж и развитие просто бяха съзнателно отклонени към нещо по-лошо от грозотата. Някой бе решил да превърне града в отблъскващо място. Това бе главното.

Времето също не бе спряло, а върнато назад. Нямаше го модерния град с блестящи транспортни средства и отделени една от друга сгради със специфично предназначение. Цареше пълна бъркотия от стари постройки свързани с други, още по-стари, някои от които — съградени по собствен вкус, а други очевидно проектирани и изпълнени съобразно с отдавна отминали потребности.

Всичко бе навързано едно за друго в безпорядък, едва успяващ да преодолее хаоса. Тег знаеше, че пълната неспасяемост на обстановката бе избягната само благодарение на стария макет-модел с магистралните пътища, около които с времето се бе стълпил същински тюрлю-гювеч. Хаосът бе задържан на известно разстояние, макар че разположението на улиците вече не отговаряше на никакъв генерален план. Те се пресичаха под странни ъгли, рядко — прави. Гледан от въздуха, градът приличаше на лудешки съшит юрган от малки парчета с различна форма и цвят, в който единствено черният правоъгълник на дошлия от древността Барони говореше за планирана организация. Останалото бе безмълвен, но остър протест срещу законите на архитектурата.

Внезапно Тег осъзна, че градът представлява измама, гарнирана с друга подобна; той бе изграден върху основата на дребни лъжи, а смахнатата смесица от всичко тук никога не би могло да се въздигне до полезна истина. Гамму като цяло бе белязана със същия печат. Откъде бе започнало това безумие? Дали не бе заложено от Харконите?

— Пристигнахме, господине.

Шофьорът спря колата до бордюра пред здание с фасада без прозорци, цялата от черен металопластов материал и с единствен вход на нивото на терена. По сградата не се виждаше нищо, строено с материали втора употреба. Башарът я разпозна като убежище, което сам бе избрал по-рано. Във вътрешното му зрение се мяркаха неидентифицирани засега неща, но той отново не долови непосредствена заплаха. Шофьорът отвори вратата откъм неговата страна и застана почти в стойка „мирно“.

— Господине, по това време тук е спокойно. На ваше място бих влязъл бързо.

Без да поглежда назад, Тег прекоси тясното пространство до зданието и се озова в малко, но силно осветено входно помещение от полиран бял пластичен материал, където го посрещна дълга поредица от видеоочи. Хлътна в асансьорната шахта и набра запаметените координати. Знаеше, че шахтата минава косо нагоре през сградата до петдесет и седмия етаж в задната ѝ част, където имаше прозорци. Спомняше си за обедна зала за частни посещения — в тъмночервено и с тежки кафяви мебели, както и за жена със студен поглед и очевидни белези на бене-гесеритско обучение, без обаче да е света майка.

Подемното устройство го остави в запомненото помещение, но никои не го посрещна. Огледа познатите масивни кафяви мебели. На стената в дъното имаше четири прозореца, скрити зад завеси в кестенов цвят.

Знаеше, че го наблюдават. Зачака търпеливо, ползвайки новопридобитото си дублиращо виждане, за да предугади евентуална беда. Липсваше сигнал за нападение. Застана от едната страна на изхода на подемното съоръжение и отново се огледа.

Тег имаше собствена теория за взаимоотношението между стаите и техните прозорци — брой, разположение и големина, височина от пода, отношение на размерите на стаята към тези на прозореца, вертикално сечение на помещението, използване на пердета или завеси. Всички посочени данни бяха тълкувани от ментат в светлината на познанията му за целите и предназначението. Стаите подлежаха на строго подреждане в съответствие с определена обществена йерархия и подходяща за отделните случаи сложност и изтънченост. Ползването им по спешност предвиждаше „изхвърляне през прозореца“ на присъщите особености, но при всички други случаи можеше да се разчита на системата.

Липсата на прозорци в приземно помещение бе своего рода послание. Ако подобна стая бе обитавана от хора. не можеше задължително да се твърди, че основната цел е била опазването на тайна например. Учебните стаи без прозорци в места със схоластична атмосфера подаваха безпогрешни сигнали, че е налице както желание за откъсване от околната действителност, така и ясно изразена неприязън към децата.

Помещението, в което се намираше сега, говореше за нещо различно — секретност в зависимост от условията, съчетана с потребност от временни наблюдения на външния свят. Защитна потайност, когато се налага. Становището му бе потвърдено, след като прекоси стаята и отмести леко една от завесите. Прозорците бяха от трипластово армирано метастъкло. Аха! Наблюдаването на външния свят може да предизвика атака. Ето кое бе наложило нечия заповед за подобно презастраховане.

Тег отдръпна завесата встрани. Погледна към ъгловите стъкла. Призматични рефлектори разширяваха и изчистваха гледката както по хоризонтал, така и от покрива до земята.

Добре!

При предишното си посещение не бе имал време за по обстоен оглед, но сега успя да направи сравнително пълна преценка. Много интересна стая. Пусна завесата и се обърна точно в мига, в който през отвора на подемника влезе някакъв висок мъж.

Двойното зрение моментално направи точно и твърдо предвиждане за непознатия. В него бе стаена опасност. Новодошлият очевидно беше военен, за което говореше както стойката му, така и бързо опипващият детайлите поглед, типичен само за добре подготвен и опитен офицер. В поведението му имаше още нещо, което накара Тег да настръхне. Той беше издайник! Наемна пасмина за даващия по-висока цена.

— Дяволски зле са се отнесли с вас — изрече мъжът вместо поздрав.

Гласът му беше плътно баритонов, с някакво несъзнателно подчертаване на лична власт. Никога не бе чувал подобен акцент. Военен, дошъл от Разпръскването! Башар или равен по чин, както прецени Тег.

Все още обаче до него не постъпваше никакво указание за непосредствена опасност от нападение.

Тъй като завареният в стаята не каза нищо, мъжът продължи:

— О. простете, наричам се Музафар. Джафа Музафар. Областен командир съм на силите на Дур.

Никога не бе чувал за сили на Дур. Главата му бе пълна с въпроси, но засега реши да ги запази за себе си. Всяка дума, казана тук, можеше да се тълкува като свидетелство за слабост. Къде бяха хората, с които се бе срещнал предишния път? И защо избрах точно това място! Спомни си, че решението му беше взето с голяма вътрешна увереност.

— Моля, чувствайте се удобно — каза Музафар, посочвайки към малък диван с ниска масичка за сервиране пред него. — Уверявам ви, нищо от случилото се с вас, не е мое дело. Опитах се да ги спра, когато чух, че вече сте… напуснали мястото.

Сега Тег долови още нещо в гласа му — предпазливост, граничеща със страх. Следователно мъжът или бе чул, или бе видял колибата и неголямото открито пространство.

— Дяволски умно постъпихте — продължи той. — Заповядахте на ударната си сила да чака, докато заловилите ви се съсредоточиха в опитите си да научат нещо от вас. Успяха ли да го направят?

Тег поклати отрицаващо глава. Чувстваше се напрегнат до краен предел, готов за мълниеносно отразяване на атака, но усещането за непосредствена опасност от насилие все тъй липсваше. Какво бяха решили Изгубените? Във всички случаи те имаха погрешна представа за случилото се в стаята с Т-сондата. Поне тук липсваха поводи за съмнение.

— Седнете, моля — каза Музафар.

Тег зае предложеното му място на дивана.

Командирът седна в широк стол срещу него, разположен под малък ъгъл от другата страна на масичката за сервиране. Сякаш и той бе приклекнал с напрегнати сетива. И той беше готов за отговор на евентуално насилие.

Башарът го разглеждаше с интерес. Музафар не бе назовал никакъв чин — само областен командир. Беше висок на ръст човек с широко, червендалесто лице и голям нос. Очите му изглеждаха синьозелени и явно бяха овладели фокуса да се събират в една точка непосредствено под дясното рамо на събеседника по време на разговор. Веднъж Тег бе попаднал на шпионин, който правеше същото.

— Ами, да — подхвана Музафар. — Чух и научих много за вас, след като дойдох тук.

Тег продължи да го разглежда внимателно. Ниско подстригана коса; над лявото око се виждаше тъмночервен белег с дължина около три милиметра. Бе облечен в полево светлозелено яке и панталони в същия цвят — не точно униформа, но опрятният му външен вид говореше за привично съблюдаване на чистота и ред. Същото важеше и за обувките. Реши, че вероятно ще види отражението си в светлокафявата им повърхност, ако се наведе близо до тях.

— Никога не съм очаквал, че ще ви срещна лично, разбира се — каза Музафар. — Считам го за голяма чест.

— За теб не знам нищо, освен че командваш някакво подразделение от Разпръскването — отвърна Тег.

— Хм! Няма много работи за знаене, наистина.

Спазмите на глада отново сграбчиха стомаха му.

Погледът му се спря на бутона до отвора за подемното съоръжение, защото си спомняше, че с него се повиква сервитьор. Тук хора вършеха много неща, които обикновено бяха автоматизирани — предлог за поддържане в готовност на значителна по размер човешка маса.

Музафар изтълкува неправилно погледа му към подемника и каза:

— Не мислете за тръгване, моля ви. Наредих на личния си лекар да ви прегледа. След малко ще дойде. Наистина ще ви бъда благодарен, ако спокойно изчакате пристигането му.

— Просто мислех да поръчам нещо за ядене — отвърна Тег.

— Съветвам ви да почакате до прегледа на лекаря. Понякога зашеметяващият взрив оставя лоши последствия.

— Оказва се, че го знаеш.

— Знам и за дяволски пълното фиаско. Вие и приемникът ви Бурзмали сте сила, с която трябва да се съобразяват.

Преди башарът да успее да отговори, от подемното съоръжение излезе висок човек с куртка и панталон в червено, толкова хилав, че дрехата му се въртеше и развяваше около тялото. На челото му се виждаше обичайната татуировка със знака каро, задължителна за лекарите-Сук, но оцветена в оранжево, а не в традиционното черно. Блестящи оранжеви захлупки скриваха истинския цвят на очите му.

Дали не е пристрастен към нещо? — запита се Тег.

От пристигналия не лъхаше на никой от познатите наркотици, включително и на меланж. Все пак с него се появи някакъв тръпчив мирис, почти като от плод.

— Хайде, Солиц! — каза Музафар и посочи към Тег. — Провери го със сканера. Късно вчера е бил поразен от зашеметител.

Солиц извади познатия компактен Сук-сканер, побиращ се в ръката му. Опипващото поле на прибора издаваше тихо жужене.

— Значи си от лекарите-Сук — каза башарът и погледна многозначително оранжевата дамга на челото му.

— Тъй вярно. Обучението и стажът ми отговарят на най-високите изисквания в нашата древна професия.

— Никога не съм виждал опознавателния знак с подобен цвят…

Докторът надвеси уреда си над и около главата му и отговори:

— Цветът на татуировката няма никакво значение, башар. Важно е какво има зад нея.

После наведе сканера над раменете на Тег, а накрая обходи с него цялото му тяло.

Башарът почака да спре жуженето.

Солиц се изправи и се обърна към Музафар:

— Състоянието му е доста добро, фелдмаршал. В забележителна форма е, имайки предвид възрастта му. но отчаяно се нуждае от храна.

— Да… Е, хубаво, всичко е наред, Солиц. Погрижи се както трябва. Башарът е наш гост.

— Ще му поръчам месо, подходящо за случая — каза лекарят и добави: — Яжте го бавно, башар.

После направи безупречно кръгом, при което куртката му и панталонът изплющяха. Подемникът го погълна.

— Значи, фелдмаршал, а? — изрече Тег.

— О, просто възстановяване на някогашните титли в Дур.

— Ами самият Дур?

— Какъв глупец съм! — възкликна Музафар и извади от страничния джоб на куртката-яке малка кутия със сгъваема тънка антена.

Тег веднага разпозна холостата, подобен на онзи. който винаги бе носил със себе си през дългата служба — изображения на собствения му дом и семейство. Музафар го постави на масичката между двамата и натисна командния бутон.

На масата грейна като живо миниатюрно многоцветно изображение на зелен гъсталак от открита джунгла.

— У дома — кратко каза фелдмаршалът и посочи с пръст едно местенце в прожектираното изображение. — Ето го тук храстът-къщурка. Първият, послушал ме някога. Хората ми се смееха, че съм го избрал и сме си останали верни.

Тег гледаше внимателно прожектираното изображение, доловил дълбоката тъга в гласа на другия. Посоченият храст представляваше вретеновидно източена групичка тънки клони с висящи от връхчетата им светлосини клъбца.

Храст-къщурка ли?

— Знам, че е много тънковато — каза Музафар и вдигна пръста си от изображението. — Никаква безопасност. Няколко пъти ми се наложи да се защищавам през първите месеци, прекарани там. Постепенно се привързах много към него. Знаете ли, те отговарят с взаимност на чувствата. Сега е най-добрият дом във всички долини чак до Вечната Скала на Дур!

Той погледна към Тег и видя обърканото му изражение.

— По дяволите! Из вашите места няма храсти-къщурки, разбира се. Трябва да простите глупавото ми невежество. Мисля, че много неща имаме да учим едни от други.

— Наричаш го дом — отбеляза Тег.

— О, да. С подходящо напътствие и след като се научи да изпълнява желанията, разбира се, храстът-къщурка сам прераства във великолепна резиденция. Трябват само четири-пет стандартни години.

Стандартни — помисли Тег. Значи Изгубените все още мереха времето с тях.

Подемното съоръжение изсъска и млада жена в синя сервитьорска униформа влезе обърната гърбом в стаята, теглейки положен върху суспенсори преносим подгревател, който остави близо до масата пред Тег. Бе виждал работни облекла от подобен модел, но когато тя обърна към него приятно закръгленото си лице, оказа се напълно непозната. Главата ѝ бе гола и на мястото на косата личаха изпъкнали вени. Очите ѝ се оказаха бледосини, а цялото ѝ поведение издаваше страх от нещо. Тя отвори подгревателя и в ноздрите на Тег лъхна пикантната миризма на прясно приготвена храна.

Вниманието на башара бе изострено до краен предел, но и сега нямаше никакъв сигнал за непосредствена заплаха. Видя се да поема храната без лоши последствия.

Младата жена сложи на масата пред него цял ред чинии и подреди внимателно приборите от едната му страна.

— Тук няма „копойче“, но ако пожелаете, ще вкуся от яденето — каза Музафар.

— Не е нужно — отвърна Тег.

Знаеше, че жестът му ще стане причина за въпроси, но в същото време си даде сметка, че ще го помислят за Прорицател. Вече не можеше да откъсне погледа си от чиниите. Преди още да вземе съзнателно решение, той се наведе напред и започна да яде. Познавайки начина, по който един ментат мисли за глада, се изненада от собствените си реакции. Мозъкът на ментата привично пресмяташе поглъщаните с изумителна бързина калории, но сега той се чувстваше движен от нова, непозната потребност. Долавяше как инстинктът за собственото му оцеляване насочва и регулира всички негови действия, Изпитваният тук глад прехвърляше обхвата на досегашния опит. Супата, която бе изял с известна предпазливост в къщата на съсипания мъж, не бе предизвикала сегашната му реакция да продължава да иска още храна.

Изборът на доктора-Сук се оказа правилен — помисли Тег. Явно менюто бе подбрано според заключителните параметри, сумирани от сканера.

Младата жена продължаваше да сервира ястие след ястие от преносимите подгреватели, поръчани и пристигнали с подемника.

Наложи му се да стане по средата на храненето и да облекчи стомаха си в съседната тоалетна, съзнавайки как видеоочите продължават да го следят през цялото време. По естеството на физическите си реакции разбираше, че храносмилателната му система с голяма бързина преминава към ново равнище на телесна потребност. Когато се върна на масата, усещаше глад като на въобще нехапнал човек…

У сервиращата първоначално се появиха признаци на изненада, преминала постепенно в тревога. Но тя продължи да носи поръчаните ястия.

Музафар го наблюдаваше с нарастващо удивление, без да каже нищо.

Тег чувстваше поддържащата го допълнителна храна и точното регулиране на калориите, предписано от лекаря-Сук. Ала в никакъв случай не бяха решили въпроса в количественото му измерение. Момичето продължи да носи поръчаното, но походката ѝ от и до подемника говореше, че вече е в почти шоково състояние.

Най-после Музафар проговори:

— Длъжен съм да кажа, че никога в живота си не съм виждал човек да поглъща такова количество за едно хранене. Не разбирам как го направихте. По-точно защо.

Башарът се облегна, най-сетне заситен, знаейки колко много въпроси е повдигнал с поведението си.

— Причината е в режима ми на ментат — излъга той. — Преминах през много изнурителен период.

— Поразително — каза Музафар и стана.

Когато и Тег понечи да се изправи, фелдмаршалът го прикани с жест да остане на мястото си.

— Не бива. Приготвено е легло за вас в съседното помещение. По-безопасно е засега да не се движите.

Младата жена си тръгна с празните подгреватели.

Тег внимателно огледа Музафар. Нещо в него се бе променило още докато се хранеше. Сега го наблюдаваше със студен и проницателен поглед.

— В теб е имплантирано средство за връзка — каза башарът. — Явно току-що си получил нови разпореждания.

— Не е за препоръчване приятелите ви да нападнат точно тук — отзова се Музафар.

— Мислиш ли, че моят план го изисква?

— А какъв е твоят план, башар?

Тег се усмихна.

— Чудесно — кимна Музафар.

Погледът му се разфокусира, докато слушаше приемателното устройство в себе си. Когато отново се вгледа в Тег, той беше като на хищник. Башарът имаше усещането, че този поглед го блъсна, а и беше повече от сигурен, че някой идва към стаята, в която се намираха. Фелдмаршалът преценяваше новото развитие на нещата като особено опасно за обядвалия негов гост, докато Тег чувстваше, че нищо не може да устои на новите му възможности.

— В представите ви съм пленник — каза той.

— В името на Вечната Скала, башар! Оказа се, че не си това, което очаквах!

— А какво очаква почитаемата мама, която идва насам?

— Башар, предупреждавам те, не си позволявай да разговаряш с мен с подобен тон. Нямаш и най-бегла представа какво ще ти се случи съвсем скоро.

— Ще ми се случи една почитаема мама — измърмори Тег.

— И ти пожелавам всичко най-добро от нейно име!

Фелдмаршалът рязко се обърна и се отправи към подемното съоръжение.

Тег продължи да гледа след вече напусналия стаята. Виждаше в себе си как примигва наскоро придобитият втори визуален център — също като светлинния сигнал при подемника. Почитаемата мама беше наблизо, но още неготова да влезе в стаята. Първо трябваше да поговори с Музафар. А той, бедният, не можеше да каже нищо съществено на опасната женска личност.